Кандис Бушнел
4 блондинки (18)

V

Мили дневнико,

Мисля, че вече съм по-добре.

Днес ставам, обличам се, пия кафе и чета останалите от Хюбърт вестници. Поглеждам си часовника и виждам, че е девет. Внезапно ми хрумва, че днес бих могла да направя нещо. Чувството е толкова странно, че за момент помислям да взема някой и друг Ксанакс, но след това осъзнавам, че за пръв път от… какво, години? — не искам да се друсам. Всъщност мисля да отида до центъра и — ХА! — да направя изненадващо посещение на съпруга си в службата.

А най-ужасното е, че колкото повече мисля за това, толкова по-голямо става желанието ми да го направя. Все пак Хюбърт е мой съпруг и има ли нещо по-естествено от това съпругата да отиде да посети мъжа си в обедната му почивка? Особено ако подозира, че той може да има връзка с друга (което е възможно) или има други планове (това пък е почти сигурно). Затрудненото положение ще го принуди да избира между жена си и предишните планове за обяд. Решението му ще й покаже почти всичко, което й е нужно да знае за него, а именно: а) ако предпочете работата пред съпругата си, значи е лайно и не я обича; б) ако предпочете жена си пред работата, вероятно все още е лайно, но може би я обича. И в двата случая имам чувството, че днес Хюбърт ще бъде победен и искам да съм там, за да стана свидетел на поражението му.

Незнайно защо, нося морскосиня шапка и ръкавици на морскосини и бели райета, когато почуквам на тезгяха на администраторката със златна запалка „Дънхил“. В чантата си имам клетъчен телефон, който сякаш не работи, два стари тампона и ронеща се кучешка бисквитка.

— Х. Л., моля — казвам на администраторката.

Жената отначало не помръдва, а после произнася с отегчен, хладен глас:

— За кого да предам?

А аз отвръщам:

— За съпругата му.

Тя ме измерва от глава до пети и казва:

— Секунда.

В момента съм в състояние да мисля единствено, че тя не ме е познала и неизвестно защо, това ме вбесява. Иска ми се да я УБИЯ, затова потропвам отново със запалката, и то по най-дразнещия начин.

След това си напомням, че вече съм по-добре.

Тя вдига слушалката и пита някого:

— Х. там ли е? — После явно й задават някакъв въпрос, защото отговаря: — Ами жена му е тук. — Накрая затваря телефона и ми казва: — Сега някой ще слезе да говори с вас.

— Какво искате да кажете? Къде е съпругът ми? — питам. — Не съм дошла тук да говоря с някого, а за да видя съпруга си.

— Той не е в кабинета си.

— Някой седи ли си изобщо в кабинета?

— Той знае ли, че ще дойдете?

— Разбира се, че знае — отвръщам, но със съзнанието, че нещата не отиват на добре.

— Ами той вероятно е на снимачната площадка. Дайана Мун ще участва в предаването днес.

— Трябва ли да ми пука за Дайана Мун?

Администраторката ме поглежда, сякаш ме вижда за пръв път. Ноктите й са изкуствени и лакирани на червени, бели и сини райета. Те като че ли са единственото забележително нещо в нея.

— На много хора… им пука… за Дайана Мун.

Свалям ръкавиците, като ги издърпвам пръст по пръст.

— Затова ли тя… уби съпруга си?

Администраторката се озърта нервно.

— Той почина от свръхдоза. Освен това Дайана Мун е… героиня. Рейтингът ще скочи до небесата.

Прозявам се шумно.

— Но какво толкова е направила? — питам с пълното съзнание, че това е много нагъл въпрос, понеже спокойно може да се каже, че и аз нищо не съм направила, освен дето съм се омъжила за Хюбърт, вероятно една от най-добрите партии в света.

Администраторката ме поглежда с едва сдържана ярост.

— Сега ще видя дали не мога да открия Х.

Точно в този момент Констанс Диуол минава през сивата блиндирана врата, зад която се крие тайнственият лабиринт от студия на „Нетуърк“.

