Илияс Есенберлин
Хан Кене (10)

II

Есиркеген не беше буен и неудържим младеж, като някои от байските синове в Семипалатинското руско училище. На випускниците на това училище им предстоеше да станат в бъдеще офицери, чиновници, ага-султани, телом и духом предани на царската власт. Но стана така, че най-умните и способни от тях, като усвоиха руския език и култура, попиха и онази напредничава, революционна същност, с която се отличаваше тази култура дори в тежките времена на николаевския деспотизъм. Към тези ученици принадлежеше и Есиркеген.

Какви ли не разговори водеха помежду си! И всичко се свеждаше до едно. Тревожеха ги неграмотността, затъпяването и беззащитността на родния народ, предаден във властта на невежите, разпасани ага-султани, бийове и всякакви други мошеници. Те мислеха за бъдещето…

И неволно мислите им се обръщаха към руския народ. Трябваше да се наваксва изпуснатото и въпреки средновековното феодално мракобесие, коренно да се променят битът и нравите, царящи в степта. Те разбираха вече, че за да се случи това, трябва да се промени начинът на стопанисване. Казахите живееха като номади в степта, както и предците им преди хиляда години. А при номадския начин на живот не можеше и да се мисли, че могат да бъдат настигнати напредналите народи и страни. Историята на Русия, особено епохата на Петър Велики, ги увличаше, обясняваше им много неща. Трябваше да се учат от руския народ. Именно от народа, а не от николаевските жандарми и палачи…

Есиркеген бродеше из покрайнините на Семипалатинск, беседваше с руските мужици-преселници, а скоро след това се запозна и с руски заточеници. Все повече от тях пристигаха в степните земи и това бяха истински хора, разбиращи мъката на неговия народ. През дългите зимни вечери, заседявайки се с връстниците си в квартирата ту на един, ту на друг заточеник, те слушаха безкрайните разгорещени спорове за бъдещето на Русия и започваха да разбират, че то е неразривно свързано с бъдещето на техния народ. Те вече разбираха, че царизмът не би могъл да бъде победен с отделни разпокъсани действия, че само в тесен съюз с руския народ победата ще бъде постигната.

Събуждайки се нощем, Есиркеген размишляваше над всичко чуто вечерта… Какви ли не завоеватели бяха безчинствали на казахска земя — китайски, хивински, бухарски, кокандски, джунгарски! Но каквито и опустошения да бяха предизвикали, народът намираше в себе си сили да се изправи от кръвта и пепелта, като птицата от приказките. И сега, колкото и тежки да бяха царските и султанските налози и ограничения, все по-ясно виждаше Есиркеген братската ръка на руския народ, който бе подложен на не по-малък натиск от царското самодържавие…

С руския народ — против царя!… Още по времето на Разин и Пугачов се бе зародило това братство на потиснатите. Именно тогава възниква и съюзът на руския цар със степните мирзи и султани, за които самодържавието става най-добрата защита срещу народа.

Друг път няма… Разбират ли това Кенесаръ или батър Агибай, превърнал се за Есиркеген в символ на родния му народ?

 

 

Той завърши с медал Семипалатинското училище и се готвеше през есента да постъпи в императорския кадетски корпус в Петербург. През лятото, както обикновено, Есиркеген отпътува за родния аул. Беше 1841 година или годината на кравата според казахите…

Дали защото Есиркеген много беше мислил за бъдещето — на народа и своето, дали защото беше се изморил от занятията и изпитите, но побледня и отслабна. Старецът Масан, който отдавна вече бе прехвърлил осемдесетте, веднага забеляза това и разбра, че младежът го мори някаква тайнствена болест. Според степния обичай той не започна веднага разговор с внука си. Едва когато той си почина от пътуването и малко дойде на себе си, Масан-бий го покани да поседят заедно.

— Скъпо мое внуче, човешката мъка прилича на рогата на Искандер — рече той. — Ако не бъде разказана никому, расте с краищата навътре, все по-дълбоко наранявайки душата. Ти пред очите ми вехнеш от нея. Ако би могъл да разкриеш мислите си пред стареца, направи го. Ръцете ми са немощни, но главата ми засега нито ден не е бездействала…

Есиркеген отдавна искаше да сподели всичко с дядо си и не скри нищо.

