Глеб Голубьов
Гост от морето (7)

6. Тайнственото „алито“

Научният съвет завърши, но разпалените дискусии продължаваха от сутрин до вечер във всички кътчета на кораба.

„Подгряваха“ ги змиорките, които плуваха някъде в морските дълбини и от време на време съобщаваха за присъствието си с условни сигнали. Всеки сигнал се чакаше с нетърпение от всички и към един часа следобед участниците в експедицията се събираха неизменно на горната палуба, около голямата карта, на която се нанасяха току-що получените и разшифровани пресни сведения.

— Вървят като по компас! — произнася Макаров възхитено с басов глас.

Да, все по-удължаващите се е всеки изминат ден червени ивици на маршрутите на всички змиорки постепенно се събират в едно дебело снопче, насочено точно към Гибралтар!

В това време над „Богатир“ прелита малко ято някакви птици. Летят високо, едва се виждат на небето. И аз подхвърлям дума, че тайнствената способност на змиорките да си намират верния път е може би по-чудна от загадката около ориентацията на птиците…

— Какво им е на птичките! — пренебрежително маха с широката си лапа Макаров. Ръцете му съвсем не подхождат на учен. Отде са се взели на дланите тия мазоли, като на гребец или на дървар? И защо са винаги издраскани — сигурно и той се занимава с някаква техника, а с такива дебели, непрегъващи се пръсти май не е лесно да се пипат тънки жички и мънички бурмички…

— Птичките лесно си намират пътя — продължава Иван Андреевич, присвивайки сините си, малко хитри очички. — Тях вече сме ги разбрали. Те виждат звездите и слънцето. А под водата е вечна тъмнина. Температурата на голяма дълбочина също е винаги почти еднаква. Никакви ориентири, трудно е да определиш даже къде е „горе“ и къде „долу“, защото водата придава на телата практическа безтегловност. Астрономите казват, че космосът, където не действуват законите на Нютон, може да се оприличи на ципа на сапунен мехур: ако се движиш дълго в една и съща посока, на края ще се върнеш там, отдето си тръгнал. Представяте ли си? Под водата е също като в космоса, само че без звезди.

— Затова ли смятате за най-вероятна магнитната хипотеза? Но защо тогава балтийските змиорки се отклониха и изчезнаха?

Очите му съвсем се скриват в дълбоките си хралупи-цепнатинки, косматите вежди помръдват и Макаров отговаря уклончиво:

— Ще видим…

За разлика от темпераментния и разпален Волошин той не обича да спори.

А наоколо споровете все повече и повече се разгорещяват…

Аз вече не затварям бележника си, изписвайки страница след страница:

„Казимир Павлович смята, че тайнственото изчезване на змиорките, докарани от бреговете на Балтика, съвсем не е свързано с магнитната буря. Той си има хипотеза, която се различава донякъде от «класическата».

— За ориентирането на змиорките в открито море помага не толкова температурата и солеността, колкото химическият състав на водата. Те нямат никакъв орган, способен да долавя измененията в земното магнитно поле. Пък и това е несигурен ориентир, както току-що за сетен път се убедихме: достатъчна е дори малка магнитна буря, за да станат компасите безполезни. А химическият състав на водата във всеки район се характеризира с голямо постоянство. И обонянието на речните змиорки — това е много важно! — е развито до съвършенство. Ние правехме специални опити. Установи се, че змиорките могат да различат най-нищожни примеси от чужди вещества във водата. Ето например за нагледност: ако разтворим в Ладожкото езеро само един грам спирт, змиорката ще го усети. Представяте ли си колко тънко е обонянието й?

— Но защо се загубиха, отбиха се от пътя тъкмо балтийските змиорки, а не местните?

— Защото за балтийските змиорки преминаването в Средиземно море, чиято вода се отличава с много висока соленост и температура, се е оказало прекалено рязко. Това именно ги е отклонило…“

Доводите на Бек ми се струват убедителни. Змиорките може наистина да се ориентират по миризмата — нали уж е вече доказано, че точно така далекоизточната сьомга намира пътя си към устията на реките, където някога се е родила.

А на змиорките им помага и течението. Сигналите потвърждават, че през цялото време те се движат горе-долу на една и съща дълбочина, в неговите струи, които ги носят към Гибралтар.

