Кенет Кларк
Цивилизацията (2) (Едно лично гледище)

1
Само една тънка нишка

Застанал съм на Пон де-з-Ар в Париж. От едната страна на Сена е хармоничната, рационална фасада на Френския институт, построен като седалище на Френската академия към 1670 г. На другия бряг е Лувър, строен непрекъснато от Средните векове до 19 век: класическа архитектура в най-величествената й и самоуверена форма. Нагоре по течението едва съзирам „Нотър Дам“ — може би не най-красивата катедрала, но с най-интелектуалната фасада в цялото готическо изкуство. Къщите по двата бряга на реката са също човешко и разумно решение на задачите на градската архитектура, а пред тях, под дърветата, са откритите барачки на букинистите, където поколения студенти са намирали духовната си храна и поколения любители са се отдавали на културното хоби — да колекционират книги. По този мост през последните сто и петдесет години студенти от художествените училища на Париж са бързали към Лувър, за да изучават произведенията на изкуството там, сетне са се връщали в ателиетата си да разговарят и да мечтаят да направят нещо достойно за голямата традиция. А колко много поклонници от Америка, още от времето на Хенри Джеймс насам, са се спирали на този мост, за да вдъхнат аромата на една стара култура и да се почувствуват в самото сърце на цивилизацията!

Какво е цивилизация? Не знам. Не мога да й дам абстрактно определение — все още не. Но мисля, че мога да позная цивилизацията, когато я видя; сега тя е пред погледа ми. Ръскин е казал: „Великите нации пишат своите автобиографии в три ръкописа — книгата на делата им, книгата на словата им и книгата на изкуството им. Не можем да разберем нито една от тези книги, ако не прочетем и другите две, но единствената, която заслужава доверие, е последната“. Общо взето, мисля, че това е вярно. Писатели и политици могат да правят най-различни назидателни изказвания, но това са, както бихме казали, само декларации за бъдещи намерения. Ако трябваше да кажа кое изразява истината за едно общество — една реч на министъра на жилищното строителство или самите сгради, издигнати по негово време — бих посочил сградите.

Това не означава обаче, че историята на цивилизацията е история на изкуството — нищо подобно. Големи произведения на изкуството могат да бъдат създадени и във варварски общества — всъщност самата ограниченост на първобитното общество придава на декоративното му изкуство особена интензивност и жизненост. През 9 век човек е можел да хвърли поглед надолу по Сена и да види носа на викингски кораб, носещ се нагоре по реката. Когато го разглеждаме днес в Британския музей (1), виждаме, че той е внушително произведение на изкуството; но за майката на едно семейство, което се мъчи да си устрои дом в малката колиба, той би изглеждал нещо не дотам приятно — също така застрашаващо нейната цивилизация, както перископът на ядрена подводница.

Един още по-краен пример ми идва на ум: африканската маска, която принадлежеше на Роджър Фрай (3). Спомням си, че когато той я купи и я окачи на стената, ние бяхме единодушни, че тя притежава всички качества на голямо произведение на изкуството. Предполагам, че на много хора днес тя би се видяла по-вълнуваща от главата на Аполон Белведерски (2).

И все пак цели четиристотин години след откриването му Аполон е бил онази скулптурна творба, която е будила най-голямо възхищение в света. Наполеон особено се гордеел с това, че успял да я задигне от Ватикана. Ако не бяха екскурзоводите, които днес са единствените популяризатори на традиционната култура, тя би била вече напълно забравена.

Каквито и да са достойнствата му като произведение на изкуството, за мен няма никакво съмнение, че Аполон въплъщава един по-висок стадий на цивилизация от маската. И двете изобразяват духове, вестители от друг свят — искам да кажа, от свят, сътворен от собственото ни въображение. За негъра това е свят на страх и мрак, готов да го накаже жестоко за най-малкото нарушение на едно табу. За елинистическото въображение този свят е изпълнен със светлина и увереност, в него боговете са подобни на нас, само че по-красиви, и слизат на земята, за да учат хората на разум и на законите на хармонията.

Чудесни думи наистина, но действителността е изглеждала по-другояче. В гръко-римския свят е имало много суеверие и жестокост. И все пак разликата между тези два образа си има своето значение. Тя показва, че в дадени епохи човекът е имал съзнанието за нещо у себе си — тяло и дух — което се е намирало вън от ежедневната борба за съществуване и ежедневната борба със страха; и той е чувствувал потребност да развива тези качества на мисълта и чувството, за да могат те да се доближат колкото е възможно повече до един идеал на съвършенство — разум, справедливост и физическа красота, намиращи се в пълна хармония помежду си. Той е съумявал да задоволи тази си потребност по различни начини — чрез митове, чрез танци и песни, чрез философски системи и чрез порядъка, който е наложил на видимия свят. Рожбите на неговото въображение са същевременно израз на един идеал.

