Жул Верн
Матиаш Шандор (7)

Шеста глава
Крепостта Пизино

Крепостта Пизино е един от най-интересните образци на величествените сгради, строени през Средновековието. Тя е много внушителна със своя феодален изглед. На нейните обширни сводести зали липсват само рицари; на готическите й прозорци — кастеланки с дълги пъстри рокли и високи островърхи шапки; стрелци с арбалети и лъкове — по бойниците, зъбчатите стени, край решетките на подвижните мостове. Каменната сграда е още непокътната; но комендантът със своя австрийски мундир, войниците — в своята модерна униформа, надзирателите и ключарите, които нямат вече някогашния, костюм в жълто и червено, внасят фалшива нота сред тези великолепни останки от една друга епоха.

От кулата на тази именно крепост граф Шандор искаше да се измъкне през последните часове, които оставаха до екзекуцията. Това беше почти безразсъден опит, защото затворниците не знаеха в кой укрепен замък са затворени, нито познаваха местността, из която би трябвало да се движат след бягството.

И може би беше по-добре, че не знаеха нищо. Иначе сигурно биха се разколебали пред трудностите или по-скоро пред непреодолимите пречки в това начинание.

Не че в тази област на Истрия нямаше благоприятни условия за бягство; в която посока и да се отправеха, бегълците биха стигнали скоро до брега. И не че улиците на Пизино бяха строго охранявани, та можеха да ги задържат още при първите им стъпки. Но да се избяга от крепостта, особено от кулата, в която се намираха затворниците, се смяташе досега за съвършено невъзможно. Такова нещо не можеше дори да се помисли.

Ето всъщност какво е местоположението и външният вид на кулата в крепостта Пизино.

Тя се намира в края на една тераса, с която градът завършва рязко на това място. Ако се облегнем на парапета на терасата, погледът потъва в една широка и дълбока бездна с отвесно изсечени стръмни стени, покрити с дълги преплетени лиани. Нищо не стърчи, нищо не изпъква по тези стени — никакво стъпало за изкачване или слизане, никаква площадка за почиване, никъде никаква опорна точка. Само неравни успоредни ивици, гладки, ронливи, несигурни, бележат косото напластяване на скалите. С една дума, пропаст, която привлича и замайва, но не връща никога попадналото в нея.

Над тази именно пропаст се възправя една от страничните стени на кулата, прорязана от няколко редки прозорци на килии в различни етажи. Ако някой затворник би могъл да се наведе през един от тези прозорци, той би отстъпил от ужас, ако замайването не го увлече в бездната. А какво би станало, ако падне? Или би се разбил в скалите на дъното, или би бил отнесен от потока, който отвлича всичко, когато придойде.

Хората от областта наричаха тази пропаст Буко. Тя служеше за отдушник, в който река Фойба се оттичаше, когато придойде. Реката си бе пробила път през една пещера, която постепенно бе издълбала в скалите, и нахлуваше там буйно, като подгонена от мощен прилив. Накъде ли отиваше тя, след като минеше под града? Никой не знаеше. Къде се появяваше отново? Също така неизвестно. На тази пещера или по-скоро на този канал, пробит в шистите и глината, не се знаеше нито дължината, нито посоката, нито височината на тавана. Кой можеше да каже дали водите не се блъскаха в стотици ъгли, в гора от колони, които подпираха заедно с грамадните основи и крепостта, и целия град? Смели изследователи бяха опитвали вече да се спускат по Фойба през този мрачен канал, когато средното ниво на водата позволяваше да си послужат с лека лодка; но снишаването на сводовете се бе превърнало скоро в непреодолимо препятствие. Така че за тази подземна река не се знаеше всъщност нищо. Може би пропадаше в някой „изход“ под нивото на Адриатика.

Такава беше Буко, чието съществуване граф Шандор дори не подозираше. И тъй като бягството можеше да стане само през единствения прозорец на килията, който се отваряше над Буко, това означаваше за него да върви така сигурно към смъртта, както ако застанеше пред екзекуционния взвод.

