Жул Верн
Матиаш Шандор (30)

Пета глава
С божия помощ

А сега нека ни бъде позволено да представим общото положение в колонията Антекирта.

Сайлас Торонтал и Карпена бяха във властта на доктора, който само чакаше случай да открие отново следите на Саркани. Агентите, натоварени да търсят убежището на госпожа Батори, не прекратяваха издирванията си — досега без полза. Откакто майка му бе изчезнала, придружена само от стария Борик, Петер Батори беше в отчаяние. Каква утеха би могъл да даде докторът на това двойно разбито сърце? Не чувствуваше ли той, че когато Петер му говореше за майка си, говореше и за Савина Торонтал, която никога не бе споменавана?

В градчето Артенак, столица на Антекирта, Мария Ферато заемаше една от най-хубавите къщи, недалече от „щатхауса“. Тук признателността на доктора бе поискала да й осигури най-добри условия за живот. Когато не беше по море, зает с някаква задача — транспорт или наблюдение, — брат й живееше при нея. Тогава не минаваше ден да не посетят доктора или той да не дойде да ги види.

Колкото повече ги опознаваше, толкова повече обикваше децата на рибаря от Ровиньо.

— Колко щастливи щяхме да бъдем — повтаряше често Мария, — ако и Петер беше щастлив!

— Ще бъде — отговаряше Луиджи, — само ако намери майка си! Но аз не съм загубил напълно надежда, Мария! Със средствата, с които разполага докторът, все ще открием къде Борик е отвел госпожа Батори, след като са напуснали Рагуза!

— И аз живея с тази надежда, Луиджи! Но и да се намери майка му, ще се успокои ли Петер?…

— Не, Мария, щом е невъзможно да се ожени за Савина Торонтал!

— Луиджи — отговори Мария, — дали това, което изглежда невъзможно за човека, е невъзможно и за бога?

Когато каза на Луиджи, че ще бъдат братя, Петер не подозираше каква нежна и предана сестра щеше да намери в лицето на Мария. Затова щом я оцени, той не се поколеба да й довери всичко, което го вълнуваше. Успокояваше се малко, щом поговореше с нея. Онова, което не искаше и не си позволяваше да каже на доктора, той споделяше с Мария. В нея Петер бе намерил едно нежно, съчувствуващо сърце, което го утешаваше, една благочестива душа, която не се поддаваше на отчаяние. Когато страдаше много силно, когато трябваше да излее прекалената си мъка, той отиваше при нея и Мария бе успявала неведнъж да му възвърне вярата в бъдещето!

А сега в карцерите на Антекирта беше затворен един човек, който сигурно знаеше, къде се намира Савина и дали продължава да е във властта на Саркани. Човекът, който я представяше за своя дъщеря — Сайлас Торонтал. Но от уважение към паметта на баща си Петер никога не би искал да го разпитва по този въпрос.

Впрочем от арестуването си насам Сайлас Торонтал беше в такова душевно състояние, така отпаднал и физически, и морално, че нищо не би могъл да каже, дори ако имаше интерес да говори. А той нямаше никакъв интерес да разкрие каквото знаеше за Савина, тъй като, от една страна, не допускаше, че е пленник у доктор Антекирт, а от друга страна, не подозираше, че Петер Батори е жив и се намира на същия непознат остров.

Затова, както казваше Мария Ферато, само бог можеше да оправи това положение.

Състоянието на малката колония в този момент не би било напълно изяснено, ако в този преглед за жителите на Антекирта не споменем Поант Пескад и Кап Матифу.

Макар че Саркани бе успял да се изплъзне, макар че следите му бяха загубени, залавянето на Сайлас Торонтал имаше такова значение, че Поант Пескад бе отрупан с благодарности. Оставен на собственото си вдъхновение, смелият младеж бе направил това, което трябваше да се направи при дадените обстоятелства. А щом докторът беше доволен, би било неуместно да не са доволни и двамата приятели. Те се бяха върнали в хубавото си жилище, докато услугите им потрябват отново. И се надяваха, че ще бъдат пак полезни в това справедливо дело.