Западна Европа е наследила един такъв идеал. Той е създаден в Гърция през 5 век пр.н.е. и без съмнение е най-удивителното творение в цялата история: толкова завършен, толкова убедителен, тъй удовлетворяващ ума и сърцето, че е могъл да просъществува почти непроменен повече от шестстотин години. Разбира се, изкуството му е станало стереотипно и конвенционално. Все същият архитектурен език, все същият кръг от образи, все същите театри, все същите храмове — по всяко време в продължение на петстотин години човек е можел да ги срещне по цялото Средиземноморие, в Гърция, Италия, Франция, Мала Азия и Северна Африка. Ако попаднехте на централния площад на който и да било средиземноморски град през I век от н.е., едва ли бихте могли да кажете къде се намирате — тъй както днес трудно можем да различим едно летище от друго. Така наречената „квадратна къща“ (Maison Carree) в Ним е малък гръцки храм, който би могъл да се намира, където и да било в гръко-римския свят.

Ним не е много далеч от Средиземно море. Гръко-римската цивилизация се е простирала много по-надалеч — чак до Рейн, чак до границите на Шотландия, въпреки че по времето, когато достигнала до Карлайл, тя била вече позагрубяла, подобно на викторианската цивилизация на северозападната граница. Тя трябва да е изглеждала абсолютно непоклатима. И, разбира се, част от нея никога не е била унищожена. Така нареченият Пон дю Гар (4), акведуктът недалеч от Ним, вече само като материал е бил неуязвим за разрушителната сила на варварите.

Останали са и неизброими фрагменти — музеят в Арл е пълен с тях. „Тези отломки съм скътал, за да се предпазя от разруха“. Когато човешкият дух се възродил, те послужили за образец на каменоделците, които украсявали местните църкви; но това станало много по-късно.

Какво всъщност се е случило? Гибън е написал шест тома, за да проследи упадъка и падането на Римската империя, така че аз няма да се спирам на този въпрос. Но като се поразмислим за този почти невероятен епизод, той все пак ни разкрива нещо от същността на цивилизацията. Показва ни, че колкото сложна и устойчива да изглежда, всъщност тя е много крехка. Може да бъде унищожена? Кои са нейните врагове? Преди всичко страхът — страхът от война, страхът от нашествие, страхът от епидемии и глад, поради което просто не си струва трудът да се строят сгради, да се садят дървета и дори да се мисли за земеделските култури през следващата година. Също и страхът от свръхестественото, което означава, че не смееш да поставиш под въпрос или да промениш каквото и да било. Късноантичният свят е бил изпълнен с безсмислени обреди, с тайнствени религии; които унищожавали самоувереността. А после идва и изтощението, чувството за безнадеждност, което може да обземе дори хора, радващи се на голямо материално благополучие. Има едно стихотворение от съвременния гръцки поет Кавафис, в което той си представя как хората от един античен град като Александрия чакат всеки ден да дойдат варварите и да оплячкосат града. Накрая варварите отиват другаде и градът е спасен; но населението е разочаровано — идването на варварите все пак би било по-добро от нищо. Разбира се, цивилизацията изисква един минимум от материално благоденствие, достатъчно, за да осигури на хората малко свободно време. Но в много по-голяма степен тя изисква вяра — вяра в обществото, в което живее човек, вяра в неговата философия, вяра в неговите закони и вяра в собствените духовни сили. Начинът, по който са положени камъните на Пон дю Гар, е не само победа на техническото умение, но и показва жива вяра в закона и дисциплината. Сила, енергия, жизненост: всички големи цивилизации — или стимулиращи развитието на цивилизацията епохи — са се опирали на голяма енергия. Хората понякога мислят, че цивилизацията не е нищо друго, освен изтънчена чувствителност, изискан разговор и тям подобни. Тези неща могат да бъдат измежду приятните последствия от цивилизацията, но те не я съставляват, и дадено общество може да ги притежава и все пак да е мъртво и сковано.

Така че ако се запитаме защо цивилизацията на Гърция и Рим е загинала, верният отговор е, че тя се е изчерпала. А и първите завоеватели на Римската империя също се изчерпват. Както често се случва, те стават жертва на същите слабости, от които страдат покорените от тях народи. Неправилно е да ги наричаме варвари. Те не изглежда да са били особено разрушителни. Дори можем да кажем, че са издигнали някои твърде внушителни постройки, като например мавзолея на Теодорих: тежичък и неразчленен в сравнение с малкия гръцки храм в Ним — плоският купол е от един-единствен каменен блок, — но поне е построен с поглед към бъдещето. Сполучливо са сравнявали тези ранни нашественици с англичаните в Индия през 18 век — отишли там, за да измъкнат каквото могат от страната, участвували в управлението, ако имали изгода от това, и отнасяли се с презрение към местната култура, освен в случаите, когато тя им осигурявала скъпоценни метали. Но за разлика от англичаните в Индия нашествениците в Европа са създали хаос и в този хаос нахлули истински варвари като хуните, които били съвсем неграмотни и готови да унищожат всичко, което не разбирали. Не смятам, че те са имали намерение да разрушат големите сгради, пръснати из целия римски свят. Но и идеята да ги запазят никога не им е идвала на ум. Предпочитали да живеят в набързо сглобени колиби и да изоставят старите селища на разрухата. Разбира се, животът сигурно си е вървял привидно нормално много по-дълго време, отколкото бихме могли да предположим. Винаги става така. Гладиаторите продължавали да се борят в амфитеатъра на Арл, а в театъра на Оранж все още се давали представления. Дори в 383 г. един бележит администратор като Авзоний е могъл да се оттегли мирно в имението си край Бордо, за да се грижи за лозето си и да пише голяма поезия, подобно на китайски благородник от династията Тан.

