Илияс Есенберлин
Хан Кене (9)

I

Оренбургският военен губернатор граф Василий Алексеевич Перовски се отпусна в мекото кресло, притвори леко сините си проницателни очи и като поглаждаше с лявата си ръка високото си чисто чело, се отдаде на размишления… Как се случи така, че влезе в съглашение с метежния султан? Нали именно този Кенесаръ бе центърът, около който отново се събраха уж смирилите се бунтовници от бреговете на Тургай, Илек, Иргиз. Обвиняват го в липсата на противодействие. Честно казано, той действително не очакваше, че синът на Касъм тюре от Средния жуз толкова бързо ще намери общ език с предводителите на толкова родове от Младшия жуз…

Впрочем и такова обвинение не би го заставило да търси съглашение с метежниците, ако не бяха особените обстоятелства. Някак си все така става, че вълненията сред киргизите в степта или казахите, както те самите се наричат, съвпадат с бунтовете на крепостните мужици и яицките казаци. Ето и сега… Налага се да изпраща команда след команда за потушаването…

Като оправдание може да се използва доводът, че султан Кенесаръ сам се обърна към него с молба за помирение. И това бе, по всяка вероятност, искрено. Къде е то, това оригинално послание?…

Василий Алексеевич Перовски протегна ръка към листа плътна, канцеларска хартия, и започна да чете, повдигайки от време на време вежди… „Хиляда осемстотин трийсет и девета година… Година на глигана според изчислението на Ордата… Месец март — науръз… Още от времето на нашия дядо Абълай ние, степните казахи, сме живели с русите в мир и съгласие като родни братя. Но тъй като хората на сибирския губернатор не ни даваха мира, бяхме принудени да воюваме против желанието си… Позволете да доложим на Ваше сиятелство, че откакто стъпихме на подведомствената Ви земя, нито веднъж не сме предприемали враждебни действия против Русия. Умоляваме Ви да доведете това до сведение на настоящите власти…“

Нали справедливост искаше, този степен султан. Нима задачата на империята тук е да си създаде излишни врагове? Особено такива влиятелни сред ордата, като внукът на Абълай. Няма нищо по-лошо от тъпата войнишка праволинейност на княз Горчаков. Нима същият този Кенесаръ не се нуждае от руско покровителство. И не би ли станал много по-верен и полезен поданик, отколкото всички тези лукави ага-султани, приласкани от княза? Само малко гъвкавост трябва. Неведнъж вече се бе убеждавал в това. И противно на княза, веднага препрати посланието на Кенесаръ до военния министър граф Чернишев и вицеканцлера Неселрод. Към него приложи свое писмо с ходатайство за помилване и опрощаване на Кенесаръ. Само така би било възможно да прекрати вълненията и да привлече степта на своя страна.

Комай дори в Петербург са разбрали това. Във връзка с молбата му да се нареди на сибирския генерал-губернатор да не се намесва в работите на казахите, преселили се на територията на военното губернаторство, последва съответното разпореждане на военния министър. Князът се обиди и му отговори с доста язвително писмо.

Перовски леко се усмихна, спомняйки си тази смесица от оскърбено честолюбие и истинска детска наивност в политиката, която бе характерна за старите войници от пруската школа… „Довеждам до Ваше сведение, графе, че не съм си и помислял да управлявам вашите киргиз-кайсаци. Имам си достатъчно работа с моите и всичките ми грижи са да опазя повереното ми от господаря генерал-губернаторство от кръвожадните орди. Бунтът, вдигнат от султан Кенесаръ, представлява твърде сериозна опасност, тъй като действията си той умело прикрива с лекомислени обещания да върне някакви си древни свободи, предвид на което мнозина го следват просто заради лесната печалба и грабежите…“

