Ема Ричмънд
Сезон на мечтите (7)

Седма глава

Когато Сам се събуди на следващата сутрин, Девлин вече беше станал. Тя остана няколко мига в леглото, размишлявайки. Трябваше да му каже истината незабавно. Не биваше да отлага повече. Не беше честно, той не заслужаваше това… Сам не можеше да си позволи да мисли само за своите егоистични желания. Девлин бе споделил с нея отговорността за Роби, защото беше убеден, че той е негов син. Но Сам не можеше да очаква той да поеме тази отговорност, щом узнае, че не е баща на момчето.

Тя стана, бързо се облече и слезе в кухнята. На вратата спря и ги погледна. Девлин седеше срещу Роби и му обясняваше нещо. В ръката си държеше някаква количка. Детето го слушаше съсредоточено. Двамата се разбираха чудесно, харесваха се един друг.

Как да им отнема техния общ свят, питаше се Сам. За нея Девлин вече имаше толкова голямо значение, колкото и Роби. В някои отношения той дори бе по-важен от детето… Сам разбираше, че щом му каже истината, той ще си отиде… А може би той дори ще се зарадва, че има повод да си тръгне? Не, Сам не би могла да понесе това… Има и друг, по-чист, бърз и лесен начин да се разделят — Сам ще му каже да си тръгне… Но дали тогава нейната болка ще бъде наистина по-малка?

— По-добре ли си? — попита Девлин.

— Да. — Тя търсеше по лицето му следа от топлинка, намек за любов. Усмихна му се тъжно.

— Има ли чай?

Той кимна и тя отиде да си налее от чайника. Когато мина покрай Роби, притисна с обич детското телце към себе си.

— Трябва да поговорим — каза тя на Девлин, след като се настани на масата.

— Добре, да поговорим! — Той подаде количката на Роби. — Върви да я изпробваш на площадката на стълбището!

— Добре! — Роби се усмихна на Сам и излезе.

— Май не си спала цяла нощ — рече Девлин.

— Мислих си разни неща… Съжалявам за вчера.

— Няма значение. Ти беше разстроена… Все още си бледа.

— Да. — Държим се като чужди хора, каза си тя. Както беше в началото. — Аз… — започна тя, но чу как Роби тича надолу по стълбите.

— Сам! — Той развълнувано влетя в кухнята. — Виж какво открих!

Тя замръзна. Роби държеше дневника на Джули.

— Къде го намери? — Гласът й беше задавен и трепереше.

— Под леглото ти!

— А какво търсеше в моята стая?

— Колата ми влезе там. — Той беше възмутен, че му задават такъв въпрос. — Какво е това?

Преди тя да успее да стане от стола, Девлин грабна тетрадката от Роби. Сам го гледаше онемяла.

— Върви да си играеш — отпрати той спокойно детето. Очите му не изпускаха дори за миг пребледнялото лице на Сам.

— Аз… — Тя сведе поглед, защото разбираше, че той ясно съзира вината и объркването в очите й.

— Моля? — попита сухо Девлин.

— Това е един дневник…

— Така ли? А дали в него има нещо, което да представлява интерес за мен, Сам?

— Какво? — Объркването измести напълно вината.

— Някои тайни записчици, може би? — Той отмести поглед от нея и разтвори дневника.

— Недей! — извика тя и протегна ръце да го спре, но само след миг ги отпусна безпомощно. — По-добре е аз да ти го кажа, преди да го прочетеш.

— Разбира се! Но преди това ще заведа Роби у семейство Гънър. С теб ще трябва да изясним някои неща насаме, предполагам. — Той повика детето.

Сам се изправи с усилие и го догони.

— Аз ще го заведа — каза тя тихо.

— Както искаш. — Девлин влезе в дневната и затвори вратата след себе си.

Озадачена, Сам си наложи да се усмихне на Роби.

— Искаш ли да си поиграеш с Питър? — попита тя.

— Аха! — Той беше много доволен. — Ще му покажа моята нова кола!

Сам остави Роби при Барбара. Тя не й зададе никакви въпроси. Всичко й стана ясно само от един поглед върху бледото лице на приятелката й.

