Фридрих Незнански
Избор на оръжие (10)

1.

— Ало, Ню Йорк? Извинете, може ли да се обади Кейт Уилсън?

— На телефона.

— Здравей, Кейт. Обажда се Александър Турецки.

— Алекс?! В Ню Йорк ли си?

— Не, в Москва.

— Но защо те чувам така ясно? Разправяли са ми, че там у вас било по-лесно да те чуят ако викаш, отколкото ако се обаждаш по телефона!

— Това беше едно време.

— Здравей, каубой! Радвам се да те чуя. Как си?

— Защо пък каубой?

— Не си ли? Тогава рейнджър? Често си приказваме за теб. Джеймс Бонд без право на убийство! Разправят, че си имаш проблеми?

— О, Господи! Ти пък откъде знаеш? Да не са го съобщили по Си Ен Ен?

— Ние си имаме собствена информационна служба. Казвай сега защо се обаждаш, Алекс.

— При нас тук изникна цяла купчина зелено, неколкостотин пари. Случайно да искаш да се наведеш и да ги събереш? Ама защо се смееш?

— Смешно го каза. Зелено, пари. По принцип „пари“ е събирателно. Да кажеш „едни пари“ на английски е все едно на руски да кажеш „един клещи“.

— А как казват у вас един долар?

— Точно така го казват. А ако се плаща на ръка — „кеш“. Защо, да не би да ми предлагаш работа?

— Нещо такова. За около една седмица.

— Ммм, доста съм заета.

— А малко допълнителни пари кеш зле ли ще ти дойдат?

— Парите никога няма да ми дойдат зле. Да не би да си забогатял, че можеш да си позволиш да наемеш лейтенант от нюйоркската полиция?

— Ти колко получаваш?

— О, Алекс! У нас в Щатите подобни въпроси се смятат за неприлични.

— Но аз не живея в Щатите, а в Русия.

— Ще ти кажа: пет хиляди на месец. А ти?

— Може ли да премълча?

— Аха, значи и у вас не се говори открито по този въпрос?

— Открито ли? Не. Боя се, че неприличен ще ти се стори отговорът.

— И все пак?

— Малко над двеста.

— На ден?

— На месец.

— Шегуваш ли се?

— Де да беше така! Но на теб ще ти плащаме по триста на ден. Плюс разходите.

— Ще се разориш.

— Плаща клиентът ми. Това няма да го разори.

— Двеста на месец. Разстрои ме, Алекс. А по баровете на Гармиш плащаше и моите сметки, сякаш си внук на Хенри Форд. Защо ти сам не свършиш тази работа и не вземеш по триста на ден?

— Нямам време. Нещата тук се развиват твърде бързо.

— И държиш аз да се заема с това?

— Много, Кейт. Нямам към кого друг да се обърна. Може някой ден и аз да ти направя услуга.

— Надявам се да не ми се наложи.

— Кой знае. Връзките между нашите страни се разширяват не с дни, а с часове.

— Мафиотските, нали?

— Именно за тях говоря.

— Каква е работата?

— Вземи си химикалка и пиши.

— Ще включа на запис. Диктувай.

— Хари К. Никитин. Игор Константинович. Натурализиран гражданин на САЩ. Адрес: Южноафриканската република, Претория, Парк лейн, двеста двайсет и четири. Ръководител на Северната геологопроучвателна експедиция. Петдесетгодишен. А ето и въпросите. Семейно положение: има ли жена, деца. Коя е жена му, колко са децата и на каква възраст. Отношението към съпругата и децата. Пристрастия: алкохол, наркотици, жени, хазартни игри. Етапите на кариерата му. Положението в работата сега, взаимоотношенията с колегите. В медиите изтече информация, че в ЮАР е открито голямо находище на медно-никелови руди. Докъде е стигнала работата по цялостното проучване, изчислени ли са запасите. В началото на юли Никитин е заминал за Ню Йорк, оттам за Франкфурт на Майн, сега е в Русия. Споделял ли е с някого плановете си преди заминаването. Материално положение. По негова сметка в Народната банка са преведени сто двайсет и четири милиона долара…

— Сто двайсет и четири милиона?!

— Точно така. Обяснил е, че от дълги години играе на борсата. Негов посредник на нюйоркската фондова борса е Рей Мафърти. Въпроси: клиентелата на Мафърти, връзки с руската мафия. По-специално — с обкръжението на Иванов-Корееца. Доколко успешни са били борсовите операции на Никитин.

— Това е трудно. Търговска тайна. Трябват ти документирани сведения, така ли?

— Не. Просто информация.

— Това е по-лесно.

— И последното. От седемдесет и осма година до края на осемдесет и трета Никитин е живял в Ню Йорк. Автор е на книгата „Наказателна психиатрия“. Възможно е да е бил сътрудник на „Гласът на Америка“ или на радио „Свобода“. След това пет години е работил в Канада, участвал е в геоложки проучвания.

— Къде? Канада е голяма.

— Не се знае. Това можеш да научиш в Претория. Въпросите са същите: какво е правил, връзки, начин на живот, кариера. Май много те натоварих, а?

— До ватерлинията. За кога ти трябва информацията?

— За вчера. Още сега ти изпращам аванса. Продиктувай ми номера на банковата си сметка.

— Ще ми платиш всичко наведнъж, когато получиш отчета. Ще ти го пратя по факса. Имам домашния ти телефон.

— Но аз нямам факс.

— Тогава по Интернет.

— Нямам и компютър.

— Но как живееш?

— Как, като всички останали. У нас казват: живея си като в приказка — колкото по-нататък отиваш, толкова по-страшно става.

