Кандис Бушнел
4 блондинки (25)

II

Има само едно нещо, което е по-хубаво от това да си неомъжена, американка и в Лондон по великденските празници. И то е да си неомъжена, американка и влюбена в Лондон по великденските празници.

Не бях планирала да се влюбя. Добре де, планирах го, но всъщност не предполагах, че ще се случи. Особено след като се запознах с дузини мъже, които, макар че бяха много чаровни и забавни, и говореха с охота за неща, за които американците не биха говорили, като например романи, не намерих ни един достатъчно привлекателен, за да си легна с него. Честно казано, всичките ми изглеждаха малко… мърляви. Имаш чувството, че ако си съблекат дрехите, може да видиш нещо, за което не ти трябва да знаеш.

А и тази поръчка започваше да ме подлудява. Знаех това, понеже два дни преди това Скакалеца очевидно се беше регистрирала в хотел „Халсион“ в парк Холанд в три сутринта. Не е съвсем ясно как е попаднала там или какво се е случило след това, но очевидно е изяла един хамбургер и по някакъв начин през последните четиридесет и осем часа бе успяла да стане почетен член на три частни клуба. Също така явно е сторила нещо на персонала на хотела, защото всеки път, когато някой от тях я зърнеше, на лицето му се изписваше уплаха и той офейкваше.

Разбрахте ли сега какво имам предвид?

Всъщност с нетърпение очаквах всички да изчезнат за почивните дни. Смятах да правя дълги разходки и да гледам черешовия цвят и ниските бели сгради, с които градът бе пълен. Дори без мъж Лондон беше романтичен град: за разлика от Ню Йорк, тук можеш да видиш небето и нощем има пълнолуние. Когато вървиш по улицата, хората по кафенетата те гледат с интерес, а когато влязох в закусвалнята на ъгъла, дамата зад тезгяха ми каза, че обувките ми й харесват. Влезе един младеж с цветя и тя си купи. Погледнахме през витрината и отвън минаваше една странна кола — кола, която бе наполовина лодка и можеше да се кара в реката.

„Всичко може да се случи“, помислих си.

Но все пак ми оставаше да изпълня тъпата поръчка.

„Не съм цвилил“

Предишната вечер отидох на един купон в ресторант „Момо“ с Лисицата. Лисицата ми обеща, че тълпата там ще е купонджийска, което означаваше обратното на изискана, а това звучеше далеч по-добре. Но всъщност се оказа, че Том Джоунс, певецът, е дошъл с бодигардовете си.

Едно хубаво момиче с притворени очи и къса рокля на цветя мина покрай нас. След нея вървеше Сони Снут.

— Толкова е смешно да гледаш как едно изискано момиче се мъчи да бъде модерно — рече Сони. — Момичетата от висшите класи не знаят какво е стил. Дори не са чували за „Прада“. Но знаете ли кои са по-зле?

— Кои? — попитах.

— Мъжете от висшите класи. Те не знаят нищо за жените. Не знаят как трябва да се отнасят с една жена.

— В основни линии колкото по-дълго е името, толкова по-кофти е човекът — рече Лисицата.

— И толкова по-зле е в леглото — добави Сони.

Трябваше да задам неизбежния въпрос:

— Вярно ли е, че не си свалят чорапите?

— Само в Челси — отвърна Лисицата.

След това се намеси Клер:

— Мразя висшите класи, мразя и низшите. Обичам само средните класи.

— Аз пък мразя всички, които живеят в Нотинг Хил — каза Сони. — Макар че аз самият живея в Нотинг Хил.

Това ми идваше в повечко, затова отидох в Нотинг Хил, в един мъничък клуб на име „Свят“, където имаше растафарианци^[1] и един много, ама много мърляв на вид англичанин, който си танцуваше сам. Моето старо гадже Джералд Удушвача беше там с приятеля си Криспин. Двамата пиеха водка от мънички пластмасови чашки.

