Жул Верн
Матиаш Шандор (8)

Седма глава
Пороят

Беше към единадесет часа вечерта. Буреносните облаци започваха да се изливат в силен, пороен дъжд. Към дъжда се примеси едра градушка, която обстрелваше водите на Фойба и тракаше по съседните скали. Изстрелите от бойниците на крепостта бяха спрели. Струваше ли да си хабят куршумите по бегълците! Фойба щеше да изхвърли само трупове, ако въобще изхвърлеше нещо!

Щом падна в пороя, граф Шандор се почувствува неудържимо повлечен към Буко. В няколко мига силната светлина от светкавиците, отразени в дъното на бездната, се превърнаха в пълен мрак. Ревът на водата бе заместил трясъка на гръмотевиците. Недостъпната пещера не пропускаше вече никакъв външен шум и светлина.

— Помощ! — извика някой.

Беше Ищван Батори, когото студената вода бе свестила. Но той не можеше да се задържа на повърхността и щеше да се удави, ако една силна ръка не го бе подхванала в момента, когато потъваше.

— Тук съм… Ищван!… Не бой се!

Съвсем близо до своя приятел, граф Шандор го подкрепяше о едната си ръка, а с другата плуваше.

Положението беше отчаяно. Ищван Батори едва можеше да си служи с ръцете и нозете, полупарализирани от електрическия ток. Изгарянията по ръцете му бяха значително намалени от студената вода, но състоянието, в което се намираше, не му позволяваше да си служи с тях. Ако граф Шандор го изоставеше дори за миг, той щеше веднага да потъне; а пък и самият Матиаш едва се задържаше на повърхността.

Освен това те не знаеха нищо за посоката на този порой, не знаеха докъде стига, в коя река или в кое море се излива. Дори да бе разбрал, че това е Фойба, Матиаш Шандор щеше да бъде в същото безнадеждно положение, защото никой не знаеше къде се изливат нейните буйни води. Затворени бутилки, хвърлени пред входа на пещерата, не се бяха появили никога из реки в Истрийския полуостров, защото или се бяха счупили при плуването из тъмния подземен проход, или водните маси ги бяха завлекли в някое странично разклонение на пещерата.

Пороят носеше бегълците с невероятна скорост, а това им помагаше да се задържат по-лесно на повърхността на водата. Ищван Батори беше почти в безсъзнание. Тялото му беше съвсем безжизнено в ръцете на граф Шандор. Последният се бореше за двамата, но чувствуваше, че силите му ще се изчерпят. Към вероятността да бъде тласнат в някоя издадена скала, в стените на пещерата или в ниския свод, имаше и друга, още по-опасна — да бъде увлечен в някой водовъртеж, образуван при рязък завой, който прекъсваше и променяше нормалното течение. Матиаш Шандор усети неведнъж, че попада заедно с другаря си в такова водно смукало, което го повличаше неудържимо като канала Малстрьом^[1]. Обхванат отначало в едно кръговратно движение, после хвърлен като с прашка към периферията на водовъртежа, той успяваше да се измъкне из него едва когато вълнението спреше.

Половин час мина в тази непрестанна борба със смъртта. Матиаш Шандор, надарен със свръхчовешка енергия, още не бе отпаднал. Щастие беше всъщност, че другарят му е почти безчувствен. Ако инстинктът му за самосъхранение беше буден, той би направил опит да се освободи. Граф Шандор би трябвало тогава да се бори с него, за да го задържи. И накрай или щеше да бъде принуден да го изостави, или и двамата щяха да се удавят.

Но и това положение не можеше да продължава. Силите на Матиаш Шандор започваха чувствително да отпадат. Понякога, докато повдигаше главата на Ищван Батори, не успяваше да задържи своята над водата. Дъхът му секваше внезапно. Задъхваше се, задушаваше се, бореше се срещу първите признаци на давенето. Няколко пъти дори трябваше да пусне другаря си, чиято глава веднага потъваше. Но винаги успяваше отново да го хване, и то сред бесния напор на водата, която нахлуваше със страшен вой от някоя теснина в канала.