Князът не бе лишен от известна проницателност, но именно затова имаше повече основания за мирния изход на вълненията. За съжаление твърде малко са хората в обкръжението на княза, които разбират това. На него, на Перовски, тук, в Оренбург, слава Богу му бе провървяло. По-скоро му помогна това, че в тези времена много не са на почит умните хора в столиците и се стремят да ги отдалечат към границите на империята. Е какво пък, границите въобще нищо не са загубили от това…

Да, на него му бе провървяло. Сред другарите му по служба бяха най-добрите умове на Русия. Мнозина от тях са тук и вършат своето благородно дело за прославата на Русия… Веляминов-Зернов, знаменитият историк-ориенталист, милият Дал, съставящ речника си… Кой по-добре от тези хора разбира колко полезно би било за същите тези казахи присъединяването им към Русия? Но дали те първи няма да се отвърнат от него, ако тръгне по пътя на не особено умния княз Горчаков и започне с куршуми да насажда прогрес!…

Или да вземем например началника на Оренбургската погранична комисия генерал Хенс. В наказателните експедиции беше вземал неведнъж лично участие, но никога не беше допускал крайни мерки. Нещо повече, със свои средства бе открил приют за останалите без родители казахски деца, учеше ги на грамотност, самият той бе научил езика им. И казват също, че пишел изследване по история и етнография на ордата. И всичко това не просто така, а с велика човешка любов. Ето такава е тя, Русия!…

Графът си спомни какво му бе казвал един близък нему човек — полският заточеник, поетът Виткевич. Големи способности бе открил той сред киргизите-кайсаци, най-тънко усещане за поезия, музика, цветове. А какви великолепни експонати бе събрал в организирания от него музей приятелят на великия поет Мицкевич — Томаш Занд!…

Да, заедно с оръдията и войниците на княз Горчаков идват и такива хора. И те определят бъдещето, а не пролятата взаимно кръв. Колкото по-малко кръв се пролее, толкова по-добре. Затова и бе придал тогава такова значение на писмото на Кенесаръ…

А какъв бе резултатът от всичко това?… Още през 1838 година господарят бе издал указ, в който се казваше, че „отзоваваните за престъпни деяния в арестантките роти киргизи, след изтичане на определените им срокове да не се връщат в ордата, но годните и надеждните да бъдат взети войници, а останалите да бъдат отправени в Иркутска губерния за заселване“. Когато узна от доклада за примирието с Кенесаръ, както и че той, по същество, е прекратил нападенията си над оренбургските гранични укрепления и над казашките селища, господарят издаде през миналата, 1840 година манифест за амнистия на Кенесаръ и височайше опрощаване на всичките му деяния. Нещо повече, върнати бяха всички негови близки, намиращи се на заточение, а делата на намиращите се под следствие хора, за които той се бе застъпвал, бяха прекратени…

Целта беше почти постигната… Между впрочем, съгласно манифеста на господаря тогава бе освободен и големия син на Вали хан Губайдула, който беше заточен в Сибир не без участието на мащехата му Айганъм. По нейна молба също така бе заточен и братът на покойния й мъж — Сартай. И всичко това защото биха могли да претендират за ханския престол, пресичайки пътя на децата й към него. Ох, никак не е лесно да се ориентираш в тази степна политика, че и с „умната“ глава на княз Горчаков!…

Затова и не беше тръгнал освободеният Губайдула при мащехата си в родния край. Не бе отишъл и при брат си — кушмурунския ага-султан Чингиз, а се бе насочил неочаквано направо към Кенесаръ. Не му е толкова глупава политиката на този метежен султан. Неговата подкрепа е къде-къде по за предпочитане от тази на всички останали.

Айганъм!… Графът неволно се усмихна, спомняйки си за нещо отдавнашно и приятно! Това се случи преди двайсет и пет години на бала у император Александър. Те, младите гвардейски офицери, в надпревара ухажваха прекрасната кайсашка ханша, неочаквано появила се в двора и съживила обществото. Седемдесетгодишният й мъж Вали хан ден и нощ не ставаше от зелената маса, играейки със също толкова престарели сенатори. И веднъж той, Перовски, млад и блестящ тогава гвардеец, й се призна в любов.