Още с пристигането си в Антекирта Поант Пескад и Кап Матифу посетиха Мария и Луиджи Ферато; после отидоха и у някои от първенците в Артенак. Навсякъде ги приеха радушно, защото навсякъде ги бяха обикнали. Трябваше да видите Кап Матифу в такава тържествена обстановка — винаги малко смутен от грамадната си личност, която сама запълваше цял салон!

— Но аз съм толкова тънък, че се компенсира! — изтъкваше Поант Пескад.

Самият той пък беше радостта на колонията с постоянното си добро настроение. Неговият ум и сръчност бяха в услуга на всички. Ех, ако работите можеха да се уредят за общо задоволство, какви празненства би организирал! Да, ако станеше нужда, Кап Матифу и Поант Пескад не биха се подвоумили да започнат отново акробатския си занаят, за да повеселят антекиртското население!

В очакване на тия щастливи дни Поант Пескад и Кап Матифу разработваха и разхубавяваха градината си, засенчена от хубави дървета, и вилата, потънала в цветя. Работата по строежа на малкия басейн придобиваше вече определен облик. Ако погледаше как Кап Матифу откъртва и пренася огромни скални блокове, човек можеше да установи, че провансалският херкулес не е загубил нищо от необикновената си сила.

Междувременно, ако агентите на доктора не бяха стигнали доникъде в издирването на госпожа Батори, то и натоварените да търсят Саркани не бяха по-щастливи. Нито един от тях не успя да открие къде се е скрил този негодник след заминаването от Монте Карло.

Знаеше ли Сайлас Торонтал убежището му? Съмнително беше предвид обстоятелствата, при които се разделиха на пътя за Ница. Но и да приемем, че знаеше, дали би се съгласил да каже?

Докторът чакаше все пак търпеливо банкера да бъде в състояние да отговаря, за да направи този опит.

Сайлас Торонтал и Карпена бяха затворени напълно изолирано един от друг в малка крепост в северозападния край на Артенак. Те се знаеха само по име, защото банкерът никога не се бе намесвал пряко в дейността на Саркани в Сицилия. По тази причина беше изрично заповядано да не се допусне да заподозрат дори, че са заедно в тази крепост. Намираха се в две отдалечени една от друга килии и излизаха оттам само да подишат чист въздух, и то в отделни дворчета. Сигурен във верността на тези, които ги пазеха — двама сержанти от милицията на Антекирта, — докторът беше убеден, че между двамата пленници няма да се установи никаква връзка.

Не можеше да се опасява и от словоохотливост: на всички въпроси на Сайлас Торонтал и Карпена за мястото на задържането им не бе и нямаше да бъде отговорено. Не можеха следователно по нищо да заподозрат, че са попаднали във властта на загадъчния доктор Антекирт, когото банкерът познаваше от срещата им в Рагуза.

Да намери отново Саркани и да го отвлече, както бе постъпил с двамата му съучастници — това беше постоянната мисъл на доктора. Затова на 16 октомври, след като установи, че Сайлас Торонтал е вече в състояние да отговаря на зададените въпроси, той реши да пристъпи към разпита му.

Най-напред се състоя едно съвещание по тези въпроси между доктора, Петер и Луиджи, на което присъствува и Поант Пескад, чието мнение не беше за пренебрегване.

Докторът им изложи намеренията си.

— Но — възрази Луиджи — ако кажем на Сайлас Торонтал, че искаме да узнаем къде е Саркани, няма ли той да се усъмни, че желаем да заловим съучастника му?

— А какво неудобство има — отговори докторът, — ако Сайлас Торонтал узнае това, щом вече не може да ни избяга?

— Неудобството е в това, господин докторе — продължи Луиджи, — че Сайлас Торонтал може да сметне за изгодно да не каже нищо, което би могло да навреди на Саркани.

— Че защо?

— Защото ще навреди на себе си.

— Мога ли да направя една забележка? — запита Поант Пескад, който от дискретност стоеше малко настрана.