Упадъкът на цивилизацията е можел да продължи още доста дълго време, но към средата на 7 век се появила една нова сила, обладаваща вяра, енергия и воля за завоевание, а също и друга култура — ислямът. Силата на исляма се криела в неговата простота. Раннохристиянската църква пък разхищавала силите си в богословски спорове, подклаждани цели три столетия с невероятно настървение и изобретателност. Но Мохамед, ислямският пророк, проповядвал най-простото учение, което някога е било разпространявано; и то дало на последователите му онова чувство за непобедима солидарност, което някога ръководело и римските легиони. В удивително кратко време — само за петдесетина години — класическият свят бил покорен. Само побелелите му кости се откроявали на фона на средиземноморското небе.

Старият извор на цивилизацията бил затлачен и ако е щяла да се роди една нова цивилизация, тя е трябвало да бъде обърната с лице към Атлантическия океан. Каква надежда! Има хора, които понякога ми казват, че предпочитали варварството пред цивилизацията. Съмнявам се дали са го изпитали достатъчно дълго на гърба си. Подобно на населението на Александрия, те се отегчават от цивилизацията; но всички указания сочат, че отегчението, идващо от варварството, е безкрайно по-голямо. Независимо от останалите неудобства и лишения, от него просто е нямало изход. Живеели в твърде затворено общество, без книги, без светлина след смрачаване, без надежда. От едната страна неспирно бушуващо море, от другата — безкрайни мочурища и гори. Наистина тъжно съществуване, за което впрочем англосаксонските поети не са си правели никакви илюзии:

Мъдрец прозрял би само оная грозна пустош,

когато рухнат всички богатства по света,

тъй както днес стърчат нерядко по земята,

порутени стени, налитани от бури,

покрити с тежък скреж, села в съсипии…

Сам бог, създал човека, е казън ниспослал,

та смях човешки в тях отколе се не чува —

делата величави на древността са лишни.

Ала навярно е било по-добре да се живее в една от тези къщурки на края на света, отколкото в сянката на старите гигантски постройки, където всеки момент би могла да ви връхлети нова вълна скитащи племена. Така поне разсъждавали първите християни, заселили се в Западна Европа. Те произхождали от източното Средиземноморие, първото огнище на монашеството. Някои от тях се установили в Марсилия и Тур; сетне, когато животът им там станал твърде опасен, тръгнали да търсят най-недостъпните краища на Корнуол, Ирландия или Хебридските острови. Прииждали на поразително големи групи. През 550 г. един кораб стоварил в Корк петдесетима учени. Те тръгнали да обикалят страната, търсейки места, които да им предложат поне мъничко сигурност и някаква малка група сродни по дух хора. И какви места намерили! Когато хвърлим поглед назад от големите цивилизации на Франция от 12 век или на Рим от 17 век, трудно ни е да повярваме, че западното християнство е оцеляло доста дълго време — близо сто години, — вкопчило се в такива кътчета като Скелиг Майкъл (5), стръмна скала на 29 км от ирландския бряг, издигаща се сред морето на около 215 м. височина.

Вън от това малко, затворено общество на учени какво друго е поддържало живота на тази скитаща култура? Нито книги, нито строежи. Дори да приемем, че повечето къщи са били дървени и затова са изчезнали, малкото оцелели каменни постройки са жалки и тромави. За учудване е, че тези номади не са могли да направят нещо по-добро, но пък изглежда, че те са били изгубили всякакъв стимул да си строят трайни жилища. А какво са имали? Отговор ни дават пак стиховете: злато. Когато някой англосаксонски поет иска да изрази в думи идеала си за добро общество, той говори за злато:

Там не един от тези мъже развеселени,

обгърнати от блясък, разискрени във злато,

от вино сгорещени, в доспехи бранни светли,

очи за дълго вперва ту в камъни безценни,

ту в злато и сребро, и в янтар лъчезарен —

богатства, що усърдно събирал е и трупал.

Скитниците винаги са имали край себе си занаятчии; и цялата им неудовлетворена потребност да дадат трайна форма на натрупания опит, да създадат нещо съвършено в своето до немай-къде несъвършено съществуване, е получавала израз в тези чудни предмети. Дори в обработването на метална огърлица те са постигали изключително ярко въздействие. А нищо друго не показва по-ясно колко далече е стоял новият атлантически свят от гръко-римската цивилизация на Средиземноморието. Темата на средиземноморското изкуство е бил човекът — и то още от времето на ранния Египет. Но скитниците, които си пробивали път през горите и се борели с вълните, виждали само птиците и животните в сплетените клони и не се интересували от човешкото тяло. Непосредствено преди последната война в Англия бяха открити две съкровища — и двете в Съфък, на около 60 мили едно от друго. Сега и двете са в Британския музей. Едното, от Майлдънхол (6), е декорирано почти изцяло с човешки фигури — всички стари герои на Античността, морски богове, нереиди и т.н.

