Глеб Голубьов
Гост от морето (9)

8. Сигнали от дълбините

По пътя за заседателната зала спрях Макаров пред вратата на кинолабораторията. Видът му беше победоносен, настроението — прекрасно. Личи, че е отворил работа на лаборантите. Но не пожела да ми разкаже нищо:

— Потрайте малко, всичко ще видите. Това трябва да се види!

В киносалона беше вече тясно, като на откриване на международен фестивал. Слава богу, Волошин ми е запазил местенце.

— Казимир Павлович, седнете при нас, ще се посместим — покани той минаващия край нас Бек.

— Благодаря, но моите химици ще се обидят, ако им изневеря.

— Какви са наблюденията ви, Казимир Павлович? — запитах аз. — Има ли нещо интересно?

Бек разпери леко ръце:

— Аз не обичам прибързани изводи, а нашата наука изисква спокойни анализи. Днес чакаме сензации от Сергей Сергеевич…

— Ех, какви ти сензации — махна с ръка Волошин. — Просто така… Някои наблюдения из областта на хидроакустиката.

— Акустичните способности на кашалотите, разбира се, са интересни — изрече Казимир Павлович бавно, — но темата на вашите изследвания, уважаеми Сергей Сергеевич, има вече дълга история…

— Още великият Леонардо… — прекъсна го Волошин.

— Точно така. Още Леонардо да Винчи пръв е предложил: „Ако ти, когато си в морето, спуснеш във водата отвор на тръба, а другия й край сложиш до ухото си, ще чуеш движещите се надалеч кораби…“

— О, разбира се, великият Леонардо е баща на биониката!

— Но признайте си: конструкцията на вашите хидрофони е основана точно на този прастар принцип, нали? — И тържествуващият Бек се засмя възглухо и тръгна по пътеката да си търси свободно място.

— Хм. И тоя крие нещо интересно — поклати загрижено глава Волошин. — Но последната дума все пак ще бъде наша — додаде той, показвайки ми заинтригуващо дебел вързоп хартиена лента, очевидно от уреда самописец, който държеше в ръка.

Първо прожектираха филма, сниман от мезоскафа при потапянето му.

Да си призная, тези бегли кадри не ми направиха особено впечатление. Те не даваха представа как са изглеждали един до друг кашалотът и мезоскафът. А ние бяхме видели това, без да напущаме кораба. Камерата хващаше ту само мяркаща се набързо опашка на кашалот, ту просто някаква голяма тъмна маса — нищо не можеш да разбереш.

Изглежда и самият Макаров почувствува, че филмът му не предизвика фурор. Когато запалиха осветлението, той се провикна възторжено:

— Уникални кадри, нали?

Но веднага, като погледна лицата на зрителите, вече със съвсем друг тон добави:

— Макар че, естествено, човек би трябвало да види това с очите си. Какво е една камера? Глупачка, все в една точка гледа…

Елена Павловна го дръпна за ръкава:

— Седни, закриваш екрана.

Стана Волошин. Целият му вид показваше пълно и безспорно тържество и аз очаквах, че той, разбира се, няма да се сдържи и ще му дръпне ликуваща реч. Но Волошин каза скромно:

— Сега ще ви покажем няколко кадри, снимани от екрана на апарат — пробен модел. Моля да ме извините за лошото качество на образа на много места. Както сами разбирате, това е само обикновен опит и апаратът трябва още да се доизкусурява. Пуснете, моля, филма от началото. — И с лек поклон също тъй скромно си седна.

Волошин не се излъга: успехът беше пълен. Дори аз, който бях видял тези изумителни кадри, гледах отново с все по-голямо вълнение как лъчът на локатора съпровожда кашалота в дълбините на океана, без нито за миг да го изпуща от полезрението си.

В салона цареше прехласната тишина, само прожекционният апарат бръмчеше. А когато звуковизорът сякаш „съблече“ кита и за миг превърна изображението му в движеща се рентгенова снимка, из салона премина възторжен шепот — и пак го замени напрегната тишина.

Но още по-голямо възхищение може би предизвика сцената на срещата на кашалота с мезоскафа.

Ето в долната част на екрана започна да навлиза стоманеното тяло на подводния кораб. Волошин не се сдържа и побърза да обясни:

— Това е мезоскафът! Гледайте по-внимателно!

— Виждаме — отвърна тихо Логинов. За мое учудване кой знае защо Сергей Сергеевич веднага притихна.

Когато и последният образ изчезна от екрана и лампата светна, аз очаквах веднага да започне обсъждане на видяното. Всички се раздвижиха, зашумяха, учените, седнали на групи по специалности, разговаряха оживено помежду си.

Но Логинов стана и рече:

— Моля не бързайте с изводите и оценките. Всички желаещи утре ще получат възможност още веднъж да видят внимателно интересуващите ги кадри. Ще бъде изработен специален график на прожекциите. А сега кратичко общо съобщение на лабораториите по биология и биохимия. Кой ще докладва?

