Кандис Бушнел
4 блондинки (22)

IX

Мили дневнико,

Няма да повярваш, но аз ВСЕ ОЩЕ съм на онази проклета яхта и обикалям италианската Ривиера.

И Хюбърт още е тук.

Добре. Ето какъв е проблемът. Номер едно: струва ми се, че полудявам, но не съм сигурна дали е защото ми се гади до смърт от това, че съм заклещена на тази яхта с Хюбърт и Дайана, или защото наистина съм си ОТКАЧАЛКА, както казват всички.

Защото, номер две: хората ме видяха онази нощ в кафенето с малкото момиченце. И нейните малки приятелчета. И странните гейове, които се опитаха да ми вземат роклята — постоянно повтаряха думата „копие“, което, предполагам, означаваше, че искат да я прекопират и след това да ми я върнат, но нямаше време за това. И всичките онези чаши коняк. И строшената чаша на пода. Разбира се, „поредният неловък инцидент“ бе отразен в „Пари Мач“.

— Не мисля, че много ще се променя — казах на Хюбърт, и то доста заплашително, когато той го прочете и изрази неодобрението си с повдигнати вежди.

Дайана ме защити:

— Мили Боже, Хюб, та аз бях обвинена, че съм убила съпруга си. Извънземните отнесоха половината от тялото му. А ти се косиш, че жена ти е била забелязана с някакви улични хлапета и неколцина гейове в рокли.

След това аз казах хитро, или поне така ми се стори:

— Исках само малко внимание.

Което е вярно. Само това исках. Все още не смятам, че получавам достатъчно внимание от съпруга си, което наистина звучи откачено, защото той прелетя целия път дотук и след това си взе една седмица непредвидена отпуска, но аз не искам просто ДА Е ТУК. Искам да ми обръща определен вид внимание, а той не го прави.

Когато съм с него, не се чувствам… значима. Искам да бъда всичко за него. Искам да му бъда необходима. Искам да не може да живее без мен, но как да бъда всичко това, щом той не ми позволява?

И щом не ми позволява, какво да правя с живота си?

Естествено, тези мисли предизвикват ужасно изражение на лицето ми. Или поне така си мисля, защото тази сутрин, докато си лежа в леглото, Хюбърт влиза в нашата каюта, очевидно за да търси лосион против изгаряне, обръща се към мен и пита с тон, който бих могла да приема единствено за ГРУБ:

— Какъв ти е проблемът?

Зная, че отговорът ми трябва да бъде:

— Нищо ми няма, скъпи — но ми е омръзнало да го успокоявам, затова казвам: — Какво имаш предвид с това „какъв ти е проблемът“? Твоят какъв е?

И му обръщам гръб.

— Леле — отвръща той. — Може би трябва пак да заспиш и да се събудиш.

— А-ха — казвам. — Може би трябва.

Той излиза от стаята.

МРАЗЯ го.

Скачам от леглото, нахлузвам си банския и изхвръквам на горната палуба.

Дайана е там, пие кафе и си лакира ноктите. Последното, както всички знаем, е забранено да се прави на яхтата, понеже лакът за нокти може да се разлее и да съсипе тиковите дъски на палубата. Също така знаем, че Дайана пет пари не дама за това. Вече е причинила щети за хиляди долари, като ходи с високи токчета и маже тялото си с олио против изгаряне, оставяйки мазни отпечатъци от стъпки, които екипажът напразно се опитва да изтърка.

— Хей, бих могла да купя тази яхта, ако поискам — не спира да им напомня тя. Но работата е там, че хора като Дайана Мун никога не го правят.

— Здрасти, захарче — казва тя, без да вдигне поглед. — Искаш ли кафе?

— От кафето повръщам. Всъщност повръщам от всичко.

Тя вдига разтревожено глава.

— От мен не ти се повръща, нали?

— Не — отговарям примирено.

