Кандис Бушнел
4 блондинки (10)

I

Семейство Дийк

Това е история за двама души. Двама души с много, много, важни професии. Те са женени един за друг и имат едно дете.

Запознайте се с Джеймс и Уини Дийк. Съвършената двойка. (Поне според тях.) Живеят в петстаен апартамент на Ъпър Уест Сайд. Завършили са (може би е по-правилно да се каже, че са възпитаници?) колежи от Бръшлянената лига (той — Харвард, а тя — Смит). Уини е на тридесет и седем. Джеймс е на четиридесет и две (по тяхно мнение съвършената разлика във възрастта между мъжа и жената). Женени са от почти седем години. Животът им се върти около работата (и детето). Обичат да работят. Работата им ги поддържа заети и невротични. Работата им ги отделя от другите хора. Работата им (поне по тяхно мнение) всъщност ги издига над другите хора.

Те са журналисти. Сериозни журналисти.

Уини пише рубрика за политика и стил („Това някакъв оксиморон ли е?“, попита Джеймс първия път, когато тя му каза за работата) за едно от водещите новинарски списания. Джеймс е известен и високо уважаван журналист — той пише статии от по пет до десет хиляди думи за издания като неделното списание „Таймс“, „Ню Рипаблик“ и „Ню Йоркър“.

Джеймс и Уини са единодушни почти за всичко. Те имат категорични мнения. „Има нещо сбъркано в хората без интелигентни, информирани мнения за нещата“, каза Уини на Джеймс, когато се срещнаха за пръв път на купон в един апартамент в Ъпър Уест Сайд. Всички на купона бяха „в издателския бизнес“ и под тридесет и пет. Повечето жени (като Уини) работеха в женски списания (нещо, за което Уини никога не говори). Джеймс току-що бе спечелил наградата на Американското сдружение на машинните инженери за една своя статия за риболова с мухи. Всички го познаваха. Той беше висок и кльощав, с провиснала руса къдрава коса и очила (все още е висок и кльощав, но е загубил повечето от косата си). Момичетата се трупаха около него.

Ето някои от въпросите, по които са единодушни. Те мразят всеки, който не е като тях. Мразят всеки, който е богат, преуспял и известен (особено Доналд Тръмп). Мразят хората и нещата, които са шик (макар че Джеймс си купи чифт слънчеви очила „Долче и Габана“). Мразят телевизията; високобюджетните филми; всички комерсиални, зле написани книги от списъка с бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ (и хората, които ги четат); заведенията за бързо хранене; оръжията; републиканците; младежките неонацистки групи; десните религиозни сдружения против абортите; моделите (и модните редактори); мазнините по червените меса; малките джафкащи кученца и техните стопани.

Мразят хората, които се занимават с наркотици. Мразят хората, които пият прекалено много (освен ако не са техни приятели, но после протестират ядно зад гърба им). Мразят Хамптъните (но въпреки това наемат къща там, на Шелтър Айлънд, което, както си напомнят, не е точно в Хамптъните). Вярват в бедните (не познават нито един беден човек, освен бавачката си от Ямайка, която не е точно бедна). Вярват в чернокожите писатели (познават двама и Уини в момента работи върху сприятеляването с трети, с когото се е запознала на един конгрес). Мразят музиката и особено MTV (въпреки че Уини понякога гледа „Къде са те сега?“ по VH1 особено когато въпросният изпълнител впоследствие е станал наркоман или алкохолик). Смятат модата за нещо глупаво (но тайничко се отъждествяват с хората от рекламите на „Дюър“). Според тях фондовият пазар е пълна измама (но Джеймс инвестира по десет хиляди долара годишно и проверява акциите си всяка сутрин по Интернет). Мразят Интернет предприемачите, които изведнъж напечелиха стотици милиони долари (но Уини тайничко мечтае Джеймс да влезе в този бизнес и по някакъв начин да направи стотици милиони долари. Иска й се той да е по-успял. Много по-успял). Мразят това, което се случва със света. Не вярват в безплатния обяд.

Но вярват в жените писателки (стига да не станат твърде преуспели или да не привлекат твърде много внимание, нито пък да пишат за неща, които семейство Дийк не одобряват — например секса, — освен ако не става дума за лесбийски секс). Джеймс, който дълбоко в себе си се бои от хомосексуалистите (страхува се той самият да не е такъв, понеже изпитва голямо влечение по своя анус и ануса на Уини), твърди, че е феминист, но винаги се отнася пренебрежително към жените, които не са като Уини (включително към сестра й). Които не са сериозни. Които нямат деца. Които не са омъжени. На Уини пък буквално й се повдига при вида на жена, която смята за разпусната. Или по-лошо, за курва.

Семейство Дийк не познават хора, които ходят по клубове или си лягат късно, или правят секс (освен сестрата на Уини). Според тях хората, които си лягат късно, в никакъв случай не може да са „сериозни“. На семейство Дийк им отнема цял ден (а често и по-голямата част от вечерта), докато си свършат работата. След това са толкова изтощени, че могат единствено да се приберат у дома, да изядат вечерята (приготвена от бавачката от Ямайка) и да си легнат. (Уини трябва да става в шест, за да прекара малко време с детето си, а после да тича. Детето е на четири години. Уини се надява, че то скоро ще може да тича с нея.) У дома си имат усещане за уют и превъзходство и понякога (когато не са на работа) седят с детето си по пухкави фланелени пижами. Уини и детето носят пантофи с формата на плюшени животни и Уини кара единия си обут в плюшено животно крак да говори на другия. Детето е сладко, щастливо и красиво и никога не се оплаква. (Вмъква се в леглото при Уини при всяка възможност. Освен това й казва: „Обичам те, мамо“) Учи се да чете. (Уини и Джеймс знаят, че то е гений.)

