Джеймс Олдридж
Довиждане анти-Америка (15)

Глава петнадесета

Започнахме да се тревожим за Пип чак когато стана време за вечеря, но дори тогава сметнахме, че двамата сигурно са седнали в някой бар или бистро и са се увлекли в разговор и разчистване на стари сметки. Знаехме, че не са в къщата на Дора, защото тя ни телефонира, за да разбере, дали не са се прибрали. Накрая Дора пристигна с пежото си — с нея беше и Джуди, която попита не сме ли научили нещо. Беше около десет и половина вечерта.

— Не — отвърнах аз. — Нищичко не знаем.

— Моля те, Кит — обърна се към мен Джуди. — Иди да ги потърсиш.

— Къде да ги търся? — възразих аз. Може да са в Монте Карло, в Ница или дявол знае къде. — Тук има стотици заведения.

— Моля те — настоя тя.

Дора бе тази, която й припомни, че и двамата бяха пили вино на обед и ако са продължили да пият, от тях може да се очаква всичко и кой знае какво би могло да се случи.

— И освен това — продължи Дора, — американските вестникари ще изпаднат във възторг, ако двамата бъдат арестувани заедно, и при това пияни. Представям си какво ще сполети Лестър, ако това се разчуе.

Моник изруга на френски и каза:

— Ако бог най-накрая поумнееше, би се разчуло.

Джуди беше много разтревожена.

— Не бъдете жестока — каза тя. — Не е нужно.

— Оставете Пип на мира. Не го закачайте. Ако ли не, аз съм тази, която ще се погрижи да се разчуе — каза възмутена Моник и се отдалечи.

— Моля те, Кит — продължи Джуди. — Иди и виж не можеш ли да ги намериш.

— Слушай Джуди — казах аз. — Пет пари не давам за Лестър и за репутацията му, така че не възнамерявам да го спасявам.

— Ако те моля — каза тихо Джуди, — то е, защото Лестър не е добре и по начало не може да пие. Моля те, Кит.

— Е, добре де — съгласих се аз. — Но изгледите са почти никакви.

— Знам. Но ако успееш, ще спестиш на Лестър някои неприятности.

Нещата се завъртяха пак както едно време: победителят очаква помощ от жертвата си.

— Да не вземеш и ти да изчезнеш — викна ми Айлин на излизане. — Гледай да ги доведеш право тук.

Докато обикалях с колата из Ница и Вилфранш и надничах в кръчми и бистра, започнах да осъзнавам каква отговорност бяха стоварили върху плещите на Пип. Влязох във всички заведения, които ми бяха известни, след това си спомних как Моник ми бе разказала в Париж, че от време на време намирала Пип на северната гара, когато бил пиян. Както ми бе обяснила тя, той отивал там, за да се качи на първия влак за САЩ. Обиколих няколко гарички и ги намерих на перона на Вилфранш, откъдето се откриваше изглед към един от най-красивите заливи в света. Двамата бяха пияни и спореха за папата.

Беше полунощ. Щом ме видяха, казаха, че и аз трябва да тръгна с тях. Щели да вземат влака в нула тридесет от Мантон за Марсилия, където щели да се качат на презокеанския кораб „Андреа Дореа“ и да се приберат с него в Ню Йорк.

— Не ни е тук мястото, Кит — каза Пип и гневно размаха ръце към божествения нощен небосвод и мастиленосиния залив в подножието на планината под нас. — Не сме попаднали, където трябва, драги.

— Прав си — съгласих се аз. — Затова давай да се махаме оттук.

Терада беше отпуснал месестото си туловище и мълчеше, но Пип беше деен и настъпателен.

— Трябва да си ходя у дома, Кит, стари приятелю. Тук не е място за лоялен американец като мен.

— Прав си. Затова тръгвай да се прибираме.

Пип ме прегърна през раменете и каза:

— Качваме се на влака в дванайсет и трийсет — ей сега ще пристигне. Ела с мен, да не вземат да ми правят някакви въртели. Царе са на въртелите, Кит.

— Знам. Всичко ми е известно.

— Не ги знаеш ти тези работи. Ти тогава не беше там.

— Не бях, но сега съм тук и е време да се прибираме.

— Никакви такива! — наежи се Пип. — Не можеш ме измами.

— Не се опитвам да те мамя, искам да те накарам да се прибереш. Моник се безпокои, Джуди също.

