Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Goodbye Un-America, 1979 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Димитри Иванов, 1980 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джеймс Олдридж
Заглавие: Довиждане анти-Америка
Преводач: Димитри Иванов
Година на превод: 1980
Език, от който е преведено: Английски
Издание: Първо
Издател: Партиздат
Град на издателя: София
Година на издаване: 1981
Тип: Роман
Националност: английска
Печатница: ПК „Димитър Благоев“
Излязла от печат: януари 1981
Редактор: Тодор Вълчев
Художествен редактор: Тотю Данов
Технически редактор: Сашо Георгиев
Рецензент: Вера Ганчева
Художник: Данаил Донков
Коректор: Румяна Владимирова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2040
История
- —Добавяне
Глава седма
Така на времето опознах Пип и Терада и когато отпътувах, имах усещането, че напускам Америката на Пип, а не Америката на Терада.
Няколко месеца след нюйоркския си стаж получих от Пип телеграма, че двамата с Джуди са се оженили. Телеграфирах им, че очаквам с нетърпение появата на ново поколение емиграционни лавълчета от градски тип, не дължащи нищо на Джаксън-Джеферсоновата традиция, макар и да знаех, че Джуди ни най-малко не споделя трансмиграционните теории на Пип. Тя беше горда с англосаксонския си произход и с готовност приемаше дълга си на американска гражданка.
Не след дълго научих от Сам Солт, че Пип и Терада са вече в центъра на вашингтонските политически среди и участвуват във формулирането на правителствената линия към Китай и СССР. Сам добави, че двамата са толкова близки и толкова несъвместими, колкото и преди, което още веднъж ме учуди. Щом участвуват непосредствено във взимането на политически решения, как е възможно да избягнат открит разрив или най-малкото остро разногласие?
По-късно, един ден, когато лежах в една яма от бомба на един планински склон в Тунис и чаках да спре артилерийския огън (за да минава времето, си мислех какво ли не), съзнах, че те двамата никога няма да се разделят, докато Америка не ги раздели. С други думи, спорът им ще приключи, когато САЩ накрая изберат по кой път да вървят, кои епизоди на миналото да приемат за своя история.
Това стана чак след седем-осем години. Междувременно поддържах връзка с Пип, а след войната, когато отидох да живея за кратко време в Кеймбридж, щат Масачузетс (ровех се в Уейднъровата библиотека в Харвард), Пип и Джуди често ми идваха на гости от Вашингтон заедно с хубавото си бебче, което аз наричах градско чедо.
— Как го кръстихте? — запитах Пип първия път, когато ме посетиха.
— Лестър… — отвърна Пип с тон, сякаш се извиняваше.
Ясно ми беше, че това хрумване е било не негово, а на Джуди.
Сигурно не бих узнал нещо повече, ако не се беше появила и Емѐ. Беше омъжена за летец от марината — същото момче, което някога бе искала да набие, защото все я опипвал. След военната служба постъпил в икономическия факултет на Харвард и когато Емѐ ме намери чрез Пип, заведе ме в едно малко заведение, наречено „Мидения бар“, на една пряка от Харвардския площад, и ми разказа какво се е случило с нейната невинност.
— След като ти си отиде — каза тя, — аз започнах да мисля иначе. Искам да кажа, умирах от желание Джуди да се омъжи за Лестър, защото самата аз исках Пип. След няколко уикенда, които прекарахме заедно във фермата, странно се увлякох по него, Кит. Искаше ми се лудо да се влюби в мен, защото разбирах колко си приличаме — нали сме и двамата едни такива трицилиндрови. Опитах всичко, което можах, но нали съм си дебела и недодялана, пък и косата ми ужасна, просто не знаех какво да му кажа. Толкова глупава бях!
Погледнах Емѐ, седнала срещу мен в малкото пластмасово сепаре, и се запитах дали Пип е осъзнал какво би могъл да има. Емѐ пак беше малко пълничка, но бе станала една много женствена, открита и привлекателна млада дама, доста по-шлифована и самоуверена от по-рано, чиито безнадеждно консервативни дрехи не скриваха една телесна привлекателност, в която нямаше нищо дразнещо. Опитваше се да изглежда матрона, преди да й е дошло времето; стана ми мъчно за Емѐ, защото разбрах, че нещо някъде куца.
— Този бокс, дявол да го вземе, провали всичко, Кит — каза тя, като се вглеждаше внимателно в мен, за да се увери, че я разбирам и й съчувствувам. — Нали си спомняш, че исках да бия един?
— Да — казах аз. — Лестър.
— Не, не. Нали ти казах, че за Лестър реших друго. Исках да се ожени за Джуди. Ама защо не ме слушаш? Другото момче.
— Другото момче никога не съм го виждал — припомних й аз.
