Кенет Кларк
Цивилизацията (11) (Едно лично гледище)

10
Усмивката на разума

Бюстовете на изтъкнатите френски драматурзи от 18 век са поставени във фоайето на „Комеди Франсез“, националния театър на Франция, който, колкото и странно да ни изглежда днес това, в продължение на сто години е допринесъл твърде много за възтържествуване на здравия разум и хуманността. Какви остроумни, интелигентни лица! А ето и най-остроумният и най-интелигентният от всички; всъщност в известно отношение един от най-интелигентните хора, които някога са живели — Волтер (171).

Той се усмихва — усмивката на разума. Може би това умонастроение води началото си от френския философ Фонтенел, който, тъй като живял близо сто години, хвърлил мост между 17 и 18 век — света на Нютън и света на Волтер. Той заемал поста „постоянен секретар“ на Академията на науките. Веднъж казал, че никога не е тичал и никога не е избухвал. А когато един приятел го запитал дали изобщо някога се е смял, той отговорил: „Не, никога не съм правил ха-ха“. Но той се е усмихвал, усмихват се и всички други бележити писатели, философи, драматурзи и големи дами на Франция от 18 век, като Кребийон, Дидро, Мариво, Д’ Аламбер.

Сега това ни се вижда плитко — през последните петдесетина години ние нагазихме в по-дълбоки води. Струва ни се, че хората трябва да бъдат по-разпалени, по-страстно убедени или, според сегашния жаргон — по-ангажирани. Нещо повече, цивилизованата усмивка на Франция от 18 век е може би едно от нещата, които са създали лошо име на цялото понятие цивилизация. Това е защото забравяме, че през 17 век, с всичките му гениални изблици в областта на изкуството и науката, все още е имало безсмислени преследвания и брутални войни, водени с безпримерна жестокост. Към 1700 г. хората започват вече да се досещат, че малко спокойствие и обективност няма да им навредят. Усмивката на разума може да издава известно неразбиране на по-дълбоките човешки вълнения, но тя не изключва някои здраво вкоренени убеждения — вярата в природните закони, вярата в справедливостта, вярата в търпимостта. Не е лошо, нали? Философите от епохата на Просвещението тласкат европейската цивилизация няколко стъпала по-нагоре и поне на теория тази придобивка се затвърдява през целия 19 век. До 30-те години на нашия век се смяташе за недопустимо хората да изгарят вещици и други членове на малцинствени групи, да изтръгват признания чрез мъчения, да извращават хода на правосъдието или да хвърлят себеподобните си в затвора за това, че са говорили истината. Освен, разбира се, по време на война. Това ние дължим на движението, което наричаме Просвещение, и най-вече на Волтер.

При все че победата на разума и търпимостта е извоювана във Франция, нейното начало е поставено в Англия и френските философи никога не са криели своя дълг към страната, която в някакви си двадесетина години е родила Нютън, Лок и безкръвната революция. Те по-скоро са склонни да надценяват обсега на политическата свобода в Англия и да преувеличават влиянието на английските литератори. Все пак, когато Монтескьо и Волтер посещават Англия през 20-те години на 18 век, тя вече се е радвала на половин век твърде интензивен духовен живот; и въпреки че Суифт, Поуп, Стийл и Адисън може да са нанасяли и получавали остри удари чрез печатното слово, те не са били физически бити от наети побойници на обидени благородници, нито са ги хвърляли в затвора (освен Даниел Дефо) заради сатиричните им забележки по адрес на властта. И едното, и другото сполетява Волтер, вследствие на което през 1726 г. той потърсва убежище в Англия.

Това е епохата на големите имения-вили. През 1722 г. най-хубавата от всички току-що е била построена за Марлбъро, пълководецът, който извоювал победа над родината на Волтер: ала това не е нещо, което би разтревожило и най-малко Волтер, тъй като за него всички войни са безсмислено разхищение на човешки живот и сили. Когато Волтер вижда Бленъм Палас (172), той заявява: „Каква голяма купчина камъни без чар и вкус!“ — и аз много добре разбирам какво е искал да каже.

За всеки, който е бил приучен да се възхищава от архитектурата на Мансар и Перо, Бленъм трябва да е изглеждал ужасно разхвърлян и неугледен. В него има някои ярки хрумвания, но те невинаги са сполучливо съчетани. Това е може би защото архитектът на тази сграда, сър Джон Ванброу, макар и даровит, всъщност е бил любител. Освен това той е бил по природа романтик, строител на въздушни кули, който нехаел за добрия вкус и благоприличието.

