Жул Верн
Матиаш Шандор (13)

Трета глава
Доктор Антекирт

Има хора, които създават твърде много работа на Мълвата, тази стоуста жена оркестър, която разнася със своите тромпети имената им по четирите посоки на света.

Такъв беше случаят и с прочутия доктор Антекирт, току-що пристигнал в пристанището Гравоза. При това неговото идване бе ознаменувано със събитие, достатъчно да привлече вниманието на публиката дори върху най-обикновен пътешественик. А той не беше от тази категория.

И наистина от няколко години доктор Антекирт бе станал почти легендарна личност в баснословните страни на Далечния Изток. В Азия, от Дарданелите до Суецкия канал, в Африка, от Суецкия канал до Тунис, по цялото арабско крайбрежие на Червено море не преставаха да повтарят името му, като име на необикновен естественик, гностик^[1], талеб^[2], който владее последните тайни на света. В библейски времена биха го нарекли Епифаний^[3]. В земите край Ефрат щяха да го почитат като потомък на някогашните мъдреци.

Какво беше преувеличено в тази слава? Всичко, което искаше да представи този мъдрец като вълшебник и му приписваше някаква свръхестествена сила. Истината е, че доктор Антекирт беше само човек, просто човек, много образован, с правдив и твърд характер, много разумен, необикновено проницателен, чудно прозорлив, изключително подпомаган от случайностите. Така например той бе открил лекарство против една ужасна епидемична болест, смятана дотогава за заразна, и бе успял да предпази от нея населението на една от централните области в Мала Азия.

Онова, което допринасяше за неговата известност, беше главно непроницаемата загадка около личността му. Откъде идваше той? Никой не знаеше. Какво беше миналото му? И това не се знаеше… Къде бе живял и при какви условия — никой не би могъл да каже. Твърдяха, че доктор Антекирт бил просто обожаван от населението на Мала Азия и Източна Африка, че минавал за изключителен лекар, че слуховете за необичайните му лечения били стигнали до големите научни центрове в Европа, че лекувал еднакво и бедняците, и богатите господари и паши в тези области. Но никога не го бяха виждали в някоя западна страна, а от няколко години насам дори не се знаеше местожителството му. На това се дължеше стремежът да му приписват някакъв загадъчен произход, да го смятат за необичайно превъплъщение, да създават от него един свръхчовек, който лекува със свръхестествени средства.

Но при все че доктор Антекирт още не бе упражнявал изкуството си в главните европейски държави, славата го бе изпреварила там. Той пристигна в Рагуза като обикновен пътешественик, като богат турист, който се разхожда с яхтата си и посещава различни места по Средиземноморието и все пак името му се разчу веднага из града. А преди да видят самия доктор, погледите на хората бяха привлечени от кораба му. Пък и произшествието, предотвратено от смелостта; на Кап Матифу, беше достатъчно да събуди интерес у хората.

Яхтата би правила наистина чест на най-богатите, най-изисканите спортсмени мореплаватели от Америка, Англия и Франция. Двете съвсем прави мачти почти в средата на кораба, което даваше възможност стакселът и гротът да са много добре натегнати, дължината на бушприта, на който бяха изнесени два кливера, издутите долни платна на фокмачтата, дръзко извисеният й флагщок — цялото това ветрилно стъкмяване сигурно й осигуряваше една великолепна скорост дори при лошо време. Тази яхта имаше триста и петдесет тона водоизместимост. С дълга, силно заострена линия, но все пак достатъчно широка и с доста дълбоко газене, осигуряващо добра устойчивост, тя беше истински „морски съд“, послушна в ръцете на кормчията, годна да върви остро срещу вятъра. При хубав пълен или кос заден вятър тя лесно изминаваше своите тринадесет и половина възела^[4] на час. Дори яхти като английските „Бодиси“, „Гаетана“ и „Мордън“ не биха могли да се мерят с нея в международни състезания.