— Все пак е истинско момче — казва Уини на приятелките си, които, подобно на нея, са добре устроени, доходите им надвишават сто и петдесет хиляди долара годишно и имат по едно или две деца. Но Уини винаги се шокира, когато казва това. То я кара малко да се страхува, защото не й се иска да признае, че мъжете и жените са различни. (Ако мъжете и жените са различни, какво говори това за нея?)

Уини вярва (не, знае), че е не по-малко интелигентна от Джеймс (макар да не е сигурна, че той някога би го признал) и не по-лош журналист и писател от него. Често си мисли, че всъщност е по-добра от него (във всяко отношение, не само в журналистиката), само дето на него са били дадени повече възможности (понеже е мъж). Стилът на писане на Джеймс и нейният стил на писане (който е заимствала от Джеймс, а той пък — от други писатели от неговия сой) не е труден за усвояване, след като разбереш мотивацията. Същото важи и за разговорния им стил: псевдоинтелектуален и същевременно отчаяно умен — „ум-интелектуален“. (Кажи ми, че съм интелигентен, иначе ще те нараня.)

Уини изпитва дълбока горчивина и Джеймс изпитва дълбока горчивина, но никога не говорят за това.

Джеймс се страхува

Джеймс се страхува за работата си. Всеки път, когато завърши някой материал, се страхува, че няма да получи друга поръчка. Когато получи друга поръчка (винаги получава, но това ни най-малко не го успокоява), се страхува, че няма да спази срока. Когато успее да спази срока, се страхува, че неговият редактор (или редактори — винаги има безлики редактори, които се спотайват в тъмните си кабинетчета в офисите на списанията) няма да хареса материала. Когато му харесат материала, се страхува, че няма да го публикуват. Когато го публикуват, се страхува, че никой няма да го чете или да говори за него и че всичкото му блъскане ще отиде на вятъра. Ако хората заговорят за него (това невинаги става и в тези случаи той се страхува, че не е велик журналист), се страхува, че няма да успее отново да постигне същото.

Джеймс се страхува от Интернет. (Дълбоко в себе си желае той никога да не е бил изобретяван. Плаши го фактът, че допреди десет години не е бил изобретен.) Всеки път, когато изпраща електронно писмо (а напоследък като че ли прекарва все повече време в изпращане на електронни писма и все по-малко в действителна работа, но не е ли така с всички?), се страхува, че то ще стигне до когото не трябва. Когато писмото стигне до когото трябва, се страхува, че ще изпратят отговора не на когото трябва. Джеймс знае, че трябва да изпраща кратки, конкретни съобщения, но когато влезе в Мрежата, му става нещо. Ядосан е и се чувства по-умен (чувства се неудовлетворен. Знае, че е по-интелигентен от повечето хора в Интернет. Иска те да знаят това и се страхува, че няма да го разберат). Убеден е, че шпионите от Интернет го наблюдават. Знае, че номерът на кредитната му карта ще бъде откраднат. (Знае, че някой ден, може би скоро, всички истински книги и списания ще бъдат заменени с Интернет книги и списания. Преструва се, заедно с приятелите си, че това няма да се случи. Че Интернет книгите и списанията просто ще влязат в редиците на вече съществуващите. Но знае, че няма. Знае — това вероятно означава, че ще остане безработен.)

Но най-вече се страхува от съпругата си. Уини. Уини като че ли не се бои от нищо и това го плаши. Когато би трябвало да се страхува — например когато са й поставили невъзможен за спазване срок или не може да накара хората, които интервюира, да й съдействат, или смята, че не получава поръчките, които желае — тя се разлютява. Обажда се на хората и им крещи. Изпраща електронни писма. (Прекарва по-голямата част от времето си на компютъра. Гордее се със своите електронни писма. Те са сбити и умни, за разлика от тези на Джеймс, които са несвързани, злобни и прекалено интроспективни. Уини понякога го обвинява, че пише твърде много.) Тя влиза с маршова стъпка в кабинетите на редакторите си и започва да съска. „Надявам се, не намеквате, че работата ми не е достатъчно добра, казва заплашително тя. Защото вече съм направила зилиард (зилиард е една от любимите й думи) материали за вас и те бяха достатъчно добри. Така че ако не желаете да ми възложите тази поръчка…“ И не довършва. Никога не изрича думите „полова дискриминация“. Всеки се страхува мъничко от Уини, а Джеймс се страхува, че някой ден тя няма да получи поръчката или ще я уволнят.

Но тя винаги получава поръчката. После, на вечерите с каквото бог дал (наричаха ги „нашия салон“), които Уини и Джеймс дават в апартамента си през един вторник (канят други сериозни журналисти и обсъждат политическото значение на всичко — от радиационната защита на клетъчните телефони и известни личности с охрана до онова, което се е случило с журналистите, напуснали истинските списания и отишли в Интернет — „Сега всеки може да бъде писател. Това е проблемът. Какъв е смисълът да бъдеш писател, щом всеки може да стане такъв?“ — казва Джеймс), Уини обикновено повдига темата, върху която пише в момента. Всички са насядали из дневната с чинии „Лимож“ (Уини твърдо вярва, че на гостите трябва да се сервира само в най-добрия порцелан) на скутовете и ядат маруля с обезмаслена заливка, пилешки гърди без кожата и може би малко ориз (никоя от жените в тази група не е добра готвачка или я е грижа особено за храната). Пийват и по малко вино. Никой от познатите им вече не пие концентрати.

После Уини обикновено казва нещо от рода на: „Искам да знам какво мисли всеки от вас за насилието. Тази седмица пиша за него.“ Преди няколко години, когато започна това, Джеймс го намираше за очарователно. Но сега се дразни (въпреки че никога не го показва). Защо Уини винаги пита хората какво мислят? Няма ли си свои мисли? Той се оглежда, за да види дали някой от другите мъже (съпрузи) споделя същите чувства.

