Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Goodbye Un-America, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 2гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон
Корекция и форматиране
aradeva

Издание:

Автор: Джеймс Олдридж

Заглавие: Довиждане анти-Америка

Преводач: Димитри Иванов

Година на превод: 1980

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Партиздат

Град на издателя: София

Година на издаване: 1981

Тип: Роман

Националност: английска

Печатница: ПК „Димитър Благоев“

Излязла от печат: януари 1981

Редактор: Тодор Вълчев

Художествен редактор: Тотю Данов

Технически редактор: Сашо Георгиев

Рецензент: Вера Ганчева

Художник: Данаил Донков

Коректор: Румяна Владимирова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2040

История

  1. —Добавяне

Глава дванадесета

Скоро след пристигането на Пип напуснахме Париж и се завърнахме в Лондон, така че не можехме да знаем какво става с него ден след ден. Но предполагам, че през следващите две години Пип просто е гледал да оцелее. Представям си какво му е било. Пари имаше колкото за няколко месеца; успя да получи permis de sejour едва след дълга и заплетена разправия с французите, и то след като чака цели шест месеца, което означава, че пет месеца е живял във Франция нелегално.

Хората с влияние и власт не бяха склонни да улеснят този отритнат човек от другия бряг на океана и макар Пип и другите емигранти да имаха предани приятели сред французите, най-многото, което тези хора можеха да направят, беше да протестират, когато техните съотечественици — французите, държащи в ръцете си действителната власт — правеха живота на емигрантите съвсем непоносим. Но във Франция те все пак бяха по-добре, отколкото биха били в Англия, където гледаха с още по-лошо око на американските бежанци.

Спомените ми от Пип през втората, третата и началото на четвъртата година се свеждат до кратките ни срещи, когато минавахме през Париж, и до времето, когато веднъж отседнахме в „Ексан-Прованс“ и той прекара една седмица при нас, като трепереше във вилата, която бяхме наели, и проклинаше пронизващо свежия провансалски вятър, който брулеше кестените от вейките и ни караше зиморничаво да се свиваме, Пип беше твърде слаб, за да прекара зимата в Прованс, отказа се и се върна в топлата си, влажна парижка стая.

Отначало никъде не се чувствуваше на мястото си. Гледаше да остане незабелязан, защото надушеше ли някой журналист, че Филип Лавъл сега живее в Париж без паспорт, вестниците щяха да гръмнат. Не можеше да си намери работа в истинския смисъл на думата — бегълците от Холивуд работеха в сянка второстепенни европейски или евтини американски филми, които се снимаха в Европа, но черна работа за журналисти нямаше.

По едно време той преживяваше от уроци по английски, които преподаваше на двете момчета на някакъв френски дипломат, с когото се знаеше от Вашингтон — приятелски жест, който му осигури хляба и същевременно го потискаше и деморализираше.

После си намери работа да вади изрезки от американски и английски вестници: това беше специализирана агенция — абонатът иска да му се правят изрезки на дадена тема, — която плащаше на парче, с други думи, на изрезка. Каза ми, че рядко бил попадал на работа, която така да разширява кръгозора: един ден изрязваш дипломатическите новини, после правиш изрезки за някой скандал, а на другия ден — за голямата политика. Това му послужи като трамплин за друга работа — започна да пише скандални клюки за европейските филмови звезди; подписваше се с измислено име и ги пращаше на холивудско списание, предназначено за филмовите поклонници. Това бе една от първите му журналистически работи в сянка.

Но не трая дълго, защото в холивудското списание откриха кой стои зад името Уилям С. Смайли и заместник главният редактор му написа съчувствено писмо, в което му обясняваше, че не могат повече да му отпечатват дописките, защото Луела Парсънс и нейните приятели са достатъчно влиятелни, за да спрат списанието, ако открият, че под псевдонима Уилям С. Смайли то помества кореспонденции от Филип Лавъл.

