Йохан Борген
Малкия лорд (6)

6

Госпожа Сузана Саген отпусна „Моргенбладет“ и погледна страхливо часовника, който стоеше под стъкления си похлупак на камината. Таблата с подредени по нея порцеланови прибори и старо сребро бе поставена на кръглата маса. Противно на обичая си тя бе запалила една египетска цигара, докато чакаше брат си. „Мартин — бе запитала тя по телефона, — нужно ли е да бъдеш толкова тайнствен? Бихме могли да поговорим на вечерята, на която ще се срещнем в неделя.“

Но вуйчо Мартин бе настоял. Той бе поискал да разговаря с нея, когато Вилфред не е вкъщи. Значи, искаше да й говори за Малкия лорд като „заместник на бащата и като настойник“. Това, че го бе назовал Вилфред, само по себе си вече не предвещаваше нещо особено приятно. Сякаш брат й искаше да вземе малкото й момче, докато него го нямаше.

Тя не стана, когато се позвъни. До последните секунди на самотата си тя поглъщаше приятната атмосфера на тия стаи, в които бе прекарала по-голямата част от живота си — с всички негови страни, — и се чувствуваше вътрешно като задрямала лъвица, когато усещаше заплаха и срещу най-малкото от нещата, които я заобикаляха; в това влизаше и Малкия лорд, влизаха равномерните удари на стенния часовник, самата атмосфера, да, дори и непроменливата температура на стаята.

Мартин влезе усмихнат; в сив костюм, пречупена яка, бисер на връзката. Ето го, днес прилича на преуспял член на управителен съвет от английски тип, помисли си тя неволно. Тя познаваше различните страни на живота на дейния си брат. Във всяко положение — във всички случаи — той беше все същият неизменен реалист, чиято щастлива философия се изразяваше в лозунги като „Здрав разум“, „Гледай практически на нещата“, „Придържай се към действителността“… Тя познаваше всичко това, знаеше го от детинство, което не бе особено розово, и от живота си на възрастен вече човек, който беше прекалено розов.

— Чаша чай…

— Благодаря. — Той взе разгънатия вестник от стола, на който щеше да седне, хвърли поглед на онова, което тя четеше, и зачете, все още прав, с официален тон, който изразяваше ирония спрямо родната му сестра, тъй чужда на действителността:

„Кралят игра първия кадрил със съпругата на министър Линдвиг, срещу адмирал Доус и госпожа Инга Шьелдеруп, първия валс със съпругата на чифликчията П. Анкер от Рьод, втория валс — със съпругата на капитан Л’Оранж, втория кадрил — с госпожа Терес Ривас, жената на мексиканския министър, срещу областния управител Блер, третия валс — с госпожица Хагеруп, третия кадрил — със съпругата на члена на върховния съд Шеел, срещу кмета на Кристияния, адвоката Хейердал. Следващият му танц, бе със съпругата на чифликчията Кай Мьолер…“

— Седни, не стой прав и бъди по-примирителен — каза сестра му. — Толкова ли е смешно да погледнеш съобщението за един дворцов бал. Някога и аз имах удоволствието…

— Кой е казал, че е смешно? — отговори той добродушно и сгъна вестника. — Кълна се обаче, че не е прочела последните сведения относно числото на жертвите в „Титаник“.

— Това, което наричаш действителност, драги Мартин — каза тя и му подаде чая, — се отнася винаги до тъжни неща. Каква полза всъщност ще имам, ако науча дали са загинали на тоя ужасен кораб хиляда или хиляда и петстотин души?

— Имаш право. Интересното е дали тия хора са загинали поради гоненето на рекорди или печалби и дали явно фалшивите съобщения, че корабът не е потънал и че всички са живи, са били пуснати, за да могат известни хора да спечелят време и да спекулират по борсите в Лондон и Ню Йорк.

— Сега вече личи, че пак си чел „Социал-демократен“ — каза тя закачливо. — Не е ли чудно, че ти, с твоите възгледи, възприемаш така лесно всяка пропаганда от страна на тия хора, щом стане нещо по света? Впрочем ти едва ли си се отделил от работната си кантора и едва ли си дошъл при самотната си сестра — вдовица преди обед, само и само за да разговаряш върху дворцовия бал или върху загиването на „Титаник“.