— Истина казахте, ата, гнети ме мъка. Само че не моя, а мъката на всички казахи…

Масан-бий дълго и внимателно се вглеждаше в него преди да започне да говори.

— Народната мъка?… Ти трогна душата ми. Винаги съм се страхувал, че няма да остане след мен мой приемник с голямо сърце. Дребни душици по-често се появяват на бял свят. Бог се е смилил над мене преди края ми!… Говори…

— Четири години учих, дядо. Може би съм се родил такъв, неспокоен, но те ми се сториха по-дълги от четири живота. Ако мислите бяха вода, отдавна да съм се задавил в океана, който ме заобикаля. Иска ми се да престана да мисля и да започна да действам…

— Тъй… тъй… Но с какво е пълен този океан? Разкажи ми…

— Това е океан от народни сълзи.

— Че какво, аз вече осемдесет години го гледам този океан… Намери ли нещо, с което можеш да го изгребеш?

— Стигнах до мисълта, че сами не можем да сторим това. Океанът от народна мъка се простира и извън пределите на степите ни. Различни са езиците, верите, навиците, но на простите люде винаги им е зле. И в борбата с белия цар нищо няма да постигнем, докато се носим из степта като диви сайгаци. Има различни руски хора, самият ти неведнъж си говорил за това. Трябва да се учим от онези руси, които знаят повече от нас, и да вървим с тези, които са против своя цар. Все повече стават те и тяхно е бъдещето.

— А как да постъпим с палачите? — В очите на стареца за миг пламна зло огънче, което тутакси угасна. — Разбира се че всеки сокол се смята за владетел в собственото си гнездо. Прокълнатото, кървавото време ражда и кървави мисли. Навярно си прав. Но какво ще каже твоя народ, когато му предложиш това? Дали винаги се съобразява с онова, кое е добро за него, а кое — лошо? Наистина, има една пословица: „Ръцете да му изсъхнат на оня, който не се грижи за близките си по кръв!“ Малък е твоят народ и като плашлива кошута се мята из степта. Само гледай да не заслужиш проклятието му…

— А винаги ли е прав народът в своите проклятия? Ето Кенесаръ. Част от хората го проклина, а друга е с него.

— Да, така е. Животът не е толкова прост, че всичко в него да бъде само бяло или само черно. Изживял съм си го вече тоя живот и пак много неща не разбирам…

— Нужно ми е да определя отношението си към Кенесаръ… — Есиркеген помълча. — Лятото бързо отлита. За първия сняг вече трябва да съм в Петербург. За там се минава през Оренбург…

— Ти искаш направо оттук да заминеш за Оренбург?

— Да. От Кара-Откелски окръг към Атбасар, а оттам — през Каракоин-Каширлъ ще вървя към Иргиз. Там са аулите на Кенесаръ и би ми се искало да остана там за малко…

— Какво пък, по това, как живее краят, не е трудно да разбереш душата и помислите на управниците му. Само че това е твърде опасен труд. Едва ли ще те пуснат жив сарбазите на Кенесаръ, като разпознаят в тебе роднината на ага-султан Жамантай…

— И все пак ще замина! — твърдо изрече Есиркеген.

— Разбира се — отвърна Масан-бий.

Младежът бе решил да премине през аулите на Кенесаръ отдавна, още когато се очерта пътуването му в Петербург. Имаше и друга тайна цел. Още през лятото му бяха съобщили, че семейството на бившия туленгут Абдувахит е преминало на страната на Кенесаръ…

Може би ще успее да се види с Кумис. И ако тя макар и малко е небезразлична към него или просто се нуждае от помощта му, той ще направи всичко възможно. Гнусното насилие на Конур-Кулджа над нея не му даваше покой…

 

 

Трима конници яздеха един до друг по степта. Средният — светлорус добре сложен джигит на прекрасен дорест кон бегач — беше именно Есиркеген. Облечен беше както се обличаха в аула: шапка от кожата на пор, сукнено палто с яка от видра, хубави ботуши. Съвсем иначе изглеждаха спътниците му: единият — рижав дългуч, другият — смугъл здравеняк. Те бяха с еднакви излиняли чекмени с дълги ръкави, с износени агнешки тъмаки-качулки. Още отдалече ставаше ясно, че двама придружители-телохранители съпровождат джигит от богато семейство.

