Джеймс Олдридж
Довиждане анти-Америка (13)

Глава тринадесета

Когато Дора Делорм предложи да срещнем Пип и Терада, аз си наумих, че трябва да пазя Пип, и щом тя си тръгна, пак изпитах чувството, че има нещо гнило в тази идея.

— Няма да се отрази добре на Пип — споделих с Айлин. — Може би е за предпочитане да си направим оглушки.

— Не — възпротиви се Айлин. — Дора е права. Пип трябва сам да реши. Не можеш да откажеш от негово име — представи си, че той иска.

— Но защо трябва да им разваляме почивката? Виж колко добре се чувствуват сега двамата с Моник — щастливи и откъснати от всичко.

— Не са се откъснали, Кит.

— Не мога да се отърся от подозрението, че тук се крие някаква задна мисъл.

— Какво например?

— Знам ли? Но Терада едва ли ще си направи труда да мине целия този път само за да каже „здравей“ на Пип.

— Е, и?

— Зад това стои Джуди. Намислила е нещо.

— Ти я познаваш по-добре от мен.

— Това няма да помогне.

Все още се колебаех, когато Пип и Моник се завърнаха от Ница. Бяха прекарали чудесно — носеха току-що купените евтини бамбукови пръчки, готово завързано влакно с въдици и плавки и морски червеи, грижливо завити в пакетчета от мокър вестник. Двамата се шегуваха и се смееха при мисълта за твърде съмнителното удоволствие, което ги очакваше: да седнат същата вечер на кея на Вилфранш и да уловят достатъчно poissons de soupe за една soupe de poissons, тъй като Айлин беше голяма майсторка на рибената чорба.

Беше много весела вечеря; децата ни (сега те бяха две) се държаха добре и нямаше никакви предвестници за безпокойство. Всичко беше тъй хубаво и приятно, че никак не ми се щеше да го развалям.

„Я си премълчи — внушаваше ми гласът на благоразумието. — Не им разваляй настроението.“

Но съзнавах, че те двамата имат потребности, по-съществени от радостите на риболова, затова отведох Моник настрана и й казах какво е предложила Дора Делорм. Ваканционното настроение на Моник мигом помръкна. Отначало не каза нищо, после изведнъж избухна:

— Защо питаш мен? Питай него.

— Смятах, че и с теб трябва да се съобразявам — беше неубедителният ми отговор.

— Никой не се съобразява с мен.

Това бе един от нейните редки мигове на самосъжаление. Беше дала на Пип толкова много, а в замяна получаваше само частица от това, което беше той — дори сега. По-силно от всякога почувствувах, че нещо липсва на сегашния Пип, може би частица от него бе останала при стария му брак.

— Добре — каза Моник решително, след като си помисли. — Да върви, ако иска.

— Сигурна ли си?

— Разбира се, че съм сигурна. Само че нека отидем първо за риба — после му кажи.

— Как мислиш, дали ще се съгласи да се срещне с Терада? — запитах я аз.

Моник вдигна рамене тъй, както правят това французойките.

— Откъде мога да знам — отвърна тя раздразнено.

Но тя знаеше и бях сигурен, че тя дори е за такава среща, защото момиче като нея би поискало тъкмо това: Пип да застане лице срещу лице с Терада и Джуди, за да свърши с тях завинаги; за да могат тя и Пип от този миг нататък да започнат да градят една пълноценна връзка.

— Добре — съгласих се аз. — Ще му кажа чак когато се върнете довечера.

Моник се отдалечи с нещастен вид и аз изругах Терада — не толкова за онова, което бе сторил на Пип, колкото за това, което можеше да му стори отсега нататък.

В полунощ Пип и Моник се завърнаха от риболова, напълнили една от кофичките за пясък на малкия ми син с rouguiers blaviers et rascasses и когато другите си легнаха, двамата с Пип седнахме в кухнята пред бутилка тъмна бира „Гинес“, която той беше донесъл от Париж. Още беше весел. Казваше, че средиземноморските риби са като средиземноморските рибари:

— Къси, тъмни и вонят на йод. Не си ли забелязал — продължи той — как природата създава афинитет между животно и човек в примитивните общества? Погледни ескимоса и тюлените, индианеца и бизона, австралиеца и кенгуруто.

