Ема Ричмънд
Сезон на мечтите (6)

Шеста глава

Сам и Девлин се ожениха на следващия ден. Венчавката беше в единайсет и половина. Девлин изглеждаше сериозен и неузнаваем в тъмносивия си костюм. Сам беше облечена с елегантна права пола и бяла блуза. Отговаряше на въпросите като замаяна. Имаше чувството, че е механична кукла, на която са навили пружинката така, че да издържи на церемонията. Приятно изненадани, Дейвид и Барбара Гънър се бяха съгласили да им станат свидетели. Не направиха специални снимки. Само Дейвид щракна набързо няколко пози с любителския си фотоапарат за спомен. Обядваха тържествено в ресторанта, след което Барбара и Дейвид се прибраха у дома си, а Девлин и Сам посетиха Роби в болницата. После се отправиха към къщи.

Сам наблюдаваше как Девлин паркира колата. Да, в този миг той изглеждаше точно толкова възторжен, колкото се чувстваше и тя самата… Сам нервно въртеше златната халка върху пръста си и се питаше какво ще стане оттук нататък. Девлин отвори вратата на колата от нейната страна и неочаквано я грабна от седалката в прегръдките си.

— Какво правиш? — възкликна тя уплашено.

— Искам да те пренеса през прага на къщата — каза той сухо. — Имаш ли ключ?

Нацупена, Сам намери ключа си и непохватно отвори вратата. Опита да се освободи от Девлин, но той блъсна с крак вратата зад гърба си и понесе младата жена нагоре по тясната стълба.

— Не! Девлин, пусни ме!

Очите му дяволито проблясваха, когато я отнесе в нейната спалня и я хвърли на леглото. Преди тя да успее да помръдне, Девлин седна на края, хвана ръцете й и ги притисна над главата й.

— Девлин, никак не е смешно!

— Аз смея ли се? — попита той нежно.

— Но нали не очакваш да… Обеща ми!

— Излъгах те!

— Но ние почти не се познаваме…

— И ето го прекрасният миг, в който ще се опознаем. Роби не е тук и никой няма да ни безпокои…

Загледана в очите му, Сам си каза, че с право ги бе оприличила с очи на хищник. Чувстваше се като уплашен заек, подгонен от ястреб. Изнервена, паникьосана и възбудена, тя усети как я изпълва приятна топлина.

— Причиняваш ми болка — прошепна тя.

— Не е вярно! Аз държа ръцете ти съвсем леко… Възнамерявам да те любя, госпожо Хоу — каза той нежно.

Очите им се срещнаха.

— Нужно ми е време — помоли тя.

— Времето е пред нас! Можем да не ходим в болницата до довечера. Имаме много време…

— Нямах предвид това…

— Знам. — С присмехулна усмивка, той сведе глава, докато устните му докоснаха леко нейните. Без да пуска китките на ръцете й, той се качи на леглото и се наведе над нея.

— Не — шепнеше тя. — Не! — С разширени от ужас очи, Сам си пое въздух разтреперана. Опитваше да се овладее. Но не можеше да забрани на сетивата си да приемат страстта и силата, които се излъчваха от Девлин. Той я докосваше и желанието я разкъсваше. Тя знаеше, че очите й са потъмнели от страст и се бореше отчаяно да остане недостъпна.

— Да! — убеждаваше я той шепнешком. Лицето му почти докосваше нейното.

— Не! — простена тя. — Моля те, Девлин. Не съм готова…

— Готова си! Вече усещам възбудата ти. — Гласът му беше дълбок и дрезгав, не търпеше възражения. — Почувствай я и ти, Сам, просто усети тялото си… — Думите му заглъхнаха. Устните му яростно се впиха в нейните. Тялото му се притисна към нейното така, че да отговори на обзелото я желание.

Не, твърде рано е за това, настояваше гласът на разума. Ти не си готова! Но тялото й не беше съгласно. Бе устремено към Девлин.

Сам отпусна глава и той освободи ръцете й. Обръгна с длани лицето й и покри с целувки устните, шията, очите й. Тя потръпна. Девлин разтвори сакото й и започна да разкопчава блузата. Бавно, съвсем бавно прекара пръсти по голата й кожа до ръба на дантеления сутиен. Сам се предаде с тих стон. Бедрата й несъзнателно се повдигнаха, за да посрещнат неговите.

