Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маршът на Турецки (23)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Выбор оружия, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 3гласа)

Информация

Сканиране
Еми(2014)
Корекция
plqsak(2015)
Форматиране
in82qh(2015)

Издание:

Автор: Фридрих Незнански

Заглавие: Избор на оръжие

Преводач: Минка Златанова

Година на превод: 2000

Език, от който е преведено: руски

Издание: Първо

Издател: Атика

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: роман

Националност: Руска

Печатница: Атика

ISBN: 954-729-088-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1583

История

  1. —Добавяне

Глава осма
Историята се прави от архиварите

1.

Време беше да се направи равносметка.

В деня след завръщането на Турецки и Денис Грязнов от Твер бе насрочено съвещание в кабинета на заместник-директора на МУР полковник Грязнов. Началото му бе определено за десет часа сутринта и в него трябваше да участват всички, които по един или друг начин бяха замесени в това необикновено дело, наричано за по-кратко в хода на работата дело „Норилски никел“.

То беше необикновено не само по характера си, но и по форма. Следствено дело — в чисто юридическия смисъл на това понятие — нямаше. Разполагаха единствено с няколко свързани помежду си престъпления, но без никакви доказателства, освен логическите заключения на участниците в разследването, както и с личната им убеденост, че такава връзка съществува и тя трябва да бъде открита и документирана.

Ето защо съвещанието беше и необикновено по състав: полковник Грязнов, началникът на Втори отдел на МУР подполковник Яковлев, началникът на Трети отдел на МУР майор Софронов, шефът на „Глория“ Денис Грязнов и временният частен детектив Александър Турецки.

Преди това Турецки бе мобилизирал цялата си дързост и упоритост в опит да накара и Костя Меркулов да присъства на съвещанието. Неговото мнение, необременено от подробностите, можеше да бъде извънредно полезно. Но всичките му усилия бяха напразни. Когато се налагаше, Костя можеше да проявява желязна логика и непреклонност:

— Делото не е взето за производство от Главна прокуратура. В качеството си на какъв ще присъствам на съвещанието?

— Като консултант.

— Това не влиза в кръга на моите задължения.

— Тогава като наблюдател. Нима делото не те интересува?

— Интересува ме, дори много. И го смятам за изключително важно. Но интересът може да ми излезе през носа. А и самото ви съвещание има доста двусмислен характер. Що за странна симбиоза е това: МУР и частната детективска агенция? Ако се разчуе за мое участие във вашето сборище — а то непременно би се разчуло, — това може да ми попречи, когато дойде моментът да се намеся официално в качеството си на заместник главен прокурор. Повярвай ми, Саша, постъпвам правилно. Делото е много по-важно и сложно, отколкото ти се струва. И предчувствам, че с него тепърва ни предстои ходене по мъките. Ето защо не бива да даваме дори най-малък коз в ръцете на противниците ни.

— А ще има ли противници? — попита Турецки.

— Ще има. И то доста сериозни.

— Е добре тогава — предаде се Турецки. — Но поне изпрати Аркаша Косенков, а? В края на краищата той води делото за убийството на Бурбона и има всички основания да участва в нашето — както благоволи да го наречеш — сборище.

— Добре, ще го изпратя — съгласи се Меркулов.

И така, на съвещанието присъстваше и следователят Косенков.

При това стълпотворение столовете в кабинета на Грязнов не стигнаха, така че се наложи да донесат от другите стаи.

Както често се случва при подобни съвещания, които нямат предварително определен дневен ред и тема, още от самото начало разговорът придоби хаотичен характер. Няколко минути Грязнов послуша мълчаливо, после почука с химикалката по гарафата с вода, за да въведе ред.

— Знаете ли, приятели мои, защо пияниците обикновено си купуват бутилка за трима? — неочаквано попита той.

— Защото за двама е много, а за четирима е малко — предположи майор Софронов.

— Не. Защото тримата стигат до магазина относително нормално. Ако са четирима, хващат се двама по двама и след разправии вървят вече два пъти по-дълго. А петима изобщо не могат да стигнат до магазина, защото всеки тегли в своята посока. Така че и ние сега сме в същото положение. Затова нека направим следното: първо ще обсъдим онова, което е очевидно. А после ще продължим от по-простото към по-сложното. Започваме от тебе, Саша — кимна той на Турецки.