Докато пътуваше с колата обратно към къщи, Сам промени намерението си. Трябваше им време — на нея, за да обмисли какво да прави, на Девлин — за да прочете дневника. Той сякаш бе знаел за неговото съществуване и не изглеждаше силно изненадан. Но не беше възможно да е виждал тетрадката преди това! Да, написаното в нея сигурно ще му се стори интересно. Или по-точно — унищожително… За Сам имаше значение единствено крайният резултат — Девлин ще си отиде… А след като вече знаеше, че това ще стане, предпочиташе да бъде колкото е възможно по-скоро. Не би могла да понесе дълги разговори и обвинения… Сам реши, че за да приключи всичко бързо, ще каже на Девлин да си върви. Преди той самият да обяви, че си тръгва.

Той я очакваше. Седеше в креслото до камината с разтворения дневник на скута си. Беше овладял изражението си, но не можеше да скрие малкия тик отстрани на челюстта си. Страхотно е ядосан, установи тя безпомощно.

— Седни — заповяда той властно. — „Не казвай на Девлин, че Роби е негово дете.“ Това е написано тук в съвсем друг смисъл, Сам. Защото Роби, разбира се, не е мое дете.

— Да, той не е… твой син — успя да каже тя.

— Аз дори не съм я докоснал! — извика мъжът и скочи на крака. Сякаш все още не можеше да възприеме истината. — А се отвращавах от себе си, че съм я прелъстил в пияно състояние и затова нямам никакъв спомен… Дори не съм я докоснал!

— Не си — прошепна тя с пресъхнало гърло. Гледаше го право в очите. Гневът му я заливаше. — Но аз не знаех това. Наистина не знаех… — Тя си пое дъх и започна да изрича онова, което бе репетирала, докато пътуваше с колата. — За щастие, узнахме истината, преди да са нанесени големи поражения и преди Роби да е започнал да разчита на теб. Най-доброто решение за момента е да приготвя нашия багаж. — Тя говореше почти истерично под свирепия поглед на опасно присвитите му очи. — Предполагам, че Барбара ще ни подслони за няколко дни, докато намерим къде…

— Ти искаш това, нали, Сам? — попита той. — Искаш да избягаш, без да ти задават въпроси. Всичко си предвидила от самото начало. От мига, в който аз се появих на вратата…

— Не! — Тя беше изумена. — Как бих могла? Та аз не знаех кой си ти! Не знаех, че къщата е твоя…

— Така ли? — попита той внимателно. Отвори тетрадката, прелисти бързо страниците и зачете на глас: — „Днес дойде да ме види Пол…“

— Пол ли? — Сам се отпусна без сили на стола.

— Да, Сам, написано е Пол! „Той ми заяви, че не желае да приеме Роби и аз трябвало да кажа на Сам, че не искам тя да се грижи в бъдеще за него.“ — Девлин четеше бавно, внимателно, изразително и озлобено: — „Аз не харесвам Пол, затова отказах да направя това. Доволна съм, че той няма да поеме отговорността за моя син. Знам, че със Сам всичко ще бъде наред. Когато Девлин се върне, той няма да я изхвърли от къщата. Той е малко груб на външен вид, но е добър човек.“ Такъв ли съм наистина, Сам? Много добър и лековерен… — Той се върна към написаното в дневника: — „Сам е много хубава и може би…“

— Девлин, аз открих дневника едва вчера…

— О, веднага ще ти повярвам! — подхвърли той саркастично. — Затова си толкова шокирана, навярно… Знаела си всичко, нали? И защо не изгори тетрадката, преди да попадне в ръцете ми? Тогава аз никога нямаше да науча истината!

— Не говори глупости! Ако знаех, че ти не си бащата на Роби, изобщо нямаше да се омъжа за теб!

— Значи нямаше да се омъжиш за мен?

— Не! Омъжих се за теб само заради Роби!

Колкото и да беше невероятно, той сякаш се олюля от думите й. Но преди Сам да разгадае странната му реакция, Девлин се върна в креслото. В следващия миг изражението му отново бе сурово и ожесточено.