Леко смутен, той погледна гладкото и почти младежко лице и взе обичайните две бучки захар, като се мъчеше да запази мислите си в тая обстановка, която винаги го парализираше, макар че отговаряше на всичките му изисквания за удобство.

— Исках да си поговорим за нещо подобно, ако позволиш — каза той, — по-точно да противопоставя неприятните реалности на живота срещу приятните илюзии. Нека ти кажа направо, мила, че съм загрижен за Вилфред.

— За Малкия лорд? — Това звучеше почти като поправка.

— За нашия Вилфред, да, за твоя Малък лорд. Всички така се радваме на това момче, ти — неговата майка, аз — родният му вуйчо, Валборг — леля му, дошлият в нашето семейство вуйчо Рене… няма нужда да те уверявам колко високо го ценим всеки от своя гледна точка, точно така — всеки от своя гледна точка… е добре, нека опитам да ти кажа, аз, който гледам практически на нещата…

— Мартин — каза тя, — ти притежаваш дразнещия навик да прекъсваш, когато не можеш да намериш сполучлив израз.

Той внимателно погледна обезпокоеното лице на сестра си. Сякаш отношенията им от детинство се бяха запазили непроменени: винаги предани, но винаги с дистанция, от двете страни на някаква невидима граница помежду им.

— Действително не е съвсем леко да намериш — продължи той сдържано и се подкрепи, като изпи наведнъж цялата чаша чай. — Въпросът е там, че и аз не съм сигурен в това, което искам да кажа, но ако искаш да ме изслушаш, то… Вземи например Рене с широките му интереси: един ден му хрумна да тъпче главата на момчето с цял курс върху неговите френски импресионисти — и в резултат Вилфред знае днес на пръсти всичко за развитието на импресионизма от Клод Моне до Гоген, като се мине през Ван Гог, Сезан до тоя Анри Матиас, който… — Той погледна смутен към картината над софата; винаги го ядосваше, че такъв род изкуство се смята за нещо забележително. Ето че сега тоя чудовищен Едвард Мунк^[1] пълни университета с глупостите си… Ще бъдеш ли така любезна да не ме прекъсваш?

Тя остави чая си самоуверена, със същата раздразнена усмивка.

— Имаш право, ти не ме прекъсваш. Задачата ми е неблагодарна… — Той извади копринената си носна кърпа от горния джоб на сакото си и избърса челото си. — Искам да кажа следното: вие го тъпчете с изкуство, с музика, да, дори с реферати върху годишнините на благородните вина от типа „Бордо“. Оставяте му къдрици, които се развяват като на момиче, наричате го… е, да, смятам, че много от тези неща са трогателни, че имат своето значение, както се казва. Леля му Кристине го тъпче с бонбони и най-вече влияе с цялото си заприличало на бонбон същество, извини ме за израза, а това е чуждо на нашия род. Искам да кажа, че във време, което налага практичен поглед върху живота у подрастващите ни сродници и — моля те, вярвай ми — налага го във все по-голяма степен в това общество, в което живеем, и аз, и ти така добре, защото това общество ще се промени, и то не в наша полза, моля те, вярвай ми в това, което ти казвам… И тъкмо в това време вие изграждате около тоя младеж атмосфера на недействителност, болезненост, извинявай, сега вече съм започнал; въпросът е, че всички го обичат, всички го смятат за привлекателен и даровит, но всеки един от нас — а ние сме така различни помежду си — го обича от своя гледна точка, а никога, нито за момент, от негова гледна точка. И човек се изкушава да си постави въпроса: какво представлява момчето, какъв е Вилфред сред щастието, което го обгражда, в удобствата, в тая атмосфера? Къде е той всъщност? Какъв е? И което е най-важното, за какво е способен?…

Госпожа Сузана гледаше вторачено пред себе си. Дразнещата усмивка бе изчезнала. За момент я овладя чувство на несигурност, както ставаше, когато си помислеше за учителката госпожица Волкварц. Но с появата на това чувство тя си спомни нещо и очите й се изпълниха с мълчалив триумф, който все повече и повече растеше, докато говореше брат й, и почна да се излъчва в такава степен, че той трябваше да спре, въпреки навика си да говори дълго на по-абстрактни теми.