Отивам до парапета и се навеждам през борда. Вятърът роши леко косата ми. Дайана Мун — с цялата й себепогълнатост и изумителна неувереност — започва да ми идва в повечко.

— Дебела ли изглеждам? — пита Дайана.

Аз механично отговарям „не“, макар истината да е, че Дайана е малко дебела. Има такова тяло, че на тридесет и пет ще изглежда майчински, каквито и диети или упражнения да прави.

— Ще ходиш ли днес у лелята на Хюбърт?

МАМКА МУ. Принцеса Урсула. Напълно бях забравила за нея. Кимам мрачно, припомняйки си, че принцеса Урсула ме мрази. Веднъж на едно погребение тя се приближи до мен и каза:

— О, Сесилия, толкова естествено изглеждаш на погребения с това вечно кисело, унило изражение!

И това са моите роднини?

— Мислиш ли — пита Дайана, като разглежда палеца на крака си, — че Лилбит Парсънс ще бъде там?

Въпросът е толкова неочакван, идва толкова изневиделица, че оставам безмълвна. Ужасното чувство, че хората знаят нещо, което аз не знам, се спуска върху мен като облак, който закрива слънцето.

— Лилбит Парсънс? — изграквам.

— Не искам да те разстройвам, но прочетох в „Стар“, че тя е в Европа. На ваканция с двете си деца. — Дайана изкривява лице, когато започвам да дишам тежко и крача по палубата, несигурна дали да повърна или не, и казва: — Имаше нейна снимка в… Сен Тропе.

— Проклетото КОПЕЛЕ! — процеждам, окопитвам се някак и слизам, препъвайки се, по стълбите в камбуза.

Капитанът Пол си шушука нещо с готвача, чието име така и не мога да запомня.

— Къде е съпругът ми? — питам.

Пол и готвачът се споглеждат.

— Мисля, че е на задната палуба. Готви се да се гмурка.

— Само така си мисли! — казвам троснато и тръгвам към задната част на лодката, където Хюбърт навлича водолазен костюм.

— Здрасти — казва нехайно той.

— Какво правиш? — питам го студено.

— Ще се гмуркам. Струва ми се, че ще е страхотно.

— Много умно — подхвърлям саркастично. — Може да те смели някоя перка.

— О, за Бога! — възкликва той и завърта очи.

— И не започвай пак да ми пробутваш тия глупости за мен, ако обичаш!

— Остави ме на мира, а? — казва той и издърпва водолазния костюм над едното си рамо.

— Писнало ми е от твоите простотии! — кресвам.

Хвърлям се към него и започвам да го удрям. Той ме хваща за китките, отблъсва ме грубо и пита:

— Какъв ти е ШИБАНИЯТ проблем?

Олюлявам се зашеметено, но когато се посъвземам, казвам:

— Искам да говоря с теб.

— Така ли? Е, аз пък не искам да говоря с теб.

Говорил ли ми е моят съпруг така досега?

— ТРЯБВА да говоря с теб — казвам. — Веднага.

— Май не разбираш, а? — отвръща той и нахлузва чифт плавници.

— Какво да разбера? — питам.

— Че до гуша ми е дошло от твоите опити постоянно да ме контролираш. Ясно ли е? Остави ме да бъда себе си. Просто веднъж ме остави да правя каквото си искам.

— Каквото си искаш? Та ти не правиш нищо друго.

За момент той не отговаря, само се гледахме с омраза. После казва:

— Какво искаш от мен, Сесилия?

В мен напират думите „Да ме обичаш!“, но не мога да ги изрека.

— Дойдох на тази ваканция заради теб, нали? — продължава той. — Искаше да дойдем на яхтата на Дайана и дойдохме. Аз съм тук. Вечно се оплакваш, че не правим каквото искаш. А когато го правим, пак не ти е достатъчно.

— А как стана така, че ще ходим у принцеса Урсула днес следобед? Винаги правим каквото ти искаш.