Ласло Затмар и Ищван Батори чакаха само момента за действие, готови да останат, ако е необходимо, и да се пожертвуват, за да помогнат на граф Шандор; готови да го последват, ако тяхното бягство не би попречило на неговото.

— Ще бягаме и тримата — каза Матиаш Шандор, — а когато излезем навън, може и да се разделим.

Часовникът на градската кула удари осем. На осъдените оставаха само дванадесет часа живот.

Нощта настъпи; изглеждаше, че ще бъде тъмна. Гъсти, почти неподвижни облаци едва-едва пълзяха по небето. Тежкият въздух, който почти не можеше да се диша, беше наситен с електричество. Наближаваше буря. Сгъстените пари, заредени като акумулатори на електрически ток, не си разменяха още светкавици, но откъм планините около Пизино вече се носеше глух тътен.

Бягство при тези условия би имало изгледи за успех, ако под краката на бегълците не се разтваряше неподозираната бездна. Никой нямаше да ги види в тъмната нощ. Нито да ги чуе сред разразилата се буря.

Както граф Шандор бе установил още отначало, бягството беше възможно само през прозореца на килията. Не можеше и да се мисли за разбиване на яката, обкована с желязо дъбова врата. Освен това стъпките на охраната отекваха по плочите на коридора. А дори да се справеха с вратата, как биха се ориентирали из лабиринтите на крепостта? Как биха минали през решетката и подвижния мост, вероятно строго пазени от часови? Към Буко поне нямаше стражи. Но бездната охраняваше тази страна по-добре, отколкото цял кордон войници.

Затова граф Шандор се погрижи само да разбере дали биха могли да се проврат през прозореца.

Прозорецът беше към три и половина стъпки висок и две стъпки широк. Той се врязваше в стената, дебела на това място около четири стъпки. Пазеше го здрава желязна решетка. Тя беше забита направо в стената, но не много дълбоко. Нямаше дървен капак, който пропуска светлина само отгоре. Той беше излишен, защото прозорецът беше така поставен, че погледът не можеше да види бездната Буко. Ако успееха следователно да изтръгнат или да отместят решетката, лесно можеха да се измъкнат през този прозорец, който приличаше доста много на бойница в крепостна стена.

Но как биха се спуснали по отвесната стена, след като се измъкнат навън? Със стълба? Нямаха и не биха могли да си направят. Да използуват чаршафи? Вместо чаршафи имаха груби вълнени одеяла, метнати на дюшек върху желязна рамка, забита в стената на килията. Така че бягството през прозореца би било невъзможно, ако граф Шандор не бе забелязал от по-рано някаква верига или по-скоро някакъв стоманен кабел, който висеше отвън и можеше да улесни спускането.

Този кабел беше проводникът на гръмоотвода, закрепен на покрива над онази част на крепостта, която се издигаше отвесно над Буко.

— Виждате ли този кабел — каза граф Шандор на двамата си приятели, — за да избягаме, ще трябва да имаме смелостта да си послужим с него.

— Смелост имаме — отговори Ласло Затмар, — но ще имаме ли сили?

— Все едно — добави Ищван Батори. — Ако не ни достигнат сили, ще умрем няколко часа по-рано и толкова!

— Не бива да умрем, Ищван — отговори граф Шандор. — Слушай ме внимателно, както и вие, Ласло, слушайте какво ще ви кажа. Ако имахме въже, не бихме се поколебали да го завържем за прозореца, за да се спуснем по него до земята, нали? Този кабел обаче е по-добър от въже, защото е твърд и спускането по него ще бъде по-лесно. И той като всеки гръмоотводен проводник сигурно е прикрепен за стената с железни куки. Тези куки ще бъдат здрави опорни точки за краката ни. Няма защо да се страхуваме, че ще се люшкаме, щом кабелът е закрепен за стената. Няма защо да се страхуваме от замайване, защото е тъмно и не ще виждаме празното пространство под себе си. Така че минем ли през прозореца, с хладнокръвие и смелост ще успеем да се освободим! Може би рискуваме живота си. Но дори да имаме десет процента вероятност, все е нещо, щом вероятността да умрем е стопроцентова, ако утре сутринта надзирателите ни заварят в килията!

