Ина Ритер
Той искаше любов, а не пари (8)

Глава VIII

— Познавате ли граф Дален по-отблизо? — попита Холгер, когато срещна Астрид в хола при своето завръщане.

— Не, аз въобще не го познавам. Когато идват гости, аз нямам какво да търся във всекидневната, господин Холгер — Астрид се учуди на забележката на шофьора, защото вече беше установила, че той никак не се интересува от работите на другите хора. — Имате ли някаква особена причина за вашия въпрос? — осведоми се тя с едно необичайно за нея любопитство.

— Аз познавах някога един граф Дален. Вероятно този му е някакъв братовчед — Холгер се отправи към бъдещия си дом, за да продължи там работата си, но по високото му чело се бяха образували няколко бръчки.

Накрая той вдигна рамене и реши да не се занимава с неща, които не го засягаха.

При неговото завръщане вечерта, майка му усети, че нещо го тревожи. Тя почака, като смяташе, че Холгер сам ще започне да й разказва, но напразно.

— Да не би да имаш някакви неприятности в новата си работа — попита тя накрая направо.

Холгер се стресна в мислите си. За секунда той схвана смисъла на думите й. Тогава поклати глава.

— Не, мамо, това е една много приятна длъжност. Днес трябваше да карам госпожица Шюте само из града. Практически моята работа не трая повече от десет минути. Впрочем, ти спомняш ли си още за Кнут фон Дален?

— Много естествено — госпожа Кристине кимна енергично. — Нали някога бяхме съседи. Как се сети тъкмо за него?

— Днес срещнах един Кнут фон Дален. Трябва да произхожда от някаква странична линия, аз не можах да го позная.

— А той позна ли те? — попита княгинята уплашено. Представата, че някой от миналите дни би могъл да види Холгер като шофьор, направо я измъчваше.

— Не. Аз съм Холгер, един мъж без фамилно име. Дален иска да се ожени за госпожица Шюте. Той изглежда е без всякакви средства.

— Виждаш ли, той е направил един добър избор — каза майка му, както Холгер беше предвидил. — Също и ти би трябвало да се опиташ…

— Изключено — взе думата Холгер. По челото му все още стояха бръчките и при най-голямо желание не му се удаде да отстрани мисълта си от граф Дален. Той беше приятел с Кнут някога, но войната ги беше разделила и оттогава не го беше виждал. А сега някой се появяваше с неговото име.

„Той ще трябва да е издънка от някоя странично линия — казваше си той, тъй като друго обяснение не можеше да намери. — Но Кнут никога не беше разправял нещо за свои сродници. Може би те са били скарани и не са общували?“

— Нещо не е в ред е този Дален ли? — запита пак майка му, която умееше да чете по лицето му. — Да не би да го смяташ за някой мошеник?

— Нямам никакво основание за това. Само тази среща… Но всъщност това нас не ни засяга, мамо.

— Ти би трябвало някога да го поканиш у нас на гости, Холгер. Може би той ще знае нещо за Кнут и неговото семейство. Но на запад те нямаха роднини. Ако са още живи, и на тях няма да е провървяло по-добре от нас.

— Госпожица Шюте никога няма да ми прости, ако бих го поканил у нас, мамо. Тя всъщност много се гордее с графа. Тя има един детински респект от благородническите титли.

— А тя знае ли, че ти си княз… — очите на госпожа Кристине започнаха да блестят. — Шюте са много богати, нали? И ти ми разправяше, че госпожица Шюте била много мила. Дали тя обича графа?

Холгер не можеше да направи друго, освен да се усмихне на изящната си майчица.

За един миг лицето на княгинята доби оскърбено изражение, а след това се присъедини към неговия смях.

— Трябва да ме разбереш, момче. Една богата женитба е за теб най-добрата възможност отново да се издигнеш.

— Добре, мамо. До три дни ще искам да се преместим. Би ли искала утре да дойдеш да погледнеш къщичката? Трябва да боядисам още само банята, иначе всичко друго е вече готово. Стана много хубаво, вярвай ми.

