Жул Верн
Матиаш Шандор (20)

Втора глава
Минало и настояще

— Най-напред историята на доктор Антекирт, която започва в момента, когато граф Матиаш Шандор се хвърли във водите на Адриатика.

Минах невредим сред град от куршуми, с който ме обсипа последният залп на полицаите. Нощта беше извънредно тъмна и не можаха да ме видят. Течението ме отнасяше към открито море и не бих могъл да се върна на сушата, дори ако бих поискал. Но аз и не го желаех. По-добре беше да умра, отколкото да бъда заловен, за да ме върнат и разстрелят в крепостта Пизино. Ако загинех, всичко щеше да свърши. Ако успеех да се спася, бих могъл да мина за мъртъв. Нищо не би ме смущавало вече да извърша правосъдието, което пред граф Затмар, пред баща ти и пред себе си се бях заклел да извърша… и ще извърша!

— Правосъдие ли? — възкликна Петер, чийто поглед пламна при тези така неочаквани думи.

— Да, Петер, и ти ще го узнаеш, защото именно за да те спечеля за него, аз те изтръгнах, мъртъв като мене, и жив като мене, от гробището в Рагуза!

При тези думи Петер Батори усети, че се връща петнадесет години назад във времето, когато баща му бе паднал под залпа на екзекуционния взвод в крепостта Пизино.

— Пред мене — продължи докторът — се простираше открито море, чак до италианското крайбрежие. Колкото и да съм добър плувец, не можех да си въобразявам, че ще го прекося, ако случайността не ми помогне било като срещна отломки от потънал кораб, било като ме прибере на борда си някой чуждестранен параход; в противен случай ми предстоеше да загина. Но когато е жертвувал живота си, човек намира сили да го защити, ако това е възможно.

Най-напред се гмурнах няколко пъти, за да избягна последните изстрели. После, щом се уверих, че не могат вече да ме видят, се задържах на повърхността и се насочих към открито море. Дрехите ми пречеха съвсем малко, защото бяха много леки и прилепнали към тялото.

Трябва да е било към девет и половина вечерта. Предполагам, че бях плувал повече от един час в посока противоположна на брега, като се отдалечавах от пристанището Ровиньо, чиито последни светлини постепенно се загубиха.

Къде отивах и на какво се надявах? На нищо, Петер, но аз чувствувах в себе си сили за съпротива, упоритост, свръхчовешка воля, които ме поддържаха. Опитвах се да спася не живота си, а предстоящото си дело! И ако през това време минеше някоя рибарска лодка, веднага бих се гмурнал, за да я избягна. Колко ли нови предатели можеха да се намерят по това австрийско крайбрежие, готови да ме издадат, за да получат своята награда! Колко ли Карпеновци срещу един честен Андреа Ферато!

Тъкмо това и стана към края на този първи час. Из тъмнината почти изведнъж изникна една лодка. Тя идваше откъм открито море и се носеше бързо към сушата. Тъй като бях вече изморен, лежах по гръб, но инстинктивно се обърнах, готов да изчезна. Рибарска лодка, която се насочваше към някое пристанище на Истрия, беше, разбира се, подозрителна за мене!

Положението се изясни почти веднага. Един от моряците извика на далматински език да променят халса. Гмурнах се веднага, а лодката зави и мина над главата ми, без хората в нея да ме забележат.

Задъхвайки се вече, аз изплувах, за да си поема въздух, и продължих да се насочвам на запад.

С напредването на нощта бризът започна да стихва. Заедно с вятъра се успокоиха и вълните. Сега вече бях повдиган само от едно дълбоко вълнение, което ме отнасяше към открито море.

Така ту с плуване, ту с почивки аз се отдалечих от брега с още един час. Виждах само целта, която трябваше да достигна, не и пътя, който ми предстоеше. Петдесет мили, за да се прекоси Адриатика. Да, исках и щях да ги измина! Ех, Петер, трябва да преминем през такива изпитания, за да разберем на какво е способен човек, какво постижение може да даде човешката машина при обединяването на душевната и физическата сила!