— Разбира се, приятелю! — отговори докторът.

— Господа — започна Поант Пескад, — поради особените условия, при които тези двама джентълмени се разделиха, имам основание да вярвам, че няма вече да се щадят взаимно. Господин Сайлас сигурно мрази искрено господин Саркани, който го тласна към разорение. Затова, ако господин Торонтал знае къде се намира понастоящем господин Саркани, той не ще се поколебае да проговори — поне така мисля аз. Ако не каже нищо, то ще е, защото няма какво да каже.

Тези разсъждения не бяха лишени от правдоподобност. Твърде вероятно беше, че ако банкерът знае къде се е скрил Саркани, не би се сметнал длъжен да мълчи, когато собственият му интерес налага обратното.

— Още днес ще разберем каква е работата — отговори докторът — и ако Торонтал нищо не знае или нищо не иска да каже, ще ви съобщя. Но тъй като той още не знае, че е във властта на доктор Антекирт, нито че Петер Батори е жив, разпитът ще се води от Луиджи.

— На вашите заповеди, господин докторе — отговори младежът.

Луиджи отиде в укреплението и бе въведен в бункера, който служеше за затвор на Сайлас Торонтал.

Банкерът седеше в един ъгъл пред някаква маса. Току-що бе станал от леглото. Нямаше никакво съмнение, че душевното му състояние се бе подобрило. Той не мислеше вече за разорението си, нито за Саркани. Безпокоеше го само въпросът: защо е затворен, коя могъща личност е била заинтересована да го отвлече. Не знаеше какво да мисли; и всичко можеше да очаква.

При влизането на Луиджи Ферато той стана; но по даден знак веднага седна отново. Късият разпит, на който бе подложен, беше следният:

— Вие ли сте Сайлас Торонтал, някога банкер в Триест, живущ напоследък в Рагуза?

— Няма какво да отговарям на този въпрос. Които ме държат в плен, трябва да знаят кой съм.

— И знаят.

— Кои са те?

— Ще научите по-късно.

— А вие кой сте?…

— Един човек, натоварен да ви разпита.

— От кого?…

— От тези, с които имате да уреждате сметки!

— Още веднъж, кои са те?

— Не съм длъжен да ви казвам.

— В такъв случай не съм длъжен да ви отговарям.

— Добре! В Монте Карло вие бяхте с един човек, когото познавате отдавна и който не ви е напускал, откакто сте заминали от Рагуза. Този човек, триполитанец по произход, се нарича Саркани. Той избяга в момента, когато бяхте задържан на шосето за Ница. Натоварен съм да ви попитам следното: знаете ли къде се намира сега този човек и ако знаете, бихте ли ни казали?

От предпазливост Сайлас Торонтал не пожела да отговори. Ако искаха да узнаят къде е Саркани, очевидно беше, за да го заловят, както бяха постъпили със самия него. Но с каква цел? Дали за някои общи техни дела, по-специално за разкриване на конспирацията в Триест? Но как са станали известни тези факти и кой е заинтересован да отмъсти за граф Матиаш Шандор и за двамата му приятели, умрели преди повече от петнадесет години? Това именно се питаше банкерът. Във всеки случай имаше основание да вярва, че се намира под ударите на едно неофициално правосъдие, което смята да се справи с него и неговия съучастник, а това още повече го разтревожи. Затова, макар да не се съмняваше, че Саркани се е укрил в Тетуан, в къщата на Намир, където трябваше да изиграе, и то твърде скоро, последната си партия, той реши да не казва нищо. Ако по-късно интересът му наложи, щеше да проговори. Но до този момент трябваше да се държи крайно резервирано.

— Е, какво? — запита Луиджи, след като остави на банкера време да си помисли.

— Господине — каза Сайлас Торонтал, — бих могъл да ви отговоря, че зная къде е този Саркани, за когото говорите, и не желая да ви го кажа! Но в действителност не зная.

— Това ли е отговорът ви?

— Единствен и верен!