— Помага ли ти все още тази госпожица Герда в работата?

— Да, ние станахме приятели, мамо, ти не бива да се безпокоиш. Наистина не бива! В къщата живее още една госпожица — Астрид. Може би някой път ще я поканим, когато се пренесем там, мамо. Аз мисля, че тя ще ти хареса. Тя никак не подхожда към вилата на Шюте. Тя живее там като бедна сродница и добре я използуват.

„Едно момиче без пари“ — беше първата мисъл на госпожа Кристине и тя се засрами от това. Никога не беше съдила за хората според тяхното състояние, но сега се улавяше постоянно, че първата й мисъл все се въртеше около парите. Това никак не й подхождаше.

Във всеки случай не подхождаше на жената, която тя някога беше.

* * *

На следващия ден Холгер заведе майка си в имението на Шюте, за да й покаже градинската къщичка. Госпожица Шюте му беше заявила, че няма да има нужда от него.

Той спря колата пред гаража и й помогна да слезе. Една усмивка на предварителна радост се разливаше по лицето му, тъй като той можеше вече да си представи, какви очи ще направи майка му, когато види така добре изглеждащата къщичка. Той й предложи ръка. Внезапно пред тях се появи госпожица Розмари. Тя беше много любопитна да се запознае с майката на шофьора.

Високомерно гледаше тя към двамата и не искаше дори и на себе си да признае, че майката на Холгер й направи силно впечатление. Макар че носеше простичка рокля, тя изглеждаше необикновено благородна. Много по-благородна от нейната собствена майка.

— Няма ли да ни запознаеш, Холгер? — попита княгиня Кристине с фина усмивка, когато синът й остана безмълвен. Тя и не подозираше, че Холгер водеше борба със себе си. Неговата шефка очакваше той да й представи майка си.

— И така, вие сте госпожа Лобвайден — каза Розмари милостиво. — Аз се надявам, че вие с нещо ще можете да ни бъдете полезна.

Княгиня Кристине отправи към сина си един въпросителен поглед. Тя не беше разбрала какво искаше да каже госпожица Шюте със своята забележка.

Холгер здраво бе стиснал устните си. Лицето му — изглеждаше мрачно.

— Моята майка няма никакво отношение към моето място тук, уважаема госпожице — каза той, едва запазвайки самообладание.

— Но тя би могла с нещо да помага на Герда. Ние се нуждаем от някого, който да помага в чистотата. Идвайте два пъти в седмицата, мила госпожо.

Възрастната дама не разбираше какво иска от нея госпожица Шюте. Нейната усмивка събуждаше съчувствие. Тя погледна въпросително към Холгер.

— За това ние ще поприказваме пак, уважаема госпожице. Позволете сега да покажа на майка си къщичката. — Или вие имате нужда от мен?

— Да. Облечете вашата ливрея. Аз бих желала да носите вашата униформа винаги, когато сте на служба. Разбрахте ли ме, Холгер?

— Много добре, уважаема госпожице.

— Ти носиш някаква униформа? — прошепна госпожа Кристине.

— Ливреята на нашия дом, мила госпожо — поясни Розмари, която все повече се ядосваше на майката на Холгер. Това беше една наистина много благородна дама! Точно такава, каквато тя винаги беше желала да бъде нейната майка. И тъкмо това я караше да й изтъква, че тук, в дома Шюте, тя не беше нищо друго, освен майката на нейния шофьор. — Разгледайте къщата сама, вие видяхте къде е тя. А вие елате с мен, Холгер, и побързайте с преобличането. Аз не обичам да ви чакам.

— Разбира се, уважаема госпожице. Мамо, ето ключовете! Почакай ме. Щом се освободя ще те заведа вкъщи.

— Тя може да си иде с трамвая — заяви Розмари грубо. — Така ще е по-хубаво, защото трябва да пестите моя бензин.