Още един час продължих така. Тази част на Адриатика беше напълно пуста. И последните птици я бяха напуснали, за да се приберат в дупките си из скалите. Над главата ми прелитаха само гоеланди или чайки, които излитаха на двойки с остър крясък.

Но макар че не исках да се поддавам на умората, ръцете ми започваха да се отпускат, краката натежаха. Пръстите ми вече се разтваряха и с мъка успявах да ги държа прибрани. Главата ми тежеше, сякаш ми бяха привързали гюлле на рамената; с мъка можех да я задържам над водата.

Изпаднах почти в халюцинация. Губех нишката на мисълта си. Странни мисли се преплитаха в размътения мозък. Чувствувах, че не ще мога да чуя малко по-далечен шум, нито да видя светлина, ако попадна в нейния обсег. Точно това и стана.

Трябва да е било към полунощ, когато откъм изток чух далечен глух тътен, чийто произход не можах да разпозная. Някакъв блясък прониза клепачите ми, които се затваряха неволно. Опитах се да изправя глава, но успях едва като потънах наполовина. След това се огледах.

Давам ти всички тези подробности, Петер, защото трябва да ги знаеш, а чрез тях да опознаеш и мене.

— Всичко ми е известно за вас, докторе, всичко! — отговори младежът. — Да не мислите, че майка ми е пропуснала да ме осведоми кой е бил граф Матиаш Шандор?

— Приемам, че е познавала Матиаш Шандор, Петер, но не и доктор Антекирт! А него именно трябва да опознаеш ти! Но изслушай, го!… Изслушай ме!

Шумът, който бях чул, идваше от кораб, плаващ от изток към италианския бряг. Бях видял бялата му светлина, закачена за реята на фокмачтата, а това показваше, че е параход. Не закъснях да забележа и пътните му светлини: червената — на левия борд, зелената — на десния борд; и тъй като ги виждах едновременно, това означаваше, че той се движи към мене.

Моментът беше решителен. По всичко личеше, че параходът е австрийски, щом идваше откъм Триест. Така че да потърся убежище на борда му значеше да се тикна в ръцете на полицаите от Ровиньо. Бях решил да не върша това, но исках да се възползувам и от представилото се средство за спасение.

Параходът беше бърз. Той растеше невероятно, докато се приближаваше към мене и виждах вече как морето побелява при вълнореза. След по-малко от две минути трябваше да прекоси мястото, където стоях неподвижен.

Не се и съмнявах, че параходът е австрийски. Но не би било чудно да отива в Бриндизи или Отранто или поне да спира там. В такъв, случай би пристигнал след по-малко от едно денонощие.

Веднага реших: ще чакам. Уверен, че няма да ме забележат в тъмнината, аз се задържах на пътя на това чудовище, забавило в този момент движението си и едва полюлявано от вълнението.

Най-сетне параходът се приближи, като пореше морето със своя вълнорез, висок повече от двадесет стъпки. Обля ме пяната при носа, но не бях ударен. Дългият железен корпус ме докосна съвсем леко и аз рязко се отстраних с ръка. Това трая само няколко секунди. После, щом зърнах високите очертания на кърмата, се вкопчих за руля^[1], с риск да бъда разкъсан от витлото.

За щастие корабът беше с пълен товар и витлото, потънало дълбоко във водата, не я пенеше на повърхността; иначе не бих могъл да се справя с образувания водовъртеж, нито да уловя опорната точка, в която се бях вкопчил. Но както при всички параходи, две железни вериги висяха от кърмата с краища, закрепени за руля. Залових се за една от тези вериги, издигнах се до куките, на които бяха закачени малко над водата, и се настаних как да е там близо до ахтерщевена^[2]… Бях вече в относителна безопасност.

След три часа настъпи денят. Пресметнах, че ще трябва да стоя в това положение още двадесет часа, ако корабът спира в Бриндизи или в Отранто. Най-много щях да страдам от жажда и глад. Но важното беше, че не можеха да ме забележат нито от палубата, нито дори от лодката, закачена на кърмата. Вярно е, че можех да бъда открит и издаден от някой кораб, отиващ в противоположна посока; но малко бяха ония, с които се разминахме през деня, при това доста отдалеко, така че не беше възможно да забележат човек, който се държи за веригите на руля.