Въпреки бедните си одежди, двамата придружители бяха доста добре известни в степта хора: рижият — с песните си, а смуглият — като ненадминат борец. Те предварително се бяха договорили, че при среща със сарбазите на Кенесаръ ще кажат, че отиват при роднините на младия джигит в Улътау. Те самите трябваше да съпроводят Есиркеген до Оренбург и до зимата да се върнат в Каркаралъ…

Изминаха няколко денонощия, откакто бяха напуснали Каркаралъ. Гостоприемните казахи харесват хората, които се отправят на такъв далечен път, за да навестят роднините си. Щом преминаха планината Аргънат, където пътят рязко завиваше на запад, се наложи да казват вече, че самите те са от рода там и отиват при близките си към река Иргиз. Веднага се виждаше, че не са разбойници или степни бродяги, и хората им вярваха. „Добрият племенник макар веднъж в годината задължително ще навести роднините на майка си!“ — казваха старците в аулите, одобрително клатейки глави.

Сега вместо леко пожълтелите есенни треви на Саръ-Арка все по-често срещаха прегорял до бяло пирей, чий и бодлив храсталак. Времето също се смени, студен поривист вятър ги удари в лицето. Въпреки това рижият придружител с цяло гърло пееше простичките си песни: ту шеговити, ту печални, проникващи право в сърцето. А като спираха да си отдъхнат, Есиркеген изваждаше от пътната си чанта тетрадка и записваше всичките му песни.

— Защо правиш това? — питаше всеки път другият придружител, поглеждайки косо в тетрадката му.

— За да не забравят внуците ни дядовите песни! — казваше Есиркеген и въодушевен от думите му, певецът се стараеше с всички сили:

Напразни разпри погубват народа ми,

където ум е нужен, копието пускат в ход.

Какво ще ни донесат свадите, братя?

Какво, освен разорение и несгоди?

 

Размислете, синове!

Стига братоубийства.

Много ли сме на земята?

Кого плашиш, казах?

Кръв братска има по ръцете,

а шията — в примка е…

Лицето на Есиркеген побеля като платно.

— Чия е тази песен? — попита той.

— На акъна Ръм от рода атъгай…

— Кога и защо я е съчинил?

— Преди около три години, когато родовете атъгай, караул и тока се сбиха заради пасбищата. Много народ погина…

Есиркеген не продължи да разпитва и да записва тази песен. Тя и така звучеше в ушите му… Но кой бе този акън Ръм? Нещо не се чува името му в степта. Ясно е, че не е от онези, които съчиняват хвалебствени оди за байовете и султаните и не живее от техните подаяния. Защото много такива ходят по аулите от една сватба на друга. Добре е, че вече се намират сред казахите хора, които разбират колко гибелни са междуособиците…

И ето че и той пее, този човек: „А шията вече е в примката“. Колко трудно ще бъде да обясни на народа, че именно в съюза с руските прогресивни люде е нашето спасение. И все пак рано или късно той ще разбере това. Царската примка от шията ще разкъсаме с общи сили!

— Ето ни вече в аула — прекъсна мислите му борецът. — Днес тук ще пренощуваме…

Аулът се простираше на бреговете на степно езеро и имаше около тридесет юрти. Това беше едно от разклоненията на рода табън, което лагеруваше оттук до самите брегове на Атърау, както казаците наричаха Каспийско море. Тази година не бяха могли да се преместят и прекараха лятото в местността Кзъл-Дингек, точно на границата на Младшия и Старшия жуз.

— Защо не се преместихте навреме? — попита Есиркеген стареца с лопатообразната брада — стопанинът на юртата, където спряха за нощувка.

— Когато лагерувахме там миналото лято, сарбазите на хан Хивъ взеха половината ни животни. А другата половина в началото на зимата ни отнеха пък войниците на хана на Коканд. Почти нищо не ни остана, с което бихме могли да лагеруваме…

Старецът наведе глава, срамувайки се, че няма с какво да нагости пристигналите, освен с рядък айрян и иримшък. Една кльощава кравичка и три кози бяха останали на това семейство.

