Джеймс Олдридж
Довиждане анти-Америка (5)

Глава пета

Сега изборът на Джуди падна върху мен, а защо стана така, все още е загадка. Изглежда искаше да утвърди матриархата, който поставя жената над мъжа, като й дава правото да избира всеки един от племето. Тъй или инак, за да избере един от нас, трябваше преди това всички да станем нейни. На следващия вторник усетих, че някой леко ме докосва по рамото — Джуди ме гледаше с меки зелени очи, които не бях забелязал дотогава.

— Емѐ те кани на езда в неделя — каза тя. — Искаш ли да дойдеш в събота след обед?

До този момент гледах на всички тях с чувство за превъзходство. Виждах се в ролята на човек, който се държи на разстояние от другите и ги наблюдава с добродушен цинизъм.

— Е? — Ръката й нежно притисна рамото ми.

— Добре — съгласих се аз. Не можех да устоя на любопитството, интересно ми беше какво ще предприеме и по какъв начин ще го осъществи.

Освен това забавно ми беше да правя догадки как ще се държа аз самият, макар че най-интересното за мен продължаваха да бъдат Пип и Терада с техните проблеми: между тях назряваше открит конфликт по въпросите на войната. Тема на разговорите не бяха вече СССР или Китай, а самите САЩ и докъде ще ги отведе следваната от тях политика.

В първите дни на декември, две седмици преди Пърл Харбър, Рузвелт убеди Конгреса да гласува допълнение към закона за неутралитета, за да може да се въоръжат американските търговски кораби, снабдяващи Англия. Пип сложи на масата ми копието от информацията на АП и каза:

— Това не е кой знае какво, Кит, но, слава богу, то е стъпка по верния път.

Терада вдигна глава и изръмжа:

— Много държиш да ни вкараш в тази проклета война, нали?

— И още как — отвърна небрежно Пип.

Терада прие думите му сериозно. Каза му, че той, Пип, и Рузвелт вървят против историята. Натискът, упражнен от президента върху Конгреса, за да го застави да одобри поправката към закона, се равнявал на отказ от прокламацията за неутралитет от 1793 година и бил в разрез с традиционната политика, формулирана в прощалното обръщение на Вашингтон към нацията от 1796 година, в което той ясно и недвусмислено заявил, че американците не бива да се бъркат в чужди работи и всеки, който се намеси в международните дела, е глупак и ще остане измамен.

— Съвсем ясно ти е какво ще стане, когато президентът нареди да сложат оръдия на търговските кораби — продължи Терада.

— Точно така — съгласи се Пип.

— Някоя луда глава от американския флот ще даде изстрел срещу германска подводница и за двадесет и четири часа ще се окажем въвлечени във войната, а президентът явно това цели — каза мрачно Терада.

— Чиста глупост — възрази Пип.

— Пак ти повтарям, това е политика на намеса, при това лоша.

Терада настояваше на своето и двамата с присъщата си ерудиция се впуснаха в спор дали САЩ трябва да се намесват или не в международните дела, като Терада цитираше Вашингтон, Джеферсън и всички останали президенти, които са се изказвали в полза на неутралитета и необвързването, за да докаже основателността на изолационизма; Пип пък доказваше, че Вашингтон, Джеферсън и всички останали президенти са поемали външни ангажименти и са се намесвали във военни конфликти, по-специално Адамс, Грант Полк, Теди Рузвелт и Удро Уилсън.

Спорът беше много ожесточен, но половин час по-късно двамата шеговито ме подкачиха за уикенда, който щях да прекарам с Емѐ, а аз бях достатъчно разумен да не реагирам на закачките им. Във всеки случай тази игра скоро им омръзна и седнал пред бюрото си, се заех прилежно да описвам пробива на Ромел при Тобрук, когато Пип ми направи знак да изляза в коридора. Минахме край автомата за кока-кола, Пип се облегна на стената и каза:

— Снощи стана една неприятна история, Кит, нещо, което никога няма да предположиш.

— Сигурно няма — отвърнах аз, като мислех, че е нещо, свързано с Джуди.

— Късно снощи ме посетиха двама агенти от Федералното бюро за разследване — каза той.

Засмях се.

— Какво искаха от теб, Пип? Да положиш клетва за вярност на англичаните?

Но Пип беше сериозен.

— Не. Не се интересуваха от мен, а от Лестър. Много неприятна история — продължи той — и още не знам какво да мисля за нея.

— Искаш да кажеш, че се интересуват от нещо, което Лестър е извършил по-рано?

— Не знам. Но явно събират сведения за него.

— Много неприятно.

Пип удари с юмрук автомата за кока-кола, който често не връщаше рестото.

— Мразя тайните агенти — каза той. — И нашите, и чуждите.

— Не си единствен — казах аз. — Но какво искаха да узнаят?

— Настроенията на Лестър. Какво, по дяволите, значи настроения? Питаха кои са приятелите му и имам ли сведения — така се изразиха — дали той все още поддържа лични връзки в СССР.

— В СССР?

— Да. Дори ми припомниха, че той е живял там почти две години.