— Сесилия — казва тя, като ми протяга ръка. — Колко се радвам да те видя отново. За съжаление днес не е най-подходящият момент за изненадващо посещение. Дайана Мун е на снимачната площадка и е… е, тя просто е Дайана Мун.

— А аз съм принцеса Сесилия Кели Люксенщайн — казвам аз някак нехайно, но се свивам вътрешно при думата „принцеса“, защото зная, че именно тези неща отблъскват хората и ги карат да звънят на клюкарските рубрики. — И бих искала да видя съпруга си.

— Спешно ли е, принцесо Люксенщайн? — пита Констанс крайно саркастично, за което по-късно ще я накарам да си плати, може би като поискам да я уволнят.

Доколкото съм чувала, тя е една „по-млада, по-мила и по-умна“ моя версия. Знам и че е лудо влюбена в съпруга ми (както и всички онези тъпи харвардски възпитанички), откакто постъпи на работа при него като помощник-продуцент се опитва да го вкара в леглото си и искрено вярва, че би му било по-добре с нея, отколкото с мен.

— Трябва ли да има спешна ситуация, за да мога да видя съпруга си? — питам със същата доза сарказъм.

— Просто… взели сме много охранителни мерки.

— За да опазите Слейтър Ландън от Дайана Мун, предполагам.

Констанс и администраторката се споглеждат набързо. Администраторката свежда очи и се прави, че подрежда телефонните съобщения.

— Мога да те настаня в зелената стая — казва накрая Констанс. — Но не мога да ти гарантирам нищо.

Минути по-късно, пушейки нелегално в зелената стая, попоглеждам екрана, на който Дайана Мун със сатенена вечерна рокля (едната презрамка е паднала небрежно от рамото й) се навежда към Слейтър Ландън и абсолютно сериозно му казва:

— Никога не поглеждам назад. Имах късмет и — тя поглежда право в камерата — всеки ден благодаря на Исус за това.

След това се отпуска победоносно назад, кръстосва крака и прехвърля ръка зад облегалката на креслото, така че да се вижда цепката между гърдите й. Изкикотва се.

Слейтър Ландън, полуангличанин, полуамериканец, бивш тийнейджърски секс идол от екрана, чиято кариера приключи (за кратко), след като го хванаха облечен в женски дрехи, се навежда над бюрото и казва:

— Дайана, да не си се побъркала по Исус?

Лицето на Дайана Мун добива непроницаемо изражение и очевидно без да може да се стърпи, тя казва:

— Слейтър, розовите гащички с къдрички говорят ли ти нещо?

Слейтър не е подготвен за такова нещо, но се прикрива, като прокарва пръсти през късата си руса коса и казва:

— Алиса не е ли носила такива в Страната на чудесата, когато се е спуснала в заешката дупка?

— Дупка — подхвърля кокетно Дайана. — Тази ли дума ти е любимата?

Слейтър поглежда към камерата.

— Добре, хора. Времето изтече. Дайана, много ти благодаря, че участва в предаването и късмет с новия ти филм… — Сетне се усмихва на камерата, но няколко секунди по-късно сваля рязко микрофона си и крещи: — Надявам се, че ще можем да отрежем последното.

Звукът затихва и техниците се появяват, следвани от Хюбърт. Дайана го прегръща и поглежда през рамо към Слейтър, после всички излизат и екранът угасва.

Изведнъж усещам съжаление към съпруга си.

Знае ли той, че го ИЗПОЛЗВАТ? Каква ВСЪЩНОСТ е неговата работа? Да уговаря срещите с гостите и да се грижи да не осъдят Слейтър за изнасилване на непълнолетни? Кой би си избрал да се занимава с такова нещо?

Хюбърт. „Европейски престолонаследник е не само страхотен красавец, но и съвсем обикновен човек“, крещеше едно заглавие преди три години, когато Хюбърт за пръв път започна работа. На първия му работен ден беше сниман как си купува сандвич от кулинарния магазин на ъгъла, а когато излезе с кафявия плик в ръка, той махна на фотографите и им се усмихна. „Първият ден на принца в училището на живота“, пишеше на първа страница в „Ню Йорк Поуст“ и тогава това изобщо не ми се стори странно.