— Оказва се, че отдалече идете — едва чуто каза старецът. — Би трябвало да заколя за вас овен…

Очите на Есиркеген се насълзиха.

— Не се тревожете за нас, аксакал. Ние сме ви премного благодарни за святото ви радушие!…

— Да, което го няма, не можеш го догони и с най-бързия кон — въздъхна старецът. — Няма да бъде лесно на аула ни да се възроди след толкова много беди. Битият си е винаги бит. Но какво да се прави, трябва да се понасят ударите на съдбата. Комуто Бог е дал душа, няма да го лиши от милостта си…

На разсъмване, когато се стягаха вече за път, старецът отново захвана да се извинява за оскъдното угощение:

— Прощавайте, синове мои. Такива времена дойдоха… Ако побързате, към обяд ще стигнете аула Алтай. Те са малко по-богати от нас…

Напускайки аула, те още веднъж се убедиха колко е беден. Десетина слаби крави, една олисяла камила, която не бяха отнели от тези хора само защото беше стара, и няколко кози — това беше всичката живинка. Даже кучетата, които мълчаливо лежаха пред юртата, бяха с опадала козина от недояждане и с подвити опашки.

Да, само руското могъщество би могло да опази сега неговия народ от пълно измиране. Хивинците и кокандците просто грабят каквото им попадне. Но когато китайският император хвърли мрежата си, малцина ще се измъкнат живи от нея. Само през хиляда седемстотин петдесет и шеста година изкла той повече от милион торгаути, населяващи степта между Арал и Черен Иртиш. Можеше ли да бъде сигурен, че няма да настъпи такава година и за казахите? От векове изпитващите към нас люта ненавист китайски богдъхани нима ще пожалят нашия мил народ? Тук няма да има никакви колебания или състрадание… И тук също е важна помощта на Русия. От кого би се уплашил в случая китайският богдъхан, ако не от русите. Може би и Коканд с Хива и Бухара съществуват до ден-днешен само благодарение на руското съседство. Такава е логиката на историята, която му преподаваше в Семипалатинското училище заточеникът декабрист…

Слънцето вече изплува на хоризонта. В безкрайната пустинна степ не се виждаше нищо живо. Към обяд полъхна ветрец и те изведнъж усетиха някаква неприятна миризма.

— Какво ли означава това? — каза борецът, като душеше въздуха. — Дали някой не коли животно? Напомня миризмата на кръв.

Пред тях се издигаше хълм. Есиркеген се понесе към него, като шибна коня с камшика си, и конят сам спря, треперейки и присядайки на задните си крака.

Големият аул бе пред тях. По-точно не аул, а онова, което бе останало от него… Ужас предизвикваха овъглените, още димящи скелети на юртите. Шанраките — дървените куполи — в по-голямата си част се бяха сринали на земята. Навсякъде се търкаляха трупове на хора, ридаеха, плачеха жени… Молла с бяла чалма четеше молитва над мъртвите насред аула. Няколко души до сами хълма копаеха гробове. Това бяха старци и юноши, не се виждаха мъже и млади жени…

— Ох, милите ми! — с традиционния скръбен вопъл се понесе към разгромения аул Есиркеген. Подхващайки горестния му вик, спешиха конете си след него придружителите му.

Едно денонощие останаха те в този аул, помагайки да погребат убитите, успокоявайки както могат останалите сираци… Бедата бе настигнала хората ненадейно, докато всички още спели. Пушечни залпове разбудили людете и те се мятали между юртите, без да могат да предприемат нещо.

Аксакал Карибай разказа на Есиркеген как бе станало всичко. Аулът на алтайския род се преместил тук от Саръ-Арка заедно с Кенесаръ. Преди това са живели на устието на река Жабайа — там, където се влива в Есил. Но когато започнал строежът на тяхна земя на околийското градче Атбасар, волю-неволю им се наложило да напуснат.