Топлото слънце изсуши скоро дрехите, които бях съблякъл. Тристате флорина на Андреа Ферато си стояха в колана. Те щяха да ми осигурят безопасност, когато стигна на сушата. Там вече нямаше защо да се боя от агентите на Австрия. Не съществуваше екзекуция за политическите емигранти. Но за мене не беше достатъчно да съм спасен; аз исках да ме смятат за умрял. Никой не трябваше да знае, че последният беглец от крепостта Пизино е намерил убежище на италианска земя.

Стана това, което желаех. Денят мина без произшествия. Настъпи нощта. Към десет часа вечерта някаква светлина замига на редовни интервали откъм югозапад. Беше фарът на Бриндизи. Два часа по-късно параходът спря пред входа на пристанището.

Но докато лоцманът още не бе дошъл, на две мили приблизително от сушата аз свих дрехите си на вързоп, вързах го за врата си, спуснах се по веригите на руля и се плъзнах тихо във водата.

Минута след това не виждах вече кораба, който ревеше с парната си свирка.

След половин час при съвсем тихо море стъпих на брега, в който не се разбиваше никакъв прибой. Приютих се зад скалите, облякох се и тъй като умората надделя над глада, заспах в едно кътче, застлано с изсъхнали водорасли.

На сутринта отидох в Бриндизи, потърсих по-скромен хотел и зачаках развоя на събитията, преди да съставя плана за новия си живот.

Два дни по-късно, Петер, научих от вестниците за развръзката на конспирацията в Триест. Съобщаваха също, че мерките да се намери трупът на граф Шандор са останали без резултат. Обявили ме бяха за мъртъв, както ако бях паднал с другарите си Ласло Затмар и баща ти при разстрелването им в крепостта Пизино.

Аз, мъртъв!… Не, Петер! И ще видят, че съм жив!

Петер Батори слушаше жадно разказа на доктора. Имаше впечатлението, че го е чул от дъното на гроб. А му говореше граф Матиаш Шандор! Седнал срещу него, жив портрет на баща му, изоставил постепенно обичайната си сдържаност, той бе разтворил изцяло душата си, показваше му я такава, каквато беше, след като я бе прикривал толкова години. Но не бе казал още нищо от онова, което Петер очакваше с нетърпение да узнае, нищо от онова, за което искаше неговата помощ.

Разказаното от доктора за смелото преминаване на Адриатика беше вярно до най-малките подробности. Така бе стигнал той здрав и читав в Бриндизи, докато Матиаш Шандор оставаше мъртъв за всички.

Но той трябваше да напусне Бриндизи без отлагане. Този град е само транзитно пристанище. Оттук се заминава за Индия или се пристига в Европа. Най-често то е пусто с изключение на един-два дни седмично, когато пристигат пътническите параходи, и по-специално тези на „Пенинсулър енд Ориентал Къмпани“. Но това беше достатъчно беглецът от Пизино да бъде разпознат, а ще повторим, че макар да не се страхуваше тук за живота си, за него беше важно да го смятат за мъртъв.

По това именно мислеше докторът на следния ден от пристигането си в Бриндизи, като се разхождаше край терасата, където се издига колоната на Клеопатра, точно там, откъдето е започвала древната виа^[3] Апия. Планът на новия му живот беше вече съставен. Той искаше да отиде в Близкия изток, да спечели състояние и могъщество. Но не можеше да отплава с някой от пътническите кораби, които отнасят към бреговете на Мала Азия пътници от най-различни народности. Трябваше му по-незабележим превоз, какъвто не можеше да намери в Бриндизи. Затова още същата вечер замина с влака за Отранто.

За час и половина стигна в този град, разположен почти в тока на италианския ботуш, до канала, откъдето се влиза в Адриатика. Тук, в това почти изоставено пристанище, докторът успя да се спазари със стопанина на един шебек, който тръгваше за Смирна с товар дребни албански кончета, ненамерили купувач в Отранто.

