Кандис Бушнел
4 блондинки (4)

IV

Джейни бе твърдо решена следващото лято да си наеме къща сама. Това вероятно щеше да й причини известни затруднения, тъй като къщите, в които бе свикнала да отсяда, струваха на обитателите си над сто хиляди долара на сезон. Въпреки това чувстваше, че ще „изглежда“ по-добре независима, дори ако трябва да мине без басейн, градинар, готвач, кола и може би дори съдомиялна машина.

Неудобствата бяха за предпочитане пред преживяното с Редмън и Зак предишното лято. Думите на Зак бяха заседнали в главата й като някаква досадна мелодийка: „Ти си достъпна. За лятото. Стига мъжът да е достатъчно богат.“ Едно бе да излизаш с богати мъже, а съвсем друго хората да те мислят за курва. Някой ден (може би скоро) щеше да направи някой от тези богаташи свой съпруг. Трябваше да е влюбена в него до полуда, но въпреки това нищо нямаше да се получи, ако богаташът чуеше, че бъдещата му жена има репутация на проститутка. Беше разбрала, че макар дълбоко в душата си да смятат всички жени за курви, този род мъже не искат партньорката им да е такава.

Така че някъде през февруари, когато обикновено започваше да мисли за лятото, Джейни пусна слуха.

— Това лято ще си търся къща сама — казваше тя, като отмяташе коси над рамото си и заставаше с издаден настрани и напред ханш пред богатите мъже, на които се натъкваше по ресторанти и купони. — Смятам, че е време да порасна.

Богаташите се засмиваха и подхвърляха коментари като „не пораствай прекалено много“, ала нито един от тях не налапа стръвта. Джейни се надяваше някой да каже, че има къщурка, в която тя може да отседне безплатно, но единственият човек, който и предложи нещо, бе Алисън.

— Можеш да живееш при мен — каза разпалено тя. Току-що бяха пристигнали на вечерята, давана от един европейски моден дизайнер, който се надяваше да възвърне популярността си в Ню Йорк.

— Не е там работата — отвърна Джейни и пристъпи напред, за да могат фотографите да я снимат.

Алисън отстъпи встрани. За щастие се движеше в обществото от достатъчно време, за да знае, че присъствието й на която и да било снимка би я направило неподходяща за публикуване.

— Просто не знам как искам да си прекарам лятото — обясни Джейни. — Може през цялото време да чета книги.

Алисън напълно ненужно си даде вид, че се задавя с коктейла.

— Книги? Ти? Джейни Уилкокс?

— Аз наистина чета книги, Алисън. Може би и ти трябва да опиташ някой път.

Алисън смени тактиката.

— О, разбирам — каза обидено тя. — Защо не ми каза от самото начало, че смяташ да живееш с Алийка Нортън?

— Няма да живея с Алийка — отвърна Джейни.

Алийка Нортън бе красива чернокожа манекенка, която Джейни смяташе за „приятелка“, макар да се виждаха само по няколко пъти годишно на модни ревюта. Алийка, която бе на нейната възраст, пишеше роман и когато хората я питаха с какво се занимава, винаги отвръщаше: „Аз съм писателка“, сякаш бе много глупаво от тяхна страна да си помислят, че би могла да бъде нещо по-малко, например модел. Този подход определено печелеше уважението на мъжете. Джоел Уеб, колекционерът на картини, й бе предоставил за лятото малка къщичка с три спални, за да може да работи на спокойствие. И дори не искаше да прави секс с нея. Вярно, къщичката бе по-скоро барака, но единственото, което Джейни бе научила от лятото си с Редмън, бе, че ако трябва да живееш в колиба, най-добре това да е твоята колиба.

— Алисън — процеди тя, докато се провираше през тълпата. — Не си ли забелязала? Нещо става, когато навлезеш в тридесетте. Хората почват да запомнят издънките ти. Особено мъжете. Важно е да си даваш вид, че правиш нещо, дори да не е така.

— Но Редмън не беше такъв — възрази Алисън.

Джейни я погледна. Горката Алисън. Беше хлътнала до уши по Редмън. Познаваше из основи цялото му творчество и си въобразяваше, че дълбоко в себе си той прилича на мъжете, които описваше в книгите си: чувствителен, неразбран и търсещ любовта на една добра жена.