— Ами книгата му — нали като гръмовержец стоварва мълниите си върху големия експеримент?

— Оказаха се мислещи момчета, Кит — каза той. — Интересувало ги какво върши един човек, не за какъв се представя и какво пише. Така че с кого дружи и тъй нататък, и тъй нататък.

— Сигурно си споменал Санфърд, Банърман и другите от Кънектикът.

— Ами, пратих ги по дяволите. Отказах да шпионирам Лестър.

Мисля, че Пип искаше вече да прекъснем разговора, но аз настоях:

— Ти не довърши. Какво стана по-нататък?

— Държаха се общо взето възпитано, такива едни спретнати младежи, късо подстригани и с чисти ризи — не показаха, че са се ядосали, а обясниха търпеливо, че не ставало въпрос да се шпионира Лестър, а ставало въпрос за националната сигурност.

— Но какво, за бога, могат да имат против него?

— Казах им, че Лестър се смята за най-лоялния американец, живял след Джордж Вашингтон, че нищо друго няма да измъкнат от мен и да вървят по дяволите.

— Браво на теб.

— Браво, но тези двама приятели — ей така, седят си и казват, че всеки американец се смятал за Джордж Вашингтон. И продължиха да разпитват. После ме питаха и за теб.

— За мен ли? Аз пък какво общо имам с това?

— Събирали сведения за Лестър, не за теб. Но искали да знаят дали си близък с него, дали му влияеш. Тогава кипнах и им казах, че Лестър не се поддава на английските ти хитрини, че него не можеш да убедиш. Но че аз се поддавам. Казах им, че според мен, САЩ още сега трябва да влязат във войната на страната на англичаните, така че сега и за мен ще се наложи да събират сведения. „Хайде, какво чакате!“ — подканих ги.

— Що ти е трябвало да говориш такива глупости? — казах аз.

Пип сви рамене.

— Не знам, всичко това е дивотия.

— Аз мисля, че не е. Но продължавай! Какво стана по-нататък? — настоявах аз, докато крачехме по коридора, за да избегнем любопитните момичета от справочния отдел — разните Труди, Джун, Абигейл и Мюриъл, които винаги имаха желание да поклюкарствуват заедно с нас или да пофлиртуват с Пип.

— Реших да им дам отговора, който искаха да получат, макар да съзнавах, че не трябва да постъпвам така. Казах им, че той мрази русите, че на всички редакционни обсъждания той не пада по-долу от конгресмена Дайз и никога не проявява симпатии към русите. Казах им, че Лестър е човек, който е в състояние да даде показания и срещу най-добрия си приятел, ако мисли, че той предава интересите на републиката. Хвърлих им още прах в очите, като развих доводите на оня приятел от Кънектикът, дето си пише статиите в хамбара — че Терада се отнася с недоверие дори към англичаните и никога не приема за чиста монета думите им. Че даже и към теб му е такова отношението. Обясних им също, че не съм срещал друг човек като него, който така добре да се вмества в американските рамки и да внимава никога да не ги прекрачи.

— Ще разкажеш ли на Лестър? — запитах тихо Пип, когато стигнахме до вратата.

— За нищо на света! Той, бедният, само ще се разстрои — отвърна Пип, — но пей давам да разбера защо се интересуват от него.

Когато влязохме в стаята си, Лестър стоеше до прозореца и гледаше града тъй, както Джордж Вашингтон вероятно е гледал Делауеър^[1], замислен ще успее ли или не. Този човек, пъхнал големите си ръце в джобовете, изглежда непрекъснато виждаше как съдбата му дава знаци. Затова, струва ми се, той се държеше малко настрана от всички нас. Изглежда и Пип бе помислил същото, защото внезапно, без всякакви предисловия, изплю камъчето.

— Лес, ние с Кит тъкмо се питахме какво ли ти е отношението към ФБР? — изтърси той, както сядахме на местата си, за да продължим започнатите статии за „Тайм“.

Терада като че се стресна; въпросът не му се поправи.

— Работа, която все някой трябва да върши — каза той и тозчас лицето му, та и ризата му плувнаха в пот. Той седна и заблъска пишещата машина, а ние с Пип се спогледахме учудено.

Като видя какво въздействие оказаха думите му върху Терада, Пип заговори за друго и не се върна повече на тази тема, а аз забравих целия разговор до осем и половина на другата сутрин, когато ми телефонираха от рецепцията на „Мъри хил“ и администраторът на хотела ми каза, че двама души ме търсят и ще се качат при мен. Четях „Джени Герхард“ от Драйзер — която Уъртънбекър ми беше дал — над остатъците от закуската, поднесена ми на една от онези тъй удобни масички на колелца, с които си служат в американските хотели, и когато на вратата се почука, имах само време да положа разтворената книга на недочетената страница и да допия последната глътка кафе.

Двама млади мъже. Късо подстригани, с чисти ризи. Веднага ми стана ясно.

— Мистър Куейл? — каза единият, който държеше нещо в ръка.

— Да.

Показа ми със светкавично движение някаква карта. Само я зърнах и нищо повече.