— Принцеса Урсула ни е роднина, ясно? Мислиш ли, че си в състояние да разбереш понятието?

— Не е_ това_…

— О, така ли? Кое е тогава? Защото взе да ми писва.

Боже Господи. Тези караници доникъде не водят. Как да го накарам да ме чуе?

— Пак спиш с Лилбит Парсънс, нали? — казвам победоносно.

Хюбърт се заковава на място.

— Ка… — започва, но бързо извръща поглед и аз разбирам, че съм го пипнала. — Остави ме на мира — казва неубедително той.

— Наистина се срещаш с нея. Знам всичко. Тя е в Европа на ваканция с децата си. Беше в Сен Тропе.

— Е, и?

— И ти се измъкваш, за да се срещаш с нея — завършвам, макар че не знам какво се е случило и дори не си спомням кога може да се е случило.

— Престани! — казва той.

— Видял си се с нея! Виновен си!

— Не желая да обсъждам това, Сесилия.

— Не желаеш да го обсъждаш, защото съм права. Пак си се видял с нея. Защо просто не си го признаеш?

— Казах, няма да обсъждам това!

— Е, спомни си, приятелче. Последния път, когато не искаше да го обсъждаш, то се появи… във… всички… ВЕСТНИЦИ! — кресвам. Толкова силно, че имам чувството, че главата ми ще се пръсне.

Хюбърт ме поглежда (тъжно, струва ми се) и скача във водата. Обръщам се и минавам покрай Пол и готвача, които имаха нахалството да ми се усмихнат с половин уста, сякаш нищо не се е случило. Чудя се как понасям да живея така. Качвам се на палубата и като благодаря Богу, че Дайана е там, сядам и се хващам с две ръце за главата.

— На кея има фотографи — казва тя.

— Снимката, на която Хюбърт те блъска, със сигурност ще бъде страхотна — добавя. — Определено за корицата на „Стар“ — подхвърля накрая.

— Не мога повече! — казвам.

— Да знаеш, че тя никога няма да се откаже — продължава Дайана. — Тя е кинозвезда. А кинозвездите не понасят да ги зарязват. Не може да повярва, че е избрал теб, а не нея. Ще го преследва до последния му час, скъпа. И дори на погребението му ще те изблъска с лакти. Също като Пола Йейтс.

Тя се прозява и претърколва на другата страна, като събаря шишенцето. Лакът се разлива по палубата.

 

 

Едно от нещата, които с течение на времето научаваш за брака, е, че не е нужно да продължаваш всяка битка до смърт. Можеш да си починеш за малко. Да се престориш, че нищо не се е случило. Открих, че това действа при Хюбърт, който, както започвам да осъзнавам, лесно се обърква. И вероятно именно затова се е захванал с Лилбит Парсънс. Тя го манипулираше безскрупулно.

И така, когато се връща на яхтата с водолазен костюм, от който струи вода (и който подчертава всичките му мускули, включително плоския стомах), двете с Дайана се смеем и пием шампанско сякаш абсолютно всичко е наред. Наливам му една чаша и той изпитва явно облекчение; може би си мисли, че скарването е приключило.

Но не е.

Подновявам битката, докато двамата с Хюбърт сме в таксито и пътуваме към вилата на сър Ърни и принцеса Урсула на хълмовете в Порто Ерколе.

— Защо скъса с нея? — питам невинно.

Хюбърт, който държи ръката ми и гледа през прозореца към лозята, се обръща към мен и казва:

— Кой? — Но в гласа му се чувства някаква нервност, сякаш знае какво следва.

— Знаеш — отговарям. — Лилбит.

— О — казва той. — Знаеш защо. Срещнах теб.

Този отговор, разбира се, не е задоволителен, поне не достатъчно задоволителен, затова казвам:

— Лилбит всеки септември ли идваше у принцеса Урсула?

— Не си спомням — отговаря той. — Те са добри приятелки. Познават се, откакто Лилбит е ходила в гимназия в Швейцария.