— Редмън живее в някакъв измислен свят — рече Джейни.

— Беше мил с теб. Наистина мил — отговори Алисън.

Джейни се усмихна и отпи глътка мартини.

— Той е неудачник — каза тя.

„Редмъновото лято, кое го трябваше да бъде със Зак, в удивителната къща на Зак, помисли си горчиво Джейни, бе едно от най-лошите, които съм прекарвала от години насам.“

— Е, поне Редмън бе по-добър от Зак, не можеш да не го признаеш — обади се Алисън.

Джейни отпи още една глътка с непроницаемо лице. Зак! Всеки път, когато чуеше името му, й идеше да пищи. Но нямаше защо Алисън да знае това.

— Зак Манърс — рече Джейни. После се усмихна и махна на някого в другия край на залата. — От месеци не съм се сещала за него.

Предното лято, когато Джейни го заряза и тръгна с Редмън, Зак се погрижи да си хване една руска манекенка, чието име никой не можеше да запомни, но която настояваше да чука буквално всеки път, когато биваха на публично място. Джейни се утешаваше, че всички знаят, че руската „манекенка“ всъщност е проститутка. Но нещата се объркаха, когато налетя на Зак, който тъкмо излизаше от тоалетната на един клуб. Беше малко пияна, затова подхвърли злорадо:

— Виждам, че си дошъл с курвата си.

Зак се засмя.

— А-ха — рече той. — Но поне е честна. Признава си каква е. Защо не го направиш и ти?

Джейни пристъпи напред и вдигна ръка да го зашлеви, но залитна и трябваше да се опре на стената. Зак отново се изсмя и запали цигара.

— Защо не вземеш да си създадеш някакъв живот, бебчо? — забеляза той.

От този момент нататък лятото й решително започна да се скапва.

 

 

За всичко бе виновен Зак. Двамата с Редмън отидоха на един плажен купон на Флайинг Поинт Роуд и докато вървяха по пясъка, зърнаха Зак да седи на дървените стъпала, които водеха към къщата. За пети път отиваха на купон и се натъкваха на него.

— Това беше — рече Редмън, докато пътуваха към дома. — Няма повече да ходя по купони. Там е пълно със задници като Зак Манърс. С Хамптъните — добави драматично той — е свършено.

След това се закле, че повече няма да излезе от къщи, освен за да отиде до супермаркета, на плажа или у приятелите си на вечеря.

Това можеше да бъде поносимо, ако не беше къщата му.

Дори да се нарече къща бе пресилено. Въпреки че се намираше на по-малко от километър от плажа, нямаше как да се заобиколи фактът, че не е нищо повече от една мръсна колиба. Но най-откаченото в цялата работа бе, че Редмън изобщо не забелязваше това.

— Мисля, че къщата е не по-лоша от всяка друга, която съм наемал в Хамптъните — каза той един следобед, когато Алисън се отби у тях да „побъбрят“. — Определено по нищо не отстъпва ма вилата на Уестакотови, не мислиш ли?

— Т-о-о-олкова е чаровна — лигавеше се Алисън. — Днес е много трудно да се намери старинна къща, която да не е напълно съсипана.

Джейни не разбираше нищо. Колибата едва ли заемаше повече от сто двадесет и няколко квадратни метра (долу-горе площта на главните спални в къщите, където обикновено отсядаше), а покривът сякаш пропадаше. Единият прозорец в спалнята бе счупен и Редмън го бе залепил с парче „Ню Йорк Таймс“ от август 1995-та. Уредите в тясната кухня бяха мръсни (първия път, когато отвори хладилника, Джейни изпищя), а мебелите оскъдни и неудобни — например канапето, едно от онези плоски неща с дървени крака, които сякаш са купени от гаражна разпродажба. Банята бе толкова мъничка, че в нея нямаше място за хавлиите. Когато се връщаха от плажа, ги мятаха да съхнат върху храстите отвън.

— Всъщност, Редмън — обади се Джейни. — Мислех, че можеш да си позволиш нещо повече.