— Така е — отговори Ласло Затмар.

— Докъде ли стига веригата? — запита Ищван Батори.

— В някой трап сигурно — отговори граф Шандор, — но вън от крепостта; а повече и не ни трябва. Зная и желая да видя само едно: че в края на тази верига е може би свободата!…

Граф Шандор не се мамеше, като казваше, че гръмоотводният проводник трябва да е закрепен към стената с куки, забити на равни разстояния. Това доста улесняваше спускането, тъй като бегълците щяха да ги използуват като стъпала, за да не се плъзгат много бързо. Но те не знаеха, че от скалата, над която беше построена крепостната кула, стоманеният кабел се спускаше свободно към бездната и краят му се губеше в самите води на Фойба, по това време придошла от неотдавнашните дъждове. Там, където се надяваха да срещнат твърда земя, в дъното на теснината, имаше само един порой, който се втурваше бурно през пещерата Буко. Но дори да знаеха това, щяха ли да се откажат от опита за бягство? Не!

— Щом и така, и така ще умрем — бе казал Матиаш Шандор, — поне да умрем, след като сме направили всичко, за да се спасим от смъртта!

Най-напред бе нужно да си отворят път през прозореца. Трябваше да се изтръгне решетката, която го запречваше. Но можеха ли да свършат това без длето, без клещи, без какъв да е инструмент? Та те нямаха дори нож.

— Останалото ще бъде трудно — каза Матиаш Шандор, — но това е може би невъзможно. На работа!

С тия думи граф Шандор се надигна до прозореца, улови здраво решетката с ръка и усети, че може би не ще трябва голямо усилие, за да я изтръгне.

И наистина железните пръчки малко играеха в дупките си. Разпукан по ръбовете, камъкът оказваше доста слаба съпротива. Твърде вероятно беше, че преди да го поправят, гръмоотводният проводник е бил в доста лошо състояние. И електрическите искри, привличани от желязото на решетката, са рушили самата стена; а знаем каква огромна сила има електричеството. Затова бяха тези пропуквания около отворите, в които влизаха железните пръчки, затова камъкът беше просто разложен, шуплест, като надупчен от хиляди електрически игли.

Щом огледа решетката, Ищван Батори обясни с няколко думи това явление.

Но сега не беше време за обяснения, а за работа, и то без да се губи нито момент. Ако успееха да измъкнат решетката, като разширят отворите, може би щяха по-лесно да я изтласкат навън, защото бойницата се отваряше и разширяваше отвътре навън. Шумът от падането й нямаше да се чуе сред продължителния тътен на гръмотевиците, които ехтяха непрестанно до самия хоризонт.

— Но не можем да разбием камъка с ръце — каза Ласло Затмар.

— То се знае! — отговори граф Шандор. — Ще ни трябва къс желязо, нещо остро…

Това беше наистина необходимо. Колкото и да беше трошлива стената около дупките, щяха да счупят ноктите и да разранят пръстите си, ако се опитаха да я ронят с ръце. Не биха успели да го сторят, ако нямаха поне един гвоздей.

Граф Шандор се огледа наоколо при смътната светлина, която проникваше в килията от слабо осветения коридор през горната част на вратата. Опипа с ръка стените, с надежда да открие някой забит гвоздей, по не намери нищо.

Тогава му хрумна мисълта, че може би ще успее да свали някой крак от леглата, закрепени за стената. И тримата се заеха за работа, но Ищван Батори прекъсна скоро заниманията на двамата си приятели, като ги повика тихо.

Занитването на една от преплетените металически ленти на леглото бе поддало. Трябваше само да я уловят за свободния й край, да я огънат няколко пъти в двете направления, да я откъснат от леглото.