— Просто искам да върша нещо нормално. Като обикновен човек — казваше Хюбърт. И аз се съгласявах с него.

— Искам да можем да прекосим улицата и да си купим фунийка сладолед — казах тогава с нацупени устни, макар че МРАЗЯ сладоледа, понеже от него се пълнее.

А Хюбърт добави:

— Аз също, скъпа, аз също. — Скръбно.

Насърчих го да приеме работата. В шоубизнеса. Нима можеше да е трудно? Хюбърт вече се бе пробвал няколко пъти в банковото дело, но всеки негов опит, макар и странно, приключваше катастрофално. Не умееше да борави с цифри и всъщност оставяше щедри бакшиши, понеже не можеше да пресметне колко е двадесет процента от сметката. Тогава тези неща не ми правеха впечатление.

Но сега внезапно осъзнавам. Моят съпруг е чаровен, общителен и с чудесни обноски. Но е и малко… тъп.

Те го ИЗПОЛЗВАТ заради връзките му.

Паля отвратено цигара и точно в този момент вратата на зелената стая се отваря (онази проклетница Констанс вероятно ме е заключила вътре) и Хюбърт влиза с Дайана Мун, която по някаква странна причина се втурва, прегръща ме като двегодишно дете и едва не събаря цигарата от ръката ми.

— Винаги съм искала да се запозная с теб — лигави се тя. После се отдръпва назад и продължава: — Хубава си точно колкото казват. — Хваща ръката ми. — Надявам се да станем много добри приятелки.

Иска ми се да я мразя, но не мога, поне не веднага.

— Констанс ни каза, че си тук — казва неубедително Хюбърт, — и Дайана настоя да се запознае с теб.

— Надявах се да си свободен за обяд — отговарям. Питам се дали така ми се струва, или наистина в забележката му за Дайана долавям лека враждебност?

— Хайде всички да обядваме заедно. В едно от заведенията за Обядващи дами — казва Дайана. — Днес се чувствам дама до мозъка на костите.

— Не мога — отвръща нехайно Хюбърт. — Двамата с Боб обядваме заедно всяка сряда.

— О, така ли? — казвам.

— Разбира се, ти нямаше откъде да го знаеш — продължава Хюбърт. — Ако ми се беше обадила, преди да дойдеш…

— О, кой е тоя Боб? Разкарай го — възкликва Дайана. — Кажи му, че ще обядваш с мен. Сигурна съм, че Боб ще разбере.

— Ще разбере, но той е директорът на „Нетуърк“ — отвръща Хюбърт.

— Все пак не искаш ли да обядваш с жена си? — пита Дайана с нещо, което прилича на искрено недоумение. — Тя е толкова хубава…

— Ние почти не се виждаме — казвам с напълно неутрален тон, докато си слагам ръкавиците.

— Двамата с Норман прекарвахме всяка минута заедно — казва Дайана. — Всяка минута. Не можехме да се наситим един на друг. Бяхме като омагьосани. Прекарвахме по цели дни в леглото… — Тя изкривява лице. — Липсва ми. Страшно ми липсва. Никой не разбира истински това. — И се разплаква.

Двамата с Хюбърт се споглеждаме стъписано. Хюбърт не прави нищо. Аз се покашлям учтиво в ръкавицата.

— Той беше най-голямата ми любов. Единствената ми любов. Не мисля, че някога ще мога пак да ходя с някого — казва Дайана, макар да е всеизвестен факт, че в момента не само ходи с някого (един директор на филмово студио), но и според списание „Стар“ живее с него (или поне оставя всичките си неща в неговата къща). Очевидно тези сълзи са просто част от малкото й представление, защото в следващия момент тя сграбчва ръката ми и изтърсва: — Е, поне вие можете да обядвате с мен. Не мога да остана сама точно сега.