Оставих го да си довърши мисълта и тогава му съобщих новината, че Терада, Джуди и неговият син, вече почти тринадесетгодишен, са пристигнали при Дора Делорм специално, за да го видят.

Дъхът на Пип не секна, той не направи някакъв драматичен жест. Хвърли дълъг, тъжен поглед на празната бутилка „Гинес“ и каза съвсем спокойно:

— Знаех, че рано или късно този ден ще дойде.

— Не е задължително да идва — казах аз. — Не си длъжен да ги видиш.

Той не ме чу.

— Как мислиш, защо иска да ме види?

— Един бог знае — казах аз.

— Мислиш ли, че иска да се отрече от показанията си и да ми помогне отново да заема мястото си в обществото? — пошегува се цинично Пип.

Но ми се струва, че хранеше тайна надежда за това. Що се отнася до Джуди, никой не можеше да каже какво се ражда сега в развихреното въображение на Пип.

— Добре, Кит — каза той рязко. — Може би ще бъде интересно. — След това той се качи в спалнята, но след пет минути пак слезе — аз тъкмо заключвах гаража — и каза: — Само че при едно условие.

Знаех, че току-що е разговарял с Моник.

— Какво е то? — запитах го аз.

— Ще бъдете и вие двамата с Айлин, също и Моник.

— За какво сме ти?

Пип сви рамене.

— Предпочитам така. Това е всичко.

Но аз се досещах, че именно Моник бе поискала всичко, което се каже и се случи между тях двамата, да стане пред колкото е възможно повече свидетели. Моник бе готова да се сражава, но и тя като мен беше неспокойна и подозрителна.

Айлин също — когато й казах, че Пип се е съгласил да се срещне с Терада.

— Ако са си наумили нещо мръсно, Дора Делорм трябва да знае, че ще й отровя живота. Така ще я подредя, че тя сама ще си изиграе страшен номер и ще я изхвърлят от Франция.

Така стояха нещата, когато на другия ден се обадих на Дора по телефона и се уговорихме в петък да отидем при нея на вечеря, като я предупредих, че ако Терада иска да каже нещо, трябва да го каже пред всички нас.

— Лестър няма да иска така — каза Дора. — Нито Джуди.

— Или така, или никак — категорично казах аз.

— Добре, добре — съгласи се тя. — Щом е петъчен ден, ще взема един хубав голям loup (морски костур) и ще го приготвя с моя прочут гъбен сос.

Този път бях сравнително спокоен, защото смятах, че нашата страна ще бъде господар на положението. Но бях си направил сметката без Джуди.

В петък сутринта, когато закусвахме заедно под сянката на големия лавър, чух колата на Дора да спира пред пътната врата и после отново да потегля. Появи се Джуди със сина си, вкопчил се за ръката й, и решително закрачи към нас по чакълестата алея. Моник я виждаше за първи път, но мигновено разбра коя е тя. Сигурно сме представлявали доста мрачна картина, очаквайки я да се приближи.

Джуди също се бе променила. И тя като Пип изглеждаше смалена. Заприличала бе едва ли не на мишка. Но докато крачеше по алеята, забила поглед в земята, имаше вид на човек, който знае какво иска и как да го постигне. Сигурно е трябвало да събере целия си кураж, макар че в последния миг той едва не й изневери.

— Здравей, Кит — обърна се тя нервно към мен, сякаш и сега, както някога, аз бях този, който трябваше да понесе напрежението на срещата.

— Здравей, Джуди — отвърнах й аз.

Обърнах очи към Пип, който не знаеше какво да направи, нито накъде да погледне.

— Здравей, Пип — обърна се тя към него.

Последва неловкият момент, в който трябваше да решат дали да се целунат хладно по страните, дали да си подадат ръка или да не направят нито едното, нито другото. Не направиха нищо.

— Кажи здравей на баща си — подкани Джуди сина и се опита да се освободи от него, но той здраво се бе вкопчил в ръката й.

Това беше толкова смешно и тъжно, особено след като момчето проявяваше явно нежелание, че аз се опитах да замажа неудобното положение, като представих Моник Драйфус. Всички се засуетихме, за да сложим допълнителни столове, а Айлин предложи кафе.

— Не обичам френско кафе — каза Джуди, — но ще пийна една глътка.

