Кандис Бушнел
4 блондинки (5)

V

— Джейни! — възкликна Джоел Уеб.

— Здрасти! — каза Джейни, махна му и си запроправя път към него. Мартинито й се разплиска и тя облиза ръба на чашата.

— Не съм те виждал от сто години — рече Джоел.

Бяха на купона на един Интернет сайт. Клубът, където се провеждаше, бе прекомерно горещ и опушен. Беше февруари, а всички се потяха. Джейни се наведе, за да може Джоел да я целуне по бузата.

— Леле-е — рече той. — Кои са всички тези хора?

— Нямам представа — засмя се Джейни. — Изглежда вече никой от старата пасмина не излиза.

— Но тук би могла да си намериш някой богаташ — каза Джоел. — Тези интернетаджии не са ли всичките милиардери?

— Те са скучни — кресна Джейни, за да надвика шума на тълпата. — А и това лято смятам сама да си наема къща.

— Е, това е една от последните вечери, когато излизам — съобщи й той. — Ще имам бебе. Или по-точно, приятелката ми ще има бебе.

— Това е страхотно.

— Не, не е. Опитвах се да скъсам с нея. От години. А ето че тя забременя. Но пак няма да се оженя за нея. Казах й: „Ще живея с теб, ще плащам сметките, но останалото си е твоя отговорност.“

— Колко любезно — каза иронично Джейни.

Джоел обаче не усети сарказма й.

— А-ха, и аз така мисля — рече той. — Хей, ами ти защо не си ми казвала, че имаш такава готина сестричка?

— За какво говориш?

— За сестра ти. Пати. Можеше да ме уредиш с нея и да ми спестиш всичките тези главоболия.

— Мисля, че тя вече си има приятел — отвърна Джейни и се отдалечи.

Пати! Където и да отидеше, всички говореха за Пати и нейния приятел Дигър. Джейни не се бе сещала за Пати от години, но ето че сестра й неочаквано се появи. Всъщност живееше в Ню Йорк от пет години, но Джейни не й обръщаше никакво внимание и я виждаше само на семейните празници и дори тогава имаше чувството, че живеят в различни градове.

Но тази година беше различно.

Джейни никога не бе предполагала, че от Пати може да излезе нещо, но незнайно как накрая се оказа, че е сгрешила. Някога сестра й бе любимката на семейството, но после се разбра, че няма да стане красавица (беше трупнала десетина килца над нормата). Премести се в Ню Йорк веднага след завършването на колежа и започна работа във „VH1“ като асистентка или нещо подобно. Джейни смяташе, че там и ще си остане.

Но внезапно Пати разцъфтя. Стана най-нашумялата телевизионна продуцентка (списание „Ню Йорк“ писа за нея в рубриката си за изгряващи таланти), отслабна и си хвана сериозен приятел — бледен, болнав на вид тип на име Дигър, за когото всички бяха убедени, че ще бъде следващият Мик Джагър.

И сега Пати и Дигър бяха навсякъде — или поне на всички места, където Джейни ходеше. Влизаше в някой клуб и момичето, което отговаряше за връзките с обществеността, веднага й казваше: „О, Джейни, сестра ти е тук!“ След това я повеждаше по тясно стълбище и вдигаше кадифеното въже, зад което сестра й и Дигър се изтягаха на дивана, пушеха цигари и най-често носеха слънчеви очила и последната мода от Ийст Вилидж (като например панталони, направени от сребърно фолио).

— Сестра ви е то-о-о-лкова велика — прошепваше й отговорничката по връзки с обществеността.

— Здрасти — казваше Пати и загасяше цигарата си.

— Здравей — отвръщаше Джейни.

В поздрава й винаги се прокрадваше лека враждебност. Не че не харесваше Пати, просто двете никога не бяха имали какво да си кажат. Обикновено поседяваха, без да се погледнат, после Джейни изтърсваше:

— Ъ-м-м, как е мама?

— Мама е като трън в шибания ми задник — казваше оживено Пати, облекчена, че най-сетне има за какво да говори. — Все още ми се обажда веднъж седмично да ме пита кога ще се омъжа.

— С мен вече се отказа — отбелязваше Джейни. Истината бе, че майка й рядко й се обаждаше. Не й пукаше за нея дори толкова, че да й досажда да се омъжи.

