Ина Ритер
Той искаше любов, а не пари (15)

Глава XV

И княгиня Кристине също доста се изплаши, когато видя синът й да се завръща още на втория ден от своето запланувано уж за четири седмици пътуване. Но неговото усмихнато лице бързо я успокои.

„Колко ли дълго още ще останем да живеем тук?“ — питаше се Холгер, като оглеждаше уютните стаи. Някак си неговото сърце се бе привързало към градинската къщичка, която му бе струвала доста труд и мъка, докато я направи по-приветлива.

— Ти си приготвила масата за двама — учуди се Холгер като погледна масата. — Да не си станала ясновидка, мамо?

— Госпожица Астрид ще дойде тази вечер. Аз я помолих да дойде при мен да ми прави компания. Не можех и да подозирам, че ти ще се завърнеш толкова скоро.

— Тогава аз ще отида в градината, за да останете сами и да не бъдете смущавани — предложи Холгер, докато майка му постави на масата още един прибор.

Неговото настроение пред перспективата да види след малко Астрид се беше повишило с няколко градуса. И когато тя влезе, очите му светнаха от радост.

Лицето на Астрид се покри с нежна руменина. Тя беше разбрала, че той се е завърнал и дълго се беше колебала дали да приеме поканата на госпожа Лобвайден при тези обстоятелства.

— Не бих искала да ви безпокоя — каза тя след сърдечното поздравление на нейния домакин.

— Вие ни най-малко няма да ни безпокоите — увери я Холгер. Той й направи комплимент за роклята, при което майка му поклати глава.

„Откога той е започнал да забелязва, какво облича някой?“ — питаше се тя учудена и малко загрижена. От друга страна Астрид бе съумяла за краткото време да спечели нейното сърце. Ако двамата се обикнеха и поискаха да се оженят, тя не би имала какво да възрази. Само една малка част съжаление оставаше, тъй като изборът на Холгер не бе попаднал на някое състоятелно момиче. Но Астрид беше създадена да направи щастлив един мъж като сина й. Тя произхождаше от добро семейство, притежаваше отлично възпитание и беше всестранно развита, като се интересуваше от най-различни въпроси. „С една такава жена Холгер може навсякъде да се представи“ — мислеше си тя.

Младият мъж умееше да поддържа разговора по време на яденето. Той даде едно забавно описание на краткото пътуване, като естествено прикри значителното произшествие, което беше станало причина така скоро да се завърнат.

— Госпожица Шюте изведнъж загуби желание да пътува повече — беше всичко, което той каза.

— Аз донесох едно шише вино — Астрид се усмихна смутено. — Искам да се реванширам, уважаема госпожо.

— Мога ли и аз да получа една чашка — попита Холгер. — То двойно повече ще ми се услади, тъй като идва от една така очарователна дарителка.

— Аз също се снабдих с една бутилка — госпожа Кристине искаше да отиде в кухнята, за да го донесе, но Холгер скочи и препречи пътя й. — Стой тук и си почини, мамичко — помоли той, преди да изчезне зад вратата.

— Така е винаги. Той се отнася с мене, като че съм порцеланова кукла — госпожа Кристине се усмихна меланхолично. Холгер не подозираше колко много се заблуждаваше по отношение на нейните сили.

Отново тримата прекараха една много приятна вечер и отново те не подозираха, че бяха наблюдавани от чифт очи, изпълнени със завист.

— Той принадлежи на мен, само на мен — повтаряше упорито Розмари, докато дебнеше тримата, като стоеше отвън в градината. Тя се вслушваше във всяка дума, но можеше да разбере само това, което беше казано по-високо.

Тя почака, докато Астрид стана. Много естествено Холгер я изпрати до вилата.

— Лека нощ — каза той.

Астрид отстъпи крачка назад, когато му подаде ръка. Тя не искаше той пак да я целуне. Не, това не беше вярно, тя даже много искаше да я целуне пак, но това не би издала на никого в света. Трогнат, Холгер гледаше обляното от лунната светлина лице.

— Аз толкова много обичам да бъда с вас — призна й той тихо. — Ще се помъча да си намеря друго място и когато спечеля пари…

Той предостави на Астрид да отгатне какво би направил тогава. Чувство на щастие изпълни сърцето на младото момиче. Тя знаеше, че ще издържи своя изпит и тогава също щеше да може добре да печели. И тогава нямаше да е толкова нужно бъдещият й съпруг да има голяма заплата. Като се съберяха неговата заплата и това, което тя би могла да печели, щеше да им бъде достатъчно.

Холгер не беше имал намерение да целуне Астрид, тъй като добре беше осъзнал, че още нямаше право на такава интимност. Но хубавичкото й лице беше за него изкушение, на което не можеше да устои. Той постави ръцете си предпазливо на нейните рамене и я привлече леко, към себе си.

— Аз те обичам, Астрид — прошепна й той, преди да допре устните си до нейните. Момичето не се помръдна в неговите обятия, но когато освободи устата й, тя му се усмихна.