Защо беше дошла тя тук? Всички мълчаливо си задавахме този въпрос. Стана ми мъчно за Пип, който се опитваше да задава учтиви въпроси — здрава ли е, добре ли е — и в същото време да се справя с една непосилна задача: присъствието на сина си. Момчето просто се бе впило в майка си и накрая тя му каза ядосано (макар че по-късно му се извини):

— Пусни ме най-после, Лестър. Седни си на стола.

Дадох си сметка, че е време да ги оставим сами.

Айлин вече се беше оттеглила в кухнята под някакъв претекст. Но Моник, твърдо решена да остане, не помръдваше, а щом аз понечих да стана, Пип изведнъж изпадна в паника:

— Не си отивай, Кит!

— Исках да поговорим за малко на четири очи, Пип — каза му Джуди.

— Не! — каза Пип напрегнато. — Малко е неудобно.

— Но…

Моник бе тази, която не издържа. Тя скочи и почти тичешком се насочи към къщата. Когато станах да я последвам, Пип каза:

— Отидеш ли си, Кит, просто ставам и тръгвам с теб.

— Добре, добре — каза унило Джуди. — Не е толкова важно. Исках само да ти съобщя, Пип, че Лес има да ти каже нещо важно и просто исках да те помоля да… да бъдеш великодушен.

— Великодушен?

Стори ми се, че дочух как се скъсаха няколко струни в нервната система на Пип.

— Относно какво да проявя великодушие?

— Опитай се да го разбереш — каза Джуди. — Само това искам от теб.

Пип се засмя болезнено.

— Можеш да вървиш по дяволите — каза той спокойно.

Джуди стисна устни.

— Тогава поне да се срещнеш с него насаме — замоли тя. — Без другите.

Пип поклати глава.

— Не мога да поема такъв риск — каза той.

— Но защо? Нищо няма да стане.

— Знам ли?

— Давам ти дума, няма.

Видях, че Пип се стегна още повече.

— Може ли това да се смята за достатъчна гаранция?

За миг Джуди притегли сина към себе си.

— Добре — каза тя. — Но Лестър не е дошъл тук, за да ти създава неприятности, Пип. Моля ти се, недей да си мислиш така.

— В такъв случай няма защо да ме вижда насаме — отсече Пип.

— Но…

— С него ще се срещнем в присъствието на моите приятели, Джуди, или изобщо няма да се срещнем. Това е най-голямата отстъпка, която мога да направя, така че излишно е да се препираме. Това е достатъчно великодушно от моя страна.

— Мисля, че си неразумен — процеди тя, забравила за миг, че трябва да прикрива своето озлобление и някогашна властност. — Това е най-малкото, което можеш да направиш, не е кой знае какво.

— Не ме учи как да постъпвам — каза Пип, — защото с най-голямо удоволствие ще пратя всичко по дяволите, така че затваряй си устата, Джуди, и си мери думите.

Джуди извади кърпичката си и изтри уста с крайчеца й, като натискаше силно. Съвзе се и добави:

— Извинявай, Пип. Нямах намерение да те уча как да постъпваш. Исках само да направя това, което е най-добро за двама ви.

— Ти прави каквото е най-добро за Лестър, а аз ще правя каквото е най-добро за мен — каза Пип.

— Добре, добре. Сега няма да настоявам. Не искаш ли да поговориш с малкия Лестър?

— Какво очакваш да му кажа? — почти изръмжа Пип, но видях, че сега старият му блуждаещ поглед се завръща. Пип все още беше много уязвим особено по отношение на сина си.

Момчето продължаваше да стои вкопчено в майка си, със сведена глава и изпълнено с ненавист към тази разправия, отказваше да погледне към баща си и изобщо да вземе участие в това, което се разиграваше.

Джуди изрази огорчението си със свиване на рамене, после Моник се завърна и не оставаше нищо друго, освен да върнем Джуди във вилата на Дора.

— Ще можеш ли да ме откараш обратно? — обърна се тя към Пип.

Моник се надигна от стола и каза:

— Не, не може.

— Моля…

— Той няма френско разрешително за шофиране, а неговият permis de sejour е почти безполезен, защото няма валиден паспорт — каза Моник, явно доволна, че й се е представил сгоден случай да припомни това. — Какво ще стане, ако го спре полицията?

Джуди прехапа безкръвната си долна устна и аз предложих да ги откарам с реното. Докато пътувахме с колата, Джуди, ме разпита за Моник.

