Йохан Борген
Малкия лорд (10)

10

Частното училище на госпожици Волкварц се произвеждаха изпити. В голямата ъглова стая, с прозорци както към улицата, така и към училищния двор, бяха извадени двете маси. Вместо тях покрай стените бяха подредени столове — за родители и длъжностни лица, които бяха поканени да присъствуват на устните изпити. Самите госпожици Волкварц седяха една до друга на два стола покрай по-малката стена, с масичка пред тях, затрупана с книги и протоколи. Госпожица Агнета слагаше и сваляше лорнета си според това дали хвърляше поглед върху купа книги или към залата. Това движение придаваше на цялата церемония ритъм, полет, достойнство. Учениците бяха извиквани от страничната стая, двама по двама. Докато ги изпитваха, стояха насред стаята.

На Малкия лорд му беше приятна тая церемония. Приятно му беше, че присъствуват възрастни външни посетители. От това изпитът приличаше на представление; той знаеше всичко отлично. Приятно му беше, че майка му седи в средата на първата редица между майките и някой и друг случайно отплеснал се тук баща с чадър между краката си. Радваше се на дискретната елегантност на майка си сред всички тия чужди хора, които крадешком поглеждаха един към друг. С гръб към аудиторията и с лице, обърнато към изпълнения с очакване поглед на двете дами Волкварц, той усещаше как съвсем слабият лъх на майчиния парфюм обгръща важната сега негова личност и й придава сигурност.

Но още по-приятна му беше следващата церемония, когато длъжностните лица — кой от кой по-безмълвен — щяха да прочетат резултатите. Всички ученици се събираха в голямата ъглова стая, леко развълнувани, стояха накуп до прозореца, гледащ към училищния двор. Един по един те пристъпваха напред и прочитаха някое стихотворение, което сами бяха избрали — из учебния материал, минал през годината, или извън него. Много от момчетата бяха подбрали псалми отчасти поради това, че бяха набити в паметта им с всичките техни сложни понятия, отчасти поради смътното чувство, че ще им осигурят симпатии поради привързаността им към бога.

Малкия лорд чувствуваше странно спокойствие, когато излезе напред — с лице тоя път към длъжностните лица — и оповести избраното от него стихотворение.

— „Под властта на чифликчийската дъщеря“ — стара датска народна песен — заяви той с твърд глас.

Събуденият сред присъствуващите в стаята интерес се изрази в тих шепот. Госпожица Агнета Волкварц кимна доверчиво и хвърли поглед върху сестра си, която също кимна, донякъде обезпокоена. Винаги същото с това момче, което все ще избере нещо различно. Но самата дума „народна песен“ внушаваше уважение и доверие към високото стъпало на ученолюбивост; ето той принадлежи към ония, които самостоятелно се насочват към различните учебни материи.

Малкия лорд започна:

Веднъж по работа града напуснах

на чифликчия, мой приятел, да гостувам.

Подслон ми даде дъщеря му китна,

но не в покой сън да сънувам,

а в нощ кошмарна в лудост да политна.

Някой се изкашля в стаята, а Малкия лорд продължи:

Запитах баща й къде е,

а тя ми отвърна: „В съвета.“

Запитах майка й где е,

а тя ми отвърна: „В леглото…“

За миг смут заля стаята. Той забеляза това — пред себе си и зад себе си; видя как сестрите Волкварц размениха плах поглед, но продължи необезпокояван:

Тъй седнах си аз,

девица с вечеря гостѝ ме,

а сетне пое ме към бащино ложе

и бърже постеля подигна, о, боже.

В стаята зашепнаха високо. Едната от госпожици Волкварц се полупривдигна от стола си, но Малкия лорд гледаше право пред себе си в стената. Чувствуваше как сладостен огън протича през жилите му. Никога не се бе случвало на заключителното тържество в училище някой от учениците да бъде прекъсван заради стиховете, които е избрал.

Чуй ме, приятелю млади на тате.

На волята моя ти роб си сега.

Не я ли изпълниш, ще вдигна ръка си,

живота ти буен без жал ще пресека.

— Малки лорде! — Госпожица Сигне се бе изправила. — Колко куплета има това стихотворение?

— Седемнадесет, госпожице Волкварц.

