Ина Ритер
Той искаше любов, а не пари (2)

Глава II

— Господинът идва по нашето обявление — въведе Герда княза.

Тя се усмихна широко на учуденото лице на госпожица Шюте. На един такъв кандидат госпожицата не се бе надявала.

Холгер се поклони учтиво и почака тя да му заговори. Той я разглеждаше дискретно и това, което видя, никак не му хареса. Госпожица Шюте беше хубава, скъпо облечена, но носеше за този сутрешен час твърде много бижута.

— Вие искате да работите при нас като шофьор? — попита младата дама учудено. — Можете ли въобще да шофирате?

Герда, която беше останала зад Холгер на половин крачка разстояние, се изкикоти, докато по лицето на мъжа не трепна нито един мускул.

— Аз съм взел моята шофьорска книжка още на осемнадесет години и оттогава винаги съм карал — поясни той. — Във всеки случай досега не съм работил като шофьор.

— Аз бих могла да се обзаложа, че вие сте видели и по-хубави времена — изтърси изведнъж Герда.

— Нямам повече нужда от вас — госпожица Шюте посочи с палец към вратата. — Ужасно, как само се държат днес тези момичета — обърна се тя към Холгер. Тя му се усмихна, но спомняйки си мястото, което искаше да заеме, ако имаше щастие, Холгер не отвърна на усмивката й.

Розмари Шюте го разгледа обстойно. Тя започна с тясното му лице, което носеше отпечатъка на истинско благородство. Погледът й се спря на неговото облекло и Холгер четеше мислите й по челото.

„Един пропаднал човек“ — гласеше присъдата. Той не притежаваше по-хубави дрехи, нямаше пари, за да си купи поне един готов костюм. Неговите обувки бяха лъснати наистина, но не можеха да скрият възрастта си.

Той стоеше пред нея. Розмари дори не се сети да му предложи стол.

— Откъде идвате? — запита тя любопитно.

— Аз живея тук, в града.

— Не питам за това. Искам да зная какво сте учили?

— Аз работех в селското стопанство.

— Наистина ли? — учуди се Розмари. — Вие съвсем не изглеждате като земеделски работник. Кажете ми истината.

Княз Лобвайден здраво стисна устни. Не беше лесно за него да се подложи доброволно на такъв разпит. Една истинска дама не би се държала така.

— Вие не говорите охотно за вашето минало. Сигурно някога сте имали пари, които сте изгубили по време на войната — поне така допускам. Ние имаме една тежка пътническа кола, една спортна и една съвсем малка — промени тя изведнъж темата.

Холгер се поклони.

— Можете ли да карате добре? — продължи тя.

— Много естествено, уважаема госпожице.

— По-рано имали ли сте собствена кола?

— Да.

Розмари отхвърли главата си назад, защото знаеше, че дългата до раменете коса много й приличаше. Тя много се гордееше с нея, защото без съмнение, това беше най-хубавото във външния й вид. А че цветът не беше съвсем истински, кой гледаше на това сега?

— В нашата ливрея вие бихте изглеждали фантастично — измърмори Розмари. — Тя е синя. Много естествено вие ще получите една ливрея по мярка, ако постъпите при нас на работа. Ние държим на това, хората да разберат кои сме. Кога бихте могли да започнете?

— По всяко време, уважаема госпожице. В момента аз съм без работа.

— Дали да опитам с вас? — Решението на Розмари отдавна вече беше взето, но тя смяташе, че е по-хубаво, ако покаже, че се колебае. — Нека първо направим едно пробно пътуване, за да мога да видя как карате. Аз за съжаление нямам книжка.

Тя беше имала, но я бяха отнели. Ала не беше нужно да говори за това на този човек.

— Какво чакате още? — попита тя, когато Холгер не се помръдна. — Докарайте тук колата, човече. Как впрочем се казвате?

— Лобвайден.

— Вашето фамилно име не ме интересува — отговори Розмари надуто. — Аз искам да зная, как трябва да се обръщам към вас.

Князът пое дълбоко въздух.