— Какъв наивник съм бил! Вчера си помислих, че ти си разстроена, защото си открила вещите на Джули… Знам, че се омъжи за мен, защото не можеш да имаш Дейвид Гънър! Надявах се, че като се преместим оттук, няма да го виждаш често и… Но Роби намери дневника и вече виждам ясно цялата ти вина! Отначало си помислих, че дневникът е твой и в него си описвала как се срещаш тайно с Дейвид. Но това е било само част от играта… Все пак каквито и да са твоите чувства към Дейвид, ти реши да станеш моя жена. Защо?

Защото те обичам, искаше й се да му каже. Но знаеше, че не му е нужно такова признание.

— Не се омъжих, за да бъда с теб! — излъга тя. — Нали ти казах, направих го само заради Роби! Дейвид няма нищо общо! — Тя не можеше да повярва, че Девлин е способен да прави толкова глупави предположения. Но въпреки цялата им нелепост, изглежда му звучаха напълно правдоподобно и той вярваше в тях.

— Това ли беше единствената причина? — Той изкриви презрително устни.

— Да… Ти беше прав, когато казваше, че на Роби му трябва твърда ръка и дисциплина. Освен това аз нямах право да лишавам Роби от истинския му баща. Тогава мислех, че този баща си ти… Аз обичам Роби и искам да му бъде добре. Ти самият твърдеше, че също желаеш това. Но сега вече знаем, че той не е твой син…

— И бързаш да се отървеш от мен, така ли? — В гласа му се долавяше горчивина. — Ти ме използва! Джули също ме е използвала! По план, от начало до край…

— Девлин, тя не те е използвала! Беше на смъртно легло. Не беше на себе си, не е могла да прави хладнокръвни сметки…

— Но ги е направила! — Той блъсна дневника и скочи отново. — Били са ти ясни през цялото време! Ти нарочно настоя да си направя кръвна проба за бащинство! Защото ако научех някога истината, щеше да кажеш, че си ме карала да проверя навреме, нали?

— Не!

— Напротив, точно така е! Вие двете сте ми заложили капан! Знаеш ли, в този миг единственото ми желание е да те изхвърля оттук! Но няма да го направя. И то заради Роби, другият глупак в тази история! Заради него ще ти позволя да останеш в къщата, докато я продам. Дори ще кажа на агента да сключи договора за продажбата от датата, в която можеш да се върнеш в твоя апартамент.

— Благодаря ти — каза Сам безжизнено.

— Благодаря ти! — изимитира я той, хвърли й последен презрителен поглед през рамо. Грабна куфара си, който бе приготвил до вратата. — Натоварил съм багажа си в джипа. Всичко останало се продава заедно с къщата. Сбогом, Сам. Ако не успееш да убедиш Дейвид да остави съпругата си заради теб, може би ще се пласираш при Пол или някой друг мухльо. Нашият развод няма да е проблем. Имам основания за развод, нали?

— Да — съгласи се тя тихо. В отговор чу затръшването на вратата.

Тя не знаеше колко време бе стояла край камината, след като той си замина. Цялата трепереше. Мразеше себе си, мразеше Джули. Обвиненията на Девлин обясняваха поведението му през последните дни. Той просто вярваше в онова, което му беше удобно, защото така явно му беше по-лесно. Но дали наистина беше убеден, че тя и Дейвид имат някакви тайни отношения? Или това обвинение беше само част от плана му да се отърве от техния брак, ако нещата не потръгнат? Девлин определено извърташе написаното в дневника така, както му харесва. Изобщо не повярва на нейните обяснения. Добре, той я смята за виновна… Но неговото поведение можеше да се опише единствено като страхливо бягство! Сам установи, че колкото повече се задълбочаваше в тези мисли, толкова повече се ядосваше на Девлин. Накрая реши, че тя е права. Но защо той придаваше такова голямо значение на всичко това? Нали не тя, а той настояваше да се оженят! Беше подготвил документите, без да я попита. Тя само се подчини на неговите нареждания… Нали той твърдеше, че трябвало да се оженят заради Роби! Не, за нея вече бе ясно — Девлин бе използвал дневника като извинение, за да си отиде. Връщането му от Испания е било мимолетен рицарски жест, продиктуван от гузната съвест. Навярно се е надявал на по-голям отпор от страна на Сам срещу предложението му за женитба.