— Повече? — рече Редмън. — Та аз обожавам тази къща. Наемам я от петнадесет години. Тя ми е като дом. Какво й има? — добави възмутено той.

— Да не си луд? — попита Джейни.

— Редмън е просто страхотен — каза Алисън, когато Редмън се върна в къщата. Седяха в мъничкия заден двор около масата за пикник. Единствената градинска мебел, която Редмън се съгласяваше да държи, бяха двата мухлясали, оръфани сгъваеми стола.

— Моля те — отвърна Джейни и закри очите си с ръка. — Не спира да говори как Хамптъните били пълни със задници, а той искал да живее истински живот, с истински хора. Не разбира, че именно тези задници са истинските хора. Постоянно му повтарям, ако не му харесва, да се премести в Дъ Мойн^[1].

Ето това бе проблемът с Редмън. Възгледите му за живота бяха тотално объркани. Една вечер, докато правеше спагети (специалитетите му бяха спагети примавера и пушена сьомга — беше се научил да готви през осемдесетте и оттогава не бе постигнал никакъв напредък), той й каза:

— Знаеш ли, Джейни, аз съм милионер.

Джейни прелистваше едно модно списание.

— Това е хубаво — рече тя.

— По дяволите — изруга Редмън, когато изсипа спагетите в гевгира, на който липсваше едното краче, и те се изсулиха в мивката. — Мисля, че е направо удивително. Колко писатели милионери познаваш?

— Ами — отговори тя, — всъщност познавам доста хора, които са милиардери.

— Да, ама всичките са… бизнесмени — каза той, сякаш намекваше, че бизнесмените стоят по-ниско и от хлебарките.

— Е, и? — рече Джейни.

— На кого му пука колко пари имаш, щом нямаш душа?

На другия ден, докато лежаха на плажа, Редмън отново захвана темата за финансовото си състояние.

— Мисля, че до година и нещо ще имам два милиона долара рече той. — И може би ще се оттегля. С два милиона бих могъл да си купя апартамент за седемстотин и петдесет хиляди в Ню Йорк.

Джейни се мажеше с лосион против слънце, но не можа да се сдържи и изсумтя.

— В Ню Йорк не може да се купи апартамент и за един милион долара — рече тя.

— За какво изобщо говориш? — попита той, докато отваряше една бира.

— Добре де, добре, можеш да си купиш апартамент, но той ще бъде някакъв мижав, само с две спални. И вероятно без портиер.

— Е, и? — рече Редмън и отпи глътка бира. — Какво лошо има в това, по дяволите?

— Нищо — отговори Джейни. — Стига да нямаш против да си беден.

До края на следобеда Редмън отговаряше едносрично на всеки неин опит да завърже разговор. После, когато се върнаха в къщата и започнаха да приготвят начо, той неочаквано затръшна вратата на фурната и каза:

— Не бих казал, че като имаш два милиона долара, си беден.

„Аз пък бих“, помисли си Джейни, но не каза нищо.

— Искам да кажа, Боже Господи, Джейни — продължи Редмън.

— Какъв ти е проблемът, дявол да го вземе? Два милиона долара не са ли ти достатъчно?

— О, Редмън, не в това е проблемът — отвърна тя.

— А в кое е? — попита Редмън, като й подаваше чиния с начо.

— Искам да кажа, не виждам да печелиш много мангизи. Какво точно искаш? Почти не работиш, не се грижиш за съпруг и деца… Дори Хелън Уестакот се грижи за децата си, каквото и да си мислиш за нея…

Джейни постла на скута си миниатюрната хартиена салфетка. Той беше прав. Какво точно искаше? Защо Редмън не й се струваше достатъчно добър? Тя отхапа парче начо и сиренето опари езика й. Очите й се напълниха със сълзи.

— Боже, Джейни! — каза Редмън. — Не исках да те разстроя. Съжалявам, че ти се развиках. Ела тук. Дай да те прегърна.

— Добре съм — отвърна тя и избърса сълзите си. Не искаше Редмън да разбере, че всъщност я натъжава перспективата да прекарва всяко лято до края на живота си в тази колиба.

— Хей — рече той. — Имам една идея. Защо не идем у Уестакотови да пийнем по нещо? Сигурен съм, че още не са си легнали. Едва десет часа е.