— Аз напълних резервоара на мои разноски, уважаема госпожице — Гласът на Холгер трепереше. Той беше готов да преглътне всичко, каквото тя му предложеше, но не и в присъствието на майка му. Той беше взел ръката на майка си и покровителствено се беше притиснал до нея. Той чувствуваше, как тя трепери.

С подобна жена тя никога още не бе имала работа и Холгер можеше да си представи, какво изпитваше сега.

— Иди си с трамвая, мамо.

— Сине, няма ли да бъде по-добре…

— Не! — прекъсна я Холгер. Той можеше да си представи, какво би искала тя да му каже. — Къщичката стана много хубава, виж колко е красива сред зеленината. Вдругиден ще се пренесем.

Княгиня Кристине имаше още много възражения, тъй като беше готова да живее по-скоро в един зимник, отколкото Холгер да заплаща такава цена за къщичката в градината.

— Когато свършите с вашите частни разговори, имайте добрината да ми съобщите. Аз ще почакам с удоволствие, докато свършите. — Розмари се беше разсърдила, а и освен това от няколко дни тя не се чувствуваше много добре.

— Моля за извинение, уважаема госпожице — Холгер стисна предупредително ръката на майка си и решително се упъти към вилата. — Желае ли уважаемата госпожица пътническата кола?

— При такова време обикновено вземам спортната кола. Кога най-сетне ще разберете това? На вас човек трябва винаги всичко да ви обяснява.

— Спортната кола, уважаема госпожице — Холгер. Забърза още повече, само за да се махне оттам.

„Да, има такива хора! — мислеше си той ядосано. — Тя е съвсем отвратителна и злобна. А иска да се омъжи за един граф Дален? Той трябва да е задлъжнял много, за да стигне дотам.“

— Всъщност бих искала да вземем пътната кола — подхвърли му Розмари, когато той вече беше докарал спортната. — От вятъра по време на пътуването, винаги получавам главоболие. Но побързайте, де. Вие сте ужасно муден. Ако продължавала върви така с вас, тогава…

„Бързо няма да си намеря ново място, при това с една толкова хубава къща“ — мислеше си Холгер, когато изкара колкото можеше по-бързо голямата кола, а вкара в гаража спортната.

Ядосано го гледаше Розмари, когато той отвори вратата и се поклони.

— Вие трябва да облечете вашата ливрея! Да не мислите, че ще се показвам с вас така из града? Така приличате на скитник!

— Една секунда, уважаема госпожице — Холгер влезе в къщата и бързо смени дрехите. Никога не се беше преобличал толкова бързо, както сега.

Астрид му отправи един съчувствен поглед, когато мина покрай нея в хола.

— Уважаемата госпожица днес пак има лош ден и е в ужасно настроение — забеляза Герда. — Как търпи господин Холгер нейните капризи? Той би изпитал истинско удоволствие да я постави на колене и добре да я наложи.

Астрид мълчеше. Тя беше напълно съгласна, но не подхождаше на нейното положение в къщата да се увлича в такива разговори с Герда.

Герда направи няколко сандвича и ги занесе в малката градинска къщичка. Тя също изгаряше от нетърпение да се запознае с майката на Холгер. И тя беше слисана да открие една толкова благородна дама. Неволно момичето направи поклон, когато застана пред княгинята.

— Аз съм Герда — представи се тя сама. — Сигурно господин Холгер ви е разказвал за мене. Аз си помислих, че ако сте гладна… Ние можем да сварим кафе, а за ядене донесох нещо от кухнята — тя беше донесла един бързовар и една тенджерка. — Харесва ли ви тук?

— Къщата е много хубава, но не бих искала нищо за ядене, госпожице Герда. Аз още не зная, дали ние ще се нанесем тук.

— Да не ви е направила нещо уважаемата госпожица? — Герда лесно можеше да си представи, какво се е случило. — Не обръщайте внимание. Нея тук никой не я взема насериозно. Над такава като нея човек може само да се надсмива.

„Ти може би — мислеше си княгиня Лобвайден. — Но Холгер е издялан от друго дърво.“