Джеймс Олдридж
Довиждане анти-Америка (14)

Глава четиринадесета

Семейство Терада се оказаха по-опасни противници, отколкото Моник си беше представяла; тя, струва ми се, вече бе разбрала това и съзнавайки какви хора има срещу себе си, щеше да направи така, че Пип да не им бъде поднесен като жертва, а като контра на Джуди, която избутваше на преден план сина си. Каквото и да бяха направили те от Пип някога, сегашният Пип бе донякъде творение на Моник и тя нямаше да позволи прояви на слабост, нямаше да допусне Пип да се укрива. Поне този път. Повече от всякога сега той трябваше да излезе сам, но открито, без нечия закрила — ако не за друго, то за да се види, че връзката им има своето оправдание и за да покаже на тези американци, че тя не се бои за делото на собствените си ръце.

И така, ние четиримата на другата сутрин влязохме в реното и поехме след пежото на Дора към заслоненото място, надвиснало като тераса над морето, съвсем близо до Монако. Понеже целият склон беше обрасъл с кактуси, мястото изглеждаше по-непристъпно, отколкото беше всъщност. То ми беше познато — известни ми бяха всички кътчета между Сен Жан и Мантон — и това разочарова Дора; аз пък се питах, как ли тя го е открила.

Джуди и Терада не бяха с Дора — те щяха да се присъединят към нас по-късно с наета кола, заедно с мадам Лота, която да им показва пътя. Но малкият Лестър беше с Дора и аз реших, че Джуди постъпва хитро: сега всичко беше замислен ход и контраход.

Извадихме от пежото на Дора храната, напитките, сгъваемите столове, възглавничките и чадърите и тръгнахме по пътечката, която се виеше сред бодливия храсталак, спускаше се по един опасен склон и излизаше на чудно хубав скалист бряг, завършващ с ивица едър пясък и скали. Едва пристигнали, Моник извади въдиците и ни остави да чакаме да пристигнат Джуди и Терада. Искаше да покаже, че няма намерение да държи Пип под надзор.

Пип остана с момчето, на което явно бяха внушили, че трябва да се държи учтиво и приветливо. В него имаше някакво тържествено достойнство на човек, който е над нещата — приличаше малко на Терада.

— Какво е това? — обърна се то изведнъж към Пип.

Пип така се изненада от това, че момчето наруши мълчанието си, че замръзна. Малкият Лестър сочеше едно водно колело на стотина метра от брега.

— Кара се с педали като колело — обясни Пип. — Воден велосипед.

Доволно от отговора, момчето пак се вглъби в себе си.

Но Пип нямаше намерение да му позволи да се самоизолира така лесно.

— Можеш ли да караш велосипед? — запита го той.

— Не, не мога — отвърна момчето.

— А опитвал ли си? — продължаваше да настъпва Пип.

— Не съм.

— А кон можеш ли да яздиш?

— Не мога.

Момчето не показваше, че се дразни от въпросите, то очевидно изпълняваше дадените му нареждания. Но колкото повече въпроси задаваше Пип на малкия Лестър, толкова повече аз разпознавах в детето големия Лестър, защото знаех, че той не умее да язди, и бях сигурен, че никога не се е качвал на велосипед.

— Да плуваш знаеш ли? — продължаваше Пип.

— Съвсем малко.

— Какво можеш тогава? Тенис играеш ли?

— Не. Мога да играя шах.

— А с кого играеш?

— С баща ми…

Пип взе един голям камък, метна го силно и той цопна в морето недалеч от Моник.

— Аз съм ти баща — каза той на момчето.

— Да, знам.

— Нямаме какво да си кажем, а?

Момчето кимна, а Пип стана.

— Я да не се насилваме тогава. Не е ли така? — каза той и се присъедини към Айлин и Дора, които подреждаха трапезата. Поиска тирбушон от Дора, отвори една бутилка червено вино, наля си една чаша и тръгна, като отпиваше от нея и поглеждаше към шосето над нас. Виждаше се, че не го свърта на едно място. Малкият Лестър остана сам и в момента той ми беше по-интересен от Пип. Седеше съвършено неподвижен на брега — едно момченце, което не се поддаваше на никакви уловки и спокойно изчакваше изпитанието да свърши.