След тези думи Луиджи излезе и отиде да докладва на доктора разговора си със Сайлас Торонтал. Тъй като всъщност в отговора на банкера нямаше нищо невероятно, трябваше да се задоволят с него. А за откриване убежището на Саркани щяха да засилят издирванията, като не щадят усилия и средства.

Но докато чакаше някои нови сведения, които ще му позволят да продължи борбата, докторът трябваше да се заеме с въпроси, които сериозно засягаха сигурността на Антекирта.

Той бе получил неотдавна поверителни сведения от Киренайка. Неговите агенти препоръчваха да се наблюдава по-строго районът на залива Сидра. Според тях опасното братство на сенуситите като че съсредоточавало силите си по границата на Триполитания и ги придвижвало постепенно към сиртското крайбрежие. Бързите куриери на великия вожд сновели със съобщения между различните зауяси на Северна Африка. От чужбина било доставено оръжие за братството. И накрая, извършвало се явно съсредоточаване на сили във вилаета Бенгази, следователно в близост до Антекирта.

За предотвратяване на опасността, която можеше да настъпи съвсем скоро, докторът трябваше да вземе всички мерки, налагани от благоразумието. През последните три седмици на октомври Петер и Луиджи му помагаха много дейно в тази работа, пък и всички колонисти оказваха своето съдействие. Поант Пескад бе изпратен няколко пъти тайно по бреговете на Киренайка, за да се свърже с агентите, и така бе установено, че опасността, която заплашва острова, никак не е въображаема. Пиратите от Бенгази, мобилизирали съмишлениците си от цялата област, подготвяха някаква акция, която бе насочена сигурно срещу Антекирта. Предстояща ли беше тази акция? В това отношение нищо не можаха да узнаят. Във всеки случай водачите на сенуситите се намираха все още в южните вилаети, а беше твърде вероятно, че никаква значителна операция няма да бъде предприета, ако те не са тук, за да я ръководят.

Ето защо „електриците“ на Антекирта получиха заповед да кръстосват из водите на Сиртско море, за да наблюдават както бреговете на Киренайка и Триполитания, така и крайбрежието на Тунис чак до нос Бон.

Както знаем, отбранителните работи на острова не бяха напълно завършени. Но ако не беше възможно да ги довършат навреме, то поне боеприпасите в арсенала на Антекирта бяха в изобилие.

Отстояща на двадесетина мили от бреговете на Киренайка, Антекирта би била съвсем уединена в залива, ако едно островче с триста метра обиколка, известно под името Кенкраф, не стърчеше на две мили от югоизточния й край. Според намеренията на доктора, то трябваше да служи за заточение на колонисти, ако редовният съд на острова наложи някога подобно наказание — нещо, което не бе се случило досега. Все пак за тази цел там бяха построени няколко бараки.

Но островчето Кенкраф не беше укрепено и ако неприятелска флотилия би нападнала Антекирта. Дори само с местоположението си то представляваше истинска опасност. Достатъчно беше да дебаркират на него, за да го превърнат в солидна операционна база: а с възможностите да се натрупат на него муниции и храни, да се разположи батарея то представляваше за нападателите много сериозна опорна точка и по-добре беше да не съществува, щом нямаше време да бъде укрепено.

Положението на островчето Кенкраф, предимствата, които неприятелят би могъл да извлече от него срещу Антекирта, много безпокояха доктора. Затова, след като размисли добре, той реши да го унищожи, но това разрушаване трябваше да послужи за пълно ликвидиране на няколкостотинте пирати, които биха рискували да го овладеят.

Веднага пристъпиха към изпълнението на този план. С извършването на подземни изкопи островчето Кенкраф се превърна скоро в огромен миниран обект, свързан с Антекирта чрез подводен кабел. Достатъчно беше да пуснат по този кабел електрически ток, за да не остане нито следа от островчето над морската повърхност.