Това стана много лесно. Граф Шандор имаше вече една желязна лента, пет пръста дълга и един широка, която обви в единия край с вратовръзката си, върна се към прозореца и започна да остъргва външния край на четирите дупки.

Това не ставаше, разбира се, без шум, но за щастие тътенът на гърма го заглушаваше. При всяко стихване на бурята граф Шандор спираше да стърже, после веднага подновяваше работата, която бързо напредваше.

Застанали до вратата, Ищван Батори и Ласло Затмар се ослушваха, за да му дадат знак да спре, когато охраната се приближаваше до килията.

Едно внезапно „Ш-ш-т!“ се изтръгна от устните на Ласло Затмар и работата веднага спря.

— Какво има? — запита Ищван Батори.

— Слушайте! — отговори Ласло Затмар.

Той бе долепил ухо точно върху фокуса на елипсовидната крива; повтаряше се акустичното явление, дало възможност на затворниците да узнаят тайната на предателството.

Ето откъслечните изречения, които можаха да доловят през кратки промеждутъци:

— Утре… ще… освободят…

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

— Да… освободят ли… и…

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

— … след екзекуцията… После… ще намеря моя приятел Зироне, който сигурно ме чака в Сицилия…

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

— Не беше дълъг престоят ви в крепостта…

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

Явно беше, че Саркани говори с някой надзирател. Произнесъл бе и името на някой си Зироне, който сигурно беше замесен в цялата история: затова Матиаш Шандор запомни добре това име.

За нещастие последната дума, която затворниците имаха голям интерес да узнаят, не стигна до тях. В края на изречението се бе разнесъл силен гръм и докато електрическият ток протичаше по гръмоотводния проводник, от металическата лента в ръката на граф Шандор изскочиха светли искри. Ако не бе я обвил в копринения плат, сигурно щеше да бъде засегнат от тока.

Така последната дума — името на крепостта — се загуби сред трясъка на гръмотевицата. Затворниците не успяха да я чуят. А ако бяха узнали в коя крепост се намират, през каква област им предстои да бягат, колко по-лесно биха осъществили бягството, което предприемаха при такива трудни условия!

Граф Шандор продължи работата си. От четирите дупки три бяха вече изронени до такава степен, че железните пръчки можеха свободно да се извадят от тях. Той се зае сега с четвъртата при светлината на светкавиците, които озаряваха непрестанно простора.

В десет и половина работата бе изцяло завършена. Решетката беше освободена от стената. Оставаше само да се тласне навън, за да падне. И това бе сторено, щом Ласло Затмар чу, че стражата се отдалечава към дъното на коридора.

Тласната навън, решетката се преобърна и изчезна. Това стана при моментно стихване на бурята. Граф Шандор напрегна слух, за да чуе падането на тежкия предмет, но не долови нищо.

— Крепостта трябва да е построена върху някоя скала високо над долината — забеляза Ищван Батори.

— Височината няма значение! — отговори граф Шандор. — Кабелът на гръмоотвода положително стига до земята, за да действува нормално. Значи той ще ни помогне да стигнем до долу, без да се излагаме на опасност да паднем.

По начало това разсъждение беше правилно, но в случая не отговаряше на истината, тъй като краят на проводника плаваше във водите на Фойба.

Прозорецът беше най-после свободен, настъпил бе моментът за бягство.

— Приятели — каза Матиаш Шандор, — ето как ще постъпим. Аз съм най-млад и, струва ми се, най-здрав. Затова пръв ще опитам да се спусна по железния кабел. В случай че някакво непредвидено препятствие ми попречи да стигна до земята, може би ще имам сили да се изкача обратно до прозореца. Две минути след мене ще се спуснеш ти, Ищван. След още две минути и вие, Ласло, ще поемете същия път. Като се съберем и тримата в подножието на крепостта, ще действуваме според обстоятелствата.

