Жул Верн
Матиаш Шандор (4)

Трета глава
Фирмата Торонтал

В Триест почти не съществува „общество“. Хората от различни раси, както и от различни класи, се срещат малко помежду си. Австрийските чиновници имат претенциите за първото място, към която степен от административната йерархия и да принадлежат. Това са обикновено възпитани, образовани и вежливи хора, но заплатите им са малки, неподходящи за тяхното положение, и те не могат да съперничат с едрите търговци или банкери. А тъй като богатите семейства нарядко дават приеми и официални вечери почти няма търговската и финансовата плутокрация е принудена да прибягва към външния лукс: на улицата — с пищността на своите екипажи, в театъра — с богатите тоалети и изобилието от диаманти, които техните жени излагат в ложите на Театро Комунале или Армония.

Между най-заможните по това време се сочеше семейството на банкера Сайлас Торонтал.

Шефът на тази фирма, чийто кредит се простираше далече зад границите на Австро-Унгарската империя, беше тогава на тридесет и седем години. Той и госпожа Торонтал, с няколко години по-млада от него, заемаха един богат дом на булевард Акведото.

За Сайлас Торонтал казваха, че е много богат и сигурно беше така. Смели и сполучливи борсови спекулации, широко финансово сътрудничество с дружеството „Австрийски Лойд“ и други значителни фирми, големи заеми, чиито емисии му бяха поверени — всичко това бе донесло много пари в касите му. Затова той живееше на, широка нога, а това много го изтъкваше.

Но както Саркани каза на Зироне, възможно беше работите на Сайлас Торонтал да са малко пообъркани, поне временно. Преди седем години той бе почувствувал отзвука от смущението, причинено на банката и борсата от Френско-италианската война; после, неотдавна, военните действия, завършили с разгрома при Садова, спадането на държавните ценни книжа по това време в главните центрове на Европа, и по-специално в Австро-Унгарската империя — във Виена, Пеща и Триест — всичко това сигурно сериозно го бе засегнало. Тогава вероятно задължението да изплати вложените у него суми на текуща сметка много би го затруднило. Но той положително се бе съвзел от тази криза и ако казаното от Саркани беше вярно, сигурно нови, твърде рискувани спекулации бяха застрашили напоследък стабилността на фирмата му.

И наистина от няколко месеца насам Сайлас Торонтал се бе много изменил, поне душевно. Колкото и да се владееше, физиономията му се бе променила, без сам той да го съзнава. Той не беше вече така самоуверен, както преди. Наблюдателният човек би забелязал, че той не гледа вече хората открито, както по-рано, а косо, с полупритворени очи. Тези признаци не бяха убягнали дори на госпожа Торонтал, болнава, не особено енергична жена, напълно покорна на своя съпруг, която познаваше съвсем повърхностно неговите сделки.

Но ако някакъв гибелен край заплашваше банкерската му къща, трябва да признаем, че Сайлас Торонтал не би срещнал съчувствие от обществото. Макар да имаше многобройни клиенти в града и в страната, всъщност той почти нямаше приятели. Самочувствието му, вродената суетност, високомерието, което проявяваше към всички и във всичко, не привличаха към него извън финансовите сделки. Освен това в Триест го смятаха за чужденец, защото беше от Рагуза, тоест далматинец по рождение. Никакво семейно родство не го свързваше с този град, където бе дошъл преди петнадесетина години, за да положи основите на своето състояние.

Такова беше по това време положението на фирмата Торонтал. И ако Саркани имаше някакви подозрения в това отношение, нищо не позволяваше засега да се потвърди слухът, че работите на богатия банкер са сериозно затруднени. Неговият кредит продължаваше да е ненакърнен, поне явно. Затова, след като получи парите си, граф Матиаш Шандор не се поколеба да му повери значителната сума, която трябваше да бъде винаги на негово разположение, с предупреждение от двадесет и четири часа.

Може да се стори странно, че между тази банкерска фирма, една от най-почтените, и личност като Саркани е било възможно да се установят някакви отношения. Но фактът беше факт и отношенията датираха вече отпреди две-три години.