— Хей, сладурано! — рече Джералд. — Какво си правила на купон в Сохо? Трябва да бъдеш в Нотинг Хил. Или още по-добре, в Шепърдс Буш. Нещата се случват само в Шепърдс Буш. Ние сме новата буш-жоазия!

— Не мога да понасям хората от Нотинг Хил — каза кисело Криспин. — Живеят необуздано и всичките разправят, че няма да се женят, но след това го правят. И всичките твърдят, че нямат пари, но току ги виждаш да карат някой проклет мерцедес!

— Извинявай, но нямаше ли ти самият да се жениш? — попитах аз.

— Той живее в Шепърдс Буш. Така че всичко е наред — обади се Джералд.

— Каквото и да стане, в никакъв случай недей да излизаш с някого от онези типове от Челси — предупреди ме Криспин. — Всичките са от висшите класи и правят готически секс.

Готически секс?

— Веднъж спах с една аристократка — рече той. — И тя можеше да свърши само ако си представи, че съм нейният кон. — Криспин изпи коктейла ми. — Не съм цвилил или нещо подобно, но трябваше да се примиря.

— Е, така и така трябва да правя секс с някого, защо да не бъде с някой мъж от Челси?

— Всичките имат малки пишки и са импотентни — осведоми ме Криспин. — Заради водата е. Цялата водопроводна система на Лондон е замърсена с женски хормони.

— А-ха — рекох, — затова англичаните говорели толкова много.

И именно това бе причината — тайна, както смятах — да се мотая из Челси на Разпети петък. Търсех англичанин от Челси — мъж, който да прави секс с чорапите, да притежава микроскопична пишка и да свършва за две минути. Или за по-малко. Не че очаквах това с нетърпение или нещо подобно.

Тъкмо влизах в кафене „Джоу“, когато се натъкнах на Чарли, един мъж, с когото се бях запознала преди два дни в бар „Еклипс“. Той също се намираше в Челси. Чарли бе от онези англичани, които бяха разведени, но продължават да носят венчалните си халки.

— От дни се опитвам да те намеря — каза той. — Трябва да дойдеш на обяд. Ще се срещна с Далматинеца. — Далматинеца не беше куче, а човек, един луничав английски лорд. — Може да дойде и един друг — рече той. — Рори Сейнт Джон Кънингснот-Бедуърдс.

— Едно от онези дълги имена — отбелязах.

— За какво става дума? О, няма значение — рече Чарли. — Той е много, много забавен тип. Типичен, типичен англичанин. Не го познавам много добре, всъщност запознах се с него снощи в „Чайна Уайт“, но е много забавен. Помислих си, че може да ти послужи за твоето проучване. Той е просто съвсем типичен англичанин. Ще видиш.

— Идеално — казах, неизвестно защо представяйки си този очевидно ужасен Сейнт Джон Кънингснот-Бедуърдс нисък, дебел, плешив и някъде петдесетгодишен.

Грешах само наполовина.

Чарли, Далматинеца и аз седяхме, пиехме „Блъди Мери“ и пушехме цигари, когато се появи въпросният Рори. Той влезе наперено в ресторанта с онази самопогълнатост, която принуждава хората да те поглеждат. Беше на тридесет и няколко, слаб, облечен в дънки и скъпо манто от чортова кожа и макар косата му малко да редееше, беше красив, както могат да бъдат англичаните, а американците никога не могат да бъдат. Окей, изглеждаше адски добре, но пък беше ужасен.

— Ха така — рече той. — Ти трябва да си американката.

— Да — отвърнах. — А ти трябва да си англичанинът.

Той седна.

— И за какво си говорехте? — попита, като запали цигара с посребрено „Бик“-че. Беше много прецизен в пушенето.

— За какво мислиш, че говорехме? — казах аз.

— Нямам абсолютно никаква представа — отвърна той. — Току-що пристигнах и искам да бъда осведомен относно съдържанието на разговора.