Скоро граф Шандор се почувствува загубен. Тялото на Ищван Батори се изплъзна из ръцете му. С последни сили се опита да го улови, но не намери нищо и дори сам той потъна в пороя.

Внезапен силен удар разкъса рамото му. Той простря инстинктивно ръка и пръстите му се вкопчиха за увиснали във водата корени.

Бяха корените на отнесен от пороя дънер. Матиаш Шандор се хвана здраво за него и се издигна на повърхността. После, уловил с една ръка корените, с другата затърси своя другар.

Само след миг го улови за ръката и го извлече с големи усилия на дънера, където след това се покачи сам. И двамата се спасиха временно от удавяне, но съдбата им зависеше от ствола, носен от своеволните бързеи на Буко.

Граф Шандор бе изгубил за момент съзнание. Затова първата му грижа беше да не допусне Ищван Батори да падне от дървото. За по-голяма сигурност се настани зад него, за да може да го крепи. По този начин гледаше напред. Ако в пещерата проникнеше отнякъде светлина, щеше да я забележи, както и да види положението на водите в долния им край. Но нищо не сочеше, че наближават изхода на този безкраен канал.

През това време състоянието на бегълците се бе малко подобрило. Дънерът беше десетина стъпки дълъг, а корените му, потънали във водата, щяха да попречат за внезапното му обръщане. Ако не се удари непредвидено и силно, стабилността му изглеждаше сигурна въпреки вълнението на водната маса. А скоростта на движението му беше не по-малко от три левги^[2] в час, като скоростта на пороя, който го носеше.

Матиаш Шандор си бе възвърнал напълно самообладанието и се опита да съживи своя другар, чиято глава почиваше на коленете му. Като се увери, че сърцето продължава да тупти, при все че дишането едва се долавяше, той се наведе, за да вдъхне малко въздух в дробовете. Може би първите поражения от давенето не бяха нанесли на организма му непоправими разстройства.

И наистина Ищван Батори скоро се размърда. По-отчетливо дишане раздвижи устните му. Най-сетне той изрече няколко думи:

— Жена ми!… Син ми!… Матиаш!

В тези думи беше целият му живот.

— Чуваш ли ме, Ищван?… Чуваш ли ме? — запита граф Шандор, принуден да вика всред рева на пороя, който кънтеше под сводовете на Буко.

— Да… да!… Чувам те… Говори!… Говори!… Дай си ръката!

— Ищван, вън от опасност сме — отговори граф Шандор. — Един дънер ни носи… Къде?… Не мога да ти кажа, но все ще стигнем някъде!

— А крепостта, Матиаш?

— Далеко сме вече от нея! Сигурно смятат, че сме загинали във водите на тази пропаст, и не са помислили да ни преследват. Където и да се влива този порой — в море или в река, ще стигнем дотам живи! Не губи кураж, Ищван! Аз те пазя! Почини си още и си възстанови силите, защото скоро ще ти потрябват. След няколко часа сме спасени и свободни!

— А Ласло? — прошепна Ищван Батори.

Матиаш Шандор не отговори. Какво можеше да каже? Сигурно не бе успял да избяга, след като бе извикал от прозореца на килията, за да ги предупреди. Сега го пазят строго и другарите му не биха могли с нищо да му помогнат.

Ищван Батори отново бе отпуснал глава назад. Липсваше му физическа сила да победи вцепенението. Но Матиаш Шандор бдеше над него, подготвен за всичко, дори за изоставяне дървото, ако то се разбиеше в някое препятствие, каквото не биха могли да избягнат в дълбокия мрак.

Към два часа сутринта скоростта на течението, а с нея и тази на дънера чувствително намаля. Сигурно каналът започваше да се разширява и водата, намерила по-свободен път, вече течеше по-бавно. От това можеше да се заключи, че краят на този подземен проход сигурно не беше много далече.

