Ейми Дженкинс
Меден месец (20)

20.

„Ла Посада“ беше най-прекрасният хотел. Луксозен, но същевременно олющен и избелял по най-предразполагащ автентичен начин. Имаше колиби, диви места, красив стар покрит с мозайка плувен басейн с гравирани делфини по краищата и страхотни големи плоски хамаци, провесени между дърветата в сенчести кътове.

Освен това имаше сърповиден плаж с бял пясък и задължителната самотна палма, надвиснала над морето.

През деня лежах на плажа и мислех, ваканциите винаги са били за мен костелив орех. Почивките ми отварят твърде много място за екзистенциална Погнуса. Е, мисля, че беше екзистенциална — Погнусата.

Не съм сигурна какво означава екзистенциален — нещо, свързано със смисъла на живота. Знам, че е много трудно да вникваш в смисъла на живота, когато лежиш на някакъв шезлонг без абсолютно никаква видима цел.

Обичайният ми начин за прекарване на почивките е да чета лакомо книги, докато стане време да се прибера у дома, да се губя в тях. Бях намерила малка дървена лавица с книги във фоайето, пълна с опърпани томове докторски любовни романи. Реших, че може да налеят масло в огъня, затова търсих, докато не изрових един трилър и го отнесох на плажа.

Имаше няколко големи бели дървени шезлонга, затова издърпах един изпод дърветата и се настаних. Ако снижах книгата сантиметър, имах изглед към зашеметяващ простор синьо небе. Половин километър нататък любопитна гърбава скала се издигаше от водата като гигантска костенурка, готова да се затътри към сушата.

Установих, че не съм в състояние да чета — нито една дума, по дяволите. Започвах изречение в книгата, а главата ми го довършваше с нещо свое. Смущения в линията. Опитах се да дишам дълбоко и да оставя мислите ми да се разнесат като облаци. Друг път. Мислите ми бяха като лондонски облаци. Плътни. От стена до стена. И напълно безкомпромисни.

Замислих се как би трябвало да бъда щастлива. Казах си, че трябва да съм щастлива. Искам да кажа, можех да изброя ред причини за щастие, но действителното чувство някак ми убягваше. Чувствах се възбудена, развълнувана, обнадеждена, женствена, могъща, изплашена, жива и какво ли още не — но не се чувствах точно щастлива.

Алекс не беше с мен. Бе открил някаква повреда в колата. На мен проблемът не ми изглеждаше толкова ужасен — нещо свързано с предаването. Или преминаването? Както и да е. Бях на мнение да се обадим на фирмата за коли под наем, но той настоя, че само ще се скарат и сякаш изпитваше удоволствие от идеята да я поправи сам. Преди известно време излязох да видя как се справя и го заварих да човърка с наслада, като бършеше пръсти сладострастно в един мазен парцал. Като малко момче с „Лего“. Долавях удовлетворението му. Беше доста секси да го наблюдавам, но през повечето време главата му беше под капака, затова скоро се отказах.

Вече бяхме в „Ла Посада“ от няколко дни и — когато наистина се замислих, — осъзнах, че по някакъв смешен начин не се виждахме много. Алекс не обичаше да лежи на плажа и постоянно проверяваше разни възможни екскурзии или проучваше училището по гмуркане, или планираше епични обиколки с велосипед, или нещо друго.

Точно докато разсъждавах над това, един мъж и една жена навлязоха със сърфовете си в зрителното ми поле. Тя беше висока, стряскащо стегната и излъчваше някаква подивялост от живота на брега — Урсула Андрес във водолазен костюм. Разпознах я като момичето, което ръководеше плажните занимания — Мари Клер. Обичаше да я наричат Ем Си за по-кратко. Няма проблем.

Трябваха ми още няколко секунди, за да осъзная, че мъжът с нея е Алекс. Учеше го да кара сърф и той очевидно имаше природна дарба. Няма проблем.

Наблюдавах го с гордост. Е, опитвах се. Всъщност започнах да се питам защо, за бога, би искал да бъде с мен, след като можеше да бъде с нея.

Зная, разбира се, че това не беше особено рационална мисъл. Може би не харесваше характера й. Може би тя не харесваше неговия. Може би чувствата му към мен бяха много по-дълбоки от всичко, свързано с вътрешната дължина на бедрата. Но не бях сигурна. И в липсата на увереност имаше милион болезнени възможности, с които да запълвам часовете си.

Което ме наведе на въпроса дали Алекс би избягал с Мари Клер, ако тя беше на съседния балкон през сватбената му нощ. Дали това, че съм с него, не беше просто въпрос на съвпадение. Не че се оплаквах или нещо такова. Доброто съвпадение винаги е за предпочитане пред лошото.