Англия на 18 век е рай за любителя; под това понятие разбирам хора, достатъчно богати и силни, за да правят каквото си искат, но които все пак вършат неща, изискващи доста големи специални познания. Едно от нещата, с които обичат да се занимават, е архитектурата. Рен започва като блестящ любител и макар да става професионалист, си запазва типичната за любителя свобода на подхода към всеки проблем. Двама от най-значителните му приемници са също любители, каквото и съдържание да влагаме в тази дума. Сър Джон Ванброу пише пиеси, а лорд Бърлингтън е прочут познавач на изкуството, колекционер и арбитър по въпросите на вкуса — един от онези субекти, които днес много се презират. Но между другото той построява и един малък шедьовър на жилищната архитектура, Чизуик Хауз (173); и когато видим как находчиво външната стълба е свързана с портика, можем да се запитаме дали много архитекти днес биха могли да намерят такова майсторско конструктивно решение.

Разбира се, това е само една миниатюрна сграда. Постройката зад портика е голяма горе-долу колкото стар пасторски дом и е била предназначена не за всекидневно обитаване, а за светски събирания, разговори, интриги, политически клюки и малко музика.

В известно отношение тези любители на 18 век са наследници на ренесансовия идеал за универсалния човек. Леоне Батиста Алберти, типичният универсален човек на Възраждането, също е бил архитект, и ако все още можем да считаме архитектурата за обществено изкуство — изкуство, което дава на хората възможност да водят един по-цялостен живот — то може би архитектът трябва да бъде многостранно свързан с живота и да не бъде прекалено тесен специалист.

Любителството през 18 век засяга всички области; химия, философия, ботаника, естествена история. То създава хора като неуморимия сър Джоузеф Бенкс (който отказал да участвува във второто пътешествие на капитан Кук, защото не му позволили да вземе със себе си двама свирачи на рог, за да го забавляват на трапезата). У тези хора има една свежест и свобода на духа, които понякога се задушават от строго установените класификации на професионалиста. Освен това любителите не са зависими — с всичките предимства и неизгоди за обществото, произтичащи от тази им особеност. Те не биха подхождали на нашата съвременна утопия. Неотдавна един професор по социология каза по телевизията: „Онова, което не е забранено, трябва да стане задължително“. Тази мисъл никак не би допаднала на Волтер и Русо, които са черпели вдъхновение от английската философия, институции и търпимост.

Но както обикновено, този лъскав медал си има и своята опака страна, и това е особено ярко отразено в творбите на Хогарт. Самият аз не се възхищавам много от тях, защото картините му са винаги така объркани. Той сякаш е напълно лишен от усет за пространство, който намираме дори у посредствени холандски художници през 17 век. Не може обаче да се отрече, че Хогарт е талантлив и находчив разказвач, и в по-късните си години той създава поредица картини за едни избори, по-добре композирани от „The Rake’s Progress“ („Животът на разгулника“) и представляващи твърде убедителен коментар към прехваления английски политически строй през 18 век. Хогарт ни показва изборния пункт и около него полуидиоти и умиращи, които биват увещавани да гласуват. Виждаме победоносния кандидат (174) като угоен, напудрен петел, носен триумфално от своите телохранители, които продължават личните свади помежду си.

И трябва да призная, че Хогарт надвива предубежденията ми с фигурата на слепия цигулар, блестящо хрумване излизащо вън от обичайни те рамки на неговия нравоучителен журнализъм.

Истината е, смятам, че в Англия на 18 век, в периода след буржоазната революция, са се създали две общества, много различни едно от друго. Едното е обществото на скромните провинциални благородници, пресъздадени чудесно в творчеството на художника Дивис, комично сковани и безизразни в своите студени, голи стаи (175).

Другото общество е градското, богато документирано в творчеството на Хогарт и в пиесите на приятеля му Фийлдинг. Много кипяща жизненост наистина, но и при най-добра воля едва ли бихме могли да го наречем цивилизация. Надявам се, че няма да ви се стори много повърхностно, ако сравня една гравюра на Хогарт, наречена „Съвременен среднощен разговор“ (176), с една картина на френския художник Дьо Троа, изписана през същото десетилетие и наречена „Четене на Молиер“ (цв.ил.31).