По лицето на Хюбърт се разлива облекчение.

— Защо не отидете в „Киприани“? „Нетуърк“ ще плати сметката, разбира се — добавя той. — Сесилия, просто не забравяй да ми я донесеш, става ли?

Аз само го зяпам ужасено и не мога да повярвам, че ми натриса тази жена, че се отнася с мен като с някаква… СЛУЖИТЕЛКА, за Бога.

— Ще накарам Констанс да уреди нещата — казва той.

Точно в този момент Констанс влиза и очевидно „за миг схваща ситуацията“.

— Ще се обадя на Джузепе — казва тя и кимва на Хюбърт. — Ще му кажа да ви очаква. Така няма да чакате.

— Аз никога не чакам. Никъде — подхвърлям й, удивена от нейното непокорство.

Поглеждам към Хюбърт за потвърждение или поне за някаква подкрепа, но той само се усмихва неловко.

— Е, довиждане тогава — казвам студено.

— Ще се видим по-късно. У дома — отвръща той, сякаш го дразня или нещо подобно.

— Точно така. Ще се обадя — повтаря Констанс и поглежда към Хюбърт, но не се помръдва. — Слейтър се държа като комедиант днес, нали? — казва тя, сякаш с Хюбърт са сами в стаята. — И всичко заради онази проклета Моник. Ето какво се получава, когато ходиш с дете. Само че сега това е наш проблем.

Точно тогава го докосва по ръката. И по-точно по бицепса.

Права бях. Той наистина има връзка с Констанс.

 

 

— Коя беше тази шибана кучка? — пита Дайана, докато се стоварва в лимузината. — Господи! На твое място щях да я цапардосам. Слушай, миличка, правило номер едно: никога не оставяй друга кучка да се заиграва със съпруга ти. Защото, гарантирам ти, тази кучка е хвърлила око на твоя човек. Ако знаеш колко жени трябваше да пребивам, направо да им ИЗБИВАМ Норман от главите, няма да повярваш. Искам да я уверя, че вярвам, понеже скандалите на Дайана Мун по баровете са легендарни, но тъкмо сега съм твърде уплашена, твърде учтива или твърде вкисната на Хюбърт, за да кажа каквото и да било, затова само кимам и паля цигара. Дайана я грабва от ръката ми и започва да я пуши, ръкомахайки.

— Знаеш ли, че веднъж едва не откъснах цицата на една кучка?

— Всъщност не го знаех — отговарям и паля нова цигара, съобразявайки, че дори тя не може да пуши две цигари едновременно.

— Вярно е — казва Дайана. — Кучката искаше да ме съди, но двамата с Норман имахме най-големите, най-силните адвокати, които могат да се намерят в шоубизнеса.

После се отпуска назад на сивата кожена седалка. Гледам я, неспособна да се сдържа. Лицето й е едновременно красиво и грозно, като грозната част е оригинална, а красотата е дело на изкусни пластични хирурзи.

— А-ха — казва тя. — Всички обичаха Норман. Абсолютно всички. Първия път, когато го зърнах на снимачната площадка — беше в пустинята, — разбрах, че съм видяла Исус. И всички останали го разбраха. — Тя се обръща към мен и ме хваща за ръката. — Затова толкова много обичам Исус сега, Сесилия. Обичам Исус, защото съм го виждала. Тук, на земята. Беше дошъл само за кратко, колкото да направи три филма, донесли над сто милиона долара. След като докосна всички, той знаеше, че е време да се върне на небето. И си отиде.

— Но… Исус не е ли смятал самоубийството за грях! — казвам, като се питам колко още глупости мога да понеса, дали Хюбърт и Констанс не обядват някъде, дали си нямат някое тяхно местенце, където се хранят заедно всеки ден и където Хюбърт й говори неща като: „Обичам те, но жена ми е луда.“

Дайана ме поглежда в очите.