— Знаеш ли какво? — промълви тя накрая и стана. — Ти заслужи една от ония малки предобедни чаши уиски, които твоите англосаксонци дават на деловите си приятели.

 

 

Тя влезе спокойно в трапезарията и се върна с шише, сифон и чаша. Вуйчо Мартин погледна доволно шишето и щастлив си наля една чаша, която веднага преполови. Видя също лист хартия и обикновен плик, които сестра му държеше в ръка, когато се завърна в стаята. Тя му го подаде, докато той отпиваше чашата си.

— Прочети — рече тя тихо. Ръката й леко потрепери.

„Госпожа Сузана Саген… С тези няколко реда само ви съобщавам, че вашият син Вилфред постига очевидни успехи…“

Той го прочете два пъти, за да спечели време. След това отпи остатъка от чашата и прочете писмото още веднъж.

— Това ме радва — каза той сдържано. — Нужно ли е да ти казвам, че много се радвам от това, че синът ти жъне успехи в училище и че има поведение, което задоволява учителите му?

— Може би не е толкова лошо, ако собствената му майка и някои други се интересуват малко и за неговото… да, естетическо оформяне?

Тя говореше спокойно, без някакъв триумф. Нямаше нужда от триумф.

Мартин стана, извади златния си часовник с двойни капаци и го погледна облекчено. Беше изпълнил задачата си и бе — в известна степен — повален на земята. Можеше сега да бъде спокоен.

— Мила Сузи — продума той, наведе се леко и целуна сестра си. — Не мога да кажа колко се радвам и колко съм облекчен. Благодаря ти, че изслуша схващанията ми, и нека призная, те в тоя момент вече тежат по-малко. От друга страна, знаеш, като заместник на баща му и като негов настойник, аз…

— … и като човек, който обича реално да гледа на живота… — добави тя с усмивка.

Той се поспря, загрижен отново. В цялото й държане имаше нещо, което го дразнеше, и той се обърна към нея.

— Сузана… Той отново стана сериозен. — Никога не съм те питал за нещо… виждаме се толкова често и освен това…

— Не съм те прекъсвала — каза тя. Беше сигурна и доволна. Прибра писмото на учителката в плика с полегатия красив почерк. Неговият поглед за момент се спря върху надписа на плика.

— Можеш да не ми отговориш, ако не искаш — продължи той, — но какво всъщност знае момчето за баща си?

Тя отстъпи назад, обърна се и отиде към прозореца. За момент постоя там и погледа към малкия залив Фрогнер, гдето ледовете наскоро се бяха разтопили и водата на фиорда бе като масло под топлото априлско слънце.

— Той знае това, което всички знаят — отговори тя леко и се приближи до него, сериозна, но без следи от загриженост. — Той знае, че баща му бе един от най-благородните хора, които са живели някога, богат човек, който даде на рода си и на обществото всичко, което можеше да се иска, и който остави празнина, която трудно може да се запълни за тия, които му бяха най-близки.

Последните думи тя изрече със сълзи на очи, но твърдо и предизвикателно.

— Той помни ли го? — запита тихо Мартин.

— Не зная колко го помни. Тогава той нямаше още пет години…

Братът и сестрата стояха съвсем близко един до друг. Той леко я погали по бузата.

— Строго взето, по това няма какво да кажа. Е, да, поговорихме си за нещо, което ме занимаваше. Ти ме остави да ти говоря и аз ти благодаря. В същото време ти ме успокои… до известна степен…

Той прекъсна думите си и тръгна към вратата, погледна още веднъж часовника с двойните капаци, обърна се на прага и попита:

— Малкия лорд не се ли интересува от Оскар Матисен?

Тя се усмихна.

— Господи, това пък как ти хрумна?

— Мислех, че може би се интересува. Не знаеш ли, че Матисен отново спечели всички надбягвания в Давос и подобри собствените си световни рекорди от Хамар и Фрогнер на 500 и 1500 метра?