А сега и малката й сестра, Пати, събитието на града. За пръв път в живота си Джейни се чувстваше стара. Все пак Пати бе на двадесет и седем. Кожата й бе по-хубава, но не само външността й изглеждаше по-млада; Пати просто излъчваше свежест. Нейният свят бе нов и тя се въодушевяваше от всичко.

— Познай какво! — каза тя на Джейни една вечер и едва не събори питието й от вълнение. — Ще пишат за мен в една статия за модата във „Вог“! И един човек ме помоли — мен — да участвам във филма, който ще снимат за центъра на Ню Йорк. Не е ли страхотно?

Джейни не се реши да й каже, че е малко вероятно някое от тези неща да се случи, но откри, че неволно е свила устни като стара мома. И все пак, щом това бяха празни работи, защо имаше чувството, че двете се намират на различни планети? И че всичко хубаво е на Патината планета, а не на нейната?

Месеци наред Джейни се опитваше да не произнася името на сестра си, сякаш ако не говореше за нея, тя щеше да изчезне. Но това не стана. Джейни сподели терзанията си с Харолд.

— Не мога да проумея как… се случи — каза му тя с далеч повече безгрижие, отколкото чувстваше. — Не искам да бъда гаднярка, Харолд — продължи с най-искрения си тон, — но откакто Пати стана на шестнадесет, никой не й е обръщал внимание. Изглеждаше като поредната затлъстяла юношеска буца.

— Може би не е искала да се състезава с теб — отвърна Харолд. Бяха на галавечерята по случай откриването на балетния сезон. Свиреха „Сън в зимна нощ“, а подът бе нашарен със светлинки и изкуствен сняг.

— Не би и могла — рече Джейни. После посегна и докосна леко украшението в средата на масата: миниатюрна елхичка, напръскана с бяло и украсена с изкуствени розови рози. — Пък и защо й е подобно нещо?

— Мисля, че страдаш от добрата стара завист — отговори Харолд. — Усещаш, че за разлика от теб тя ще направи нещо в живота. А само да речеш…

— Но аз направих, Харолд — възрази Джейни. — Направих много…

— Недвижими имоти — рече Харолд. — Направи си фирма за недвижими имоти. Това е разковничето.

Джейни завъртя отегчено очи. От шест месеца насам двамата с Харолд бяха станали големи приятели, което беше чудесно, защото той я водеше на официални вечери, даваше й пари за наема и не искаше нищо в замяна. За съжаление, след като Джейни му разказа за Зак, Редмън и Бил, той си науми да й намери нова кариера. Това щеше да бъде поносимо, но идеите му бяха толкова безинтересни, че тя дори нямаше сили да ги обсъжда.

Две седмици преди това беше убеден, че Джейни трябва да стане помощник-юрист („Ти си умна, Джейни, трябва да го използваш.“), а след това — учителка на непривилегировани деца („Това ще те разсее от собствените ти проблеми.“). Днес бяха недвижими имоти.

— Може ли да говорим за Пати? — попита Джейни. — Струва ми се, че тя тайничко се опитва да бъде като мен.

— Не в Пати ти е проблемът — рече Харолд. — Трябва да се занимаваш с нещо, което да ти носи удовлетворение. Пати сама ще се погрижи за себе си.

— Не се съмнявам, че ще го направи — каза тихо Джейни. — Но и не бих могла да се занимавам с недвижими имоти.

Тя отпи глътка шампанско и се огледа наоколо. Бяха седнали на една от най-добрите маси. Агент по недвижими имоти! Познаваше момичета, които бяха опитали. Изглеждаха направо жалки. Едно бе да си Джейни Уилкокс моделът, а съвсем друго — Джейни Уилкокс, агентката по недвижими имоти.

— Защо не? Това ти е идеалната професия — каза Харолд и вдигна вилицата си. — Кой не би купил къща от теб? Можеш да го правиш в Хамптъните. И без това познаваш всички къщи, които си струват.

— Е, нали съм отсядала в повечето…

— Трябва само да положиш малко усилия и… е, аз ще платя курса. Черпя те.

Залата около тях сякаш се завъртя. Някой спря и ги поздрави; фотографите снимаха.

— О, Харолд, как бих могла да стана агент по недвижими имоти? — каза нетърпеливо тя и хвърли салфетката си на масата.