Макар да тръгнали с Кенесаръ, военна подкрепа не са му оказвали, само плащали определените им налози, доставяли месо и фураж. Само тази пролет малка група джигити се включила в отрядите му. Някой от враждебните им родове направил донос, като ги обявил за предани поддръжници на Кенесаръ. Горчаковите ага-султани изпратили най-големите си главорези-туленгути, а на помощ на тях комендантът на Орската крепост изпратил редовен отряд казаци. Цяла нощ бушувал пожарът, жените били насилвани, извършвали се убийства, грабежи…

На сутринта палачите отвели със себе си младите мъже и жени. Сега от аула заминал куриер при Кенесаръ, но той е далече и едва ли ще изпрати някого по следите им.

Решиха да свърнат на север и да тръгнат към Оренбург, минавайки през аулите на Кенесаръ. Като се качи отново на седлото, Есиркеген се замисли дълбоко. Спътниците му също мълчаха, дори рижият придружител изостави песните си. Пък и как можеха да се веселят след всичко видяно?…

Есиркеген въздъхна дълбоко… Може би нищо не разбираше и обикновените руски войници имаха същите цели, като император Николай? Не, твърде много добри руски люде бе видял той, за да повярва в това. А пък Николай простите войници го наричат „Тоягин“? Той бе чул това с ушите си!… Освен това бе видял с очите си как по заповед на Горчаков на плаца пребиваха до смърт с пръчки войника, който бе пуснал арестувания въстаник казах…

Дори човешките пръсти на ръката не са еднакви. Може ли да се смятат за еднакви всички руски хора? Ето, двата клона на един и същи дядо Абълай и те са кръвни врагове… Но защо Кенесаръ не разбира това? Или той иска да умре в бой като ранен барс?

Присъединяване, което ще донесе в бъдеще велики плодове?… Да, въпреки всичко той ще се бори за него.

Разкъсван от съмнения, Есиркеген едва сега забеляза, че слънцето клони на заник. Той се огледа. Все същата мъртва степ се простираше наоколо, студеният вятър духаше, притискайки към земята пожълтялото изсъхнало коило…

— Някъде тук трябваше да има аул! — Борецът посочи с камшик някъде встрани. — Конете се намъчиха…

— Не само конете… — отвърна тихо Есиркеген. — Душата ме боли…

За пръв път откакто напуснаха разгромения аул отговори той на своите спътници.

Свърнаха наляво, към невисока верига хълмове. Като повървяха още малко, видяха крайните юрти на някакъв аул. И неговият вид бе необичаен. Изглеждаше сякаш че или току-що бе пристигнал тук, или че се канеше сега да се вдига. Край натоварените камили тичаха кучета. А в три все още несъбрани юрти, край които стърчаха на пръти конски опашки — бунчуци, покривите бяха накръст покрити с черен креп в знак на траур…

— И този аул го е посетила бедата! — тъжно рече борецът. — Дайте да го заобиколим…

— Къде ще избягаш от бедите на собствения си народ! — възкликна Есиркеген и пришпори коня си.

Но от групата въоръжени конници в края на аула вече се отделиха няколко души и препуснаха насреща им.

— Кои сте и накъде сте тръгнали? — звучно извика един черномустакат сарбаз, без да обръща внимание на поздравите им. Сивият аргамак се извиваше под него, пристъпвайки неспокойно.

— Свои сме!… — отвърна Есиркеген и изведнъж забеляза синята сукнена нашивка на Кенесаръ на гърдите на черномустакатия.

— Какъв свой?… Да не би да искаш да кажеш, че с тебе сме от един баща и от една майка? Хайде, казвай по-скоро кой си, ако не искаш да опиташ камшика!…

— Що за поздрав!… Какво ни нападате, без даже „добър ден“ да ни кажете? — Есиркеген говореше със спокойно достойнство. — Идваме от Саръ-Арка и отиваме при роднините на майка ми от рода табън на брега на Иргиз…

— А от коя част на Саръ-Арка?

— От Каркаралински окръг.

— Каракесекци сте, значи, така ли?

— Да…

— Значи сте от оня Каракесек, дето хората останаха без истинска кръв в жилите си и истински мъже в племето?

Есиркеген кипна от такова оскърбление, но овреме се взе в ръце и укроти гнева си.

— Значи и сред казахите има люде, които не са чували за Казбек Златоустия! — усмихна се той.

Яростен гняв пламна в очите на черномустакатия сарбаз.