Първата година вероятно бе най-тежката, Пип съвсем се сбръчка и състари. Аристокрация, бедност, емигрантство — на Пип не му понасяха подобни смесици. Оглеждаше се с невярващ поглед, като човек, който се озърта наоколо си, защото не иска да се вглежда в себе си, и в края на тази първа година той се запозна с една французойка на име Моник Драйфус.

Моник беше набитичко, енергично момиче, интелигентна и безцеремонна, с нещо котешко в движенията си. Здрава и способна — умствено и физически — да се справи с всеки, който би се доближил към Пип с лоши намерения. Моник му бе подкрепа в тежките мигове, когато му се приискваше да се сниши и просто да изчезне. Той пиеше малко повече, отколкото трябва, понякога доста повече, но Моник го предупреди, че няма намерение да търпи този глупав американски навик, човек като е отчаян да се напива.

— Видял си го по филмите — казваше тя. — Глупава, детинска измислица. Вие американците си въобразявате, че без това не може.

Пип възразяваше, че няма да остави да се говори така за Америка; веднъж й каза, че френските бистра са пълни с французи, оскотели от пиянство и отчаяние.

— Затова недейте да ни вините, че ние сме го измислили — завърши той.

— Но въпросът е в това, как го вършите — не се предаваше Моник. — За вас напиването е както за някои църквата. Ако искаш да останеш при мен, ще се напиваш само когато си щастлив, не когато си нещастен. Така да знаеш!

Моник кудкудякаше, грижеше се за него като квачка за пиленцето си, а Пип с готовност се подчиняваше на галската й логика и очарователния й акцент. Той продължи да попийва, но мисля, че през тази втора негова година в Париж спасението си дължеше тъкмо на алкохола, който удавяше най-тежките моменти на изпитание, и на Моник, която се грижеше за него, когато той сам не бе в състояние да стори това.

Може би Моник му въздействуваше така силно, защото се отнасяше с презрение към онова, което ставаше в Америка, и се нахвърляше върху Пип, задето толкова се измъчва докъде ще стигне Америка. Трябва да се радва, твърдеше тя, защото трагедията, която е преживял, само доказва колко ялово е американското поведение. Докато се бранеше от нападките й, Пип често биваше принуден да брани и страната си и това му се отразяваше добре.

— Щом си дошъл да живееш в Европа, трябва да престанеш да мислиш за Джордж Вашингтон и Абрахам Линкълн (тя казваше Абрахам, за разлика от всички нас, които казвахме Ейб) — заяви тя един ден, когато им бяхме на гости в нейното апартаментче досами Маре.

— Но аз никога не мисля за тях — възрази Пип.

— В такъв случай, каквото и да става с теб, то не бива да те безпокои. Ти си от едната страна на барикадата, а ония мръсници във Вашингтон — от другата. Политика. А вие американците само едно мислите — кой на какво е предан и кой на какво не е предан — все това, и все за Джордж Вашингтон и Абрахам Линкълн. Детинщина.

— Дотам ни стига историята, повече нямаме, Моник — възрази Пип. — Така че трябва да се съобразяваме с начина, по който тя осмисля живота ни. Та нима французите не са същите — всеки се мисли за олицетворение на Революцията.

Те продължиха да спорят, а ние продължихме да ги слушаме, защото виждахме как Пип се оживява. Мисля, че Моник знаеше много добре какво прави. Тя беше възхитително нормална, макар че детството й в никакъв случай не бе протекло нормално. Истинските й родители били отвлечени от нацистите през окупацията и изчезнали безследно. Моник израснала във френско буржоазно семейство от рода Сен Жак; хората, които бяха я отгледали, я обичаха — както и тя тях, — но не одобряваха Пип. Бяха на мнение, че с човек като него тя пилее френския си талант, френското си бъдеще и френското си достойнство. Но Моник с нейния темперамент — тя беше готова да настръхне като котка и да покаже острите си нокти — имаше нужда от нещо, с което да се пребори, нещо опасно и не измислено. Тежката участ на Пип съвсем не беше измислена, ала на Моник й трябваше нещо по-голямо и тя с възторг посрещаше възможността да се опълчи срещу целите Съединени щати; Айлин казваше, че това е така, защото тя сигурно не е забравила колко беззащитни са били жертвите на бруталната машина на нацистката власт. Тя беше настроена войнствено и срещу всяка друга проява на деспотизма, който не само смазва жертвата си, но я прави и безпомощна.