По това време Сайлас Торонтал имаше да урежда някои доста значителни финансови сделки в регентство Триполи. Саркани, който беше нещо като търговски посредник за всякакви сделки, много вещ в сметките, успя да се вмъкне в тези операции от доста подозрително естество. В тях бяха изникнали срамни въпроси за подкупи, съмнителни комисиони, непочтени проценти, в които триесткият банкер не би желал да се замесва лично. Именно при тези обстоятелства Саркани стана агент в нечестните комбинации, а направи на Сайлас Торонтал и някои други услуги от същия род. Това беше съвсем естествен повод кракът му да влезе в банковата къща.

Или по-точно ръката му. И наистина, след като напусна Триполитания, Саркани не престана да шантажира банкера в Триест. Не че Сайлас Торонтал беше напълно в негови ръце. Не съществуваше никакво материално доказателство за излагащите операции. Но положението на един банкер е деликатно. Само една дума дори може да му причини големи вреди. А Саркани знаеше толкова, че не можеше да го пренебрегват.

И Сайлас Торонтал не го пренебрегна. Саркани му струваше доста значителни суми, които бяха пропилени леко, главно из вертепите, с лекомислието на авантюрист, който не се грижи за бъдещето. След като го последва чак в Триест, Саркани стана скоро толкова досаден и нахален, че банкерът изгуби търпение и му прекъсна всякакъв кредит. Саркани почна да заплашва. Сайлас Торонтал не отстъпи. И успя, защото „изнудвачът“ най-сетне трябваше да се признае почти обезоръжен по липса на конкретни доказателства.

Ето защо от известно време Саркани и неговият добър приятел Зироне бяха останали без средства, като нямаха пари дори да напуснат града и да потърсят щастие другаде. Но знаем също, че за да се освободи окончателно от тях, Сайлас Торонтал им бе изпратил за последен път известна сума. Тези пари трябваше да им дадат възможност да напуснат Триест и да се върнат в Сицилия, където Зироне се числеше към някакво опасно сдружение, което ограбваше източните и централните области на острова. По този начин банкерът се надяваше да не види вече никога своя посредник от Триполи и дори да не чуе за него. Но се лъжеше в това отношение, както и за много други неща.

Сайлас Торонтал бе изпратил тези двеста флорина, придружени от една бележка, на 18 май вечерта в хотела, където живееха двамата безделници.

Шест дни по-късно, на 24 същия месец, Саркани пристигна в банката и поиска да види Сайлас Торонтал. Така настояваше, че банкерът трябваше да се съгласи да го приеме.

Торонтал беше в кабинета си; Саркани затвори внимателно вратата, щом го въведоха при него.

— Пак ли сте вие! — извика веднага Сайлас Торонтал. — Защо идвате? Изпратих ви за последен път една сума, която е достатъчна, за да напуснете Триест! Нищо повече не ще получите от мен, каквото и да кажете, каквото и да правите! Защо не заминахте? Предупреждавам ви, че ще взема мерки да пресека досажданията ви занапред! Какво искате пак?

Саркани посрещна съвсем хладнокръвно това избухване, за което се бе подготвил. Държането му не беше вече същото — дръзко и предизвикателно, — каквото имаше обикновено при последните си посещения в банкерската къща.

Не само че напълно се владееше, но беше съвсем сериозен. Той дръпна един стол, без да са го поканили да седне. После зачака, докато лошото настроение на банкера се излее в поток от упреци, без да му отговаря.

— Е, какво, ще проговорите ли? — продължи Сайлас Торонтал, след като се разходи напред-назад из кабинета си и седна на свой ред, все още не успял да се овладее.

— Чакам да се поуспокоите — отговори тихо Саркани, — и ще чакам, докато е необходимо.

— Няма никакво значение спокоен ли съм, или не! За последен път ви питам, какво искате от мен?

— Искам да ви предложа една сделка, Сайлас Торонтал — отговори Саркани.

— Не желая да говоря с вас по делови въпроси, а още по-малко — да работим заедно! — извика банкерът. — Между вас и мен не съществува вече нищо общо и аз искам да напуснете Триест още днес, моментално, и никога да не се връщате тук!

— Смятам да напусна Триест — отговори Саркани, — но не желая да тръгна, без да се издължа към вашата фирма!

— Да се издължите?… Вие?… Като ми върнете парите?

— Като ви върна лихвите и капитала, без да смятаме част от печалбите на…

Сайлас Торонтал вдигна рамене при това неочаквано предложение на Саркани.