— Той не се е самоубил, Сесилия. Смъртта на Норман, както сигурно подозираш, бе пълна мистерия. Никой не знае как точно е умрял. Дори не знаят кога е умрял…

— Но със сигурност — казвам — съвременната медицина…

— О, не — отговаря Дайана. — Съвременната медицина не е чак толкова напреднала, колкото си мислят хората. Има неща, които дори докторите не могат да проумеят…

„Да, не мога да не си помисля, и ти си едно от тях.“

— Като например факта, че тялото му бе намерено чак след четири дни.

— И — добавям, неспособна да се сдържа, — не липсваха ли някои части? Изядени от диви зверове?

Дайана вперва поглед през прозореца.

— Така си мислят всички — казва накрая тя. — Но истината е… че тези негови части може да са били отнесени от… едни особени ученици.

Боже Господи!

— Почти съм сигурна, че съпругът ми кръшка — казвам.

— И тези особени ученици всъщност са…

— С Констанс. Онази кучка.

— … Те са нещо като ангели. Били са изпратени да го пазят, но…

— Наистина не знам какво да правя — продължавам упорито.

— … Всъщност неколцина души, имам предвид точно неколцина, смятат, че тези особени ученици са нещо като…

— Предполагам, че трябва да помисля за развод.

— Извънземни — завършва Дайана.

Аз само я поглеждам слисано.

Тя се навежда към мен.

— Ти вярваш, че Норман всъщност е бил Исус, нали, Сесилия? Моля те, кажи „да“. Защото наистина искам да бъдем големи приятелки. Страшно се нуждая от една голяма приятелка в този град.

За щастие точно в този момент лимузината спира пред „Киприани“.

След малко повече от обичайното суетене ни настаняват на една маса в предната част на ресторанта, до прозореца. Навсякъде около нас се шушука: „Онази принцеса… Сесилия… коя е тази жена?… О, Дайана Мун… Норман Чайлдс… Дайана Мун и… Люксенщайн… Принц Хюбърт Люксенщайн… мъртъв, нали знаете…“ И аз знам, че това утре ще е на шеста страница, особено след като вдигам очи и виждам Д. У. да ме гледа от мястото си, през пет маси от нас. Чака ме да го погледна, за да може да дойде. Седи с Джулиет Морганс, „момиченцето от Върмонт“, което в края на лятото ще се омъжва за Ричард Али от гигантската козметична фамилия Али, в имението на Али в Хамптъните.

Келнерът приближава и Дайана едва не го цапардосва, когато се опитва да сложи салфетката в скута й, но свадата е предотвратена от появата на Д. У. Той се навежда към мен и казва с обичайния си „меден тон“:

— Скъпа моя. Какво удоволствие е да те видя. Не мога да се сетя за някого, когато да искам да видя повече от теб. Ти направо ми осмисли деня.

— Дайана Мун, Д. У.

Дайана повдига лицето си за целувка. Д. У. покорно я целува по двете бузи.

— Така — казва тя. — Какво означават тези инициали?

— Дуайът Уейнъс — отговарям.

— Бях първият шеф на Сесилия — казва Д. У. — Преди години. Оттогава със Сесилия сме големи, големи приятели.

Аз само го поглеждам.

— Чувам, че скоро ще приемате поздравление — казва той на Дайана.

— Да — отвръща Дайана, без изобщо да се впечатли.

— За вашия договор с „Али Козметикс“.

— Можете ли да повярвате? — казва Дайана. — Аз, да продавам сини сенки!

— Семейство Али са мои големи, големи приятели. Всъщност в момента обядвам с Джулиет Морганс, годеницата на Ричард Али.

— Така ли? — пита Дайана и примижава с очи, за да погледне натам. — Имате предвид онова дребно тъмнокосо девойче?

Джулиет маха нетърпеливо.

— Мисля, че ще трябва да ходя на сватбата им — казва Дайана.

— Тя също ми е много, много добра приятелка — добавя Д. У.

— Звучи ми, сякаш всички в този град са ви много, много добри приятели. Може би трябва да ви опозная по-добре — казва Дайана.

— Това — отговаря Д. У. — би било голямо удоволствие за мен.