Колкото до външната и вътрешната красота на тази яхта, и най-взискателният яхтсмен не би могъл да измисли нещо по-хубаво. Бялата палуба от канадски бор без чворове, безукорно рендосаната, вътрешна страна на фалшборда, илюминаторите и люковете от тиково дърво с медни обковки, които блестяха като злато, орнаментите по колелото на щурвала, разположението на запасните мачти и реи под блестящите бели чехли, съвършената изработка на макарите, фалите и шкотите, контрастиращи по цвят с галванизираната стомана на вантите, щагите и бакщагите, линията на лакираните спасителни лодки, красиво закачени на своите куки, черният блясък на целия корпус, украсен само с една златна ивица от носа до кърмата, всичко това я превръщаше в несравнимо изящен кораб.

От значение е да познаваме тази яхта и отвътре, както и отвън, тъй като тя беше плаващият дом на загадъчната личност, която ще бъде герой на нашия разказ. Посещения в нея не се допускаха. Но повествователят притежава нещо като второ зрение и с него може да опише дори това, което не е успял да види.

Във вътрешността на яхтата луксът съперничеше на удобствата. Стаите и кабините, салоните и столовата бяха богато украсени. Килимите и тапетите бяха умело нагодени към нуждите на любителското плаване. Тази пригодена към нуждите наредба личеше не само в стаите на капитана и на офицерите, но и в килера, където сребърните и порцеланови съдове бяха защитени от разтърсванията на киловото и бордовото люлеене, в кухнята, поддържана с холандска чистота, и в кубрика, общата моряшка каюта, където хамаците на екипажа можеха да се люлеят свободно. Екипажът, на брой двадесетина души, носеше красивия костюм на малтийските моряци — къс панталон, моряшки ботуши, фланела на райета, тесен кафяв пояс, червено боне, елек с белите инициали на яхтата и притежателя й.

Към кое пристанище се числеше тази яхта? Какво задължение имаше тя в случай на война? В коя страна на средиземноморското крайбрежие зимуваше? Каква беше всъщност нейната националност? И тя беше известна толкова, колкото и националността на доктора. На гафела й се развяваше зелен флаг с червен кръст в горния вътрешен ъгъл. И него бихме търсили напразно в поредицата знамена, които се развяват из моретата на земното кълбо.

Във всеки случай още преди доктор Антекирт да слезе на брега, корабните книжа бяха връчени на пристанищния чиновник и вероятно са били напълно редовни, щом бе разрешено слизането на сушата след прегледа от здравната служба.

Името на яхтата личеше на кърмата с малки златни букви, без обозначение на пристанището, към което се числи; тя се наричаше „Саварена“.

Такъв беше великолепният любителски кораб, на който можеха да се възхищават сега в пристанището Гравоза. Поант Пескад и Кап Матифу, които щяха да бъдат приети на следния ден от доктор Антекирт, го разглеждаха с не по-малко любопитство и с по-голямо вълнение, отколкото моряците на пристанището. Родени някъде по провансалското крайбрежие, те бяха крайно чувствителни към всичко, което се отнася до морето; особено Поант Пескад, който можеше да съзерцава като вещ познавач това чудо на морското строителство. Тъкмо това правеха и двамата тази вечер след представлението.

— Брей! — казваше Кап Матифу.

— Да! — съгласяваше се Поант Пескад.

— Ех, Поант Пескад!

— Не възразявам, Кап Матифу!

Тези думи, или по-точно тези възклицания от устата на двамата бедни акробати, значеха много повече, отколкото най-големите похвали.

По това време действията, които следват пускането на котвата, бяха привършени на борда на „Саварена“ — платната бяха прибрани и привързани към реите, подвижният такелаж сложен на място и грижливо обтегнат, на юта бе разпъната тента. Яхтата бе пуснала две котви в един край на пристанището, което сочеше, че възнамерява да остане повече време.