Не им личеше. Никога не им личеше. Често му се иска да попита другите съпрузи какво мислят за жените си. И те ли като него се страхуват от тях? Мразят ли ги? Фантазирали ли са си някога как блъсват съпругите си на леглото, разкъсват им бикините и им го ръгват в задника? (Джеймс опита нещо подобно с Уини в началото, но тя го зашлеви и после три дни не му проговори.)

Понякога на Джеймс му се струва, че Уини се бои той да не я напусне. Но тя никога не казва, че я е страх. Вместо това казва неща като: „Женени сме от седем години и имаме дете. Знаеш, че ако някога се разведем, ще получа половината от всичко. Ще ти бъде ужасно трудно да живееш с половината от онова, което притежаваме, и само доходите си без издръжката на детето.“ (Но това, което Уини не знае, е, че Джеймс се страхува повече тя да не го напусне, защото е права. Ще му бъде невъзможно да живее без нейните доходи. А и не му се иска да напуска момчето.)

Джеймс се опитва да не мисли прекалено много за това, защото когато мисли за него, не се чувства като мъжа в тази връзка. Когато не се чувства като мъжа, се пита какво би го попитала Уини, ако знаеше, че той се чувства по този начин. А по-точно: „Какво изобщо означава «да се чувстваш мъж»? Как се чувства «мъжът»?“ И тъй като никога не може да отговори на тези въпроси, не му остава друго, освен да се съгласи с Уини — дори да се мисли по този начин е отживелица.

На втората им среща Уини разказа на Джеймс следната история. През седемдесетте тя пушела марихуана (на четиринадесет), на шестнадесет позволявала на момчетата да я опипват отгоре (и отдолу) и загубила девствеността си, когато била на седемнадесет, с едно осемнадесетгодишно съседско момче, което било много красиво (всъщност си бе падала по него от години, но той не й обръщаше никакво внимание до онази вечер, когато усети, че тя ще му позволи да прави секс с нея. Уини не разказа тази част на Джеймс). След като свършил, той я откарал до тях (направили го в къщата на родителите му, където имал легло в мазето). Изобщо не се впечатлил, че през есента й предстои да отиде в Смит, нито пък му пукало, че е била трета по успех в класа (поносимо само защото двамата ученици на по-горните места бяха момчета). Така Уини научила, че в някои ситуации постиженията и интелигентността не ти гарантират, че няма да се отнасят зле с теб, и се заклела никога повече да не изпада в такова положение.

Рожденият ден на Уини наближава и Джеймс се страхува.

Ивъл^[1]

Уини има сестра и брат. Всички обичат брата на Уини. Той е завършил (дали няма да е по-правилно да се каже „е възпитаник на“?) филмово училище и току-що е приключил един важен документален филм за непълнолетните секс робини в Китай. (Продал го е на Образователния канал. Никой не се притеснява за него.) Всички се притесняват за сестрата на Уини, Иви (понякога Уини я нарича Ивъл), която е с две години по-малка от Уини. Преди осем лета Иви трябваше да отиде на рехабилитация. В Хейзълдън. Оттогава на всеки шест месеца решава да си смени професията. Актриса. Архитект по озеленяване. Певица. Брокер на недвижими имоти. Писателка на романи. Филмов режисьор. Моден дизайнер. А сега иска да стане журналистка. Като Уини.

Предната седмица Иви се появи на много важен, много сериозен купон на журналист, току-що написал книга за един десен политик. (Беше журналист в „Ню Йорк Таймс“ и пишеше по една книга на всеки пет години. Книгите му винаги получаваха благоприятна рецензия в литературната рубрика на „Ню Йорк Таймс“. Точно това иска Уини за Джеймс.) Блузката на Иви беше разкопчана твърде ниско и тя се фукаше с гърдите си. (Преди беше сравнително плоска, също като Уини, но преди няколко години бюстът й сериозно нарасна. Уини мисли, че си е сложила имплантанти, но двете никога не говорят за това.) Иви отиде право при важния журналист и го държа ангажиран в разговор, та да не може никой друг да приказва с него. Другите жени беснееха. Те стояха около платото със сурови зеленчуци и дъвчеха яростно моркови на пръчици. Често-често завъртаха очи и гледаха мръсно Иви. Но не можеха да „се погрижат“ за нея, както правеха обикновено, защото Иви бе сестра на Уини.

На другия ден Уини получи обаждане от една колежка, която беше научила, че Иви е отишла в хотелската стая на важния журналист и е прекарала нощта с него.

— Уини, искам просто да знаеш, че няма да съдя за теб по държанието на сестра ти — каза тя.

После се обади самата Иви.

— Мисля, че ще получа поръчка от „Ню Йорк Таймс“! — изписка тя.

— Стой далече от живота ми — предупреди я Уини (тихо). После прибави (умно): — Защо не си намериш работа в някое модно списание, след като толкова много искаш да бъдеш журналистка?

— О, не — каза Иви и преглътна шумно. Пиеше диетична кока-кола. Пиеше по пет диетични кока-коли на ден. („Просто поредното нещо, към което да се пристрасти“, мислеше си Уини.)

— Ще променя живота си. Наистина ще успея. Също като кака.

Иви е таралеж в гащите и понякога Джеймс се пита дали не е трябвало да се ожени за нея, вместо за сестра й.

Джеймс се вижда с Иви възможно най-малко, но всяка година преди рождения ден на Уини я помолва да му помогне в избирането на подаръка. Отначало го правеше като „услуга за Иви“ (за Иви беше добре да прекарва известно време с мъж, който не е използвач, задник или некадърник — и Уини се съгласяваше). Но после му стана ясно, че тя е увлечена по него.