— Винаги съм твърдяла, че руснаците са велик народ.

— Приятно ми е да го чуя. Но все пак какво те кара да мислиш така?

— Как какво? Живеете без факс, без компютър, без пари, а все се шегувате.

— Нищо друго не ни остава. Давам ти факса на агенция „Глория“, сега работя за тях. Успех, Кейт. Пази се.

— Ще се видим ли в Гармиш?

— Не съм много сигурен. Но все някога ще се видим. Доскоро.

— Чао, мистър Бонд!

Турецки включи телефонния високоговорител и подаде слушалката на Денис Грязнов:

— Обади се във Франкфурт на Ханс Юнге.

— И какво да му кажа? Да го помоля да работи за нас при същите условия?

Турецки сви рамене.

— При него май няма да мине.

— При Кейт Уилсън мина.

— Американците са авантюристи. А немците са си немци. За тях редът е над всичко.

— Ordnung ist Ordnung…

— Именно…

Без да се почука, вратата на директорския кабинет в агенция „Глория“ се отвори и на прага се появи шишкото с червената тениска — младият бог на компютрите Максим.

— Ами такова… Влязох днеска в Народната банка да огледам няма ли нещо ново. И… с една дума, цялата информация по „Трейдинг интернешънъл“ е извадена от компютрите.

— Как така — извадена? — не разбра Турецки.

— Ами така. Изтрита.

— Започва да става интересно — коментира Грязнов-младши.

— Не, опасно — възрази Турецки. — Много опасно. Слушай, Макс, можеш ли по някакъв начин да разбереш дали някой, освен теб е влизал в компютрите на Народната банка? Външен човек имам предвид?

— Шареше там някакъв тъпанар. На два пъти се натъквах на него.

— Как разбра?

— Имате ли някаква представа какво е „UNERASE“ или „UNDELETE“^[1]?

— Ни най-малка — призна Турецки.

— Тогава е излишно да ви обяснявам. Но че някой е тършувал, съм сигурен.

— А не можеш ли да узнаеш кой? Или поне откъде работи?

— Почти изключено — отбеляза Макс. — Няма начин да се разбере къде е. Например Льовин, питерският хакер, извлече от Ситибанк милион и половина долари. Банката е в Щатите, той — в Петербург, сървърът е бил финландски, а го арестуваха във Великобритания.

— Все пак са го арестували. Значи са го намерили, нали? Излиза, че по принцип може да се намери?

— Е, ще опитам. Може и да се получи.

— Ако разбереш нещо, веднага се обади — на мен или на Денис.

— Добре — кимна Максим и се върна при своя компютър.

— Свободни ли са момчетата, които държиш за охрана на особено важни лица? — обърна се Турецки към Денис.

— Да.

— Прикрепи ги незабавно към Дорофеев. Нека го охраняват. И най-добре ще е той да не ги забележи. Нито той, нито неговите хора.

— Мислите, че някой ще се опита да го убие, така ли?

— Не е изключено. За нас сега най-важното е да определим обекта на заплахата. Ако договорът на Народната банка с „Трейдинг интернешънъл“ е престъпна афера… Впрочем в това няма съмнение. Въпросът е дали Дорофеев е участвал в нея, или само са го използвали. От момента, в който е заповядал да се изчисти цялата информация за договора от компютрите, той остава единственият притежател на информация за тази сделка. Както казват в определени кръгове — подвижна мишена — и — отново мафиотски жаргон — може „да го сложат да спи на релсите“. С други думи, ще го убият и никакво следствие не би могло да открие следите на тези осемдесет и четири милиона, източени на Запад чрез „Трейдинг интернешънъл“.

— А ако не се опитат да го убият? — попита Денис.

— Значи обектът на заплаха не е сред съучастниците или партньорите на Дорофеев, а някой друг. Следователно Дорофеев е участник в аферата. Ако е така, защо да го убиват? С такъв човек могат да се направят още много сделки. Не за милиони, а за милиарди.

— „Норилски никел“?

— Всичко е възможно. Ние разполагаме с твърде оскъдна информация. Гадаем. Така че още по-наложително е да се обадим на Ханс Юнге. Ти ще разговаряш с него. Той не знае руски, аз немски, а неговият английски не става за такива неща. Моят също. Ще проведеш разговора приблизително по следния план… Запиши си основните точки. Първо. Имаме всички основания да предполагаме, че „Трейдинг интернешънъл“, регистрирана във Франкфурт, е подставена фирма. Тук ще разкажеш всичко, за което ни съобщи Дорофеев: условията на договора, замъка с камината, ролс-ройса. Второ. Дейността на подобни фирми нанася сериозни вреди на германо-руското търговско сътрудничество и по този начин засяга националните интереси както на Германия, така и на Русия. Трето. В борбата срещу подобен род дейност интересите на правозащитните органи на нашите две страни напълно съвпадат. Четвърто. Ние молим да предостави на наше разположение цялата информация, с която разполагат за фирмата „Трейдинг интернешънъл“: за президента й Райнер и съучастника му Фогелщайн, за финансовото състояние на фирмата и движението на средства по нейните сметки, а ако нямат такава информация, да вземат мерки за нейното набавяне. Ако е наложително, до тях ще бъде изпратено официално запитване от Главната прокуратура на Русия или от Управлението за борба с икономическата престъпност при МВР на РФ.

— Ами ако поиска първо да изпратим документите?

— Ще му отговорим, че изготвянето на официално запитване може да отнеме известно време, през което престъпниците ще имат възможност да заличат всички следи.

— Какъв дипломат сте, чичо Саша!

— Хайде, звъни!