Но тази вечер доктор Антекирт се задоволи само с една разходка в околностите на Гравоза. Докато Сайлас Торонтал и дъщеря му се връщаха в Рагуза с колата си, която ги бе чакала на кея, докато младият човек, когото споменахме, се прибираше пеш по дългия булевард, без да дочака края на празненството, стигнало по това време разгара си, докторът се ограничи само да обиколи пристанището. То беше едно от най-добрите по това крайбрежие, с доста голям брой кораби от различни националности. След това той излезе от града, тръгна по брега на залива Омбра Фиумера, дълъг дванадесет левги, чак до устието на малката река Омбра, по която дори кораби с голямо газене стигат почти в подножието на планината Властица. Към девет часа се върна при вълнолома и видя на пристанището един голям пътнически кораб на параходното дружество „Лойд“, който идваше от Индийския океан. Най-после се прибра на борда, слезе в стаята си, осветена с две лампи, и остана там до сутринта.

Така беше винаги и капитанът на „Саварена“, четиридесетинагодишен моряк, именуван Нарсос, имаше заповед никога да не смущава доктора през време на това уединение.

Трябва да кажем, че ако обществото не знаеше нищо за миналото на този човек, офицерите и моряците на яхтата не знаеха нещо повече. Но това не пречеше да му са предани телом и духом. И макар че не търпеше никакво нарушение на дисциплината, доктор Антекирт беше добър към всички, грижеше се за тях и даваше пари, без да се скъпи. Затова нямаше моряк, който не би желал да служи на борда на „Саварена“. Там нямаше мъмрене, наказание, уволнение. Екипажът на яхтата съставяше едно семейство.

Щом докторът се прибра, започнаха приготовленията за през нощта. Корабните огньове на носа и на кърмата бяха запалени, дежурните застанаха по своите места, в кораба настъпи пълна тишина.

Доктор Антекирт седна на широкия диван, разположен в един ъгъл на стаята. На масата имаше няколко вестника, купени от прислужника му в Гравоза. Докторът ги прегледа разсеяно, и то по-скоро съобщенията и новините, отколкото уводните статии; интересуваха го пристиганията и отплаванията на корабите, пътуванията и летуванията на местните първенци. После бутна вестниците настрана. Налегна го дрямка. Към единадесет часа си легна, без да повика своя камериер; но дълго време не можа да заспи.

Ако можехме да прочетем мисълта, която се бе загнездила в съзнанието му, сигурно щяхме да се учудим, че тя се резюмираше в следното изречение:

— Кой е младежът, който поздрави на кея Сайлас Торонтал?

Към осем часа сутринта доктор Антекирт излезе на палубата. Денят обещаваше да бъде великолепен. Слънцето поруменяваше вече върховете на планините, които ограждаха дъното на залива. Тъмнината започна да се оттегля от пристанището, като се плъзгаше по повърхността на водата. Скоро „Саварена“ бе изцяло озарена от първите лъчи.

След като поздрави доктора, капитан Нарсос се приближи към него, за да получи нарежданията му, които бяха съвсем кратки.

Само след миг една лодка с четирима гребци и един водач се отдели от борда и се отправи към кея, където, според уговореното, щяха да чакат Поант Пескад и Кап Матифу.

Какъв велик ден, каква тържествена церемония в скитническото съществуване на двамата честни младежи, отвлечени толкова далече от своя роден край, на няколкостотин левги от оня Прованс, който копнееха да видят отново!

И двамата бяха на кея. Изоставили професионалното си облекло, сложили овехтели, но чисти дрехи, те се възхищаваха на яхтата, както и вечерта. Бяха весели. Не само че бяха вечеряли снощи, но бяха и закусили тази сутрин! Истинско разточителство, което се обясняваше все пак с изключителния касов сбор от четиридесет и два флорина! Да не помислите, че бяха пропилели всичките си пари? Не! Поант Пескад беше предвидлив, разумен и предпазлив, така че животът им беше осигурен поне за десетина дни.

— И все пак всичко дължим на тебе, Кап Матифу!

— Недей, Пескад!

