Джеймс Олдридж
Довиждане анти-Америка (4)

Глава четвърта

Трябваше да се преструвам, че не знам нищо, което отначало беше трудно, защото Терада просто разцъфна, проявявайки в същото време срамежливостта и притеснението на човек, когото са хванали да се наслаждава на собствения си образ в огледалото. В понеделника, когато се събрахме в бюрото, беше неспокоен и често се взираше в утринното небе. По едно време Джуди отвори вратата и запита:

— Кой от вас, момчета, ще пише за „Арк ройъл“?!

— Аз — побързах да отвърна.

Британският самолетоносач „Арк ройъл“ бе торпилиран и потопен от германска подводница в Средиземно море и Уъртънбекър беше възложил на мен да пиша по въпроса, като ми каза, че колкото по-сърцераздирателно звучи, толкова по-добре.

— Включено е в моя списък от теми, по които да събирам справочен материал — каза Джуди, — и ако искаш допълнителна информация от Лондон или Вашингтон, добре ще е да ми кажеш веднага.

— От онзи експерт по военноморските сили във Вашингтон не искам нищо — предупредих я аз. — Така че дръж го за себе си.

— Щом смяташ, че си достатъчно осведомен по военноморските въпроси… — Джуди имаше правото да бъде саркастична, поне до известна степен.

— Да, смятам — отвърнах сухо, за да й подскажа, че е стигнала до границата на допустимото.

Пип се засмя, а Джуди каза малко раздразнено, че ще събере всичко, писано по въпроса, и ще ми го предаде, а аз да правя каквото искам.

Държах се предизвикателно с Джуди, защото знаех тайната й. Не знам защо, но мъжете си мислят, че имат някакво превъзходство над жената, ако са научили за някое нейно тайно, макар и скромно увлечение.

— Ти за какво имаш да пишеш, Лестър? — запита го тя със съвсем служебен тон.

— Русите се изтеглят от околностите на Москва — каза Терада. Той се изчерви и беше тъй безпомощен в смущението си, че го съжалих. Не знаеше накъде да погледне и какво да прави с ръцете си. И току се покашляше, като че ли това бе единственото, което можеше да му помогне.

— Изглежда си настинал — каза му Джуди. — Трябва да вземаш мерки за тази кашлица.

— Нищо ми няма.

— Ако не вземеш мерки, ще разнесеш заразата из редакцията.

— Нямам настинка — бранеше се той и аз забелязах, че едропорестата му кожа така лъщеше от пот, особено по скулите, че погледът му имаше влажен и студен вид.

— Изглеждаш ужасно — каза Джуди.

Той наистина изглеждаше ужасно, защото Джуди бе на път да отнеме едно от естествените му права — неговото мъжко самочувствие. Не можех да си обясня защо прави това, а когато насочи вниманието си към Пип, обърках се още повече.

— Ти ли ще пишеш за Тонкин или Теди Уайт? — обърна се тя към Пип, този път с тон на класна наставница, която казва на любимеца си от своя клас да излезе и да разкаже урока.

— Теди. Аз имам да пиша за японската делегация в Берлин.

— Значи Каръл трябва да ти състави документация — каза Джуди.

Имаше още десетина момичета от справочния отдел, които ни набавяха информация и документация — Каръл, Ингрид, Джоун, Джудит, Естър, Хилдегард и други още.

— Но ако искаш, може и аз да се заема — предложи му Джуди.

— Много мило — каза Пип. — Но тогава ти ще си повече автор на материала, отколкото аз.

Пип не блестеше с типичните за „Тайм“ материали. Истината е, че самото писане не го интересуваше много, защото истинската му страст (както бе казал Уърт) бе да прозре как стоят нещата, а не да ги описва.

— Ясно — каза тя. — Ще предупредя Каръл, а ти можеш да ме заведеш на обед.