Госпожица Волкварц сви смутено устни — не можеше мигновено да вземе решение. Длъжностните лица поглеждаха към пода или разменяха озадачено поглед един с друг. Малкия лорд продължи:

Ръка си в косата ми вплете тя живо,

а другата над ножника положи игриво:

„На волята моя ти роб си сега

или живота ти буен без жал ще пресека.“

— Малки лорде, смятам… смятам, че чухме доста!

Това бе гласът на Сигне. Той прозвуча металично и все пак бе задавен от понеслия се в залата шум. Той би могъл да не чуе това, така както често се случва с напрегнати ученици по време на тая част от училищното тържество.

Измъкнах тогава изпод панталона,

изпод червената си риза…

— Вилфред!

Тоя път не можеше да не чуе. Като че откъснат от дълбоко преживяване, той отправи поглед към госпожица Сигне Волкварц.

— Госпожице Волкварц?

— Чухме доста от твоята датска народна песен. Смятам, че не разбираш съвсем правилно… Мисля, не подхожда…

Погледът й объркано се спря над присъствуващите. Някои скришом се смееха, привели лица. Птичките цвърчаха по старите дървета в училищната градина. Вилфред се включи в полукръга от момчета, събрани в един от ъглите на стаята.

— Следващият!

Андреас пристъпи пребледнял напред.

— „Оле с цветята“ от Йорген Му — промълви той тихо, с глас, издаващ смущение.

— По-високо, Андреас!

— „Оле с цветята“ от Йорген Му.

И този път думите не се чуха ясно. Птичките усилено цвърчаха.

— Добре, почвай!

Всички познаваха странната привързаност на Андреас към тия стихове. Или пък към смелите поетични творби изобщо като „Дяволът в торбата“, „Срещата с мотора“, „Животните“. Никой дотогава обаче не бе слушал как Андреас декламира „Оле с цветята“. Обикновено той мърмореше тия стихове сам, под носа си, в часове на усамотение.

— „Неясно си спомням…“ — прошепна някой, за да го подкани да почне.

— Не шушукайте! Благодаря.

Госпожици Волкварц отново бяха овладели положението. Случило се бе нещо нечувано. Трябваше сега всичко да тръгне по релси, така че тържеството във връзка с края на учебната година да има традиционната си тържественост. Очите на всички се обърнаха към Андреас, изпълнени с надежда, а Андреас, мълчалив, бе застанал насред стаята. По устните на мнозина можеше да се разчете първият стих. Изведнъж, като пусната в ход машина, из стаята се разнесе:

Неясно си спомням от моите детски години

как тигър един изведнъж появи се пред мен…

Откъм групата, изправена до прозореца, се чу смях. Родители и длъжностни лица се смееха също сподавено. Сигне Волкварц се изправи властно и извика:

— Тишина!

Заповедта й подействува повече върху поканените, отколкото върху учениците.

— Андреас, ти каза „тигър“^[1]. Лесно може да се допусне тая грешка. Няма нищо смешно!

Сигне Волкварц обходи стаята с поглед, който издаваше порицание.

— Естествено трябваше да кажеш… но, да, продължи! Или по-добре почни отначало, Андреас!

Неясно си спомням от моите детски години

как тигър един изведнъж появи се пред мен…

Тоя път смехът заля гръмогласно залата. Дори госпожица Агнета се усмихна. Сестра й обаче викна, за да заглуши шума:

— Естествено искаш да кажеш „просяк“. Нали така, Андреас? Самият поет си спомня тази тъжна история за безжалостните деца, които приковали към стълбата дървените ботуши на Оле с цветята, така че той се препънал, паднал и се убил, нали така, Андреас?

Вълна от руменина заля лицето на Андреас. Ръцете му се свиваха и отпущаха непрекъснато.

— Нали така, Андреас? — Думите бяха казани меко, но в тях звучеше и заплашителен тон.

— Винаги съм смятал, че е „тигър“ — заяви кротко Андреас. — Затова и толкова харесвах тия стихове.