— Каракесекци винаги са се отличавали с острия си език. Да не би и ти да си от потомците на самия Казбек-бий?

— Отгатнахте!

— Хитрата лисица сама падна в капана… Хайде, върви след нас!…

Едва сега Есиркеген разбра, че злобата на хората на Кенесаръ срещу ага-султан Жамантай може да се излее върху него. Но не започна да спори и последва черномустакатия. Десетина конника с пики и боздугани в пълна готовност ги съпроводиха до средата на аула.

Но при влизането чуха плач от крайната бяла юрта. Сред казахите от древни времена има обичай най-напред да се влезе в дома на починалия и да се прочете молитва. Есиркеген слезе от коня и джигитите на Кенесаръ не му попречиха…

Влизайки в юртата, той първо видя хора с изпокъсани малахаи и раздърпани чекмени, които плачеха и нареждаха на различни гласове. В лявата част на юртата лежеше млад джигит с гърбав нос и едва забележим пух вместо мустаци. Той по-скоро напомняше спящ човек, отколкото мъртвец. Край главата му седеше дребна съсухрена женица с разпуснати побелели коси. Тя драскаше до кръв с нокти хлътналите си страни и нареждаше:

Бъди трижди проклет, Кене!

Да се затрие родът ти, злодею!

Какво да правя нещастната аз

без светлината на очи-и-ите ми!…

Досами нея седеше млада красива жена — жена или сестра на убития. Големите й черни очи безжизнено бяха втренчени в стената на юртата. Като прочете молитвата, Есиркеген излезе…

Отведоха ги в друга голяма юрта насред аула. Към въжето, с което бе овързана юртата бе привързан бял кон с широки гърди, голям като камила. А в юртата, срещу входа, полулежеше огромен на ръст мъж. Като видя влезлите, той надигна глава от възглавницата. На грамадна квадратна буца приличаше този странен черен човек.

— Ето, Агибай-ага, хванахме ги в края на аула! — доложи черномустакатият сарбаз. — Оказаха се от аула на самия Жамантай. Казват, че отиват на гости при роднини на майка му, която уж живеела на Иргиз…

Човекът буца погледна Есиркеген с любопитство. Той се учуди, като чу името на батър Агибай, един от главните сподвижници на Кенесаръ. Тези аули нали не му симпатизират твърде. Но Есиркеген не попита нищо, само направи дълбок поклон пред прославения човек:

— Асалаумагалейкум!…

— Алейкумассалам, сине мой!… — Агибай внимателно се вгледа в очите на Есиркеген. — Какъв си ти на подлия разбойник Жамантай?

В погледа на батъра, въпреки неговата суровост, светеше такава простодушна добрина, че бе невъзможно да го излъжеш.

— Аз самият съм внук на Масан-бий, а тези добри хора ме придружават…

— Значи си роден под щастлива звезда… Не си твърде близък роднина на Жамантай. А старецът Масан все пак не е лош човек. Как се чувства той зад гърба на белия цар?…

— Дядо ми е жив и здрав…

— Да, тъй и трябва да бъде… — Агибай тежко въздъхна. — Който не се махна от родните места, той все пак е по-добре. А ние се носим ли носим по белия свят като подгонени вълци…

— Вие, навярно, не е трябвало да напускате родината…

Агибай застрашително се свъси вежди.

— Искаш да стана слуга, облизващ чужди чинии, като Жамантай? Внукът на мъдреца Масан-бий би трябвало да е по-умен. Не, добре, не ме чеши там, където и без това ме сърби. Та накъде отивате?

Така и не се реши да каже цялата истина Есиркеген и повтори версията си за това, че отива при роднините на майка си.

— При потомците на Букей, така излиза! — забеляза батърът. — Какво пък, не е твоя вината, че дядо ти стана сват на султанско изчадие… Кажи по-добре пътем не си ли се отбил в аула на аксакал Карибай?…

— Отбих се.

— Ако си се отбил, значи си видял какво е сторено там?