Не присъствувах на този обед и каквото знам за него, научих го от самия Пип, когато си спомняше с известна горчивина за онези съдбоносни месеци на 1941 година. Лестър остана в редакцията, а аз отидох да хапна един сандвич в една от закусвалните на фирмата „Шрафт“, на четиридесет и втора улица, заедно с Теди Уайт и Сам Солт, които продължаваха да ме образоват.

Старият Шрафт, който е измислил самообслужването — обясняваше ми Сам, — е откривателят на американския стомах.

Докато дъвчех нещо, което беше минало през тостера и съдържаше горчица и кисели краставички, и отпивах от кафето, Джуди беше отвела Пип в един италиански ресторант на седмото авеню. Както ми разказа по-късно той, едва там забелязал за първи път каква привлекателност излъчва лицето на Джуди, когато се вгледаш в него.

— Винаги съм намирал лицето й за привлекателно — уверих го аз. — Едно такова особено личице, упорито и с чисти линии.

— Така е. Но това лице не можеш да го проумееш, когато виждаш Джуди само да влиза и излиза в редакцията или когато е сред други хора. Два часа седях на половин метър от нея в едно сепаре — нали помниш как бяха тогава нюйоркските заведения, — така че можах добре да я разгледам, и в края на обеда бях покорен.

— От какво? — полюбопитствувах аз.

— Кой знае — каза Пип. — Характер, личност сигурно. В нея има индивидуалност, Кит. Винаги ми бе приличала на кученце, което иска да си зарови нещо. Но в този ден изглежда съм изследвал лицето й черта по черта, разглобил съм го и съм го сглобил отново и съм останал смаян, че е толкова привлекателно. И живо. Дори прекрасно, ако се взреш достатъчно внимателно във всяка линия. Само когато го възприемаш като цяло, тогава ти изглежда заострено. Ако се бях взирал още по-внимателно този ден, може би щях да забележа, че под кожата се крие един железен човек, но това открих едва две години по-късно, когато вече беше невъзможно да сторя нещо.

Докато обядвали, Джуди му казала, че е много загрижена за него.

— Разваляш си доброто име, като спориш така ожесточено с Лус за ролята на комунистите сред китайските селяни. Звучиш като предубеден човек, Пип. Губиш обективността си.

Има още нещо, на което не съм бил свидетел — едно редакционно обсъждане при Хенри Лус. Джуди присъствувала в качеството си на една от старшите референтки и Пип и Лус се сдърпали не толкова за влиянието на комунистите в Китай, колкото за вероятността Чан Кайши да спаси страната в последна сметка. (Това беше три седмици преди Пърл Харбър). Пип твърдял, че Чан Кайши няма друга опора, освен армията, големите банкерски фамилии и продажната средна буржоазия и силата му зависи от това, каква помощ от чужбина ще получи, та някой да се бие вместо него.

— Такава е картината — казал Пип — и така трябва да я виждаме.

Пип не се отказал от гледището си и тогава, когато за изказаните на редакционното обсъждане мнения била уведомена външнополитическата комисия при Камарата на представителите.

Лус от своя страна твърдял, че генералисимус Чая Каиши е надпартийна и неподкупна личност и така трябва да гледаме на него ние (САЩ, „Тайм“ и „Лайф“), когато правим политика с него. Нямали сме основание да се съмняваме в подбудите му.

— Но ако той е стигнал дотам, докъдето казваш — продължил Лус, — може би ще съумеем да го оправим.

— По какъв начин? — запитал настойчиво Пип.

Но Пип загубил битката и тъкмо това Джуди се опитвала да му обясни, докато обядвали.

— Ти дразниш мистър Лус — предупредила го тя.

— О, стига! — казал Пип. — Масура разбира. Това е наш стар спор, но всеки път го водим на все по-ниско и по-ниско равнище, което вече започва да ме ядосва.

— Тогава защо спориш изобщо? — запитала Джуди.

— Защото аз съм прав, а той не е.

— От такива приказки няма никаква полза, така че следващия път ще ти затворя устата.

— Да не искаш да кажеш… — засмя се Пип.

— Казвам — прекъснала го тя.

— Искаш да ме спасиш от самия мен, така ли? — подразнил я той.