Отново избухна смях, който не знаеше мярка, нямаше граница. Андреас, майстор в смятането, Андреас, обичащ географията до полуда, може би и поет посвоему, тоя Андреас сега съвършено се обърка и застана така, сякаш пред него се рушеше цял свят от мистика и красота. „Тигърът“ минаваше от уста на уста; дразнеха го, осмиваха го. Госпожици Волкварц разбраха, че ученикът действително е имал такава странна представа за детските спомени на Йорген Му.

— Това е невъзможно! — каза студено госпожица Сигне.

Малкия лорд стоеше сред групата и чувствуваше, че учителката злепоставя ученика, че го подхвърля на подигравки от страна на другите момчета, че го излага на присмеха на възрастните.

— Госпожице Волкварц — провикна се той високо. — И аз винаги съм смятал, че е „тигър“.

Гробна тишина.

— Глупости, Вилфред! — каза спокойно госпожица Сигне.

— Извинете, но така съм смятал. Нищо не мога да сторя, но така е.

Положението беше наистина невъзможно. Тържеството по изпитите в училището на госпожици Волкварц винаги се бе отличавало с хармония и добри резултати. А какъв е тоя вятър, който сега е задухал? Превиващи се от смях родители, а от друга страна — ученици, някои от които се държат като идиоти, а други проявяват опозиционно настроение.

— Следващият! — викна госпожица Агнета.

Думите й бяха изречени нито високо, нито остро, но в тона звучеше недвусмислена повеля. Повече скандали нямаше да има…

 

 

До края на тържеството мислите бръмчаха в главата на Малкия лорд. Той следеше с апатия стих след стих, произнасяни монотонно или със заучени подчертавания, които още повече дразнеха ушите му. Знаеше всички тия стихове и ги виждаше по собствен начин.

Мислите му кръстосваха под булото на апатията в очакване на катастрофата.

Какво бе искал с декламирането на своеобразната народна песен? Истината бе, че обичаше това наполовина разбрано народно предание, което бе открил във внушителния том с фантастични илюстрации, стоящ най-високо, вдясно, на библиотечния шкаф. И тази книга беше негова, но стоеше на такова място, до което не бе така лесно да се стигне.

Харесваше му тази дръзка легенда „Под властта на чифликчийската дъщеря“, но не бе в негов интерес да предизвиква госпожици Волкварц тъкмо днес, през последния ден в училището, в което общо взето той бе добре поставен и в което много бе научил. Дни и нощи той се бе тормозил — да, тормозил се бе от страх, че учителките могат да се срещнат с майка му или да установят връзка с нея по един или друг начин, като разкрият играта му в течение на години с писма, похвали и други хрумвания, на които сега се слагаше край. Неясно предугаждаше, че ако от брега се строполи камък, той ще повлече порой след себе си, при който той ще бъде разкрит като нечестен младеж в очите на всички ония, на които той държеше. Стоеше изправен всред учениците, разяждан от страхове и студено размисляше: дали всъщност не бе копнял за такава именно развръзка? За разкритие, което щеше да сложи край на всички страдания…

Не, не бе така. Създал си бе всекидневие от нужни нему тайни и го бе завършил в скромни размери тъкмо през изтеклата зима и през пролетта. Всичко това бе само увод към унижението и развръзката, които неминуемо щяха да последват в близко бъдеще. На никаква цена не биваше сега да предизвиква тези хора, когато зависеше от тях, за да не се случи нещо лошо.

И все пак сторил бе тъкмо това. За пръв път през тая пролет, изпълнена с престъпления, той не бе успял да овладее това, което бе пуснал в ход. Знаеше, че глупавата шега с легендата бе предварително добре обмислена. Втората история обаче, тая с тигъра, дойде ей така, от само себе си. А и двете бяха свързани с рискове, малко непонятни за него. Какво бе преследвал с легендата? И след това: не бе ли изградил своя собствена система, според която не вършеше нищо наслуки, по хрумване. Нали обмисляше всичко предварително?…

Забеляза, че погледът на Андреас се бе спрял върху него. За момент и той го погледна. В очите на Андреас блестяха искри на признателност, на отчаяние. По бледото му лице премина усмивка, усмивката на осъдения, на осъдения да бъде глупав.

Малкия лорд си помисли: „Той ми е благодарен. Ще мога да го използувам при някой случай“.