— Коя е тя?

— Една французойка на име Моник.

— Не ме срязвай така, Кит. Попитах те съвсем човешки.

— Съжалявам — казах аз. — Но съм абсолютно сигурен, че Дора Делорм вече ти е разказала всичко.

— Дора ми разказа само малкото, което е успяла да научи. Женени ли са? Ако не са, решили ли са да се женят?

— Тях питай — отвърнах аз.

— Можеш да ми кажеш поне откога живеят заедно.

— Доколкото знам, познават се от две-три години — отвърнах аз. — И повече нищо няма да изтръгнеш от мен, Джуди.

— Тя изглежда има твърд характер.

— Много. И е предана на Пип.

— Забелязах го — каза Джуди.

Владееше се напълно и, разговаряше мило, сякаш си бе наумила, че и аз трябва да бъда спечелен. Само че и аз като Пип бях изградил срещу нея стена, почти толкова непробиваема, колкото и неговата, ако не смятаме, че ми беше мъчно за момчето, което седеше отзад в реното и слушаше внимателно всяка наша дума, с което ме притесняваше. Исках да го щадя. Но трябваше да бъда пределно ясен с Джуди.

— Какво си намислила? — запитах я, след като превалихме билото и започнахме да се спускаме към Вилфранш.

— Просто нищо, така че недей да бъдеш груб — отвърна Джуди.

— Зад всичко това се крие нещо, Джуди — настоях аз, — и трябва да знам дали то няма да навреди на Пип.

— Нямаш право да говориш така — ядоса се тя.

— Тогава с каква цел искаш да срещнеш отново Пип и Лестър?

— Това засяга мен, Пип и Лестър. Не теб. Ти не се меси.

— Ще се меся и никой не може да ми попречи — ядосах се на свой ред.

Тя пак прехапа устни — буквално, сякаш за да пресече острите думи, които бяха на езика й. След като удържа тази малка победа над себе си, добави:

— Моля те, недей да ми пречиш, Кит. И на мен не ми е приятно да се занимавам с това, но трябва. Така че, моля те, не ми пречи.

— Не ти преча — уверих я аз. — Само не искам Пип да има отново неприятности.

Стигнахме до пътната врата на Дора. Не пожелах да вляза в алеята, защото не ми се искаше да срещам Терада. Срещнех ли го, трябваше да решавам как да го поздравя и дали изобщо да го поздравя.

Джуди остана в колата и аз изчаках, защото разбрах, че се готви да каже нещо:

— Пип се е променил, нали — каза тя с огорчение, сякаш Пип някак не бе оправдал изключителните надежди, които тя е възлагала на него. — Колко жалко.

Засмях се и отворих на момчето задната врата. Оставих ги пред вилата на Дора и се отдалечих с колата, без да кажа ни дума повече.

Не си спомням как запълнихме останалата част от този ден. Спомням си само, че изпитахме облекчение, когато стана седем и половина и най-сетне се запътихме към реното, паркирано на улицата, всеки от нас сложил най-хубавата си маска на непроницаемост. Но когато отворих вратата на малката кола, Пип се дръпна.

— Съжалявам, Кит — каза той. — Май, че няма да мога.

— Няма да дойдеш, така ли? — казах аз.

— Не. Да вървят по дяволите.

Долових характерния мирис на аперитива пастис, а очите на Пип не бяха съвсем фокусирани върху това, което гледаше, с други думи — върху мен.

Моник го дръпна за лакътя.

— Не трябваше да пиеш — каза тя. — Хайде, идвай. Обеща на Дора, че ще отидеш.

— Добре де, сега пък й отобещавам.

— Защо? Защо не дойдеш и с това да се свърши веднъж завинаги.

— Другояче ли започна да мислиш сега? — отвърна й заядливо Пип и мирисът на пастис стана още по-силен. — Вчера казваше да не ходя. Какви са тия френски номера? Jamais, jamais, jamais — само това повтаряше.

— Да, но днес ти казвам да отидеш, за да разбереш какво са намислили.

— Знам какво са намислили — каза Пип. — Искат да разгледат развалините от миналото Лавълово величие — засмя се Пип. — Но няма да им доставя това удоволствие.

— Ти си пиян — ядоса се Моник.

— Може би Лестър иска да падне на колене и да те помоли за прошка — намесих се аз.