— Да, на тебе, гиганте!

— Добре… на мене да е… щом искаш! — отговори Кап Матифу.

В този момент лодката на „Саварена“ спря до кея. Водачът се изправи, с боне в ръка и каза, че е на заповедите на „господата“.

— На господата ли! — възкликна Поант Пескад. — На кои господа?

— На вас! — отговори водачът. — Доктор Антекирт ви очаква на яхтата си.

— Хубава работа! Станахме и господа значи! — каза Поант Пескад.

Кап Матифу бе изблещил очи и мачкаше смутено шапката си.

— Щом пожелаете, господа! — продължи водачът.

— Желаем… желаем! — отговори Поант Пескад с любезен жест. Миг по-късно двамата приятели седяха удобно в лодката, върху черния килим с червени краища, който покриваше скамейката; водачът стоеше зад тях.

Не е нужно да казваме, че под тежестта на нашия херкулес лодката потъна още четири-пет пръста под водолинията си. Наложи се дори да приберат краищата на килима, за да не се влачат във водата.

След изсвирването на водача четирите весла започнаха едновременно да гребат и лодката се понесе бързо към „Саварена“.

Трябва да признаем, че двамата клетници се чувствуваха малко развълнувани, за да не кажем засрамени. Такава чест за едни пътуващи акробати! Кап Матифу не смееше да мръдне. Поант Пескад пък не можеше да прикрие въпреки смущението си добродушната усмивка, оживила нежното му и умно лице.

Лодката мина зад яхтата и застана до портика на десния борд — откъм почетната страна.

По подвижната стълба, чиито стъпала се огъваха под тежестта на Кап Матифу, двамата приятели се изкачиха на палубата и веднага бяха отведени при доктор Антекирт, който ги чакаше на кърмата.

След приятелските поздравления последваха още някои официалности, преди Поант Пескад и Кап Матифу да се съгласят да седнат. Най-сетне и това стана.

Докторът ги гледа няколко мига, без да проговори. Красивото му сдържано лице налагаше уважение. Но дори когато усмивката не беше на устните му, за всекиго беше ясно, че е стаена в сърцето му.

— Приятели — каза той, — вчера вие спасихте от голяма опасност моя екипаж и мене. Поисках още веднъж да ви благодаря; ето защо ви помолих да дойдете на борда.

— Господин докторе — отговори Поант Пескад, започнал да си възвръща донякъде самообладанието, — вие сте много любезен, а наистина няма защо. Моят другар направи само онова, което всеки друг би сторил на негово място, ако имаше такава сила. Нали, Кап Матифу?

Запитаният потвърди, като кимна с грамадната си глава.

— И така да е — отговори докторът, — не някой друг, а вашият другар рискува живота си и аз се чувствувам задължен към него.

— О, господин докторе — отговори Поант Пескад, — ще накарате моя мил Кап да се изчерви, а той е сангвиничен и не бива в главата му да нахлува кръв…

— Добре, приятели — подзе доктор Антекирт, — виждам, че никак не обичате комплиментите. Затова не ще настоявам. Но тъй като всяка услуга заслужава…

— Господин докторе — отговори Поант Пескад, — прощавайте, че ви прекъсвам, но всяко добро дело таи в себе си своята награда, както твърдят книгите по етика; значи ние сме възнаградени!

— Нима? И как? — запита докторът, обезпокоен, че някой го е изпреварил.

— Възнаградени сме, разбира се — продължи Поант Пескад. — След необикновената сила, проявена от нашия херкулес, публиката пожела да го прецени и в по-артистична обстановка. Затова се насочи масово към нашата провансалска арена. Кап Матифу повали половин дузина снажни планинци и яки хамали от Гравоза. От това получихме грамаден касов сбор.

— Грамаден?

— Да!… Без прецедент в нашите акробатични турнета.

— Колко всъщност?

— Четиридесет и два флорина!