По време на сбогуването той не се отделяше от майка си нито за миг. С всички сили се стремеше да попречи на евентуален разговор между учителките и майка му. С неприсъща нему несръчност той прекъсна сбогуването в момента, когато майка му се бе изправила и стискаше ръка на двете дами. Помоли за извинение, но не се махна. Успя да съкрати церемонията до крайна степен.

— Но, Малки лорде, смятам, че си подлудял — промълви майка му, — най-напред се сбогуват възрастните, знаеш това много добре.

Той обаче остана, докато отвлече майка си със себе си. Госпожици Волкварц стояха с кисела усмивка и се бореха да запазят авторитет.

— Нервност, изпитна нервност — промърмори госпожица Агнета подплашена, любезна.

Майка и син тръгнаха мълчаливо по улицата. Всичко изглеждаше пусто под слънчевата светлина. В този хубав ден, през който всичко винаги е протичало добре, сега изведнъж бе надвиснала някаква заплаха.

Тя се спря.

— Малки лорде — продума тя, — искам да обясниш станалото.

— Да, разбира се, но госпожица Волкварц постъпи лошо с Андреас.

— Не за това. Ако е нужно, това може да се оправдае. Направи го, за да помогнеш на приятеля си. Ти обаче знаеш много добре за какво говоря. За легендата.

Изправили се бяха върху насипания с пясък тротоар. Много пъти бяха минавали вече по тоя път и четири пъти на връщане от подобно училищно тържество винаги с повишено настроение, винаги изпълнени с очаквания — и двамата.

— Днес няма ли да идем у „Ролфсен“ да опитаме сладките му? — запита той.

— Не зная — отговори тя и тръгна бавно.

Два едри коня, впрегнати в тежка каруца, с трясък минаваха по неравния паваж. Докато шумът отмине, той можа да размисли.

— Мамо, ако бях чел тия стихове на някоя от музикалните вечери на вуйчо Рене…

— Е, какво? — прекъсна го майка му хладно.

— Бихте се смели.

— Не, нямаше да се смеем.

Госпожа Саген отново бе овладяна от чувството на несигурност. За момент то я бе обхванало, когато седеше всред сериозните родители в душната училищна атмосфера. По време на изпитите тя винаги се бе гордяла с даровития си син. Сега се бе разколебала.

— Сигурна ли си в това? — запита той тихо.

Тя го погледна загрижено. Не бе вече много по-нисък от нея. Кога бе израснал толкова много?

И отново я обзе болезненото чувство, че всичко се променя.

Изведнъж обаче видя противоположното. Не, всичко си беше така, както си е било.

— Разбира се, ще идем у „Ролфсен“.

Той хвана майка си под ръка. Топла, приятна хватка; ръка на кавалер — едновременно тъга и полъх на доволство.

— Четири големи пасти? — попита той закачливо.

— Четири.

— От най-големите ли, от тия по осем йорета?

— От най-най-големите.

— А шоколад с каймак?

— В това топло време?

— Мамо, нека вземем и шоколад с каймак.

— Съгласна.

Тръгнаха надолу по улицата в такт, под ръка като годеници, леко приведени един към друг. У „Ролфсен“, на площада Егер, те седнаха в най-вътрешния кът, под тавани, облицовани с мрамор, и огледала в позлатени рамки. Като гълташе лакомо топящите се в устата му сладки, той каза:

— Мамо, знаеш ли, че каквото да ям и да пия, където и да било през моя живот, нищо няма да бъде така хубаво, както тук.

Тя го погледна разнежена, но обезпокоена. Имаше нещо фанатично в устрема му да използува всичко и да се наслаждава, нещо, което понякога я плашеше и й минаваше мисълта: „Какво ще бъде един ден, когато вече няма да се касае до шоколад. Когато вече не ще бъда аз?…“

Обладаха я отново ония мисли, които идват и отминават и изчезнали веднъж, те сякаш изобщо не са съществували, а само са похлопали като скучни сродници, които очаквате и все ви се струва, че чукат на вратата. Но тя не бе свикнала да се спира над неприятните неща, така че като погледнеше през ключалката, вън нямаше никого…

— А след това, мамо, нека се върнем край кейовете. Толкова отдавна не сме ходили там.