В тази глава аз се опитах да надхвърля тясното значение на думата „цивилизован“. Но все пак тя си има своята стойност и не можем да отречем, че картината на Дьо Троа е изображение на цивилизован живот. Дори мебелите са едновременно красиви и удобни. И една от причините за тази разлика е, че докато всички персонажи в Хогарговия „Среднощен разговор“ са мъже, пет от осемте фигури в картината на Дьо Троа са жени. Когато говорих за 12 и 13 век, аз посочих колко много е допринесло за напредъка на цивилизацията внезапното осъзнаване на достойнствата на жената; същото се отнася и за Франция на 18 век. Смятам, че за цивилизацията е абсолютно съществено женското и мъжкото начало да се намират в равновесие. Във Франция на 18 век влиянието на жените е, общо взето, благотворно; жените именно създават тази своеобразна институция на 18 век — литературния салон. Тези малки светски събирания на интелигентни мъже и жени от цяла Европа, които си дават среща в домовете на талантливи домакини като мадам Дю Дефан и мадам Жофрен, са били четиридесет години наред средища на европейската цивилизация. Те са по-малко поетични от урбинския двор, но са много по-будни в духовно отношение. Дамите, които оглавяват тези салони, не са нито много млади, нито много богати. Знаем точно как са изглеждали, защото френските художници като Пероно (177) и Морис-Кентен дьо Да Тур са ги портретували, без да ги ласкаят, но с остър поглед за духовната им прозорливост. Само в едно високо цивилизовано общество жените могат да предпочетат този вид изображение пред лъскавата зализаност на модния портрет.

Как са постигнали това тези жени? С човешка симпатия, с умението си да накарат човека да се чувствува непринудено, със своя такт. Несъмнено уединението е необходимо на поета и философа, но някои животворни мисли се раждат при разговор, а разговорът може да вирее само в тесен кръг, където никой не се смята за нещо повече от останалите. Това е условие, което не може да съществува в дворец, и успехът на парижките салони се определя до голяма степен от факта, че дворът и правителството на Франция се намират не в Париж, а във Версай. Това е един свят за себе си; дори придворните във Версай винаги говорят за него като за „ce pays-ci“ — „тази наша страна“. И до ден-днешен пристъпвам в огромния неприветлив преден двор на Версай със смесено чувство на паника и умора — сякаш това е първият ми учебен ден. За да бъда справедлив, трябва да добавя, че дори през 18 век, когато духовната му слава вече е залязла, затвореното общество на Версай създава някои прекрасни произведения на архитектурата и декоративното изкуство. Малкият Трианон (178), построен от големия архитект Жак-Анж Габриел за Луи XV, е толкова близко до съвършенството, колкото това изобщо е възможно. Разбира се, самата дума съвършенство предпоставя една ограничена цел, но тя предполага и стремеж към някакъв идеал.

Тактът, самообладанието и изисканата прецизност на всеки детайл в тази красива сграда не са постигнати в нито едно от многобройните й подражания: когато в тях се промени нещо дори на косъм, те стават банални; когато се допусне и най-малко пресилване на отделен елемент, стават вулгарни.

Ако обаче обърнем поглед от архитектурата и декоративното изкуство към проявите на духа, виждаме, че животът във Версай през 18 век не предлага нищо значително, а за парижкото общество е истинско щастие, че е настрана от сковаващия ритуал на дворцовия живот и от тривиалните всекидневни грижи на политиката. Друго нещо, което допринася, щото салоните на 18 век да не познават блюдолизничеството и твърде големия разкош, е това, че френските горни слоеве не са кой знае колко страшно богати. Те са загубили твърде много пари по време на финансовия крах, предизвикан от един финансов чародей, шотландеца Джон Ло. Известно охолство е от полза за цивилизацията, но поради някаква загадъчна причина голямото богатство действува разрушително. Предполагам, че в последна сметка разкошът прави хората безчовечни и известно чувство за мярка, изглежда, е условие за онова, което наричаме добър вкус.

Пример в това отношение ни дава Шарден, най-големият френски художник от средата на 18 век. Никой друг не е имал по-сигурен вкус по отношение на колорита и композицията. Всяка плоскост, всеки интервал, всеки тон пораждат впечатление, че са си точно на място. Шарден не изобразява висшата класа, още по-малко пък дворцовото общество. Той понякога намира сюжетите си сред знатната буржоазия, когато тя облича децата си или ги възпитава (цв.ил.32), понякога пък — сред хората на труда, където, мисля, се е чувствувал щастлив, защото освен хората той много обича техните гърнета и бъчви (179).