Девлин, Джули, Пол — всички се оказаха не такива, за каквито се бяха представяли пред нея… Сам се чувстваше измамена и дълбоко разочарована. Яростно се зае да чисти празната къща. Но ужасните мисли не я напускаха.

След като приключи с чистенето, Сам реши да прочете отново на спокойствие дневника на Джули. Трудно й беше да повярва, но това беше самата истина — приятелката й бе скрила от нея за разговора си с Пол и съзнателно бе планирала бъдещата среща на Сам и Девлин…

Късно през нощта Сам успя някак да се качи до спалнята си. Машинално започна да подрежда разхвърляните вещи по шкафове и чекмеджета. Неочаквано пред очите й попадна пуловер на Девлин и обидата й избухна отново. Мръсник! Как си позволяваше да се държи с нея така, сякаш не значеше нищо за него! Тя му бе дарила любовта си! Фактът, че той дори не подозираше това, изобщо не го извиняваше. Девлин най-безцеремонно бе потъпкал чувствата й… Гневът и обидата се надигаха в Сам и тя се спусна да обикаля из празните стаи като тигрица в клетка. Сама в къщата, можеше да си позволи да нарече Девлин с всички обидни имена, които той заслужаваше.

Изтощена, но гневна, неспособна да се отпусне, нито да разсъждава повече, Сам си легна. Но остана будна цяла нощ. Премисляше всичко отново и отново. Най-сетне стана и си направи чай.

Омразен, безчовечен измамник! Обзета от гняв, тя запрати чашата в стената, имайки предвид Девлин. Но той много се лъже, ако си мисли, че тя ще остави така нещата! Би трябвало да знае, че Сам не е Джули! Тя ще го намери и ще му каже всичко право в очите!

Осенена от тази идея, Сам хукна да се облича. Пуловерът на Девлин се въргаляше на пода в спалнята й. Тя го взе и изтича по стълбите. Облече палтото си, нахлузи ботушите и грабна ключовете на колата. Часовникът на таблото я изненада — показваше точно шест часът.

И какво от това, каза си тя. Ако той все още спи, тя ще го събуди! Защо той да сънува блажено, а тя да не може изобщо да заспи, по дяволите?

Тя пътуваше с колата към Хейстингс, а гневът й нарастваше с всеки изминал миг. Съзнанието й прехвърляше отново всички истински и въображаеми обиди, които Девлин й бе нанесъл от мига, в който се появи в живота й. Когато стигна пред къщата на Нейтан Хоу, Сам беше направо побесняла. С разбъркани коси и гневно святкащи зелени очи, тя заблъска по вратата.

Тъй като никой не й отвори, тя продължи с ритници. Най-после някъде във вътрешността на къщата се появи светлинна. Вратата бавно се отвори и се появи разрошен мъж.

Девлин я погледна ужасено и се опита да затвори вратата под носа й.

— Не смей да ми затръшваш вратата пред лицето! Искам да говоря с теб! — започна тя настъпателно. Той беше брадясал, с щръкнала коса, тъмни кръгове под очите и по халат. — Изглеждаш ужасно!

— Благодаря! А как да изглеждам посред нощ?

— Часът е шест и половина! — осведоми го тя студено.

— Шест и половина? Господи! Отивам да си легна.

— Няма да си лягаш! Да не си болен?

— Болен ли? — Той я изгледа недоумяващо. — Аз никога не боледувам! А сега бих искал да си тръгнеш! — Той се прозина и се подпря на стената. Гледаше Сам с неприкрито неодобрение. — Пиян съм… Ясно ли е?

— Защо си пиян по това време?

— Ами защото изпих една бутилчица скоч снощи!