— Казимир Павлович — каза Елена Павловна.

— Заповядайте.

Логинов седна и чух как шепнешком запита Макаров, който беше на съседния ред:

— Записваха ли се непрекъснато показанията на уредите?

— Разбира се. Нали ти лично водеше бордовия дневник.

— Не става дума за това. Когато свършим, донеси ми, моля те, всички ленти с показанията на самописците.

— Защо?

— Добре, после ще обясня. Пречим — махна с ръка Логинов.

Бек вече стоеше с показалка в ръка пред екрана и поглеждаше строго към салона, молейки за внимание.

— Ще бъда кратък — каза тихо Казимир Павлович. — Двамата с Елена Павловна успяхме предварително да анализираме данните за разпределението на планктона и измененията на солеността на водата два часа преди срещата с китовете и докато се вършеха наблюдения в непосредствена близост до тях. Данните, макар и доста оскъдни, все пак ни се виждат интересни. Моля първата диаграма.

На екрана се появи някаква цветна диаграма, от която, разбира се, нищо не можех да проумея. Трябваше да разчитаме само на обясненията на Бек, но и той просто ни обсипваше с научни термини, като движеше бързо показалката по диаграмата.

— Тук е отбелязано увеличаването на солеността, а тук — концентрацията на планктона. Моля, вторият диапозитив.

Сега на екрана се появи нещо като карта, доколкото можех да се сетя по стрелката в единия ъгъл, която показваше посоката юг-север. Нямаше никакви други ориентири, защото на картата беше изобразено късче от безбрежния океан, където бяхме срещнали китовете. През цялата карта се точеха сините изолинии на солеността и червени, които показваха разпределението на планктона. А тези примитивни фигурки сигурно представляваха скачащите китове?

— Такава беше обстановката, когато се приближихме до стадото кашалоти — продължи Казимир Павлович. — Моля да се сменят диапозитивите един след друг…

С всеки кадър се редуваха рисунки на цветни изолинии с разположението на китовете сред тези неразбираеми за мен образи, а Бек само посочваше времето:

— Дванайсет и трийсет… Тринайсет часът… Тринайсет и петнайсет… Както виждате, кашалотите се движат през цялото време точно перпендикулярно на изолиниите на солеността… Тринайсет и трийсет… Четиринайсет часът и пет минути, тогава имахме малко забавяне във вземането на проби, моля да ни извините… Четиринайсет и трийсет…

А когато кадрите престанаха да се сменят и последният от тях се закова на екрана, Казимир Павлович завърши сериозно:

— И тъй, личи съвсем ясна зависимост между увеличаването на солеността, съответствуващото й разпределение на планктона, струпването на риба и движението на кашалотите. Според мен може да се смята за доказано, че най-важни за тези китове при ориентирането им в открито море са данните, получени чрез хеморецепторите…

Казимир Павлович направи малка пауза и добави:

— Като се има пред вид, че китовете извършват из океаните постоянни миграции на такива далечни разстояния, както и речните змиорки, и при това всяка година се връщат на едни и същи любими места, получените днес данни според мен могат да хвърлят светлина и върху главната загадка, която интересува всички ни, и ще ни помогнат да разберем най-после навигационните способности на змиорките. Благодаря ви за вниманието!

Бек се поклони, сложи показалката и погледна часовника си.

Екранът потъмня. В салона светна.

Нима случайната среща с кашалотите ни беше приближила до разгадката?

— Излиза, че магнитната хипотеза е опровергана? — подпитах Волошин, но той само махна нетърпеливо с ръка и стана.

— Моля за думата, Андрей Василиевич — каза той.

— Днес няма да спорим — поклати глава Логинов. — Нека по-напред да проучим внимателно тези материали. Те също ще бъдат предоставени на всички желаещи в определени по график часове. И без това се заседяхме…

— Само че аз нямам намерение да споря — прекъсна го Волошин. — Имам само едно кратичко съобщение, което няма нищо общо с наблюденията на Казимир Павлович, но според мен не по-малко интересно.

— Добре. Само ви моля по-накратко, Сергей Сергеевич — отстъпи Логинов.

— Ще бъда пределно кратък и дори няма да се качвам на трибуната. Днес, когато наблюдавахме кашалотите с помощта на звуковизора, нашият локатор случайно хвана някакви загадъчни сигнали от неизвестен произход. Те се повтаряха приблизително на всяка секунда и половина. Първо сигнал, после — ехо от морското дъно. Отново сигнал — и пак ехо. Всеки сигнал траеше около три секунди, а височината на тона достигаше петстотин херца. Тъй като в корабните ехолотове не се прилага такава честота и освен „Богатир“ тук нямаше никакъв кораб, трябва да се признае, че с ехолокация се е занимавало някакво живо същество, още непознато на науката. Лентата със записа на сигналите представям за изучаване от всички.