— Да, наистина… Но аз не знаех… — отговори весело доктор Антекирт. — Ако знаех, че давате представление, за мене щеше да бъде дълг и удоволствие да присъствувам на него! Затова ще ми позволите ли да платя мястото си?…

— Довечера, господин докторе, довечера — отговори Поант Пескад, — ако пожелаете да почетете борбите ни с вашето присъствие.

Кап Матифу се поклони учтиво, като размърда широките си рамене, „които не бяха се заривали досега в праха“, както се твърдеше в програмата чрез устата на Поант Пескад.

Доктор Антекирт разбра, че не ще може да накара двамата акробати да приемат някакво възнаграждение — поне в парична форма. И реши да действува иначе. Всъщност планът му беше готов от снощи. От сведенията, събрани по негово нареждане още вечерта, беше ясно, че двамата акробати са честни хора и заслужават пълно доверие.

— Как се казвате? — запита той.

— Доколкото зная, господин докторе, казвам се Поант Пескад.

— А вие?

— Матифу! — отговори нашият херкулес.

— Тоест Кап Матифу — добави Поант Пескад, произнасяйки с гордост това име, прочуто по всички арени на Южна Франция.

— Но това са прякори — забеляза докторът.

— Нямаме други имена — отговори Поант Пескад — или ако сме имали, трябва да сме ги загубили по пътя, защото джобовете ни не са в много добро състояние.

— А… роднини?

— Роднини ли, господин докторе! Средствата никога не са ни позволявали подобен лукс! Но ако някой ден забогатеем, все ще се намери някой да ни наследи!

— Французи сте, нали? От коя част на Франция?

— От Прованс — отговори гордо Поант Пескад, — значи два пъти французи!

— Не ви липсва добро настроение, Поант Пескад.

— Занаятът го изисква. Представяте ли си, господин докторе, един смешник, палячо, естраден шут в тъжно настроение! Та той би получил за един час по главата си повече ябълки, отколкото би могъл да изяде през целия си живот! Да! Весел съм, извънредно весел, така е!

— А Кап Матифу?

— О, Кап Матифу е по-сериозен, по-разумен, по-затворен — отговори Поант Пескад, като удари лекичко, приятелски своя другар, както пляскаме кон по врата, за да го погалим. — Пак занаятът го изисква! Когато подмяташ петдесет кила, трябва да си много сериозен! Когато се бориш, бориш се не само с ръцете, но и с главата. А Кап Матифу цял живот се е борил… дори с мизерията! Но и тя не го е повалила още!

Доктор Антекирт слушаше с интерес това добро човече, към което съдбата се бе оказала досега толкова безмилостна, а то все пак не се бунтуваше против нея. Той чувствуваше, че то е поне толкова храбро, колкото и умно, и се питаше какво ли би излязло от него, ако материалните средства не му бяха липсвали още от самото начало на живота.

— Къде отивате сега? — запита докторът.

— Където се случи, където ни отвее вятърът — отговори Поант Пескад. — Той невинаги е лош водач и обикновено познава добре пътищата. Боя се само, че този път ни е отвлякъл много далече от нашата страна. Но ние сме си виновни. Трябваше най-напред да го попитаме къде отива.

Доктор Антекирт се вгледа за момент и в двамата. После продължи настойчиво:

— Какво мога да направя за вас?

— Нищо, господин докторе — отговори Поант Пескад, — уверявам ви.

— Не копнеете ли да се върнете във вашия Прованс?

Погледите на двамата акробати светнаха едновременно.

— Бих могъл да ви върна там — продължи докторът.

— Виж, това би било знаменито! — отговори Поант Пескад.

После се обърна към приятеля си:

— Искаш ли да се върнеш, Кап Матифу?

— Ако дойдеш и ти, Поант Пескад…

— Но какво ще правим? С какво ще живеем?

Кап Матифу се почеса по челото, както правеше винаги при затруднение.

— Ще… ще… — промърмори той.