— Може би това ще стане главната ми задача в живота — казала тя и докато се връщали към четиридесет и девета улица, сред изхвърлените картонени опаковки и празните таксита, тя започнала да изпълнява задачата си. — Ти имаш нужда от някой, който да ти повтаря, че на този свят винаги могат да те вкарат в дранголника за това, което мислиш и говориш.

— Какво ме е грижа? — упорствувал той.

— Не всеки разбира какви са ти съображенията, Пип, и отвориш ли си устата, трябва да имаш това предвид, защото един ден някой ще използва против теб всичко, което си говорил.

— Фъшкии! — казал Пип, нещо твърде несвойствено за него, защото пред жени той не употребяваше такива думи.

Но му било приятно усещането, че е под нежното крило на Джуди. Тук имаше и сексуално привличане и аз го наблюдавах в действие след този обед, когато Джуди застана на прага на стаята ни и започна да разиграва малката си елегия.

— О, Пип… — започна тя нежно, сякаш внезапно обзета от желание да му каже нещо много, много лично и интимно. Терада не съществуваше за нея.

— Да, казвай какво има, Джуди?

— Дадоха ли ти материалите за генерал Стилуел?

— Още вчера. Тук са някъде.

— На твое място не бих се доверила на информацията, която е предала осведомителната агенция.

— Ще го имам предвид.

След това тя ни удостои с още посещения, за да му даде било материали по темата, било съвети, като продължаваше да не обръща внимание на Терада — ето защо аз вече наблюдавах Лестър, очаквайки от него признаци на ревност. Но вместо да ревнува, той изглеждаше искрено смаян. Не прояви никаква враждебност към Пип, нито му се разсърди за промяната в поведението на Джуди. И след като стана ясно, че между Пип и Джуди има някакво привличане, Лестър като че ли загуби сили да се противопостави на поражението. Сякаш бе очаквал да му отнемат момичето и отнапред знаеше, че няма право да се надява на нищо; и струва ми се, тъкмо това необяснимо безволие дразнеше Джуди и я караше да обръща все повече и повече внимание на Пип. Във всеки случай малко преди да си тръгнем от редакцията, тя застана на прага и покани Пип да прекара уикенда с нея в Кънектикът.

— Защо не? — съгласи се Пип все още под пресните впечатления на откритието, че лицето на Джуди става много по-красиво, когато се взреш в него отблизо.

Този път Пип и Джуди бяха сами в къщата — като не броим Емѐ и конете; и тъкмо Емѐ ми разказа какво се е случило.

— Американките — подзе Емѐ, — имам предвид американките на тази възраст, винаги се опитват да превърнат мъжете в невръстни палавници. Стана ми отвратително, като гледах как Джуди се държи майчински с Пип и се разпорежда с него както си ще, а в същото време го съблазнява. Беше ужасно.

— Хайде, не преувеличавай — възразих аз, докато по ред в листа опитвахме един след друг специалитетите на „Глостър ин“ на петдесет и първа улица.

— Честна дума, Кит. Не преувеличавам. Пристигнаха в събота и Джуди не го пусна да излезе от къщи. Почти бях убедила Пип да поязди, но тя забрани. На Пип му се искаше, много добре видях, но тя не искала той да си счупи врата, после съвестта щяла да я гризе цял живот и щяла да се разболее от тревога, ако той излезел навън в такова време — снегът пак се беше разтопил; да знаел, че ако той се приближи до коня, дори само за да го погали, тя щяла да се поболее от тревога.

— И той не излезе, така ли?

— Напротив! Там е работата, че излезе. Казах му, че ще внимавам за него и няма да се отклоняваме от чакълестата пътека; качи се той тогава на Минтджулеп — а тя е такава кобила, която никога няма да се спъне — и той я възседна и тъкмо да излезем — аз отварях вече вратата — Джуди тича насреща ни. Хвана юздата и казва: „За бога, Пип, слез от коня. Невъзможно смешен си на кон“. Смешен… — Емѐ се засмя. — Вярно, че беше смешен. Седи като Харпо Маркс^[1], сякаш всеки миг ще падне. Бас държа, че нямаше да падне, но Джуди така и не пусна юздата.