Но има и други хипотези. Когато се приближих до една от спорещите групи, аз чух разпалени разсъждения за гравитацията. Тук доказваха, че змиорките се ориентират по промените в силата на земното притегляне, които нашите уреди са безсилни да доловят, и това звучеше много убедително.

Макаров не се месеше в споровете, но Елена Павловна продължаваше да защищава магнитната хипотеза.

— Ами ако опитът не е изпипан както трябва и вашите сигнализатори пречат на змиорките да се ориентират по магнитните линии, отклоняват ги със своите смущения? — има тя непредпазливостта да каже веднъж на Волошин в стремежа си да разбере защо част от змиорките са изчезнали в дълбините на океана.

Сергей Сергеевич даже за известно време онемя от възмущение, а после се залови да доказва, че всички сигнализатори са снабдени със специална защита, не могат да дават никакви смущения. И защо тези мними смущения са объркали само балтийските змиорки, а останалите продължават да се движат уверено към Гибралтар?!

— Такива нападки са непозволен похват, драга Елена Павловна — негодуваше комично Волошин. — Още повече спрямо съюзник.

Доколкото разбрах, Сергей Сергеевич също поддържаше магнитната хипотеза, макар и в донякъде променен вариант. В това може би се прояви отново неговата „техническа склонност“. Той смята, че змиорките се водят не просто от магнитните влияния, а от електрическите токове, които пронизват всички пластове на морската вода. А рибите, както отдавна вече е доказано от съветските учени, са много възприемчиви към такива токове.

Ала Казимир Павлович се отнася към тази хипотеза още по-скептично, отколкото към магнитната:

— Карти на земното магнитно поле има отдавна, и то доста точни. А за електрическите токове в океаните почти нищо не знаем. Посоките им са изучени далеч по-малко, отколкото например на обикновените течения.

Слушам тези спорове и все повече изпадам в недоумение. Но какво, изчезването на балтийските змиорки по време на урагана и магнитната буря опровергава ли всички хипотези или ги потвърждава?

Кой е прав? Ето и още една хипотеза: днес Сергей Сергеевич с много тайнствен вид ми намекна, че е възможно някакво съвсем особено „навигационно обоняние“ да води змиорките към Саргасово море…

— Повярвайте ми: ние сме пред откриването на съвсем нов вид енергия, която може да се предава мигновено на всякакви разстояния.

Шегува ли се с мен или не? А какво мисли Логинов? Попитах Андрей Василиевич какво мисли. Той повдигна рамене и отвърна:

— Моята хипотеза се състои в това, че не градя никакви хипотези. Много по-интересно ми е да изучавам чуждите. Да наблюдавам, тъй да се каже, играта на ума.

Изглежда, че началникът на нашата експедиция наистина не си криви душата. Аз вече започвах да свиквам с държането на Андрей Василиевич, малко странно за човек, който ръководи всички научни изследвания, а още повече за директор на институт.

Така че ние плавахме полека по лазурните вълни на топлото море, под синьото високо небе, като често спирахме, за да организираме поредната научна станция. Тогава „Богатир“ лягаше в дрейф понякога с часове, а към водата се устремяваха цели гирлянди от какви ли не уреди. Те осведомяваха за температурата и солеността на водата на различни дълбочини, за скоростта и посоката на теченията. Други уреди измерваха електрическите токове в морската вода и отбелязваха и най-малките промени в магнитното поле.

Няколко пъти изстрелвахме ракети. Те се издигаха над стартовата площадка бавно, с грохот, сякаш неохотно и като увеличаваха постепенно скоростта си и преодоляваха земното притегляне, изчезваха в небето. Предназначението им беше да проучат и съобщят по радиото на учените какво става през това време в атмосферата.

Всички тези сведения, получени от небесата и от морските дълбочини, се нанасяха на широките полета на картата, където се събираха в едно снопче алените линии на загадъчните маршрути на змиорките, устремени към далечните си мръстилища…

Елена Павловна и Макаров направиха няколко опита в лабораторията, като поставяха змиорки в магнитни полета с различна сила. Тези изследвания дадоха неочаквани резултати. Змиорките възприемаха добре изкуственото поле, докато то се различаваше малко по напрежение от природното, земното. А силните магнитни въздействия, превишаващи четиридесет и дори петдесет пъти тия, които са обичайни за земното поле, напротив, не влияеха никак на змиорките!