Те притежават изчистената, благородна линия на нещо, което много векове наред е служило непроменено на някаква човешка потребност. Картините на Шарден показват, че добродетелите, обезсмъртени в стиховете на Лафонтен и Молиер — здрав разум, добро сърце, простота и деликатност в човешките отношения, — са били живи към средата на 18 век, а живеят и до ден-днешен във френското село и в онова, което французите наричат „artisanat“ — занаятчийското съсловие.

Салоните, където се събират най-блестящите умове на Франция, са по-богати, но не потискат с разкоша си. Стаите имат нормални размери, а украсата (защото по онова време хората не са могли да живеят без украса) не е толкова импозантна, че да налага официално държане. Хората чувствуват, че тук могат да поддържат помежду си естествени човешки отношения. Имаме доста ясна представа как са живели французите от средата на 18 век, защото въпреки че тогава няма големи художници, освен Шарден, то има безброй по-дребни живописци, като Моро Младия, които се задоволяват да пресъздават тогавашния живот и затова все още са интересни за нас, след двеста години, докато художници, които се стремят „да изразяват себе си“ невинаги будят такъв интерес. Те ни показват час по час живота на една млада жена: как си обува чорапите пред огъня, как посещава своя приятелка, която чака дете („N’ayez pas peur, ma bonne amie“ — „Не се страхувайте, мила ми приятелко“) (180), дава на децата т.нар. „canard“ — бучка захар, потопена в кафе (цв.ил.33), прекалено много бъбри на музикална забава с чай — („Un peu de silence, s’il vous plait“ — „Малко тишина, моля!“), получава любовно писъмце от младия си поклонник, явява се в операта разкошно пременена и най-после си ляга уморена да спи.

Наистина само някой мърморко или лицемер би отрекъл, че е приятно да се живее така. Защо толкова много от нас реагират срещу този начин на живот? Защото смятаме, че той се основава на експлоатация? Наистина ли отиваме толкова далеч? Ако е така, то е, все едно че съжаляваме животните, но въпреки това не сме вегетарианци. Цялото ни общество се основава на различни видове експлоатация. Или може би защото смятаме, че този вид живот е плитък и тривиален? Но това просто не е вярно. Хората, които са му се наслаждавали, не са били глупци. Талейран е казал, че само онези, които са вкусили от светския живот във Франция на 18 век, познават la douceur de vivre — сладостта на живота, а Талейран безспорно е един от най-интелигентните хора, които някога са се залавяли с политика. Хората, които посещават салоните на Франция през 18 век, не са просто светски бонвивани, събрали се да се забавляват; те са бележитите философи и учени на онова време. Те искат да публикуват своите твърде революционни възгледи върху религията. Искат да ограничат властта на един ленив крал и на едно безотговорно правителство. Искат да променят обществото. Вярно е, че накрая ги сполетяват малко повече промени, отколкото са очаквали, но такава е често пъти участта на успешните реформатори.

Мъжете, които се срещат в салоните на мадам Дю Дефан и мадам Жофрен, са заети с един голям труд — съставят енциклопедия или „Dictionnaire raisonne des sciences, des artset des metiers“. С нейна помощ те искат да тласнат човечеството напред, побеждавайки невежеството. И този път идеята е заимствувана от Англия, където през 1751 г. излиза „Енциклопедията“ на Чеймбърс. Това е гигантско начинание — накрая излизат двадесет и четири тома — и, разбира се, в съставянето им участвуват много сътрудници; но двигателят на цялото предприятие е Дидро. Виждаме го как се усмихва с усмивката на разума на един портрет от Ван Ло (181), който на времето го изкарал от кожата: Дидро казал, че го били изписали като стара кокотка, която все още се мъчи да се харесва.

Той е многостранна личност с голям интелект, романист, философ, дори художествен критик, най-енергичният привърженик на Шарден — а в енциклопедията пише статии за всевъзможни неща, като се почне от Аристотел и се стигне до изкуствените цветя. Една от обаятелните му черти е, че никога не можете да предвидите какво ще каже или какво ще направи в следващия миг. Всяко обобщение относно 18 век може да се обори с някой пасаж от писанията на Дидро.