— Лека нощ, Холгер — и тя беше изчезнала в къщата, преди той да може да каже още нещо. Един миг Холгер остана да стои навън, после се отправи обратно към градинската къщичка, свел замислено главата си надолу.

В нейната стая гореше лампата и той виждаше силуета й да стои до прозореца. Той й махна, макар да знаеше, че тя положително не би могла да го види.

Холгер беше много щастлив, макар разумът да му показваше, колко малко причини има да бъде доволен от съдбата си. „За тебе тази любов означава нещастие — обясняваше му неговият разум. — Ти нищо не можеш да предложиш на момичето. Ти не трябва даже да й казваш, че я обичаш. Тя ще очаква ти да се ожениш за нея. А от какво ще прехранваш своето семейство?“ Но въпреки тези тъй разумни доводи, Холгер се чувствуваше прекомерно щастлив.

А също и Астрид. Тя стоеше до прозореца, когато вратата на нейната стая бе отворена грубо. Вътре влезе Розмари. Тя даже не си беше направила труда предварително да почука. По лицето й имаше червеникави петна, омраза и завист бяха изкривили и обезобразили нейните черти.

— Ти, развратнице такава! — изкрещя й тя. — Не се ли срамуваш да се хвърляш на врата на княза? Нима вярваш, че той ще се ожени за тебе? За едно толкова евтино, незначително същество?

Астрид се отдръпна от нея. „Загубила ли е разума си Розмари?“ — питаше се тя и свитото, изкривено лице на братовчедка й сякаш потвърждаваше нейното съмнение.

— Аз ще се оженя за него! Той принадлежи на мене! Аз ще стана княгиня Лобвайден! Не ти! Аз ти забранявам да се разхождаш и да се срещаш с него! Такова нещо няма да търпим под нашия покрив. И ние да приберем такава твар в нашия дом и да я третираме като наша дъщеря! Опаковай нещата си и се махай оттук! Още днес! Още сега!

Розмари отвори вратата на гардероба и започна да хвърля дрехите безразборно върху леглото. С едно движение тя помете всички книги и тетрадки от масата.

— Трябва да си ги събереш и опаковаш! Не ме гледай така, като че не знаеш за какво говоря! Аз те видях заедно с Холгер!

— Но… аз не разбирам.

— Ти никога нищо не разбираш. Аз ще се омъжа за Холгер и никой не може да ми попречи в това. Но сега ти трябва да изчезнеш — Розмари улови Астрид за косата и разклати главата й насам-натам. — Ти, лицемерно създание! Ти… — тя не се сещаше каква по-груба и по-унизителна дума да изкрещи в лицето й, за да определи цялата лошотия и безнравственост на Астрид.

— Какво става тук? — нейният глас беше привлякъл вниманието на баща й. — Карате ли се двете? Как само изглежда стаята!

— Астрид е започнала връзка с Холгер! Аз й казах, че трябва да изчезва…

Лудвиг Шюте потърка с опакото на ръката брадата си.

— Вярно ли е това? — обърна се той спокойно към Астрид.

— Не.

— Срещаш ли се с него или не? — изкрещя отново Розмари.

— Холгер ме целуна.

— Хм… — промълви Лудвиг Шюте. Детективското бюро му беше дало само първите сведения по телефона, затова и той още не беше убеден, че Холгер фон Лобвайден наистина е едно и също лице с княз Лобвайден.

— Аз ще й издера очите, ако остане — заплаши Розмари. — Още от самото начало тя започна да тича след Холгер.

— Най-добре ще е да отидеш тази нощ на хотел — реши спокойно Лудвиг Шюте. — Опаковай най-необходимото, утре спокойно ще поговорим за твоята по-нататъшна съдба.

— Както искаш — Астрид не се чувствуваше виновна за нищо. Тя гордо вдигна глава. Беше спестила малко пари, много малко, но за начало щяха да й стигнат. До няколко дни тя щеше да вземе изпита и тогава можеше да застане на собствените си нозе и да бъда самостоятелна. И щеше да се срещне с Холгер, когато той поискаше. Тя нямаше да допусне да й забраняват да обича, никому нямаше да позволи да й се меси.

— Излез навън! — Лудвиг Шюте избута дъщеря си навън. В момента тя правеше много лошо впечатление, а той искаше да има спокойствие в къщата си.

Докато Астрид прибираше в една чанта най-необходимото, той извади своя портфейл и постави няколко банкноти на масата.

— С княза ти не бива повече да имаш нищо общо — каза той. — Би трябвало още преди да ми кажеш кой е той.

— Аз самата не знаех това.

— Добре, няма нужда нищо да ми обясняваш — Лудвиг Шюте не й вярваше нито на една дума. Той самият й поръча такси и почака с нея пред къщата, докато Астрид тръгна. — Обади ми се през деня по телефона в бюрото — каза той, когато й подаде ръка за сбогом. На него изглежда никак не му беше мъчно, че тя напуска къщата му, в която беше живяла много години, при такива обстоятелства.

Но и Астрид също се сбогува без печал.