Но ако стените се отдалечаваха, сводът се снишаваше. Като повдигна ръка, граф Шандор можа да докосне неравните шисти, които стърчаха над главата му. Понякога дочуваше шум, напомнящ триене: някой корен на дървото докосваше свода. От това дънерът се разлюляваше и променяше посоката си. Подет напреко от течението, той се завъртваше и за бегълците съществуваше опасност да паднат от него.

Като избягнаха няколко пъти тази опасност, оставаше друга, на която граф Шандор пресмяташе хладнокръвно всичките последици: опасността от постоянното снишаване свода на Буко. Той я бе избягнал вече с рязко навеждане назад, когато ръката му напипваше някоя издатина в скалата. Дали ще се наложи да се гмурне отново в течението? Той би могъл да го стори, но другарят му? Как ще успее да го задържи на повърхността? Ами ако подземният канал се снишава така на голямо протежение, ще могат ли да се измъкнат живи? Не! Това ще бъде вече окончателната смърт, след като я бяха избягнали толкова пъти!

Колкото и да беше силен, Матиаш Шандор чувствуваше, че сърцето му се свива от безпокойство. Той схващаше, че върховният момент наближава. Корените на дънера се триеха все по-силно в скалата на свода и горната част потъваше почти изцяло. „Все пак — мислеше граф Шандор — изходът от тази пещера не може вече да е много далеко!“

И потърси да види дали някаква смътна светлина не прониква в мрака пред него. Може би нощта беше вече доста напреднала и навън не беше толкова тъмно? Може би светкавици още осветяваха пространството вън от Буко? В такъв случай малко светлина би проникнала в канала, който сякаш не можеше да поеме изцяло водите на Фойба.

Но, уви! Нищо друго освен пълен мрак и бучене на черни води!

Изведнъж усетиха извънредно силен тласък. Дънерът се бе ударил с предния си край в грамадна издатина на свода. И се преобърна. Обаче граф Шандор не се пусна от него. С една ръка стискаше отчаяно корените, с другата задържаше другаря си, който иначе би бил отнесен. Но скоро потъна заедно с него във водната маса, която се разбиваше в свода.

Това продължи почти цяла минута. Матиаш Шандор почувствува, не е загубен. Задържа инстинктивно дишането си, за да запази малкото въздух в гърдите си.

Изведнъж, макар и със затворени очи, усети през водната маса някаква силна светлина. Блеснала бе светкавица, мигновено последвана от трясъка на гърма.

Най-сетне бяха на открито! И наистина, излязла вече от тъмния канал, Фойба продължаваше пътя си под открито небе. Но към коя точка на крайбрежието се отправяше? При кое море се откриваше устието й? Все още неразрешим въпрос, и при това въпрос на живот или смърт.

Дънерът бе изплувал на повърхността. Продължавайки да поддържа Ищван Батори, Матиаш Шандор успя с голямо усилие да го качи на дървото и да заеме отново мястото си отзад.

После погледна напред, наоколо си, нагоре.

Зад него започваше да изчезва някаква тъмна грамада. Беше скалата Буко, в която минаваше подземният път на Фойба. Денят се възвестяваше с леки, пръснати сияния, неясни като звездните мъглявини, които окото едва съзира в ясна звездна нощ. Белезникава светкавица блясваше от време на време зад хоризонта, сред продължителния глух тътен на гърма. Бурята се отдалечаваше или постепенно стихваше, след като бе изразходвала насъбраното в простора електричество.

Матиаш Шандор погледна неспокойно наляво, надясно. Видя, че реката тече между два високи хълма с все същата скорост.

Бяха значи в бързей, който продължаваше да ги отнася сред своите вирове и водовъртежи. Но над главите им се простираше сега безкраят, а не ниският свод, който можеше всеки миг да им разбие черепа. Никакъв бряг, където биха могли да стъпят, и никакъв плаж, на който да слязат. Две високи отвесни стени затваряха тясната Фойба. С една дума, все същият тесен канал, огладени от водата стени, само че без каменния таван.

Но последното гмуркане бе съживило Ищван Батори. Ръката му потърси тази на Матиаш Шандор, който се наведе над него и каза:

— Спасени сме!