Рисунъкът е малко грубоват, защото тази творба датира от края на древността, когато вярата в човека била вече разклатена и старите образци не били наподобявани много убедително. Другото съкровище е от парадния кораб в Сътън Ху (цв.ил.1). Изминали са двеста години — може би малко повече — и човекът почти е изчезнал. Когато се появява отново, той е само декоративен знак или йероглиф, а на негово място виждаме легендарни животни и птици — и мога да добавя, че хората от ранното Средновековие са се отнасяли към птиците по-малко пренебрежително от онези, които рисуват коледни картички днес. Но въпреки че сюжетът е варварски, както го наричаме ние, чувството за материала и изработката са по-тънки и по-сигурни, а техниката е по-усъвършенствувана, отколкото при съкровището от Майлдънхол.

Тази любов към златото и гравираните камъни, това чувство, че те отразяват един идеален свят и обладават някаква трайна магическа сила, продължават да съществуват до момента, когато стихва тежката борба за оцеляване. Би могло да се каже, че западната цивилизация е била спасена от нейните занаятчии. Скитниците са могли да ги вземат със себе си. Тъй като ковачите правели не само оръжия, но и украшения за вождовете, те били също така необходими за поддържане на общественото положение на племенните главатари, както и бардовете, които с песните си възхвалявали мъжеството им.

Но за да се преписват книги, е бил необходим по-уседнал живот и за кратко време две или три кътчета на Британските острови са могли да предложат относителна сигурност. Едно от тях е Айона (7).

Спокойно и свято място. Никога не мога да отида там — а на младини го посещавах почти всяка година, — без да изпитам чувството, че „някакъв бог витае на това място“. То не вдъхва такова благоговение като други свещени места — Делфи или Асизи. Но повече от всяко друго познато на мен място Айона ми дава чувство на покой и вътрешна свобода. Откъде идва това чувство? От светлината ли, която струи отвред? От пейзажа ли, който след внушителните хълмове на Мъл някак странно напомня Гърция, дори Делос? От съчетанието на тъмновинено море, бял пясък и розов гранит? Или може би от далечния спомен за онези свети хора, които в продължение на два века са поддържали жива западната цивилизация?

Манастирът Айона е основан от св. Колумба, който дошъл тук от Ирландия в 563 г. Изглежда, че това е било свещено място още преди неговото идване, и цели четири века то е било център на келтското християнство. Говори се, че на острова е имало 350 големи каменни кръста, като почти всичките били хвърлени в морето по времето на Реформацията. Никой не знае кои от запазените келтски ръкописи са създадени тук и кои на нортхъмбрийския остров Линдисфарн; всъщност това и няма значение, защото те всички са в стил, който ние с право считаме за ирландски (цв.ил.2). Изписани са красиво и техните ясни закръглени букви са разнасяли словото божие по целия западен свят. Те също така са богато декорирани и странното е, че тази украса не разкрива почти никакво познаване на класическата или християнската култура. Това са все евангелия, но в тях почти липсват християнски символи, освен свирепите зверове от източен тип, които символизират евангелистите. Където тук-там се мерне човешка фигура, тя е съвсем жалка. Дори в един случай древният писар е намерил за добре да напише под миниатюрата „Imago Hominis“ — образ на човека (8).

Но чисто орнаменталните страници са едва ли не най-богатите и най-сложни образци на абстрактна украса, които някога са били създавани, по-изискани и по-изящни от всичко, което може да се намери в ислямското изкуство. Разглеждаме ги десетина секунди, после отминаваме към нещо друго, което можем да разтълкуваме или прочетем. Но представете си, че човек не е можел да чете и седмици наред не е имал на какво друго да спре погледа си. Тогава тези страници трябва да са имали едва ли не хипнотично действие. Последната творба на изкуството, създадена в Айона, е може би „Книгата на Келс“ (9).

Но още преди завършването й абатът на Айона бил принуден да избяга в Ирландия. Морето станало по-опасно от сушата: оттам се задали викингите.