— Както кажеш — отговори Джейни.

А бе едва началото на лятото.

 

 

Бил и Хелън Уестакот бяха най-добрите приятели на Редмън. Редмън настояваше да се виждат с тях буквално всяка неделя и именно това според Джейни бе причината да се случи каквото се случи. Тя направи всичко по силите си да го избегне, дори отказа да се среща с тях след първата вечеря в дома им. Но без полза. Следващата неделя Редмън просто отиде у тях и я остави в колибата, където й се наложи цяла вечер да бие комари, чудейки се дали все пак идеята да прекара лятото в града е чак толкова лоша. Но в понеделник, когато се върна в града, в апартамента й нямаше климатик и хлебарките бяха завладели кухнята. Тогава реши, че ще е най-лесно да се поддаде.

Бил Уестакот беше именит сценарист, написал пет хитови сценария за последните седем години. За разлика от Редмън той наистина можеше да се нарече богат писател и заедно с жена си и двамата си сина обитаваше петнадесетакрова „ферма“ току до шосе 27. Живееха в Хамптъните от пет години — поредното семейство с деца, зарязало напълно живота в града. Имаха коне и прислуга, а също и басейн и тенис корт, и да се мотае у тях през част от почивните дни почти можеше да спаси лятото. Съществуваше само един проблем — самите Уестакотови.

Бил Уестакот бе нагъл, вечно сърдит и незрял, а Хелън Уестакот… е, за Хелън имаше само една дума: луда.

Искаше й се Редмън да я е предупредил за лудостта на Хелън, преди да отидат у тях за пръв път, но той не го направи. Вместо това, с типичната си несъобразителност не преставаше да дърдори за, според него, удивителните им качества: Хелън била от „една от най-добрите фамилии“ във Вашингтон, с баща сенатор; майката на Бил пък била известна актриса, в момента омъжена за известен актьор; Бил бил ходил в Харвард (той самият, напомняше й Редмън, бил завършил Йейл и двамата се срещнали на прочутия футболен мач между Харвард и Йейл, където се сбили); Хелън била спечелила литературна награда за първия си роман, който написала едва на двадесет и пет годишна възраст. Джейни щяла просто да се влюби в тях. Те били едно от най-страхотните семейства на света.

Веднага след като спряха пред къщата на Уестакотови с наетия додж чарджър на Редмън, видяха Бил Уестакот да стои на застланата с чакъл алея и да пуши пура, скръстил ръце на гърдите си.

Редмън свали прозореца.

— Здрасти, Би… — започна той.

Преди обаче да довърши, Бил се хвърли към колата и навря главата си през прозореца. Беше едър, хубав мъж с глава, обсипана с чудни руси къдрици.

— Мамка му, човече. Радвам се, че си тук. Или поне така си мисля. Не мога да реша дали това е хубаво или лошо.

— Какъв е проблемът? — попита Редмън.

— Горгоната е в едно от онези настроения — рече Бил.

Джейни слезе от колата. Беше облечена в петстотиндоларова, къса до над пъпа блузка от ликра — без сутиен — и плътно прилепнал клин.

— Здрасти — рече тя и му протегна ръка. — Аз съм Джейни.

— Мамка му, човече! — каза Бил и се заозърта, сякаш търсеше къде да се скрие. — Това вече не е хубаво.

— Ало-о-о! — настоя Джейни.

Бил отстъпи няколко крачки назад.

— Знам коя си, ясно? Ти си онази опасна жена.

— Какво ми има? — попита Джейни.

— Какво й има ли? — рече Бил, като се обърна към Редмън. — Водиш ми това гадже, а то си стои и ме пита какво му има? Като начало си ясена, ясно? Това означава, че си генетично сбъркана, глупава и вероятно до тридесет секунди ще ме погнеш с някакви простотии, над които нямам никакъв контрол и за които не мога да направя нищо. Да продължавам ли?

— Да не си друсан? — попита Джейни.

Редмън се засмя и я прегърна с една ръка.

— Бил се опитва да ти каже, че те харесва. Той се страхува от красиви жени.

— Е, Бил — не можа да се стърпи Джейни, — наистина странен начин да го покажеш.