— Сам, искам да те любя по хиляди начини — шепнеше той в ухото й. Обсипваше с целувки лицето й, ръцете му се плъзгаха по тялото й.

— Не е честно! — Тя изгаряше от желание. — Караш ме да се чувствам ужасно, да изпитвам болка!

— Това не е истина! — каза той нежно. — Отпусни се, Сам! — Той разкопча полата й и бавно я свали. Съблече сакото и блузата. Но младата жена дори не усети допира на хладния въздух до кожата си — Девлин отново я целуваше. Устата и ръцете му се движеха мъчително възбуждащо от раменете към бедрата й.

Сам не разбра кога Девлин бе свалил своите дрехи. Единственият й спомен беше от усещането за допира на неговата гореща и гладка кожа до нейната, възбуждащите докосвания на езика му. Те я измъчваха нежно така, както бе чела само в книгите. Девлин направляваше неопитните й ръце по своето тяло, учеше я на всичко онова, което той самият знаеше… С невероятна нежност и очи, приковани в нейните, мъжът проникна в нея. Прикована от тежестта на тялото му, тя не можеше да отмести поглед. Видя страстта, изписана на лицето му. Навярно той също четеше нейните чувства…

Тялото му се движеше отначало плавно и възбуждащо, постепенно ритъмът се засили, нарасна и с увеличаването на желанието се превърна в безразсъден див танц, в който и двамата достигнаха екстаза.

Отмаляла, Сам едва-едва повдигна клепачи и срещна погледа на Девлин.

— Не си ли доволна, че каза „да“?

— Не си спомням да съм казала такова нещо — тихо отвърна тя. В очите й все още се четеше удивление от собствения й страстен отклик. — Надявам се, няма да ти се наложи да съжаляваш за това един ден!

— Внимавай да не ми се случи да съжалявам — изръмжа той. — Защото ще си имаш големи, ама наистина големи неприятности!

— Значи ще си имам неприятности? — Тя се опитваше гласът й да не я издаде. — Аз не съм настоявала да се женим!

— Не си… Но след като вече сме женени, ще трябва да се грижиш да удовлетворяваш съпруга си, уважаема госпожо!

Като Джули ли, искаше да го попита тя. Тук, в същото легло?

— Не ми говори по този начин! — каза тя язвително.

— Защо? Ти си ми съпруга! — С усмивка, която развесели Сам въпреки волята й, Девлин най-после се отмести. Отпусна се на леглото до нея и я притисна към себе си. Приказните й коси се разпиляха на гърдите му.

Тя предпазливо протегна ръка и пръстите й обходиха стегнатия му корем и мускулите на гърдите. Очите й следваха движението им. Странно, беше се любила с почти непознат човек. Кожата й изглеждаше бяла до загорялото му тяло. Пол имаше бледа кожа, спомни си тя. Да сравнява двамата беше колкото отвратително, толкова и естествено, каза си тя. Защото Пол беше единственият друг мъж, когото бе познавала преди Девлин. Но всички сравнения между двамата бяха в полза на Девлин. Тялото му беше добре сложено и силно. Той сякаш изпълваше тясното легло и това също беше възбуждащо, защото двамата просто не можеха да отделят телата си едно от друго, без да рискуват да паднат на пода.

Уханието на кожата му изпълваше ноздрите й. Дишането му бе равномерно и тя се сви още по-удобно до него. Без да съзнава предизвикателството, прехвърли крак върху неговите. Вече съм госпожа Хоу, каза си тя. Селина Хоу. Не беше чак толкова зле да се любиш с непознат…

— За какво си мислиш? — попита той тихо.

Сам усещаше дъха му в косите си. Тя повдигна леко глава, за да срещне очите на Девлин и му каза изводите си.

— Значи все още съм ти чужд? — Той се забавляваше.

— Да.

— Но все пак не така чужд, както бях в началото? — Тъмните вежди се извиха присмехулно.

— Не толкова… — Взряна в очите му, тя се видя в тях оплетена като в паяжината на паяк и потръпна.

— Какво има?

— Нищо — побърза да го успокои тя. — Стана ми хладно.

— Тогава ще те стопля! — Той я прехвърли върху себе си и покри голия й гръб със завивката. — Люби ме, Сам! Не бива да очакваш, че аз винаги ще правя първата крачка!