Обажда й се.

— Иви — започва.

— Хей, братче — отвръща Иви. — Чу ли за нощта, дето прекарах с… — казва тя и споменава името на важния журналист. — И може да получа първата си поръчка. От „Ню Йорк Таймс“. Това е страхотно, не мислиш ли?

Иви винаги е оживена и винаги се държи сякаш поведението й е като на нормален, свестен човек. („Опитва се да отрича“, мисли си Джеймс.)

— Днес е рожденият ден на Уини — казва Джеймс (продължава да се владее, като минава направо на въпроса).

— Знам — отговаря тя.

— Някакви предложения? — пита той. — Мисля, че искам да й взема нещо от „Барнис“. Бижу.

— Не, Джими — казва Иви. — Ти не можеш да си позволиш бижута, които си струва да се подарят на когото и да било.

(„Ето защо всички те мразят“, мисли си той.)

— Какво тогава? — казва гласно.

— Обувки — отвръща тя. — Уини има нужда от чифт сексапилни обувки с високи токчета.

— Добре — съгласява се той, но знае, че сексапилните обувки с високи токчета не са нещо, което Уини би искала (или от което би имала нужда).

Уговарят се да се срещнат на щанда за обувки в „Блумингдейл“. Затваря телефона и се чувства уплашен.

После изведнъж осъзнава, че е получил ерекция.

Уини се притеснява

На тридесет и осмия рожден ден на Уини Дийк Джеймс Дийк се събужда и е уплашен. Уини Дийк се събужда и е потисната. Не че има за какво да е потисната. Все пак тя се е справила отлично с всички цели, които си е поставила в живота: първата работа на двадесет и две, първата голяма поръчка за престижно списание на двадесет и седем, срещнала е бъдещия си съпруг на двадесет и осем, омъжила се е на тридесет, доказала се е като сериозна журналистка на тридесет и една, апартамент в кооперация на тридесет и една, бременност на тридесет и две, собствена рубрика на тридесет и четири. За последните няколко седмици Уини прекарва много време (твърде много време, което знае, че трябва да прекарва в мисли за други неща, например идеи) да си напомня какво е постигнала. Да си напомня колко е била умна да не се превърне в една от онези отчаяни неомъжени жени (като Иви). Но нещо не е наред.

Уини не иска да го признае (тя никога не иска да признае, че нещо не е наред в живота й), но това нещо може би е Джеймс. Напоследък тя се тревожи за Джеймс. (Всъщност се дразни от него, но тревогата е далеч по-добър начин да се погледне на положението.) Джеймс не изпълнява своята част от уговорката. Досега трябваше да е написал някоя значителна, важна работа (за предпочитане за политиката: толкова е лесно, предвид политическия климат), която трябваше да я издигне в журналистическия свят като негова съпруга (не бе приела неговото име току-така). Ако Джеймс бе написал някоя важна, влиятелна книга, сега щяха да имат достъп до по-важни и влиятелни хора. Те самите щяха да бъдат по-важни и влиятелни хора. Но Джеймс продължава да пише все същите материали. И да агонизира над тях. Вече доста често й се обажда на работата и й казва:

— Не мога да пиша. Заседнах. Блокирах.

— О, моля те, Джеймс — отвръща тя. — Имам да правя зилиард неща. На другата линия ме чака изпълнителният директор на водеща корпорация. Щом си блокирал, иди до супера да вземеш нещо за вечеря. И гледай да няма никакви мазнини. — След това затваря. Иска й се той просто да го преодолее.

Джеймс е неудовлетворен и Уини е неудовлетворена, но никога не говорят за това.

Когато Уини опита, когато внимателно му подсказва (както психоаналитиците винаги казват, че трябва да се прави — да се избере точният момент, когато и двамата сте се отпуснали), че може би трябва да поработи върху подписване на договор за книга, той се цупи. Включва телевизора и гледа някое идиотско, безмозъчно предаване като „Херкулес“. Понякога Уини побеснява и изключва телевизора от контакта. Друг път просто започва да крещи. Но караницата винаги свършва с това, че Уини изкрещява:

— Трябва ли аз да правя всичко? Трябва ли да работя, да се грижа за детето — (въпреки че всъщност не се грижи за детето — това прави главно бавачката, а Уини прекарва с него по един час сутрин и два вечер) — и да следя кариерите ни да се развиват правилно? Трябва ли аз да направя и двама ни известни?

— Ние вече сме известни — кресва в отговор Джеймс (като си мисли: „Повдига ми се от теб; защо ли ти предложих да се оженим?“, но никога не му стиска да го каже, защото Уини вероятно ще го напусне и хората ще разберат). — По-известни не можем да станем, Уини. Какво още искаш да направя?

— Аз правя повече — казва Уини, вече по-спокойна, защото не притежава нужната издръжливост да крещи дълго („Но все пак, мисли си Джеймс, притежава нужната издръжливост да крещи достатъчно.“) — Защо не се преместим във Вашингтон?

— Не искам да се местя във Вашингтон. Всичките ми редактори са тук — казва Джеймс. След това отново пъха щепсела на телевизора в контакта, изважда дистанционното изпод креслото, където е било хвърлено, и продължава да си гледа „Херкулес“.