Като каза това, Сергей Сергеевич вдигна над главата си плътно навито руло широка хартиена лента и додаде многозначително:

— Предварителният анализ показва, че тези сигнали много приличат на ония, които изследователският кораб „Атлантик“ случайно успял да улови през пролетта на 1949 година в района на дълбоководната падина край Пуерто Рико. Съвпадат и честотата, и продължителността на сигналите. Струва ми се, трябва да поспрем тук и да се опитаме да се запознаем по-отблизо с тоя загадъчен обитател на дълбините…

В залата се вдигна шум.

— А уверен ли сте, Сергей Сергеевич, че тези сигнали не ги е давал гмуркащ се кашалот? — попита Елена Павловна.

— Прегледайте записа и сами ще се убедите. Сигналите се различават рязко от ония, които се използват от кашалотите.

— Това е морски змей! — подвикна подигравателно някой от задните редици.

Шумът в залата се засили още повече. Логинов стана и изчака да поутихне.

— Разбира се, ще проучим внимателно материалите ви, Сергей Сергеевич — каза той. — Но не можем да спираме тук. Достатъчни са ни и загадките на речните змиорки. А морски змей няма да ловим — освен ако сам не пожелае да ни дойде на гости. Лека нощ!

Всички почнаха да се разотиват, разговаряйки оживено. Волошин се приближи до Логинов и завърза спор. Аз едва успях да настигна Елена Павловна до самата врата и се замолих:

— Но какво открихте днес, обяснете ми на човешки език! Разбирам, че сте уморена, Елена Павловна, ала с две думи…

— С две думи ли? — засмя се тя. — Според мен никой не може да го каже по-кратко от Казимир Павлович. Аз, нарочно го склоних да се изкаже именно той.

— Но изложете ми го без доказателства, просто самата същност.

Тя повдигна рамене.

— Да, същността наистина е проста. Планктонът в океаните се струпва на ония места, където солеността и температурата на водата са най-благоприятни за неговото развитие. Там се струпва и рибата. И ето днес се убедихме, че когато ловят риба, кашалотите също се ориентират по температурата и химическия състав на водата…

— Който те анализират с някакви тайнствени хеморецептори?

— Точно така — засмя се пак Елена Павловна. — Виждате ли колко добре разбирате вече.

— Но какво е това хеморецептори?

— Чисто и просто органи, които служат за възприемане на химическите вещества.

— Разбирам. Но какво става. Излиза, че вие със собствените си ръце помогнахте днес на Казимир Павлович да унищожи вашата магнитна хипотеза за ориентировката на змиорките?

— Какво да се прави, случва се така в науката — повдигна тя рамене. — Но аз не я смятам за опровергана. Това, което узнахме за кашалотите, не трябва да се отнася непременно и за змиорките, тук не съм съгласна с Бек. Но, извинявайте, аз буквално не мога да се държа на краката си, толкова съм уморена. До утре!

Като й пожелах лека нощ, аз се залових да търся Волошин, за да разпитам поне него. Но Сергей Сергеевич вече спеше юнашки сън и хъркаше с някакви особено победни бойки модулации.

На сутринта той беше настроен добродушно-иронично, както и се полагаше на герой на деня. В отговор на разпитванията ми величествено махна с ръка:

— А, просто дребна работа, неточен опит, само от десетина случайни анализа. Е, предполагам, че на близки разстояния кашалотите могат да усетят нещо в морската вода. Но как намират пътя си на хиляди мили?! Тук, Николаевич, никакъв нюх не може да помогне. С не по-голям успех бих могъл да доказвам, че кашалотите, а може би и змиорките се ориентират чрез локация: опипват със звукови сигнали дълбочината, релефа на дъното и запомнят получената „ехокарта“. Може именно с това да се е занимавал вчера тайнственият морски змей.

„Ето че се роди още една хипотеза“ — помислих уплашено и запитах:

— А вие наистина ли вярвате, че е било морски змей?

— Напълно възможно е. За да се излъчват такива сигнали, трябва да има мощен източник. Логинов сгреши, като отказа да го потърси под водата, после ще съжалява за това. Обръснете се по-бързо, уважаеми представителю на всемогъщия печат, та да отидем да изберем по-хубаво кадърче за вашата бъдеща книга. Бръснете се, бръснете се, аз ей сега ще се върна.

Но се върна след половин час по-мрачен от облак и без да продума нищо, грабна някакви книжа и веднага отиде в лабораторията си.

Причината за тази внезапна промяна на настроението му узнах, когато прочетох по пътя за столовата току-що окачената заповед на началника на експедицията. В нея се „обръщаше внимание на началника на лабораторията за нова техника С. С. Волошин за недопустимата небрежност, проявена при наблюдаването на мезоскафа с помощта на недостатъчно проверени уреди…“

Ама че строг е Логинов!