— Ще те послушаме, Матиаш — отговори Ищван Батори. — Да! Ще направим, каквото ни кажеш, ще идем, където ни кажеш. Но не желаем само ти да поемеш най-големия дял от опасностите…

— Нашият живот не струва колкото твоя! — добави Ласло Затмар.

— И трите живота струват еднакво, когато трябва да бъде дадено възмездие — отговори граф Шандор. — Ако дори само един от нас оцелее, той ще бъде съдникът! Да се целунем, приятели!

Тримата мъже се прегърнаха сърдечно и тази прегръдка им вля сякаш още по-голяма сила.

Тогава, докато Ласло Затмар пазеше при вратата на килията, граф Шандор се вмъкна в отвора. Миг след това увисна над празното пространство. Коленете му стиснаха железния кабел и той започна да се спуска по него, като отместваше ръцете си една под друга, а в същото време търсеше с крак куките, за да се опре за момент на тях.

По това време бурята се разрази с необикновена сила. Не валеше, но вятърът беше ужасен. Светкавиците вече не се гонеха, а се кръстосваха в начупени стрели над крепостта, която ги привличаше с усамотеното си местоположение и голяма височина. От набраното електричество острието на гръмоотвода блестеше с белезникава светлина, а дръжката му се огъваше под пристъпите на бурята.

Лесно е да се разбере колко опасно беше да се държиш за този проводник, по който непрекъснато течеше електрически ток, за да се влее във водите на бездната Буко. Ако съоръжението беше в добро състояние, човек не рискуваше да бъде ударен, защото електропроводното на метала, несравнено по-силна от тази на човешкото тяло, щеше да спаси храбреца, увиснал на кабела. Но ако върхът на гръмоотвода беше разяден, ако имаше някакво нарушение в добрата проводимост на кабела или ако той се счупеше в долната си част, можеше да се получи искра от съединяването на двете електричества^[1] — положителното и отрицателното — дори ако в този момент не е имало мълния, а само от електрическото напрежение, натрупано в неизправното съоръжение.

На граф Шандор беше известно на каква опасност се излага, но чувство по-силно от инстинкта за самосъхранение му вдъхваше смелост. Той слизаше бавно, предпазливо, между електрическите течения, които го обливаха отвред. Кракът му търсеше по стената всяка забита кука и си отпочиваше за миг на нея. А щом някоя светкавица осветеше бездната долу, опитваше се безуспешно да отгатне дълбочината й.

Когато се бе спуснал вече на шестдесетина стъпки под прозореца на килията, Матиаш Шандор усети по-сигурна опорна точка под краката си. Беше някакъв издаден от цокъла бордюр, широк няколко пръста. Гръмоотводният проводник не завършваше на това място, а се спускаше по-надолу и тъкмо оттук — но беглецът не знаеше това — увисваше свободно, като ту прилепваше към скалистата стена, ту се люлееше в пространството, когато срещнеше някоя надвесена над бездната издатина.

Граф Шандор се спря, за да си поеме дъх. Краката му си отпочиваха на ръба на бордюра, а с едната си ръка продължаваше да се държи за железния кабел. Разбра, че бе достигнал каменната основа на крепостта. Но не можеше да отгатне на каква височина се намира над околната долина.

„Трябва да е дълбоко“ — помисли той.

И наистина едри уплашени птици, слисани от ослепителното сияние на светкавиците, прелитаха около него, размахвайки рязко криле, но вместо да излитат нагоре, се спускаха надолу.

От това можеше да се извади заключението, че под него се намираше някаква пропаст или дори бездна.

В този миг в горния край на железния кабел се чу шум. При кратката светлина на една светкавица граф Шандор видя смътно, че някаква фигура се откроява върху стената.

Беше Ищван Батори, който излизаше от прозореца. Хванал се бе за металическия проводник и се плъзгаше бавно по него, за да се присъедини към Матиаш Шандор. Графът го чакаше, стъпил здраво на каменния бордюр. На това място щеше да се спре и Ищван Батори, докато неговият другар щеше да продължи спускането.