— Сумите, които съм ви дал — продължи той, — са минати като печалби и загуби! Смятам ви за издължен, нищо не искам от вас. Не съм толкова дребнав!

— Ами ако не желая да ви бъда длъжник!

— А ако аз желая да ви бъда кредитор!

При тия думи Сайлас Торонтал и Саркани се погледнаха право в очите. После Саркани вдигна на свой ред рамене:

— Приказки, само приказки! — подзе той. — Повтарям ви, че съм дошъл да ви предложа много сериозна сделка!

— Колкото сериозна, толкова и съмнителна навярно?

— Е, не прибягвате за пръв път към мен за уреждане на…

— Приказки, само приказки! — отвърна банкерът на дръзкия намек на Саркани.

— Изслушайте ме — каза Саркани, — ще бъда кратък.

— Добре ще сторите.

— Ако това, което предложа, не ви допада, няма да говорим повече и ще си отида!

— Оттук или от Триест?

— Оттук и от Триест!

— Още утре?

— Още тази вечер!

— Говорете!

— Ето каква е работата — каза Саркани. — Но — добави той, като се обърна — сигурен ли сте, че никой не може да ни чуе?

— Много ли държите нашият разговор да остане в тайна? — подметна иронично банкерът.

— Да, Сайлас Торонтал, защото вие и аз ще държим в ръцете си живота на видни личности!

— Вие — може би! Но аз — не!

— Преценете сам! Попаднах в следите на някакво съзаклятие. Каква е целта му — още не зная. Но след като бе проиграна битката в равнините на Ломбардия и след разгрома при Садова всеки, който не е австриец, може лесно да спечели срещу Австрия. А имам известно основание да мисля, че се подготвя някакво движение, вероятно в полза на Унгария, от което и ние бихме могли да спечелим.

Сайлас Торонтал се задоволи само да възрази язвително:

— Не мога да спечеля нищо от някакво съзаклятие!…

— Защо не! Може и да спечелите!

— Как?

— Като го издадете!

— Хайде, изкажете се!

— Слушайте тогава — подхвана Саркани.

И той разказа на банкера онова, което се бе случило в старото триестко гробище: как бе успял да хване пощенския гълъб, как шифрованата бележка, от която бе снел копие, бе попаднала в ръцете му, по какъв начин бе открил дома на получателя на тази бележка. Саркани добави, че от пет дни Зироне и той бяха почнали да наблюдават какво става, ако не във, то поне около тази къща. Вечер там се събирали няколко души, все едни и същи, като влизали много предпазливо. Едни гълъби излитали, други долитали, все в същата посока — към и от север. Вратата на този дом се пазела от един стар прислужник, който не я отварял лесно и внимателно наблюдавал кой се навърта наоколо. Саркани и приятелят му били принудени да действуват доста предпазливо, за да не привлекат вниманието на този човек. И пак се страхували да не са възбудили напоследък съмнения у него.

Сайлас Торонтал бе започнал да слуша по-внимателно разказа на Саркани. Той се питаше какво вярно имаше във всичко това, защото бившият му посредник беше съмнителен човек; и в крайна сметка как мислеше, че ще може да го заинтересува, за да извлече някаква изгода от това дело.

Когато Саркани свърши разказа си и отново потвърди, че тук има някакъв заговор срещу държавата и че от издаването му може да се спечели, банкерът се задоволи само да зададе следните въпроси:

— Къде се намира къщата?

— На булевард Акведото номер 89.

— На кого принадлежи?

— На един унгарски благородник.

— А как се нарича този благородник?

— Граф Ласло Затмар.

— И какви хора го посещават?

— Главно двама, също унгарци.

— Кой е единият?…

— Тукашен професор, Ищван Батори.

— Другият?

— Граф Матиаш Шандор!

При това име Сайлас Торонтал трепна леко от изненада, която не убягна на Саркани. Той бе узнал имената на тримата, като проследи Ищван Батори до дома му на Корсо Стадион, а граф Шандор — до хотел „Дьолорм“.

— Виждате, Сайлас Торонтал — продължи Саркани, — не се поколебах да ви съобщя и имената им. Ще признаете, че не се опитвам да хитрувам с вас.

— Всичко това е твърде неопределено — отговори банкерът, който явно искаше да узнае нещо повече, преди да се заеме с тази работа.