Всъщност идването му бе прекъснало Далматинеца, който разправяше как някога правил секс с едно старо гадже в сауна в Германия и в сауната имало други мъже, но не можели да видят кой прави секс и това ги подлудявало.

— За секс — отговорих.

— Най-надценяваната дейност във вселената — каза той. — Говоря сериозно. Намирам секса за много скучно нещо. Най̀ ми дотягат повторенията. Вътре. Вън. Вътре. Вън. Влизаш и после излизаш. След две минути ми се доспива. Разбира се, аз съм известен с това, че никакъв ме няма в леглото. Имам миниатюрна пишка, долу-горе колкото половината ми кутре, и свършвам почти веднага. Понякога още преди да съм казал „здрасти“.

— Ти си идеален — рекох.

— Знам това, но нямам абсолютно никаква идея ти откъде го знаеш.

Усмихнах се.

— Чух, че правиш изследване върху англичаните — каза той. — Веднага ще ти кажа всичко, което трябва да знаеш. Англичаните са свирепа воинска раса…

— Не знаех, че англичаните са раса — прекъснах го аз.

— Мисля, че вие двамата трябва да отидете на вечеря.

„Ти си гей!“

След обяда Далматинеца ми предложи да ме закара до дома на приятелката ми Лусинда. Онзи Рори се съгласи да дойде с нас. Колата беше двуместна.

— Надявам се да нямаш нищо против — казах. — Очевидно трябва да седна в скута ти.

— Нямам абсолютно нищо против — отвърна той. — Всъщност ще ми е приятно.

Седнах на скута му и той ме прегърна. Сложното при англичаните, или поне при този тип англичани, е, че никога не знаеш в какви точно отношения сте.

— Можеш да облегнеш глава на рамото ми, ако искаш. Така е по-уютно — каза той и започна да ме гали по косата.

След това ми прошепна на ухо:

— Това, което ми харесва в теб, е, че постоянно наблюдаваш нещата. Като мен.

Лусинда живееше в Челси. Изскочих от колата и хукнах по стъпалата към бялата й къща. Малко треперех.

— Миличка! — казах.

— О, миличка! — възкликна Лусинда. Току-що се беше омъжила за един палеонтолог и се занимаваше с обзавеждането на къщата; в момента гледаше мостри от някакви дамаски.

— Мисля, че срещнах един мъж — казах.

— Миличка! Това е прекрасно. Как се казва?

Осведомих я.

— О, той е чудесен. Но, миличка — рече Лусинда и ме погледна. — Чух, че наистина бил много зле в леглото.

— Знам — отвърнах. — Това беше първото нещо, което ми каза.

— Е, щом ти е казал, тогава всичко е наред. — Тя ме прегърна. — Страшно се радвам за теб. И не се притеснявай. Всички англичани са зле в леглото.

Отидох в дома на Рори за вечеря. Не можах да реша какво да облека, затова нахлузих маскировъчните гащи. Чувствах се нервна. И кой можеше да ме обвини за това? Никога не ми се бе случвало преднамерено да правя секс с мъж, чиято пишка е с размерите на кутре.

— Успокой се — каза безгрижно той. — Всичко ще бъде наред.

— Хубав апартамент имаш — рекох. Жилището му бе пълно с натъпкани до пръсване канапета, кресла и антики. Имаше и камина. Наоколо се виждаше много сатен, но не се замислих особено за това, понеже повечето англичани, които живеят в Челси, покриват всичко в домовете си със сатен.

— О, да — отвърна той. — Ужасно…_уютно_ е, нали?

След това пихме шампанско. Американците почти никога не пият шампанско, защото го смятат за малко педалска напитка. След това си пуснахме музика и затанцувахме лудо. Американските мъже почти никога не танцуват. Изведнъж ми просветна.