— Гимназия в Швейцария. Какъв хубав израз — казвам злобно.

— Какво лошо има в това? — пита той.

А аз казвам, за да му попреча да се отклони от темата:

— Ти с нея ли ходеше? В Порто Ерколе? Всеки септември при леля си?

— Знаеш, че съм ходил — отвръща той.

— Трябва да е било страшно удобно — казвам. — Всички се разбират. Всеки на всекиго е най-добър приятел.

— Не беше лошо — отговаря той.

— Не съм виновна, че Урсула ме мрази.

— Урсула не те мрази. Но смята, че не се отнасяш добре с мен.

Тази информация ме изумява и предпочитам да не задълбавам. Вместо това се прозявам високо и казвам:

— Лилбит Парсънс има най-лесния живот, който някога съм виждала.

— Животът й не беше лесен — възразява Хюбърт. — Приятелят й я биеше.

— Леле, какъв проблем! Приятелят й я биел. Имала е няколко синини. Ами ако е било чак толкова ужасно, защо не го е напуснала?

— Защото просто не е такъв човек, ясно?

— Баща й е бил богат, а когато е била на седемнадесет, е станала модел и на деветнадесет е получила първата си роля. Труден живот.

— Това, че не е израснала в комуна, не означава, че не е имала трудни моменти.

— Да, означава — казвам. — Ясно? Проумяваш ли?

— Не — отговаря той. — Не проумявам. И теб не проумявам.

Мълчим до края на пътуването.

Когато стигаме във вилата, принцеса Урсула ни посреща до басейна, облечена в бански костюм със саронг, увит около талията (тя е на петдесет и пет, но все още си мисли, че има отлична фигура и гледа да я покаже при всеки удобен случай) и с нехаен глас, в който се усещат английски и френски акцент, споменава „между другото“, че скъпата Лилбит наистина е в Порто Ерколе, наела е самостоятелна вила за две седмици — „ха-ха“ — ще дойде за обяд и не е ли това „чудесна изненада“.

Хюбърт ме поглежда, но като по някакво чудо аз не реагирам (както пленникът, доведен във вражеския лагер, избягва да реагира). Хюбърт посяга, докосва ме по ръката и казва:

— Странно, двамата със Сесилия преди малко обсъждахме дали Лилбит ще е тук. Сесилия беше сигурна, че ще бъде.

Леля Урсула ме поглежда, сякаш ме вижда за пръв път, и подхвърля:

— Е, Сесилия може да е ясновидка. Може да има скрити таланти, за които никой от нас да не е подозирал.

Тази забележка е невероятно язвителна, но по такъв начин, че Хюбърт изобщо да не се усети, затова решавам да не отговоря абсолютно нищо. Усмихвам се високомерно, но отегчено на леля Урсула и тя казва:

— Надявам се да нямаш нищо против Лилбит. Вие двете не сте ли приятелки?

— Никога не сме се виждали — отвръщам небрежно. Всъщност Хюбърт никога не я споменава.

— Страшно ще я харесаш — казва леля Урсула.

Точно в този момент сър Ърни Мънчнот се приближава по бански гащета, излагайки на показ гръдния си кош. Трябва да призная, че не изглежда никак зле за човек, който е на не по-малко от шестдесет. Той прегръща първо Хюбърт, после мен. Когато идва моят ред, се изкикотвам високо и поглеждам към леля Урсула, която ни наблюдава и не е особено доволна, и казвам:

— О, чичо Ърни! То-о-олкова се радвам да те видя. Ама ти си в ужасно добра форма.

А той отговаря:

— Как е моята любима племенница? Винаги съм казвал на Хюбърт, че ако не се беше оженил за теб, аз щях да го направя.

После ме прегръща и тръгваме към вътрешния двор, където три дребни прислужнички италианки в бели униформи сервират обяда.