Имаше ли правото да изрече тези думи? Спасени, когато дори не знаеше къде се влива тази река, през коя местност минава, кога биха могли да напуснат това дърво? Но той чувствуваше такава сила в себе си, че се изправи на дънера и извика три пъти гръмогласно:

— Спасени! Спасени! Спасени!

Кой би могъл да го чуе? Жива душа нямаше по тези скалисти стени, където не растяха дори храсти. Местността, скрита зад високите брегове, не можеше да привлече никакво човешко същество. Из пустиня протичаше Фойба, затворена като съединителен канал в своите гранитни стени. Никакъв поток не подхранваше нейното течение. Никаква птица не хвърчеше с бръснещ полет над повърхността й, никаква риба дори не навлизаше в бързите й води. Тук-там се подаваха големи скали със съвършено сухи зъбери, които сочеха, че буйното течение се дължеше на временно прииждане от последните дъждове. В обикновено, спокойно време леглото на Фойба беше сигурно само едно дере.

Нямаше никакво основание да се страхуват, че дънерът ще се сблъска с тези скали. Той ги избягваше от само себе си, просто като следваше течението, което ги избикаляше. Но затова пък не можеха да го отклонят или да намалят скоростта му, за да спрат някъде по бреговете, ако изобщо би било възможно да слязат на суша.

Така мина един час, без да се страхуват от някаква близка опасност. Последните светкавици бяха стихнали в небето. Бурята се проявяваше в далечината само с глух тътен, повтарян във високите облаци, чиито продълговати пластове браздяха хоризонта. Денят вече настъпваше и прочистеният от нощната буря лазур започна да избледнява. Беше навярно към четири часа сутринта.

Малко поизправен вече, Ищван Батори почиваше в обятията на граф Шандор, който бдеше и за двамата.

В този момент откъм югозапад се чу далечен гърмеж.

„Какво ли е пък това? — се запита Матиаш Шандор. — Да е топовен изстрел, който възвестява отварянето на някое пристанище? В такъв случай трябва да не сме далече от брега. Кое ли може да бъде това пристанище? Триест? Не, изток е от другата страна, където ще изгрее слънцето! Да е Пола, в южния край на Истрия? Но тогава…“

Отекна втори гърмеж, почти веднага последван от трети.

„Три топовни гърмежа? — си каза граф Шандор. — Може би по-скоро сигнал корабите да не напускат пристанищата? Дали няма някаква връзка с нашето бягство?“

Основателно опасение. Властите нямаше да пропуснат, разбира се, нищо, за да попречат на бегълците да отплуват с някой кораб.

„Бог да ни е на помощ сега! — прошепна граф Шандор. — Само той може да ни помогне!“

Но ето че високите скалисти стени, които ограждаха Фойба, започнаха да се снишават, а същевременно и да се отдалечават една от друга. Но околната местност все още не се виждаше. Резки завои скриваха хоризонта и ограничаваха зрителното поле на няколкостотин стъпки. Никакво ориентиране не беше възможно.

Разширеното легло на реката, все така пусто и тихо, позволяваше на течението да намали бързината си. Няколко изкоренени дървета се носеха сега по-бавно надолу. Юнската утрин беше доста прохладна и бегълците трепереха в мокрите си дрехи. Крайно време беше да потърсят някакъв подслон, за да изсушат дрехите си на слънце.

Към пет часа последните хълмове отстъпиха място на дълги, ниски брегове, които се разстилаха из равна, гола местност. Тук Фойба се разливаше в русло, широко половин миля, обширно пространство от застояла вода, което заслужаваше името лагуна или дори езеро. Далеко на запад няколко лодки, едни още закотвени, други готови да отплават при първия лъх на вятъра доказваха сякаш, че тази лагуна е чисто и просто залив, дълбоко врязан в брега. Значи морето не беше далече и можеше лесно да се достигне. Но не беше разумно да потърсят убежище ари рибарите. Да се доверят на тях, в случай че те вече знаеха за бягството, значеше да се изложат на риска да бъдат предадени на австрийските стражари, които сигурно вече претърсваха полето.