Пип удари покрива на колата.

— Чудесна идея, Кит. Кажи му да дойде и да ме моли тук. Аз няма да отида там.

— Но поне ела, за да разбереш за какво е — обърна го на молба Моник.

— Защо трябва да говоря с този мръсник? Защо трябва да влизам в една стая с него?

— Сигурен ли си, че не искаш, Пип? — обърнах се аз към него, когато Айлин влезе в колата.

От сигурен по-сигурен — каза Пип. — Слизам в селото и ще си вечерям на спокойствие.

— Добре — казах аз. — Но кажи ми какво да обясня на Дора?

— Никакви обяснения. Ще й кажеш, че съм си променил решението. Няма какво повече да й обясняваш.

— Както кажеш.

— Възмутен си, нали? — каза Пип, когато натиснах стартера.

— Не! Но се питам дали щеше да стане така, ако не беше тази бутилка пастис.

Истината е, че ми беше мъчно за Пип. Знаех, че алкохолът е изиграл роля за решението му, но знаех също какво му бяха сторили Джуди и Терада и виждах, че той трябваше да мобилизира всичките си сили, за да запази необходимото съотношение между достойнство, чест, отвращение, яд, самосъжаление и отмъстителност. Включих на скорост, а той остана на уличката, в ръце с котката, която живееше във вилата; беше я взел, защото тя се бе изтегнала до предното стъкло.

Пристигнахме навъсени и смълчани. Джуди и Терада седяха на терасата и очакваха Пип. Като видяха, че не е с нас, спогледаха се разтревожено и въпросително.

— Къде е Пип? — подвикна към нас Дора, когато се запътихме по алеята.

— Промени си решението — казах аз.

— Ах, мизерник такъв! — изрече Дора тъй спокойно, сякаш почти бе очаквала това.

Запазих непроницаем израз на лицето си, но вътрешно се засмях, когато застанахме един срещу друг с Терада и спестихме хладното ръкуване. Дора, която очевидно бе подготвила сценария така, че тяхната среща да протече на терасата, сложи пълната си ръка на рамото на Терада и каза тежко:

— Няма нищо, Лестър. Време много.

Недоумявах. Терада беше наедрял, туловището му бе станало неугледно и тромаво. Сбръчкано месесто лице, едри подпухнали ръце, измачкана риза. Вид и поведение на преуспяващ политик, което ме смая — бях имал глупостта да си мисля, че ще му е неудобно да погледне в очи човека, който е близък приятел на неговата жертва.

Изобщо не се трогна, беше сляп за такива неща, издигнал бе около себе си непроницаема бариера.

— Помня ви… — каза той след малко, но все едно че го каза на стената.

— Надявам се — успях само да кажа в отговор.

Всичко в тази къща бе декор за Дора, всеки стол носеше нейния отпечатък, но сега тя имаше съперник в лицето на Терада. Той като че ли не забелязваше хората. Гледаше ги с невиждащи очи, не им говореше, а правеше изказвания, адресирани към пространството, сякаш някъде в далечината очакват да чуят какво ще каже. Туловището му, сгънато под собствената си тежест, изпълваше голямото кресло; той започна да говори дълбокомислено за европейската политика, де Гол, Германия, средиземноморския флот на САЩ. Всичко виждаше превратно.

Но това не бе всичко.

Поглеждах Моник и Джуди, защото те си хвърляха погледи, и разбрах, че рано или късно една от двете ще ухапе другата. Джуди бе първа.

— Предполагам, вие сте убедили Пип да не идва — обърна се тя към Моник.

Моник държеше чаша вермут — нещо необичайно за нея, защото тя не обичаше да пие нито преди, нито след вечеря. Тя престана да поклаща чашата си, ледените кубчета спряха да звънкат и за миг ме осени налудничавата мисъл, че ще лисне питието си в лицето на Джуди. Изненадах се, когато я чух да отговаря съвсем спокойно:

— Защо ще направя такова глупаво нещо?

— Защото сигурно си мислите, че трябва да го предпазвате от нас.

— Пип може да се пази сам — каза Моник. — Няма нужда аз да му казвам какво може и какво не може да прави. С мен той не е такъв човек.

— Тогава защо не дойде?