— Извинете, че ви прекъсваме закуската — продължи той. — По нашите пресмятания трябваше вече да сте свършили. Нали?

— Да, точно навреме.

— Чудесно. Може ли да влезем?

Те вече бяха влезли, аз станах да ги посрещна и направих нещо много смешно — като смутена домакиня дръпнах завивките върху неоправеното легло.

— Не се безпокойте — каза вторият.

Иска ми се да ги опиша, но ми е трудно да кажа що за характери бяха. Струваше ми се само, че са получили такова обучение, при което характерите им са били очистени от всичко, което не се поддава на обучение.

Говореше само единият и когато другият го нарече по име — Блу, стори ми се, че дори този тъй дребен пропуск е за тях нарушение на дисциплината. Във всеки случай Блу беше целият в лунички, а това е очебиен белег. За другия си спомням само как се бе облегнал удобно на креслото до прозореца, метнал крак връз крак и със скръстени ръце, сякаш за да може да държи цялата стая под обзора си, в случай че вратата се отвори и някой нахлуе при нас. Сега ми изглежда смешно, но тогава не беше.

— Доколкото знаем, вие не сте американски гражданин — обърна се към мен Блу, докато сядаше зад малкото дъбово бюро, поставено в стаята ми от администрацията на хотела. — Вие се намирате в Съединените щати на кратък квалификационен курс. Остават ви още шест седмици, така ли?

— Точно така.

— Къде ще отидете, когато напуснете Щатите?

— Не знам — казах аз сухо, за да им намекна, че това не е тяхна работа. Но истината е, че се чувствувах гузен, защото трябваше да крия нещо от тези хора.

Намирах се в САЩ по покана на Хенри Лус, но също, защото англичаните искаха да съм тук. Като се има предвид, че бях включен в наборните списъци и че се водеше война, аз не можех да отида в САЩ ей тъй, просто защото ми се е прищяло, дори като военен кореспондент. Трябваше да получа разрешение и когато се явих при заместник-директора на военното разузнаване (отговарящ за военните кореспонденти) и му казах, че са ме поканили в Ню Йорк за три месеца, за да усвоя стила на работа на списание „Тайм“, така че после да им стана военен дописник, той ми отговори, че всичко това му било известно. Телеграфните съобщения му били докладвани и според него идеята била превъзходна.

— По-добре това място да се попълни от наш човек, отколкото от някой от противната страна.

И тъй, намирах се в Щатите, ако не по инициатива на английската страна, то поне с пълното нейно одобрение и макар това да не бе известно никому, Блу и другият биха имали основание, ако решеха да ме притиснат, за да научат дали нямам някакви допълнителни съображения за престоя си в САЩ. Но аз знаех, че те не са дошли за това, и Блу започна да задава въпросите си, уверен, че ще ме притисне до стената.

— Ще отидете ли в Русия, когато стажът ви тук свърши? — запита ме той.

— Не знам — отвърнах аз. — По-добре питайте Хенри Лус.

— Това не е толкова важно. Били ли сте в Русия, мистър Куейл?

— Не. Още не.

— Още не? Защо? Не искате ли да пращате дописки от фронта? Искам да кажа, че от професионална гледна точка такъв пост безспорно представлява интерес. Какво ще кажете?

— Да.

— Да на кой от двата въпроса, мистър Куейл?

— На който искате — казах аз.

— Изглеждате малко нервен. Какво има?

— Напротив. Чувствувам се чудесно — казах аз неспокойно.

Блу се засмя.

— Не сме дошли да ви плашим — каза той. — Само да ви помолим да ни помогнете, ако желаете. А сигурен съм, че сте готов да ни помогнете.

— За какво да ви помогна?

— Нищо особено. Знаем, че работите заедно с Филип Лавъл и Лестър Терада и си мислехме дали бихте ни казали нещо за тяхното приятелство, това е всичко.

— Какво да ви кажа за тяхното приятелство?

— Например колко близки са те. Дали са много интимни приятели?

Тогава бях млад, а и времената бяха още наивни, та не схванах намека му.

— Разбира се, че са добри приятели — казах аз. — Спорят много, но това не им пречи на приятелството.

— Но до каква степен са близки? Нормална ли е тяхната близост? Или според вас има нещо ненормално в нея?

Разбрах го накъде бие и реагирах — така поне ми се струва — по най-правилния начин. Изсмях им се в лицето.

— Тръгнали сте по невярна следа — казах аз, — ако това е, което ви тревожи.

— Не сме тръгнали по никакви следи, мистър Куейл — каза строго Блу. — Просто проверяваме някои възможности. Можете ли да ни кажете нещо за работата на Лестър Терада?

— Не знам нищо — казах отново с враждебен той.

— Но нали работите в една и съща стая, в един и същ отдел.

— Никога не чета това, което пише Лестър.

— Защо не го четете?

— Защото ми действува потискащо. Кара ме да мисля, че сме на път да загубим войната.

— Но той пише за руския фронт, не за английския.

— Войната е една.

— Били ли сте някога в Русия, мистър Куейл?

— Вече ми зададохте този въпрос.

— Забелязали ли сте руси или симпатизанти на русите да са посещавали Лестър Терада в редакцията?