На следния ден шебекът вдигна котва и докторът видя как в крайната точка на Италия изчезва зад хоризонта фарът на Пунта ди Лука, докато Акрокеронските планини потъват в мъглата на срещуположния бряг. Няколко дни по-късно след спокойно плаване заобиколиха нос Матапан в най-южния край на Гърция и шебекът пристигна в Смирна.

Докторът разказа накратко на Петер тази част от пътуването си, както и това, как бе научил от вестниците неочакваната смърт на малката си дъщеря, която го оставяше сам на света.

— Най-сетне — каза той — стъпих в Мала Азия, където в продължение на толкова години щях да живея непознат. Щях да се прехранвам с познанията по медицина и естествени науки, които бях усвоил на младини из унгарските училища и университети — където баща ти преподаваше с такъв авторитет.

За щастие успях, и то по-скоро, отколкото се надявах, отначало в Смирна, където в течение на седем-осем години си създадох име на голям лекар. Няколко неочаквани случая ме свързаха с най-богатите хора от области, където лекарското изкуство беше още в първично състояние. Тогава реших да напусна Смирна. И както професорите от миналото, аз лекувах и преподавах изкуството да се лекува, изучавах непознатата терапия на талебите от Мала Азия и на пандитите от Индия, пребродих тези области, като се спирах тук няколко седмици, там — няколко месеца, викан и търсен в Карахисар, Биндер, Адана, Алеп, Триполи, Дамаск, предшествуван навред от славата, която растеше непрестанно заедно с богатството.

Но това не стигаше. Трябваше да спечеля неограниченото могъщество на някой индийски раджа, толкова учен, колкото и богат.

Такъв случай ми се отдаде.

В град Хомс, в Северна Сирия, един човек угасваше от продължителна болест. Никой лекар дотогава не бе успял да я определи. Затова не знаеха и как да я лекуват. Този човек, който се казваше Фаз-Рхат, бе заемал високи длъжности в Отоманската империя. Беше само четиридесет и пет годишен и съжаляваше още повече за живота поради това, че огромното богатство му позволяваше да изпита до дъно всичките му наслади.

Фаз-Рхат чувал да говорят за мене, защото по това време бях вече известен. Помоли ме да отида да го прегледам в Хомс и аз приех поканата.

— Докторе — каза той, — половината от състоянието ми е твое, ако ми върнеш живота!

— Задръж състоянието си! — отговорих аз. — Ще те лекувам и ще оздравееш, ако е рекъл аллах!

Проучих внимателно този болен, когото лекарите бяха вече отписали. Не му даваха повече от няколко месеца живот. Но аз имах щастието да поставя точна диагноза. В продължение на три седмици стоях до Фаз-Рхат, за да наблюдавам действието на лечението, което прилагах. Той оздравя напълно. Когато поиска да ми се издължи, аз не приех повече от това, което ми се струваше редно. После напуснах Хомс.

Три години по-късно Фаз-Рхат загина при ловна злополука. Без роднини, без преки потомци, той ме оставяше по завещание за наследник на всичките си имоти, с приблизителна стойност не по-малко от петдесет милиона флорина^[4].

Изминали бяха вече тринадесет години, откакто беглецът от Пизино бе потърсил убежище в тези области на Мала Азия. Името на доктор Антекирт, станало почти легендарно, се носеше из цяла Европа. Бях постигнал това, което желаех. Оставаше да осъществя единствената цел на живота ми.

Реших да се върна в Европа или поне в някоя от крайните точки на Средиземноморието. Обиколих африканското крайбрежие и срещу доста висока цена станах собственик на един голям, богат и плодороден остров, който можеше да задоволи материалните нужди на една малка колония. Това беше остров Антекирта. Тук, Петер, аз съм владетел, пълен господар, цар без поданици, но с персонал, който ми е предан телом и духом, с отбранителни средства, които ще бъдат опасни, когато ги довърша, със съобщителни уреди, които ме свързват с различни точки на средиземноморското крайбрежие, с флотилия, която развива такава скорост, че цялото море се е превърнало, така да се каже, в мое владение.