— Неопределено ли? — каза Саркани.

— Разбира се! Та вие нямате дори най-дребното веществено доказателство!

— А това?

И копието от бележката се озова в ръцете на Сайлас Торонтал. Банкерът го разгледа с любопитство. Но тези шифровани думи бяха за него безсмислени и нищо не доказваше, че може да имат значението, което Саркани искаше да им придаде. Ако тази работа го интересуваше, то беше най-вече защото имаше някаква връзка с граф Шандор, клиента, който би го затруднил, ако поискаше да му се изплатят незабавно внесените неотдавна пари.

— Да — каза Сайлас Торонтал, — мнението ми е, че работата става все по-смътна.

— На мене, напротив, е напълно ясна — отговори Саркани, когото държането на банкера никак не разколебаваше.

— Успяхте ли да дешифрирате бележката?

— Не, Сайлас Торонтал, но ще го направя, когато му дойде времето!

— Как?

— Участвувал съм вече в работи от подобен род, както и в много други — отговори Саркани, — и в ръцете ми са попадали немалък брой шифровани съобщения. Обаче от внимателното проучване на това ми стана ясно, че ключът му не е нито някакво число, нито условна азбука, която би придала на всяка буква значение, различно от действителното. Да! В тази бележка „с“ си е „с“, „п“ е „п“, но буквите са разположени в такъв ред, който може да бъде възстановен само с помощта на мрежа!

Знаем, че Саркани не се лъжеше. Тази именно система беше употребена за въпросното съобщение. Знаем също, че благодарение на нея то беше още по-неразгадаемо.

— Така да бъде — каза банкерът, — не отричам, че може да сте прав. Но без мрежата е невъзможно да се разчете бележката.

— Очевидно.

— А как ще се сдобиете с тази мрежа?

— Още не зная — отговори Саркани, — но бъдете уверен, че ще я намеря!

— Така ли? Слушайте, Саркани, на ваше място не бих си дал толкова труд.

— Ще си дам колкото е необходимо.

— За какво? Аз бих се задоволил да отида в полицията и да кажа каквото подозирам, като предам и бележката.

— Ще го кажа, Сайлас Торонтал, но не като обикновено предположение — отговори студено Саркани. — Преди да проговоря, ми трябват следователно неопровержими веществени доказателства!

Искам да стана господар на това съзаклятие, да, пълен господар, за да извлека от него облагите, които ви предлагам да делим! А кой знае дори, дали не е по-изгодно да взема страната на съзаклятниците, вместо да тръгна срещу тях!

Такъв език не можеше да изненада Сайлас Торонтал. Той знаеше на какво е способен умният и безогледен Саркани. Но ако този човек не се колебаеше да говори така пред банкера, то е, защото знаеше, че на Сайлас Торонтал можеше да се предложи всичко, защото еластичната му съвест се приспособяваше към всякакъв вид сделки. Впрочем трябва пак да припомним, Саркани го познаваше отдавна и имаше основание да мисли, че от известно време банката е в затруднено положение. А откритата и изгодно издадена тайна за това съзаклятие би му позволила да си оправи работите. На това именно залагаше Саркани.

Сайлас Торонтал, от своя страна, се опитваше в този момент да узнае козовете на бившия си посредник в Триполи. Не беше невъзможно да се подготвя някакъв заговор срещу австрийската власт и можеше да се приеме, че Саркани е открил неговите участници. Домът на Ласло Затмар, гдето ставаха тайни съвещания, шифрованата кореспонденция, огромната сума, депозирана в банката от граф Шандор при условие да бъде винаги на негово разположение, всичко това започваше да му се струва твърде подозрително. Изводите на Саркани бяха навярно правилни. Но в желанието си да научи повече, да узнае целите на неговата игра, банкерът не искаше още да се предаде. Затова отговори безучастно:

— А когато успеете да дешифрирате бележката, ако въобще успеете, ще видите, че се отнася до чисто лични въпроси, без никакво значение, и следователно без никаква изгода за вас… и за мене!

— Не! — извика Саркани с тона на дълбоко убеден човек. — Не! Аз съм по следите на много важна конспирация, ръководена от хора с високо обществено положение. И ще добавя, Сайлас Торонтал, че и вие, като мене, не се съмнявате в това!