— Не. Може ли да попитам нещо?

— Кажете.

— Защо задавате всички тези въпроси за Лестър и русите?

— Това е наша работа.

— В такъв случай мога само да кажа, че не съм виждал по-голям американец от Лестър. Кара ме да се срамувам, че не искам и аз да стана американец. Повече от това не съм в състояние да ви кажа за него, колкото и да ме питате. Затова предлагам да сложим край на този разговор, още повече че трябва да отивам на работа.

— За разлика от техническия персонал вие не сте задължен да си дупчите на картона часа, в който пристигате в редакцията.

— Така е. Но трябва да свърша доста неща.

— Добре. — Блу стана от бюрото. — Проявихте готовност да ни помогнете и ние оценяваме това. Искате ли да ви отведем до редакцията с нашата кола?

Помислих да приема, но после отказах.

Блу се засмя.

— Както искате. Само едно нещо още. — Той се приближи до масичката с колелца и взе „Джени Герхард“ — Виждам, че четете американски писател, Теодор Драйзер.

— Да.

— Харесва ли ви?

— Несравним е — казах аз.

— Знаете ли, че е бил комунист?

— Така ли?

— Редовен член на Американската комунистическа партия — уведоми ме Блу.

— Искате да кажете, че не трябва да го чета ли? — запитах аз. Продължавах да играя играта, но същевременно въпросът ми беше искрен.

— Не казвам такова нещо — отвърна бързо Блу. — Предполагам, че това е част от работата ви.

Спътникът му тръгна напред, като челен патрул в случай на внезапно нападение откъм някоя от кафявите врати от двете страни на старомодния коридор. Блу си сложи шапката, като я държеше с три пръста (забравих да спомена шапките), и каза:

— Довиждане, мистър Куейл, благодаря за съдействието.

Затворих вратата, преди да ме е попитал още веднъж не искам ли да ме отведат с тяхната кола. Не, исках, защото знаех, че ще се чувствувам като човек, на когото са сложили белезници и го водят към централната гара, за да го качат на влака за Чикаго. И макар че всичко това едва ли беше нещо повече от един малък зловещ фарс за мен, помислих си какво ли би било, ако тези хора наистина тръгнат по следите ми. Какво ли му е на Терада, който има някои съмнителни от политическо гледище периоди в биографията си. Дори проповедническите му писания и изобщо цялата му сегашна линия се приемаха под съмнение. Горкият Лестър. И аз като Пип се чудех какво ли искат да открият Блу и спътникът му.

В съботните дни понякога работехме — само до обед, разбира се, — така че в редакцията имаше доста хора и изпитвах чувството, че всички ме гледат, докато крачех по коридорите към асансьора с Джуди подръка и с пътната чанта. Джуди познаваше почти всички от „Тайм“ и „Лайф“, които бяха на различни етажи, така че хората се взираха в нея, а не в мен. Но ми се струваше, че й е приятно да ме поставя на изпитание.

Беше паркирала форда си в подземния гараж на един жилищен блок на Парк авеню и прекосихме квартала, без да разменим дума. Когато стигнахме до колата, Джуди ме запита не искам ли аз да карам. Поклатих глава и потеглихме в мълчание. Докато излизахме от Парк авеню, тя изруга отоплението на колата, че не е наред, но щом стъпихме на магистралата, тя натисна педала за газта, фордът се устреми напред и ние вече бяхме хора, които се насочват в определена посока с определена цел. В нашето съзнателно и продължително мълчание се съдържаше нещо, което напомняше за странен сексуален сговор. Мисля, че Джуди долавяше това и може би така го беше замислила. Но още не бях съвсем наясно какво очаква от мен. Щом пристигнахме във фермата и влязохме в къщата, тя ми поднесе много силен коктейл с думите:

— Никога не се напиваш, нали?

— Досега не съм — отговорих аз.

Това не беше съвсем вярно, защото при отстъплението от Солун така бях ожаднял, че изгълтах половин бутилка джин, като мислех, че е вода, която кой знае защо има вкус на петрол. Дотогава не бях слагал капка джин в устата си и резултатът беше, че ден и половина не можах да изтрезнея, докато германските танкове ни преследваха по равнините на Маратон. Но не броях този случай и гледах на него като на злополука.

— Не обичам пиянски истории, но ми се иска да те напия — каза Джуди, — просто за да видя какво се крие зад недосегаемата ти английска поза.

— Нищо няма да откриеш — уверих я аз. — Не крия нищо.

— Всичко криеш. Ето защо те подозирам толкова.

— В какво ме подозираш? — постреснах се аз. Двамата агенти от ФБР изглежда ми бяха създали комплекс на тема какво търся аз в САЩ.

— Боиш се от леглото, нали? — продължи тя.

Засмях се.

— Боя се от теб.

— О, това ми е известно — каза тя небрежно, сякаш ставаше дума за нещо, което едва ли заслужава да се разисква, макар че истината беше друга — тогава изобщо не се боях от нея. — Но никога не говориш за секс, нали? — добави тя.

— Никога, избягвам това винаги, когато мога.