И ето че тази бивша светска красавица така жестоко се бореше за влияние сред ордата!…

Мислите на графа постепенно взеха по-мрачна насока. Припомни си един друг, много по-невесел императорски прием, който се бе случил неотдавна. И императорът отдавна вече бе друг — с тежък оловен поглед, и веселбата бе малко. Пък и самият той не бе ли се сторил на милите грациозни дами като едно такова младеещо се и безвкусно наконтено старче генерал някъде от далечната погранична провинция?

Малко преди това бе се състояла несполучливата му експедиция в Кокандското ханство. По височайше благоволение му бе разрешено да дойде в столицата, за да си почине малко. Повече от четири месеца беше прекарал той там и вече си мислеше за връщане на служебното си място, когато неочаквано бе поканен на придворен бал. Там Василий Алексеевич Перовски лице в лице се сблъска и с император Николай I. На височайшето лице беше изписано явно неудоволствие. Всичко бе разяснено от разхождащата се с царя поредна фаворитка — красавицата Макеевска. Като погледна лукаво графа, тя възкликна:

— Ах, Ваше величество!… За неизпълнението на Вашето обещание отчасти вина има и граф Василий Алексеевич…

Перовски неразбиращо гледаше усмихнатото й лице. Трябваше да каже нещо.

— Ако Ваше величество нещо сте обещали някому, то нима не ще дадем живота си, щото обещанието да бъде изпълнено!…

В края на краищата всичко се разясни. В императорския двор в последно време започнаха да излизат на мода бухарските коприни. И ето че керванът с коприна, който петербургските подражателки на модата очакваха за този бал, се оказа разграбен някъде край Ташкент от хората на бунтовния султан Кенесаръ…

— Това не може да бъде! — учуди се Перовски. — Вчера получих депеша, че подопечният ми султан Кенесаръ още на пети септември се е намирал в главната си квартира на брега на Тургай. На цели хиляда версти от Ташкент!…

— Кайсашките ханове не са руски генерали, на които им трябват два месеца, за да се доберат от Оренбург до Арал! — Царят говореше отсечено, без да щади честолюбието на графа, ръководил провалената експедиция. — На този ваш разбойник са му били достатъчни седем дни, за да се окаже край самите стени на Ташкент с четири хиляди конника!

Перовски наведе глава:

— Простете ми, Ваше величество, но аз наистина нищо не знам…

— Че откога в Русия генералите узнават от царя какво става сред поданиците им? — Николай I смръщи вежди. — Моля, мога да ви доложа. Вашият подопечен султан Кенесаръ, доколкото ми е известно, още на седми септември самолично се е провъзгласил за хан на кайсаците и само след седмица е започнал война срещу кокандския хан.

— Не може да бъде!… — прошепна Перовски…

Само преди няколко дена той бе получил писмо от Хенс, изпълняващ в отсъствието на военния губернатор неговите задължения. Хенс съобщаваше, че адютантът му Херн още на първи септември се е намирал в щаб-квартирата на Кенесаръ, откъдето току-що се е върнал. Той доложи, че там царят тишина и спокойствие и всички очакват окончателния резултат от преговорите…

Царят махна с ръка и на лицето му се изписа така добре познатото на всички гнусливо-пренебрежително изражение.