За него то свърши, когато видя Терада, Джуди и мадам Лота да слизат с мъка по склона. За всички нас слизането беше съвсем лесно, но Терада загази. Джуди трябваше да му подаде ръка и да му казва къде да стъпва с големите си крака, а когато малкият Лестър започна да се катери, за да ги посрещне, Джуди му извика:

— Недей, Леси. Не идвай! Остани долу.

Момченцето се спря. Стоях до Пип, който наблюдаваше бавното и мъчително слизане на Терада като хипнотизирана птичка, която не може да откъсне очи от бавно приближаващата се кобра.

Най-сетне Терада слезе и все още подкрепян от Джуди, се запъти право към Пип, който подхвърляше един огладен камък от едната си ръка в другата така, че и двете му ръце да са заети.

— Здравей, Пип — каза Терада.

— Здравей, Лестър — отвърна Пип.

Какво друго можеха да си кажат? Не се ръкуваха. Пип не само беше със заети ръце, но и стоеше малко ребром.

Терада беше запъхтян, изпотен и изглеждаше зле.

— Ще трябва да поседна — каза той, без да отправя думите си конкретно към някого, отиде до една малка скала и приседна като мечка на цирковата арена.

— Дойде му множко — каза Джуди на Пип.

— Виждам — каза Пип и се извърна.

Дора ни извика, че обядът е готов.

— Ще можеш ли, Лестър? — запита го тя.

— Да, нищо ми няма — каза той и ние всички се запътихме към трапезата, сервирана изрядно върху покривка на карета: чинии със студено месо, пиле, домати, хляб, краставици, маслини и четири бутилки червено вино.

— Моник! Идвай! — извика я Айлин.

— Ловя риба — провикна се Моник. — Ще дойда после.

— Студеното пиле ще изстине — викна й Пип.

Моник не му отговори, макар че това явно беше вик за помощ.

Пип вече се правеше, че не вижда Терада, който и сега, както някога, внушаваше на другите жалост и те се чувствуваха задължени да се грижат за него. Хванах се, че и аз се безпокоя за него, и си казах, че не трябва да ставам глупак.

Дора, Айлин и мадам Лота сложиха в пластмасова съдинка за всеки един от нас парче пиле, студен ростбиф, един домат и парче краставица, после раздадоха ножовете, вилиците и чашите. Дора ни пожела bon appetit и всички започнахме да се храним мълчаливо, тъй като разговорът можеше да се води само от двама между нас — Пип и Терада.

Но те се хранеха, без да проронят дума, и тъй като Дора трябваше да поведе някакъв разговор, заразказва ни как открила това място.

— Много обичам плодовете на тия кактуси. Дори ги слагам в плодовата салата — каза тя. — Един ден спрях горе на склона да си набера малко и се сетих, че с малко усилия ще мога да сляза тук. Добрах се до долу и се изкъпах гола в морето, тъкмо по пладне, когато всеки във Франция обядва.

Не можах да сдържа смеха си. Представих си как огромната Дора се бухва гола в морето — по-комична картина едва ли би могло да има; Дора разбра защо се смея и започна да се смее заедно с мен. Смеехме се всички, с изключение на мрачния Терада и на навъсения Пип.

— И слушайте какво ви казвам — прогърмя гласът на Дора. — Всички риби на това място помислиха, че е пристигнал някакъв кит от непознат вид.

Настроението не беше лошо, заговорихме за френското крайбрежие, за туристите и за проточващия се сезон и оставихме Пип и Терада да продължат своето нямо общуване. Пикникът дори мина много добре и когато изядохме всичко, Пип отново се провикна към Моник, като че ли знаеше какво предстои да стане. Моник не му отговори, Терада стана, голямото му туловище се промъкна зад гърбовете ни и той седна на пясъка до Пип. Струва ми се, че той се изненада не по-малко от Пип и от мен, когато избоботи:

— Мисля, че е време, Пип, да си проговорим.