Прибраха се покрай кейовете. Извървяха целия път от изток на запад. Тримачтови кораби със свити платна се поклащаха край червените шамандури в Бьорвика. Старият и мръсен кораб „Кунгсхавн I“ бе изкаран за пребоядисване и смяна на платната, за да поеме отново винаги оживения курс към плажовете при Кунгсхавн, където имаше летен театър и парк. Малкия лорд виждаше навсякъде приближаващото лято, но най-вече се чувствуваше то в полъха откъм морето, топъл и влажен, в мириса на катран и въжета. Големи метални корпуси с тъмни комини, изправени високо, мъже, обсипани със сажди, във вълнени фланели и панталони, работещи по палубите; чужди езици. Често той се бе промъквал дотук, в мрака, и бе виждал особени дами, които бяха качвани на корабите, чувал бе думи, които можеха да значат всичко — според тона, с който бяха казвани; играл си бе с мисълта да се промъкне в някой кораб и да тръгне по света. Срещал бе други момчета, които скитаха по кейовете със същите нечисти помисли, изразени в очите им. Те се разпознаваха помежду си само по погледа. Играеха ролята на възрастни, като си служеха с дочути изрази и си разказваха морски приключения. Никой може би не вярваше на разказваното от другия, но това нямаше никакво значение. Стояха на границата на един непознат свят и си въобразяваха, че са се включили вече в него.

От време на време шушнеха истории за някой, който наистина е тръгнал по света, а такива съобщения той бе чел понякога и във вестниците.

Сега Малкия лорд вървеше под ръка с майка си. Топлият и светъл ден преваляше. Като обикаляха, той правеше опити да отгатва имената на корабите, преди още да са видели самите надписи. Хрумна му, че всеки кей има два образа според това, как го възприемаше, че корабът също е два предмета, така, както и той самият е две личности. Ами майка му? Той се вгледа изпитателно в лицето й, приятно очертано над тясната кадифена яка на нейния костюм, скрито и все пак видимо зад сивата воалетка, тънка и прозрачна като предчувствие. И тя ли бе двойствена, съставена от две съвършено противоположни същества? Всички ли хора са такива? Абсолютно всички ли? Дали имаха две, три лица или пък безброй много? Дали жълтата предна мачта на кораба „Бон“ бе жълта само в неговите очи, а например е синя в очите на другиго? А ако бе жълта в очите на всички, дали хората не се бяха съгласили да я приемат жълта — и какво значи това „жълта“? Дали определението за госпожа Саген е: „една хубава дама в синкавосив костюм с младежки заоблени страни и с нежни сивосинкави очи, съответствуващи на костюма“? Бяха ли за нея характерни определенията „весела“, „добра по сърце“, „отстъпчива“, „любезна“?… Тия ли бяха съществените й черти? Такава ли бе тя в действителност? И защо той самият, който се разхождаше сега в тоя чуден следобеден час, нямаше нищо общо с онова момче, което се скиташе по улиците край кейовете в припадащия вечерен мрак със засъхнало гърло, с блеснали очи от желание да видят всичко, познато и непознато, събрано в пламтящ фокус…

— Малки лорде, забравяш да отгатваш имената!

— „Бон“.

— И аз мога да видя това.

И тя се увличаше в играта не по-малко от него:

— А оня кораб там до Випетанген?

— Това е новият кораб „Кристианнафиорд“. Всички го знаят.

Извисен право нагоре, елегантен, гордост на нацията, с жълти комини, стърчащи над всички други. Съвсем доскоро тук се виждаха само датски кораби, осигуряващи връзката с Америка. „Крал Фредрик Датски“ и други големи черни кораби с червен обръч около комините.

— Ами тоя кораб отзад — запита той, — на който виждаш само върха на комина?

— Не, виждам само върха на комина му, както сам казваш.

— „Кунг Ринг“ — каза той тържествено.

Тя смяташе, че този път той блъфира. Щеше да го залови на местопрестъплението. Забързаха. Тя бе изпълнена със злорадно нетърпение, което сама не можеше да си обясни; може би това беше някакво угризение, че досега не е била по-строга към него.

Действително обаче се изправиха пред „Кунг Ринг“. Името изскочи ясно, с жълти букви върху тъмен фон, когато се приближиха до кораба.