— Ти си най-чудният човек — каза тя. — Не, не знаех това. И защо пък Малкия лорд ще мисли за Матисен?

— Всички се интересуват — подчерта той. Отново се обърна към вратата, леко обезпокоен… Всички, всички… обикновени хора. Говорят за него, наричат го Оскар. А сега довиждане и благодаря… о, не, не звъни за прислужницата, сам ще се оправя.

 

 

Навън, на Драменсвейн, Мартин седна зад кормилото на новия си автомобил марка „Пежо“, след като запали мотора с ръчка. Подкара внимателно към центъра, като натискаше тромбата. Хората постоянно ходеха посред улиците без всякаква предпазливост, тъй че имаше известна опасност да караш толкова модерно превозно средство в Кристияния.

Спусна се надолу към булевард Карл Йохан. Правеше му впечатление, че съотечествениците му живееха в собствения си свят, със собствените си мисли; те уреждаха дребните си неща без страстите, без грижите, които слагаха отпечатък върху хората в Берлин, Лайпциг и Париж, които той бе наблюдавал по време на последните си делови пътувания в тия страни през зимата. Кой всъщност се бе загрижил от мъдрата статия на Б. В. Ньорегорд във вчерашния „Моргенбладет“, в която той доказваше, че въпреки продължаващата преднина на англичаните във флотско отношение германците наскоро ще ги достигнат отново, що се касае до ужасните бойни средства, наречени дреднаути и супердреднаути. Според изчисленията на Ньорегорд това щеше да стане до две години и ще съвпадне със завършване удълбяването на Килския канал. Англичаните искат, пишеше той, да започнат войната сега, а не да изчакат до 1914 г., ако политиците смятат войната за неизбежна, за което има много признаци…

Нищо от това не предизвикваше грижа у жителите на тоя сит град, в който в действителност имаше толкова много не сити хора, особено в източните му квартали. Какво например знаеше сестра му Сузана за тия неща? Знаеше ли тя, че източните квартали на Кристияния изобщо съществуват? Или Малкия лорд? Той сигурно не предполагаше, че там има момчета от съвсем друг свят, момчета, които не се хранеха върху покривки от дамаск, които не намираха хубаво изгладено бельо два пъти седмично на стола до леглото си…

Той се опита да помисли върху писмото, което сестра му показа. Но мисълта за това писмо вече не можеше да разруши чувството му, че нещо не е в ред.

На улицата пред Стуртинга^[2] той трябваше да намали скоростта поради многото хора. Още по-трудно стана по Принсесгате, надолу от Атенеума. Той се отправи към кантората си, която се намираше на Толбудгатен и Скипергатен. Там бе съсредоточено неговото солидно предприятие, занимаващо се с внос и износ. Солидно… но докога? Сякаш загрижеността му по сестриния син, когото той не разбираше, събуди тревогите му за всичко.

На ъгъла на Недре Слотсгате движението стана съвсем невъзможно. Той се видя принуден да спре колата, поради огромната човешка маса. Използува момента и запали пура, вглеждайки се напрегнато наоколо от високото седалище на автомобила. Цялата кола се тресеше силно, поради което трудно запали пурата си.

Към него се приближаваше едно боядисано в червено чудовище, теглено от четири коня, заобиколено от крещяща тълпа. Тутакси разбра какво ставаше: това бе новият автомобил на градската пожарна команда, първият, за който бе чел във вестниците. От високото си наблюдателно място в собствената си кола той с интерес следеше бавното напредване на чудния автомобил, теглен от четирите едри коня, като задръстваше движението по пътя си. Човешката тълпа високо изразяваше задоволството си.

Във всичко това имаше нещо, което съответствуваше на възникналите у Мартин напоследък мисли: гледаше тия нови конски сили, въплътени в моторите, които още не си бяха пробили път в неговата родина, наблюдаваше възторга на човешките тълпи пред тоя израз на приближаващото ново време, без да им беше ясно какво им носи то.

Ликуването на тълпата почна да намалява. Вуйчо Мартин отърси пепелта на пурата си и отново подкара колата си.