Уини и Джеймс никога не казват на приятелите си за тези свади. През почивните дни, когато ходят из планините, градинарстват или търсят антики с приятелите си (всички се натоварват на нечия кола, отиват в някой разсадник и си купуват растения или ходят да се „ровят“ из западен Кънектикът), те представляват обединен фронт: уважават се и се възхищават един от друг и от работата си и са най-добрите приятели. Дори една съботна вечер, когато стана онова ужасно обсъждане (на другата сутрин всички се съгласиха, че са пийнали малко повечко червено вино — четири бутилки за осем души — и се заклеха никога повече да не го допуснат) за това от какви социални класи произхождат и към коя социална класа принадлежат сега, всички си останаха добри приятели. А можеше и да не бъде така. Докато произходът на Уини бе установен категорично („Направо като по учебник“, бе казал Джеймс.) — тя произхождаше от заможна ирландска фамилия и беше израснала в десетстайна къща в колониален стил с двадесет акра земя в Пенсилвания, където баща й беше съдия — произходът на Джеймс не беше. Неговият баща бе имал три ателиета за химическо чистене на Лонг Айлънд. Химическото чистене определено се числеше към работническата класа, но така и не се постигна единодушие по въпроса дали притежаването на три ателиета за химическо чистене го издига над това.

Джеймс знае какво не е наред с живота му. С писането му. Той загубва вдъхновение с долу-горе същото темпо, с което губи и ерекцията си.

На сутринта на рождения ден на Уини Джеймс Дийк се събужда уплашен. Смята да направи нещо с Уини. Нещо, което тя няма да хареса. И е възбуден.

На обяд Джеймс отива в „Блумингдейл“, за да се срещне със сестрата на Уини. Докато върви към щанда за обувки, разбира, че най-лошият му страх се е сбъднал — Иви не е там.

Той стои насред щанда и не знае какво да прави. Всички го гледат. Той е изложен на показ (като обувка). Вдига една обувка и я оставя. Към него се приближава един продавач. Що за мъж може да стане продавач в щанд за женски обувки? Мъжът пита дали може да му помогне. Джеймс отвръща:

— Не, чакам някого. Жена си. Днес е рожденият й ден.

Защо излъга продавача? Защо изобщо му каза нещо? Ами ако той (един непознат) открие, че Иви не му е съпруга? Ще си помисли, че Иви му е любовница. Какво щеше да стане, ако Иви му бе любовница? Какво щеше да стане, ако започнеше тайно да чука сестрата на жена си? (Това можеше да стане. Иви чука всекиго, сменя гаджетата на две седмици, спи с женени мъже, спи с мъже, с които се запознава на курсовете в образователния център, в „Анонимните алкохолици“, в снекбара.) Когато е в милостиво настроение, Уини казва, че не бива да съдят Иви, защото не е виновна, че е секс маниачка.

Джеймс се разхожда из щанда за обувки. Мисли си да си тръгне, мисли си да даде на Иви някакъв урок. (Сеща се за много уроци, които би искал да даде на Иви.) Но Иви може да се появи всеки момент. Той сяда.

Опитва се да си даде вид, сякаш се чувства удобно. (Започва да се ядосва.) Веднъж, когато беше на четири, се раздели с майка си по време на едно пазаруване в „Блумингдейл“. Влезе в щанда за бельо. Там беше пълно с островърхи сутиени и пояси, които висяха от закачалката над главата му. Беше като гора и той обикаля, мислейки си, че ще зърне майка си зад следващата купчина ликра (ликра ли са използвали тогава или нещо друго?). Но така и не я виждаше. По едно време седна. Разплака се. (Искаше му се да крещи.) Беше уплашен повече от всякога в живота си, преди и след това. И ядосан. Мислеше си, че майка му го е напуснала. Нарочно. Не знаеше какво да прави. (Беше малко момченце.)

— Здравей, Джими.

Иви изниква зад него и закрива очите му с длани. Той не се помръдва. (Не бива да насърчава неприличното й поведение. Но се чувства глупаво да седи в щанда за обувки в „Блумингдейл“ с една сексапилна жена, закрила очите му с длани.)

— Дявол да го вземе, Иви — казва той. — Нямам много време. (С което й напомня с кого си има работа.)

— Срок? — пита Иви („Интелигентно“, мисли си той.).

— Винаги имам да гоня срокове — отвръща Джеймс. — Става дума за отговорност. Нещо, което не ти е познато.

— Леле-е, мерси — казва Иви.

Изглежда малко съкрушена, личи й. Но той трябва да я съкрушава. (Не може да й позволи да флиртува с него. Иви трябва да се научи къде е границата. Тогава може би ще успее да си намери мъж, да го задържи и да се омъжи. Да стане примерен член на обществото.)

— Да побързаме тогава — каза Иви, обръща се и му се усмихва. — И аз имам да гоня срок. Исках това да бъде изненада, чудесна изненада за теб и Уини. Получих онази поръчка от „Ню Йорк Таймс“! О, Джими — казва тя. — Ще трябва да ми помогнеш. Ще ти се обаждам всеки ден за съвет. Нямаш нищо против, нали?

— Как го направи? — пита Джеймс.

Иска му се да се радва за нея, но не може. Иви не заслужава да получи поръчка от „Ню Йорк Таймс“. Тя не е написала и един материал в живота си. Иде му да крещи (както често му се иска напоследък): „Накъде отива този свят?“

— Е, браво на теб — казва той.

Иви вдига някакви обувки. Всичките са сандали с високи токчета. Обувки, които казват „чукай ме“, така би ги нарекла Уини. Той гледа как кракът на Иви се плъзва в сандала. Има хубави крака. Всъщност страхотни крака. Тя дефилира с обувките, обръща се на различни страни.

— Джими — казва. — Страшно ми се иска да се радваш за мен. Опитвам се. Опитвам се да направя нещо в живота. Защо вие с Уини не можете да ме подкрепяте? Поне за разнообразие.

— Подкрепяме те — отвръща Джеймс.