— Ха, ха!

Чух, че приближава влак. Експресен влак, който явно щеше да профучи през гаричката и да продължи за Ница и другите по-главни гари. Пип не го чу, но Терада се отлепи от дървената пейка и се заклатушка към края на перона. Хванах го, за да го задържа, но той ме отблъсна. Пак се опитах и казах на Пип да ми помогне.

— Остави го да си върви, нещастника — каза Пип. — Решил е да избяга от Джуди.

В този миг Пип чу влака и започна да възпроизвежда поведението на Терада, насочвайки се към ръба на перона. По едно време устоявах на двойния им напор — успях да ги задържа, докато влакът със стар парен локомотив, с тракане, пуфтене и свистене профуча край гаричката. Щом отмина, аз го пуснах.

— Няма как да се върнем у дома сега, Кит — каза Пип. — Пропуснахме го тоя музеен влак.

— Не си — успокоих го аз. — Утре има друг. Можеш да вземеш влака в един и тридесет и четири за Марсилия.

— Лъжеш ме.

— Хайде да се прибираме. Късно е и вече ми дотегна.

Терада беше заспал непробудно, опрян на стената от червеникав камък, обрасла в разкошни петунии.

— Стига си спал! — викнах му аз, подкрепяйки Пип, който се олюляваше, готов всеки момент да политне, и в същото време държах под око Терада. Пип вдигна ръка величествено и блъсна Терада в гърдите, изпъчени като каменен бюст.

— Знаеш ли кое е единственото, което може да го спаси този попикан американец, Кит?

— Да. Да се прибере при Джуди.

— Единственото нещо, което може да спаси този голям американец… — продължаваше той да блъска масивните гърди на Терада, — … е опрощението. Да се цопне целият в опрощаващото свето причастие! Но аз не мога да му дам причастие. Не мога да му дам опрощение на греховете. Какво да правя, като не съм Папата. Защо го иска от мен. Казвам му, че не може без папска була, пък той — не и не, можело без була. Но аз не мога да опрощавам грехове, Кит — продължи той страдалчески, — колкото и да иска. Трябва светата църк…

— О кей, ще пишем на папата — казах аз, — само дай да измъкнем оттук Лестър, че няма друг влак до утре.

— Добре, ще ти помогна — каза Пип великодушно. — Това е най-малкото, което мога да направя.

Той сграбчи Терада за ризата, разтърси го и така рязко го дръпна, че ризата се скъса.

— Да си вземеш една траперска куртка от еленова кожа — каза той.

С общи усилия извлякохме Терада през вратата и го настанихме на предната седалка на реното — през цялото време го събудихме само два пъти. Докато се прибирахме, той се събуди още веднъж, когато Пип започна да пее Deutschland über alles и обясни, че това било циганският национален химн или пък маршът на бохемите.

— Не можеш да кажеш, че не е така — ревна Терада, имайки нещо друго предвид. — Не можеш да кажеш, че не е така.

Това бе всичко. И двамата спяха, когато доставих Лестър на Джуди, която вече бе свалила грима си. Тя не беше в състояние да го държи изправен. Понечих да й помогна, но Дора го подхвана и кажи-речи сама го извлече по стълбите.

— Искам да се видим, Кит — каза ми Джуди, когато влизах в реното. — Искам да ти обясня нещо.

— Няма нищо за обясняване — казах аз. — Лестър е пиян, това е всичко.

— Да, но той обикновено не пие и искам да ти обясня нещо друго…

Тъкмо в този момент Пип отвори задната врата на колата, подаде се и като видя Джуди, се разсмя.

— Ха, ха! — посочи я той с пръст. — Той си отиде, Джуди. Няма да го видиш повече. Взе бързия в нула трийсет за Чикаго и каза, че не иска да те вижда повече. Така ми каза, повярвай, а пък аз му казах, че е много жестоко да постъпва така с теб. Повече няма да го видиш, Джуди. Бог прибра Лестър при себе си.

Натиках го обратно в колата и потеглих, преди да се е окопитил и да направи нов опит да изскочи. Когато пристигнахме в „Л’Ескапад“, той пак беше заспал и двамата с Моник много лесно го събухме и го сложихме в леглото.

Когато й разказах за гарата, Моник отвърна:

— Някой ден наистина ще се качи на влака и това ще му е за урок.