Не че ме гризяха някакви сериозни злокобни мисли за намеренията на Алекс към Мари Клер. Тъкмо обратното, всъщност — знаех, че всичко става в главата ми.

И тогава ми хрумна, че никога не съм се измъчвала от подобни идиотски мисли за Ед.

Тук трябва да добавя, че се гордея, че не съм от ревнивите. Вижте, една част от мен твърдо вярва, че съм единствената жена в света. И обикновено, тъй като самата аз не харесвам други жени, ми е трудно да си представя, че гаджето ми харесва други жени. Както ми е трудно да си представя, че съм мъж. Но докато постоянно ми е трудно да си представя, че гаджето ми се заглежда по други жени, същевременно смятам, че всички жени на света са по-привлекателни от мен. И ако това звучи в известна степен противоречиво, мога само да кажа, че умът ми е изключително сложно нещо. Умът ми е способен на невероятни акробатични номера — докато кара мотоциклет по въже.

Един от любимите ми номера, например, е да вървя по улицата, да видя как някаква делова блондинка минава по другия тротоар и да се убедя, че приятелят ми в дадения момент стократно би предпочел да излиза с нея, вместо да излиза с мен. Почти стигам до съжаление — към приятеля ми който няма възможност да излиза с нея.

Въпреки това никога не изпадам в конкретни пристъпи на ревност към бивши приятелки или други такива. На гаджетата на Дела обикновено им избива пяна на устата само при споменаването на някой предшественик — налага й се да крие старите снимки. Аз, от друга страна, винаги изпитвам дълбоко съжаление към бившите приятелки — напомнят ми на онези опърпани сценарии, натрупани по лавиците в кабинета на Мак, на онези филми, които никога не са били заснети.

С Ед, обаче, както казах, ревността никога не е била проблем (полуголата танцьорка на име Чери е изключение, което потвърждава общото правило). Ед винаги е изпитвал това сладко смахнато убеждение, че е извадил късмет с мен, сякаш не би могъл да свали нещо по-добро. Все още го вбесявам, очевидно, но основната му позиция е… хм, смея ли да го кажа?… на признателност.

Затова никога не съм смятала, че Ед се заглежда по други. Чувствах се напълно сигурна.

О, боже.

Голяма въздишка.

Нищо чудно, че не се получи.

 

 

На вечеря ядохме печени скариди и пушено месо на маса под звездите. В ресторанта имаше малък ромолящ водопад и малък ромолящ оркестър в ъгъла. Китари, обаче, които бяха приятна промяна след маримбите. Когато седнахме, дойде патронът и ми подари красиво тропическо цвете.

Алекс заговори за Лос Анджелис, за живота си там и за плановете си. Открих, че се опитвам да отгатна дали съм включена в тях или не, като накрая поех дълбоко дъх и попитах:

— Ами ние?

— Идваш с мен, естествено — отвърна той.

Останах без дъх.

— Наистина ли? — прошепнах. Трябваше да прозвучи саркастично, като: „Нима смяташ, че ще зарежа целия си живот заради теб?“, но излезе доста сговорчиво — вероятно защото обмислях да зарежа целия си живот заради него, разбира се.

— Разбира се — увери ме той.

Ухилих се като глупак. Не можах да се сдържа.

— Но не искам да се мотая тук повече. Трябва да се върна — продължи той.

Отново ми секна дъхът.

— Но — попитах със запъване, — не планираше ли двуседмичен меден месец с Черил?

Той се наведе през масата и взе ръката ми.

— Ще бъдем заедно. Това е главното.

По-късно в леглото направих дупка за главите ни в милиардите възглавници, обвих крака около стоманените му бедра и казах:

— Мисля, че трябва да поговорим за Ед и Черил.

— Така ли?

— Да. Да прочистим въздуха.

— Има ли нужда от прочистване? — подхвърли той.

— Може би не — се изразих правилно — обърках се аз. — Може би имах предвид да хванем бика за рогата или да надзърнем в устата на коня — някакъв такъв израз.

— Какво не е наред? — попита той. Не отговорих, затова добави: — Настрана от очевидното.

— Какво е очевидното?

— Аз не съм човекът, за когото ти се омъжи. И обратното — отвърна той. — Това е очевидното.

— Всичко е наред — заявих аз. — Разкажи ми за Черил.

— Какво искаш да знаеш?

— Защо се влюби в нея?

— Не знам. — Сви рамене. — Попитай Черил.

— Тя не е тук.

— Не знам — повтори той. — Когато съм край Черил ми се струва, че Дядо Коледа може би съществува. Струва ми се, че старши заместник-президентът в студиото не е съвсем лош и ми мисли доброто. Струва ми се, че може и да съм най-обикновен човек, а не някакъв лъскав костюм, кух отвътре като изсъхнала тиквена семка.

