Кандис Бушнел
4 блондинки (6)

VI

Отново уикендът след Деня на падналите във войните. Тревата и дърветата започваха да добиват наситенозелен цвят, напомняйки на Джейни за всяко лято, което беше прекарала в Хамптъните, и, помисли си щастливо тя, отново щеше да прекарва. Къщичката, която нае, представляваше приспособена постройка за карети на гърба на една викторианска къща в Бриджхамптън, но си беше нейна. Имаше миниатюрна кухня, дневна с вградени шкафове и стъклени чаши от различни сервизи и две тавански спални със стари фотографии, пухени завивки и напълнени с перушина възглавници. Беше очарователно. „Истинска находка“, бе казала брокерката, прибавяйки, че къщичката все още е свободна само защото семейството, дето обикновено я наемали, предишната седмица решили да се разведат и не можели да се разберат кой да я вземе.

— Какъв късмет — казваше си Джейни точно когато клетъчният й телефон звънна.

— Не е ли страхотна? — попита един мъжки глас.

— Страхотна е — изкикоти се Джейни.

После тръгна към обградената с жив плет градинка с ратанови маси и столове, където си представяше как това лято ще дава малки, но важни вечери… Щеше да кани Комсток и Харолд Вейн… по дяволите, дори можеше да покани Редмън. Все пак той беше автор на бестселъри, каквото и да си мислеше за останалата част от неговата особа.

— Казах ти, че ще се случи, нали?

— Да — отвърна щастливо Джейни.

— Казах ти, че ще се случи, и какво се случи?

— Случи се — каза Джейни.

— Кой може да сбъдне мечтите ти?

— О, Комсток! — промълви Джейни.

— Ще се видим по-късно — рече той. — Вкъщи ли ще си бъдеш? Или ще си излязла да ми търсиш заместник?

— Никога — увери го Джейни.

— Чувствам, че те губя — каза той и затвори.

Джейни се усмихна, докато затваряше клетъчния си телефон. Беше мъничък, виолетов и чисто нов, най-малкият модел, който можеше да се намери. Комсток й го беше подарил преди две седмици (той плащаше сметката, която се изпращаше директно и офиса му) заедно с един лаптоп „Макинтош“ и чек за двадесет хиляди долара, с които да плати наема на къщурката.

Всъщност наемът бе петнадесет хиляди, но Джейни реши да запази тази информация за себе си. Все пак петте бона щяха да й трябват за разходи и наем на автомобили. А и Комсток едва ли го бе грижа. Никога не си бе имала работа с по-щедър мъж — не само в парично, но и в духовно и емоционално отношение.

— Влюбена съм — каза тя на Алисън, която бе заклета да мълчи относно самоличността на нейния обожател. Ако медиите надушели връзката им, щели тутакси да ги връхлетят. Вероятно нямало да ги оставят да ходят спокойно по улицата.

— Той не е филмова звезда — отбеляза Алисън. — Не мислиш ли, че преувеличаваш? Поне мъничко?

А по-късно:

— О, Джейни. Как можеш да се влюбиш в Комсток Дибъл? Как можеш да правиш секс с него?

— Това е нещо голямо — предупреди я Джейни. — Може дори да се омъжа за него.

— Но помисли за децата! — каза отчаяно Алисън. — Ами ако приличат на него?

— Не бъди толкова старомодна — скастри я Джейни.

Трябваше обаче да признае, че в началото се бе изненадала от чувствата си към Комсток не по-малко от Алисън. Преди за нищо на света нямаше да й хрумне, че може да се влюби в мъж като Комсток Дибъл (или по-точно в мъж, който изглежда като Комсток Дибъл). Но като се замислеше, й се струваше съвсем просто. Първата вечер, когато излязоха заедно, той я изпрати до апартамента й със своя мерцедес с шофьор, а след това нехайно се самопокани горе за „едно питие преди лягане“. Джейни хареса този старомоден израз, хареса й и как той свенливо я хвана за ръката в асансьора. Беше облечен в сиво палто от нещо като туид, което на влизане в дома й свали и метна на ръката си.

— Да го оставя ли или веднага ще ме изпъдиш? — попита той.

— Че защо бих те пъдила? — отговори Джейни. — Нали току-що влезе?