Задачите, които си е поставяла енциклопедията, ни се виждат днес твърде безобидни. Но авторитарните правителства не обичат речниците. Те живеят от лъжи и мистифициращи абстракции и не могат да си позволят лукса думите да бъдат точно дефинирани. Енциклопедията бива спряна на два пъти; но с нейната победа светските срещи в тези елегантни салони стават предтечи на една революционна политика. Те са същевременно предтечи на съвременната наука. Илюстрованото приложение на енциклопедията е пълно с изображения на технически процеси, повечето от които, трябва да призная, са се били изменили твърде малко от времето на Възраждането. През последната четвъртина на 18 век науката е нещо модерно и романтично, както личи от творбите на Райт от Дерби. Картината му, изобразяваща опит с въздушна помпа(182), ни въвежда в новата епоха на научни изобретения.

Тя е прекрасен пример за разказвателна живопис: натурфилософът с дългата си коса и вглъбен, втренчен поглед; малките момичета, които просто не могат да понесат смъртта на любимия им какаду; разумният мъж на средна възраст, който им говори, че такива жертви трябва да се принасят в интерес на науката, и замисленият човек вдясно, който се пита дали този вид опити наистина биха донесли нещо добро на човечеството. Всички тези хора гледат съвсем сериозно на експеримента; но все пак науката е донякъде занимание за подир вечеря, подобно на свиренето на пиано през следващия век. Дори Волтер, който изразходва много време да тегли стопен метал и да реже червеи, е само дилетант. Липсва му търпеливият, трезв реализъм на истинския експериментатор, но вероятно подобна настойчивост може да вирее само в среда, където остроумието не се цени толкова високо.

През 18 век тази упоритост се проявява в една страна, където цивилизацията все още обладава силата на новото — Шотландия. Шотландският характер (самият аз съм шотландец) представлява необикновено съчетание на реализъм и необуздано чувство. Чувството се е преляло в народните предания. Шотландците като че ли се гордеят с него, и нищо чудно в това. Къде другаде, ако не в Единбург, можете да видите романтичен пейзаж точно в центъра на града? Но решаващо значение има все пак реализмът, и той именно е направил Шотландия от 18 век — бедна, отдалечена, полуварварска страна — сила в европейската цивилизация. Нека спомена някои шотландци от 18 век, проявили се в света на идеите и науката: Адам Смит, Дейвид Хюм, Джоузеф Блек и Джеймс Уат (Ват). Исторически факт е, че именно тези хора малко след 1760 г. променят целия ход на европейската мисъл и живот. Джоузеф Блек и Джеймс Уат откриват, че топлината и особено па̀рата могат да бъдат източник на енергия — не е необходимо да описваме как това е променило света. В своя труд „Богатството на народите“ Адам Смит полага основите на политическата икономия и така създава една обществена наука, която е просъществувала до времето на Карл Маркс, а и след него. В своя „Трактат за човешката природа“ („Изследване на човешкия разум“) Хюм успява да докаже, че между опита и разума няма непременно връзка. Не съществува такова нещо като рационална вяра. Хюм, както сам той казва, е човек с открит, дружелюбен и весел характер, много обичан от дамите в парижките салони. Предполагам, че те изобщо не са чели тази малка книга, която смущава всички философи до ден-днешен.

Всички тези големи шотландци живеят в мрачните, тесни къщи в старата част на Единбург, струпани на хълма зад замъка. Но по тяхно време двама шотландски архитекти, братята Адам, създават един от най-хубавите образци на градоустройство в Европа — новата част на Единбург (183).

Освен това те използуват — мога почти да кажа, изнамират — оня строг, чист класицизъм, който ще окаже влияние върху архитектурата в цяла Европа, дори в Русия, където един друг шотландец на име Камерон го прилага в импозантни мащаби. А после, след като един шотландец е популяризирал неокласицизма, сър Уолтър Скот популяризира готическото Средновековие и подхранва въображението на романтичните натури в продължение на цял век. Прибавете към тях и Джеймс Бозуел, който пише една от най-неувяхващо увлекателните книги на английски език, Роберт Бърнс, първият голям народен лирик, и Ребърн, който рисува забележителните членове на своето общество с вдъхновена прямота — и ще трябва да признаем, че един обзор на цивилизацията не бива в никакъв случай да отмине Шотландия. Практическият гений на шотландци и англичани става причина техническите диаграми в енциклопедията да остареят и отживеят времето си, а преди политическите революции в Америка и Франция да окажат въздействието си, започва да се извършва едно много по-дълбоко и по-катастрофално преобразование — т.нар. промишлена революция.