„Ако всяка глава имаше сто езика — пише един тогавашен ирландски писател, — дори те не биха могли да разкажат или опишат, или изброят всички страдания на ирландците, бедите и потисничеството, сполетели всеки дом от тези безстрашни и свирепи хора, истински езичници“. Келтите не са се променили много. За разлика от по-ранните скитнически племена викингите имали доста богата митология, която Вагнер е обвил с романтичен воал. Техните камъни, изписани с рунически знаци, излъчват сякаш някаква магическа сила. Те са последният народ в Европа, дал отпор на християнството. Съществуват викингски надгробни камъни от късното Средновековие, които от едната си страна имат символи на Вотан, а от другата — християнски символи: нещо като презастраховка и за двата случая. На едно прочуто ковчеже от слонова кост в Британския музей виждаме отляво Уейлънд Ковача, а отдясно — Поклонението на влъхвите. Когато четем страшни разкази за викингите, не бива да забравяме, че те са били почти неграмотни и че писмените сведения за тях ние дължим на християнски монаси. Разбира се, те са били брутални и хищни. И все пак те имат място в европейската цивилизация, защото тези пирати не са били само разрушители и техният дух наистина е допринесъл нещо важно за западния свят. В края на краищата това е бил духът на Колумб. Те потегляли от някое пристанище и с небивало безстрашие и ловкост стигали чак до Персия през Волга и Каспийско море — оставили са руническите си знаци върху един от лъвовете на Делос — а сетне се връщали у дома с цялата си плячка, включително монети от Самарканд и един китайски Буда. Самото им техническо умение като мореплаватели е вече ново постижение за европейския свят; и ако искаме да намерим някакъв символ на атлантическия човек, който да го отличава от средиземноморския, символ, който да противопоставим на гръцкия храм — това е викингският кораб. Гръцкият храм е статичен и масивен. Корабът е подвижен и лек. Запазени са два от по-малките викингски кораби, използувани като погребални камери. Единият от тях, т.нар. Гокстадски кораб (10), е бил предназначен за дълги пътешествия и действително едно негово копие прекоси Атлантическия океан през 1894 г.

Той изглежда не потопим като гигантска водна лилия. Другият кораб от Озберг (11), изглежда, е бил по-скоро нещо като голяма ладия за тържествени случаи, пълна с прекрасни изделия на художествените занаяти. Дърворезбата на носа се характеризира с онази непрекъсната плавна линия, която по-късно ще залегне в основата на големия декоративен стил, познат под името „романски“. Когато хвърлим поглед върху исландските саги, които се нареждат сред великите книги на света, трябва да признаем, че викингите наистина са създали култура. Но било ли е това цивилизация? Монасите от Линдисфарн не биха отговорили положително, нито Алфред Велики, нито пък бедната майка, която се мъчи да стъкми някакъв дом на семейството си по бреговете на Сена.

Цивилизацията означава нещо повече от енергия, воля и творческа сила, нещо, което викингите не притежавали, но което още по тяхно време започнало да се появява наново в Западна Европа. Как да го определя? Да речем, съвсем накратко, чувство за устойчивост. Номадите и нашествениците се намирали в непрекъснато движение. Те не чувствували потребност да гледат по-нататък от следващия март или от следващото пътуване, или следващата битка. И по тази причина не им идвало на ум да строят каменни къщи или да пишат книги. Едва ли не едничката каменна сграда, оцеляла през вековете след мавзолея на Теодорих, е баптистерият в Поатие. Тя е окаяно грубовата. Строителите й са се опитали да използуват някои от елементите на римската архитектура — капители, фронтони, пиластри — но са забравили първоначалното им предназначение. Все пак целта е била тази жалка постройка да просъществува по-дълго. Тя не е просто някакъв вигвам. Цивилизованият човек, така поне ми се струва, трябва да чувствува, че си има свое място някъде в пространството и времето, че съзнателно гледа напред и обръща поглед назад. И за тази цел умението да четеш и пишеш е от голяма полза.

В продължение на повече от петстотин години това умение е било рядкост в Западна Европа. Човек наистина остава поразен, когато разбере, че през цялото това време нито един мирянин, като се почне от кралете и императорите, не е могъл да чете и пише. Карл Велики се научил да чете, но не можел да пише. Край леглото си държал восъчни плочици, за да се упражнява, но сам заявявал, че това просто не му се удава. Алфред Велики, известен като изключително умен човек, се научил сам да пише едва на четиридесетгодишна възраст и бил автор на няколко книги, но те, изглежда, са били диктувани в някакъв семинар. Големите хора, дори духовниците, диктували на секретарите си, както правят и днес, и както ги виждаме, че правят в илюстрациите от 10 век. Разбира се, повечето висши духовници са могли да четат и пишат, и образите на четиримата евангелисти, които са любимите (и често пъти единствените) илюстрации на ранните ръкописи, станали през 10 век нещо като утвърждение на тази едва ли не божествена способност. Но дори св. Григорий, който в една слоново костна резба от 10 век (12) прави впечатление на човек, всецяло отдаден на учеността, същият този св. Григорий, както се твърди, изгорил много томове класическа литература, дори цели библиотеки, за да не се отклоняват умовете на хората от изучаването на Светото писание.

И в това отношение той сигурно не е бил изключение. Като имаме пред вид тези предразсъдъци и разрушения, за учудване е, че литературата на предхристиянската Античност изобщо се е запазила. И наистина тя едва се е промъкнала до нас. Доколкото ние сме наследниците на Гърция и Рим, с тях ни свързва само една тънка нишка.