„Боже Господи, прииска ми се да изкрещя. Ти си гей!“

Разбира се. Шампанското, танците, сатена… единствените мъже в Ню Йорк, които харесваха подобни неща, бяха…_ гейовете_.

Намалих музиката.

— Слушай — казах. — Има нещо важно, за което искам да поговорим.

— Да? — каза той.

— Може да не го знаеш… всъщност най-вероятно се чудиш защо не харесваш секса с жени… честно казано, мисля, че си гей. И мисля, че трябва да си го признаеш. Тоест, няма ли да си много по-щастлив, ако престанеш да държиш в себе си тази тайна?

— Размишлявал съм върху тази възможност — отговори бавно той. — И стигнах до заключението… че не съм гей.

— Гей си — настоях.

— Не съм гей — отвърна той.

— Ами погледни. Ти не обичаш секса — казах. — С жени. Не обичаш секса с жени. Ало? Какво ти говори това? Разбира се, аз нямам нищо против. Струваш ми се много мил човек и…

— Не съм гей — отговори той. — Знам, че ще ме целунеш.

— Няма да те целуна.

— Ще ме целунеш — каза той. — Всичко е въпрос на време.

Станахме от леглото три дни по-късно.

Бебешки пудинги

Отидох да се срещна със Софи в Нотинг Хил. Софи щеше да се омъжва и тъкмо пъхаше сватбените покани в пликове.

— Аз съм с един мъж в Чел си — казах й. — От пет дни. Къпем се заедно във ваната и пеем.

Тя въздъхна.

— С англичаните винаги е така в началото. Как е в леглото?

— Страхотен — отговорих.

— Е, могат да бъдат и страхотни в началото. С това те ухажват. Но след това престава да им пука. Една приятелка казва, че съпругът й влиза в нея, излиза, влиза, излиза и свършва.

— Ще видим — рекох.

— Може пък да имаш късмет — каза тя. — Но като общо не може да се залага на мъжете в Лондон. Омъжвам се само защото познавам годеника си от десет години. Иначе мъжете искат да се женят, а жените с кариера не. Защото сделката е много по-удобна за мъжа, отколкото за жената.

Софи направи водка с тоник и за двете.

— Англичаните просто нищо не правят. Те са мързеливи. Не полагат никакви усилия. Жената трябва да върши всичко. И да плати половината от всяка покупка. Къщата, колата, храната… А мъжът иска само да се шляе.

— А, х-м, те гледат ли филми с кунгфу по видеото?

— Господи, не. Не са чак толкова тъпи. Но пък искат постоянно да им правиш бебешки пудинги.

— Бебешки пудинги? Имаш предвид… бебешка храна?

— Не. Нали се сещаш, десерта. Ябълковите кексчета.

А!

Върнах се в жилището му.

— Искаш ли да ти направя бебешки пудинги?

— Гледай ти — отвърна той. — А какво е бебешки пудинг?

— Нали се сещаш. Ябълково кексче — обясних.

— Ами да, всъщност да. Обичам ябълкови кексчета. Искаш ли да ми направиш ябълкови кексчета?

— Не — отговорих аз.

— Добре, какво ще кажеш тогава за едно яйце?

 

 

Прекарахме две седмици заедно. Возехме се из Лондон с неговата Веспа и се опитвахме да си лягаме много рано вечер, но после лежахме будни в леглото от един до четири сутринта и си говорехме. Той ми разказа как го шибали с пръчки в Итън и как веднъж се опитал да натика бавачката си в шкафа с играчките.

— Объркан съм — каза той. — В главата ми постоянно се въртят някакви думи с „Л“. „Ъ-С-Т“ и „Ю-Б-О-В“.

Искаше ми се да кажа: „Ами побързай и реши“, но не се намирах в Ню Йорк.

— Искаш ли да се запознаеш с приятелите ми? — попита той.