— Холгер — каза той тихо, а пред очите му танцуваха червени точки. „Трябва ли наистина да приема това място?“ — питаше се той. — Каква заплата смятате да ми плащате?

— Достатъчно пари за човек като вас. Колко точно — ще се разберем, драги. И не забравяйте, че още не сте получили поста. Що се касае до карането на автомобилите, аз съм много претенциозна, трябва да знаете.

— Ще докарам колата. Мога ли да помоля за ключа, уважаема госпожице?

Розмари го хвърли в ръката му.

— Ще вземем пътническата кола. Жалко, че не можете да облечете ливреята. Ако остана доволна от вас, още днес ще ви изпратя при шивача.

„Аз ще трябва да нося ливрея?“ — питаше се Холгер. Когато идваше тук, той не бе и помислил за това. Горчивата усмивка, която трептеше в ъгъла на устните му се задълбочи още повече. Но имаше ли това впрочем някакво значение? „Дори и в ливрея човек може да запази своята гордост — утешаваше се той. — Къде ли са гаражите?“ В хола той се огледа за Герда, но тя не се виждаше. Вместо нея се появи една млада дама, която слизаше по стълбата. Тя се стресна, когато забеляза Холгер. Въпросително изражение се появи в очите й.

— Лобвайден — представи й се Холгер. — Госпожица Шюте ме натовари да изкарам пътническата кола от гаража. Бихте ли могли да ми кажете, къде се намира той?

— Вие новият шофьор ли сте? — младата дама го бе докоснала само с един бегъл поглед.

— Надявам се. Уважаемата госпожица още не е решила.

— Аз ще ви покажа гаража — младата дама тръгна пред Холгер и князът имаше възможност да се възхити на походката й.

Тя не беше някаква биеща на очи красавица, но въпреки това притежаваше нещо, което Холгер беше откривал у малко жени.

— Там отзад — тя посочи с глава напред. — Вие ще познаете лесно колата, господин Лобвайден.

— Много благодаря — Холгер се отправи към гаража. „Коя можеше да бъде тя?“ — питаше се той. Тя не изглеждаше да е от прислугата, но роклята й не беше модерна, дори и като мъж той беше забелязал това. Член на семейството, тя също така не беше. Може би някоя посетителка?

Той отвори вратата на гаража и една усмивка се появи в очите му, когато видя колата. Трябва да беше особено удоволствие да караш такава кола.

Моторът едва се чуваше, когато той го включи. Какво удоволствие — отново да стои зад кормилото! Холгер не забрави да затвори вратата на гаража, преди да откара колата пред входа на вилата.

Госпожица Шюте тъкмо излизаше от къщата, когато той натисна спирачката. Той побърза да й отвори вратата.

— Бих искала да седна до вас — съобщи му Розмари. — Тогава ще мога по-добре да виждам как карате. Хареса ли ви колата?

— Да.

— Вие не говорите много, както ми се струва — Розмари Шюте го изгледа отстрани. — Вие плах ли сте?

— Не мисля, уважаема госпожице. Аз само не знаех, че вие държите да разговарям с вас…

— Сега вие трябва да ме забавлявате. Когато сме сами, нямам нищо против. Естествено, ако има приятели с мен в колата, аз очаквам, че вие ще умеете да държите устата си затворена.

— Разбрах, уважаема госпожице. Накъде трябва да карам?

— През града и тогава ще ми покажете, как ще можете да се справите с многото коли.

— Много добре, уважаема госпожице — една доста иронична усмивка се появи по лицето на Холгер. „Смешно — мислеше си той, — че никак не ми е трудно да казвам «много добре, уважаема госпожице». Може би съм бил роден за лакей, а не съм знаел това.“

Той бързо почувствува, че на кормилото се връща неговата сигурност. Тази кола беше по-мощна от модела, който беше карал в имението си.

— Къде сте работили в последно време? — поиска Розмари да знае. — Разкажете ми нещо за вас, Холгер. Много бих искала да зная, с кого имам работа.