Къдриците й бяха прибрани назад, а гърдите й преливаха от покритото с мъниста бюстие с цвят на слонова кост. Кожата й изглеждаше ослепително бяла и тя бе започнала да нарича цялостния ефект „приказна принцеса от Елизабетинската епоха“. Определено бе една от най-хубавите жени в залата, ако не и най-хубавата.

— Джейни — каза търпеливо Харолд. — Погледни фактите. Живееш в отвратителен едностаен апартамент в Ийст Сайд. Нямаш дори портиер. Разорена си. Не те интересува никой, с когото би било разумно да се захванеш…

— Под разумен разбираш отегчителен, нали? — вметна Джейни.

— Разбирам човек, който да си седи у дома и в неделя да гледа футбол по телевизията. Някой, който да те обича.

— Но аз никога не бих могла да обичам такъв мъж — възкликна Джейни. — Не разбираш ли?

— Някога обичала ли си някого, Джейни? — попита той.

— Всъщност, да.

— Кого? — поинтересува се Харолд.

— Просто един мъж — отвърна Джейни. — Когато бях по-млада. На двадесет и три.

— Виждаш ли — рече Харолд. — „Просто един мъж.“ Сама го каза.

Джейни млъкна и започна да ровичка из салатата си. Беше нелепо да нарича Чарли „просто един мъж“, понеже той бе всичко друго, но не и това. Ала нямаше смисъл да го обяснява на Харолд. Когато двамата с Чарли се запознаха, тя бе на двадесет и три, а той — на двадесет и една (работеше като модел, но само на шега, за да ядоса баща си). Веднага се влюбиха. Чарли беше потомък на богато нефтено семейство от Денвър и се говореше, че когато навърши осемнадесет, ще наследи шестдесет милиона долара. Но не за парите й бе мъчно, а за времето, когато той си купуваше ролкови кънки и ги караше, облечен в смокинг, по Пето Авеню. За онзи Свети Валентин, когато я повози в задната част на един пълен с рози микробус. И за рождения ден, когато й подари мопс на име Попай. Обличаха го като бебе и се промъкваха с него в жилищните кооперации, където живееха приятелите им. Той я наричаше Уили^[1] (твърдеше, че това е просто съкращение от Уилкокс) и до ден-днешен никой друг, освен него, не я бе смятал за забавна.

Живяха заедно година и половина, а след това той си купи ранчо с пет хиляди акра земя в Монтана. Искаше да се ожени, да живее там и да отглежда добитък. Искаше да бъде каубой. Джейни реши, че това е поредната му шега. Каза му, че е единственият двадесет и три годишен на света, който иска да се ожени и да има деца. Но той говореше сериозно.

— Не мога да се преместя в Монтана и да живея в ранчо! — викна тя. Възходът на кариерата й тъкмо бе започнал. И беше получила ролята в онзи филм.

Беше убедена, че ако отиде да живее в Монтана, животът й ще приключи. Всичките й способности щяха да отидат на вятъра.

Отначало той й се обаждаше на снимачната площадка.

— Станах в четири сутринта и обядвах в девет! — крещеше въодушевено. — Подбрахме четиристотин глави добитък.

Но когато снимките приключиха, филмът стана хит и тя си помисли, че ще има кариера като актриса. После разбра, че няма, но той вече се беше оженил за старото си гадже от гимназията.

— Джейни! Усмивка! — каза един фотограф.

Джейни се подчини и облегна глава на рамото на Харолд. Той я потупа по ръката.

— А ти защо не се ожениш? — попита го тя.

Харолд поклати глава.

— Знаеш, че не искам да се женя, преди да съм станал поне на шестдесет.

— Ами че тогава ще бъдеш почти на смъртно легло.

— Баща ми се е оженил за майка ми, когато е бил на шестдесет. А тя била на двадесет и пет. Живяха много щастливо.

Джейни кимна. И преди беше чувала тази история, но Харолд пропускаше да спомене, че баща му е умрял на седемдесет, а той самият е израснал като уплашено момченце с майка си и двете си лели в един възтесен апартамент на Пето Авеню, в резултат на което сега имаше редовен запек, седеше по един час дневно на тоалетната чиния и все още се виждаше с майка си всяка неделя. Колко глупаво. Ако можеше мъжете като него да постъпват разумно — т.е. да се женят и да имат деца, — то жените като Джейни нямаше да се тревожат как ще се издържат и — уф! — как ще си изкарват прехраната. Не съзнаваше ли Харолд, че колкото и усилия да полага тя, няма професия, с която би могла да изкарва колкото него, освен ако не стане филмова звезда?