— Видях…

— Това е дело на такива, като роднината ти Жамантай! Те са подбрали за туй пъклено дело най-жестоките си туленгути. А палачите са били повикани от някои аксакали от техния аул…

Батър Агибай сякаш се оправдаваше за нещо пред самия себе си… Скоро Есиркеген разбра каква е работата. Когато през аула, в който сега се намираха, преминали войниците на Карибай, оттук не са изпратили куриер при Кенесаръ. Между впрочем той строго предупреждавал за всички придвижвания на войници и туленгутски отряди на ага-султаните незабавно да се съобщава в щаб-квартирата му. Нещо повече, наплашените от преминаващите ага-султанови туленгути люде от този аул излъгали самия Кенесаръ, като казали, че никого не са виждали. Като разбрал това, разгневеният Кенесаръ начело на петстотин сарбази сам нападнал този аул и заповядал да завържат за опашките на конете осем аксакала. Влачили ги по пътищата, докато не издъхнали. Младият джигит, когото сега оплакваха, се опитал да се застъпи за старците, но го стъпкали с конете. Петдесет джигита и тридесет девойки отвел със себе си Кенесаръ като заложници, а на Агибай и неговите сарбази заповядал да прекарат аула на контролираната от него територия…

И отново се сви сърцето на Есиркеген от състрадание към тези нещастни люде. Когото и да послушат, все едно — чака ги разплата, отмъщение на противниковата страна. Ако биха се покорили на Кенесаръ, биха ги смазали войниците и ага-султановите туленгути. Не хивинците, бухарците, кокандците или царската войска, а своите, съотечествениците се изтребват един друг. Какво може да бъде по-тежко за народа?…

— Може и да бяха виновни така жестоко наказаните аксакали, че не съобщиха за палачите… — промълви Есиркеген с треперещ глас. — Но нали са направили това от страх пред разправа от страна на властите. Пък и каква вина имат тук останалите хора?

Батър Агибай наведе очи:

— Нашият Кенеке другояче мисли… Не му се иска да повярва, че в целия аул не се е намерил дори един истински мъж, който да му съобщи за наказателния отряд. Затова смята целия аул — от мало до голямо — за враждебен към себе си. И освен това иска другите да не свикват така. Тъй винаги се е постъпвало в степта…

— Но така може бързо да унищожиш целия народ! — възкликна Есиркеген.

— Враговете трябва да се унищожават, било то казахи или пък други…

Неуверено прозвучаха словата на батъра.

— А вие самите как мислите? — не издържа Есиркеген.

— Нито веднъж моят камшик не се е вдигала срещу беден, обикновен човек. Виж, някои бийове, пък и някои тюре помнят вкуса й…

— Но Кенесаръ — той е тюре!

— Той не е такъв тюре, като другите — отвърна Агибай. — Кенесаръ… Не-е-е!…

Батърът сякаш сам спореше със себе си…

Това започна твърде отдавна. Батър Агибай и Байтабън не одобряваха безумната жестокост на Кенесаръ. А той пък знаеше това и специално им заповядваше да провеждат наказателни набези. Агибай мълчеше, а младият и избухлив Байтабън разказваше за това пред всички. Познавайки характера на Кенесаръ, Агибай се тревожеше за съдбата на младия батър…

— Синко, задаваш ми труден въпрос!… — печално рече Агибай на очакващия отговор Есиркеген.

— Момчето правилно каза! — дочу се от полутъмната юрта нечий глас. — Твърде жестоки станахме с хората напоследък. Казваме, че всичко е в името на тяхното щастие, а проливаме точно тяхната кръв. Кого би излъгал с такова щастие?…

Есиркеген пъргаво се обърна и видя слабичък синеок джигит. Въпреки казахските дрехи, виждаше се, че не е казах. Това бе Жусуп — Йосиф Хербрут…

— Русин ли сте? — попита на руски Есиркеген. Той бе чул, че сред сарбазите на Кенесаръ има избягали руси.

— Всеки случай, близък до русите… — усмихна се Йосиф Хербрут. — Поляк съм.

— Как попаднахте при казахите?

— Как съм попаднал в Казахската степ, съдейки по вашето чисто руско произношение, разбирате. А при Кенесаръ дойдох, борейки се за същите онези идеали, като в родината… И ми се струва, че правдата и свирепата жестокост са несъвместими…

— И аз така мисля! — разпалено извика Есиркеген.