— Не иска да ви вижда — отвърна Моник язвително и едновременно с това достатъчно мило, за да покаже на тези американци, че няма да им достави удоволствието да я извадят от равновесие. Но не се владееше до такава степен, че в гласа й да не се прокрадват нотки на презрение.

Тогава ме изненада Джуди.

— Моля ви, не бихте ли могли да му поговорите — обърна се тя към Моник. — Не може ли да го убедите да поговори поне с Лестър?

Не знам дали Джуди се владееше така добре, защото искаше да се покаже благовъзпитана, или защото искаше услуга, но на Моник това не се хареса и тя отвърна раздразнено:

— Защо ме карате мен? Вече се опитах да го убедя да дойде тук. Не искам той да се крие от вас, нито от мастития ви съпруг. Ако имате нещо да уреждате между вас — уреждайте си го, това знам аз. Но не ме карайте да правя нещо повече. Той е мъж, ще реши сам…

— Не се тревожи, Джуди. Имаме много време — каза отново Дора, а аз реших, че Моник е излязла победителка от срещата, защото Джуди стана и ни остави.

Истината е, че тя отиде да доведе живото доказателство за оръжието, с което разполага — сина си. Момчето дойде с майка си, насочи се право към Терада и се отпусна на коляното му. Терада гальовно положи едрата си ръка на момчето, прегърна го през кръста и продължи своя речитатив. Моник бе изпънала крака и опряла чаша на корема си, се взираше в нощното небе. Но мисля, че в нея назряваше решителност да приеме това сантиментално предизвикателство — момчето.

— Това е нездрава обстановка — казваше Терада.

Той имаше предвид обстановката в Италия. Но аз отнесох думата му към създалата се на това място обстановка между бащи, майки, синове и любовници. За щастие мадам Лота, готвачката на Дора, съобщи, че след миг предястието ще бъде поднесено и ние насядахме около голямата бяла маса на терасата. Чух Терада да казва на момчето, че трябва да си ляга, макар и да беше напълно ясно, че то няма да послуша и от него не очакват да ги послуша.

— След второто ястие — каза Дора, когато насядахме — идва моят славен, голям loup. — Тя разпери ръце, за да покаже колко е голяма рибата. За сезона рибата loup беше най-вкусната и най-скъпата; при това се приготвя само за десет минути, докато гостите ядат първото ястие.

Завършихме първото ястие и минахме на второто, когато мадам Лота влезе и попита господарката си къде е голямата риба.

— Оставих я върху хладилника до вратата на кухнята — каза Дора.

— Няма я там — отвърна мадам Лота.

На мадам Лота бе наредено отново да я потърси. Накрая самата Дора стана да погледне. После всички тръгнахме да търсим — по терасата, зад кухнята и в голямата запустяла градина, която бе разградена от единия край. Но рибата беше изчезнала.

— Тези мръсни котки — каза Дора.

— Котките не могат да задигнат такава голяма риба — каза мадам Лота почти разплакана.

— Двукраки котки, тогава — кресна гръмогласно Дора. — От пътечката, по която минават, се вижда хладилникът.

Беше ясно, че някой от обитателите на селцето е прекосил градината с пиниите и просто си е отнесъл рибата. Беше толкова комично, че всички избухнахме в смях, особено Моник, чието френско чувство за хумор не можеше да не се открои в обкръжението на тези намръщени американци. Терада и Джуди се оказаха тези, които изпуснаха нишките на вечерта. Те бяха мрачните скали, в които се разбиваха вълните на глупешкия смях, който ни обхващаше, и на доброто ни настроение. Не им обръщахме внимание и когато мадам Лота донесе голяма чиния спагети, всички изпаднахме във възторг. Виното се лееше и вечерта би била много успешна, ако ние бяхме нейният център и поводът за нея. Но не бяхме, така че хубавото ни прекарване отиде напусто.

Разотидохме се — това бе всичко, като не броим, че Дора ни уведоми за намерението си да организира на другия ден един от нейните ужасни пикници. Била открила някакво кътче по пътя за Монте Карло, което било толкова безлюдно, че човек можел да плува и гол, ако поиска.

— И моля ви, накарайте Пип да дойде — прошепна тя на Моник на френски. — Моля ви, Моник.

— Бъдете спокойна — каза Моник, без да гледа Джуди. — Този път ще дойде.

— Мястото е чудесно. Заслонено е от кактуси — провикна се след нас Дора, докато се отдалечавахме в нощта.