— Нищо не знаеш… и аз също!… Както и да е, все пак си е родина! Не е ли странно, господин докторе, че клетници като нас имат родина, че бедняци, които нямат дори родители, са родени някъде! Това ми се е струвало винаги необяснимо.

— Бихте ли приели да останете и двамата при мене? — запита доктор Антекирт.

При това неочаквано предложение Поант Пескад стана изведнъж, а нашият херкулес го гледаше и се чудеше дали и той трябва да стане.

— Да останем при вас ли, господин докторе! — каза най-сетне Поант Пескад. — Но за какво сме годни? Никога не сме вършили нещо друго, освен да се борим, да правим фокуси? Ако искате да ви развличаме при плаването или във вашата страна…

— Слушайте — отговори доктор Антекирт, — трябват ми смели, предани, сръчни и умни хора, които ще ми помогнат да осъществя плановете си. Вас нищо не ви задържа тук, нищо не ви зове там. Искате ли да се присъедините към моите хора?

— А като осъществите плановете си?… — попита Поант Пескад.

— Няма да ме напускате, ако желаете — отговори докторът с усмивка. — Ще останете на яхтата с мене! И ще давате уроци по акробатство на екипажа. Ако предпочитате да се завърнете в страната си, можете и това да сторите, още повече че ще бъдете осигурени до края на живота си.

— О, господин докторе — извика Поант Пескад, — да не мислите да ни държите без работа! Не можем да безделничим!

— Обещавам ви работа, от която ще бъдете доволни.

— Няма как — отговори Поант Пескад, — предложението е доста примамливо.

— Някакво възражение?

— Само едно може би. Виждате ни и двамата, и Кап Матифу, и мене. От един край сме, а можехме да бъдем и от едно семейство ако имахме семейство. Братя по сърце! Кап Матифу не би могъл да живее без Поант Пескад, нито Поант Пескад без Кап Матифу! Представете си сиамските близнаци. Никога не са могли да ги разделят, защото такова нещо би ги погубило. И ние сме такива сиамци… Обичаме се, господин докторе!

И Поант Пескад протегна ръка към Кап Матифу, който го дръпна до гърдите си и го прегърна като дете.

— Драги приятели — каза доктор Антекирт, — не мисля да ви разделям и много добре разбирам, че това не може да стане.

— Тогава прието, господин докторе, ако…

— Ако?…

— Ако Кап Матифу даде съгласието си.

— Кажи „да“, Поант Пескад — отговори нашият херкулес, — ще бъде и за двама ни.

— Добре — отговори докторът, — споразумяхме се и няма да се разкайвате. От днес нататък не е нужно да се грижите за прехраната си.

— Внимавайте, господин докторе! — извика Поант Пескад. — Поемате може би по-големи задължения, отколкото допускате.

— Защо?

— Защото ще ви струваме скъпо, особено Кап Матифу! Голям лакомец е моят Кап, а смятам, че не бихте искали да намали силата си, докато е на служба при вас.

— Напротив, бих искал да я удвои!

— Тогава той ще ви разори!

— Никой не може да ме разори, Поант Пескад.

— Но като яде два пъти… три пъти на ден…

— Пет, шест, десет пъти, ако иска — отговори усмихнато доктор Антекирт. — За него ще има винаги сложена маса!

— Хей, мили Кап! — извика Поант Пескад. — Ще можеш да ядеш до насита!

— И вие също, Поант Пескад.

— О, аз съм като птиче! Но бих ли могъл да ви попитам, господин докторе, дали ще плаваме?

— Често, приятелю мой. Сега ще имам работа из четирите краища на Средиземноморието. Клиентелата ми ще бъде по цялото крайбрежие. Смятам да стана международен лекар. Ако ме повикат при болен в Танжер или на Балеарските острови, когато се намирам в Суец, нали съм длъжен да отида? Както лекар в голям град отива от квартал в квартал, аз ще се движа от Гибралтарския проток до Гръцкия архипелаг, от Адриатика до Лъвския залив^[5], от Йонийско море до залива Габес. Имам и други кораби, които са десет пъти по-бързи от тази яхта, и обикновено вие ще ме придружавате при тия посещения.