Още веднъж ясно му се мярна почеркът върху плика на писмото до сестра му и се заплете в мислите му. Имаше нещо в мастилото, тъмнозелено, канцеларско, такова, каквото се употребяваше в сити^[3], съвсем различно от бледото, синьо мастило, с каквото си служеха в училищата. Не искаше да мисли по това, но то го озадачаваше. Дразнеше го тоя Вилфред.

На ъгъла пред кантората му у него нахлуха нови мисли: за стоки, за курсове на борсата, мисли за свят, който също така съществуваше и който бе — така му се струваше — по-действителен от стария свят в неговия роден град. Ароматът от пекарниците на кафе по Скипергатен приятно го блъсна в носа. Ето и това бе реалност.

 

 

Сузана Саген стоеше край прозореца на еркера и гледаше към залива Фрогнер. И тя бе обзета от мисли, които я измъчваха. Не за Малкия лорд: тя се поусмихна победоносно, когато сгъна писмото и го постави в писалището. Но този полъх на новото, чуждото, който брат й винаги носеше със себе си, я безпокоеше; той, който толкова много пътуваше и имаше толкова връзки със света.

Различни мисли кръстосваха из главата й. Боеше се, че изостава от този свят, от живота изобщо, че всичко се изплъзва край нея, ден след ден, година след година. Тя беше едно безполезно, излишно същество, което нямаше смелост или достатъчно желание да вземе участие в този живот, или дори само в удоволствията му, макар че и тя някога беше живяла, пътувала…

Тревожеше я и друго в този свят, който тя все по-малко и по-малко можеше да понася — онова, което тревожеше и нейния безгрижен брат, пък и не само него: че този прословут свят не следваше правилата на играта.

Погледът й падна върху вестника.

Някаква си малка турско-английска война^[4], гонитбата на безскрупулните бандити, които бягаха с автомобили из плодородната Франция, или господата Амундсен и Скот^[5], които измениха географските понятия като включиха в картата и полюсите, не можеха да раздвижат духовете в този благословен Север. Но в атмосферата имаше нещо, което достигаше и дотук и като че ли премахваше изолацията, която винаги беше съществувала и която нарушаваха само по собствено желание, тоест когато искаха да пътуват.

И в тази страна, където се живееше толкова хубаво, човек трябваше да преценява новите явления; германци, англичани и французи като че ли се бяха опълчили едни срещу други и трябваше да се прави избор: ако избереш едните, трябва да осъдиш другите. Тези страни с чудните големи градове и пълните със спомени градчета, тези народи с особеностите си, които можеше да харесваш или да мразиш, изведнъж се бяха отдалечили от оная приятна общност, която досега наричаха „чужбина“. И всичко това изведнъж започна да засяга хората лично. Приказките за война сред обществото се бяха превърнали от тема за разговор в онзи род спорове, които карат мъжете да повишават глас над чашата уиски и дори да забравят, че принадлежат към доброто общество. Ето какво се беше случило. А някога тези неща бяха толкова далечни и чужди като този Килски канал^[6]…

Постепенно смутените й мисли се върнаха към домашната обстановка… Дамите от същото това общество сега често говореха по въпроса за домашните прислужнички, за тяхното обучение, за свободното им време, който въпрос изведнъж се бе появил. Беше й хрумнало да застъпва либерално гледище. Тя имаше две постоянни прислужнички — готвачката Олеана и камериерката Лили, а освен това и една помощничка, Осе, едно чистичко малко момиче, което идваше, когато имаше гости. И тук тя имаше късмет, както във всичко. Кой се бе изразил така?

Кристине, разбира се. Още едно обезпокояващо явление, милата Кристине, вдовицата на слабия й, изфинен по-малък брат, който бе умрял, преди да навърши 30-годишна възраст. И тя бе способен човек, каквото и да казваха за нея… неща, които всъщност не засягаха хората, но които нарушаваха спокойния й живот. Имала късмет с прислужничките. С всичко. И все пак всичко я безпокоеше. Дори и прислужничките.

Веднъж Лили бе казала нещо съвсем дръзко; трябваше да прегледа дрехите на Малкия лорд, чорапите му — и си позволи да намекне, че „златокъдрото момче“ създавало немалко главоболия и не знам какво още и че не е много сигурно дали то е по-добро от всички други момчета.