Приятелите му се казваха Мери и Харолд Уинтърс и живееха в голяма къща в провинцията. Това, предполагам, е животът, за който си мечтае всяка неомъжена жена, прекарала прекалено много самотни нощи в мъничкия си апартамент в Ню Йорк — твоя собствена, голяма къща, кучета, деца, мерцедес и един весел, сладък, приличен на плюшено мече съпруг. Когато влязохме, две паламиденоруси хлапета помагаха на Мери да чушка грах в кухнята.

— Страшно ми е приятно, че успяхте да дойдете — каза Мери.

Пристигнахте в най-подходящото време. Имаме минутка спокойствие.

В този момент сякаш адът се продъни.

Останалите деца (общо четири) влязоха в галоп, крещейки с цяло гърло. Кучето се изака на килима. Бавачката си поряза пръста и трябваше да отиде до клиниката.

— Имаш ли нещо против да изкъпеш Лукреция? — помоли ме Мери.

— Коя е Лукреция? — попитах. Всички деца имаха имена като Тиролец и Филомена и бе трудно да кажеш кое кое е.

— Малката — отвърна тя. — С оцапаното лице.

— Разбира се — казах. — Много ме бива с децата.

Това беше лъжа.

— Хайде, ела с мен — казах на малкото същество, което ме гледаше темерутски.

— Гледай да й измиеш косата. И й сложи балсам — добави Мери.

Някак си успях да накарам детето да ме хване за ръката и да се качи с мен в банята. Свали си сравнително охотно дрехите, но точно тогава започнаха главоболията.

— Не ми пипай косата! — изписка то.

— Разбира се, че ще ти пипам косата — казах. — Коса. Хубава чиста коса. Шампоан. Не искаш ли да имаш хубава чиста коса?

— Коя си ти? — попита то, което звучеше доста разумно; все пак стоеше голо пред една абсолютно непозната.

— Приятелка на мама.

— И защо не съм те виждала досега?

— Защото никога не съм идвала тук.

— Не те харесвам — каза то.

— И аз не те харесвам. Но въпреки това трябва да ти измия косата.

— Няма!

— Слушай, малка безобразнице — казах заплашително. — Сега ще ти измия косата и точка. Ясно?

Изцърках малко шампоан на главата й и тя веднага започна да пищи и да се мята сякаш я колех.

Насред цялата тази врява влезе Рори.

— Не е ли забавно? — рече той. — Не си ли прекарваш страхотно?

— Страхотно — отвърнах.

— Хей, здрасти, бълхичке — рече той и помаха на детето.

Малкото същество записка още по-силно.

— Ясно-о. Ще се видим долу тогава.

— Рори — казах. — Не мислиш ли, че трябва да ми помогнеш?

— Съжалявам — отговори той. — Къпането на децата е женска работа. Слизам долу да отворя една бутилка шампанско. Мъжкарят в кухнята и така нататък.

— Знаеш ли, наистина ти се възхищавам — каза след вечеря Мери, докато миехме съдовете. — Ти си толкова умна. Избрала си да имаш кариера. Не си се поддала на натиска да се омъжиш. За това е нужна смелост.

— О, Мери! — отговорих. Тя беше една от онези хубави англичанки, с които британците толкова се гордеят: с красиво овално лице, чиста бяла кожа и сини очи. — Там, откъдето идвам, твоето се смята за постижение. Съпруг, тази къща и четири… прелестни… дечица. Това е, което всяка жена иска.

— Много си мила. Но лъжеш — рече тя.

— Но децата ти…

— Разбира се, че обичам съпруга и децата си — рече тя. — Но през повечето време имам чувството, че съм невидима. Чудя се, дали ако с мен се случи нещо, изобщо ще им липсвам. Ще им липсва онова, което правя за тях. Но дали аз ще им липсвам?

— Сигурна съм, че да — отговорих.

— Аз не съм — каза тя. — Знаеш ли, всичко това е една голяма лъжа. Исках да стана художничка. Но имах и онази голяма бяла фантазия — мечтата на всяко момиче за сватбения й ден. В един момент тя се сбъдва. После, почти веднага след това, идва и черната фантазия. За нея никой никога не разправя.