— Кажете най-сетне, какво искате? — запита банкерът, този път съвсем категорично.

Саркани стана и отговори малко по-тихо, като гледаше банкера право в очите:

— Какво искам ли? — той подчерта последната дума. — Ето какво: да получа колкото може по-скоро под някакъв предлог достъп в дома на граф Затмар и да спечеля доверието му. Като проникна веднъж там, където никой не ме познава, все ще успея да пипна мрежата и да дешифрирам тази бележка, която ще използувам колкото може по-добре в наш интерес!

— В наш интерес? — повтори Сайлас Торонтал. — Защо искате да ме намесите в тази работа?

— Защото си струва труда и защото ще имате голяма изгода от нея!

— А защо не я свършите сам?

— Не! Вашето съдействие ми е необходимо!

— Изкажете се най-сетне!

— За да постигна целта си, ми трябва време, а за да_мога да чакам, ми са необходими пари. А нямам вече нищо.

— Нали знаете, че вашият кредит при мене е изчерпан!

— Добре! Ще ми откриете друг!

— И какво ще спечеля от това?

— Ето какво: от тримата мъже, които ви споменах, двама — граф Затмар и професор Батори — нямат никакво състояние; но третият е богат, много богат. Имотите, които притежава в Трансилвания, са значителни. Известно ви е, че ако го задържат и осъдят като съзаклятник, по-голямата част от конфискуваните му имоти ще бъдат дадени на тези, които са открили и издали конспирацията!… И ние с вас, Сайлас Торонтал, ще делим!

Саркани млъкна. Банкерът не отговори. Обмисляше това, което искаха от него, за да влезе в играта. Той не беше човек, който би се изложил лично в работа от такова естество, но чувствуваше, че неговият агент би я свършил и за двамата. Ако решеше да участвува в това пъклено дело, би съумял да го обвърже с договор така, че да го държи в ръцете си, а същевременно сам да стои в сянка… И все пак се колебаеше. Какво рискуваше всъщност? Нямаше да се мерне в това гнусно дело, щеше да обере плодовете му, огромните облаги, които биха дали възможност да възстанови положението на банката си…

— Е?… — запита Саркани.

— Не! — отвърна Сайлас Торонтал, уплашен от перспективата да има такъв съдружник, или по-точно — такъв съучастник.

— Отказвате ли?

— Да!… Отказвам!… Освен това не вярвам в успеха на вашите комбинации.

— Внимавайте, Сайлас Торонтал! — извика Саркани със заплашителен тон, този път вече без да се сдържа.

— Да внимавам ли? За какво, моля ви се?

— За това, че зная някои работи…

— Излезте, Саркани! — отговори Сайлас Торонтал.

— Ще съумея да ви накарам…

— Излезте!

В този момент на вратата се почука леко. Докато Саркани се оттегли бързо към прозореца, вратата се отвори и портиерът каза с висок глас:

— Господин граф Шандор моли господин Торонтал да благоволи да го приеме.

И излезе.

— Граф Шандор? — възкликна Саркани.

Банкерът беше много недоволен, че Саркани узна това посещение. А в същото време предчувствуваше, че това неочаквано идване на графа щеше да му причини големи затруднения.

— Защо идва тук граф Шандор? — запита доста иронично Саркани. — Имате значи връзки с конспираторите от дома Затмар? Може би съм се обърнал всъщност към един от тях!

— Ще се махате ли най-сетне?

— Няма да се махна, Сайлас Торонтал, и ще узная защо граф Шандор идва във вашата банка!

С тези думи Саркани се вмъкна в една странична стая, затваряйки вратата след себе си.

Сайлас Торонтал беше готов да повика някого и да заповяда да го изгонят, но промени решението си:

— Не — промълви той, — все пак е по-добре Саркани да чуе какво ще се говори тук.

Банкерът позвъни за портиера и нареди да въведат веднага граф Шандор.

Матиаш Шандор влезе в кабинета и отговори с присъщата си студенина на любезностите на Сайлас Торонтал. После седна в креслото, което портиерът бе доближил към него.

— Не очаквах посещението ви, господин графе — каза банкерът, — защото не знаех, че сте в Триест; но фирмата Торонтал е винаги поласкана да ви приеме.