Иначе беше съвсем обикновено момиче. Бе завършила фармация, слагаше бялата си престилка и работеше зад витрините на аптеката на авеню „Генерал Леклерк“, собственост на втория й баща. В аптеката Моник работеше с професионална вещина и проявяваше към всички еднаква, сдържана учтивост, дори към Пип, както открих един ден, когато отидохме, за да я вземем за обед. Нямаше да се учудя, ако, както седеше зад стъклото, се бе обърнала към Пип с Monsieur, и го бе запитала с какво би могла да му услужи. Не й беше приятно да я търсим в аптеката и побърза да ни изгони час по-скоро.

По едно време си мислех, че в Моник Пип е намерил пак жена със силен характер, която обича да се налага и ще направи с него онова, което Джуди бе направила — ще го кастрира. Но започнеха ли да спорят — а това се случваше често, — виждах, че този път Пип си е намерил равностоен и честен партньор.

Така през първите две години той имаше на кого да се облегне и едва през третата и четвъртата започна да попада на по-добра работа, макар че и нея трябваше да върши в сянка и анонимно. Мисля, че нещата потръгнаха с един агенционен кореспондент на име Хюз. Беше канадец и пишеше за една от онези американски агенции в Париж, които снабдяват абонатите си само с очерци, а не с новини. Опитен журналист, той се познаваше с Пип от Вашингтон и го уважаваше заради изключителната му способност да дава точни преценки. По това време французите тъкмо започваха да се натъкват на сериозна местна съпротива във Виетнам и Хюз поръча на Пип да напише една статия, съдържаща прогноза как ще се развият нещата. Под псевдонима Жорж Гренвил Пип предсказа сериозни трудности за французите и евентуално поражение при ескалацията на войната с виетнамските партизани.

„Французите не могат да спечелят — пишеше Пип, — а и никой друг не може сериозно да се надява, че ще сломи виетнамците. В историята си те осем пъти са посрещали ударите на чуждестранни завоеватели и осем пъти са ги отблъсквали или побеждавали; всъщност те почти петстотин години воюват с нашественици или завоеватели. Като се имат предвид тяхното въоръжение, особеностите на терена и волята на нацията, може да се предскаже, че французите няма да успеят да нанесат поражение на виетнамските партизани, защото те се стопяват, сливат се е местността и изчезват всеки път, когато френската армия се опита да ги срещне в открит бой.“

Това бе твърде смело предсказание на времето и то не се хареса на французите. Но Хюз не се отказа от своя анонимен сътрудник и възложи на Пип още политически анализи не само по азиатските въпроси, но и за френската политика, за която Пип вече беше достатъчно осведомен. Странното в тази негова анонимна журналистическа работа беше, че сега той пишеше много по-добре, отколкото на времето. В статиите му имаше някакъв журналистически живец, който винаги му бе липсвал по-рано. Всъщност това бе разликата между предишния мек Пип и сегашния, който сечеше като бръснач: това беше един „следмакартистки“ Пип.

Не знам защо Моник и Пип не се ожениха, но причината вероятно беше статусът на Пип или по-скоро неговата липса. Той беше без паспорт и не съществуваше в очите на френския закон, макар да притежаваше permis de sejour. В ония дни американските бежанци знаеха, че дългата ръка на някоя от вашингтонските комисии винаги може да ги достигне, безцеремонно да ги измъкне от тяхното временно убежище и да ги изправи пред Федералния съд. Струва ми се, че Моник беше тази, която не искаше да се оженят, защото ако това се случеше, тя щеше да остане сама. Не искаше да става — дори косвено — жертва на тези американски мръсници — salauds, както им казваше тя.