— Това много ни допада, господин докторе! — отговори Поант Пескад, като потриваше ръце.

— Не се ли страхувате от морето? — запита доктор Антекирт.

— Ние ли? — извика Поант Пескад. — Ние, децата на Прованс! Та още като хлапета не слизахме от лодките по крайбрежието. Не, не се страхуваме нито от морето, нито от така наречената морска болест. Свикнали сме да ходим с главата надолу и краката във въздуха. Ако господата и дамите направеха само два пъти това упражнение, преди да се качат на кораб, не биха били принудени при пътуването да си навират носа в легените. Заповядайте! Заповядайте, господа и дами, последвайте хорския пример!

И жизнерадостният Пескад се отдаде на обичайните си приканвания, сякаш се намираше на естрадата пред своята барака.

— Добре, Поант Пескад! — отговори докторът. — Великолепно ще се разбираме, но най-вече ви препоръчвам да запазите веселото си настроение. Шегувайте се, момчето ми, шегувайте се и пейте колкото ви се ще! Бъдещето крие може би за нас доста тъжни неща, та не бива да пренебрегваме вашето веселие из пътя!

При тези думи доктор Антекирт отново стана сериозен. Поант Пескад, който го наблюдаваше, почувствува, че този човек сигурно е преживял големи страдания. И може би щеше да им ги разкаже някой ден.

— Господин докторе — каза той, — от днес нататък ние ви принадлежим телом и духом:

— И още днес — отговори докторът — можете да се настаните окончателно във вашата кабина. Много е вероятно да останем няколко дни в Гравоза и Рагуза; но добре е да свикнете още отсега да живеете на борда на „Саварена“.

— Докато ни отведете във вашата страна — добави Поант Пескад.

— Аз нямам страна — отговори докторът, — или по-скоро имам една страна, която си създадох сам; ако искате, тя ще стане и ваша!

— Хайде, Кап Матифу! — извика Поант Пескад. — Да вървим да ликвидираме нашето предприятие! Бъди спокоен, никому нищо не дължим и няма да ни обявят в несъстоятелност.

Двамата приятели се сбогуваха с доктор Антекирт, качиха се в лодката, която ги чакаше, и се върнаха на кея.

Там за два часа събраха инвентара си, продадоха на някакви свои събратя естрадата, рисуваните платна, тъпана и барабана. Това не им отне нито време, нито много труд, но джобовете им понатегнаха малко от няколкото получени флорина.

Обаче Поант Пескад пожела да запази заедно с акробатските си одеяния и своя тромпет, а Кап Матифу — тромбона и фланелката си на борец. Мъчно им беше да се разделят с инструментите и дрехите, които им напомняха толкова успехи и слава. И ги прибраха в единствения сандък, който съдържаше цялата покъщнина, дрехите и съоръженията им.

Към един часа следобед Поант Пескад и Кап Матифу се върнаха на борда на „Саварена“. Дадоха им една голяма кабина в предната част на кораба. Тя беше удобна, снабдена „с всичко необходимо за писане“, както се изразяваше веселият младеж.

Екипажът оказа най-радушен прием на новите си другари, които го бяха спасили от ужасната катастрофа.

Още с пристигането, си Поант Пескад и Кап Матифу можаха да установят, че кухнята на борда превъзхождаше кухнята на провансалските арени.

— Виждаш ли, Кап Матифу — повтаряше Поант Пескад, като изпразваше чаша хубаво италианско бяло вино, — с добро държане всичко се постига. Но трябва да имаш държане!

Кап Матифу отговори само с поклащане на глава, защото устата му беше пълна с грамадно парче жамбон, печен на скара, който потъна в стомаха му заедно с две пържени яйца.

— Какъв сбор бихме направили, само като показваме как ядеш, мили Кап! — заяви Поант Пескад.