Ина Ритер
Той искаше любов, а не пари (20)

Глава XX

— Госпожица Фон Цигелхоф се намира в стаята си, господине. — Портиерът гледаше слисан сияещото лице на стоящия пред него млад мъж. Той изглеждаше така, сякаш току-що беше изтеглил голямата печалба. Той не подозираше колко точно бе налучкал!

— Кой номер?

— Би било невъзможно… — Портиерът беше смутен. В края на краищата това беше един приличен хотел.

Но той беше спасен от затруднението, тъй като точно в този момент по стълбите слезе самата Астрид, за да вземе малко чист въздух, преди да си легне. Когато тя видя Холгер, краката й се подкосиха, а след това се затича към него.

Младият мъж й протегна двете си ръце и без да се замисли нито за секунда, Астрид се хвърли в обятията му.

— Най-после ти дойде! — каза тя щастлива.

— Астрид! — мъжът едва можа да прошепне името й.

Портиерът показа, че се намират в един действително добър хотел, тъй като се обърна и се зае с кореспонденцията.

— Аз тъкмо идвах при теб. Искаш ли да станеш моя жена, Астрид?

— Да, Холгер! — Астрид гледаше блажено към него. — Аз си намерих едно добро място. Аз печеля… — тя се повдигна на пръсти, докато устата й стигна ухото му — почти хиляда марки на месец.

— Толкова ли си прилежна?

— А когато взема изпитите за преводач, ще получавам още двеста марки. Ние можем да си потърсим едно хубаво жилище и майка ти ще се нанесе при нас. А ти намери ли нещо, Холгер? Ти така сияеш…

— Случи се чудо, Астрид. Получих наследство. Аз съм свободен и независим. Можеш ли да си представиш да преживееш остатъка от живота си на село?

— Щом като е с тебе, тогава ми е безразлично къде ще живея. Имаш ли роднини на запад?

— Не, никого. Починал е един другар от войната без никакви близки. Аз не го познавах много добре. Все още не мога да повярвам, че пак ще имам земя, къща, коне…

— Не ти ли казвах винаги, че един ден ти ще имаш късмет? — прошепна му Астрид щастлива.

— Късмет аз имах, когато те срещнах.

— И ме остави толкова дълго да те чакам. Много ми е трудно да ти простя.

— Какво право имаше един шофьор да ти каже, че те обича?

— Но ти ми каза това, Холгер. И с това ме направи много щастлива. Ела, нека малко се поразходим. — Тя увисна на ръката на Холгер и здраво се притисна до него. — Дали твоята майка ще е съгласна да се ожениш за мене? — попита тя, когато бяха навън. — Аз съм само едно бедно момиче.

— „Няма ли да идеш при Астрид и да я доведеш?“ Така ми каза мама. Вече е късно, но да идем ли при нея?

— Аз много уважавам майка ти, но не смята ли тя, че ти заслужаваш една по-добра жена?

Мъжът се усмихна.

— Тя знае, че аз съм намерил най-добрата, която съществува. Ти имаш добро сърце, Астрид.

— Ти преувеличаваш!

— Човек не може да преувеличи, когато възхвалява твоите качества — увери я Холгер и махна на едно такси, което тъкмо минаваше край тях. Той привлече Астрид до себе си на задната седалка. — Не искаш ли да знаеш колко голямо е имението, което съм наследил?

— Това никак не е важно. Важното е само, че ти дойде при мене. Ден след ден аз все чаках. Никога вече не ме оставяй да те чакам толкова дълго — тя се притисна към него.

Когато таксито спря, Холгер заплати, а Астрид даде на шофьора един добър бакшиш.

— Ти си лекомислена — извика Холгер усмихнато, когато един до друг се отправиха през градината към малката къщичка.

— Тогава ще трябва да внимаваш с мене, Холгер.

— През целия си живот — обеща младият мъж и това прозвуча като истинска любовна клетва за вярност.