Така те заживяха като семейство, главно в апартаментчето на Моник, от време на време отиваха в Дордон или Бретан, но никога на Ривиерата, която в очите на Моник беше място без история и без характер поради многото чужденци. Тя познаваше много добре Бретан и на място — sur place — даваше на Пип дълги уроци по историята на Вандея и действията на шуаните през 1793 година. Имаше малко рено, в което се возих два-три пъти, и всеки път се заклевах, че повече няма да вляза в колата им. И двамата бяха много лоши шофьори и непрекъснато се караха за пътя, за правилника на движението и кой как сбъркал при ляв или десен завой, при обръщане, спиране и какво ли не още. Истината е, че Пип под ръководството на Моник заприличваше на французин, и аз разбирах, че дори ако обстановката в Америка се промени и Пип някак получи паспорт и се завърне в Щатите, Моник няма да отиде с него. Тя никога не би напуснала Франция задълго. Пип беше този, който ще трябва да се приспособи, а и щяха да минат още дълги години, докато той напълно си възвърне старата самоличност — дотогава щеше да живее в сянка или в полусянка.

И въпреки това Пип сега беше личност повече от всякога и когато с Айлин си говорехме за тях, аз все настоявах, че Моник е права. Нека Пип забрави какво е бил по-рано, да забрави Америка, да преодолее окончателно трудностите, произтичащи от това, че фактически е безотечественик и кажи-речи без работа. Да потъне в мисли за всичко, което е загубил, би значило да се обрече на безволие, а макар и без някакви особени перспективи, сега Пип имаше пред себе си цел и воля за живот. Моник се бе погрижила за това.

Това ще рече, че когато ги поканихме през лятото да прекарат един месец при нас във вилата, която бяхме наели в Кап Фера, ние канехме една улегнала двойка. В известен смисъл това гостуване беше постижение за Пип — той бе успял да преодолее упоритата неприязън на Моник към Ривиерата, да я вкара в колата и да я докара в къщичката ни в Сен Жан на брега на залива Фера.

Може би съм създал впечатление, че връзката между Пип и Моник е била низ от сблъсъци. Истината е, че те бяха ведри и щастливи и когато слязоха на закуска след първото им пренощуване при нас, двамата се радваха на най-добро настроение. Беше типичен провансалски ден. Юни още не бе изтекъл, въздухът не трепваше, от лазурното небе слънцето галеше приятно, без да жари, и всички предусещахме, че ни чакат безгрижни дни. Нямаше закъде да бързаме, да се блъскаме, откъснали се бяхме от всекидневието. Там, долу, където склонът свършваше, се синееше морето — един час, прекаран на масата за закуска в градината, с крака полузарити в сухия едър пясък, не беше час пропилян, а прибавен към нашия капитал от време. Божествено.

— Какво правите по цял ден тук? — обърна се Пип към мен, като се отпусна назад в стола и изложи лицето си на утринното слънце.

— Работим — казах аз. — Поне до обед.

— Къде? Как?

— Навсякъде — отвърнах аз. — На брега, в градината, където и да е на припек.

— Трябва ти шапка — каза Моник на Пип и заслони очи с ръце.

— Никога през живота си не съм носил шапка — възпротиви се той.

— Не си, но сега трябва да носиш. Не е хубаво слънцето да ти пече така на главата. Ще ти стане нещо.

— Купи си бяла панама — посъветва го Айлин. — Ще ти отива.

— Ще заприличам на тютюнотърговец — каза Пип.

— Няма — уверих го аз. — По-скоро ще приличаш на човек от британското министерство на колониите, който съветва губернатора на Сиера Леоне да не допуска туземците да се тълпят по улиците.