— Джейни — рече той, хвана я за ръката и я дръпна към голямото огледало с позлатена рамка в мъничката й дневна. — Виж се. Виж и мен. Ти си красавица, Джейни, а аз съм един голям, голям грозник. Цял живот се налага да търпя това… това същество.

Прав беше. Наистина бе грозен. Все пак, подобно на всичко останало в живота му, около грозотата му витаеше нещо легендарно, което се превръщаше (поне в съзнанието на Джейни) в почетен символ. Лицето и тялото му бяха целите на дупки — в резултат от онова необуздано акне, с което кожата изглежда сякаш се мъчи да унищожи тялото, — а червената му коса бе къдрава и рядка. Единствената му хубава черта, носът, бе малък, но за съжаление не се забелязваше заради голямата празнина между предните зъби. Освен това имаше скосена назад брадичка.

Но прекарай десет минути в неговата компания и забравяш как изглежда. Именно това Джейни не преставаше да повтаря на Алисън.

— Не мисля така, Джейни — отвърна тя, като клатеше глава. — Не бих могла да спя с него, колкото и време да прекараме заедно. — Тя помълча. — А сега, като го споменаваш, не мисля и че бих искала да прекарам някакво време с него.

— Алисън — рече търпеливо Джейни. — Той е страхотен човек. Успял е въпреки всички трудности.

— О, да, зная — каза Алисън. — И аз съм чела статията в „Ню Йорк Таймс“. Не забравяй онази част, дето бил грубиян и мошеник. Срещу него са водени дела за сексуален тормоз и е бил арестуван за притежание на кокаин.

— Накиснали са го — отвърна Джейни. — Ченгетата са го накиснали, защото не харесват филма му за десетгодишните убийци на полицаи.

— Това беше ужасен филм — каза Алисън.

Джейни пет пари не даваше за това. Що се отнасяше до нея (и до мнозина други), Комсток беше гений. Хората казваха, че е най-важният продуцент в бизнеса. Филмовите звезди го обожаваха. Светските хроникьори си съперничеха за вниманието му по купоните. Властимащите в Холивуд се бояха от него. Притежаваше солидно богатство и бе спечелил сам всяко пени.

Тогава, в онази първа вечер, Джейни просто се засмя и го дръпна на канапето.

— О, Комсток — каза му. — Не съзнаваш ли, че всъщност двамата с теб сме еднакви? Ние сме като близнаци. И аз цял живот трябваше да търпя това същество. Това същество, което изглежда по определен начин и кара хората да ме вместват в определен стереотип. Омръзна ми да ми казват, че съм глупава. — Тя се извърна, за да му покаже профила си. — Започвам да мисля, че са прави. Че съм… глупава. Искам да кажа, ако не бях глупава, може би животът ми щеше да протече по съвсем друг начин.

— Ти не си глупава, Джейни — каза меко той.

— Не знам — отвърна тя.

— Просто не си имала шанс — рече Комсток. Ръката му се плъзна и отново се преплете с нейната. — Но аз ще ти помогна, Джейни. Постоянно помагам на разни хора. Ако можеше да си пожелаеш нещо, какво щеше да бъде то?

— Не знам — отвърна бавно Джейни. — Предполагам, че винаги съм искала да… пиша. Алийка пише роман…

— Защо искаш да пишеш? — попита внимателно той.

— Не зная — отговори тя. — Чувствам, че… има толкова много събрано в мен… толкова много неща, за които никой не знае… разбираш ли, аз постоянно наблюдавам хората. Те не усещат, че ги наблюдавам, но аз го правя.

— Забрави за романите — рече той. — Трябва да напишеш сценарий.

След това бе лесно да легнеш с него.

 

 

В онзи първи месец на лятото Джейни изпитваше желание да се обади на всички и да им каже: „Здрасти, аз съм Джейни Уилкокс. Това лято имам своя къща и пиша сценарий.“ Всъщност, когато някой се обадеше денем в малката й къщичка в Бриджхамптън с кокетната ограда и обсипаните с рози решетки, често се случваше да отговори:

— Имаш ли нещо против да ти се обадя по-късно? Тъкмо съм по средата на една сцена.