Иви слага ръка на рамото му за равновесие, докато се навежда да свали обувката. Той не отблъсква ръката й. Иви го поглежда многозначително, а той отвръща на погледа й. Мисли си: „Щом тя може да нарушава правилата, може би и аз ще мога.“

Прекарва четири часа в избиране на обувки. Отиват до „Барни“. „Бергдорф“. „Сакс“. Отиват на обяд (в „Джино“). Иви пие вино, той също (отначало възразява и си поръчва бутилка минерална вода, но после, когато Иви е на дъното на първата си чаша, тихо поръчва една за себе си през рамо, сякаш тя може и да не забележи). Накрая се спират на идеалните обувки за Уини. От „Маноло Бланик“. Сандали. Обувките струват петстотин долара. Той плаща с радост. Двамата с Иви се разделят на един ъгъл.

— Ще ти се обадя утре — казва тя, — за да обсъдим моята статия.

— Материал, Иви, материал. Не статия — поправя я той.

После тръгва. Ефектът от малкото изпит алкохол (и наистина е било съвсем мъничко, само една чаша) лека-полека отшумява и започва леко да му се гади, сякаш твърде дълго е бил изложен на природните стихии. Какво е направил (и направил ли е нещо)? Той спира едно такси. За пръв път, откакто е женен, не му се прибира у дома. (Но не му идва наум къде другаде би могъл да отиде.)

Уини се оглежда наоколо

Уини все още смята, че задачата й в тази връзка е да изглежда добре. Да изглеждаш добре е част от завладяването на света. Част от това да си съвършена. (Не става дума да си красива. Красивите жени твърде много си угаждат. Красивите жени са тъпи, понеже не им се налага да полагат усилия.) Тя е висока метър и седемдесет и тежи петдесет и седем килограма. Ако се отпусне, вероятно тялото й ще достигне естественото си тегло, някъде между 59 и 60 килограма. Но тя няма да се отпусне. (Става дума просто за самоконтрол.) Уини мисли много за теглото (вероятно прекалено много. Би трябвало да мисли за по-важни неща, например за идеи. Но кой би могъл да не мисли за това?). Тя е голям, голям противник на женските списания, които използват млади кльощави модели. Това й е болното място. (Тя написа по темата материал от две части със заглавие „Кожата и кокалите не са секси“, а после се появи в две новинарски магазинни предавания по телевизията, където разгроми опонентката си, една модна редакторка от женско списание.) Но самата тя не би искала да бъде „дебела“. (Чувства се зле, когато види някоя приятелка напълняла. Има усещане за превъзходство. Но само защото знае, че другата е нещастна.) Контролира теглото си, като тича около водохранилището в Сентрал Парк всяка делнична сутрин от седем (знае, че е опасно, но по-опасно би било да напълнееш). След това се претегля. Оглежда голото си тяло в огледалото. Обръща се в профил, за да се увери, че коремът й не е изпъкнал и гърдите й не висят. Но и двете са. Мъничко. (Това я разстройва. Кара я да се мрази. Напомня си, че е родила дете, но това не й помага особено.) Ако е напълняла с един килограм, взема мерки. Да се грижиш за себе си е част от поведението на добро момиче.

Понякога, когато се огледа (тоест в офиса или в сайтовете, които посещава в Интернет), има чувството, че е единственото добро момиче, останало на света. (Понякога има чувството, че това е престъпление.) В детските й години всички са били от „добри“ семейства. (Може и да не са били чак толкова добри зад затворените врати, но никой не говореше за това.) Майката на Уини винаги е била перфектно облечена. Къщата й е била украсена подобаващо (с антики и копринени завеси). Тя е готвела и чистела. Уини не е правела такива неща. Майка й не я е карала. И двете са знаели, че Уини ще има „кариера“ и „жена за почистване“. Никога никого не са наричали „чистачка“ или „прислужница“.) Баща й е бил малко откъснат от нея, но не неприятен. Той е бил просто баща, като бащите на всички останали. Не е бил от особена важност. Плащал е сметките. Родителите й все още са женени. Понякога, когато огледа младите жени в офиса, Уини се пита какво е станало с доброто момиче. (Знае, че нейната асистентка би казала: „Доброто момиче е нещо то-о-о-олкова старомодно.“ После би погледнала Уини, без да каже нищо. Но нямаше да е необходимо. Уини щеше да знае какво си мисли тя: че шефката й е старомодна.) Никое от младите момичета днес не е добро момиче (и пет пари не дават за това). Носят се в черно и пъчат своите (големи и някои вече поувиснали) гърди. Обличат къси поли. Рокли, които приличат на бельо. Правят си татуировки. И си пробиват дупки по тялото. Живеят в мръсни тесни апартаментчета в центъра, правят много секс и на другия ден го обсъждат. Никой нищо не може да им каже. Всеки се страхува да не го обвинят в сексуален тормоз.

Понякога (и Уини не може да повярва това) тя се страхува от тях. Не може да повярва, че вече е с десет години по-възрастна от тях. Че нямат нищо общо. Дори да беше с десет години по-млада, пак нямаше да е като тях. Тя беше по-амбициозна. И по-съсредоточена. И не използваше секса, за да напредне. (Макар че се омъжи за Джеймс, което, не може да не признае, хич даже не навреди на кариерата й.) Не идваше на работа с махмурлук и не вземаше наркотици. (Миналата година една от тези млади жени беше хваната да си инжектира хероин в дамската тоалетна. Беше намерена да клюма в една кабинка. От жената за почистване. Момичето беше изпратено на рехабилитация. Не беше уволнено. Нямаше как. Върна се два месеца по-късно.

Накрая деликатно я преместиха в друго списание.)