Ако, навлизайки в сферата на практическото творчество, трябваше да отправим поглед към Шотландия, то проблемите на духа и морала ни отвеждат отново във Франция — не в Париж, а край границата с Швейцария. Защото там, на една-две мили отвъд нея, се е установил Волтер. След няколко неприятни преживявания той започва да гледа недоверчиво на властта и вече предпочита да живее някъде, откъдето може лесно да се изплъзне. Той не страда от изгнанието си. Спечелил е доста пари и последното му убежище, замъкът Ферне, е голяма, хубава и просторна вила. Засажда една алея с хубави кестени и един зелен свод от окастрени букови дървета, където може да се разхожда през горещите дни. Казват, че когато го посещавали важни и превзети дами от Женева, той ги приемал там, седнал на пейка в най-отдалечения край, и се забавлявал, наблюдавайки ги как се мъчат да опазят модните си, прилични на планини прически да не се заплетат в клоните. Предполагам, че кестените вече са пораснали доста по-високи и че буковият тунел вече не може да застраши и най-високата прическа; но иначе Ферне си е останал такъв, какъвто е бил по времето на Волтер. В тази приятна обстановка той измисля хапливите остроумия, с които иска да унищожи неприятелите си (184).

Волтер е един от ония писатели, чиято същност е неотделима от стила им; а истинският стил е непреводим. Сам той казва: „Една дума, поставена не на място, може да унищожи и най-хубавата мисъл“. Да цитираме произведенията му в превод, значи да убием остроумието и иронията, които са били характерната му дарба. Те все още ни карат да се усмихваме — усмивката на разума; до края на живота си Волтер не може да устои на каквато и да било шега. Но по един въпрос той е напълно сериозен — справедливостта. Още приживе, а и след това мнозина са го сравнявали с маймуна. Но когато трябва да се бори срещу несправедливостта, той е истински булдог. Не изпуска това, което е захапал. Тормози всичките си приятели, пише нескончаем поток от памфлети, а накрая някои от жертвите му идват да живеят за негова сметка във Ферне. Постепенно светът престава да гледа на него като на нахален свободомислещ и го приема като патриарх и мъдрец; през 1778 г. той най-после решава, че е безопасно да се завърне в Париж. По това време е на осемдесет и четири години. Никой пълководец победител, никой летец, прекосил сам океана, не е бил посрещан така тържествено. Приветствуват го като универсалния човек и като приятел на човечеството. Хора от всички съсловия се тълпят край къщата му, теглят каретата му и се трупат около него навред, където се появи. Най-после увенчават с лаври бюста му на сцената на „Комеди Франсез“. Естествено това го убива, но той умира тържествуващ.

Онова, което е забележително в лекомисления 18 век, е неговата сериозност. В много отношения този век е наследник на ренесансовия хуманизъм, но има една съществена разлика. Възраждането се разгръща в рамките на християнската църква. Неколцина хуманисти проявяват признаци на скептицизъм, но никой не изразява каквото и да било съмнение в християнската религия като цяло. Хората имат онази удобна духовна свобода, която върви успоредно с неоспоримата вяра. Но към средата на 18 век сериозните хора започват да чувствуват, че църквата е станала обвързано учреждение — обвързано с материални имущества и с определен статут, и бранещо интересите си с потисничество и неправда. Никой не чувствува това така остро, както Волтер, „Ecrasez l’infame“ — непреводим израз. Може би: „Смажете гадината!“ Тази мисъл доминира в по-късния му живот и той я завещава на последователите си. Спомням си как Х. Дж. Уелс, който беше нещо като Волтер на 20 век, заявяваше, че не смеел да шофира във Франция, тъй като изкушението да прегази някой свещеник би било твърде голямо. Но все пак Волтер остава донякъде вярващ, докато неколцина от съставителите на енциклопедията са безкомпромисни материалисти, според които нравствените и духовните качества се дължат на случайна връзка между нерви и тъкани. Истинска смелост е било да отстояваш такова убеждение през 1770 г., но то не е (и никога няма да бъде) основа, върху която може лесно да се изгради или задържи една цивилизация. Така 18 век се вижда изправен пред тежката задача да създаде една нова нравственост без откровение и без християнски санкции.