— След войната имах различни занятия. Накрая бях работник в един склад.

— И защо не останахте там?

— По лични причини.

— И какви бяха те?

Холгер набърчи челото си.

— Не можех да се разбирам с моите колеги по работа.

— Мога да си представя. Вие сте проявявали излишна изтънченост, която не им е допадала.

— Така трябва да е било, уважаема госпожице — съгласи се Холгер и Розмари сякаш не долови леката ирония, която се почувствува в гласа му. Тя никога не би могла да предположи, че един шофьор няма да вземе на сериозно думите на дъщерята на богаташа Шюте.

Нейният баща беше съумял в едно време, когато по-голямата част от народа обедня, да направи състояние. А на такива хора човек трябваше да се възхищава. На тях в началото не им бе вървяло така добре, както сега, но затова Розмари не обичаше да си спомня.

— Вие имате една много красива картина в хола — промени темата Холгер.

— Ах, една лоша картина. Аз отдавна исках да я махна оттам, но на моя баща се харесва. Тавански вехтории, трябва да знаете. Ние я намерихме горе, когато се нанесохме тук.

„Тя изглежда няма никакво понятие, каква ценност представлява тази картина? — мислеше си Холгер. — Но човек няма нужда да е голям познавач на изкуството, за да види, че се касае за много ценна работа.“

— Аз мисля, че картината е много ценна — каза той.

— Положително не. Тя лежеше на тавана, нали ви казах вече. Аз бих предпочела да имам нещо модерно, но моят баща не обича да дава пари за изкуството. Един истински Пикасо щеше да стои там по-добре, макар че аз не мога да търпя и Пикасо.

Холгер преглътна забележката, която беше вече на устните му. Те бяха оставили града зад себе си, но той продължи.

— Вие не карате лошо, макар че трябва да научите още някои неща, Холгер — каза му след малко госпожица Шюте. — Аз съм готова да ви назнача.

— Вие ли или вашите родители ще ме вземат? Кой ще ми плаща заплатата? — попита той.

— Моят баща, много естествено. С такива дреболии аз не се занимавам. Петстотин марки и безплатна квартира. В замяна очаквам да бъдете на мое разположение по всяко време.

— Аз се надявах на повече пари, уважаема госпожице.

„Ти луд ли си — мислеше си Холгер докато говореше. — Бъди доволен, че тя веднага ще те вземе.“ Но той имаше впечатлението, че би могъл да получи повече от госпожица Шюте. Затова заложи всичко на една карта.

— Не сте много скромен. Но добре, шестстотин. Обърнете, ние се връщаме. Ще ви покажа вашето жилище. Вашата майка ще дойде ли при вас? Касае се за две стаи, кухня и баня.

— Ако стаите са достатъчно големи, моята майка ще се радва, че ще може да живее при мене — каза Холгер. — Ако гледат към зеленината, тя би могла да се разхожда из градината. Тя изпитва такава голяма радост от всичко, което цъфти. За нея ще бъде прекрасно.

— Тя би могла да помага нещо в кухнята — продължи Розмари.

— Не, това не може!

— А защо не? Тя болна ли е? Ако е болна, трябва да остане да живее там, където е сега.

— Моята майка вече не е млада. Тя има достатъчно работа, като поддържа жилището в ред.

— Разбирам. Вашата майка е много фина, за да работи за други хора. Но ще видим. Представете ми вашата майка и ако тя ми хареса, тогава може да дойде с вас.

„Аз трябва да й представя моята майка? — мислеше си Холгер. — Ах, вярно, аз съм шофьор! И мама е майка на един шофьор. Не, това не мога да очаквам от нея.“

— Вие сте смешно същество! — чу той госпожица Шюте да казва. — Ще дойде време и вие ще разберете, кой сте и къде ви е мястото.

— Благодаря ви за това указание, уважаема госпожице. Аз ще се постарая да задоволя вашите претенции.

— Иначе ще трябва да потърсите друго място. Моят баща предпочита сам да кара. Завийте сега надясно, това е най-краткият път.