— Къде е разположен остров Антекирта? — запита Петер Батори.

— В един край на Голямото Сиртско море, което има лоша слава още от най-дълбока древност, в дъното на залива Сидра, врязан дълбоко в африканския бряг между регентство Триполи и Киренайка и опасен дори за модерните параходи поради силните северни ветрове.

Тъкмо там наистина, северно от Сиртските острови, се намираше остров Антекирта. Години преди това докторът бе обходил крайбрежието на Киренайка, Суза, някогашното пристанище на Кирена, страната на Барка^[5], градовете, които заместиха някогашните Птолемаис, Берениса, Адрианополис — с една дума, античния Пентапол, някога гръцки, македонски, римски, персийски, сарацински и така нататък, а сега — арабски, подчинен на пашалъка в Триполи. Случайните му пътувания — защото той отиваше, където го повикат — го бяха отвели до тези многобройни архипелази, пръснати край либийския бряг: във Фарос и Антиродос, близнаците Плинтин, Илос, Хифалите, Енесипт, Тиндарските скали, Пиргос, Платея, Понтийските и Белите острови и накрая в Сиртските.

Там, в залива Сидра, на тридесет мили югозападно от вилаета Бенгази, остров Антекирта, най-близкият до брега, привлече по-особено вниманието му. Наричаха го така, защото се намираше пред другите Сиртски (или Киртски) острови^[6]. Още тогава докторът намисли да го превърне някой ден в своя собственост и сякаш по предварително встъпване във владение се нарече Антекирт — име, което не закъсня да се разчуе из целия Стар свят.

Изборът беше продиктуван от две важни съображения: преди всичко Антекирта беше достатъчно обширен — осемнадесет мили обиколка, — за да побере персонала, който докторът смяташе да отведе там; беше достатъчно висок, тъй като един конус, който се издигаше на осемстотин стъпки, позволяваше да се наблюдава заливът чак до брега на Киренайка. С достатъчно разнообразно производство и напояван от достатъчен брой рекички, островът щеше да задоволява нуждите на своите няколко хиляди жители. Освен това той се намираше в най-заслонения край на едно море, прочуто със страшните си бури, още в праисторически времена гибелно за аргонавтите, споменавано от Аполоний Родоски, Хораций, Вергилий, Проперций, Сенека, Валерий Флак, Лукиан и още много други, повече географи, отколкото поети — Полибий, Салуст, Страбон, Мела, Плиний и Прокопий — възпели или описали тези Сирти, тези „примамващи“ острови, какъвто е истинският смисъл на името им.

Тъкмо такова владение беше удобно за доктор Антекирт. И той го откупи за доста голяма сума в пълна своя собственост без никакви феодални или други задължения. Актът за собственост бе изцяло одобрен от султана и направи от притежателя на Антекирта истински самовластен собственик.

От три години вече докторът живееше на този остров. Около триста европейски и арабски семейства, привлечени от условията и сигурността за един по-щастлив живот, образуваха малка колония, наброяваща близо две хиляди души. Те не бяха роби, нито дори поданици, а предани другари на своя шеф, също така предано привързани и към това кътче от земното кълбо, което бе станало тяхна нова родина.

Постепенно бе организирана редовна администрация с милиция, предназначена да отбранява острова, и съдии, избрани между първенците, които не бяха имали много случаи да упражняват своя мандат. След това по планове, изпратени от доктора в най-добрите корабостроителници на Англия, Франция и Америка, бе построена чудна флотилия от параходи, моторни яхти, ветроходни яхти и „електрици“, предназначена за бързи пътувания из Средиземноморския басейн. Същевременно започнаха да укрепяват острова; но укрепленията още не бяха довършени, макар че докторът бързаше не без основание с тези строежи.

Страхуваше ли се Антекирта от някакъв неприятел във водите на залива Сидра? Да! Една опасна секта или по-скоро едно пиратско сдружение бе посрещнало със завист и омраза основаването на тази колония край Либийското крайбрежие.