Матиаш Шандор не знаеше какво решение да вземе, когато дънерът се закачи в един пън близо до левия бряг на лагуната и се спря на място. Корените му така здраво се преплетоха в някакъв храсталак, че той застана край брега като завързана лодка.

Граф Шандор слезе предпазливо на брега. Искаше най-напред да се увери, че никой няма да ги забележи.

Докъдето поглед стига, не видя никакъв човек, никакъв рибар в тази част на лагуната.

И все пак един човек, изтегнат на пясъка само на двеста крачки от тях, забеляза двамата бегълци.

Смятайки, че е в безопасност, граф Шандор се върна при дънера, взе на ръце другаря си и го изнесе на брега, без да знае нито къде се намират, нито в каква посока ще трябва да продължат.

Всъщност тази водна площ, която служеше за устие на Фойба, не беше нито лагуна, нито езеро, а лиман. В областта го наричаха канала Лем и той се свързваше с Адриатика чрез тесен проток между Орсера и Ровиньо, по западното крайбрежие на Истрийския полуостров. Но тогава още не се знаеше, че водите на Фойба нахлуваха при силни дъждове през Буко и се вливаха в този канал.

Няколко крачки по-навътре имаше една ловджийска колиба. След като си отпочинаха малко, граф Шандор и Ищван Батори се подслониха в нея. Свалиха дрехите си, които силното слънце щеше бързо да изсуши, и зачакаха. Рибарските лодки бяха напуснали канала Лем и догдето поглед стига, брегът изглеждаше пуст.

В този момент човекът, който бе наблюдавал всичко, стана, приближи се до колибата, за да разузнае сякаш положението, и изчезна в южна посока зад малък хълм.

След три часа Матиаш Шандор и другарят му можаха да облекат дрехите си, които бяха още влажни; но нямаше време за губене.

— Не можем да стоим повече в тази колиба — каза Ищван Батори.

— Чувствуваш ли се достатъчно силен, за да продължиш пътя? — запита Матиаш Шандор.

— Изтощен съм от глад.

— Да се опитаме тогава да стигнем до брега. Може би ще сполучим да намерим нещо за ядене и дори да се качим на някой кораб. Да вървим, Ищван!

Те напуснаха колибата, изтощени повече от глад, отколкото от умора.

Намерението на граф Шандор беше да следват южната страна на канала Лем, така че да стигнат до морския бряг. Местността беше пуста, но набраздена от много ручеи, които се стичаха към лимана. Под влияние на тази водна мрежа цялата местност, граничеща с бреговете му, се бе превърнала в обширно тресавище, където не можеше да се намери никаква здрава опорна точка. Затова трябваше да свърнат на юг; посоката можеха да определят лесно по движението на слънцето. Вървяха така два часа, без да срещнат жив човек и без да могат следователно да уталожат мъчителния глад.

Местността започна да се променя. Излязоха на шосе с посока изток-запад и военни пътни знаци; то не им подсказа нищо за областта, из която се движеха като слепци. Но няколко черничеви дървета и една нива със сорго им дадоха възможност ако не да уталожат глада си, то поне да го залъжат. Суровото сорго и разхладителните черници щяха да им дадат сили да стигнат до брега.

Но щом местността беше обитаема, щом няколкото обработени ниви доказваха, че тук работи човешка ръка, трябваше да очакват и среща с хора.

Тъкмо това се случи към обяд.

По шосето се зададоха пет-шест души пешеходци. От благоразумие Матиаш Шандор предпочете да избегне срещата. За щастие зърна някаква рухнала изоставена ферма с ограден двор, отстояща на петдесетина крачки вляво. Още преди да ги забележат, двамата се скриха в някакъв тъмен плевник. Ако някой минувач спреше във фермата, нямаше вероятност да ги открие, дори ако се наложеше да престоят, докато се мръкне.

Пешеходците бяха селяни и работници в солниците. Едните караха гъски, вероятно за пазара в някой град или село, не много отдалечено от канала Лем. Мъжете и жените бяха в истрийски носии, с накити, медали, обици, кръстчета, златни украшения и дрънкулки, каквито изпъстрят всекидневните им дрехи. Работниците бяха облечени по-скромно; с торба на рамо и тояга в ръка, те отиваха към близките солници или в големите солни находища в Стагион и Пирано, в западния край на областта.