— Мили Боже! — казва Дайана, когато Д. У. се отдалечава. — Тоя изглежда, сякаш някой го е изкопал от под някоя скала в Палм Бийч.

Започвам да се смея, макар че Палм Бийч ми напомня за двуседмичната ваканция, на която отидохме с Хюбърт, след като се сгодихме. Тогава ми стана ясно, че май имаме различни виждания за общото си бъдеще. Моите бяха: куфари „Луи Вюитон“, винаги фризирана коса, джипове в Африка, бричове за езда в цвят каки, бели колони на фона на Карибско море, сухи жълти тоскански полета, маскен бал в Париж, смарагдови бижута, президента, самолети „Лиър“, хотелски апартаменти, огромни легла с бели чаршафи и пухени възглавници, открит спортен автомобил, моят съпруг постоянно ме целува, бележки в багажа, на които пише „обичам те“ и винаги вятър в косите ми. А ето какво получих — едно „вълнуващо“ пътуване из Америка. Което започна в Палм Бийч. Където „бляскавата, току-що сгодена двойка“ отседна в дома на господин и госпожа Брайън Мастърс. Брайън Мастърс (вуйчото на Хюбърт) беше дебел старец, до когото трябваше да седя на всяко хранене и който на първата вечер се наведе към мен и ми прошепна: „Семейството си беше много добре, докато Уесли не отиде в Холивуд и не направи всичките си проклети пари“, докато един чернокож с бели памучни ръкавици сервираше агнешки пържоли. Жена му Лусинда, която говореше с лек английски акцент, но всъщност беше от… Минесота, мисля, изглеждаше някак вяла. Открих причината за това след един особено вбесяващ сет на смесени двойки, когато изругах Хюбърт и хвърлих ракетата си на земята.

— Ела с мен, Сесилия — каза тихо тя с някаква странна полуусмивка и аз я последвах, все още кипейки от яд.

Прекосихме къщата и се качихме в нейната баня. Там тя затвори вратата и ме накара да седна върху едно жълто, покрито с коприна столче.

— Има само един начин да оцелееш като съпруга на Мастърс.

— Но Хюбърт…

— Майка му беше Мастърс. Той е същият — прошепна Лусинда.

После с тревога забелязах, че е доста хубава и много по-млада, може би на около четиридесет, отколкото ми се бе сторила отначало на фона на тази голяма къща с фалшива прислуга. „Какво ще стане с мен?“, помислих си.

— Кукли — каза тя и отвори аптечката, в която имаше изобилие от продавани с рецепта шишенца, достойно да си съперничи с аптеката на моя фармацевт. После взе едно кафяво шишенце и ми го подаде. — Опитай тези. Напълно са безвредни. Като бонбони. Карат те да се чувстваш добре.

— Нямам нужда от хапчета — казах. Което бе доста странно, понеже по онова време винаги взимах по малко кока и дори имах в чантичката си една ампулка, за която никой не знаеше и никой нямаше да разбере. — Бракът ми ще бъде чудесен. Направо страхотен.

— О, Сесилия — каза Лусинда и отново ми подаде шишенцето. — Не разбираш ли? Не е и никога няма да бъде.

Разбрах го едва в края на нашата ваканция, когато отидохме на онази „риболовна експедиция“ в Монтана. Бях вечно мръсна, със сплъстена коса, спях в една колиба с бодливо войнишко одеяло, ставах в пет сутринта и нямаше свястно място, където да се изсера, камо ли да взема душ, а двамата с Хюбърт вече почти нямахме какво да си кажем. Тогава отворих шишенцето и изтърсих едно хапче в ръката си. Беше малко, бяло и овално. Изпих едно, после още едно.

Веднага се почувствах по-добре.

Продължих да се чувствам добре даже след като изминахме двадесет мили в дъжда до онзи евтин бар, който Хюбърт беше намерил в пътеводителя, и там той танцува с онази келнерка с накъдрената коса и увисналите цици (тя беше само на двадесет и пет). Изпих шест маргарити, но видът ми остана все така незаинтересован.