Попита ме дали Пип е казал нещо за някогашната си жена и за съпруга й.

— Нищо съществено — отвърнах аз. — Пиянски приказки.

— Не разказа ли какво са правили двамата с Терада?

— Нищо свързано — вдигнах рамене аз. — Ще трябва сама да го питаш.

— Ако е отстъпил, ще го убия, Кит. Просто ще го убия.

Отказа да спи при него, защото миришел на бъчва.

— Ще спя в детската — каза тя.

Айлин вече бе започнала да й постила свободното легло в ъгъла на детската стая и когато оставихме Пип, на лицето му беше изписано единствено някакво много, много глупаво доволство.

Когато слязох долу, Айлин ме попита какво е станало, отвърнах й, че нищо, и побързах да си легна, да не би тя да си помисли, че крия нещо.

Истината е, че не знаех какво е станало между тях и на сутринта, когато Пип слезе на закуска с кръгове под очите, не му задавах въпроси. Но той сам насочи разговора нататък; вдигна с трепереща ръка чашата с кафето към устните си и попита.

— Как успя да ни изведеш от гарата, Кит?

— Ти ми помогна да завлечем Лестър до колата.

— Падах ли?

— Не.

— Ти беше ли? — запита той Моник.

— Не, и слава богу. Чаках тук като търпелива малка американска домакиня.

— И аз така си спомням — каза Пип. — Исках само да проверя.

Дали Пип помнеше още много други неща? Сигурно. Но Терада явно не си спомняше нищо, защото към единадесет Джуди дойде, за да се види с Пип. Каза, че щели да отпътуват за Париж със следобедния влак в три часа.

— Става опасно да стои в чужбина толкова дълго — каза тя. — Ще дойдеш ли да го видиш още веднъж, Пип? Оставих го на легло. Не е добре.

Пип поклати глава.

— Не си спомня какво е станало снощи. Не е сигурен… Успяхте ли да се разберете?

Мисля, че Пип знаеше какво е казал и какво не е казал, но предпочиташе да не говори за това.

— За какво да се разберем?

— Моля ти се, не ставай такъв. Знаеш какво му е, нали?

— Да.

— Тогава ти е ясно защо той има нужда отново да си му приятел, Пип. Бъди великодушен!

Не я разбирах какво иска да каже, но Пип очевидно разбираше.

— Бях толкова великодушен, колкото ми е възможно — каза Пип и добави с огромното достойнство на главоболието и махмурлука си — … при създалите се обстоятелства.

— Добре, добре — каза Джуди. — Но само му кажи, че му прощаваш. Виждаш, че вече говоря открито, Пип.

— Казах му, че се нуждае от по-голямо опрощение от онова, което аз мога да дам. На него му трябва свещеник, Джуди. Някой, който може да му прости всичките грехове.

— Но той все пак не мисли, че е сгрешил, Пип, как можеш да искаш от него да се променя сега?

— И аз не мога да се променя — отвърна Пип.

— В такъв случай няма ли поне да приемеш, че ти и той гледате на нещата по различен начин и че той за себе си е бил прав.

— Merde — изруга Пип на френски и пребледня още повече.

— Ако поне малко не се смилиш — изсъска тя, — ти ставаш негов палач.

— Защо не си вървите? — подкани я Моник.

— Защото не съм свършила още — каза Джуди.

Седяхме под клоните на големия лавър и слушахме утринния концерт на полските щурчета. Въздухът беше изпълнен с цвъртящите звуци, които те издават, потривайки с крачка крилцата си. Очаквахме последната дума на Пип.

— Ще го изпратя на гарата — каза той кратко. Джуди стисна ръцете му за миг и си тръгна.

Предполагам, очаквах с не по-малка тревога от другите това последно сбогом. А Пип се подготвяше телесно, сякаш му бе нужна физическа смелост за онова, което му предстоеше. Излезе на разходка сам, взе още един студен душ, облече чиста лятна риза и изгладени ленени панталони. Дори поспа малко и когато дойде време да тръгваме за гарата, пак беше станал стройният и пъргав Пип. Този път той предложи на Моник да отиде сам, но тя не се съгласи и настоя да отидем всички. Аз също настоях да бъдем заедно. Пип вдигна рамене и каза:

— Добре. Но недейте да се месите.

