Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Four Blondes, 2000 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Пенка Стефанова, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 2,9 (× 23гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- midnight_sun17(2015)
- Разпознаване, корекция и форматиране
- 3Mag(2016)
Издание:
Автор: Кандис Бушнел
Заглавие: Четири блондинки
Преводач: Пенка Стефанова
Година на превод: 2003
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Кръгозор“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2003
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Експреспринт“
Технически редактор: Емил Танов
Коректор: Марийка Тодорова
ISBN: 954-771-065-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1852
История
- —Добавяне
VI
Заминавам.
Седя в кабинета на д-р Х., гледам мръсните дантелени завеси, които ветрецът от Пето Авеню развява, и си мисля за яхти, филмови звезди в сатенени рокли и кутии за шапки „Луи Вюитон“ като онази, която току-що си купих за пътуването, макар да нямам шапка. Доктор Х. прекъсва размишленията ми с една дума:
— Е?
— През онези прозорци може да се види вътре — казвам.
Доктор Х. оставя жълтия си бележник и поглежда навън.
— Това ли е проблемът? — пита. — Идвате тук вече — колко? — година и половина, Сесилия, и никога досега не сте го споменавали.
Както никога не съм споменавала за връзката на Хюбърт с Констанс. Допреди няколко дни. Веднага след като казах на Хюбърт, че заминавам с Дайана за филмовия фестивал в Кан.
— Може би ставам параноичка — казвам полу на шега.
— Вие сте параноичка — отговаря доктор Х. и свежда поглед към бележника си. — Всички знаем, че затова сте тук.
— Ние? Кои сте тези „ние“? Някакъв заговор?
— Аз, вашият съпруг, пресата, или трябва да кажа „медиите“, вероятно този тип Д. У., за когото все говорите… да продължавам ли? — пита някак отегчено доктор Х.
Отговарям отрицателно и неочаквано прибавям:
— Може би използвам параноята си като някакво оръжие. Мислили ли сте някога за това, доктор Х.?
— А правите ли го? — пита той. — Използвате ли параноята си като оръжие?
Мамка му. Не ЗНАМ.
Доктор Х. седи и ме гледа втренчено, както ме гледаше Хюбърт, когато му казах, че заминавам. Без него. Но нищо не можеше да каже, както не можеше да каже нищо за няколкото чанти и куфари „Луи Вюитон“, които купих след един пиянски следобед с Дайана, да не споменаваме няколкото чифта обувки, чантичките и роклите.
— Имам нужда да замина — казах му. — Трябва да помисля.
— Имам нужда да замина — казвам на доктор Х.
— Каква полза — пита той — ще ви донесе това заминаване?
— Никаква — отговарям. — Но така ще се отдалеча от съпруга си. Споменах ли, че той има връзка с друга жена?
— Споменахте го — доктор Х. прелиства бележника си — преди месеци. Заедно с онази биографична книга.
— И?
— И работата е там, че… вероятно всичко това е плод на вашето въображение.
— Мисля, че мога да правя разлика между фантазии и реалност.
— Можете ли? — пита той.
— ВИДЯХ ги заедно.
— Да не би да правеха…
— КАКВО? Онова? Не. Но си личеше. По начина, по който се държаха.
— Какво казва той?
— Нищо — отговарям, като полюшвам крака си. — Но не го отрича.
— Защо поне не го ОТРЕЧЕШ? — изкрещях тогава.
— Сесилия — отвърна студено Хюбърт. — Подобни твърдения не заслужават отговор.
Той може да бъде страшно студен, моят съпруг. Под прекрасните му обноски няма абсолютно… нищо.
— Определено ти изневерява — каза по-късно Дайана. — Иначе щеше да го отрече.
Е, ВСИЧКИ знаем това, нали?
Личи си, че този сеанс няма да доведе доникъде, затова изтърсвам ни в клин, ни в ръкав:
— Имам нова… приятелка.
Изведнъж осъзнавам колко ЖАЛКО звучи това, както когато бях на четири и разправях на всички, че имам приятел, но той беше въображаем и се казваше Уинстън. Казвах на всички, че отивам да играя с Уинстън, но всъщност отивах до любимата си локва и пусках бръмбари в кибритени кутийки по водата.
— И тази приятелка…
— Е реална — парирам, но веднага се усещам, че и това звучи откачено, затова бързо замазвам нещата. — Искам да кажа, че според мен ще станем приятелки. Вече сме приятелки, но Бог знае колко ще продължи това.
— Приятелствата ви с жени обикновено… бързо ли приключват?
— Не зная — казвам ядосано. — Кой знае? Не в това е въпросът. Не искате ли поне да знаете… коя е тя?
— Важно ли е? Добре, коя е тя?
— Работата е там, че отдавна не съм имала приятелка. Ясно? — казвам, като го гледам ядосано.
— И защо?
— Не знам. Защото съм омъжена. Вие ми кажете.
— И значи тази приятелка…
— Дайана…
Доктор Х. вдига ръка, за да ме спре.
— Само първи имена.
— Защо? Това да не е някакво събрание на Анонимните алкохолици?
— То е, за каквото го смятате, Сесилия. А сега да видим. Дайана — казва доктор Х., изписва името й с главни букви и го подчертава.
— Знаете С ТОЧНОСТ коя е! — кресвам. — Господи! Става дума за Дайана Мун. Не четете ли шеста страница? От седмици пишат за нас двете. Как ни виждат навсякъде заедно.
Доктор Х. засмуква върха на писалката си.
— Не чета страница шеста — отговаря замислено.
— Дявол да го вземе, доктор Х.! Всички четат страница шеста — казвам, като скръствам ръце и поклащам единия си крак, обут в бежова копринена обувка „Маноло Бланик“, която струва четиристотин и петдесет долара и е абсолютно непрактична. Двете с Дайана ги бяхме купили преди два дни, когато отидохме на „пазарна веселба“. Аз си ги избрах, а Дайана каза, че трябва и тя да си купи един чифт, понеже сме били „сестри“, и това беше потвърдено, когато се оказа, че носим един и същи номер обувки: девети.
— Имам добър вкус — изтърсвам неочаквано.
Доктор Х. очевидно изпитва облекчение, че все пак няма да го замерям с лайна, затова казва меко:
— Да, така е. Вие сте известна с това, нали? Добрият вкус. Вероятно той е една от причините Хюбърт да се ожени за вас.
Доктор Х. вдига очи към мен. Вижда, че само го гледам, затова продължава със запъване:
— Все пак това е една от причините, поради които мъже като Хюбърт се женят, нали? Искат съпруга с добър вкус, която ще носи подходящи дрехи на… благотворителни събития… и ще обзаведе както трябва къщата в Хамптъните… или не, нали с Хамптъните беше свършено!… според вашите кръгове…
Аз се облягам назад в креслото и затварям очи.
Мисля си какво би направила Дайана в тази ситуация.
— Знаете ли какво, доктор Х.? — питам.
— Какво? — отвръща той.
— Майната ви — казвам аз и си излизам.