В действителност докторът не бе прибягнал за това пълно разрушение нито към обикновения барут, нито към пироксилина. Той знаеше състава на един наскоро открит експлозив, толкова по-разрушителен от динамита, колкото е динамитът в сравнение с обикновения барут. По-удобен за използуване от нитроглицерина, по-лесно преносим, защото се получава от две отделни течности, които се смесват само в момента на употребата, не замръзващ до двадесет градуса под нулата, докато динамитът замръзва още при пет-шест градуса, избухващ само при силен удар, получен от избухване на капсула с фулминат, този експлозив е толкова удобен, колкото и ужасен.

Как се получава? Просто чрез въздействие на чист безводен течен азотен протоксид^[1] върху различни вещества, съдържащи въглерод: минерални, растителни, животински масла или други мастни деривати. Двете, безвредни поотделно и разтворими една в друга течности се смесват в съответна пропорция, както смесваме вода и вино без някаква опасност при манипулацията. Такъв е панкластитът, дума, която означава „всеразрушител“, и той действително разрушава всичко.

Този експлозив бе вкаран под почвата на островчето във вид на многобройни фугаси. Посредством подводния кабел от Антекирта, който щеше да подпали капсулите с фулминат, прикрепени към всяка фугаса, експлозията щеше да стане мигновено. Но тъй като кабелът можеше да се повреди, за по-сигурно известен брой фугаси бяха заровени в островчето и свързани помежду си с други подземни жици. В такъв случай беше достатъчно да се закачи случайно по земната повърхност някоя от техните пластинки, за да се затвори веригата, токът да потече и да предизвика взрива. Така че при масово дебаркиране на Кенкраф неприятелят мъчно би избягнал пълно унищожение.

Тези защитни мерки бяха вече много напреднали в първите дни на ноември, когато едно непредвидено събитие принуди доктора да напусне острова за няколко дни.

На 3 ноември сутринта параходът, предназначен да докарва въглища от Кардиф, хвърли котва в пристанището на Антекирта. През време на прехода лошото време го бе принудило да направи престой в Гибралтар. Там, на гишето „до поискване“, капитанът бе заварил писмо, адресирано до доктора и препращано от пощенските служби по крайбрежието, без да стигне до получателя си.

Докторът взе писмото с печатите на Малта, Катания, Рагуза, Сеута, Отранто, Малага и Гибралтар.

Адресът — едър треперещ почерк — беше писан очевидно от ръка, която нямаше навик, а може би и сили да пише. На плика имаше само едно име — на доктора — със следната трогателна препоръка:

„За доктор Антекирт,

С божия помощ.“

Докторът разкъса плика, отвори писмото — на вече пожълтяла хартия — и прочете:

„Господин докторе,

 

Дано бог помогне това писмо да стигне до вас!… Аз съвсем остарях!… Може да умра!… И тя ще остане сама на света!… Смилете се за госпожа Батори, за последните дни на нейния толкова тежък живот! Помогнете й!… Елате!

Ваш смирен слуга,

Борик“

В един ъгъл името: „Картаген“, а под него: „Регентство Тунис“ Докторът беше сам в салона на „щатхауса“, когато прочете това писмо. Из гърдите му се изтръгна вик, изпълнен с тържество и мъка — тържество, защото бе намерил най-сетне отново следите на госпожа Батори, и мъка или по-скоро тревога, защото печатите на плика сочеха, че писмото е било изпратено преди повече от месец. Веднага повика Луиджи.

— Луиджи — каза докторът, — предупреди капитан Кьострик до два часа „Ферато“ да бъде под пара.

— След два часа ще бъде готов да отплаваме — отговори Луиджи. — На вас ли ще е нужен, господин докторе?

— Да.

— Дълго ли ще бъде плаването?

— Три-четири дни.

— Сам ли тръгвате?

— Не. Погрижи се да намериш Петер и му кажи да се приготви за път.

— Петер отсъствува, но до един час ще се завърне от укрепителните работи на Кенкраф.

— Искам и сестра ти да ни придружи, Луиджи. Нека се приготви и тя.

— Веднага.

И Луиджи излезе, за да предаде нарежданията, които бе получил.

След един час Петер пристигна в „щатхауса“.

— Прочети — каза докторът, като му подаде писмото на Борик.