Тази нравственост бива изградена на две основи: едната е теорията за естествения закон, а другата — стоическият морал на древния републикански Рим. Концепцията за природата и нейният голям представител Жан-Жак Русо ще бъдат разгледани в следващата глава, но ние не можем да разберем новата нравственост на Просвещението, без да държим сметка за убеждението, че простата доброта на естествения човек превъзхожда преднамерената доброта на култивирания му събрат. Към тази приятна самозаблуда се прибавя и един идеал за добродетелта, почерпен предимно от Плутарх. Неговите „Vitae Parallelae“ се четат така нашироко през 18 век, както „Романът на розата“ — през 15 век, и с примера си упражняват не по-малко влияние върху поведението на хората. Тия строги, пуритански герои на Римската република, които жертвуват себе си и семейството си за благото на държавата, се въздигат в образци на един нов политически порядък; и техните фигури се отпечатват още по-дълбоко в съзнанието на хората благодарение на образното въображение на художника Жак Луи Давид.

Давид е изключително надарен живописец. Той е можел да натрупа състояние, рисувайки красивите жени и изисканите мъже на своето време, но е предпочел да стане моралист. На своя млад ученик барон Гро той заявява: „Вие обичате твърде много изкуството, за да се занимавате с лековати сюжети. Бързо, бързо, приятелю, разгърнете страниците на вашия Плутарх!“ Първата му голяма програмна картина е „Клетвата на Хорациите“ (цв.ил.34), рисувана в 1785 г. Онези от нас, които си спомнят първото появяване на „Герника“ от Пикасо, могат донякъде да си представят въздействието, което е предизвикала тази творба. „Клетвата на Хорациите“ е връхната картина на революционното действие не само по сюжет, но и по трактовка. Няма ги вече преливащите се контури и трепкащите чувствени сенки на Фрагонар — на тяхно място са ясно очертаните изяви на волята. Единният, повелителен жест на братята, подобно на кинетичния образ на въртящо се колело, обладава едва ли не хипнотична сила. Дори архитектурата е съзнателен бунт срещу изтънчения орнаментален стил на онова време. Тосканските колони, открити наново малко преди това в храма в Пестум, утвърждават по-висшата добродетел на обикновения човек. Две години по-късно Давид изписва една още по-сурова картина в духа на Плутарх — ликторите носят в дома на Брут труповете на двамата му сина, които той е осъдил на смърт за измяна: това е един от онези епизоди в римската история, които днес не ни допадат, но които са в пълно съзвучие с чувствата на французите в навечерието на революцията и ни помагат да разберем много от събитията, разиграли се през следващите пет години. Сладостта на живота, „douceur de vivre“, като принцип загубва привлекателността си за европейския човек няколко години преди 1789 г. Фактически новата нравственост вече е вдъхновила една революция вън от Европа.

Отново трябва да напуснем стария център на цивилизацията и да отправим поглед към една млада, рядко населена страна, където цивилизованият живот все още притежава свежестта на нещо ново и крехко: Америка. Тук през 60-те години на 18 век, на пограничната територия на индианците, един млад адвокат от Вирджиния решава да построи дома си. Името му е Томас Джеферсън (185) и той назовава къщата си „Монтичело“ — малката планина (186). Странна гледка трябва да е представлявала тя на фона на дивия пейзаж.

Джеферсън взема идеята за нея от книгата на големия ренесансов архитект Паладио, от която, както се твърди, той е притежавал едничкия екземпляр в Америка. Но, разбира се, налага се и сам той да измисли и да прибави още много неща, а той е много изобретателен човек. Врати, които се отварят още когато се приближавате към тях, часовник, който показва дните на седмицата, едно легло, поставено така, че когато човек стане от него, може да се озове в едната или другата от две стаи: всичко това говори за чудноватата изобретателност на един творчески дух, който работи сам, вън от рамките на всякаква установена традиция.

Но Джеферсън не е чудак. Той е типичният универсален човек на 18 век — лингвист, естествоизпитател, агроном, педагог, урбанист и архитект, едва ли не превъплъщение на Леоне Батиста Алберти, на когото прилича дори по любовта си към музиката, по умението си да гледа коне, както и по онази черта, която у една по-посредствена личност бихме могли да наречем отсянка на добродетелно самодоволство. Джеферсън не е толкова добър архитект като Алберти, но пък е същевременно президент на Съединените щати; а и като архитект съвсем не е лош. „Монтичело“ поставя началото на онзи прост, почти селски класицизъм, който се разпространява чак до източния бряг на Америка и е просъществувал сто години, създавайки една цивилизована жилищна архитектура, която не отстъпва на никоя друга в света.