— Е, добре — сви вежди тя, — искам само да ти кажа, че според мен сексът цели две неща. Едното е да сближи онези, които искрено се обичат, другото е, ако им действува добре, да ги държи един до друг. Но сигурно ти не мислиш така, нали?

— Подкрепям го напълно.

Джуди разбърка коктейла си с клечицата така, че чашата зазвънтя. Беше се надвесила над мен предизвикателно и като че ли във всяка нейна дума звучеше заплаха.

— Наистина се различаваш от американците, нали? Човек не може да те сбърка за американец.

Полюляваше се на токовете си и ме предизвикваше да застана срещу нея лице в лице, като равностоен партньор. Но разбирах, че сега всяка стъпка към Джуди би ме свела до неравноправно положение и реших, че тъкмо така действува системата на американския матриархат. Много ми се искаше Емѐ да се появи и да ме извади от затруднението.

— Ще те напия, както трябва. За твое добро — продължи Джуди. — Кога най-после ще си изпиеш коктейла?

— Никога не пия повече от две мартини — уверих я аз. — Не искам да съм махмурлия утре, когато с Емѐ ще се носим през оградите и живите плетове.

— О, Емѐ е дете — каза презрително Джуди. — И това е още една причина да те подозирам. — Страх те е от зрели жени, нали?

В този миг вече знаех какво се е случило с Пип и с Терада. Сигурно и двамата бяха станали жертва на тази игра, при която те карат да се почувствуваш смален, на това предизвикателство към твоята мъжественост, макар че Джуди сигурно беше действувала различно в двата случая.

— Не се боя от зрели жени — отвърнах аз и вдигнах чаша. — Казах ти, че ме е страх от теб, Джуди.

— Това ще разберем по-късно — каза тя.

Но в очите на Джуди следобедът не премина успешно, защото не й се удаваше да ме вмести в схемите на своите планове. Сложи четири плочи с концерт от Брамс една върху друга на грамофонния автомат и когато плочата свършваше, следващата падаше върху нея със звук, напомнящ пистолетен изстрел. Стана ми непоносимо. Излязох навън и закрачих по чакълестия път. Зъзнех без връхна дреха, но да слушам класическа музика бе едно от нещата, които не бях в състояние да върша в Ню Йорк. Можех да ходя на театър, на кино, да се храня в скъпи ресторанти или в студено време да плувам в морето при Литлхемптън, но когато гостувах някъде и слушах сериозна музика, се чувствувах като човек, който е изоставил страната си, когато тя воюва.

Но не исках да обясня това на Джуди. Продължих нагоре по пътя и преди още да се бях отдалечил от къщата, един плимут комби закова спирачките, плъзна се по чакъла и спря до мен. От него излезе Емѐ. Тя каза довиждане на шофьора и колата се отдалечи. Изравних се с Емѐ.

— Имаше такъв посърнал вид — каза тя, — че казах на Пит да ме свали. За войната ли, за какво се беше замислил?

— Нещо такова — отвърнах аз, а Емѐ ме хвана подръка и заподскача, за да ме увлече със себе си и да ме ободри.

— Ще се погрижа да ти мине — каза тя. — Вече цяла седмица те чакам. Ела в плевнята, умирам за нещо — ще видиш какво.

Последвах я в плевнята, превърната в конюшня. Тя запали осветлението и конете я поздравиха с пръхтене и тропот. Емѐ се насочи право към бокса на Минтджулеп и свали два чифта боксови ръкавици от окачалката за сбруята.

— Знаеш ли да се боксираш? — запита ме тя.

— Разбира се.

— Тогава слагай тези ръкавици и ще се бием.

Еме беше бойко момиче. Войнствеността отиваше и на възрастта, и на тялото й.

— Да се бия с теб — учудих се аз. — Не го виждам.

Но тя сериозно си беше наумила да се боксираме и ми подхвърли единия чифт ръкавици.

— Я стига — поисках да я разубедя. — Няма да се боксирам с теб. В никакъв случай. Дори на шега.

— Защо не искаш?

— И един милион години да ме молиш, пак няма. Така че откажи се.

— Но искам да се науча да се боксирам; Необходимо ми е, Кит. Налага ми се. На тебе нищо няма да ти стане.

— На мене няма, но ти може да пострадаш. Пък и защо ти е да учиш бокс?

— Искам да се науча да свалям противника с един удар.

— Мен ли имаш предвид, Емѐ?

— Не. Не теб, глупчо. Други двама и искам да го направя, както трябва.

— Кои са те?

— Няма значение кои са.

— Не съм съгласен! — не отстъпвах аз.

— Добре тогава. Щом не искаш да се боксираш с мен, няма. Но поне ме научи как, Кит. Хайде! Сложи ръкавиците и само ми покажи. Специално за това съм ги заела.

Еме много настояваше и тъй като играта ми се стори безобидна, аз се съгласих.

— Добре. След като мисис Джек Лондон е могла, защо да не можеш и ти?

Помогнах на Емѐ да сложи ръкавиците, след това надянах едната ръкавица, стегнах я, а връзките на другата пристегнах със зъби.