Ние сме оцелели, защото макар обстоятелствата и възможностите да се изменят, силата на човешкия разум си остава горе-долу постоянна величина и векове наред почти всички хора на интелекта са се числели към църквата. Някои от тях, като историка Григорий от Тур, са били хора забележително интелигентни и непредубедени. Трудно е да се каже какъв брой антични текстове са се намирали в келтските манастири, но когато към 600 г. в Европа дошли ирландски монаси, те намерили римски ръкописи в градове като Тур и Тулуза. Все пак манастирите нямало да станат пазители на цивилизацията, ако не е съществувала поне минимална стабилност: а на Запад е постигната най-напред в кралството на франките.

Постигната била със силата на оръжието. Всички големи цивилизации в ранните си стадии се изграждат на военни успехи. Римляните били най-добре организираните и най-безогледни воини в Лациум. Същото може да се каже и за франките. Кловис и неговите наследници не само побеждават враговете си, но и се държат на власт с цената на жестокости и мъчения. Боеве, боеве и пак боеве. Между другото рисунки от 9 век показват, почти за пръв път, че конниците имат стремена (13), а някои хора, които обичат да обясняват историческите събития с постиженията на техниката, твърдят, че именно по тази причина кавалерията на франките е побеждавала.

Понякога имаме чувството, че 7 и 8 век са били нещо като дълъг филм от типа на „уестърните“ и приликата се засилва от появата още през 8 век на нашите стари приятели — шерифа и маршала; ала, разбира се, всичко е било много по-страшно, тъй като не е имало нито следа от чувство или рицарство. Така или иначе борбата е била необходимост. Ако не беше победата на Карл Мартел над маврите при Поатие през 732 г., западната цивилизация може би изобщо нямаше да съществува, а без неуморните походи на Карл Велики никога нямаше да възникне идеята за една обединена Европа.

Карл Велики е първият голям човек на действието, появил се от мрака след падането на Римската империя. Той е станал обект на митове и легенди. Една великолепна мощехранителница в Аахен (цв.ил.3), изработена около петстотин години след смъртта му, за да съхранява парче от неговия череп, изразява какво са мислели за него хората от зрялото Средновековие по начин, който сам той много би оценил: в злато и скъпоценни камъни. Но истинският човек, за когото знаем твърде много от един съвременен биограф, не е стоял толкова далеч от този мит. Висок над 1,80 м. той е бил мъж с повелителна осанка и пронизващи сини очи — само че е имал тънък, писклив глас и мустаци на морж вместо брада. Той бил неуморим администратор. Покорените от него земи — Бавария, Саксония, Ломбардия — били организирани по начин, значително надхвърлящ възможностите на една полуварварска епоха. Империята му е една изкуствена конструкция и не го надживява. Но старата идея, че той е спасил цивилизацията, не е съвсем погрешна, тъй като именно благодарение на него Западна Европа влиза отново в досег с древната култура на Средиземноморието. След смъртта му настъпват големи безредици, но тънката нишка не се скъсва. Цивилизацията оцелява.

Как успява Карл Велики да постигне това? Преди всичко с помощта на един забележителен учител и библиотекар на име Алкуин от Йорк той започва да събира книги и нарежда те да бъдат преписвани. Хората невинаги си дават сметка, че все още съществуват само три или четири оригинални антични ръкописа от латински автори: всичките си знания за древната литература ние дължим на събирането и преписването на текстове, започнало по времето на Карл Велики, и почти всички класически текстове, оцелели до 8 век, са запазени и до днес. Вършейки тази работа, преписвачите разработват най-красивата калиграфия, която е била някога измислена, а същевременно и най-практичната, така че когато хуманистите от епохата на Възраждането се заемат да търсят ясен и елегантен заместител на тромавото готическо писмо, те чисто и просто възобновяват каролингското (14).

Така то е оцеляло почти в същата форма и до ден-днешен. И Карл Велики като повечето способни хора, които е трябвало да се самообразоват с големи усилия, цени твърде високо образованието и най-вече разбира необходимостта от образовано мирянство. Той издава редица декрети за тази цел. Но текстът на декретите е показателен: „В епархията на всеки епископ хората да се учат на псалми, нотно писмо, пеене, изчисляване на годините и годишните времена, и на граматика“. „Изчисляване на годините и годишните времена“! Онова, което ние наричаме светско образование, е било още твърде далеч…

Имперската идея, възприета от Карл Велики, го кара да обърне поглед не само към античната цивилизация, но и към странното й послесмъртно превъплъщение в т.нар. Византийска империя. Цели четиристотин години Константинопол е най-големият град в света и единственият, в който животът тече повече или по-малко незасегнат от скитащите варварски племена. Там действително цъфти цивилизация. Тя е създала някои от най-съвършените сгради и произведения на изкуството, които познаваме. Но тази цивилизация е напълно откъсната от Западна Европа отчасти поради гръцкия език, отчасти поради религиозни различия и главно защото Византийската империя не е искала да се забърква в кървавите свади на западните варвари — тя е трябвало да се справя със собствените си източни варвари. Нещо от изкуството й успява да проникне: навън и то дава образците за първите фигури, които се появяват в ръкописите от 8 век. Общо взето обаче, Византия е по-отдалечена от Запада, отколкото е Ислямът, който си създава център на развит духовен живот в Южна Испания. Триста години нито един източен император не посещава Рим и когато Карл Велики, големият завоевател, отива там в 800 г., папата го коронясва като глава на нова Свещена Римска империя, без да се съобразява с това, че номиналният император управлява в Цариград. По-късно Карл Велики уж казал, че това голямо събитие е било грешка; и може би е бил прав. То дава основание на папата да претендира за върховенство над императора — нещо, което става причина или повод за войни в продължение на три столетия. Но историческите преценки са нещо много щекотливо. Може би тъкмо борбата между духовната и светската власт през цялото Средновековие, е онзи фактор, който поддържа жива европейската цивилизация. Ако било едната, било другата беше спечелила безусловно надмощие, обществото може би щеше да остане в същото статично състояние, в което са се намирали египетската и византийската цивилизация.