— Отказах се да давам съвети на губернатори — каза Пип. — Впрочем и на издатели.

Два дни преди те да пристигнат, бяхме прочели в парижкото издание на „Ню Йорк хералд трибюн“, че издателят на Пип е получил призовка от сенатската подкомисия и макар да се изреждаха още десетина книги, най-тежкото му провинение било, че е издал книгата на Пип и е поддържал връзки с автора, който в качеството си на „специален съветник“ му бил повлиял с подривните си идеи. Отдавна не бяха споменавали името на Пип на заседанията на комисията, но дори и сега това име беше достатъчно, за да бъде заклеймен човекът, издавал неговите книги.

— Чудя се дали ще му дойде някога краят — промърмори Айлин, както се бяхме отпуснали всички на припек.

— На кое?

— На цялата тази макартистка дивотия.

— Само след като преживеем още една война — каза Пип.

— Наистина ли мислиш, че ще има друга война?

— Рано или късно ще подпалим някоя война в Азия.

— Не мога да си представя, че след Корея американците отново ще воюват — казах аз.

— Това само доказва колко малко познаваш Съединените щати. Те не само ще се бият отново, но ще се бият настървено и убедени, че правдата е на тяхна страна. И, което е още по-лошо, ще използват всичките си оръжия.

— Не ми се вярва — възразих аз. — САЩ никога няма да си послужат отново с атомното оръжие. Твърде много съображения има против него.

— Ако им се наложи, ще го използват — настоя Пип. — Цяло едно поколение от патриоти ще трябва да бъде смляно от мелницата на войната, за да открие кому е служил неговият патриотизъм.

— Кой е този, който ще смели това поколение?

— Не знам — каза Пип. — Във всеки случай това ще бъдат дребни хорица с дръпнати очи.

— Няма да споря, защото неведнъж си излизал прав, но я кажи кога ще стане това? — поисках да узная аз.

— Как мога да ти кажа? Може би след десет, двадесет, дори след тридесет години. Америка действува в зависимост от травмите си, Кит. Само че когато следващия път затънем в Азия, ще бъде такъв кошмар, че нацията ще изпадне в криза. След което може би ще има най-после едно поколение, което няма да се бои нито от митовете, нито от култовете, което може би дори ще забрави селските предразсъдъци и ще разбере кое е важно и кое не е.

Затаих дъх. Като че ли старата вяра на Пип започваше да се връща, макар че сега не гладуващите милиони щяха да прозрат кое е важно и кое не, а едно поколение, имунизирано срещу митове и култове. Това беше крачка в старата посока.

— Не вярвам нито дума от това — каза Моник. — Каквото и да правят, американците си знаят само едно — Вашингтон и Линкълн.

— Все едно дали вярваш или не вярваш — каза Пип. — Един ден сами ще видим какво ще стане. Който дочака, ще види.

— Ти това ли правиш сега, чакаш? — запитах го аз.

— Май че да — каза той и предложи на Моник да стават. — Стига сме дъвкали лотосовия цвят на просветлението.

— Къде ще ходите?

— Не знам. До Корниш или може би в Ница. Моник никога не е ходила в Ница. А може и в Монако. Ще ми се да отида в стария морски музей на принца — не съм го виждал, откакто бях дванадесетгодишно момче. Вие двамата можете да бъдете спокойни — ще се оправим сами.

— А ще се върнете ли за обед? — осведоми се Айлин.

— Не. Ще се върнем след залез-слънце, за вечеря. Нямайте грижа за нас.

Те потеглиха с малкото рено и до вечерта не ги видяхме. През следващите четири-пет дни потегляха така всеки предобед. Ето как веднъж, когато бяха отишли в Ница, Дора Делорм дойде с колата си и ни съобщи, че Лестър Терада е отседнал при нея, на пет минути път от нас, във вилата й сред пиниите на отсрещния бряг на залива над Вилфранш.