— Не ми се прави на умница — рече Бил, като я посочи с пурата си. — Знам какво си намислила. Всичките номера ви знам. Работя в Холивуд, забрави ли?

— Джейни всъщност не е актриса — обади се Редмън, хвана ръката й и я стисна.

Джейни се облегна едва забележимо на него.

— Аз съм… личност — рече тя.

Влязоха в къщата.

— Хей, Хелън! — изрева Бил. — Ела да се запознаеш с Редмъндовата… личност.

Хелън Уестакот беше нисичка, мургава и кльощава с дребни, правилни черти — виждаше се, че някога е била красива.

— О! — каза обезсърчено тя, като гледаше Джейни. — О! — После отиде до Редмън, целуна го и го потупа по гърдите. — О, Редмън, кога ще си намериш някое добро момиче, за което да се ожениш? Нямам нищо против теб — обърна се тя към Джейни. — Дори не те познавам, а съпругът ми твърди, че не бива да говоря лошо за непознати, които не харесвам, но знаеш ли какво? Въпреки това го правя. А ти не ми приличаш на добро момиче. Приличаш на момиче, което би откраднало съпруга на някоя от приятелките ми.

Възцари се мълчание. Джейни огледа дневната, която наистина бе доста хубава — големи бели канапета, ориенталски килими и френски прозорци с изглед към вътрешен двор, зад който се виждаше пасбище. „Колко жалко, помисли си Джейни. Защо хората с красиви летни къщи винаги са такива гадняри?“

— Стига, Хелън — обади се Редмън, сякаш говореше на объркано дете. — Джейни е добро момиче.

— Не, не е! — отвърна твърдоглаво Хелън.

— Хей, Хел — рече Бил, като пафкаше с пурата. — Нима ти пука кого чука Редмън?

Отначало Джейни реши, че ще може да свикне с Хелън („не с виновна, че е луда, обясни й по-късно Редмън, а съпругът й може да се разведе с нея, но е обещал на родителите й, че няма да го направи“). Бил обаче бе просто непоносим.

Той изпитваше към нея някаква дълбока, необяснима омраза и всеки път, когато я видеше, се впускаше в несвързани филипики.

— Мислите си, че много знаете — бръщолевеше. — И се фръцкате, ама как само се фръцкате пред мъжете, и използвате циците и путките си — нещо в начина, по който казваше „путка“, караше Джейни да потръпва от възбуда, — за да получите каквото искате, а след това корите мъжа, че ви е използвал.

— Извинявай — казваше Джейни, — но виждали ли сме се преди?

— Вероятно — отвръщаше той, — но ти няма начин да си спомниш, нали?

Тогава Джейни се обръщаше, отпиваше глътка червено и поглеждаше над ръба на чашата си към Редмън, който се обръщаше към нея и й намигваше, сякаш това бе адски забавно и нима всички не си прекарваха страхотно?

После се случи неизбежното.

Трябва да бе някъде към средата или края на юли, когато Бил влезе след нея в тоалетната. Джейни знаеше, че ще я последва и понеже беше оставила вратата отключена, се изпишка набързо. Тъкмо се беше навела над мивката и си слагаше червило, когато бравата на тоалетната се завъртя. Бил се промъкна вътре и бързо затвори вратата след себе си.

— Здравей — каза нехайно Джейни.

— Джейни — рече той. — Направо ме подлудяваш.

Джейни прибра червилото си и се усмихна.

— Господи, Бил. Защо винаги се държиш толкова драматично? Бих казала, че пишеш прекалено много сценарии.

— Сценарии, глупости на търкалета! — отвърна той и направи крачка към нея. — Знам, че Редмън е влюбен в теб, но и аз съм влюбен в теб.

— Мислех, че ме мразиш — подхвърли Джейни.

— Така е — отговори той. — Мразя те, защото се влюбих в теб в момента, в който те зърнах. А ти си с Редмън. Какво изобщо правиш с него?

„Колко са нелоялни мъжете“, помисли си Джейни.

Той прокара пръсти през косата си.

— Боже Господи, Джейни, просто ми кажи какво искаш. Мога да ти издействам роля във филм…

— О, Бил — каза Джейни. — Не ставай смешен!