Това приличаше по-скоро на заповед, каза си тя. Не беше за чудене, че децата в дома за сираци са се подчинявали на Девлин от малък. Дали би се държал така, ако изпитваше към нея нещо повече от гола страст? Думите му бяха казвани навярно много пъти преди това. На други жени…

— Защо ме гледаш така? — попита той нежно, но с леко присвити очи.

— Мислех си, че си един много опасен мъж.

— Бъди сигурна, че съм такъв! — заяви той със смях и сграбчи бедрата й. — Да не губим време!

Сам неочаквано отхвърли страховете си. Нали тя сама бе дошла в леглото с него? Можеше да му се наслаждава, както той на нея! И тя се подчини на нарежданията, които той й даваше с шепот. Девлин е мой съпруг и аз може би ще успея да го накарам да ме обикне, каза си тя с надежда.

 

 

Девлин наистина се оказа много страстен мъж. За изненада на Сам, тя откликваше с не по-малко желание. Може би нещата ще потръгнат, разсъждаваше младата жена. В края на краищата, девет десети от законността се отнася до собствеността. А Девлин се отнасяше към нея като към своя собственост…

Пристигнаха в болницата доста по-късно, отколкото бяха предвидили. Роби изглеждаше много по-добре от вчера.

— Сам, утре си идвам у дома! — съобщи й той.

— Така ли? — Тя погледна въпросително сестрата, която се грижеше за детето. Сестрата кимна утвърдително и Сам разцъфна в усмивка. — Чудесно! Без теб се чувствам много самотна!

Трябваше да го вземат на следващия ден в единайсет часа.

— Ти нещо се стресна — каза й Девлин, когато се качиха в колата. — Страх ли те е да му кажеш, че сме се оженили?

— Не… Той те харесва.

— Глупаво е да се притесняваш.

— Знам… Но напоследък ми се струва, че откривам много нови неща у себе си, някои от които… не са приятни.

— Но повечето са доста приятни! — пошегува се той. — Не съм обещавал, че ще ни бъде лесно, Сам. Всички трябва да се променим. И не можем да си обещаем, че никога няма да сгрешим.

Тя опитваше да си представи как ще бъде занапред. От едната страна бяха финансовата сигурност и споделената отговорност за Роби. От другата — ограничаване на личната й свобода. Дали Девлин ще успее да промени начина си на живот, така че да се съобразява с нейните желания?

 

 

Сам стоеше до прозореца и гледаше на лунната светлина тъжната купчинка мръсен сняг, останала от снежния човек, който Девлин и Роби направиха в градината.

— Съжаляваш ли, че се съгласи да се оженим? — Девлин бе приближил незабелязано зад нея и постави ръце на раменете й.

— Не знам — прошепна тя и леко потрепери от допира му. — Все още ми е малко странно. Обикновено хората се женят, защото са влюбени един в друг и искат да бъдат заедно за цял живот. Да имат деца…

— Не съм мислил… Но нямам нищо против, ако ти искаш да родиш свое дете.

— Девлин, въпросът не е в това дали имаш нещо против. Детето ще бъде и твое!

— Предполагам!

— Моля те, не се шегувай! — Тя се обърна притеснена и се озова в прегръдките му. — Откъде да знам дали постъпвам правилно.

— Малко късничко си задаваш този въпрос! Знам, че те накарах да решиш прибързано, но едва ли щяхме да измислим нещо по-разумно.

— Ако оставим Роби настрана…

— Скъпа моя, ако оставим Роби настрана, други причини няма. Нали така?

— Няма — съгласи се тя с въздишка.

— Да не си помислила, че съм се влюбил в теб? — Девлин се взираше в очите й, обхванал в длани лицето й.

Да, така си бе помислила, но не можеше да му го каже, разбира се. Беше съвсем ясно, че той не желае да слуша подобни неща. Тя се взираше в очите му и търсеше поне мъничък знак за потвърждение на своите надежди.

— Не — каза примирена. — Ти много ясно каза какво мислиш по въпроса. Но е много странно да се отдам на някого, само защото не съм му напълно противна…

— Господи, Сам! — Той се разсмя. — Не съм казал такова нещо! Аз те харесвам, възхищавам ти се. Ти дяволски ме привличаш! А това не е като да не си ми противна!