И Хюбърт беше убеден, че е взел правилното решение, като ме е помолил да се омъжа за него.

Не беше ли това най-важното?

— Бял или жълт? — пита Дайана.

Аз й се сопвам:

— Какво?

Двете избухваме в смях, понеже, както изглежда, сме някъде на десетото си белини.

— Ксанакс — казва тя.

— Син — отговарям. — Жълтият е за хомосексуалистите.

— Дори не знаех, че има син — казва тя, закрива лицето си с ръце и ми се смее през пръсти. — Хей, познай какво? Яла съм и кучешка храна. Накарах и Норман да яде кучешка храна. Като се замисля, май съм карала Норман да върши доста неща.

— Да не вземеш пак да се разплачеш — казвам.

— О, мили Боже, Норман, Норман! — изхленчва тя. — Защо трябваше да умреш и да ми оставиш сто двадесет и три милиона долара?

— Защо Норман? — питам.

След това ни се допикава и тръгваме, залитайки, нагоре по стълбите. Разбира се, Джулиет, „момиченцето от Върмонт“, веднага идва след нас в тоалетната. Дайана се поглежда в огледалото и залита назад, пищейки:

— Имам нужда от грим!

Джулиет се вмъква вътре и прошепва:

— Здрасти!

Преди да е успяла да каже нещо друго, Дайана грабва чантичката й от „Прада“ и я изтърсва енергично. Разбира се, оттам се показва купчина козметика „Мак“, заедно с „Тампакс“ за девойки, четка за коса с косми и един кондом.

— О, Джулиет — казвам. — Никога ли не използваш козметика „Али“?

— Аз използвам козметика „Али“ — обажда се Дайана, като се клепе небрежно с червило — и я ме вижте! Превърнах се от пристрастена към крека в светска дама. И познайте какво? Вие също можете да го направите.

— Сесилия — казва хрисимо Джулиет, — ще дойдеш на сватбата ми, нали?

— Не бих я пропуснала — отговарям. — Макар че едва те познавам.

— Но не му ли е това страхотното на Ню Йорк? Няма значение — казва Джулиет. — Искам да кажа, всички са…

— Ще завладея този град. Точно както завладях Лос Анджелис — казва Дайана.

— Ти също ще дойдеш, нали? — пита я Джулиет.

— Питай рекламния ми агент — отвръща Дайана.

— О! Аз също имам рекламен агент — казва Джулиет. — Д. У.

— Така че накарай твоя рекламаджия да се обади на моя рекламаджия. Остави на тях да решат.

И с това зарязваме Джулиет в тоалетната да бърше гилзата на червилото си със салфетка.

 

 

Когато влизам в апартамента, телефонът звъни. Разбира се, оказва се Дайана.

— Здрасти, писанче — каза тя. — Така виках на Норман. Писанче.

— Ами здрасти — отговарям. — Здравей, Норман.

— Самотна ли си, Сесилия? Защото аз определено съм. Определено съм самотна — казва Дайана.

— Предполагам, че съм самотна. Да — отвръщам.

— Е, повече няма да бъдем самотни. Ще бъдем големи приятелки.

— Точно така — казвам. Ефектът от шампанското е започнал да отшумява.

— Хей. Чудех се дали не искаш да се помотаем навън. Може да отидем утре на пазар. Все още имам лимузината и шофьора. По дяволите, винаги съм имала лимузина и шофьор. Понякога забравям, нали се сещаш?

Съпругът ми има връзка. С Констанс.

— Хей, Дайана — казвам аз, загледана през прозореца към един автобус, който стоварва тумба туристи на Принс Стрийт. — Вярно ли е онова, което разправят? Че си убила съпруга си?

За момент слушалката притихва, после Дайана се засмива кратко и високо.

— Е, да го кажем по този начин. Ако не съм, поне бих го направила, нали?

— Така ли?

— Е… Щях да знам как да го направя. Ако това ме питаш. И не забравяй, доста по-евтино е от развода.

После се засмива и затваря.