— И тогава?

— И тогава тя пак започна да се държи много майчински и много женствено. „Моля те, Пип, моля те!“ Повтаря и не спира. „Моля те, слез!“ Просто неприлично, също като майка си — нали знаеш на Джуди майка й как се държи понякога?

— Не, не знам. А Пип какво каза? — запитах я аз.

— Нищо. Гледаше ме, като че ли аз трябва да споря с нея вместо него. Безпомощен е понякога, нали?

— Понякога.

— Не мога да споря с Джуди, просто не искам, защото тя не спори, а те довежда до бяс и после все ти натяква. Затова си замълчах, само казах на Пип: „За бога, Пип, прати я по дяволите!“

— Превъзходен и тактичен съвет, с който той не се съобрази, нали?

— О, той така или иначе знаеше, че ако не слезе от коня, Джуди ще се метне на глупавия си форд, ще го остави и ще се върне в Ню Йорк.

— Изключено — казах аз.

— Откъде знаеш?

— Знам, защото познавам Джуди.

— Така си мислиш — възрази Емѐ. — Тя действува с ултиматуми. Главно неизречени. Знаеш как постъпват такива жени. Само тропне с крак и те заплаши, че никога няма да ти прости. Как ги мразя такива жени!

Засмях се, но Емѐ беше разстроена.

— Смей се, смей се! Смееш се, защото Джуди още не си е наумила да улови и теб, но като си науми — насочи тя вилицата си към мен, — ще видиш ти тогава.

— Не виждам такава опасност — казах аз уверено.

— Мислиш, че няма да опита и с теб ли? Така ли мислиш?

— Така.

— Хващаш ли се на бас?

— Не обичам басове, особено пък да се обзалагам за жени и секс.

— Във всеки случай тя го свали от Минтджулеп и половин час след това се скараха за Терада. После се сдобриха и отидоха да вечерят на другия край на Риджфорд. И знаеш ли какво се случи вечерта?

— Не, и моля ти се недей да го разказваш като роман с продължение. Просто разкажи какво е станало.

— Добре де, казвам ти. Нали знаеш, че нощно време дебна — каза тя, като остави за миг сладкиша с боровинки. — Останало ми е като навик от първата година в колежа, защото от горните класове нахлуваха в спалнята ни — посред нощ изведнъж някой налети върху теб и забие колене в стомаха ти. Затова и сега — събудя ли се нощем, стана и се поразходя, за да се успокоя, че няма да ми забият коляно в стомаха. Така се събудих миналия път, когато видях Джуди да влиза в стаята на Лестър. И точно същото се повтори с Пип. Същата спалня, същото легло. Можеш ли да си представиш, Кит? Разиграва отново същата сцена с всички подробности и на същото място, само че с друг мъж.

— О, Емѐ, недей да си толкова сигурна.

— Сигурна съм, защото ги чух да си говорят и чух Джуди да излиза от стаята му преди разсъмване. Точно същото, казвам ти. Можеш ли да си представиш? Като животни.

Не знаех какво да кажа. В края на краищата приятели ми бяха и Джуди, и Пип, и Терада. Би трябвало да ги защищавам, дори от Емѐ.

— Джуди сигурно има нещо наум — казах аз колебливо.

— Има — да улови Пип. Това има наум.

— Нали каза, че предпочиташ Пип пред Терада? Какво се оплакваш тогава?

— Пип е прекалено добър за нея и въобще не би трябвало по този начин, Кит. — Емѐ се развълнува и цяла пламна от възмущение. — Хората не трябва да имат полов живот, преди да са се оженили, и освен това не бива да правят такива неща, когато в къщата има и други хора.

— Изумяваш ме! Ти си била много назадничава.

— Да не седнеш да ме убеждаваш, че Джуди е права — каза тя.

— Никога не съдя хората — отвърнах аз.