На връщане от Рим Карл Велики минава през Равена, където византийските императори са издигнали и украсили редица разкошни сгради, но които те никога не посещавали. Той вижда мозайките на Юстиниан и Теодора в църквата „Сан Витале“ (15) и разбира на какво великолепие може да се радва един император.

Нека добавя, че сам той никога не е носил нищо друго, освен простото синьо франкско наметало. Когато се връща в резиденцията си в Екс-ла-Шапел Аахен той се установил там, понеже обичал да се къпе в топлите извори, той решава да построи дворцов параклис, който да бъде копие на „Сан Витале“. Параклисът не е съвсем точно копие. Архитектът Одо от Метц не е овладял сложността на по-ранната архитектура. Но като си помислим за грубите каменни сгради, които предхождат този строеж, като например баптистерият в Поатие, ние виждаме, че той наистина е голямо постижение (16).

Вярно е, че и майсторите, и каменните колони са дошли от Изтока, тъй като по времето на Карл Велики Западна Европа наново влиза в досег с външния свят. Той дори получава в дар от Харун Ал Рашид, героя от „Хиляда и една нощ“, един слон на име Абул Абуз: слонът умира по време на един поход в Саксония и от зъбите му правят шахматни фигури, някои от които са запазени до ден-днешен.

Като владетел на империя, простираща се от Дания до Адриатика, Карл Велики натрупва съкровища от целия познат тогава свят — скъпоценни камъни, камеи, изделия от слонова кост, скъпи коприни. Но в края на краищата най-ценни се оказват книгите — не само текстовете, но и илюстрациите и кориците. Отразеното в тях майсторство е плод на дълга традиция, и художествените произведения, създадени под влияние на Карловото „Възраждане“, са истински шедьоври. Никога не е имало по-разкошни книги от ръкописите, ръчно илюстрирани за дворцовата библиотека и изпращани като подаръци из цяла Западна Европа. Много от илюстрациите имат за основа късноантични или византийски образци, чиито оригинали са изчезнали. Подобно на текстовете от римската литература те са стигнали до нас само благодарение на каролингските подражания. Най-интересни са страниците, в които е отразен стилът на античната стенна живопис — онези архитектурни фантазии, които са се разпространили из целия римски свят от Испания до Дамаск. На времето си тези книги били толкова ценни, че възникнал обичаят да им се правят възможно най-сложните и богати подвързии. Обикновено тези корици са плочи от слонова кост, обрамчени с ковано злато и скъпоценни камъни. Някои все още са запазени в този си вид, но дори когато златото и камъните са откраднати, слоново костните корици остават; и тези малки скулптурни произведения ни дават в известен смисъл най-доброто указание за духовния живот на Европа в продължение на близо двеста години (цв.ил.4).

Когато империята на Карл Велики се разпада, възниква някакво подобие на онази Европа, която познаваме ние: на запад Франция, на изток Германия с Лотарингия, спорната ивица земя, между тях. Към 10 век германската част е във възход под скиптъра на своите саксонски владетели — тримата Отоновци, които един след друг се коронясват за императори.

Обикновено историците считат 10 век за почти също тъй мрачен и варварски период, както и 7 век. Това е защото те го преценяват от гледна точка на политическата история и писаното слово. Ако прочетем онова, което Ръскин нарича книга на изкуството, ще получим твърде различно впечатление, тъй като противно на всякакви очаквания 10 век е създал паметници, които не са по-малко прекрасни, майсторски изпълнени и дори изящни от паметниците на която и да било друга епоха. Това не е единственият случай, когато при изучаването на цивилизацията ние виждаме колко е трудно да се сложи знак на равенство между изкуство и общество. Количеството на художествените произведения от това време е изумително. Владетелите-меценати като Лотар и Карл Плешиви поръчват множество ръкописи с корици, украсени със скъпоценни камъни, и ги изпращат на други владетели или на висши църковни сановници. Епоха, в която тези красиви предмети могат да се ценят като средства за убеждение, не може да бъде напълно варварска. Дори Англия, която по времето на Карл Велики е потънала в провинциален мрак, се възражда през 10 век и създава произведения на изкуството, на които едва ли има равни в тази страна. Има ли по-прекрасна английска рисунка от „Разпятието“, поместено като фронтиспис на един псалтир в Британския музей (17)?