— Малки лорде! — каза тя разочарована и облекчена едновременно. — Кажи ми как всъщност си научил имената на всички тия кораби?

— „Момчето с лекота се справя с тия неща“ — почна той да подражава леко пискливия глас на госпожица Сигне. Майка и син бързо размениха поглед. Тя поклати леко глава, погледът й се плъзна върху всичко наоколо, което издаваше наближаващото лято, всичко, което й напомняше безгрижните дни, миналото… Без да смее да го признае, дълбоко в нея се таеше някакъв страх от всичко ново, от всичко различно, което бе толкова неумолимо.

— Мамо — рече той, — нека се приберем вкъщи през Рюсельоквейн, та да видим къде е изчезнала малката Гудрун!

— Мило момче, но това е ужасно.

— Нека минем оттам, мамо. Ще минем ли през Вика?

Майката го погледна възмутена:

— Знаеш добре, че не можем да минем през Вика, аз поне не мога.

Срещу тях лежеше кварталът с дървените къщурки, с чуждите хора, пъплещи из тесните улици; другите хора, онези, които не бяха като тях. Изминаха Сьогатен, заобиколиха Вестбанесташунен и излязоха на Рюсельоквейн. Там те надникнаха в проходите между ниски дюкянчета; той почна да разказва съвсем тихо за тайнствения вход, водещ към подземните канали на града. Тоя вход през оня злокобен следобед не е бил заключен и малката Гудрун се вмъкнала в канала, загубила се сред тъмнината и я открили, полуизгризана от плъхове…

— Колко много знаеш! — продума тя загрижено, когато, изтръпнали, те поеха пътя по-нататък. — А ние толкова малко говорихме за тая случка.

Някакво чувство забушува в него, без той да може да си го обясни. Сякаш двете различни същества у него почнаха да се сливат в едно. Струваше му се, че майка му става съучастница в нещо непозволено.

— Мамо, не може ли да идем двамата в театъра на Тиволи^[2]? — попита той развълнуван.

Тя го погледна уплашено:

— В Тиволи? Ти, който си ходил с мен в Националния театър, който си слушал „Лоенгрин“^[3]? Колко от другарите ти са ходили там, как смяташ?

— Зная, майко, но не можем ли все пак да идем? Да видим „Екзотичните забави“, в които показват живота в едни мавритански харем и чайна в Нагасаки с истински гейши, пет на брой?

— Кажи ми, мое момче, ти полудял ли си?

— И все пак ще отидем, мамо. След това ще разкажем на вуйчо Мартин за това. За мистичните тайни на индийските факири…

— Харесват ли ти такива неща?

— Кълна ти се, майко, интересно ще бъде.

Отново я овладя желанието да го залови на местопрестъпление. Той фантазира, прави блъф от най-долно качество. Тя се спря и каза:

— Ще идем и ще видим какво дават в тоя театър.

Настъпи тягостно мълчание помежду им. Когато излязоха на Стуртинггатен и свиха към потъналия в светлини тухлен портал на Тиволи, газените лампи край терасата на летния ресторант в Тиволи вече мъждукаха в полумрака. Простолюдие, лъхащо на бира, се трупаше около афишите.

— Ето, виж, мамо — каза обидено Малкия лорд. Това бяха първите думи, които се отправяха след дългото мълчание. Пред заинтригувания й поглед блеснаха плакати, поставени в красиви рамки:

„ЕКЗОТИЧНИ ЗАБАВИ“.

„МИСТИЧНИТЕ ТАЙНИ НА ИНДИЙСКИТЕ ФАКИРИ“.

„ВНИМАНИЕ! ЖИВОТЪТ Е ЕДИН МАВРИТАНСКИ ХАРЕМ“.

„ЧАЙНА В НАГАСАКИ. ПЪРВИТЕ ИСТИНСКИ ГЕЙШИ В ЕВРОПА“.

Обзе я неясен порив да поиска извинение; а след това смут:

— Но, Малки лорде, отгде знаеш всичко това?