Комсток й каза, че имала „визия“. Каза, че щял да направи филма й хит. Че щял да изцеди реклама от всичко; по дяволите, дори можел да натисне за „Оскар“, ако се наложело.

— Мога да направя всичко, Джейни — рече той. — Не бива да забравяш, че съм от Джърси и баща ми беше водопроводчик.

Лежеше гол до нея в леглото и пушеше пура. Не беше едър и краката му (което бе доста смущаващо) изглеждаха страшно кльощави, но имаше силни гърди и дълбок, внушителен глас. Този глас Джейни можеше да слуша до края на живота си.

— Да си преуспял филмов продуцент е по-хубаво, отколкото да си президент — каза той, като въртеше върха на пурата между устните си. — Имаш повече влияние върху живота на хората и — хей, хей — много повече се забавляваш.

После й намигна цинично.

— Ах, ти, палавнико! — изписка Джейни и се хвърли върху него.

Комсток я сграбчи, обърна я и я целуна по лицето.

— Кой е палавник? — попита той. — Кой сега е палавникът?

Пурата падна на пода, докато Комсток я пляскаше по дупето.

През повечето време разговаряха сериозно за живота с главно „Ж“. Джейни обожаваше вечерите, когато той се появяваше в къщата й около полунощ, след някоя делова вечеря. Вечерта Джейни обикновено прекарваше на някое глупаво парти и по някое време получаваше съобщение: „Пиле-пиленце. Тук е големият лош вълк, който ще издуха вратата ти — хей, хей, — задната ти врата! Ще се видим ли по-късно?“ Тогава Джейни се и извиняваше и хукваше към дома си, за да го посрещне по дантелено бельо.

— Какво, не съм ли най-големият късметлия на света? — казваше той.

— Нищо не помниш от приказките — изкикотваше се Джейни. Издуханата врата е на трите прасенца.

Почти винаги стигаха до секс, но не преди да са разговаряли няколко часа. Седяха до стъклената й масичка за кафе, смъркаха миниатюрни количества кокаин и пиеха чиста водка. Изобщо не беше в стила на Джейни да смърка кокаин, но откакто бе срещнала Комсток, имаше чувството, че открива части от себе си, за чието съществуване не бе и подозирала. Той сякаш й отваряше очите. За живота. За секса. За реалните й възможности.

Беше направо зашеметяващо.

Приказваха си за филмите му.

— Какво мислиш за онзи? — питаше я отново и отново той. — Какво ти е мнението?

— Много ми се нрави, дето не смяташ, че си твърде умен или твърде добър, за да разговаряш с някого — каза му веднъж Джейни.

Той й разказа за успеха си — как си го представял, борил се за него и накрая спечелил — и как било важно да се прави нещо значимо не само за теб, но и за другите.

— Ти си единственият човек, който ме разбира — рече Джейни. — Който не ми се подиграва заради същността или мненията ми.

— Важно е хората да се чувстват свободни дори когато не са рече той.

След това се навеждаше над нея, бъркаше под блузата й и щипеше зърната й, докато не я видеше да пищи от болка.

Гледаше я и дишането му ставаше все по-тежко. След това я обръщаше на четири крака, разтваряше задните й бузи и ръгваше пениса си в задника й.

— Мамка ти, мамка ти, мамка ти! — повтаряше през цялото време.

За щастие му беше малък, та не болеше много.

 

 

Дори сестра й бе впечатлена.

— Защо не си ми казала, че познаваш Комсток Дибъл? — изписка тя в слушалката една сутрин в началото на лятото.

— А ти защо не си ме попитала? — отвърна Джейни.

Започваше да ръми и капките бавно потъмняваха пръста в цветните лехи отвън.

— По дяволите, Джейни. Та той е човекът, с когото най-много искам да се запозная!

Джейни просто не можеше да не я поизмъчи малко.

— Защо? — попита тя.

— Например защото съм продуцент? Защото искам да правя филми за него?

Джейни се заразхожда из къщичката, като пътьом потупа възглавничките на канапето.

— Но аз си мислех, че си телевизионен продуцент — рече тя. Това не е ли… Искам да кажа, че доколкото зная, това са две съвсем различни животни.