Излиза, че магнитната буря съвсем не можеше да отклони балтийските змиорки от пътя им. Навярно те дори и не са я усетили. Но защо тогава са се загубили?

Магнитната хипотеза изглежда се рушеше. Елена Павловна ходеше съвсем обезсърчена. В замяна на това Бек тържествуваше.

Ставаше горещо. От юг, откъм Африка, по цели дни духаше горещ вятър, който понякога посипваше палубата с остри песъчинки. Странно беше да се мисли, че може да са донесени направо от пустинята Сахара.

Освен вече дотегналите забрани да не се пуши на всички палуби и да не се хвърлят угарки зад борда, високоговорителите известяваха страшно нови нареждания: да не се ходи из служебните помещения без ризи, да не се излиза на бака разголени по гащета, да не се изнася на палубата спално бельо и да се спи само в каютите, „за да не се превърне корабът в плаващ катун“…

Постепенно корабът ни стана родна къща, а плаването — привичен и дори малко скучничък бит. Аз вече много добре се ориентирах из многобройните стълби и коридори и даже престанах да се спъвам в комингсите — прекалено високите стоманени прагове на люковете.

Но учените продължаваха да ме учудват с необикновените си занимания.

Когато се отбих веднъж в лабораторията при биолозите, заварих Елена Павловна и Казимир Павлович да изучават една най-обикновена муха. Те поред разглеждаха през микроскоп крачетата на мухата, които при голямо увеличение изглеждаха като мъхнати стъбла на някакви чудновати палми, и си разменяха загадъчни отсечени реплики:

— Прекъснахте ли напрежението?

— Да. Но трябва да се измери киселинността.

В стъклен буркан до микроскопа на масата сърдито бръмчаха още десетина мухи, жадуващи да дадат приноса си за науката.

— Да можехме непрекъснато да измерваме как се мени потенциалът — въздъхна Бек.

— Волошин може би ще успее да измисли как да се прави това? — проговори Елена Павловна.

Горкият Волошин! Сега ще го накарат пък да мисли как да се сложи на муха термометър. Това май не е по-лесно, отколкото да подковеш бълха…

Но когато учените ми обясниха каква тайна на мухата ги интересува, цялата ми ирония бързо се изпари. Оказва се, че природата е надарила обикновената муха с чудната способност моментално, за част от секундата, да прави химически анализ на всички вещества, до които едва се докосват мъхнатите й крачета.

— И което е най-поразително — разясняваше ми оживилият се Казимир Павлович, — мухата възприема с тъпичките косъмчета на крачетата си не химическите въздействия, а електрическите…

— С други думи, нервните клетки на мухата се възбуждат различно, в зависимост от електрическите свойства на молекулите на веществото — вметна Елена Павловна.

— Точно така — разпали се още повече Казимир Павлович и започна да се разхожда покрай масата. — Вместо бавните химически реакции мухата прави мигновен електроанализ. Представяте ли си колко примамливо би било да се създаде такъв анализатор?

„Представям си как ще се запали Волошин от тази задача“ — помислих си аз.

Приятелите ми отново се заеха да изучават мухата под микроскоп, а аз се оттеглих, като се постарах да затворя вратата без скърцане, за да не им преча…

Веднъж заварих Бек в каютата му да се занимава с нещо друго, което ми се стори още по-чудновато.

Той изучаваше внимателно фотокопия от някакъв ръкопис. Цялата маса беше отрупана с големи гланцови отпечатъци. На нея бяха скупчени и дебели книги в старинни подвързии. Между тях ми попадна под окото разтворен латино-руски речник.

Ръкописът явно беше на латински. Големи листа, изписани от горе до долу със ситен, но красив и лек, сякаш политнал нанякъде почерк. И веднага странни рисунки и по полетата, и направо между текста — нещо като преплуващи река коне, някакъв ципест крак, като на жаба, а под него — човек, застанал до гушата във вода, лицето му закрито с нещо като маска.

— Какво е това? — учудих се аз.

— Това ли? Фотокопия от ръкописи на Леонардо да Винчи.

— На кого?

— На Леонардо да Винчи, гениалния учен и художник — нима сте забравили?