— Знам, че не ги съдиш, само си седиш и гледаш. Всеки, абсолютно всеки гледаш, все едно че хич не те засяга.

Изчервих се. Ако продължаваше в същата посока още малко, имаше опасност да разкрие моята грижливо пазена тайна за оцеляване.

— Във всеки случай, след като разправяш, че си конярка, мислех, че приемаш секса по-естествено.

— За конете, да! Но дори и при конете сексът е ужасен. Разстройва ме.

Отново се засмях.

— Смей се, щом ти харесва, Кит — каза тя с пълна уста. Очевидно всичко много й се услаждаше. — Но виж какво става с жребчетата. Трябва да знаеш, че едно жребче е най-съвършеното създание между конете, затова жребчетата са винаги толкова красиви. Дори повече от кобилките. А какво става после? Всичко развалят. Толкова са смешни и жалки, когато се качват на някоя кобила, същото е и с хората.

Не можех да повярвам на ушите си.

— Откъде знаеш всичко това?

— Но нали затова хората се любят все на тъмно? — каза тя.

Вече бе получила и унищожила четири порции: краби, омар, салата и сладолед и сладкиш с боровинки. Беше стигнала до кафето и битер-шоколада и аз я наблюдавах. Емѐ не беше още хубавица, но беше на път да стане, започнала бе да носи дрехи твърде дамски за нея, затова изглеждаше малко непохватна и недодялана. Избрала беше отчайващо неподходящо червило, червеникавата й коса беше силно опъната назад, стегната със синя панделка. Седях и се чудех кога ли ще удари часът, в който тя ще види себе си. Докато се хранехме, два пъти се напръска с шанел в аерозолна опаковка и може би този шанел беше една от многото несъзнателни поквари на духа, които накрая щяха да отведат Емѐ до трагичния й край.

Но по онова време тя все още беше наполовина цвете, наполовина конче. Вече се готвех да платя сметката и да се запътя към нашата малка планина от железобетон на четиридесет и девета улица, когато тя се наклони към мен и каза:

— И знаеш ли какво направи Пип на другия ден — в неделя сутринта?

— Извини се за лошото си държане? — догадих се аз.

— Не, сериозно — продължи тя. — Чул ме да приказвам на Клокуърк, жребчето, изскочи навън и ми каза: „Почакай ме, ще дойда с теб.“

— Значи накрая все пак успя да го качиш на кон — казах аз, като ми се искаше час по-скоро да свършим този разговор и да се завърна в редакцията.

— Не. Казах му, че не го ща да идва с мен. В никакъв случай! И тогава му казах как Лестър и Джуди са били в същото легло, в което той е бил с Джуди.

— За бога, как си могла!

— Казах му. Така й се пада на Джуди. И на Пип също.

Изтървах на пода парите, които държах в ръката си.

— А Пип какво направи? — запитах я аз, както се бях навел под масата да търся парите. — Не те ли наби?

— Само каза хладно — нали го знаеш как говори понякога: „Не трябваше да ми казваш това, Емѐ.“ „Защо пък не?“ — възразих му аз. — А той ми каза: „Най-напред, защото е много невъзпитано и после, защото можеше да оставиш на Джуди да ми го каже.“

Тогава аз му казах: „Да не си луд. Тя никога нямаше да ти каже.“ А той отговори: „Може би нямаше, но това е нейна работа, не твоя.“ Тогава аз много се разсърдих и се отдалечих в галоп.

— Ужас! — казах аз. — Дано да не каже на Джуди.

— Защо трябва да й казва?

— Не знам. Просто би могъл.

— И какво, да не би да трябва да се боя?

— Да, защото тя ще те направи на парченца, а после ще те смели на кайма.

— Не ти е симпатична, нали?

— Напротив. Но знам какво може да се очаква от нея.

— Пип няма да й каже.

— Защо си толкова сигурна?

— Защото той ми каза. Знаеш ли какво направи той, когато се върнах?