Забелязах как тилът и плещите на стройната фигура на Пип се сковаха.

— Защо? Какво имаме да си кажем, Лестър?

Терада дълбоко и тържествено пое дъх.

— Трябва да се опитаме да стигнем до някакъв модус вивенди.

— Някакъв какво?

Терада изгледа нас останалите тъй, сякаш беше много непочтено от наша страна, че сме там, когато той не ни иска.

— Искам да кажа някакъв вид морален компромис — каза той неловко. — Сигурен съм, че знаеш какво имам предвид.

Пип се засмя язвително.

— Да направя морален компромис с моя морал, или с твоя?

Решен да продължи, Терада се втурна с главата напред:

— Трябва да стигнем до някакво разбирателство един с друг, Пип — ако не сме приемливи в собствените си очи, как ще можем да живеем?

— Аз се приемам и не ми е трудно да живея — отвърна Пип. — Това си е твой проблем, не мой.

Терада сякаш не го чу. Вдигна очи нагоре и думите му като че бяха отправени към небето.

— Всичко дойде оттам, че преди години ние двамата с теб взаимно се подведохме, Пип. Това е истинската причина за всичките ни неприятности.

— Истинската причина за всичките ни неприятности, Лестър, е, че ти ме посочи като подривен елемент пред сенатската комисия. Така че не търси причината другаде.

Терада махна с едрата си ръка.

— Не трябваше да се преследваме един друг публично, Пип. Това ни беше грешката.

Бях готов да експлодирам при тези думи, но Пип се сдържа и каза с горчива усмивка:

— Забравяш ли, драги Лестър, че аз не съм те преследвал? Ти ме преследваше. Сравни ме със земята. Закопа ме.

Терада сякаш се изненада.

— Да, но мисля, че би трябвало вече да съзнаваш, че тогава това беше неизбежно. Такъв беше моментът, такава беше проклетата обстановка, в която попаднахме. Не можех да избягна това, неизбежно беше, Пип.

Този път Пип се засмя с глас.

— Ти си чудо на чудесата — каза той.

Пип беше напълно трезвен, беше изпил само няколко чаши вино, но небрежната му язвителност беше тъй остра, че очаквах Терада да се засегне, може би да се ядоса. Но Терада нито се разстрои, нито му стана неудобно. Беше само учуден, че Пип не възприема нещо, което той му обяснява така ясно.

— Ти не можеш да разбереш Америка — каза той. — Винаги си си затварял очите за онова, което е поставено на карта.

— Недей да виниш Америка за онова, което ми направи, мръсник такъв — каза Пип. — Ще ти кажа, че ако не бях честен и предан американец, който вярва в конституцията и се е нагълтал с патриотизма на националното знаме, който е убеден в първите десет конституционни допълнения, може би щях да ти простя онова, което ми стори. Но ти си селяк, Лестър, и никога няма да бъдеш нещо друго, защото имаш робска селска душа… Затова, като говориш с мен, ще си държиш шапката в ръка и в никакъв случай няма да фамилиарничиш.

Отново се смаях от преднамереното дебелоочие на Терада.

— Аз все пак съм убеден, че трябва да стигнем до някакво разбирателство, че трябва да намерим нравствена допирна точка — продължи да настоява той, докато Пип накрая загуби търпение.

— Добре! Добре, дявол да го вземе. Да стигнем до разбирателство. Какво точно искаш?

— Ще се съгласиш ли да ми подадеш ръка, да кажеш, че всичко стана не по наша вина и че двамата пак сме приятели?

Този път чух как Пип пое дъх през зъби.

— Искаш да забравя, все едно че нищо не е било, така ли?

— Да — каза Терада простичко.

— След всичко, което стана?

— Да. След всичко, ако се съгласиш.

Пип си сложи очилата, сякаш имаше нужда да вижда по-ясно.

— Това може да стане само по един начин, Лестър — каза той.

Терада зачака. Паузата ми се стори безкрайна. Айлин, Дора и Джуди също чакаха. Дори малкият Лестър чакаше. Той не бе пропуснал ни дума.