Тези млади жени не се страхуват от нищо. (Те са настървени. И нахални. Биха направили всичко, за да напреднат.) Миналата година две млади жени бяха изловени да плагиатстват. Едната беше преписала два пасажа от материал, който Уини бе написала преди три години. Когато го прочете, Уини усети, че й се повдига. (Почувства се изнасилена. От друга жена. Не можеше да повярва, че друга жена може да й стори такова нещо. Мислеше, че жените би трябвало да се поддържат.)

Нищо не се случи. (Уини се оплака. От управата казаха, че би трябвало да се чувства поласкана, задето друга жена плагиатства от нея. Това било комплимент.) Накрая младата жена бе повишена.

Уини би искала да се сприятели с тези млади жени. Но се страхува, че бездната е твърде голяма. Иска й се да каже: „Хей, като млада и аз бях бунтарка.“ Но знаеше, че те ще я изгледат недоумяващо. (Така правеха винаги. За да спечелят контрол над положението. Гледаха недоумяващо.) Иска й се да им каже, че когато е била тийнейджърка, желанието да се преместиш в Ню Йорк и да правиш „велики неща“ се е смятало за нещо много дръзко. Както и това, че е спала със седмина мъже, преди да срещне Джеймс. (Единият бе само за една нощ. Другият й беше преподавател. С двадесет години по-възрастен. Той бе първият, който й прави орален секс.) Но няма да им го каже. Знае, че те ще се изхилят. Знае, че до двадесет и петата си година тези млади момичета вече са спали с поне стотина мъже. (И вероятно са прекарали по някоя венерическа болест. Или инфекция. От пробиването на дупки по тялото или татуировките.)

На тридесет и осмия си рожден ден Уини се събужда и е потисната.

Същия следобед прави каквото прави от десет години насам на рождения си ден: отива в „Елизабет Арден“.

Да се поглези.

Правят й кичури и издухване на косата. Правят й маникюр и масаж на лицето. И кола маска на триъгълника. (Никога не би се обръснала там долу. Бръсненето й напомня за онова, което се случи, когато роди. Не е сигурна, че иска отново да го направи.)

Кола маската на триъгълника й причинява болка. Уини я мрази, но си я прави веднъж на два месеца. Това й докарва враснали навътре косъмчета, които тя понякога отскубва разсеяно с едни стари пинсети, преди да си легне вечер. (Джеймс не обръща внимание на това. Той също е добил някои противни навици, например си чопли носа, докато чете, прави сополите на топченце, което оглежда внимателно, преди да го запрати на килима.) По време на кола маската Уини е с хартиени бикини. Налага се да разтвори малко крака („Но само малко“, казва си тя.), а жената (козметичката) се налага да я докосне малко там долу. И двете се преструват, че това не се е случило, точно както Уини отчаяно се преструва, че не мисли за секс. Но винаги мисли. Опитва се да не го прави. Опитва се да не мисли за младите жени в офиса й и как те са правили секс не само с мъже, но и с други жени. Опитна се да не си представя, че жените знаят какво искат другите жени. Искат някой да им разтвори краката. Вместо това Уини си мисли какво ли ще се случи, когато космите й започнат да посиняват. Там долу. Това все някой ден ще се случи. Какво ли ще си помисли Джеймс?

Дали му пука?

Двамата с Джеймс вече не правят много секс. А когато правят, винаги е едно и също. Той й прави орален секс. Тя стига до оргазъм. После идва сношението. Той свършва. Уини никога не е имала оргазъм от „обикновеното чукане“. (Не вярва, че това е възможно. Тайничко си мисли, че жените, които го твърдят, се преструват.)

След кола маската на триъгълника, когато жената излиза от стаята и Уини си обува бикините (практични черни памучни бикини), винаги й се иска да се докосне там долу, но не го прави. Има си някакви граници. Особено когато става дума да си „секси“. Няма да носи дантелено бельо. Прекалено къси поли. Прозрачни блузи. Или нелепи обувки.

— Какво е това, Джеймс? — пита по-късно тя, застанала по средата на спалнята. Сандалите, толкова нежни, че сякаш всеки момент могат да се строшат, ако се опиташ да прекосиш стаята с тях, се полюляват за каишките от пръста й.

— Това е подаръкът ти за рождения ден — казва Джеймс.

— Защо? — пита Уини.

— Ти не ги харесваш — казва обидено Джеймс (понеже знае, че това е единственият начин да се измъкне от ужасната ситуация, която е създал и която започва да му харесва).

— Знаеш, че не нося такива обувки. Не одобрявам подобни обувки — казва Уини.

— Иви е получила онази поръчка от „Ню Йорк Таймс“ — казва той.

— Иви ли избра тези обувки? — пита Уини.

— Отвратително. Получила я е, като е спала с… — и назовава известния журналист, когото Иви е свалила на купона по случай книгата преди две седмици. — Казва, че все още се среща с него.

Уини поглежда Джеймс. Когато го срещна за пръв път, й се искаше да бъде като него. (Тогава всички искаха да бъдат като него. Той щеше да има голяма кариера. Онази кариера, която Уини искаше. На второ място искаше Джеймс.)

— Мислиш ли, че хората все още искат да бъдат като теб, Джеймс? — пита тя. Нехайно. (Той знае, че когато му задава тези наглед безсмислени въпроси, Уини му готви капан. Но е твърде уморен и малко махмурлия, за да го усети сега.)

— Защо някой ще иска да бъде като мен? — пита Джеймс.

— Точно това се чудех и аз — казва Уини, като внимателно слага сандалите обратно в кутията. — Знаеш ли, това наистина е досадно. Искам да ги върна, но не знам кога ще имам време.

— Направи го в обедната почивка.

— Вече нямам обедна почивка — отговаря Уини. — Вече не. Списанието разширява рубриката ми. Става две страници. Ще бъда двойно по-заета.

— Е, браво на теб.

— Не можеш ли да се развълнуваш малко повече? Вече ставам голяма клечка.