— Да се надяваме, че с времето все повече хора ще достигат до такъв извод…

Батър Агибай се вслушваше в онзи, който така дръзко говореше на руски с Есиркеген, и в душата му се промъкна подозрение. Но като си спомни разправата на Кенесаръ, пусна младежа.

Обаче Есиркеген не си тръгна веднага. Още дълго време разговаря той с Йосиф Хербрут, когато излезе извън ограждението на аула.

Като изслуша разказа на Есиркеген за това, какво е видял по пътя си и за възникналите съмнения, Йосиф Хербрут твърдо каза:

— Нямат сега друг път казахите. Те влязоха в състава на Русия и пътят им на борба с царизма сега е един — заедно с русите. Правилно сте решили за себе си този най-труден въпрос!…

— Говорихте ли за това с Кенесаръ? — рязко попита Есиркеген.

— Да — спокойно отвърна оня. — Започвам все по-малко да го разбирам. Страхувам се, че същото става и с народа…

Есиркеген пое нататък, отправяйки се вече право към Оренбург. По целия път не излизаше от главата му картината на опустошените, изпаднали в нищета аули, в ушите му звучаха плачове и проклятия. И вече нямаше значение от кого плачат хората — от хивинците, кокандците, царските палачи или от сарбазите на Кенесаръ…

 

 

В Оренбург случайно узна от един джигит, че Кумис е тук, в дома на генерал Хенс.

— Тоя урус-жанарал е голям чудак! — разказваше джигитът. — Войниците му палят аулите, а той събира осиротелите деца, храни ги, учи ги на четмо и писмо. Смешни хора са тия русите!… А Кумис е нещо като бавачка или майка на тези деца…

Този джигит бе човек на Таймас, поддържащ тайна връзка с Алтъншаш. Точно той му посочи пътя към дома на Хенс.

Кумис не беше вкъщи. Заедно с Алтъншаш бяха извели децата някъде извън града на разходка. Но в коридора самият стопанин на дома — генерал Хенс — видя Есиркеген и прояви интерес към него, като разбра, че отива да учи в Петербург. Той даже помилва по главата Есиркеген:

— Учи се, младежо!… Сега народът ти не се нуждае от друго, освен от образовани хора. И се връщай по-скоро, тъй като нужен ще си тук, като въздух за дишане!…

Есиркеген внезапно почувства необичайно доверие към този човек с добри, умни очи. Задъхвайки се, разказа му всичко, което бе видял по пътя насам.

— Кой знае дали няма да поискат в Петербург да направят от мене също такъв безпощаден палач-офицер, като войсковия старшина Лебедев или като нашите султани полковници и подполковници?… — възкликна той.

Генерал Хенс го слушаше със светнали очи.

— Не, младежо, с тебе не ще могат да сторят това! — с твърда увереност в гласа каза той. — В Петербург няма само казарми. Там, сред прогресивните хора, ще намериш ти истинската Русия и веднага ще почувствуваш, че си нужен не само на своя народ, но и на нея!…

Хенс говореше малко високопарно, но такова дълбоко убеждение се усещаше в думите му, че бе невъзможно да не му повярваш. Още дълго разговаряха те за историята. И Есиркеген разбра, че ако всички руси мислеха като някои генерали палачи подобно на Горчаков, то отдавна в степта не би останал нито един „инородец“. Но мнозинството от руския народ както може се съпротивлява на самодържавието и рано или късно произволът и беззаконието ще бъдат победени. Да, още немалко кръв ще се пролее в степта… Но трябва да се стремим тя да бъде колкото се може по-малко…

Генерал Хенс внезапно премина на казахски език, с което порази Есиркеген.

— Добра пословица има в степта — каза той. — „Не хвърляй шубата в огъня, като си сърдит на въшките!“ Така и казахите не трябва да бъркат недостойните, жестоки и прости чиновници с руския народ…

Разговорът им бе прекъснат от върналите се с децата Алтъншаш и Кумис. Като видя Кумис, Есиркеген не можа и дума да издума от някакво необичайно вълнение. А тя така се зарадва на пристигането му, че обгърна здраво шията му и кой знае защо се разплака…

Те така и не можаха да поговорят за онова важно нещо, което чувстваха и двамата. На заранта Есиркеген заминаваше за Петербург.