Тази секта беше мюсюлманското братство на Сиди Мохамед Бен Али Ес Сенуси. През тази година (1300 по мохамеданското летоброене) тя бе станала по-застрашителна от когато и да е. Географските й владения наброяваха близо три милиона привърженици. Нейните зауяси^[7], вилаети, ръководни центрове, пръснати из Египет, в европейските и азиатските области на Отоманската империя, в страната ща баелесите и тубусите, в Източна Нигрития^[8], Тунис, Алжир, Мароко, в независима Сахара, чак до границите на Западна Нигрития, съществуваха в още по-голям брой в Триполитания и Киренайка. Те бяха постоянна опасност за европейските колонии в Северна Африка, за великолепния Алжир, предназначен да стане най-богатата страна в света, и по-специално за остров Антекирта, както сами ще можем да се убедим. Така че снабдяването с всички съвременни средства за предпазване и защита беше само проява на предвидливост от страна на доктора.

Всичко това Петер Батори научи от разговора, който щеше да го запознае с още много други неща. Пренесли го бяха на остров Антекирта, в най-вътрешния край на Сиртския залив, защото смятаха, че това е едно от най-неизвестните кътчета на Стария свят, на няколкостотин левги от Рагуза; от Рагуза, където бе оставил две същества, които нямаше никога да забрави — майка си и Савина Торонтал.

С още няколко думи докторът допълни подробностите, които се отнасяха до втората част от живота му. Докато вземаше мерки за сигурността на острова, докато се грижеше да използуват богатата му почва, да го пригодят към материалните и моралните нужди на малката колония, той не пропускаше да следи какво става с неговите някогашни приятели, чиито следи никога не бе загубвал. Между тях бяха и госпожа Батори, синът й и Борик, които бяха напуснали Триест, за да се установят в Рагуза.

Така Петер научи защо яхтата „Саварена“ бе пристигнала в Гравоза при условия, заинтригували толкова много жителите й, защо докторът бе посетил госпожа Батори, как бе отказала тя парите, оставени на нейно разположение, как докторът бе дошъл тъкмо навреме, за да изтръгне Петер от гроба, гдето го бе оставил приспан в хипнотичен сън.

— Тебе, сине мой — добави той. — Да! Тебе, обезумелия, стигнал до самоубийство!…

При тези думи възмущението даде на Петер сили да се изправи.

— Самоубийство ли!… — възрази той. — Нима помислихте, че съм се наранил сам?

— В момент на отчаяние… Петер…

— Да, бях отчаян!… Смятах, че вие, приятелят на баща ми, ме изоставяте въпреки обещанията, които ми бяхте дали, и то без да ви ги искам!… Да, отчаян бях! И още съм отчаян!… Но на отчаяния бог не повелява да умре!… Казва му да живее, за да отмъсти!

— Не… за да накаже! — възрази докторът. — Но кой те е наранил тогава, Петер?

— Един човек, когото ненавиждам — отговори Петер. — Когото срещнах в оная вечер случайно на безлюдния път покрай стените на Рагуза. Може би е помислил, че ще се нахвърля върху му, за да го предизвикам… Но той ме изпревари… Удари ме… Казва се Саркани, този, който…

Петер не можа да довърши. При мисълта за негодника, когото смяташе вече за мъж на Савина, главата му се размъти и той затвори очи — сякаш животът го бе напуснал, а раната се бе отворила отново.

Докторът веднага го свести, погледна го и промълви:

— Саркани!… Саркани!…

Петер трябваше да си почине след преживяното сътресение. Но не се съгласи.

— Не! — каза той. — Когато започнахте разказа си, вие ми казахте: „Най-напред историята на доктор Антекирт от момента, в който граф Матиаш Шандор се хвърли във водите на Адриатика…“

— Да, Петер.

— Остава следователно да ми съобщите онова, което още не зная за граф Матиаш Шандор.

— Имаш ли сили да ме изслушаш?

— Разказвайте.