Джеферсън е погребан в парка на „Монтичело“. Той е оставил указания какъв да бъде гробът му. На него е трябвало да бъдат написани следните изречения и нито дума повече: „Тук почива Томас Джеферсън, автор на Декларацията на американската независимост, на Статута на Вирджиния за религиозната свобода и баща на университета на Вирджиния“. Нито дума за това, че е бил президент, нито дума за купуването на Луизиана — това са джеферсоновската гордост и независимост, които винаги са дразнили голяма част от американското обществено мнение. Даването на религиозна свобода, което на времето му навлича толкова много омраза и обиди, днес за нас е нещо подразбиращо се от само себе си. Но университетът на Вирджиния (187) все още ни изпълва с удивление. Той е построен по проект на самия Джеферсън и целият носи неговия облик.

Той го наричал академическо село. Има десет павилиона за десет професора, а между тях, зад една колонада, са помещенията на студентите, всички леснодостъпни и все пак всичките обособени — идеал на корпоративния хуманизъм. Вън от общия двор има малки градинки, които показват любовта му към уединението. Те са опасани с т.нар. вити стени, специалитет на Джеферсън. Серпантинната форма е икономична, тъй като позволява стената да бъде дебела само една тухла, без да има нужда от подпори; но тук е спазен и принципът на Хогарт за „линията на красотата“. Ниските, открити форми на академическото селце, използуването на покрити коридори между отделните сгради и големите дървета във всяка градинка придават на този класически комплекс нещо от облика на японски храм. Романтичното чувство на Джеферсън се проявява в това, че той оставя четвъртата стена на големия двор открита, така че младите учени да могат свободно да съзерцават планините, все още населявани от индианците, приятели на баща му.

С каква самоувереност основоположниците на Америка в своите полудиви земи си намятат мантията на републиканската добродетел и прилагат на практика принципите на френското Просвещение! Те дори поръчват на големия скулптор на Просвещението Удон да увековечи техния победоносен пълководец. Изваяната от Удон статуя на Вашингтон (188) се издига на Капитолия в Ричмънд, Вирджиния, проектът, за който е изготвен от Томас Джеферсън по образец на „квадратната къща“ в Ним.

Започнахме настоящата глава със създадената от Удон статуя на Волтер, който се усмихва с усмивката на разума. Тя би могла да приключи със статуята на Удон, представяща Вашингтон. Вече няма усмивки. Удон вижда в лицето на своя модел образа на онзи любим герой на Римската република, скромния и почтен селски благородник, който оставя имението си, за да брани свободите на своите съседи; и в мигове на оптимизъм човек би искал да вярва, че въпреки всичката вулгарност и корупция на американския политически живот все още се е запазила някаква следа от този първи идеал.

Столицата, наречена на името на първия американски президент, е също рожба, прекомерно разраснала се и донякъде безформена рожба на френското Просвещение. Планът й е изготвен от един френски инженер на име Пиер Шарл л’Анфан под ръководството на Джеферсън, и това е безспорно най-грандиозният образец на градско планиране след Рим на Сикст V. Огромните тревни площи, дългите, прави авенюта с техните обществени сгради, издигащи се на кръстовищата като класически айсберги, без наглед да са свързани с магазините и къщите наоколо, може би ни се струват лишени от типичната американска жизненост. Но за преселниците от Стария свят с техните неизброими, различни една от друга традиции и разбирания е трябвало да бъде създаден някакъв нов мит. Именно това придава на големите бели паметници на Вашингтон, Линкълн и Джеферсън нещо вълнуващо, което обикновено липсва на този вид каменни произведения. В мавзолея на Джеферсън (издигнат последен) се четат цитати от произведенията му. Първо, благородните, непреходни думи на Декларацията на независимостта: „Ние смятаме тези истини за неоспорими — че всички хора са създадени равни, че са надарени от създателя си с известни неотнимаеми права, между които са правото на живот, свобода и стремеж към щастие, че за обезпечаването на тези права се учредяват правителства сред хората“. „Неоспорими истини…“ Това е гласът на Просвещението от 18 век. Но на отсрещната стена четем други, по-малко известни думи на Джеферсън, които днес ни карат да се замислим: „Треперя за страната си, когато си помисля, че бог е справедлив, че справедливостта му не може вечно да спи. Отношението между господари и роби е деспотизъм. Няма нищо, което по-сигурно да е написано в книгата на съдбата, от това, че тези хора трябва да бъдат свободни“. Мирна наглед сцена, в която прозира един велик идеал. Но отвъд нея какви проблеми — почти неразрешими или най-малкото такива, които не могат да се решат с усмивката на разума.