— Хей — казва чичо Ърни, — все още плувам по пет мили на ден. Спорт. Това е ключът към живота. Все го разправям на децата си, но те не ме слушат.

Принцеса Урсула прави гримаса и поклаща глава. После явно не успява да се стърпи и подхвърля:

— Лилбит ще дойде на обяд.

— Лилбит? Е… хубаво — казва той. — Това момиче има нужда някой да му налее малко ум в главата. Все й казвам да престане да се щура и да си оправи живота, но тя май съвсем се обърка, откакто нашият Хюбърт скъса с нея.

Принцеса Урсула го поглежда неодобрително и възразява:

— Лилбит е чудесно момиче. Тя не е като останалите. — Следващите думи вече отправя към мен. — Винаги съм казвала, че тя е райско създание.

В този момент една кола спира на алеята и всички отправяме погледи към нея. „Райското създание“ измъква от колата себе си, двете си незаконни деца, една бавачка, бебешка количка и най-различни пелени. Лилбит е облечена — забележете само — в индийско сари. Тя вдига едно от децата и хваща другото за ръка. После, сред тази картина на майчинско блаженство, вдига поглед и ни махва игриво.

— Погледнете я само! — възкликва леля Урсула. — Винаги съм казвала, че Лилбит е най-елегантната жена, която познавам.

— Елате да видите Кърби — казва Лилбит на всички, но според мен главно на Хюбърт.

Гласът й е тих, нежен, като шепот. Цялата излъчва стеснителност и дългата руса коса почти закрива лицето й. Господи! Някога и аз изглеждах така. И аз го обработвах по същия начин. Точно това му харесва. Точно това му въздейства. Повдига ми се.

Всъщност ми се иска да скоча върху нея и да й издера очите, но си напомням, че аз съм победителката. Аз го имам, а ти не. Докопах го, защото бях по-умна от нея. Играх коренно различна игра. Бях недостъпна. Мистериозна. Докато тя се правеше на жертва. И той се отегчи. Но това ли бе причината наистина? Или Хюбърт просто бе решил, че няма да може да се „оправя“ с две незаконни деца?

— Здрасти — казва ми тя, като протяга дългата си, кокалеста ръка. — Ти трябва да си Сесилия.

За момент очите ни се срещат и тя подава „бебето“ — двегодишно момиченце — на принцеса Урсула, която загугуква противно, и бута намусеното шестгодишно момче към Хюбърт.

— Хей, Кърби — казва Хюбърт, като вдига момчето и го раздрусва леко. — Помниш ли ме?

— Не — отвръща Кърби (разумно, според мен), но Хюбърт не може да се примири току-така; той се засмива високо и пита: Не помниш ли как играхме баскетбол?

Той размята момчето във въздуха, което кара малкия да пищи, а после, както винаги става в подобни ситуации, децата биват отпратени, вероятно за да им се даде някаква овесена каша в кухнята.

— Още ли нямаш свои деца? — казва Лилбит, като поглежда Хюбърт иззад завесата от коси, сякаш това е някаква лично тяхна шега.

И след това, без никаква видима причина, Лилбит Парсънс изтичва до средата на малкия, настлан с камъчета двор, започва да се върти и накрая пада на земята.

Иска ми се да кресна: „Тази жена е пълна откачалка“, но очевидно съм единствената, която мисли така (защото останалите се смеят възхитено, сякаш присъстват на представление на Марсел Марсо). Затова само прехапвам език и свивам недоволно устни.

Не ми остава нищо друго, освен да изтърпя дългия, скучен обяд, в който Лилбит владее разговора. Разправя как учила при разни гурута (всъщност й казали, че тя самата ще стане гуру, понеже била такава в предишен живот), за правата на животните, за злините, причинявани от кофеина, и как била решила да основе своя Интернет компания и (ахване!) да се премести в Ню Йорк.