Вече се бях примирил със своеобразния начин на Емѐ да води разговор — насечен с безброй въпроси, — така че се отпуснах в креслото, за да я изслушам.

— Седна при мен в кухнята и докато закусвахме, ми разказа за живота си. Аз мислех, че от двамата му родители мисионер е бил баща му, което все ми се струваше някак странно за един Лавъл, но той ми обясни, че майка му била религиозният човек в семейството. Баща му скитал на длъж и на шир и обходил цял Китай, а майка му покръствала идолопоклонниците. Каза ми, че майка му презирала китайците и правела всичко, за да ги убеди да престанат да бъдат китайци, а баща му ги обичал и изобщо не се опитвал да ги поучава. Нещо повече — дори казал на Пип да се поучи от тях, особено от схващането им, че почитта е божествена сила — много по-добра система от християнското послушание, казвал той. Представяш ли си? Майка му го накарала да учи китайски. Баща му и той научили езика като матерен, а майка му имала произношение като пишеща машина.

— Малко жестоко е така да говори за майка си — смънках аз.

— И аз същото му казах. Но той твърдеше, че, напротив — била чудесна жена във всяко отношение, с изключение на мисионерството, и в деня, в който напуснала Китай, за да заживее пак като американка, отново станала любяща майка и съпруга, а баща му започнал да крее, явно не му понасяло в Бруклин, и преди две години отпътувал за Китай сам, облякъл пак стария костюм от бял лен и умрял. И от какво мислиш умрял?

— Проказа. Нещо ужасно. Сърдечен удар?

— Не. Шарка.

— Как така?

— Не взел мерки. Отравяне на организма. Докато разберат какво става, и — хайде! Пип разправи, че докарали тялото му на борда на „Марипоса“ през Хаваи, после го кремирали в Бостън, качили се на една университетска осморка — нали ги знаеш харвардските състезателни лодки с осем гребци — и разпилели праха му по течението на река Чарлс.

— Звучи ми невероятно.

— И на мен. Но от Пип може да се очаква да постъпи тъкмо тъй.

Докато минавахме през Рокфелеровия център, заобикаляйки пързалката, запитах Емѐ:

— Знаеш ли какво е най-смайващото в цялата тази история, Емѐ?

— Знам. Но искам и ти да ми кажеш.

— То е, че Пип изобщо ти я е разказал. На Джуди никога не би я разказал, съмнявам се дали изобщо я е разказвал някому, така че трябва да се чувствуваш поласкана, и то немалко.

— Аз само седях и го слушах — каза тя и ме хвана за ръката. — Как мислиш, защо тъкмо мен е избрал, за да я разкаже?

— Кой знае? — отбих аз въпроса.

Но всъщност знаех. Пип бе видял онова, което и аз бях видял. И бе се доверил на една млада американка с ботуши, напоени с конска пот — едно момиче, което не си даваше сметка колко е чувствително, обикновено и честно. Човек, на когото можеш да се довериш. Преди да се разделим при стъклената врата на сградата, наречена „Тайм-Лайф билдинг“, тя стисна ръката ми и ме запита поривисто:

— Не би искал да съм такава, нали, Кит?

— Какво искаш да кажеш?

— Имам предвид… не би искал… нали?

Трябваше да оправя някоя непокорна къдрица или да погаля стегнатото личице, може би да й кажа нещо мило и ласкаво. Но не можех да си позволя това с Емѐ. Не можех и да се засмея.

— Не, Емѐ, не бих — отговорих аз.

— Така си и мислех — въздъхна тя. После се засмя. — Пък и бихме изглеждали ужасно смешни, нали?

Като махна тъжно с ръка, тя се отдалечи. Копринените й чорапи бяха леко смъкнати, а задникът й — все още твърде голям.

Изпратих я с поглед и оттогава насам често съм си мислил дали Емѐ нямаше да бъде жива сега, ако тогава бях казал „да“ и бях откъснал най-внимателно това цвете така, че в любовта тя да намери радост и красота, а не болката и грубостта, които я съсипаха и сложиха тъжен край на живота й.