— Никак не е забавно. Аз си мислех, че съм влюбена в Пол. Но сега не изпитвам нищо към него.

— Но нали не си влюбена в мен? — Той се взираше в лицето й. — Кажи, Сам!

— Не съм — прошепна тя, макар да знаеше, че вече е успяла да се влюби в Девлин.

— Щом не си влюбена в мен, значи не можеш да ме разлюбиш. Вече ти казах — един ден може би ще срещнеш мъж… и тогава аз няма да поставя никакви пречки на пътя ти.

 

 

В девет часа вече и на двамата им се струваше, че са слушали достатъчно музика по радиото, а вечерта се е проточила безкрайно.

— Да си лягаме — предложи Девлин и изключи радиото.

— Ами, да! Седим тук като две деца, които трябва да получат разрешение, за да отидат да спят. — Сам угаси лампата в дневната.

— Питам се — каза той — дали не си мислиш за мен, че съм едно животно?

— О, не бих казала! — Бяха стигнали пред вратата на спалнята и Сам погледна през рамо, преди да отвори. — Приличаш ми по-скоро на орел или на хищник. — Тя със смях избяга от ръцете му, които се протегнаха към нея.

Девлин я последва в спалнята и се хвърли по момчешки в леглото.

— Ела при мен! — нареди й нежно.

 

 

На следващия ден прибраха Роби от болницата. Девлин отиде в Рай, за да говори с агента за продажбата на къщата. Сам се зае да обясни на детето новата ситуация.

— Сега Девлин баща ли ще ми бъде? — попита той.

— Да, нещо такова… И аз ще ти бъда майка по същия начин. Няма да ти бъда истинска майка, но ще се грижа за теб като майка. — Тя вече съжаляваше, че се е нагърбила с обяснението.

— Щом Девлин ми е баща, значи мога да поискам велосипед? — каза Роби пресметливо.

— Как така?

— Питър казва, че ако си имаш баща, може да поискаш да ти купи големи неща. Например велосипед!

— Голям хитрец си! Значи за теб няма значение кой е баща ти, а дали ще ти купи велосипед!

— Аз обичам Девлин — заяви момченцето. — А ти нали ще му кажеш за велосипеда?

На следващия ден започнаха приготовленията. Трябваше да се сортират вещите в къщата. Необходимото да се опакова, за да бъде пренесено, ненужното да се изхвърли. Девлин се готвеше да отиде отново до Рай. Неочаквано се появи Дейвид и предложи да вземе Роби у тях, докато Сам и Девлин се справят с багажа.

Сам усети, че докато разговаряше с Дейвид, съпругът й я наблюдава намръщено.

— Той сигурно очакваше да те намери тук сама — подхвърли Девлин, щом Дейвид и Роби тръгнаха.

— Защо трябва да съм сама? — Тя беше объркана.

— Я не се прави на наивна! — процеди той гневно.

— Господи, да не би да ревнуваш?

— Аз да ревнувам?! Никога! Но имам чувство за собственост! И няма да се бавя в града, така че ако той отново дойде… — Девлин затръшна вратата и се качи в колата.

 

 

Останала сама в къщата, Сам реши да прегледа вещите на Джули. Качи се на тавана и отвори кашона, в който бяха намерили елховите играчки. Пренесе нещата на части в своята стая. Сред книгите откри касетка за документи. Ключ липсваше, но тя изобщо не беше заключена. Сам извади от нея тетрадка. Съзнаваше, че това е навярно нещо много лично, може би дневник, в който Джули описваше своето заболяване. Той можеше да послужи на други болни, каза си Сам и го разтвори. От него изпадна някаква снимка. Сам се наведе да я вземе и застина от изненада. От снимката я гледаше Роби… такъв, какъвто навярно щеше да бъде след двайсет години.

На гърба на фотографията имаше име — Лестър Войт.

Сам се разтрепери. Прилоша й. Не, това не беше дневник на заболяването на Джули… Сам разбираше, че е най-добре веднага да захвърли тетрадката с фотографията обратно в кашона, но не можеше да го направи.

Разтвори тетрадката и прочете на първа страница:

„На Роби, когато стане достатъчно голям, за да ми прости. И на Сам, която ме обичаше толкова много, че направи смъртта ми по-лека.“

Сълзи изпълниха очите на Сам. Бързо прелисти страниците. Най-после видя името, което я интересуваше — Девлин Хоу.