Крал Етелстан не е много ясна, нито много героична фигура в английската история, но сбирката му, описана доста подробно, би накарала много днешни колекционери — като любителя на златото г. Пиерпон Морган — да позеленеят от завист. Разбира се, тези чудни произведения обикновено съдържат реликви от светци: това е обичайният предлог за художника да използува най-ценните си материали и да прояви най-голямото си умение. Идеята, че материалните неща могат да придобият духовно битие единствено чрез изкуството, принадлежи на една по-късна фаза от развитието на средновековната мисъл. Но с помощта на изкуството да се затворят за съхранение предмети от религиозен характер, е в действителност косвен израз на същия начин на мислене. В тези разкошни произведения жаждата за „злато и скъпоценни камъни“ вече не е символ на безстрашието и свирепостта на воина, а се използува за прослава на бога.

През 10 век християнското изкуство приема онзи характер, който то запазва през цялото Средновековие. За мен кръстът на Лотар (18 и 19) в съкровищницата на Екс-ла-Шапел е една от най-вълнуващите творби, които сме наследили от далечното минало.

Едната му страна представлява прекрасно утвърждение на императорския сан. В центъра на украсата от скъпоценни камъни и златен филигран се вижда камея с лика на император Август — образ на светския „imperium“ в най-цивилизования му вид. От другата страна има само една плоска сребърна плочка, но върху нея е гравирана контурна рисунка на „Разпятието“, рисунка с такава проникновена красота, че в сравнение с нея лицевата страна на кръста изглежда съвсем земна. Тук е отразено преживяването на голям художник, опростено до самата му същина — онова, което Матис искаше да постигне в параклиса си във Ванс, само че още по-синтезирано, — и творба на вярващ.

Толкова сме свикнали да гледаме на Разпятието като на върховен символ на християнството, че оставаме изумени, когато видим колко късно в историята на християнското изкуство е била осъзната силата му. В раннохристиянското изкуство разпятието почти не се среща; най-ранното му изображение на портите на „Санта Сабина“ в Рим е потулено в един ъгъл и едва се вижда. Простото обяснение е, че ранната църква се е нуждаела от последователи, а от тази гледна точка разпятието не е било особено насърчителна тема. Поради това раннохристиянското изкуство се занимава предимно с чудеса, изцеряване на болни и изобщо със светлите страни на вярата, като възнесението и възкресението. Разпятието в „Санта Сабина“ не само е трудно забележимо, но и не ни трогва. Малкото оцелели изображения на разпятието от времето на ранната църква не правят опит да докоснат чувствата ни. Именно 10 век, тази презирана и отречена епоха в европейската история, прави от разпятието вълнуващ символ на християнската вяра. В изображения като онова, изработено за кьолнския архиепископ Герон, то е станало такова, каквото сме свикнали да го виждаме оттогава насам — разперени ръце, отпусната надолу глава, сгърчено в страдание тяло (20).

Хората от 10 век не само осъзнават значението на Христовата жертва във физически смисъл, но и съумяват напълно да я възвисят в ритуал. Илюстрациите в книгите и слоново костните резби показват за пръв път съзнание за символичната сила на литургията. В един ръкопис от 10 век, познат под името „Кодекс на Ута“, се вижда онова източно великолепие, което човекът от Отоновата епоха е смятал подходящо за църковния ритуал. Теологическите положения придобиват видима форма в най-големи подробности. Това може да се постигне само при една уверена в себе си и тържествуваща църква. А погледнете тази корица на книга от слонова кост (21) с нейните тържествени, извисени като колони фигури, които пеят и отслужват литургия!

Не са ли те почти в буквалния смисъл на думата стълбовете на една могъща нова институция?

Тези изпълнени с вяра творби показват, че към края на 10 век в Европа вече е възникнала една нова сила, по-голяма от който и да било император — църквата. Ако бихте попитали средния човек от онова време в коя страна живее, той не би ви разбрал: защото знае само епархията си. Църквата е не само организатор — тя е и хуманизиращ фактор. Когато гледам отоновските творби от слонова кост или чудните бронзови порти (22), изработени за епископ Бернвард от Хилдесхайм в началото на 11 век, аз си спомням за най-прочутите стихове на Вергилий, този велик посредник между античния и средновековния свят.

Те са от пасажа, в който е описано как след корабокрушение Еней се озовава в страната, за която е чул, че е обитавана от варвари. После, като се оглежда наоколо, той вижда няколко изсечени в релеф фигури и казва: „Тези хора познават житейските страсти и тленните неща вълнуват сърцата им“.

Човекът вече не е просто „Imago Hominis“ — образ на човека, а човешко същество, с човешки пориви и страхове; също с човешко нравствено чувство и с вяра във властта на една по-висша сила. Към хилядната година, когато много боязливи хора са очаквали с трепет, че ще настъпи краят на света, дългогодишното господство на скитническите варварски племена отминава и Западна Европа е вече подготвена за първата голяма епоха на цивилизацията.