— Знам, че не си, но ще го видиш. Както и да е. Когато пак започна да ми досажда, аз застанах с лявото рамо напред, както ти ме научи, и му нанесох един страшен десен.
Засмях се, но не можех да си представя как тази млада дама, това довчерашно пълничко момиче със скъпа и поизмачкана по края пола би могла да направи такова нещо.
— Сигурно и той те е ударил.
Еме не се засмя на шегата ми.
— Точно това направи. Искам да кажа… стана истински бой. Побеснях и се втурнах с главата напред да му вляза под гарда и да му сплескам физиономията. Но в яда си забравих да се пазя и той ме удари два пъти, силно. Разправя, че го направил, за да ме спре. Тогава паднах, той застана над мен и аз плонжирах в краката му да го съборя. Ужасно беше, Кит, никога няма да го забравя. Хълцах и плачех и като го съборих, той падна, върху мен и всичко тръгна наопаки.
Не бях виждал Емѐ от четири години, седяхме в „Мидения бар“, който беше пълен със студенти, бяха ни поднесли чорба от стриди и соленки и аз разбирах, че Емѐ отдавна е искала да сподели с мен тайната си. В края на краищата аз бях единственият човек, който наистина знаеше как бе започнало всичко в онази плевня в Кънектикът.
— Какво искаш да кажеш с това „всичко тръгна наопаки“? — запитах я аз.
— Че всичко свърши със секс — каза тя. — Беше ужасно.
Вече знаех нещо важно за новата Емѐ — че трябва да бъда много внимателен с нея, затова казах:
— Едва ли е било толкова лошо. Искам да кажа, ти се омъжи за това момче, нали? Нали за него става дума?
— Да, но не исках. Поне отначало. Всичко, което се случи в този ден, ми беше противно, Кит. Нямам думи да ти кажа как се чувствувах. Такъв абсурд, като животни. Беше… о, какво ли да ти разправям. Толкова отвратително — аз мокра и кървяща. Не че забременях. Но Джак извърши мръсотия с мен, това е всичко.
Бедната Емѐ, към нея е трябвало да се подходи много внимателно, тъй както се докосва цвете, без да се накърнят онези условности на любовта, секса и брака, в които тя твърдо вярваше. Тогава и двете страни са щели да излязат обогатени от това изживяване. Но Емѐ говореше за насилие и онова, което ме учуди, е, че тя продължаваше да се смята за изнасилена.
— Но тогава защо се омъжи за него? — попитах я аз.
— Как да ти кажа… — въздъхна тя и тази въздишка беше по-красноречива от всякакви думи.
— Предполагам, че Джак ме обичаше. Отначало, не. Едва след като това се случи. Може би го е направил, без да мисли. Повечето американци правят това като него и се отнасят към това по същия начин, Кит. Не мислех, че то е такова, но сигурно такова трябва да бъде. Дори приказките им. После той се попромени. Започна да се държи като човек, когото съм наранила, а аз имах чувството, че му дължа нещо. Не е ли смешно? Излезе, че аз съм кривата, затова започнах да правя каквото той поиска. Искам да кажа, да ходим тук-там и да се държим като глупаци, а после, когато постъпи във флота, не можех да го изоставя, нали?
Боже мой, помислих си, още една условност, заради която Емѐ си е съсипала живота.
— Затова, когато се върна — раняваха го два пъти, — не му позволих да ме докосне, докато не се оженихме. И може да ми се смееш, Кит, но нямах желание за нищо, нищо не исках. Честна дума, не исках. Нито Джак, нито секс, нито нищо. Така или иначе, оженихме се и може да съм си мислила, че бракът ще промени нещата, но не ги промени. — Емѐ се владееше, но в същото време плачеше, макар че отстрани човек не би забелязал това. — Наистина бракът не промени нещата. Поне моят брак.
Не знаех какво да й кажа, затова се наведох над масата към Емѐ, поех възпълничката й ръка и я задържах за миг.
— Ш-ш-ш-т… — Само това можах да кажа.
— Знам, знам. Но нищо. — Тя не изтри сълзите от очите си. Глътна лъжица чорба, подсмърчайки като дете, както едно време. — Но ако не се беше случило така, ако бях имала повече време, може би щях да успея да накарам Пип да ми обърне внимание, защото след като ти си отиде, те с Джуди започнаха да не се погаждат. Знаеш ли, че след твоето заминаване Лестър се върна — те още не се бяха оженили тогава — и се опита да смае Джуди?
— Не мога да си представя — учудих се аз.
— Честна дума. Някой във Вашингтон сигурно му беше дал съвет къде може да се облече добре и един петък вечерта се появи, с нов костюм и една от онези веещи се вратовръзки, дето ги носят сенаторите от Джорджия. Просто ужасно. И с шапка. Честна дума! Приличаше на Ал Капоне.