— Можехме вече да сме се оженили и да имаме деца — рече Джейни. — Хрумвало ли ти е някога?

— Деца! — изсумтя Харолд. — Та аз самият още съм дете. Все пак помисли върху онова, което ти казах.

Джейни кимна.

— Няма да мога вечно да ти давам пари назаем — каза тихо той.

— Разбира се, че не — отвърна Джейни, вдигна вилицата си и се съсредоточи върху омарите.

Всички богаташи са такива, нали? Помагат ти няколко пъти, а после, независимо колко пари имат или колко незначителни суми им искаш, те отрязват. Не искат да бъдат използвани.

След това дойде инцидентът със Суиш Дейли.

Джейни беше в залата, където я подготвяха за ревюто, когато дизайнерът неочаквано влезе, погледна я и изписка:

— Олеле Боже! Какъв задник!

Шивачката, безлична жена на около петдесет, погледна Джейни и сви рамене. Джейни направи опит да се засмее, но не можеше да отрече, че през последната една година беше натрупала четири-пет килограма, от които така и не успяваше да се отърве.

— За какво говориш? — попита тя и се обърна в профил към огледалото в усилие да скрие неудобството си, но без полза. Суиш дотърча до нея, коленичи и сложи ръце от двете страни на ханша й.

— Това вече ще е проблем — рече той.

В този момент Алийка Нортън влезе в залата през отсрещната врата, захвърли чантата си от „Луи Вюитон“ и се провикна:

— Хей, Суиш, остави я на мира! Тя е жена, за Бога. Това ви е проблемът на педалите. Не познавате жените.

— Здравей, захарче — отвърна Суиш. — Надявам се, че ти поне не се каниш да ми надебелееш.

— О, млъквай, Суиш! Защо не опиташ някой път да поближеш котенца? Тогава ще си приказваме за ханшове.

Суиш се изкикоти и пробата продължи, сякаш нищо не се бе случило, но Джейни се уплаши. Спомняше си, че като малка е била пухкава, а беше чувала истории за момичета, които в началото на тридесетте напълняват и не успяват да отслабнат дори никога да не родят. След пробата намери Суиш в кабинета му, където той се преструваше, че разглежда мостри от платове.

— Това не е краят за мен, нали? — попита тя. За пръв път се случваше да говори толкова откровено, но и обикновено не й се налагаше.

— Ах, мила моя — отвърна тъжно Суиш. — Разбира се, че не е краят. Но твоят тип фигура… сега сме деветдесетте и идват на мода плоскогърдите момичета…

— Бих могла да махна имплантантите — рече Джейни.

— Но можеш ли да махнеш всичко останало? — попита Суиш. После остави мострите и я погледна открито. — Знаеш как е, Джейни. Виждала си новите момичета. Ханшовете им са като коктейлни пръчици. Мисля, че Гизел е втори размер. А е метър осемдесет и един.

— Ясно — каза Джейни.

— О, чуй ме, Джейни. — Суиш заобиколи бюрото си, приближи се до нея и улови ръцете й. — Отдавна се познаваме. Ти беше на първото ми ревю. Помниш ли?

Джейни кимна. Ревюто се беше провело в една художествена галерия в Сохо.

— Страхотно беше — рече тя. — И закъсняхме. Накарахме публиката да чака час и половина. Но после направо ги подлудихме.

— Да, откачиха — рече той. — И странното бе, че тогава никой от нас не знаеше какво прави.

Сетне пусна ръцете й, запали цигара и се обърна към големия прозорец, който гледаше към Принс Стрийт. Отвън беше спрял един автобус и от него се изсипваше тумба туристи.

— Знаеш ли, донякъде ми липсват онези дни — рече той. — Всичко беше пред нас. Все едно се забавлявахме в някакъв лунапарк, нали, Джейни? — После загаси цигарата. — Тогава не знаехме колко гадни могат да бъдат хората.

— Така е — отвърна Джейни. — Не знаехме.

— Винаги съм се питал дали е защото времената се променят, или просто остаряваме. Ти знаеш ли?