— Има го във вестника, мамо. Всеки ден… На четвърта страница на „Моргенбладет“. Знаеш ли какво дават в киното? „Сломени сърца“…

Най-сетне смях. Майка му почна да се смее така звънко, както децата се смеят, непознаващи друго, освен хубавото в живота. Сякаш тежък товар се смъкна от плещите й; почувствува се неизказано облекчена; така, значи, всички тия тайнствени неща можеха да се прочетат в скъпия и „Моргенбладет“ всеки ден; тях е чел нейният малък, даровит син, който следи всичко във вестника. Изведнъж намери и обяснение за неприличната народна песен, която бе причинила негодуването на мъдрите госпожици Волкварц. Да, да, нека са живи, те направиха, каквото можеха. Тя можеше да прости сега на цял свят, щом можеше да извини обичната си рожба, която си бе послужила само със здравите си очи: за имената на корабите, за обявите по вестниците, за афишите. За какво тогава да се тревожи?

Тя стисна тънката му ръка; обзе я желание да стори нещо необикновено, както някога в добрите и страшно лошите времена, когато животът й бе поток от дни и нощи, водопад… в сравнение със спокойното течение на живота в днешна Кристияния, със спокойния път към старостта, за която тя рядко мислеше.

— Защо пък да не идем в театъра на Тиволи? — попита тя нерешително, но веднага се разколеба: — Има още много време до осем часа.

— Мамо, не виждаш ли, че има две представления. Днес е събота — дават две представления, ето афишите.

Тя не бе забелязала. Колко неща не виждаше! А колко неща виждаха очите на момчето, колко неща чуваха ушите му!

— Разбира се, събота е — каза тя, за да не изглежда глупава пред схватливия си кавалер.

Вмъкнаха се в опашката към касата на театъра заедно с всички чужди хора, с чуждите миризми. Приличаха на две деца, впуснали се в ново приключение, когато минаха входа и тръгнаха по стълбата към театъра. Портиерът с адмиралска шапка откъсна билетите. Пред тях бе залата на театъра със сребристо боядисани маси, а краката на столовете бяха извити. Приближи се келнер с блестящо бяла престилка, извади бележник от престилката и молив, затъкнат зад ухото му.

— Вземи чаша шери^[4], мамо — пошепна Малкия лорд.

— Чашка шери, благодаря — отвърна тя автоматично.

— А за малкия господин? — Келнерът се наведе над масата и се усмихна приветливо.

— И за мен чашка шери! — каза Малкия лорд.

Тя потвърди. Келнерът приповдигна вежди — или така й се стори?

— Сигурно си подлудял! — засмя се тя.

— Ти можеш да изпиеш две чашки — заяви той.

Майка му се огледа крадешком в това непознато място. Въздухът се сгъстяваше от мирис и дим. Един едър човек, миришещ силно на бира, я настъпваше по краката, като същевременно й обръщаше гръб. Тя потръпна щастливо и, кой знае защо, си спомни за леля Клара и за нейната граматична точност. Малкия лорд бе седнал и тананикаше полугласно, а тютюневият дим в залата така се сгъсти, че образува було между отделните маси, като обединяваше всички и ги превръщаше в едно приятно компактно цяло.

— Малки лорде, ти си запял.

Той извиси глас. Пееше песента: „Страх, секира…“ по мелодия, която сам си бе измислил, като й придаваше особен ритъм, ритъма на някаква фаталност.

— Мислех за леля Клара! — викна й той.

Тя остана като гръмната.

— Как помисли за леля Клара?

— „Срещата… пожарът!…“ — продължаваше жената.

— Не зная. Съвсем не зная…

И тия думи той вмъкна в песента. Обладан бе от треската на очакването, което растеше с увеличаването на шума наоколо: поръчки, които се правеха на висок глас, за бира и херинги, ракия и лимонади, херинги и бира, грог^[5] и кафе, пак бира и херинги.

Понесе се шепот из залата. Малкия лорд видя палката на диригента между два дебели врата. Тъничката палка сякаш проряза тежкото було на дима, за да въдвори тишина. В следния миг прозвучаха тромпети. Шумът и виковете още повече се засилиха и се смесиха с музиката в борба на живот и смърт. Махаха с ръце на келнерите, които се плъзгаха уверено сред масите, високо издигайки лъскавите подноси, положени върху разтворена длан. Всички знаеха, че трябва да си подсигурят пиршествата по масата, преди да се е вдигнала завесата. Викове и музика се сблъскваха. Шумът правеше невъзможен всякакъв опит за разговор. Майка и син получиха по една голяма чаша шери, поднесена елегантно върху масата, боядисана в сребрист цвят. Размениха поглед, в който се четеше безграничен възторг.