— Не може да бъде!
— Наистина.
— Пип беше ли там?
— Беше, разбира се. И което си е истина — стоях будна до малките часове, за да наблюдавам вратата на спалнята на Джуди, та да видя с кого ще спи. А пък вече така бях лапнала по Пип, че само да се беше появил, щях да му ударя един. Честна дума — щях. Но нищо не се случи, а на другия ден те се сдърпаха и не можеш да си представиш за кого — за Фенимор Купър. Лестър и Джуди се съюзиха срещу Пип, затова аз взех страната на Пип, макар че, право да ти кажа, вече забравих за какво точно спорихме. Имаше нещо, че Купър се правел на аристократ — на патрун[1] — защото не обичал Андрю Джаксън. Спомням си само, че Пип каза, че никой емигрант няма право да чете Купър, и аз бях съгласна с него, защото той е американец, а хора като Терада нямат право да претендират, че имат нещо общо с Фенимор Купър, нито дори да знаят кой е той.
— Нещо объркваш, Емѐ — казах аз внимателно.
— Може би обърквам. И тогава не ми беше по-ясно. Но направих всичко възможно спорът им да продължи колкото може повече, защото Джуди започна да се дразни от Пип, който беше чудесен. Прекрасно беше. Само че Терада не бе на висота. Дори за Джуди. Нищо не постигна, макар да имаше шапка, и това беше тъжно за мен, Кит, защото ако той представляваше нещо, поне нещичко, сигурна съм, че Джуди щеше да се омъжи за него, вместо за Пип, макар че тя е такъв сноб. Ама Лестър е един шпатав…
Отначало не я разбрах, но после се сетих, че шпатът е болест по конете. Емѐ правеше намек, с който не можех да се съглася. Лестър не беше шпатав, не беше сакат кон, напротив, в него имаше много жизненост, първична сила, която винаги е била по-привлекателна за жените от изтънчеността и чара на Пип. Ако Емѐ бе сляпа за физическата привлекателност на Терада, това се дължеше само на инстинктивното й отвращение към мъжкия магнетизъм, в който тя винаги виждаше нещо животинско.
Тя ми обясни, че Терада отново си опитал късмета, втория път във Вашингтон. Джуди била една седмица при леля си Фелис, в нейната къща, в Шеви Чейс — някакво вашингтонско предградие, както тя обясни — и Лестър буквално се самопоканил.
— Още ми е чудно как събра толкова нахалство — каза тя. — Леля Фелис едва го понасяше, но нали я знаеш каква е деликатна и той си въобразяваше, че й е много симпатичен.
— А Пип какво правеше през това време?
— Нищо, и тъкмо поради това Джуди се стремеше, към него и го спечели. Джуди е ужасен сноб, Кит, така, че съдбата на Пип беше решена. Нямаше накъде да бяга. Тя отиде във Вашингтон, за да го хване, и го хвана. Съвсем просто, както виждаш. Но не мисля, че Пип беше особено щастлив от това. Просто отстъпи, по същия начин, както аз отстъпих пред Джак. Затова ти казвам, че си приличаме. Липсва ни нещо и на двамата. Но те не са щастливи, Кит, както и аз не съм. Да ти кажа ли — открих, че никой не е щастлив, такъв е животът. Не познавам нито един щастлив човек и мисля, че Пип като мен гледа просто да я кара някак.
Еме може и да е била права, но аз останах с други впечатления, когато се видяхме с Пип в Кеймбридж: щастлив баща, който боготвореше синчето си и винаги отстъпваше, щом възникваше разногласие между жена му и него. Отстъпваше едва ли не с желание и трябва да кажа, че Джуди използваше максимално това. Спомням си едно от първите им посещения у нас, когато тя каза на жена ми Айлин, че съм английски хитрец и когато съм бил на стаж в редакцията на „Тайм“, съм криел от всички, че съм женен. Пип, с коктейл в ръка — защото и аз вече се бях научил да приготвям мартини, — се опита да ме защити, но Джуди го прекъсна:
— Недей да лъжеш. И ти ходеше с него и бог ви знае какво сте вършили двамата и какви тайни похождения сте имали.
— С Кит ходехме на Стейтън айлънд, ако това според теб е похождение — възрази Пип.
— Знам много повече, отколкото си мислиш. Ами детинските ви флиртове с Емѐ? Колко приятно ви беше да я ухажвате и двамата; след като ти си замина, той наистина прекали, Кит.
— Хайде, стига, Джуди — опита се да я прекъсне Пип.
— Емѐ ли е тази, която Кит е учил да се боксира? — полюбопитствува Айлин. Тя не познаваше Емѐ, но аз й бях разказал.