След няколко секунди двамата бяха вече един до друг на бордюра и щом гръмотевиците поутихнаха, успяха да разменят няколко думи.

— А Ласло? — запита граф Шандор.

— След една минута ще бъде тук.

— Нямаше ли нещо опасно горе?

— Нищо.

— Добре. Аз ще освободя място за Ласло, а ти, Ищван, ще го дочакаш тук.

— Разбрано.

Огромна светкавица блесна в този миг над двамата. Електрическият ток, който течеше по кабела, проникна сякаш до самите им нерви и те помислиха, че са ударени от мълнията.

— Матиаш!… Матиаш!… — извика Ищван Батори под влияние на ужаса, който не успя да овладее.

— Спокойно!… Слизам!… Ще ме последваш! — отговори граф Шандор.

И вече бе хванал кабела с две ръце с намерение да се спусне надолу до следващата желязна кука, на която смяташе да се спре, за да дочака своя приятел.

Но от горния край на кулата отекнаха внезапно викове, идващи сякаш от прозореца на килията им. После се чуха думите:

— Спасявайте се!

Беше гласът на Ласло Затмар.

Почти веднага от стената блесна ярка светлина, последвана от рязък гърмеж без ехо. Този път мракът не бе раздран от зигзага на светкавица, в простора не отекна тътен на гръмотевица. Някой бе стрелял; навярно наслуки от бойница на кулата. Тревожен сигнал от охраната ли или куршум по бегълците? Все едно: бягството беше открито.

И наистина, дочул някакъв шум, часовоят бе дал тревога и пет-шест тъмничари се бяха втурнали в килията. Отсъствието на двамата затворници бе открито веднага. Състоянието на прозореца доказваше, че са избягали именно през този отвор. Тогава Ласло Затмар се наведе навън, за да ги предупреди.

— Горкият! — извика Ищван Батори. — Как да го оставим… Матиаш, как да го оставим!…

Чу се втори изстрел; този път гърмежът се сля с тътена на гръмотевица.

— Бог да се смили над него! — отговори граф Шандор. — Но трябва да бягаме… ако не за друго, то поне за да отмъстим за него!… Хайде, Ищван, ела!

Крайно време беше. Отворили бяха други прозорци по долните етажи на крепостта. От тях засвяткаха нови изстрели. Чуха се и гласове. Може би тъмничари, излезли по бордюра, щяха да отрежат пътя на бегълците? А можеше да ги улучат и с изстрели от друга част на крепостта.

— Ела! — извика за последен път граф Шандор.

И се плъзна по дългия железен кабел, за който Ищван Батори се улови веднага.

Тогава и двамата забелязаха, че от бордюра надолу кабелът висеше свободно в пространството. Нямаше вече опорни точки, нямаше забити куки, на които да си отдъхват. И двамата се оказаха сами на този люлеещ се кабел, който разраняваше ръцете им. Те се спускаха надолу, като стискаха колене, без да успяват да се задържат, а куршумите пищяха край ушите им.

Цяла минута се плъзгаха така. Изминали бяха повече от осемдесет стъпки и се чудеха дали тази пропаст не е бездънна. В това време дочуха рева на бесен порой. И едва сега разбраха, че проводникът стига до някаква бурна река. Но какво да правят? И да пожелаеха да се върнат, нямаше да имат сили да стигнат дори до основите на крепостта. А щом и тук, и там ги чакаше смърт, по-добре да загинат в бездната.

В този момент сред ослепителна светлина се разнесе оглушителен гръм. Гръмоотводът на покрива не беше пряко ударен, но напрежението беше такова, че проводникът се нажежи до бяло като платинена жица под въздействието на батерия.

Ищван Батори извика от болка и се пусна.

Матиаш Шандор го видя как мина съвсем близо до него и почти го докосна с разперените си ръце.

Той бе принуден на свой ред да пусне железния кабел, който му изгаряше ръцете; и падна от четиридесет стъпки височина в пороя Фойба, в никому неизвестната бездна Буко.