Той се приближи до нея, прегърна я с една ръка и я целуна, като напъха езика си в устата й. Тя отвърна на целувката и сложи ръка на пениса му. Не беше толкова голям, колкото се надяваше, но щеше да свърши работа. Бил се опита да бръкне в бикините й, но бяха твърде стегнати.

— Престани — каза тя. — Ами ако дойде някой?

— И какво, ако дойде? — отвърна той и повдигна вежди.

— Махай се оттук — рече Джейни и го изблъска навън.

После отново си сложи червило и се върна на масата.

— Всичко наред ли е? — попита Редмън.

— О, да — отговори тя. — Напълно.

Джейни започна да се чука с Бил, където й падне. Правеха го и едно от отделенията на конюшнята. В тоалетните на ресторантите. Дори в леглото на Редмън денем, когато Редмън отиваше да пазарува продукти от „Кинг Кълън“. И когато Редмън се завръщаше, полюлявайки белите найлонови торби, Бил вече седеше в дневната и се преструваше, че току-що се е отбил. Това беше ужасно и тя го знаеше, но си мислеше: „По дяволите. Не е честно. Защо трябваше да е женен? Та той е тъкмо от мъжете, за които бих се омъжила. Защо такива като Бил винаги свършват, впримчени от побъркани жени като Хелън? Не мога да го проумея този свят. И каква къща има само. Бих могла доста дълго време да се чувствам щастлива в такава къща.“

— Редмън — каза невинно тя веднъж, докато двамата пазаруваха марули и ягоди от сергията по-нагоре по улицата, — сигурен ли си, че Бил никога няма да се разведе с Хелън?

— Сигурен съм, че иска — отговаряше Редмън. — Само че не може.

— Защо?

— Защото тя е луда. А не можеш да се разведеш с луда жена.

Редмън вдигна една праскова и я стисна леко. — Господи, Джейни, никога ли не си чувала за Зелда Фицджералд? Ф. Скот Фицджералд? Бил и Хелън са същите. Те просто трябва да останат заедно.

Редмън научи, разбира се. Вероятно нямаше да научи, но Бил му каза.

Беше в средата на август. Почивните дни. Редмън не сваляше поглед от нея, наблюдаваше я. Това бе първият уикенд, в който не отидоха у Уестакотови.

— Какво има? — попита Джейни.

— Защо ти не ми кажеш? — отвърна той.

— Не искаш ли да отидем у Уестакотови?

— А ти?

— Все ми е едно — каза Джейни. — Защо би трябвало да ме е грижа?

По-късно тя направи втори опит:

— А може би Уестакотови искат да дойдат у нас?

— Искаш ли да дойдат?

— Може да бъде забавно — отговори тя, — като се има предвид, че ти си в лошо настроение.

— Не съм в лошо настроение — възрази той.

— Не можеш да ме заблудиш — рече тя.

— А и не мисля, че Хелън ще иска.

— И преди е идвала тук — каза Джейни.

— Не това имам предвид.

— Ще направиш ли спагети за вечеря? — попита тя.

В неделя сутринта се скараха заради мръсната кухня.

— Мамка му! — изкрещя той.

Джейни веднага дотича от спалнята.

— Какво има? — попита тя.

— Погледни тази бъркотия — викна той. В ръцете си държеше ролка кухненска хартия.

— Е, и? — рече Джейни.

— Никога ли не чистиш?

— Редмън — каза хладно Джейни. — Знаеш каква съм. Не чистя.

— Точно така! — кресна той. — Как съм могъл да бъда толкова глупав? Ти си модерна жена. Не готвиш, не чистиш, не се грижиш за съпруг и деца и не работиш. Просто очакваш някой богаташ да се грижи за теб, защото си… жена! И целият свят ти е задължен! — довърши той и я замери с една мокра гъба.

— Господи, Редмън — каза спокойно Джейни. — Говориш точно като Бил Уестакот.

— О, така ли? — рече той. — А може би за това си има причина. След като ти го чукаш.

— Не е вярно — каза обидено Джейни.

— Така каза той. Той ми го съобщи.

— Казал ти го е само защото ти завижда. Искаше да ме чука, но аз го разкарах.