— О, не, разбира се, много добре зная какъв е бил Леонардо да Винчи. Но защо ви са неговите ръкописи?

— Опитвам се да ги разшифровам в свободното си време.

Учудването ми нарастваше и изглежда твърде красноречиво се изразяваше на лицето ми, защото Казимир Павлович ме покани да седна на края на леглото, като ми освободи местенце от натъркаляните и тук книжа и отпечатъци, и се постара да ми обясни по-подробно какво точно го интересува.

— Леонардо бил всестранно развит човек, гений. Помните ли как ги е наричал Енгелс: „титани на епохата на Възраждането…“ От какво ли не се увличал: и от авиация, и от алпинизъм, от научна организация на труда и океанография, от всевъзможни предмети на домашния бит и от загадките на вселената, а да не говорим какъв гениален художник е бил! Много изследвания е посветил Леонардо да Винчи и на морето, по-специално на водолазното дело…

Казимир Павлович порови в купчината отпечатъци и ми подаде един от тях.

— Виждате ли, леководолазна маска, почти съвременна.

— А формата на очилата е дори по-удобна, имат по-широко зрително поле.

— Може би. Бележките на Леонардо по водолазно дело били пръснати из най-различни ръкописи. За пръв път се опитал да ги събере и разшифрова нашият забележителен учен професор Рубен Абгарович Орбели, когото с пълно право можем да наречем основател на подводната археология. Когато публикувал преводите си, в Италия дори помислили, че Орбели е успял да открие в един от съветските архиви някакъв неизвестен ръкопис на Леонардо да Винчи.

— Казимир Павлович, защо няколко пъти си послужихте с думата „разшифрова“? — попитах аз. — Нима ръкописите на Леонардо са зашифровани?

— Там именно е трудното — въздъхна Бек. — Вгледайте се по-внимателно във всеки ръкопис…

— Но аз не зная латински.

— Дори и да знаехте, пак нищо нямаше да разберете. Първо, Леонардо от детинство е бил левак и затова бил свикнал да пише не както е общоприето, а обратно — отдясно наляво. Освен това оригиналните мисли изглежда толкова бързо се сменяли в главата му, че ръката не сварвала да ги записва. Затова си служел със съкратен скоропис. Отгоре на това Леонардо понякога ту разделял думите на срички, ту обратно: съединявал заедно няколко думи. Често вместо „g“ пишел „d“, „u“ заменял с буквата „i“, а някои букви обръщал въобще наопаки.

— Н-да… Като че нарочно искал да ви създаде работа! Но защо е правел това?

Казимир Павлович повдигна рамене:

— Може би машинално или по-право съзнателно. За да не може всеки да прочете записките му. Затова и досега, за съжаление, повечето от тях остават неразшифровани.

— Но защо все пак му е била нужна такава секретност?

— Причините са много. Спомнете си времето, в което е живял. Страхувал се да не го обвинят в магьосничество, в черна магия. Но главното може дори да не е в това.

Като потършува, Казимир Павлович извади малко квадратче от дебела хартия. На него беше написано нещо на пишеща машина — значи, явно не с ръката на Леонардо, — макар че може вече да е успял да изнамери и пишеща машина, този наистина сторък гений?

— В много записки Леонардо твърди, че е открил и проверил начин за престой под водата на всякаква дълбочина, „доколкото може човек да изтрае без ядене“ — както пише той. Значи, няколко часа, а дори и дни, нали? За дишане използвал някаква газова смес, която наричал „алито“. Това може да се преведе горе-долу като „дъх“ или „дишане“. Състава й скрил, но тя не е обикновен въздух. И не чист кислород. — Казимир Павлович повдигна замислено рамене, въртейки между пръстите си квадратчето дебела хартия, после спря погледа си на него и добави: — Леонардо е дал отговор на въпроса, който зададохте: защо е зашифровал изобретението си. Искате ли да знаете?

— Разбира се!

— „Как и защо не описвам начина си за престой под водата — колко време мога да остана без храна, и не публикувам и не разпространявам това? — прочете Бек монотонно. — Поради лошата природа на людете, които биха извършвали смъртоубийства на дъното на моретата, като разрушават корабите от дъното и ги потапят ведно с намиращите се на тях люде…“

Казимир Павлович ме погледна и запита:

— Ясно ли ви е?