Като стигнаха пред изоставената ферма, някои се поспряха за малко и дори поседнаха на прага пред вратата. Говореха високо, оживено, но само за работи, свързани със занаята им.

Сврени в един ъгъл, бегълците слушаха. Може би тези хора вече знаеха за бягството и щяха да заговорят за него. Може би щяха да кажат нещо, от което граф Шандор ще разбере в коя част на Истрия се намират.

Но нито дума не бе спомената по този въпрос; трябваше и занапред да си служат с прости догадки.

— Щом местните хора не говорят за нашето бягство — прошепна Матиаш Шандор, — значи, че не са чули за него.

— А това може би доказва — отговори Ищван Батори, — че сме вече доста далеко от крепостта. Като имаме предвид скоростта на пороя, който ни носеше повече от шест часа под земята, това никак не ме изненадва.

— Да, така трябва да е — каза и граф Шандор.

Но два часа по-късно неколцина работници солари, които минаваха покрай оградата, без да се спират, говореха за някаква група стражари при градската врата. Кой град?… Не споменаха.

Това не беше никак успокоително за бегълците. Щом из околността се движеха стражари, значи бяха изпратени да ги търсят.

— Все пак — продължи Ищван Батори — ние избягахме при такива условия, че би трябвало да ни смятат за мъртви и да не ни преследват…

— Ще повярват, че сме умрели, само когато намерят труповете ни! — отговори Матиаш Шандор.

Както и да е, нямаше вече съмнение, че полицията е вдигната на крак и търси бегълците. Затова решиха да се укриват във фермата, докато се стъмни. Гладът ги измъчваше, но не посмяха да напуснат убежището си; и добре направиха.

Към пет часа следобед по пътя се чу тропот на малка конна група.

Граф Шандор, изпълзял до вратата на оградата, побърза да се върне при другаря си и го завлече в най-тъмния ъгъл на плевника. Сврени под купчина клони, и двамата се спотаиха.

Половин дузина стражари, командувани от един старши, се движеха по пътя в източна посока. Дали ще се спрат във фермата? — се питаше тревожно граф Шандор. Ако претърсеха порутената къща, не можеше да не намерят тези, които се криеха в нея.

Старшият заповяда на хората си да спрат за почивка именно на това място. Той и двама от стражарите слязоха от конете, а на другите нареди да обходят околността на канала Лем и да се върнат при фермата, където щяха да ги чакат до седем часа вечерта.

Четиримата стражари скоро се отдалечиха по шосето. Старшият и другите двама вързаха конете си за коловете на полуразрушената ограда на двора. После седнаха пред къщата и започнаха да разговарят. От дъното на плевника бегълците чуваха много добре разговора им.

— Да, тази вечер се прибираме в града, където ще ни дадат нареждания за нощното дежурство — отговори старшият на въпроса на единия от стражарите. — Телеграфът може да е донесъл нови нареждания от Триест.

Въпросният град значи не беше Триест; граф Шандор запомни това.

— Не трябва ли да се опасяваме — забеляза вторият стражар, — че докато ние търсим тук, бегълците може да са тръгнали към канала Куарнеро?

— Да, възможно е — добави първият стражар, — защото там могат да се смятат в по-голяма безопасност, отколкото тук.

— Ако са направили това — възрази старшият, — и там рискуват да бъдат открити, защото нали цялото крайбрежие, от единия до другия край на областта, е под наблюдение.

Втора точка за отбелязване: граф Шандор и другарят му се намираха на западното крайбрежие на Истрия, т.е. близо до бреговете на Адриатика, а не при срещуположния канал, който се врязва много дълбоко в сушата и стига до Фиуме.

— Мисля, че ще ги търсят и в солниците на Пирано и Капо д’Истрия — продължи старшият. — Човек може лесно да се скрие там, да отвлече една лодка и да отплава през Адриатика към Римини или Венеция.