През цялото време не ми обръща внимание и макар да е ясно, че тази жена е пълна идиотка, се чувствам все по-незначителна, чудя се защо им позволих да ми отрежат косата, мисля си, че може би трябва да си купя нови, по-екстравагантни дрехи, седя изправено на стола, боравя официално с приборите, не казвам почти нищо и от време на време оставям на устните ми да заиграе лека усмивка.

— О, Сесилия… така беше, нали? Сесилия — казва Лилбит в края на обяда. — Ти работиш ли… или нещо подобно?

— Сесилия ще започне да се занимава с благотворителна дейност — казва решително Хюбърт, макар, доколкото си спомням, никога да не съм изразявала интерес към благотворителността, нито пък възнамерявам да се занимавам с подобни неща.

— О, така ли? — измърква Лилбит. — И каква благотворителност по-точно?

— Бебета с енцефалит — отвръщам. — Нали се сещаш, онези хлапета с големите глави?

— Наистина — поклаща глава принцеса Урсула. — Не бива да се шегуваш с…

— О, донесла съм ти нещо! — казва Лилбит на Хюбърт, бърка в чантата си и изважда тесте карти. — Това са индиански карти таро. — Тя се изкикотва. — Имам ги, откакто живях в онова типи в резервата в Монтана. Където се занимавах с правата на индианците.

— Благодаря — казва Хюбърт.

— Наистина — обаждам се. — Не знаех, че се интересуваш от паранормалното.

— Дайана Мун е с нас. Тя твърди, че някои части от тялото на съпруга й били отнесени от извънземни — казва Хюбърт някак неловко.

Лилбит разбърква картите.

— Това всъщност е вярно. Не мисля, че изобщо успяха да открият далака му.

— Наистина ли водя този разговор? — казвам, без да се обръщам конкретно към никого.

— Дайана Мун е най-добрата ти приятелка — подхвърля Хюбърт.

— След теб, миличко — отговарям, като го докосвам по ръката и се усмихвам престорено на Лилбит отсреща.

— Да видим какво ти вещаят картите — казва Лилбит на Хюбърт с глас, който явно си въобразява, че е нисък и прелъстителен. — Искам да видя бъдещето ти.

Никога ли няма да се махне?

Лилбит поглежда картите на Хюбърт и хваща ръцете му.

— О, мили мой — казва задъхано, — трябва да бъдеш… внимателен. Не прави нищо… опасно.

Това вече ми идва твърде много.

— Не ставай смешна — сопвам й се. Всички ме поглеждат. Дай да опитам. Искам да гледам на теб, Лилбит.

— О, но… трябва да бъдеш…_ обучена_ — отвръща тя.

— А откъде знаеш, че не съм — питам.

Махвам на Хюбърт да стане от стола си и се настанявам точно срещу нея.

— Но аз вече съм си гледала — казва тя. Правя го всеки ден.

— Така ли? — питам. — Сигурна ли си?

— Ти ги хвърли — казва тя.

— Знаеш, че това няма да е правилно, Лилбит. Знаеш, че трябва да… докосваш картите.

— Е — казва Лилбит, като поглежда към Хюбърт. Това би трябвало да е… забавно.

Започва да нарежда картите. И, точно както ми казва предчувствието, всичките са обърнати на обратно.

— Колко интересно — подхвърлям.

Лилбит вижда картите и ахва. После вдига поглед към мен. Очите ми се впиват в нейните. Усещам я как се гърчи под силата им, но не може да направи нищо.

— Знаеш какво означава това, нали? — питам. — Искам да кажа — добавям и поглеждам Хюбърт, който стърчи прав с обезпокоено, но недоумяващо лице; към принцеса Урсула, която наглася увисналите си гърди, и към чичо Ърни, който чисти с ножа ноктите си, когато смята, че никой не го гледа. — Тази Лилбит е пълно… фалшименто.

„Всъщност, иска ми се да кресна, ВСИЧКИТЕ сте пълно фалшименто.“

Но не го правя.

Вместо това се усмихвам и събирам картите.

— Играта приключи — казвам.