Турецки смяташе, че най-ясен е въпросът, какво следва да се направи с документацията за Имангда, получена от голямата дъщеря на Тимофей Евсеевич Гармаш. Да се извадят копия на документите, да се получи експертно заключение на специалисти от Министерството на промишлеността за достоверността им, след което всички материали да се публикуват в „Комерсант“ или „Комерсант дейли“. И това трябваше да се направи час по-скоро.

— Погледнато отстрани, човек би казал, че това не е наша работа — завърши той. — Нито на МУР, нито на Главна прокуратура, нито на „Глория“. Но в дадения случай няма кой друг да го направи. Налага се да спрем далаверата с акциите на „Норилски никел“, независимо от кого е предприета. С това ще се заемем двамата с Денис още днес. А след публикуването на материалите ще имаме един проблем по-малко.

— Съгласен съм — кимна Грязнов. — А как стои въпросът с Дорофеев?

— Там всичко е ясно — обади се Денис. — Материалите срещу него ще стигнат за няколко наказателни дела. Ханс Юнге от Франкфурт изпрати официални документи за аферата с „Трейдинг интернешънъл“…

— Е няма що, тоя охлюв нещо много се е разбързал — отбеляза Грязнов-старши.

— Бюрокрацията си е бюрокрация и в Германия — отговори Денис и продължи: — Житински от „Възход“ предаде тайните си счетоводни записки за машинациите на Бурбона, в които фигурира и Дорофеев, на Управлението за борба с икономическите престъпления. Началникът на отдела за охрана на Народната банка също ни даде в писмен вид информация за измамата с безлихвения кредит, отпуснат от банката на фонда за социално развитие. Остава да се систематизират допълнителните следствени материали, след което може да се предадат на Главна прокуратура.

— От чие име? — попита полковник Грязнов.

— От името на МУР — убедено отговори Турецки. — От „Глория“ е несериозно. Още повече че по-голямата част от работата беше свършена от МУР. В едно обобщаващо писмо до главния прокурор може да се отбележи, че някои мероприятия на МУР са били проведени в сътрудничество с „Глория“. Това може да не хареса на някои хора, но не е забранено от закона.

— С придружителното писмо ще се заемеш ти — приключи тази част от обсъждането Грязнов. — Какво е положението с Мостовой?

— Засега мълчи — обади се майор Софронов. — Надява се, че хората му ще го отърват. Но ще проговори, като се види натясно, няма къде да ходи. Веднага щом разбере, че вече са му сложили кръст. Но и без показанията му срещу него има предостатъчно материал. В Централна поща намерихме бланката на телеграмата, с която Кузнецов е бил извикан в Москва. Попълнена е с почерка на Мостовой. Той е идентифициран от дежурната служителка в хотел „Русия“, няма никакви съмнения, че убийството на Кузнецов е негова работа. Както и убийството на Гармаш.

Грязнов се обърна към Косенков:

— Как се държи вашият подопечен, капитанът от баретите? Склони ли да даде показания?

— Засега не. В момента си има много сложни психологически проблеми и докато не ги разреши, трудно бихме могли да разчитаме на откровеност от негова страна.

— А иначе има ли желание да контактува с вас?

— Понякога да. Но понякога се затваря в себе си и дума не проронва. Не се съмнявам, че той ще даде пълни и достоверни показания. Но трябва да се изчака.

— Срещу Никитин, по-точно срещу човека, който се представя за Никитин, даде ли ви някакви сведения?

— Не.

— Това е основният проблем — констатира Грязнов. — Никитин е централната фигура. Надявам се, че никой тук не се съмнява в това, нали? Той е организаторът на всички престъпления — експлозията в ледоразбивача „Восток-5“, убийствата на Кузнецов и на Гармаш, той даде и заповедта да бъде унищожен Ермолаев-Бурбона. Но засега не разполагаме с никакви доказателства срещу него.

— Може да бъде обвинен за незаконно влизане и пребиваване в страната с фалшив паспорт — подсказа Денис.

— И колко ще получи за това? Пък и не се знае дали изобщо ще получи нещо.

— Засега не бива да го арестуваме, в никакъв случай — намеси се в разискванията подполковник Яковлев, който до този момент внимателно бе преглеждал материалите в папката на „Глория“.

— Защо? — попита Грязнов.