Разбира се, това бяха само приказки, които човек не биваше да взима присърце. Младото момиче естествено веднага бе млъкнало.

И все пак госпожа Саген доби неприятното чувство, че цялото това безпокойство по един или друг начин се концентрира в нейния Малък лорд, в обичното й момче: Килският канал, далечните страни, които ставаха близки с проблемите си, въпросът за прислужничките, всичките тия брътвежи за настъпващата работническа класа… Да, да, естествено възрастните се страхуват затова, защото той е дете, защото пред него е бъдещето, защото той ще има да изживява какви ли не работи, от които възрастните се плашеха.

А що ли нейният Малък лорд да има нещо общо с работническата класа, с Килския канал?…

Тя се откъсна от тези въпроси. Звъни ли се?

— Мамо! — викна той от вратата. — Не ме ли чу?

Тя не го позна веднага, въпреки че бе застанал на светло.

— Да, майко — каза той и бързо се приближи до нея. — Сам го сторих, бях при бръснаря Рейнскоу, на Тострупогорден…

Едва сега тя разбра. Малкия лорд се бе подстригал, не съвсем ниско; но беше вече без къдрици, почти без къдрици.

Той прехапа устни като малко дете:

— Не е ли хубаво така?

Тя го прегърна и го погали по главата, която сега й се стори груба. Мина й през ума колко прилича на баща си сега, застанал така край вратата. Толкова бе потънала в собствените си мисли, че й се стори, че той именно, баща му, е застанал там.

Малкия лорд обърна детското си лице към нея в очакване да го целуне.

— Да, хубаво е — потвърди тя, наведе се и го целуна. — Много хубаво!

— Лили каза, че на нищо не приличам — рече той усмихнат.

Тя го побутна напред и се спря да погледа милата глава под светлината.

— Хубаво! — каза тя вече убедена. — След като си го направил вече…

Той се обърна бързо към чайната масичка и празните чаши.

— Вуйчо Мартин е бил тука — забеляза той, — познавам по миризмата на пурата… Майко, тъжно ли ти е?

— О, не, момчето ми — отвърна тя. — Не съм тъжна.

Изведнъж се замисли за тоя Килски канал.

— Нали вече бяхме говорили, мамо, че един ден ще трябва да се разделя с къдриците.

Естествено те бяха говорили за това, както и за много други неща.

Спомни си, че така бяха говорили и за много други работи, без всъщност да бяха мислили за тях.

— Бръснарят ме запита дали ще искам да си взема отрязаната коса…

— Взе ли я? — Обзе я за момент празна надежда.

— Не, майко — че защо ми е? Вярвай ми, много е хубаво, че се отървах от нея.

Разбира се, че беше така. На брат й Мартин щеше да му хареса това, съответствуваше на идеите му за мъжественост. Дълги къдрици у момче — това не е действителност, това са фантазии.

— Виждам, обличаш се добре, момчето ми — каза тя не съвсем убедително.

— Не съм вече дете — отвърна Малкия лорд сконфузено.

Майката се замисли. Чу какво й каза, но не отговори. Както много често се случваше, думите минаваха край нея. Килският канал. Той беше само дума, дума, която внася безпокойство.

— Това ще бъде първият ти бал, без къдрици — подхвърли внезапно.

— Бал? О…

— Да, сигурно не си смятал да го пропуснем, макар и да намираш, че си пораснал толкова!

Личеше, че е огорчена. Той се почувствува победен, тъжен. Не биваше да я измъчва и с това.

— Разбира се — каза той, — ако смяташ, че трябва да даде бал… може да кажем, че това ще бъде за последен път.

— Както искаш — отвърна тя кратко и се упъти към вратата на трапезарията. Глупавите мисли я обкръжаваха, напираха и искаха да я завладеят. Чувствуваше как й се доплаква, как очите й овлажняват. Трябва да прогони тия глупости като Килски канал; къдрици, голям син, за последен път.

Синът й погледна след нея и повдигна вежди. След това сви рамене, отиде към прозореца и погледна навън. В прозрачния пролетен въздух човек изведнъж разбираше, че отвъд Бюгдьо лежи цял един свят.