— Наистина ли знаеш да се боксираш, Кит? — попита тя още веднъж, както стояхме един срещу друг с юмруци, които боксовите ни ръкавици правеха грамадни като самуни хляб.

— Бях шампион на училището — уверих я аз. — Но преди да сме започнали, аз все пак трябва да знам кого се готвиш да набиеш. И мъж ли е той или жена?

— Мъж, разбира се. Двама мъже. И двамата плачат за бой.

— Кои са те?

— Това е лична история, Кит, затова не настоявай да знаеш подробности. Във всеки случай свързано е с моето женско достойнство.

— Добре — престанах да настоявам аз, след което й обясних, че в боя има едно елементарно правило. — Лявата ръка изпъната напред, за да държиш противника на разстояние, така че той да не може да те удари. После, падне ли ти на сгода, просто му нанасяш силен десен. Всички варианти в бокса се основават на този принцип.

Показах й с ляв и десен нагледно, като внимавах ударите да не я достигнат. Но Емѐ настоя:

— Хайде! Удряй!

— О, не. Аз ще замахвам така, че да не те досегна. Но ти, ако искаш, можеш да опиташ срещу мен. Застани странично, рамото и ръката ей така, изнесени напред, за да не мога да те достигна, после изнасяш тялото напред и — десен право в мен.

Еме излезе много бързо. Докато да разбера какво става, нейният десен ме достигна и аз се олюлях назад.

— Ама че работа — учудих се аз. — Ти наистина си се настървила да се биеш.

— Ау, че е хубаво, Кит. Хайде пак.

Този път блокирах нейния десен и контрирах така, че си разменихме ролите — моята дясна ръкавица се оказа в лицето й, макар че и сега се постарах да не я досегна.

— Фантастично! — възкликна Емѐ. — Покажи ми как го правиш това.

Това, в което я обучавах, беше примитивен стил от миналото столетие, самият аз не бях кой знае какъв майстор, но не бе трудно да науча Емѐ на елементарната комбинация ляв-десен. След това тя два пъти ме намери с десен и аз я научих как да държи лактите си, за да не си открива гарда, и как да не противостои на удара, а да го поема гъвкаво. Застанали един срещу друг на утъпканата земя покрай боксовете в конюшнята, ние усвоявахме като ученици онова, което се преподава в гимнастическия салон, и тя беше ненаситна, искаше да продължаваме до безкрай. Във всеки случай имаше вроден усет и накрая, когато задъхано казах „стига толкова“, страните ми бяха ожулени и си бях ухапал езика. Под диафрагмата ме болеше от два джаба ниско под пояса. Но аз се бях постарал да не я ударя нито веднъж.

— Хайде пак, последно. Моля ти се, Кит.

Приготвих се за последната схватка и Емѐ се насочи към мен с класическия ляв прав, стъпка напред с левия крак, изнасяне на тялото и прибиране на десния. Заех гард, отстъпих назад и се блъснах в Джуди.

— О, небеса! Какво правите вие двамата? — смая се Джуди.

— О, я се махай, Джуди! — провикна се Емѐ. — Ще развалиш всичко.

Джуди се овладя, преглътна казаното и продължи:

— Боже мой, нямам думи. Никога през живота си не съм виждала такова нещо. Отвратително!

— Я млъквай, Джуди — каза Емѐ спокойно.

Тогава Джуди се обърна към мен:

— Не ти ли е известно, че ако една жена бъде ударена в гърдата, може да й стане рак?

— Аз не я удрям — опитах се да й обясня. — Тя ме удря.

— Защо?

— Не е твоя работа — каза Емѐ. — Това засяга само Кит и мен.

— Очевидно — каза Джуди и аз си дадох сметка, че тя съумя да стане господар на положението и бе на път да ме застави да й се подчиня. Почувствувах се глупак. И тогава тя изведнъж изгуби превеса, който беше взела: — Щом това предпочиташ пред Брамс… — укори ме тя.

Всичко бе тъй прозрачно, че успях да си възвърна самообладанието. Казах й, че причината са сигурно коктейлите, които ми бе поднесла.

— Искаш да кажеш двете мартини — промърмори презрително Джуди и се отдалечи.

Еме се засмя радостно и ми нанесе десен прав, без ни най-малко да го очаквам.

— Ти я би по точки — възхити се Емѐ. — Тя е в нокдаун!

— Не, не печеля по точки — казах аз, — тя е права! Не се увличай по мъжки спортове, защото наистина, представяш ли си какво ще стане, ако те ударя, където не трябва. Дори на шега недей.

— Не смятам да се шегувам.

— В такъв случай набухай с точилката този, на когото си се наканила.

— Не и не! Искам като мъж — лице в лице. Ей така, както ми показа раз-два!

— Тогава трябва да ми кажеш с кого искаш да се биеш. Хайде, Емѐ, иначе няма да е честно. Казвай!

— Най-напред едно момче, казва, се Джак, все гледа да ме издебне, за да започне да ме натиска. Опитва се да ме опипва навсякъде и това е отвратително. И си въобразява, че съм влюбена в него. Другият е Лестър Терада.