Сам го изгледа презрително и влетя в кухнята. Събитията съвсем не се развиха така, както ги бе планирала. Защо трябваше Девлин да е пиян? И защо изглеждаше така дяволски уязвим? Тя хвърли пуловера на масата и включи електрическия чайник. Намери чашки, захар и кафе. Девлин се дотътри след нея и се стовари на масата, но Сам напълно пренебрегна присъствието му.

— Трябва ли да вдигаш толкова шум? — попита той раздразнено. — Имам страхотно главоболие.

— Нищо чудно. — Тя не прояви съчувствие. — Още не си ми казал защо се напи.

— А ти защо си тук? — попита той. — Това какво е? — Девлин сочеше тъмната купчина на масата.

— Пуловерът ти! Помислих, че ще искаш да си го вземеш.

— Много мило… — заяви той саркастично. — Значи ми го носиш изпран и изгладен!

— Не! Благодари се, че не го хвърлих в огъня! Ти ме обвини без основание в какво ли не…

— Без основание ли? — Той изненадано повдигна вежди. — Без…

— Млъкни! Използва преднамерено фактите, разни полуистини и какви ли не измислици, но накрая те се обърнаха срещу теб самия! Как смееш да ме обвиняваш, че съм заговорничила с Джули!

— Ти всъщност си го призна!

— Нищо не съм признала! Но дори да е така, нямаш право да ме обвиняваш! Ако искаш да научиш нещо, просто попитай!

— Аз попитах…

— Не си ме питал! Направо ме обвини, че съм те вкарала в капан! А себе си съм продала! Как може да ме обвиняваш за твоите собствени недостатъци!

— Моите какво? — Той блъсна ядно чашата и горещото кафе се разля по ръката му. — Ох — изпъшка мъжът, вперил очи в Сам.

— Твоите недостатъци — подозрителността, ревността…

— Аз не съм ревнив!

— Добре тогава, нека не го наричаме ревност, а твоето чувство за собственост! Господ знае откъде ти е хрумнало, че Дейвид ми е любовник… Искам да ти кажа, че такова нещо между нас никога не е имало! Дейвид ще се ужаси, ако научи какво мислиш за него! Той обича жена си! От цялото си сърце!

— И ти ли я обичаш от цялото си сърце?

— Да! Барбара и Дейвид са мои приятели!

— Аз да не съм сляп! Нали видях как нежно му се усмихваше! Как си шепнехте двамата на Коледа…

— Шепнехме, защото той ми казваше какъв подарък ти е донесъл! — процеди тя през зъби.

— Искаш да кажеш, че ти го целуна с такъв ентусиазъм заради моя подарък?

— Целунах го, защото беше Коледа и сме приятели!

— Не ми викай! — Той обхвана главата си. — Искам да си легна.

— Не може! Първо ще чуеш онова, което смятам да ти кажа!

Тя беше вбесена. Възнамеряваше да му направи грандиозен скандал. Но как се вдига грандиозен скандал на човек, който все още е махмурлия и шумно пие кафето си? Сам изпита желание да го удари. Или по-точно да започне да го налага и да го налага, докато той… Докато той се предаде, може би?

Пиян или не, Девлин в момента се държеше необичайно. Сам познаваше неговия гняв, сарказъм, настъпателност и насмешка. Сега той просто бръщолевеше глупости.

— Виж какво, аз изобщо не знаех какви отношения е имала Джули с теб и с Лестър — рече Сам. — Наистина мислех, че ти си баща на Роби.

— Каза ли му, че не съм негов баща?

— Не — отвърна тя сърдито. — Не съм го прибрала от Барбара.

— Тогава върви сега да му го кажеш! — Той блъсна стола си и се изправи. Пристъпи една крачка и изрева от болка.

— Какво има? — Сам скочи уплашено. — О, Господи! — Палецът на крака му беше в кръв.

— Не стой с отворена уста! Донеси ми нещо да спра кръвта!

Тя бързо донесе хартиени салфетки.

— На какво се поряза?

— На острия ти език! Снощи тук счупих една чаша.

— Защо не си измел стъклата?