— Господине — отговори Матиаш Шандор, — аз съм един от най-скромните ви клиенти и, както знаете, не се занимавам със сделки. Но все пак трябва да ви благодаря, че приехте на депозит сумата, с която разполагам в момента.

— Господин графе — продължи Сайлас Торонтал, — припомням ви, че тези пари са на текуща сметка при мен и ви моля да не забравяте, че те ви носят лихви.

— Зная, господине… — отговори граф Шандор — но аз ви повтарям, че съм искал да правя във вашата банка не влог, а обикновен депозит.

— Така да бъде, господин графе — отговори Сайлас Торонтал, — но парите сега са скъпи и не би било редно вашите да стоят непродуктивни. Финансовата криза заплашва да обхване цялата страна. Положението у нас е много трудно. Финансовите сделки са парализирани. Няколко банкрута на значителни фирми разклатиха обществения кредит, а можем да се опасяваме и от нови…

— Но вашата банка е солидна, господине — каза Матиаш Шандор, — и зная от добър източник, че много слабо е била засегната от отзвука на тези банкрути.

— Да, много малко! — отговори най-спокойно Сайлас Торонтал. — Освен това търговията по Адриатика ни осигурява доста пристанищни сделки, които фирмите в Пеща или във Виена нямат. Така че ние бяхме много леко засегнати от кризата. Не сме за оплакване, господин графе, и не се оплакваме.

— Мога само да ви поздравя за това нещо, господине — каза Матиаш Шандор. — Все пак искам да ви запитам, дали във връзка с тази криза не се говори за някакви усложнения в страната?

Макар че граф Шандор зададе този въпрос, без да изглежда, че му придава някакво значение, Сайлас Торонтал го загледа малко по-внимателно. Въпросът наистина имаше връзка с току-що разказаното от Саркани.

— Не зная нищо подобно — отговори банкерът, — и не съм чувал австрийското правителство да има някакви безпокойства в това отношение. А вие, господин графе, имате ли основание да мислите, че някакви бъдещи събития…

— Абсолютно никакво — отговори Матиаш Шандор, — но в кръговете на едрите банки понякога са осведомени за неща, които широката публика узнава много по-късно. Затова ви зададох този въпрос, на който можете и да не отговорите, ако не ви е удобно.

— Нищо не съм чувал да се говори в това отношение — повтори Сайлас Торонтал, — а пред клиент като вас, господин графе, не мисля, че бих имал правото да проявявам дискретност, от която интересите ви могат да пострадат!

— Благодаря ви, господине — отговори граф Шандор. — И аз мисля като вас, че няма от какво да се опасяваме нито отвътре, нито отвън. Скоро напускам Триест, за да се върна в Трансилвания, където ме зоват неотложни работи.

— О, заминавате ли, господин графе? — запита изненадано Сайлас Торонтал.

— Да… най-късно след петнадесетина дни.

— И сигурно ще се върнете в Триест?

— Не вярвам, господине — отговори граф Шандор. — Но преди да замина, бих искал да сложа в ред счетоводството на замъка Артенак, което е много занемарено. Получих от моя домоуправител маса сметки, наеми, аренди, приходи от горите, които нямам никакво време да проверя. Не познавате ли някой счетоводител или не бихте ли ми отстъпили някой от вашите чиновници да ми свърши тази работа?

— Нищо по-лесно, господин графе.

— Ще ви бъда много задължен.

— Кога ще ви трябва този счетоводител?

— По възможност по-скоро.

— И къде да ви потърси?

— У моя приятел, граф Затмар, на булевард Акведото, номер 89.

— Разбрано.

— Работата ще продължи десетина дни и щом сметките бъдат поставени в ред, ще замина за замъка Артенак. Затова ще ви моля да държите на разположение парите, които имам у вас.

При това искане Сайлас Торонтал неволно трепна, но граф Шандор не забеляза това.

— На коя дата ще искате да ви бъдат броени парите, господин графе? — запита банкерът.

— На 8 идущия месец.

— Ще бъдат на ваше разположение.

След този разговор граф Шандор стана и Сайлас Торонтал го изпрати до вратата за вестибюла.

Когато се върна в кабинета си, намери там Саркани, който се задоволи да каже:

— До два дни трябва да бъда представен в дома на граф Затмар качеството на счетоводител.

— Трябва, наистина! — отговори Сайлас Торонтал.