— Ех! По-добре биха сторили да си бяха стояли мирно в килията — отговори философски един от стражарите.

— Да — добави другият, — щом рано или късно ще бъдат заловени, ако не извадят труповете им от Буко. Досега всичко щеше да е свършено и нямаше да скитаме из тая жега.

— А кой казва, че не е свършено? — възрази старшият. — Може Фойба да е поела екзекуцията; осъдените наистина мъчно можеха да изберат по-лош път за бягство от крепостта Пизино!

Фойба беше значи реката, отнесла граф Шандор и другаря му. А в Пизино бяха откарани след арестуването, затворени, съдени и осъдени. Там трябваше да бъдат и разстреляни. Оттам бяха избягали. Граф Шандор познаваше добре града Пизино. Знаеше сега каквото му трябваше и нямаше повече да се движат наслуки из Истрийския полуостров, ако все още им бъде възможно да бягат.

Разговорът на стражарите не продължи; но от тези няколко думи бегълците бяха научили всичко, което ги интересуваше — освен може би името на най-близкия град до канала Лем на адриатическото крайбрежие.

През това време старшият стана. Почна да се разхожда покрай оградата на двора и да гледа дали хората му не ще се мярнат отнякъде. На два-три пъти влезе в порутената къща, огледа стаите, по-скоро от професионален навик, отколкото по подозрение. Стигна и до вратата на плевника, където бегълците положително щяха да бъдат открити, ако вътре не беше съвсем тъмно. Дори влезе и опипа с края на ножницата си купчината клони, без да достигне тези, които се бяха сгушили под тях. В този момент Матиаш Шандор и Ищван Батори изпитаха неописуема тревога. Но бяха решили скъпо да продадат живота си, ако ги открият. Щяха да се нахвърлят върху старшията и да се възползуват от изненадата, за да го обезоръжат; след това щяха да нападнат и другите двама, за да ги убият или да бъдат убити от тях — това беше решението им.

В този момент отвън повикаха старшия и той излезе от плевника, без да забележи нещо подозрително. Четиримата стражари, изпратени да претърсват, се бяха завърнали във фермата. Въпреки цялото си старание, не бяха открили никаква следа от бегълците в местността между шосето, крайбрежието и канала Лем. Но не се връщаха сами. Придружаваше ги някакъв човек.

Беше някакъв испанец, работник в близките солници. Връщал се в града, когато стражарите го срещнали. Казал им, че се движи между града и солниците и те решили да го докарат при старшия, за да го разпита. Човекът не се възпротивил на това.

Щом го видя, старшият го запита дали работниците от солниците не са забелязали насам двама чужденци.

— Не, господин старши — отговори човекът, — но тази сутрин един час след като излязох от града, видях двама души, които слязоха на брега на Лем.

— Двама души ли, казваш? — запита старшият.

— Да, но ние мислехме, че екзекуцията в крепостта Пизино е станала тази сутрин, а пък и новината за бягството още не бе стигнала насам, затова не обърнах особено внимание на двамата мъже. Сега, като зная каква е работата, няма да се учудя, ако са били бегълците.

Граф Шандор и Ищван Батори слушаха от плевника този разговор, който беше от такова голямо значение за тях. Значи, когато са слизали на брега на Лем, са били забелязани!

— Как се казваш? — попита старшият.

— Карпена. Работя в тукашните солници.

— Дали ще познаеш двамата мъже, които си видял тази сутрин на брега на Лем?

— Предполагам…

— Тогава ще идеш да дадеш показанията си в града и ще се поставиш на разположение на полицията!

— Слушам.

— Знаеш ли, че има пет хиляди флорина възнаграждение за оня, който открие бегълците?

— Пет хиляди флорина!

— И каторга за оня, който ги приюти!

— От вас научавам.

— Хайде върви! — каза старшият.

Съобщението на испанеца имаше за пряка последица отдалечаването на стражарите. Старшият заповяда на своите хора да се качат на конете и макар че се бе стъмнило, те тръгнаха да претърсят по-внимателно бреговете на канала Лем. А Карпена пое веднага пътя към града, като си казваше, че ако му провърви, може да спечели добри пари от залавянето на бегълците.