— Защото, уважаема госпожо, се бях напил така, че не можех да намеря метлата.

— А защо се напи?

— Защото една адски глупава жена, която харесвах, взе, че ме измами! Направи ме на глупак! Сега доволна ли си?

— Не… не съм те правила на глупак!

— Казал ли съм, че става дума за теб?

— Не. Но едва ли има две жени, които да обвиниш във всички грехове в разстояние на една седмица.

Той съсредоточи, вниманието си върху кървящия крак.

— Ти самият вярваш ли на това, което ми говориш? — попита тя след малко.

— Може и да вярвам…

— Девлин!

— Вярвах, когато го изрекох…

— А сега?

— Не знам… Снощи размишлявах. Дявол да го вземе, Сам, това беше истински шок! Ти бе имала един ден и една нощ на разположение, за да го превъзмогнеш. Аз разполагах с по-малко от час, за да прочета всичко и да го осъзная… Почувствах се… унизен.

— Унизен ли? Защо се почувства така?

— Не знам. — Той искаше да избегне отговора.

— Девлин, кажи ми! Моля те!

Той въздъхна и се облегна назад.

— Джули изглежда е предполагала, че аз веднага ще пожелая да се нагърбя с ролята на съпруг и баща… Искала е синът й да има сигурен дом. Ти също се омъжи за мен заради Роби…

— Нали ти искаше това!

— Да, аз го исках! — промърмори той раздразнено. — Но тогава не знаех истината. Не ми беше известно, че ме манипулират… Мислех си, че като се женя за теб, правя голям жест, смело и благородно жертвам себе си. — Той подигравателно изкриви устни. — Самоизмамата е най-ужасната заблуда, Сам. Мислех, че Роби е мой син. Разбира се, той не е заслужил с нищо да го пренебрегвам… Снощи надникнах в душата си с помощта на бутилката. Питах се дали щях да ти предложа да се омъжиш за мен, ако ти беше грозна или неприятна? Не, разбира се! Тогава какво бях пожертвал аз? Ако ти беше непривлекателна, щях да осигуря издръжка на Роби и да си замина… И така, аз направих моя голям жест, но никой не ме похвали за това. А очаквах благодарности! Господи, каква глупост! Снощи си зададох въпроса защо всъщност се сърдя? Ако не ми пука за теб и не изпитвам никакви чувства към Роби, би трябвало да съм доволен, че се измъквам от отговорността. Но не е така! — Той сведе поглед. — Искам отново да съм с теб, Сам! И да съм баща на Роби!

— Той те харесва — каза тя нежно.

— Е, да… — Той се усмихна накриво. — Аз възприемам малко по-трудно, Сам. Не признавах, че си права за чувствата. Мислех си, че добрият секс, взаимното харесване и уважението ще са достатъчни. Разбира се, това не е вярно. Усетих го, когато видях погледите ти към Дейвид. Не бях сигурен какво изпитваш към мен и нашия брак. Бях те накарал да се хвърлиш прибързано в него и ти се държеше странно. Когато прочетох дневника на Джули, открих собствените си чувства към теб, но беше вече късно. Реших, че си се омъжила за мен, за да получиш финансовата сигурност, която тя бе предвидила за сина си, или за да прикриеш връзката си с Дейвид… Ти отрече за нея, но потвърди, че си се омъжила за мен заради Роби. А щом узна истината, ми каза: „Довиждане, Девлин, твоите услуги вече не са ми необходими…“ Очакваше, че аз ще си тръгна, нали, Сам?

— Да — прошепна тя, свела поглед. — Очаквах го, но никога не съм го искала! Затова бях толкова разстроена.

— Но ти каза…

— Исках да те изпреваря и да направя раздялата по-бърза. Мислех си, че ще искаш да си отдъхнеш от отговорността, която бе поел, и ще си тръгнеш незабавно. Разбирах, че не ме обичаш, че не те е грижа за мен… Така ли е?