— Лестър?

— Да. Не мога да го понасям. Отвратителен ми е с това, как кара всеки да се притеснява, да не би да му причини болка. Как успява? И знаеш ли какво, Кит?

— Не знам. Кажи?

— Той не се държи като американец. Ти си много по американец от него.

Казах й да не говори такива работи за Лестър и добавих какво е казала за мен Джуди — че никога не биха ме сбъркали за американец.

— Ето, виждаш ли! — каза тя. — Дори ти се опитваш да го закриляш. Как успява да постигне това? Как успява да накара всеки да го съжалява — ей това не мога да разбера. Отвратително е.

Замислих се и реших, че Емѐ безспорно е права. Лестър неизменно събуждаше майчински чувства към себе си.

— Но защо искаш да го напердашиш? Това не си ми обяснила.

— Няма какво да ти обяснявам. Просто искам да му покажа, че може да мами всеки, но не и мен. Хвърля ви прах в очите на всички, не мога да понасям това. Дори на десет места да го пратят кореспондент и все в чужбина да стои, пак не го ща в семейството. Мразя го, наистина, Кит.

— Ти си луда — казах само аз, но без да искам, се засмях и я оставих да се занимава с конете, да им сипва кърма, да рине тора от боксовете и да играе с бича си една игра, в която партньори й бяха полските мишки — те се спускаха безстрашно от гредите на покрива по стените, заставаха на пода и не побягваха, докато тя не замахнеше с бича. Емѐ никога не ги улучваше и те незабавно се завръщаха, сякаш знаеха, че всичко е на игра.

Аз пък се върнах при Джуди, която приготвяше изискана вечеря в кухнята. Съобщих й, че през другата седмица ще отпътувам за Англия, ако намеря място в директния самолет за Лондон.

— Но стажът ти не е свършил още — учуди се тя. — Остава ти най-малко месец.

— Знам, но трябва да замина.

— Защо? Как реши така изведнъж?

— Не знам. Сигурно Брамс.

— Кой?

— Няма значение.

— Не мисля, че Хенри Лус ще бъде очарован от това.

— Той ще ми влезе в положението. Уърт ще му обясни.

— В такъв случай не ми остава много време, така ли? — каза тя по начин, който ме изненада. Имаше вид на човек, който се забавлява. Явно решила да бъде обаятелна, тя прекоси кухнята и се насочи към мен, сякаш искаше да навакса загубеното време. В този миг забелязах онова, което бе забелязал Пип — меките зелени очи, съвършената форма на носа и деликатно очертаната уста. Изостреното й лице, погледнато от толкова близо, се смекчаваше и ставаше привлекателно. Разменихме само една лека целувка, но, кълна се, тя съдържаше обещанието, че ако поискам, ще получа и други неща.

Прекъсна ни Емѐ, която нахлу в кухнята, за да вземе кока-кола, и Джуди й каза да си изчисти чернилката под ноктите и да смени джинсите с прилична рокля, ако иска да вечеря заедно с нас.

— Миришеш на коне — каза Джуди.

— По-добре на коне да мирише човек, отколкото на Лестър Терада — отговори Емѐ.

Джуди се извърна и силно я зашлеви.

За миг Емѐ застина неподвижна като статуя. Беше стаила дъх и си помислих, че ще отвърне на удара. Но не, по червените й бузи се затъркаляха едри сълзи.

— Колкото щеш ме бий — избухна тя, — но някой ден аз ще го смажа. — И юмруците й профучаха свирепо под носа на Джуди.

— Само да си го докоснала — викна Джуди, — конете ще бъдат продадени, така да знаеш, а тебе ще те експедираме при леля Ефи в Мейн.

— Конете не можеш да ги пипнеш. Те са мои.

— На никого не са. Те са на тръста, както и всичко останало тук, и това ти е известно.

— Повече са мои, отколкото твои.

— Опитай се да убедиш в това онези от настоятелството, когато ги видиш следващия път. Кажа ли конете да се махнат, ще ги махнат. Така че внимавай!

— Ще го смажа — изхлипа Емѐ, — а ако направиш нещо с конете, Джуди, тогава аз… аз ще направя нещо ужасно. Ще измисля нещо ужасно.

Джуди никак не се бе разстроила от караницата с Емѐ и запазваше спокойствие, докато Емѐ бе сломена и озлобена. Мътните й сълзи бяха като капки пот и като че ли извираха направо от червените бузи, а не от очите й, до такава степен я обливаха. Тя направи укорителна и гневна гримаса към мен и излезе.

— Смешна е — каза Джуди, — а и ти си смешен, дето я насърчаваш.

— Нищо няма да направи — успокоих я аз.

— Напротив, ще направи — възрази Джуди. — И аз също трябва да направя нещо. Защото както я кара, току-виж, че станала лесбийка.

— Това никога няма да го повярвам — заявих аз.

Думите на Джуди така ме ядосаха, че ми се искаше да й кажа, че Емѐ е много по-женствена и много по-привлекателна от нея. И още много други неща исках да кажа на Джуди, но така и не ги казах, защото да говориш неща, засягащи интимната същност на другия, означава той да ти отговори на същото равнище, а аз ревниво пазех свободата си и не исках да се заплитам в такива отношения.