— Ще започна с няколко въпроса: откъде капитан Скворцов е намерил гранатометите „Оса“? Цели четири броя. Откъде е взел оръжието и пластичните експлозиви подполковник Мостовой? Откъде Скворцов е взел взривното устройство за ледоразбивача „Восток-5“? Наистина, тези неща могат и да се купят, сега всичко може да се купи. Но все пак не е толкова лесно да си напазаруваш четири гранатомета. Второ: тук пише, че по време на пребиваването си в Москва Никитин е ходил най-малко четири-пет пъти в сградата на бившето КГБ на „Лубянка“. Влизал е в четвърти вход и е оставал вътре по два и дори по три часа. С кого се е срещал там? И защо? Какво са обсъждали?

— Пономарьов, шефът на отдела за охрана на Народната банка твърди, че Никитин, известен още като Погодин, всъщност е полковник от КГБ на име Борзов, който е бил внедрен преди много години в най-близкото обкръжение на Корееца, а по-късно е излязъл от контрол заедно с другите си колеги — напомни Турецки. — И е започнал да работи за Корееца. Или по-точно, както се разбра сега — и тримата започват да работят за себе си. В КГБ са знаели това.

— Ами ако документите за тази операция са унищожени при разформироването на КГБ? Ако той е съумял да възстанови връзките си в Москва? Или ако е завербувал сред бившите си колеги нови сътрудници? Сега вече ще има с какво да им плати, а доларите са особено убедителен аргумент.

— Искаш да кажеш…

— Да. Ако го арестуваме, не е изключено след ден-два ФСС да ни го вземе и вече никога нищо да не чуем за него. И по-рано сме имали подобни случаи — при това не един.

— Имали сме — с въздишка се съгласи Грязнов. — Наистина, сега времето е друго…

— Но кадрите на „Лубянка“ са си предишните — довърши изречението му Яковлев. — Разбира се, не всички, има и много честни служители. Но пък на Никитин не са му нужни всичките — стигат му и двама-трима души. И той със сигурност ще ги намери, ако вече не го е направил.

— Не бива да го изпускаме. Не бива! — повтори Турецки. — Той е затънал до коленете в кръв. А защо да не му се обадя, че дневниците за Имангда са у мен, и да му кажа някаква фантастична цена — да речем, сто милиона долара? Той, естествено, няма да ги плати, но ще потърси начин да получи документацията, тя му е безкрайно необходима. Ще се опита да ме убие, сега вече няма свои хора в Москва. И ще го арестуваме направо на местопрестъплението, по-убедително доказателство от това — здраве му кажи!

Грязнов иронично изръкопляска.

— Първо, това се нарича провокация. А провокациите, може би си подочул отнякъде, са забранени от закона. Второ, това е страшно опасен номер. С подобни смъртоносни номера можеш да играеш в цирка! Ами ако Володя Яковлев е прав и той вече си е възстановил някои стари връзки в криминалния свят? Или ако е завербувал съучастници сред бившите си колеги? Ние, Александър Борисович, оценяваме високо твоята самоотверженост, но глупавата ти глава ни е много по-ценна.

— И какво ще правим тогава? — попита Турецки.

— Това е въпросът — отговори Грязнов.

— Получава се парадоксална ситуация — отбеляза Денис. — Най-големите престъпления на този Борзов-Погодин-Никитин са извършени в Русия, а основания за привличането му под наказателна отговорност има само в Ню Йорк у Кейт Уилсън. За участието в убийството на истинския Никитин.

Грязнов потвърди:

— Така е, Щатите са поискали той да бъде екстрадиран като особено опасен престъпник. Имам копие от официалното искане.

— Добре би било да им го предадем наистина! — оживи се майор Софронов. — И никакво ФСС няма да успее да го измъкне от нюйоркската полиция. А американският съд ще му друсне максимална присъда, по най-строгите параграфи — те не се церемонят много-много с убийците.

Полковник Грязнов само се усмихна:

— Екстрадиция! С тях действително сме подписали споразумение за предаване на криминалните престъпници, но представяш ли си колко време може да отнеме тази процедура? Месеци! И всичко на ниво посолство, министерства на външните работи, правителство. Пък нашите са толкова чевръсти, че по-скоро мачка по кюнец ще се качи, отколкото въпросът да се реши. А и не се знае как ще свърши. Току-виж някой патриот реши, че не е хубаво да се предава руски гражданин в ръцете на продажното капиталистическо правосъдие…

— Момент! — прекъсна го Турецки. — Нашият човек официално е гражданин на Съединените щати.