— Боже Господи! — възкликна Редмън. — Нужно ли ми е това? — Той се хвана с две ръце за главата. — Винаги съм знаел, че не бива да си имам работа с момичета, които не могат и един вестник да прочетат.

— Мога да прочета вестник — рече тя. — Но предпочитам да не го правя. Те са скучни, ясно? Като теб и всичките ти приятели.

Редмън не отговори. Джейни затропа нервно с нокти по плота.

— Какво друго ти каза Бил?

— Че си курва. — Той вдигна глава и я погледна. — Каза, че нямаш пари… че само си търсиш някой богаташ… че никога няма да останеш до мен.

За момент Джейни не каза нищо. После изписка:

— Майната ти! Как смееш! Ама че нахалство, да ме засипваш с подобни глупости! Ти не си влюбен в мен и аз не съм влюбена в теб. Така че престани да се правиш на бебе.

— Точно в това е проблемът — рече той. — Аз бях влюбен в теб.

Закара я до автобусната спирка в Бриджхамптън. Мълчаха през целия път. Джейни слезе от колата със сака си. Редмън потегли. Тя погледна към долния край на улицата да види дали не идва автобусът. Не идваше. Джейни седна на пейката под прежурящото слънце. Скоро мина един мъж с куче и тя го попита дали автобусът няма да дойде скоро. Той й отговори, че ще дойде чак след един час. Джейни прекоси улицата и хлътна в „Канди Китчън“, откъдето си купи сладолед във фунийка. После се върна на пейката. Искаше й се да се обади на Бил Уестакот, но не смяташе, че идеята е добра.

Вероятно не беше постъпила правилно, но нима вината бе само нейна? Мъжете като че ли не разбираха това. Не виждаха нищо лошо, когато в името на биологията чукаха каквото им попадне („Трябва да си сея семето.“), но изпадаха в ужас, когато една жена започваше да се държи по същия начин. Не знаеха ли, че вратата се отваря в двете посоки? Ето Редмън, който имаше някакви пари, сносно положение в обществото и малката си колибка, в сравнение с Бил, който беше богат и преуспял, и имаше голяма къща. Какво смяташе Редмън, че ще се Случи? Че ще си пилее времето с него? И защо, нима бе толкова глупава? Ставаше дума за биология.

На половината път до града клетъчният й телефон звънна. Редмън.

— Слушай — каза той. — Искам да го знаеш. Хелън току-що идва. Беше в истерия. Бил е казал и на нея. Онова, което явно не си разбрала за Бил, е, че той е едно голямо, голямо бебе. Не може да живее без Хелън, въпреки че е луда. Тя го подкрепяше, когато започна да пише сценарии.

— И? — рече Джейни.

— В основни линии може да се каже, че ти съсипа живота на трима души. Без причина. Да не споменаваме децата им. Бил дойде да вземе Хелън и да я отведе в болницата.

— Сигурна съм, че неведнъж й е изневерявал — каза Джейни. — Не съм виновна, че не може да си държи пикалото в панталоните.

— Но аз съм техен приятел — отвърна Редмън. — Аз те заведох в къщата им. Мислех, че и ти си ми приятел. Какво си въобразяваше, че може да се случи, Джейни? Че Бил ще напусне съпругата си заради теб?

— Какво точно се опитваш да ми кажеш, Редмън? Че не съм достатъчно добра?

— Точно.

— В такъв случай не смятам, че трябва да продължаваме този разговор — рече Джейни.

— Само си помисли върху едно нещо. Как смяташ, че ще свършиш, Джейни? Какво според теб ще се случи, ако продължаваш така да объркваш живота на хората?

— Ами моят живот, Редмън? Защо вие, задници, никога не се замисляте какво чувствам аз? — попита Джейни и затвори телефона.

От лятото оставаха още две седмици, но тя не отиде повече в Хамптъните. Стоя в душния си апартамент до края на август, като два часа дневно търсеше убежище в климатизираната фитнес зала. Докато блъскаше безпаметно, не преставаше да си мисли: „Ще ви покажа. Ще ви покажа на всичките!“

Следващата година щеше сама да си наеме къща за лятото.