— Черна фантазия?

— Мислех, че съм единствената, която я има — каза тя, като си бършеше ръцете в кърпата за съдове. — Но после поговорих с няколко омъжени жени. И те са я имали. Представяш си се цялата в черно. Все още си млада, но носиш голяма черна шапка и шикозна черна рокля. И вървиш след ковчега на мъжа си.

— О, скъпа!

— О, да — продължава тя. — Представяш си, че съпругът ти е починал. Все още имаш децата и все още си млада, но вече си… свободна.

— Разбирам — пророних аз.

Рори и Харолд влязоха в кухнята.

— Може ли да помогнем? — попитаха те.

— Вече свършихме — отговори мило Мери.

С Рори хванахме влака за Лондон. На следващата сутрин трябваше да си тръгна. Беше време да се върна в Ню Йорк.

— Виж сега, бисквитке — каза той. — Като големи хора ли ще се държим или ще плачем?

— Ти как мислиш? — попитах.

— Довиждане, бисквитке — рече той.

— Довиждане.

— Обичам те — промърмори той. — А сега върви. По-добре тръгвай.

Листенцата от черешовия цвят бяха нападали по тротоарите. Вървях по тях и ги мачках върху цимента.

„О, Господи, мислех си. Какво ще правя сега?“

Скакалеца казва: бъди разумна.

Това, което направих, бе да се кача в едно такси и да отида на летището.

Но какво всъщност исках?

Качих се на самолета и си седнах на мястото. Свалих си обувките. Отворих едно списание.

До мен седеше мъж. Беше висок, слаб и тъмнокос и носеше панталони „Прада“. Всичката му коса си беше на мястото и имаше интелигентно, интересно лице. Той отвори едно списание. „Форбс“.

„Ето това е моят тип“, помислих си.

Господи, колко съм непостоянна. Бях напуснала Рори само преди два часа и вече си мислех за друг мъж.

Какво всъщност исках?

Приказката.

Исках приказката. Исках голямата, великата, вдъхновяващата приказка за една неомъжена, посветила се на кариерата си жена, която отива в Лондон по работа, среща там мъжа на мечтите си и се омъжва за него. Получава големия пръстен и голямата къща, и прелестните деца и живее щастливо до края на живота си. Но колкото и да ни се иска, приказките не са действителност.

И това не е чак толкова лошо.

Някъде над Нюфаундленд, на около два часа преди „Джей Еф Кей“ мъжът до мен най-сетне ме заговори.

— Извинете — каза той. — Простете, че питам, но ми изглеждате някак позната. Имате ли нещо против да ми кажете с какво се занимавате?

— Писателка съм — отговорих.

— А, да — рече той. — Зная коя сте. Вие сте онази именита неомъжена жена, която пише за неомъжени жени и ъ-ъ…

— Секс — подсказах му аз.

— Точно така — каза той и отвори следващото списание. Изглеждаше някак срамежлив.

— И вие извинете — рекох. — Но ми изглеждате някак познат. Имате ли нещо против да ми кажете с какво се занимавате?

— О — отговори той. — Аз съм бизнесмен.

— Досетих се.

— Така ли? Откъде?

— От избора ви на четива — отвърнах.

Е, след това разговорът потръгна. И открихме, че сме родени на една и съща дата и в градове с едно и също име — Гластънбъри — нищо, че неговият Гластънбъри се намираше в Англия, а моят в Кънектикът.

— Вярно — каза той. — Това не е достатъчна основа за една връзка, но е добро начало. Искате ли довечера да вечеряме заедно?

Наистина отидохме на вечеря. С течение на времето се стигна и до други неща. Сега мога само да кажа, че приятелите ми се радват за мен, а майка ми постоянно ме тормози за цветните аранжировки.

Но това, разбира се, е друга история.