— Паспортът му е фалшив — напомни Грязнов.

— А кой знае за това? Само ние.

— И експертите в американското посолство.

— Те няма да научат за акцията — махна с ръка Турецки. — Следователно няма да става дума за предаване на руски гражданин на американските власти, а за прехвърляне на американски престъпник на американската полиция. И това според мен значително ще опрости ситуацията.

— Може би — съгласи се Грязнов. — Но все пак ще отнеме седмици наред. А за да го вземат и скрият завинаги този Никитин, е необходим само един подпис на някой шеф от ФСС. И ние оставаме с пръст в устата, и цял живот ще си ходим така. Изобщо засега виждам само един изход: да продължим външното наблюдение над Никитин-Борзов. Има ли други предложения?… Тогава всички сте свободни, благодаря…

Кабинетът се изпразни.

— Изчакай ме долу — подвикна Турецки на Денис. — Идвам след две минути… Слава, я си отвори сейфа и ми дай ония документи. Май вече им дойде времето.

— Всичките ли? — попита Грязнов.

— Да. Ще съставям досие на Дорофеев. А в него всеки документ може да има решаващо значение.

След няколко минути той слезе в двора на МУР с дебела папка в ръце и се намести на предната седалка във фиата на Денис.

— Сега къде отиваме, чичо Саша?

— В „Глория“.

Но още щом влязоха в прохладния хол на агенцията, при Турецки дойде дежурният.

— Александър Борисович, вече три пъти ви търси някой си Борис Соломонович Николски от Норилскснаб. Много моли да отидете при него. Важно било.

— Благодаря, веднага тръгвам. — Турецки подаде папката на Денис. — Започвай да ги оправяш. Подреди ги в хронологичен ред. Всичко, което имаме, включително и разпечатките на разговорите, които сме водили в този кабинет. Материалите ще отидат в Главна прокуратура. Когато приключиш, направи две ксерокопия. Едното ще остане в архива на „Глория“.

— А второто? — попита Денис.

— Ще го дадеш на мен.

— Защо ви е?

— Може да потрябва. Не забравяй да извадиш и копия на геоложките дневници. Сигурно трябва да се наберат на компютър или…

— Ами да попитаме Макс — предложи Денис.

Макс си седеше пред компютъра и този път играеше на „Междузвездни войни“.

— Победих на седемнайсето ниво — похвали се той. — Не е зле, нали?

— А колко нива са общо? — поинтересува се Турецки.

— Ами толкова — седемнайсет.

След като изслуша молбата на Турецки за копия от дневниците на сондажите, Макс пренебрежително изпръхтя:

— Че защо да ги набираме? Само ще изгубим време. Ще ги сканираме и край.

— Какво значи „сканираме“? — не разбра Турецки.

— Сканираме — ами точно това значи: да ги сканираме. Дори не знам как да ви го обясня. Пускаме програмата и компютърът изкарва на принтера документите едно към едно, с всичките му там заврънкулки, дори с мастилените петна. Фактически ще бъде факсимиле — точно копие на дневниците. Това върши ли ви работа?

— Чудесно. Колко време ще отнеме?

— Е, ще трябва да се позанимаем малко с настройката за първото копие, но после компютърът ще изплюва останалите като автомат за понички. Десет, двайсет, колкото е необходимо.

— Двайсет са много, но пет можеш да извадиш.

— Утре сутринта ще ги имате на бюрото — обеща Макс.

След пет-шест минути бърз ход, изминавайки краткото разстояние от три малки квартала, делящи „Глория“ от кантората на Норилскснаб, Турецки се качи по познатите изтрити, леко хлътнали стъпала и влезе в пластмасовите лабиринти на кантората. Спря се при масичката с вестниците, където бяха добавили последните броеве на „Красноярски работник“ и „Заполярна правда“. На първа страница на „Заполярна правда“ беше поместен репортаж от срещата на правителствената комисия с обединения стачен комитет. А общото заглавие си беше напълно в стила на вестника: „Всеобщата стачка се отменя. Мъже, нима ги хванахме натясно?!“

За немалка изненада на Турецки при влизането му в приемната на началника на Норилскснаб секретарката стана и отвори пред него вратата на кабинета на Николски.