— Триста дяволи, Джейни! Нали знаеш, че от осемгодишна искам да стана продуцент! — викна Пати.

Джейни се усмихна. Представяше си я как скърца ядно със зъби, както когато бяха деца и се сбиваха. Всъщност това ставаше всеки път, когато се намираха в една стая.

— О, наистина ли? — рече Джейни. — Всъщност не го знаех.

— Господи, Джейни! От пет години си скъсвам задника да работя. Имам нужда от пробив. Опитвам се да се запозная с Комсток Дибъл от… векове… Джейни — замоли се тя. — Ако само му кажеш, че съм ти сестра…

Джейни влезе в мъничката баня и се погледна в огледалото.

— Нямам нищо против да те представя, но между другото, той вече помага на мен.

— Наистина ли?

— Пиша сценарий за него.

Настъпи мълчание.

— Ти не си единствената умница в семейството — подхвърли злобничко Джейни.

— Мисля, че това е… направо страховито — обади се най-сетне Пати. После се обърна към другия в стаята. — Хей, Дигър, Джейни пише сценарий за Комсток Дибъл.

Дигър взе слушалката.

— Джейни? — рече той. — Това е много яко.

— Благодаря — отвърна скромно Джейни.

— Хей — каза той, — защо не дойдеш у дома на вечеря?

— Аз съм в Хамптъните — отговори търпеливо Джейни.

— Ние също. Имаме къща тук. Как се казваше мястото, където се намираме? — подвикна той на Пати.

— Сагапоник — обади се отнякъде далече Пати.

— Сагапоник — повтори Дигър. — Да му се не види, как да ги запомни човек тия индиански имена?

Джейни трепна. Сагапоник бе любимото й място в Хамптъните. Как бе успяла Пати да наеме къща в Сагапоник?

— Ела тази събота — рече той. — Момчетата от бандата са отседнали при нас и ако си играйкате с Комсток, виж да направиш Пати продуцент. И доведи и Комсток в събота.

— Ще опитам.

Трябваше да се ядоса на думите му, но й стана приятно.

 

 

Джейни написа двадесет и пет страници, после тридесет, тридесет и три… Пишеше сутрин, а следобед, около един, скачаше на колелото си и отиваше на плажа. Знаеше, че представлява красива гледка, като кара по потъналите в зеленина улици с развети руси коси и кошничката на велосипеда, пълна с книги и лосион против изгаряне. Един следобед се натъкна на Бил Уестакот. Той стоеше на плажа с угрижен вид, но пък това си бе нормалното му състояние. Джейни се опита да избегне срещата с него, но не успя.

— Джейни! — извика той.

Джейни спря и се обърна. Господи, наистина изглеждаше добре. Беше с мокри гащета с връвчица около кръста и определено поддържаше тялото си в добра форма. Беше се държал тъпо миналото лято, но не биваше да се забравя, че е сценарист. И то преуспял. Можеше да й влезе някога в употреба.

— Здравей — рече Джейни.

Той се приближи срамежливо до нея.

— Трябваше да ти се обадя. След миналото лято. Но нямах номера ти и не исках да питам Редмън за него. Обадих се на „Справки“, но ми казаха, че телефонът ти не е включен в указателя…

— Как е Редмън? — попита Джейни.

— Почти не ми говори, но иначе е добре. И преди сме имали такива моменти. Заради жени. Ще му мине.

Той я доближи още и Джейни усети топлината на тялото му.

— Как е жена ти? — попита тя, като отметна коси през рамо. — На нея ще й мине ли?

— Не може да й мине от петнадесет шибани години насам. Подозирам, че никога няма да й мине. По дяволите, и монах да бях, пак нямаше да й мине.

— Това е много жалко — рече тя.

— Джейни.

— Да?

— Аз… знаеш ли, не съм спирал да мисля за теб.

— О, Бил! — засмя се Джейни. — Аз определено спрях да мисля за теб.

После понечи да се обърне на другата страна, но Бил я сграбчи за ръката.

— Недей, Джейни. Не прави това, моля те. Изливам си сърцето пред теб, а ти го стъпкваш. Какво ви става на вас, жените? Искате да се влюбим във вас, а когато го направим, ни ритате в зъбите.