Матиаш Шандор и Ищван Батори постояха още някое време в тъмния плевник, където се бяха скрили, и си мислеха, че полицията е по петите им, че са ги видели и може да ги познаят, че не е безопасно вече да стоят в Истрия. Трябваше да напуснат по-скоро този полуостров и да преминат в Италия било през Адриатика, било през Далмация и военните зони покрай австрийската граница.

Първото решение предлагаше повече изгледи за успех, при условие че бегълците биха успели да се доберат до някоя лодка или да убедят някой рибар от крайбрежието да ги откара до италианския бряг. Тъкмо на това решение се спряха.

Затова към осем и половина, щом се стъмни напълно, Матиаш Шандор и другарят му напуснаха порутената ферма и тръгнаха на запад, към адриатическото крайбрежие. Отначало трябваше да вървят по шосето, за да не затънат в блатата на Лем.

Но като следват този непознат път, нямаше ли да стигнат до града, свързан чрез него със сърцето на Истрия? Нямаше ли да се изложат на най-големи опасности? Сигурно, но нямаха възможност да постъпят другояче.

Към девет и половина, на четвърт миля в мрака, се очерта съвсем смътно силуетът на някакъв град, но мъчно можеше да се разбере кой е.

Той представляваше сбор от къщи, разположени една над друга по грамаден скалист масив над морето и над някакво пристанище, вдълбано в брега. А над всичко една висока камбанария, източена като огромна игла, получила от тъмнината невероятни размери.

Матиаш Шандор бе решил да не влиза в този град, където присъствието на двама чужденци можеше лесно да се забележи. Трябваше да минат извън стените му, ако е възможно, за да стигнат до някоя друга точка на брега.

Но двамата бегълци бяха проследени отдалеко, без да знаят, от човека, който ги бе забелязал вече на брега на Лем — от същия Карпена, чиито показания пред старшия стражар те бяха чули. На връщане към къщи, съблазнен от предлаганата награда, испанецът се бе отклонил от шосето, за да може по-добре да го наблюдава. И случайността, щастлива за него и неблагоприятна за тях, го бе насочила отново по следите на бегълците.

Почти по същото време едно полицейско отделение, което излизаше из една от градските врати, насмалко не им препречи пътя. Те едва успяха да се отдръпнат встрани; после тръгнаха бързо към брега, покрай стените на пристанището.

Там се намираше скромна рибарска къща с малки, осветени прозорци и полуотворена врата. Ако Матиаш Шандор и Ищван Батори не намереха тук убежище, ако откажеха да ги приемат, бяха загубени. Да търсят тук подслон, беше, разбира се, крайно рисковано, но нямаше време за колебание.

Граф Шандор и другарят му изтичаха към къщата и се спряха на прага.

Някакъв човек кърпеше вътре рибарските си мрежи при светлината на бордов фенер.

— Бихте ли ни казали, приятелю, кой е този град? — запита граф Шандор.

— Ровиньо.

— А чий е този дом?

— На рибаря Андреа Ферато.

— Би ли се съгласил рибарят Андреа Ферато да ни приюти за тази нощ?

Андреа Ферато изгледа и двамата, отиде към вратата, забеляза полицейското отделение при завоя на пристанищните стени, отгатна кои са хората, които му искаха гостоприемство, и разбра, че са загубени, ако се поколебае да отговори.

— Влезте!… — каза той.

Но двамата не бързаха да прекрачат прага на рибаря.

— Приятелю — каза граф Шандор, — дават награда от пет хиляди флорина на този, който предаде осъдените, избягали от крепостта Пизино!

— Зная!

— И каторга — добави граф Шандор — за този, който ги подслони!

— И това зная!

— Можете да ни предадете.

— Казах ви да влезете, хайде влизайте! — отговори рибарят.

И Андреа Ферато затвори вратата тъкмо когато полицейското отделение щеше да мине пред къщата му.