— Заповядайте. Барух Соломонович ви очаква.

Въпреки горещия летен ден Николски беше с тъмен костюм и тъмна вратовръзка. Той мълчаливо стана да посрещне Турецки, стисна му ръка, посочи с жест да заеме креслото до бюрото, а след това пак така мълчаливо постави пред него голям плик от плътна хартия. Върху плика бе написано на ръка с едри букви: „След смъртта ми да се предаде в архива на норилската експедиция“. Последните думи бяха задраскани и над тях пишеше: „В Главната прокуратура на Русия на следователя А. Б. Турецки.“

Пликът не беше залепен. В него имаше около петдесет страници гъст машинописен текст.

— Какво ще рече това? — попита Турецки.

— Моят приятел Владимир Семьонович Смирнов почина. И аз изпълнявам последната му воля.

— Кога е починал?

— Три дни след вашето заминаване.

— При какви обстоятелства?

— Във вас заговори следователят. При най-обикновени, ако може да се нарекат така обстоятелствата, при които човек умира. В болницата, заобиколен от своите близки — жена му, дъщерите и приятелите. Два дни преди да умре, той ми се обади по телефона. Помоли ме да ви напомня, че сте се нагърбили с тежък товар.

— Не съм забравил задължението, което поех — каза Турецки. — Вие запознат ли сте със съдържанието на тези страници?

— Да, прочетох ги. Той нарочно не беше залепил плика. Вътре подробно са описани сондажните проучвания, които е провел в Имангда. Аз съм потресен.

— От резултатите ли?

— Не. От това, че цели двайсет години той не ми е споменал нито дума за тях.

— Защо, нали бяхте приятели?

— Вероятно точно затова. Не си е позволил да ме обременява със своите проблеми. Сам е носил товара си. Ще пиете ли водка?

— Не, благодаря — отказа Турецки. — Днес имам още много работа.

— И аз няма да пия. Довечера ще пийна, за да излъжа безсънието. Знаете ли какво значи безсъние?

— На практика не.

— Ще узнаете, като му дойде времето. Безсънието е страшният съд, при което човек е едновременно и подсъдим, и върховен съдия, и палач. Само адвокат няма в тоя съд.

— Не вярвам греховете ви да са чак толкова много.

— От гледна точка на обичайния морал те наистина не са много — съгласи се Николски. — Но безсънието, Александър Борисович, не е обикновен, а върховен съд. И при него критериите са съвсем други. — Той стана и стисна ръката на Турецки. — Желая ви успех. Отбивайте се понякога при мен, стария човек, ще се радвам да си поговорим.

— Непременно, Барух Соломонович! — обеща Турецки.

Когато отмина първия квартал между кантората на Норилскснаб и „Глория“, Турецки разсеяно си помисли, че едва ли ще има възможност често да се вижда с Николски. След двайсетина метра си каза, че би било добре, ако успее да отдели време и го посети поне веднъж-дваж. А когато вече наближаваше „Глория“, съвсем ясно осъзна, че това обещание, което даде така импулсивно и което най-вероятно нямаше да изпълни, ще бъде всъщност за него едно от тежките му обвинения пред върховния съд на безсънието.

Когато настъпи времето на безсънните нощи.

Още щом влезе в кабинета на Денис, Турецки сложи плика на бюрото му.

— Това е подробно обяснение от Смирнов към данните от сондажните проучвания. Размножи го. Сега вече имаме всичко. Давай да се хващаме на работа, до утре трябва да свършим маса неща.

Но така и не можаха да работят тази вечер. Обади се Ирина:

— Турецки, имаш ли намерение да се прибираш у дома?

— Ами знаеш ли, Ирина…

— Знам. Но ще трябва да отложиш всичките си важни и неотложни ангажименти. Имаме си гостенка. Чака те вече два часа. Така че имай добрината да си тук след двайсет минути.

— Коя е тази гостенка?

— Когато дойдеш, ще разбереш… — и затвори.

Във вестибюла Ирина мълчаливо пое от ръката на Турецки сакото му и тържествено отвори пред него вратата на кухнята. До масата, на която имаше две чаши кафе, а в пепелника димеше дълга черна цигара „More“, седеше Олга Николаевна Никитина.