— Дали ме е грижа за теб? Да! Но що се отнася до любовта… Аз не вярвам, че тя съществува. Но ако да обичаш някого, означава да се тревожиш и да се грижиш за него и… да искаш да убиеш онзи, който получава неговите целувки вместо теб… Ако любовта означава да искаш някой да те държи в прегръдките си през нощта… Защо искаше да остана с теб, Сам? Нали това искаше!

Мигът на откровението бе настъпил. Сам си пое дъх.

— Исках да ме обичаш! — промълви тя.

— Защо? — Той я гледаше право в очите.

— Защото аз те обичам. Защото ме болеше, че ти не ми отвръщаш с обич. Защото исках да ти го кажа, но не смеех.

Той въздъхна и на устните му се появи нежна усмивка. Очите му засияха от задоволство. Пресегна се през масата и хвана ръката на Сам.

— Значи затова се появи в този ранен час тук като разярена лъвица. И ме намери махмурлия, готов отново да се скарам с теб… Знаеш ли, аз имах мой план! Щях да се наспя, да се изкъпя и да се обръсна. Щях да си сложа официалния костюм и да купя огромен букет рози. Тогава щях да се явя пред теб и да те помоля да останем заедно… Искаш ли ме?

— Да — отвърна тя.

— А ще ми позволиш да бъда баща на Роби? Аз го обичам, Сам!

— Да — каза тя отново и на лицето й се появи усмивка.

— Дали не седим малко далече един от друг? — попита той.

Сам колебливо приближи към него.

— Изглеждаш ужасно — отбеляза тя.

— Чувствам се ужасно! — призна той със смях. — И в същото време никога не съм бил по-щастлив! Ще отида да се преоблека и обръсна. — Той се отправи към банята.

Сам отиде до колата си и извади от аптечката лейкопласт за наранения му крак. Когато се върна в къщата, откри Девлин по шума на шуртящата вода. Застанала до стъклената врата на банята, тя го наблюдаваше с копнеж.

Мъжът затвори крана на душа, обърна се към нея и срещна погледа й.

— Сам! — възкликна той. — Изглеждаш така, сякаш изгаряш от желание!

— Да — прошепна тя.

Той затвори очи и си пое дълбоко въздух. Едва се владееше. Бързо уви хавлията около бедрата си и отново погледна младата жена.

— Само да се обръсна.

Тя не помръдна и не каза нито дума. Той сграбчи ръба на светлозеления умивалник.

— Не ме гледай, Сам — изстена той. — Моля те!

— Донесох ти лейкопласт — промълви тя. — Оставям го на поставката на ваната.

Сам влезе в съседната спалня. Застана пред прозореца с притиснати към гърдите ръце. Не виждаше и не чуваше нищо. В мислите й беше само Девлин. Неговото силно и стройно тяло, което съвсем скоро щеше да се слее с нейното… Играта на мускулите по гърба му, когато се навеждаше над умивалника… Силните бедра… Тя изстена леко, усетила познатата топлина да се разлива по тялото й. Опитваше да успокои дишането си и не усети кога Девлин влезе в стаята.

— Сам!

Тя се извърна с широко разтворени очи. Кръвта бучеше в ушите й. За миг дори се учуди от силата на своите чувства и обзелото я непреодолимо желание. Девлин изглеждаше напрегнат.

— Здравей! — смутено каза тя и мъжът се засмя.

— Здрасти! — Той разпери ръце.

С тих вик Сам се хвърли в обятията му. Прегърна го силно и склони глава на гърдите му.

— О, Девлин! — проплака тя.

— Сам! Кога трябва да вземем Роби от Барбара?

— По-късно…

Той я притисна към себе си и докосна с устни косите й.

— Искам да те любя, Сам. Не да правя секс с теб, не да задоволявам страстта си… Искам да те любя.

— Люби ме! — Тя отметна глава и вдигна към него красивото си лице, сияещо от любов. — Девлин, люби ме!

Отпусна се в обятията му и той я отнесе в своята някогашна стая. Нежно съблече младата жена и свали хавлията си.

— Това, че нямаме съседи, е истинско преимущество — подхвърли Девлин. — Можем да се любим, без да спускаме завесите — усмихна се той и впи устни в нейните.