— А ти не се оставяй да те правят на глупак — каза остро Моник.

В три часа и двадесет минути всички бяхме под прохладната сянка на високия навес на железопътната гара на Ница и приличахме на семейство Дайвър, които изпращат на северната гара в Париж Ейб Норт, когато той заминава за Америка в романа на Скот Фицджералд „Нежна е нощта“. Бяхме първи, няколко минути след нас пристигна Дора с багажа и носачите. Накрая се зададе Терада — смачкан, тромав и болен — с Джуди и малкия Лестър. Образувахме групичка, в която всеки бе неспокоен, и зачакахме пристигането на влака. Той имаше само няколко минути престой, така че каквото имаше за казване, трябваше да се каже, преди да е пристигнал.

Пип се държеше весело и добродушно като човек, който се е научил отново да се радва на живота. А Терада беше в напрегнатото очакване на кандидат, очакващ назначение на тежък и отговорен пост. Чакахме всички. Джуди държеше здраво малкия Лестър за ръката, за да не може той да отиде при Терада, и притеснено заговаряше ту на един, ту на друг от нас.

Влакът се зададе.

Терада беше на няколко крачки от нас; чух как Джуди каза полугласно на Пип:

— Моля те, Пип. Думичка само.

Видях, че Пип пак започва да се бори със себе си — семейство Терада го познаваха добре и го бяха притиснали където и когато трябва. Само думичка, казваха те. Обръщаха се към вроденото великодушие на Пип, към неговата култура, доблест и благородство, към неговата скромност и склонност да се жертвува, към американската му състрадателност. Пред очите ми той трябваше да се пребори с всичко това и най-много със станалите част от него наслоения от произход, среда и възпитание. Опитвах се да му внуша с очи: „Не се оставяй да те хванат накрая, Пип! Не им подавай спасителна ръка!“

Но Пип беше глух за внушенията ми и от начина, по който сведе очи, разбрах, че най-после са го хванали с нещо необяснимо.

Извърнах се. Не исках да видя и да чуя какво ще стане.

Но Джуди, мислейки, че вече печели играта, сгреши, като поиска да затвърди победата си:

— Постъпваш правилно — каза тя на Пип. — В края на краищата Лестър трябва да се върне в своята Америка и сега не може да поема никакви рискове.

Това беше фатална нетактичност. Забелязах, че мускулите под току-що обръснатата кожа на челюстта му се сгърчват и че зад аристократично-атлетичната фигура все пак стои нещо. С някакво странно чувство на облекчение той каза:

— Някой ден, Джуди, аз ще се върна в Моята Америка и тогава, какво?

Джуди очакваше той да продължи. Но той не продължи.

— Това ли е всичко, което имаш да кажеш? — проплака тя.

— Абсолютно всичко — отвърна той и като човек, който не се доверява на себе си и затова не иска да говори повече от страх да не каже нещо излишно, обърна се към Терада и каза лаконично:

— Довиждане, Лестър. Довиждане, драги.

Влакът спря, Терада се отправи към него като замаян и се качи, без да каже довиждане на нас останалите.

Джуди обля перона със сълзи, колкото врабчи яйца, а Пип каза със съвършено същия глас:

— Довиждане, Джуди. Довиждане, малки Лес.

Той целуна сина си, помогна му да се качи, след като внесоха багажа, после се качи и Джуди, тежката врата се затвори и влакът потегли. Зърнахме ги за миг на прозореца и никога няма да забравя подпухналите очи на Терада, които се взираха безпомощно в хоризонт от необятна и плашеща празнота.

— Нещастникът умира от рак — каза Пип. — Остават му още няколко месеца живот.

— Боже мой, това ли било?

— Да. Но нима това има някакво значение, Кит? Кажи има ли?

Сега разбрах какво е преживял Пип. Освен че му се бяха струпали изгнание и лишения, след като бе изпаднал в немилост, трябвало е да извърви тежкия път до решението да каже „не“, когато са поискали да трогнат американското му сърце, което е най-лесният път да накараш човек като Пип да изневери на себе си. Някак си бе успял да преодолее дори това и сега, струва ми се, той съзнаваше, че си е възвърнал и последния остатък от американското си достойнство.

Гледах Пип възхитен и за първи път от дълго време насам почувствувах, че все пак има някаква надежда за Америка.