— Така да бъде! — отговори докторът. — По-добре да свършим с тази тайна, която имаш правото да знаеш с всичкия ужас, който се крие в миналото, за да не се връщаме вече към него! Нима помисли, Петер, че съм те изоставил, защото бях напуснал Гравоза!… Изслушай ме тогава!… После ще ме съдиш!

Ти знаеш, че и навечерието на деня, определен за изпълнението на присъдата, другарите ми и аз се опитахме да избягаме от крепостта Пизино. Но Ласло Затмар бе заловен от стражата в момента, когато щеше да се спусне при нас в подножието на кулата. Баща ти и аз, отвлечени от пороя Буко, бяхме извън техния обсег.

След като се спасихме по чудо от водовъртежите на Фойба и се измъкнахме от нея при канала Лем, бяхме забелязани от един подлец, който не се поколеба да продаде главите ни на властта, защото тя бе разгласила, че ще плати добра цена за тях. Откриха ни у един рибар от Ровиньо, тъкмо когато той се готвеше да ни откара отвъд Адриатика. Баща ти бе заловен и върнат в Пизино. Аз бях по-щастлив от него — успях да избягам. Това ти вече знаеш, а ето сега онова, което не знаеш.

Преди издайничеството на този испанец, по име Карпена, което отне на рибаря Андреа Ферато свободата, а след няколко месеца и живота, двама души бяха предали триестките конспиратори.

— Имената им! — извика Петер Батори.

— Попитай най-напред как бе открито предателството им! — отговори докторът.

И разказа накратко онова, което се бе случило в килията на крепостта — как едно акустично явление му бе разкрило имената на двамата предатели.

— Имената им, докторе! — извика отново Петер Батори. — Не ще откажете да ми ги съобщите!

— Ще ти ги кажа!

— Кои са?

— Единият е счетоводителят, който се бе вмъкнал като шпионин в дома на Ласло Затмар! Човекът, който е поискал да те убие! Саркани!

— Саркани! — извика Петер, намерил сили да тръгне към доктора. — Саркани!… Този подлец!… И вие сте знаели това!… Вие, другарят на Ищван Батори, вие, който предложихте на сина му своята закрила, вие, на когото бях поверил тайната на своята любов, вие, който я насърчихте, вие допуснахте този негодник да се вмъкне в дома на Сайлас Торонтал, когато можехте с една дума да му затворите вратата на тоя дом… И с мълчанието си допуснахте това престъпление… Да, това престъпление… което отдаде нещастната девойка в ръцете на Саркани!

— Да, Петер, аз сторих това!

— Но защо?…

— Защото тя не може да стане твоя жена!

— Тя!… Тя!…

— Защото ако Петер Батори се бе оженил за госпожица Торонтал, това би било още по-голямо престъпление!

— Но защо?… Защо… — повтаряше Петер, стигнал до крайния предел на душевното страдание.

— Защото Саркани имаше съучастник!… Да, съучастник в това отвратително дело, което изпрати баща ти на смърт!… И този съучастник… трябва най-сетне да го знаеш… е триесткият банкер Сайлас Торонтал!

Петер бе отгатнал вече, бе разбрал!… Не можа да отговори. Устните му бяха стиснати от спазма. Би се строполил, ако ужасът не парализираше и вцепеняваше тялото му. През разширените зеници погледът му сякаш потъваше в непрогледния мрак.

Това продължи само няколко секунди, през които докторът се питаше с ужас дали пациентът няма да загине след страшната операция, която трябваше да изтърпи.

Но Петер Батори беше силно същество. Той успя да овладее душевната буря. Само очите му пророниха няколко сълзи. После, като се отпусна отново в креслото, подаде ръка на доктора.

— Петер — каза нежно и замислено Матиаш Шандор, — и двамата сме мъртъвци за всички. Аз съм вече сам на света, нямам приятели, нямам дете!… Искаш ли да бъдеш мой син?

— Да… татко!… — отговори Петер Батори.

И едно действително бащинско чувство, посрещнато със синовна любов, ги хвърли във взаимна прегръдка.