Изведнъж залата утихна като църква. Червената завеса се разтвори и сцената представи стая с бенгалско осветление, сред която бяха застанали четирима демонични факири, облечени в искряща жълта коприна. Ръкоплясканията и възторжените викове нямаха край. След това наново настъпи тишина. Като по уговорка единственият звук в залата бе сърбането на бира. Един от факирите вдигна ръка. Щеше да почне първият номер от програмата.

Всички номера бяха одобрявани шумно от публиката. Като гледаше страхотиите, Малкия лорд преливаше от удоволствие. И когато факирите напуснаха сцената, ръцете му бяха мокри и вдървени. Не можеше да ръкопляска, не можеше да произнесе нито дума. Тия промушени бузи, танцуващи змии, подхвръкващи нависоко човешки тела, освободени от тежестта си, го изпълваха с по-голямо доволство и страх, отколкото арията на Петер Корнелиус при представянето на „Лоенгрин“ в Националния театър. През мъглата на тютюневия дим той поглеждаше от време на време лицето на майка си; то се свеждаше надолу, към масата, когато фокусите на факирите бяха особено страшни. Тя шепнеше съвсем близо до ухото му, за да може той да чуе сред аплодисментите:

— Как се чувствуваш, мое момче?

— Отлично, мамо, отлично!

Много се боеше да не би майка му да поиска да си тръгнат.

Когато обаче „Животът в един мавритански харем“ се разкри на сцената с пет слабички жени, които, личеше си, бяха германки, навлекли оранжеви копринени шалвари, тя избухна в конвулсивен смях. Хората възмутено извърнаха глави към нея. Червените пламъци на сценичното осветление и картонените стени на харема зад жените действуваха пленително върху всички наоколо. Майка и син гледаха напрегнато в масата и не смееха да хвърлят и най-бегъл поглед един към друг. Те не искаха да предизвикват тия прости хора, с които се бяха смесили. Малкия лорд крадешком взе ръката на майка си и я стисна. Само това бе достатъчно. Мигновено и двамата се изкискаха. За щастие жените от харема бяха подхванали една монотонна ориенталска песен силно подкрепяни от тромпетите на оркестъра. Гледката и музиката бяха омагьосали всички в залата.

Ликуването достигна връхна точка с истинските гейши. Те превзеха цялата публика. Със ситните си японски стъпки те правеха такива сластни движения на сцената, че дори вратовете на двамата седящи пред Малкия лорд бледнееха от напрежение. Той гледаше като омагьосан тези вратове винаги когато те се приближаваха в унес един към друг и закриваха погледа към сцената. Те приличаха на истински пейзаж, с реки и влажни долини, с дълбоки кратери, обрасли с гора. Изпита същия особен страх както някога, когато бе гледал зверовете в цирка на Кунио, когато му бяха дали да пипне малкото едномесечно лъвче: страх, очарование…

— Малки лорде, какво гледаш?

Той посочи предпазливо обекта си. Видя как очите на майка му се свиха в погнуса. Тя посегна към чашата с шери, обаче чашата бе вече празна. Тогава той побърза и бутна леко своята чаша пред нея. Но видя сега, че тя бе пребледняла.

— Искаш ли да си тръгнем, мамо?

Тя кимна. Те най-внимателно се промъкнаха между крака, които дори не се помръдваха, и между други крака, които се раздвижиха с неудоволствие, за да сторят път.

Когато тръгнаха по Драменсвейн в светлата пролетна вечер с потъналото в алени багри небе, отново ги обзе необуздана веселост. Вървяха и се смееха; хората се обръщаха след тях, но това не им правеше ни най-малко впечатление. Вървяха уловени под ръка и се смееха, като гледаха залеза, на път към къщи след излет в странни чужди места; връщаха се в свят, който бе техен, сигурен свят. Свиха по тяхната алея със старите дървета, с дълбоки следи от коли, засъхнали в калта, на път за дома си.

— Мамо, никога не ще забравя тая вечер! — каза Малкия лорд.