— Не.

Той започна да размества разни неща по бюрото си. Джейни пристъпи от крак на крак.

— Това не е краят за теб, Джейни — рече Суиш. — За никой от нас не е, докато сам не реши. Но приеми един съвет от мен. На всички момичета го казвам. Иди в Лондон.

— В Лондон ли? — каза изненадано Джейни.

— В Лондон — повтори Суиш и кимна. — Омъжи се.

— Виж, наистина… — започна Джейни.

Суиш вдигна ръка.

— Но не за който и да е. Омъжи се за… англичанин с титла. Нали се сещаш, лорд, дук, маркиз… Двамата с Рупърт ходихме там през октомври и беше фантастично.

Джейни кимна търпеливо.

— Лейди… Джейни — продължи Суиш. — Ще имаш великолепен дом, титла, пари, хрътки… — Телефонът звънна, но той не вдигна. — О, захарче, хрътките са нещо фантастично, нали? Трябва да го направиш. Бих могъл да ти спретна най-фантастичния чеиз. Ще подчиня на него цялата си есенна линия. Чеизът на лейди Джейни. Какво ще кажеш?

— Фантастично — отвърна Джейни. — Но аз не познавам никого в Англия.

— Захарче, не ти трябва да познаваш никого — каза Суиш и се засмя, увлечен по собствената си фантазия. — Красавица като теб? Английските момичета изглеждат ужасно. Няма да имаш конкуренция. Само се покажи в Лондон и за нула време ще започнат да те канят навсякъде.

Джейни се усмихна студено, но не каза нищо. „Защо ли, помисли си тя, хората смятат, че когато си красива, всичко ти се поднася на тепсия? От шестнадесетгодишна възраст насам все ми обещават шибаната награда, задето съм хубава и (по-късно) защото имам големи цици, но къде е тя? Къде е този фантастичен живот, който трябваше да ми донесе моята хубост?“

А сега трябваше да се премести в друга държава?

— Не мисля — отговори тя.

— Можеш да отидеш това лято. Чувам, че през лятото в Лондон е много горещо. Значи в Аскот и така нататък. Ще ти направя шапка.

— Но аз винаги ходя в Хамптъните през лятото — каза Джейни.

— Хамптъните? — възкликна учудено Суиш. — Само не ми казвай, че още си губиш времето там. Захарче, с Хамптъните е свършено.

— Тази година смятам да си наема собствена къща — отвърна Джейни, целуна го по бузата и излезе.

Качи се в асансьора. Наближаваше средата на април. Тя беше дебела. И все още нямаше къща за лятото.

Когато излезе на улицата, удари ядно с ръка стената на сградата.

Нокътят й се счупи болезнено точно под живеца. Тя засмука пръста си. Неколцина туристи се приближиха до нея.

— Вие модел ли сте? — попита единият. Бяха чужденци, може би от Дания.

— Да — отвърна Джейни.

— Имате ли нещо против да се снимаме с вас?

— Хич не ми пука какво ще направите — каза Джейни.

 

 

Два дена по-късно срещна Комсток Дибъл.

Първите му думи към нея бяха:

— В училище ми се подиграваха. На теб какво ти сториха?

— Откраднаха ми колелото — отговори Джейни.

Той изпафка едно облаче дим и й протегна ръка, стиснал пурата между зъбите си.

— Комсток Дибъл.

— Човекът, който ще спаси филмите — рече Джейни.

— О, значи си чела този боклук, а?

— Че кой не е? — отвърна Джейни. — Беше на корицата на неделното списание „Таймс“.

Стояха в средата на ВИП-залата в нощен клуб „Флоут“ на премиерата на новия филм на Комсток Дибъл „Часовници“. Вътре беше тъпкано, опушено и шумно. Той премести пурата от единия ъгъл на устата си в другия и каза:

— Харесвам те. Искам да те опозная по-добре. Ти искаш ли да ме опознаеш?

Джейни се наведе към него, сложи ръка на рамото му и прошепна:

— Да.

На другия ден в апартамента й пристигна чисто нов велосипед.

Джейни откъсна възторжено картичката. На нея пишеше:

„Скъпа Джейни,

Ако някой се опита да открадне това колело, ще си има работа с мен.

С поздрави: Комсток Дибъл.“