— Да. Но нали все пак се надявате да разшифровате това загадъчно „алито“?

— Може би. Във всеки случай трудовете на великия Леонардо могат да ни помогнат да намерим най-добрите газови смеси за гмуркане на големи дълбочини. Аз вярвам в това. Сергей Сергеевич, макар и да взе на подбив увлечението ми, разправяше веднъж, че американски инженери, изглежда, се опитали неотдавна да построят безмоторен самолет по схематичните чертежи на Леонардо да Винчи. И представете си: самолетът лети великолепно!

— Не е ли остарял?

— Не.

Дълго престоях тогава в каютата на Бек и когато я напуснах, си мислех по какви удивителни пътища наистина се развива науката в наше време. Нещо повече, най-интересните открития се извършват именно в допирните точки, на границите на различните науки, и върху тях работят едновременно инженери и биолози, химици и физици. Но излиза, че и предишни открития могат внезапно да оживеят, подхранвайки науката с нови оригинални идеи.

Обаче змиорките, „маймуните с две души“, чудните анализатори в крачката на мухите, подводните кози и зашифрованите ръкописи — как да се смеле и систематизира всичко това?…

Животът си течеше нормално, а „Богатир“ плаваше все по-нататък и по-нататък. Ние минахме гърбатите скали на Гибралтар и излязохме в простора на Атлантика.

Змиорките ни бяха извели точно. Но какво ще правят сега? Как ще си намерят пътя към мръстилищата в открития океан?

Изглежда, че до Гибралтарския пролив змиорките бяха просто изтласкани от дълбочинното течение. През цялото време те са се държали в неговите струи и никакви ориентири не са им трябвали.

А балтийските змиорки? Дали не са се загубили, понеже това течение се е оказало съвсем непривично за тях. Ако са се насочвали към мръстилищата по обичайния път — през проливите Зунд и Категат, в открито море са щели да попаднат в мощните струи на Гълфстрийма. И са щели да плуват срещу течението — все по на юг, където водата е по-топла…

Учените бяха прекъснали привичния им път и ги бяха пренесли по въздуха в съвсем друго море — в топлото Средиземно. Змиорките са намерили в дълбините му някакво течение и автоматично са се насочили срещу него, точно към противоположната на Гибралтар страна. Сигурно затова и са се загубили? А е трябвало да плуват по течението, както са направили местните змиорки.

Но ако цялата работа е само в това, значи, възникват нови трудности и загадки. Защо така различно се държат змиорките, които са се родили някога все в същото Саргасово море и само по каприза на вълните и теченията са били отнесени след това, едни към устията на прибалтийските реки, други — към Черно и Средиземно море? Как са запомнили, че за да стигнат до мръстилищата, първите трябва да плуват срещу течението, а вторите — по него? Много сложни инстинкти се получават, просто някакви зачатъци на разумен избор на пътя…

Сега змиорките са в безпътица. Пред тях е откритият океан. Как ще си търсят пътя по-нататък?

В коридора край локаторната, зад чиято врата Логинов и Волошин се ослушваха в сигналите от морската дълбина, се бяха насъбрали хора…

Сигурно бе минал не по-малко от един час, когато от локаторната излезе Логинов, огледа бързо, изпод вежди напрегнатите ни лица, усмихна се и без да чака въпроси, каза накъсо:

— Движат се точно на запад.

— А течението?

— Течението завива на юг, видях на картата — отговори някой от тълпата.

Застаналата до мен Елена Павловна се извърна към мъжа си. Лицето й сияеше. Двамата с Макаров веднага започнаха да се измъкват бързо от коридора…

Нима наистина земният магнетизъм води змиорките?

Минаха още няколко часа. На картата се появиха първите знаци. Вече не оставаха никакви съмнения: змиорките излизаха от течението, сякаш знаеха, че то може да ги отнесе далеч на юг, покрай бреговете на Африка. А Саргасово море беше на запад, и змиорките уверено се насочваха натам!

Загадки, само загадки. И не ни остава нищо друго, освен да се запасим с търпение и да вървим подир змиорките. Кой знае, може някое случайно наблюдение, някакъв дребен на пръв поглед факт да ни даде на края ключа за изясняване на удивителната тайна?