— Бил — каза търпеливо Джейни. — Не те ритам в зъбите. Ти си женен. Забрави ли? И че жена ти е луда?

— Не ме измъчвай — изръмжа той. — Къде си отседнала?

— Имам си къща. В Бриджхамптън.

— Трябва да те видя. В твоята къща.

— Не ставай смешен — засмя се Джейни и освободи ръката си. — Не можеш да идваш. Имам приятел.

— Кой?

— Един известен човек.

— Мразя те, Джейни — рече той.

Накрая Джейни се съгласи да се срещнат в бара в Бриджхамптън. Когато отиде, той я чакаше. Беше току-що изкъпан и облечен в износена жълта риза от Оксфорд и панталони в цвят каки. Дявол да го вземе, добре изглеждаше. В момента разговаряше с келнера. Джейни се настани на високото столче до него.

— Здрасти — рече той и я целуна бързо по устните. После запали пура и я представи на бармана.

— С какво се занимавате? — попита барманът.

— Писателка съм — отвърна тя.

— Хъ! Писателка! — обади се Бил, след като едва не се задави с питието си.

— Писателка съм. — Джейни се обърна към него и го погледна обвинително. — Пиша сценарий.

— За кого?

Джейни се усмихна. Отдавна очакваше този момент.

— О, само за Комсток Дибъл.

Бил явно усети облекчение.

— Комсток Дибъл? Че той би наел всекиго да му напише сценарий.

— Не е вярно — отвърна игриво Джейни.

— Да, така е. Чух, че веднъж наел собствения си портиер. Не се получило обаче. Никога не се получава с аматьори.

— Завиждаш! — изписка Джейни. Бил винаги я караше да се чувства като малко момиченце и това страшно й се нравеше. — Вероятно смяташ, че не съм нищо повече от един плиткоумен модел. Обаче написах тридесет и три страници!

— Той плаща ли ти?

— А ти как мислиш? — попита Джейни.

— Бас държа, че ти е и любовник — каза лукаво Бил и я ръгна в ребрата.

— Не ми е любовник!

— Нима?

— Е… — рече Джейни. — Да го кажем така. Ако ми беше любовник, щеше да ми бъде и гадже.

— Не, нямаше — отвърна Бил.

— Защо не?

— Защото е женен — отговори Бил.

— Не е!

— Е!

— Не е женен — каза Джейни. — Щях да знам.

— Хей, Джейк — подвикна Бил на бармана. — Комсток Дибъл не е ли женен?

— Не знам.

— Виждал ли си го да идва тук с някоя?

— Само с оная светска мадама. Забравих й името. Оная с конското лице.

— Видя ли? — рече Джейни.

— Женен е — настоя Бил. — За онази с конското лице. Държи я в един обор и я пуска само в особени случаи, когато трябва да се състезава с други светски дами с конски лица. А голямата награда е… един милион долара за благотворителност! — И изцвили.

— О, Бил! — каза тя.

Позволи му да я изпрати до дома и да я целуне на верандичката. Надяваше се Комсток да не пристигне точно в този момент, но вероятността за това бе малка, понеже той идваше в Хамптъните само през почивните дни.

— Върви си — каза тя след малко.

— Джейни — отвърна Бил, като покриваше с целувки лицето й. — Защо да не ти стана пак любовник? Щом можеш да спиш с Комсток Дибъл, определено ще можеш да спиш и с мен.

— Кой каза, че спя с Комсток Дибъл?

— Той е толкова грозен.

— Всъщност е най-сексапилният мъж, когото някога съм срещала, но това изобщо не ти влиза в работата.

— Никога не съм ви разбирал вас, жените — рече Бил.

— Довиждане, Бил.

— Искам да те видя пак — изхленчи той.

Джейни го ръгна с показалец в ребрата.

— Само ако ми помогнеш със сценария.

— За какво се разправя в него?

Тя се обърна, за да влезе в къщата.

— За какво мислиш? — викна през рамо.

— Не знам.

— За мен!

Тя затвори мрежестата врата, стовари се върху канапето и се засмя. После вдигна телефона и изпрати похотливо съобщение на Комсток.

Това щеше да бъде най-хубавото лято за всички времена.