— Охо — възкликнах аз, — изглежда, че тя ти липсва.

— Да — съгласи се Алекс, — въобразявах си, че Черил е моето спасение. Но това е заблуда. Дядо Коледа не съществува. А старши заместник-президентът в студиото се интересува единствено от разходите и нищо друго.

— И ти си тиквена семка?

— Не знам.

— Беше ли влюбен в Черил? — Изведнъж изпитах увереност, че ще бъде напълно честен.

Мисли цяла вечност, както му беше навикът, и накрая каза:

— Не точно.

— Тогава какво беше?

— Не знам — отвърна той след още известно време. — Тя някак пое нещата в свои ръце — всичко си вървеше самичко.

— Но какво — не мислиш, че ще бъдеш щастлив с нея ли?

— Напротив — възрази той. — Мисля, че щях да бъда щастлив с нея.

Опа.

— Да го кажем така — добави Алекс, — не мисля, че тя щеше да бъде щастлива с мен. — Кратка пауза. — Не искам да я направя нещастна. Не искам да живея по този начин.

— О — обадих се аз, — разбирам. — И след малко: — А мен няма ли да ме направиш нещастна? — Сякаш не исках да остана изложена на рисковете на нещастието.

— Може. Но ще бъде различно.

— Защо?

— Защото… — започна той. — Знаеш ли, сутринта след сватбата се събудих до Черил в онази хотелска стая и ми стана съвсем ясно, че това не е мечтата ми. Това не е мечтата ми.

Искаше ми се да го попитам дали това е мечтата му. Но нещо ме спря. Освен това той смени темата, като се надвеси и започна да ме целува надолу по корема.

След като се любихме, Алекс се обърна с гръб към мен, за да спи. Исках да е с лице към мен. Исках да заспя в обятията му. Исках да лежим притиснати плътно един до друг цяла нощ.

Не казах нищо. Но той ме чу, все пак.

— Винаги спя на лявата си страна — обясни. Всъщност не ставаше дума за това.

Затворих очи. Не можеше да не ми хрумне, че когато им позволявахме, телата ни разговаряха по-добре, отколкото можеха умовете ни. Или биха могли някога.

Едва когато се върнах на самотния си шезлонг на следващия ден, загледах се в онази странна скала-костенурка, без да чета книгата си, осъзнах, че изобщо не бяхме споменали Ед. Предполагам, че Алекс не искаше да знае за него.

Лежах там и мислех за идеята на Алекс да съкратим престоя си в „Ла Посада“ и да се върнем в Лос Анджелис заедно, за да се изправим пред действителността. Всеки път, когато поемах в тази посока, изпитвах болка. Болеше ме, че той искаше да съкратим медения си месец.

Меден месец! Тръпки ме побиха от думата. Напомних си, че не бяхме на меден месец. Но тогава осъзнах, че част от мен смяташе, че сме… нетрадиционен меден месец, но все пак меден месец. И почувствах, че не бих могла да кажа на Алекс, че предложението му за съкращение ме наранява, защото ако отгатнеше, че ме боли, щеше да разбере и защо ме боли.

В този момент си спомних, не знам защо, онзи път, времето, когато бях около деветгодишна и баща ми ме заведе да ми купи палто. Това беше рядък и странен случай и до ден-днешен нямам представа защо той ме заведе да ми купи палто. Отидохме в онзи моден магазин на Кингс Роуд, където се продаваха удивителните детски палта от изкуствена кожа с косъм. Пробвах две — едното беше готин бежов цвят, другото стряскаща черно-бяла зебра. Знаех, че татко предпочита бежовото, но аз исках шареното. Исках го, исках го, исках го.

Колкото повече татко ми обясняваше защо бежовото е разумният избор, толкова повече исках зебрата. Накрая, изваден от търпение, той се предаде — можех да взема зебрата.

Първите съмнения се загнездиха, докато татко го плащаше. Наистина ли го исках сега, когато го бях получила? Нямаше ли да ми е трудно да го нося? Какво щяха да кажат приятелите ми? Сякаш сега, когато беше мое, нещо не му бе наред.

И никога не се почувствах добре в това черно-бяло палто. Никога. Накрая изпитах облекчение, когато ми умаля и видях как го изпратиха в Оксфам (представях си някакво бедно дете в Африка да умира от глад и жега в моята злощастна зебра).

Не знам защо ми хрумна точно този случай. Но ми хрумна. Понякога ми се струва, че щях да съм по-щастлива с бежовото. Макар че щях да копнея за зебрата всяка секунда. Или може би заради това.