— Трябва да признаеш публично, че си дал лъжливи показания и си ме оклеветил — каза му Пип спокойно. — Ще трябва да се отречеш от всяка своя дума.

За Терада това бе като гръм от ясно небе.

— Но аз не мога да направя такова нещо — каза той.

— Защо?

— Защото е невъзможно. Това е един необратим процес, не е по силите ми.

— Тогава какво искаш от мен? — каза Пип презрително. — Да се откажа аз от показанията си? Да се призная за виновен?

— Просто да го заличим двамата между нас, Пип — каза Терада умолително. — Между нас лично.

Пип се изсмя и се отпусна по гръб на пясъка в знак, че разговорът е безпредметен.

— Единственият начин да го уредим между нас двамата — каза той — е по кодекса на класическия дуел. Ще те убия и така ще те направя джентълмен — засмя се отново Пип.

Не знам какво щеше да каже по-нататък Терада, ако не бе пристигнала Моник. Застанала права, тя ни изгледа от горе на долу, после хвърли неодобрителен поглед към остатъците от пикника — сякаш бяха пирували великани. Взе една бутилка вино, после друга, трета, но не одобри нито една.

— Нямаш ли розе, Дора? — попита тя.

— Не, мила — отвърна Дора. — Купих най-хубавото вино шамбртен и много хубав кларет.

— На пикник не се пие шамбртен, нито кларет — каза рязко Моник.

— Аз пък пия — каза Дора.

— А пък аз не пия. Така че, ако няма тук вино розе, отивам да сготвя една рибена чорба! Кит! Дай ми ключовете от къщи.

Подадох й връзката, тя взе кофичката с риба и пое пъргаво нагоре по склона, като настръхнала котка. Преди да изчезне от погледа ни, тя се извърна и извика:

— Никой да не идва след мен. Ще се прибера с автобуса.

Пип почти не й бе обърнал внимание. Лежеше по гръб, изложил лице на слънцето, и се окопитваше от току-що водения разговор.

— Няма ли да е по-добре да придружиш Моник, Пип? — подкани го Айлин.

— Няма нужда — отвърна Пип, без да мръдне. — Тя предпочита да е сама.

— Разстроена е.

— Знам. Тъкмо затова е най-добре да е сама.

— Този път не е така — настоя Айлин. — Хайде, Пип. Иди да я придружиш.

— О, боже мой — въздъхна Пип, скочи на крака и тръгна след Моник, която вече преваляше склона.

Терада го изпрати с очи. После погледна към Джуди, като че очакваше помощ от нея. Не знам дали си дадоха някакъв знак с очи, но Терада грабна леките си плажни обувки и забърза бос нагоре по склона след Пип, като се препъваше тромаво и викаше:

— Почакай за миг, Пип. Идвам с теб.

Гледах ги как двамата крачат забързано по пътеката, която се виеше сред бодливия гъстак. Терада трябваше да поспре, за да се обуе. Беше тромав, почти безпомощен.

— Няма ли да е по-добре да го спреш? — обърнах се аз към Джуди.

— Не — каза тя. — Поне ще му спестя това да разговаря с Пип в присъствието на всички.

— Както искаш — казах аз и ги проследих с очи, докато изчезнаха зад завоя на пътя.

Дора стана и прегърна с тлъстата си ръка разплаканата Джуди.

— Лес ще се оправи — каза тя. — Не се тревожи. Те ще се върнат.

Но те изобщо не се върнаха и два часа по-късно трябваше сам да понеса последиците от ужасния пикник на Дора. Мъкнах столове, кутии, чадъри, рибарски пръчки, изнесох всичко до колите горе, после се прибрахме в мълчание и заварихме Моник да прави слънчеви бани на терасата. Била се прибрала на автостоп — „ото-стоп“, както казват французите.

— А той къде е? — запита тя.

Обясних й, че Пип е тръгнал след нея да я настигне и че Терада го е последвал, което означаваше, че най-после Пип и Терада са останали насаме.

— Светът се крепи на тези, които се тревожат за дреболии, така че защо да се безпокоя за него? — каза Моник на френски.