— Тя не иска ти да се омъжиш за Лестър — казах на Джуди. — Затова е ядосана.

Джуди се засмя и напълни чашата ми от стъклената кана, която извади от хладилника.

— Защо да се омъжвам за човек като Лестър? — каза тя. — Ако ще избирам мъж от двадесет и деветия етаж, ще избера по-скоро Уърт или Пип, или дори теб. Лестър се нуждае от съпруга, която да му е като майка и предводител. Мога да бъда едното или другото, но не и двете.

— А защо ФБР се интересува толкова от него? — запитах аз.

— Значи и при теб са идвали.

— Да.

— Лестър ще получи длъжност във Вашингтон и те правят обикновеното в такива случаи проучване.

— Това ли е всичко?

— Защо? Ти какво си помисли?

— Не знам. Но той не е казал това на Пип.

По лицето на Джуди се изписа задоволство от тези думи.

— Не е ли казал?

— Не е.

— Нали знаеш какви им са особени отношенията. Когато е за нещо сериозно, стават много подозрителни един към друг. Като двама приятели, които тичат след една и съща жена.

— След теб ли, Джуди?

— Не ставай глупав. Ти знаеш какво ги вълнува най-много и двамата — темата Америка. Това е тяхната слабост, не могат да се откажат от нея. Тъкмо затова убеждавам Лестър, че мястото му е във Вашингтон.

— Но защо?

— Защото той прекалено благоговее пред Пип и пред всичко, което Пип въплъщава. Лестър трябва да се откъсне от него.

— Самият Лестър ли ти каза това?

Джуди сложи чиниите във фурната да се стоплят, после свали кокетната си мушамена престилчица.

— Не беше необходимо да ми казва. Знаеш ли какъв е техният проблем, Кит?

Тя ми даде знак да изляза от кухнята и ние се насочихме към дневната.

— Има ли наистина някакъв проблем помежду, им? — попитах аз.

— Знаеш какво искам да кажа. Те двамата нямат нищо общо, като изключим едно, което е беда. То е, което ги свързва.

Надявах се да чуя още нещо, но Джуди каза, че нейният миг на прозрение вече е отлетял и ме прати да си измия ръцете.

По-късно, след като седнах на масата за вечеря, Емѐ влезе сдържано, облякла тясна бледосиня рокля, която подчертаваше все още детската и пълнота и дооформяше младежката й заобленост. Помислих си, че тя и Джуди са свикнали да се карат и след това бързо да се сдобряват, но видях, че сега Емѐ внимава какво говори, защото се бои да не загуби конете. Тревожеше се и за мен, защото, когато привършихме вечерята и Джуди ни остави за миг-два, Емѐ ми прошепна:

— Ако трябва, ще стоя тук цяла нощ.

— Защо?

— Не искам да спиш с нея — каза Емѐ.

— Нямам намерение да спя с нея — успокоих я аз.

— Но тя има. Ще влизам в спалнята ти през половин час да проверявам.

— Чак толкова няма нужда — казах аз. — Кълна ти се, добродетелта ми не е в опасност.

— Ами, не е. Не я познаваш. Но ако й се оставиш, повече няма да ти проговоря.

Джуди се върна при нас и усети, че сме си шепнали зад гърба й, затова каза на Емѐ да отиде да види конете, били неспокойни.

— Забравила си да угасиш една лампа в яхъра — каза Джуди.

— Не съм.

— Забравила си. Иди и ще видиш.

Еме ни остави и отиде да провери, а Джуди седна до мен, разроши косата ми и нежно прекара връхчетата на пръстите си по врата ми.

— Е? — каза тя.

— Аз съм женен човек — отвърнах й.

— Не знаех.

— Наистина, трябваше да ти кажа по-рано.

— О, защо? Къде е жена ти, впрочем?

— В Кайро. Тя е медицинска сестра в една от нашите военни болници.

— А що за човек е?

Джуди продължаваше да ме гали по врата.

— Католичка — отвърнах аз — и много държи на морала.

— А ти?

Ръката й все още стоеше на врата ми.

— Не съм католик и не съм толкова морален — отвърнах аз и тя се засмя. — Но съм лоялен, а това, струва ми се, има значение.

Джуди свали ръката си.

— Колко смешно — засмя се тя и повтори: — Колко смешно, наистина!

Но не съм сигурен дали й беше смешно изобщо. Джуди, струва ми се, никога не можа да ми прости, че оставих нещата да стигнат дотам; през тази нощ тя не влезе в стаята ми и аз не отидох в нейната. Емѐ два пъти се промъква в спалнята ми, скочи на леглото, като ме притисна с двете колена — хватка, усвоена от момичетата в пансиона, — втория път ми отметна завивката и накрая си отиде успокоена за мен, но едновременно с това бясна, защото вече беше сигурна, че Джуди ще избере Терада.

— Пип е слаб за нея каза тя. — На нея й трябва някой, който да я бъхти като парен чук, не е ли така?