— Развълнуван съм — отвръща Джеймс. — Не ми ли личи?

— Защо не се облечеш вече, Джеймс? — казва Уини.

Двамата с Уини ще излизат. Той си сменя ризата и слага вратовръзка. Ядосан е. (Никога нищо не може да направи както трябва.) Научил е Уини на всичко, което знае (или поне така си мисли). Отначало, когато се запознаха, Уини седеше с часове да го слуша и разпитва за работата му. Когато се напиваше (в началото доста често се напиваха и правеха непринуден, страстен секс), Уини понякога му казваше, че и тя иска да стане сериозна журналистка. Че има амбиции и стремежи. Че е умна. Джеймс никога не й обръщаше внимание. Пет пари не даваше, дори и да е тъпа. (А сега понякога му се иска. Да е тъпа.) Отначало гледаше на нея доста едностранчиво. Само във връзка с него самия. Тя беше момичето от гимназията, което в гимназията не бе могъл да има. След това видя, че тя има и други качества. С Уини неловки дотогава ситуации (купони, светско общуване) ставаха непринудени. След една година всички започнаха да ги питат дали няма да се оженят. Внезапно той откри, че си задава същия въпрос. (Не беше сигурен откъде се е появил. Отвътре? Или просто повтаряше онова, което всички казваха?) Тя не беше идеална (макар че не можеше да определи защо), но Джеймс не мислеше, че ще срещне някоя по-добра. Освен това всичките му приятели започваха да се женят. Да имат деца (или да говорят за това). И имаше опасност той отново да стане излишен, както в гимназията.

И все още е излишният. (Иска му се все още да е с Иви. Иска му се точно в момента тя да му прави свирка.)

— Хайде, Джеймс — казва Уини.

Отиват в „Булей“, за да отпразнуват рождения ден на Уини, където както обикновено се преструват („И това вече е само преструвка“, мисли си Джеймс), че нещата между тях вървят отлично. Когато пристига сметката, всеки от тях изважда кредитната си карта и прибира квитанциите, за да ги представи в своето списание като служебни разходи.

„Материалът“ на Иви

— Прочете ли го? — пита Джеймс. Минали са няколко дни. Неделя сутрин е. Рано. Неделната сутрин, когато материалът на Иви трябва да се появи в „Ню Йорк Таймс“.

— Кое да прочета? — пита Уини.

Тя е в кухнята, прави закуска. Това всъщност е единственото време, когато готви („Ако може да се нарече така“, мисли си Джеймс) — реже грейпфрут, нарежда резенчета пушена сьомга и маже крема сирене върху парени хлебни кифлички.

— Материалът на Иви — отвръща Джеймс.

— О. Тази неделя ли трябва да го публикуват?

— Така каза.

— Наистина ли? — пита Уини. — Аз не съм говорила с нея.

— Тя ми се обади — казва Джеймс.

— Надявам се, че не й се обаждаш и ти.

— Още се вижда с… — Джеймс назовава именития важен журналист.

— Хубаво — отговаря Уини. После нарежда чиниите на масата в трапезарията, разгъва една хартиена салфетка и започва да се храни.

— Не ти ли е любопитно? — пита Джеймс.

— Ще стигна и до него — казва Уини. — Между другото, мисля си, че бихме могли да организираме по-добре нашия прием. Може би трябва да изпращаме на гостите въпроса по електронната поща предния ден, за да имат време да помислят хубаво. Така ще получаваме по-добри отговори.

— Мислех, че получаваме — („Ти получаваш“, мисли си Джеймс) — добри отговори.

— Винаги може да се постигне нещо повече, нали, Джеймс?

Уини изяжда две кифлички с крема сирене и сьомга.

— Веднага се връщам — казва тя. — Трябва да си измия зъбите. Имаше лук.

После отива в банята и, както напоследък прави почти след всяко ядене, бърка с два пръста в гърлото си и повръща.

Когато се връща, Джеймс чете вестника.

— Направо си отвратителен — казва тя.

— Какво? Не бива да чета „Таймс“ само защото Иви има материал в него?

— О, стига, Джеймс — отвръща Уини. Сетне грабва половината страници и започва да ги прелиства („Не може да се сдържи, мисли си Джеймс, никога не може да се сдържи“). Накрая стига до светската рубрика. Там, под заглавие „Нещо“ има мъничка кутийка със статия за месното руло. Отдолу се мъдри името на Иви.

— Знаеше ли за това? — пита Уини.

— За кое?

— За „материала“ на Иви. — Уини запраща вестника към него и става. — Останаха ли кифлички? Още съм гладна.

Следобед Уини се обажда на Иви.

— Поздравления — казва тя.

— Хей! — отвръща Иви. — Мерси.

— Е, какво е усещането да си журналист?

— Страхотно — казва Иви. — Другата седмица ще работя върху друг материал за тях. Виждаш ли? Вече усвоявам жаргона. Казах „материал“, а не „статия“. — На фона се чуват стъпки. Иви се засмива. — Може ли да почакаш малко?

— Има ли някой при теб? — пита Уини. („Господи, колко е груба Иви“, мисли си тя.)

— М-да… — отговаря Иви и назовава именития важен журналист.

— Чудесно — казва Уини. — Защото двамата с Джеймс се питахме дали вие с… — и назовава сериозния важен журналист — искате да дойдете на вечеря другата седмица. Ние черпим. Ще видим кога ще е свободен. О, и Иви?

— Да? — отвръща Иви някак подозрително.

— Само не забравяй едно нещо — казва Уини.

— И кое е то? — пита Иви.

— Вече си една от нас — казва Уини (без запъване, за да не заподозре Иви колко трудно й е да изрече тези думи). — И ние сме медиите.