 

 

След час Сам затвори тетрадката с фотографията. Всичко беше ясно. Девлин не беше баща на Роби.

Бедничката Джули… Тя обясняваше на Сам, че ходела в парка, за да размишлява върху бъдещия си живот. Там беше срещнала Лестър Войт, който бил на някаква специализация в Лондон. Влюбила се в него и мислела, че той също я обича, иначе не би отишла в хотелската му стая… А когато се обадила в дома му в Мидлендс, открила, че той има съпруга и три малки деца…

Не беше чудно, че Джули бързаше да замине да живее в къщата в селцето. Майка й бе узнала, че тя е бременна. Затова Джули споменаваше, че като отиде там, ще махне телефона и ще живее съвсем сама… Лестър навярно не знаеше за съществуването на Роби. Джули не му бе казала, въпреки че той изглежда й бе писал от Германия, където живееше напоследък. Тя обясняваше много точно случилото се с нея и Девлин. Двамата били пияни и заспали в едно легло, но изобщо не се докоснали един до друг. „Не казвай на Девлин, че Роби е негово дете, защото той не му е баща“ — беше написала Джули.

Как да му кажа всичко това сега, питаше се Сам. А ако не му кажа, какво ще стане? Може да изгори дневника и фотографията още сега. Ако един ден се появи истинският баща на Роби, тя ще се престори, че никога не е чувала за него. Ако сега каже на Девлин, той дори няма да разговаря с нея — веднага ще си тръгне. И Сам никога повече няма да го види. Тази мисъл се оказа непоносима за нея…

— Сам!

Тя чу гласа на Девлин, но не можа да помръдне, нито да му отговори. Седеше неподвижна с дневника в ръце. В следващия миг чу стъпките му по стълбите. Бързо пъхна тетрадката под леглото си и се зае да подрежда останалите книги.

— Сам, къде си, по дяволите? Не чуваш ли, че те викам? — Той влезе ядосан, но съзря разстроеното й лице. — Какво се е случило? Нещо с Роби ли?

Тя поклати глава и посочи към купчината ненужни вещи.

— Всичко това трябва да се изхвърли… — Един глас в нея настояваше веднага да му каже всичко.

— О, Сам… На Джули ли бяха? Хайде, остави ги и ела да слезем долу!

— Не бъди мил с мен! — Гласът направо пищеше в ушите й „Кажи му“. — Ти не разбираш! Аз не заслужавам…

— Разбирам… Били сте приятелки. Хайде, да вървим!

— Не! — Тя изхлипа и хукна покрай него. Искаше да му каже, но не можеше!

 

 

Остатъкът от деня беше кошмарен. Сам изгаряше от чувство за вина и вършеше нещата машинално. Девлин я обграждаше с внимание и съчувствие, от което тя се чувстваше още по-зле.

— Излизам — заяви тя и грабна ключовете на колата си.

— Добре… Но моля те, върни се, преди Роби да се прибере! — беше всичко, което й каза Девлин.

Страхливка, самообвиняваше се тя. Можеш да му кажеш всичко още сега! Преди той да открие сам истината… Но би могла да му го каже и на следващата сутрин, когато ще е отпочинала и спокойна. Ще е премислила всичко и ще е планирала как да му поднесе новината…

 

 

Когато Сам се прибра вкъщи, Девлин беше сложил Роби да спи. Беше мил с нея. Не й зададе никакви въпроси.

— Ще отида да изпия една бира в кръчмата — каза той.

— Аз… съм поизморена и ще си легна рано. — Тя отново се разкъсваше от мисълта дали да му каже за дневника сега, или да остави за по-късно.

— Лека нощ! — Той я погледна изпитателно и излезе.

Върна се малко след десет. Сам беше вече в леглото. Когато той влезе в спалнята, тя се престори на заспала. Той навярно усети това, но за нейно успокоение не каза нищо. Съблече се тихо в тъмното и се отпусна в леглото така, че да не я притеснява. Сам остана още дълго будна. Лежеше с гръб към него и се взираше в стената. По страните й се стичаха сълзи. Той също не спеше. Сигурна бе. Можеше да му каже и сега, в тъмното, за да не го гледа в очите, но знаеше, че ако го направи, на сутринта той ще си тръгне.