— Тъкмо тя, мила. Какви ли не щуротии вършеха в плевнята при конете.
— Всичко знам — каза Айлин. — Отвратително, нали?
Айлин се забавляваше с Джуди и затова я насърчаваше. Всъщност тя беше тъй взискателна към мен, както и Джуди към Пип, но Айлин имаше непоклатими католически устои и за нея предаността беше нещо свято. Държеше всеотдайно на семейството, поставяше го над всичко останало, така че каквото и да кажеше Джуди за мен, то нямаше значение за нея — по-важно бе какво ще кажа аз. Тя се надвеси над мен, докато си наливах нов коктейл — бяхме в нашия апартамент на Линиън стрийт, — и ми прошепна:
— Зла е, нали?
Знаех, че ако реши, Айлин няма да се поколебае да каже открито какво мисли, затова й отвърнах шепнешком, повтаряйки съвета на Пип:
— Хайде, стига. Какво значение има?
Струва ми се, че такова беше отношението на Пип към почти всичко, което Джуди казваше.
От Емѐ научих още нещо. Когато Джуди отишла при Пип във Вашингтон, след като се оженили, живеели близо до леля й Фелис в един стар жилищен блок. Той бил собственост на леля Фелис и в един от по-горните апартаменти живеел Лестър Терада.
— Джуди особено държеше Лестър винаги да е край тях. Винаги искаше и двамата да са нейни и във Вашингтон почти успя.
Трябва да добавя, че една от причините Пип и Джуди да отидат в Кеймбридж от Вашингтон беше да видят Лестър Терада, който четеше цикъл лекции в Харвард — съкратен следдипломен курс за американската политика от войната насам. Лестър, изглежда, щеше да се заеме с постоянна лекторска работа в университета; струва ми се, че и Пип се насочваше, по същия път. Не знам каква беше причината Терада да се ориентира към университета, може би имаше някакви комплекси, дължащи се на произхода му; но позициите на Пип се бяха влошили след смъртта на Рузвелт, изглежда не намираше общ език с президента Труман и се оглеждаше за ново поле за изява. И двамата изживяваха мъчителния момент между войната и мира, единствената разлика беше, че Пип се бе самоизолирал във вашингтонската си бърлога, докато Терада си беше войнствуващ политик в пълния смисъл на думата и крачеше след знамето на Трумановата администрация под звуците на Янки дудл.
Естествено срещах се и с Лестър и разговарях с него; виждахме се в Кеймбридж, Масачузетс, и от кратките ни разговори би трябвало да се досетя какъв обрат ще вземат нещата, но не бях дотам далновиден. Тогава за мен това бяха по-скоро дни на приятно разнообразие. В края на краищата всички бяхме млади и отскоро женени — Айлин и аз, Пип и Джуди, Емѐ и нейният флотски пилот Джак. Войната беше свършила, животът неочаквано ни обещаваше нови възможности, бъдещето изглеждаше като път, който строиш — паве по паве, ден след ден — път, който все ще те изведе някъде. И Айлин като мен се наслаждаваше на тези дни на отмора и приятно разнообразие.
Но Айлин беше твърде предпазлива и подозрителна, за да се сближи с Джуди или с Терада. Тя се разбираше добре с Емѐ и с Пип, аз пък се разбирах с всички тях, дори с Джак, съпруга на Емѐ, който, където и да го поставиш, стоеше като чуждо тяло и би изглеждал на мястото си само в офицерски стол. Косата му още не беше израсла, момчешките му очи непрекъснато шареха и той никога не попадаше съвсем в тон с нас. Отвореше ли уста да каже нещо, почти неизменно започваше с думите: „Чуйте, ей момчета!“ Сигурно момчетата му липсваха и той искаше пак да е при тях. Симпатичен ми беше с това, че той самият не съзнаваше тази липса; но обърнеше ли се към Емѐ, държеше се странно, някак си настрани, като че ли бракът не засяга особено личността му и не трябва да се смесва с общоприетото поведение на един флотски офицер.
Без да съзнаваме това, бяхме си създали нещо като наша среда в кеймбриджкото общество и в нея аз започнах да долавям първите признаци за наближаващото раздвоение на Америка, разцеплението, което щеше да изправи Пип и Лестър един срещу друг като хора от два противоположни лагера. Вече беше ясно, че такива като Лестър ще поемат юздите на управлението, а вироглавите като Пип ще бъдат изместени. Но не можехме да предвидим колко дълбоко ще бъде това разцепление и колко брутално ще се справят с изместените. Струва ми се, че Пип знаеше какво идва, но играта му беше да се държи предизвикателно и да не се съобразява с преобладаващите в момента настроения. И накрая това го провали.