— Днес пристигна пратеник с депеша от кокандския хан… Все пак следва да запомните, Василий Алексеевич, че нашето добро към вас отношение не означава съгласие за провъзгласяването на този Кенесаръ за степен император. В Руската империя това не може да бъде разрешено. Във Вашия спор с Горчаков аз сега заставам на негова страна… Освен това нали не трябва да ви обяснявам, че когато руските интереси са се сблъскали в цяла Азия с интересите на британската корона, надали е разумно да се подкопават нашите добри търговски и всякакви други отношения с Коканд, Бухара или Хива? И не може всеки губернатор в Русия да води своя политика. Така че стига напразно сте губили време с този Кенесаръ. Днес издадох заповед на Чернишев с обединените усилия на Сибирска и Оренбургска линии да се приключи с това веднъж завинаги. Ако пък вие, графе, смятате, че не ще можете с исканото старание да изпълните тази заповед, то…

Перовски наведе ниско побелялата си глава:

— Слушам, Ваше величество!…

— Е, какво пък, заминавайте тогава за Оренбург!

И царят направи с ръка разрешителен жест. Граф Василий Алексеевич Перовски още по-ниско наведе глава. Когато вдигна глава, оренбургският военен губернатор видя само отдалечаващия се изправен гръб на самодържеца и почти плътно долепената до него стройна фигурка с рокля от обикновена китайска коприна. Той си спомни буйните грубовати разцветки на средноазиатския атлас и въздъхна дълбоко. Какво ли правят сега с този атлас прашните и пропити с пот сарбази на Кенесаръ?…

Графът беше осведомен за сводническата роля на военния министър Чернишев в романа на царя с красавицата Макеевска. Беше му известно, че от известно време онзи полага усилия да бъде назначен неговият далечен роднина, генерал-майора от артилерията Обручев на мястото на Перовски. Само благодарение на непонятната благосклонност от страна на царя към него военният министър не се осмеляваше направо да дава съвет за осъществяването на съответните служебни промени. Но сега лукавият Чернишев като че ли постигна целта си.

И още неволно си помисли Василий Алексеевич Перовски, че отношенията в руския императорски двор малко се отличават от отношенията между казахските султани, които се ядат помежду си за власт и влияние. Те със сигурност ще се разберат — тези султани и днешните руски управници…

 

 

Няколко часа след разговора със самодържеца, в ранното утро на следващия ден, Василий Алексеевич Перовски замина за Оренбург и в най-скоро време пристигна там. Веднага след пристигането си той узна от Хенс всички подробности. Предстоеше срочно да бъдат разработени необходимите мероприятия по ликвидирането на метежа и самоуправството на Кенесаръ.

Предварително до всички ага-султани спешно бяха изпратени куриери с искане незабавно да се явят в Оренбург. Вчера вече почти всички пристигнаха и генерал Хенс състави подробен доклад за положението в степта. Младият ясноок адютант доложи на военния губернатор за пристигането на Хенс.

— Нека да влезе!… — уморено махна с ръка Перовски.

Влезе генерал Хенс, висок човек с орлов нос и кестеняви, леко къдрави коси. С очилата си в златна рамка той по-скоро приличаше на учен, отколкото на военен. Чувстваше се, че отношенията между военния губернатор и подчинения му началник на пограничната комисия са лишени от онзи храбър войнишки дух, който съществуваше в павловските времена и който с нова сила се бе възродил в сегашните царски времена…

Кабинетът на граф Перовски представляваше доста просторна квадратна зала с няколко тапицирани със златисто кадифе кресла. Освен стандартния императорски портрет в цял ръст, тук висяха и малки портрети с маслени бои на Суворов и Кутузов, към които военния губернатор изпитваше почтително пристрастие още от детските си години. На стената имаше грамадна карта на целия Оренбургски край с прилежащите му земи и чуждоземни владения. Хвърляше се на очи изобилието от книги. Те стояха в големи тъмночервени шкафове, лежаха на масата — дебели фолианти в кожени корици със златен печат…

— Отпочинахте ли си вече от столицата, Василий Алексеевич? — тъжно попита с усмивка Хенс.

— Вие сте прав относно столицата, скъпи мой Хенс. Петербург действително изморява… — Той се замисли за момент, полузатворил очи и сякаш спомняйки си нещо. — Но да не губим напразно време. Покажете ми на картата къде са дислоцирани понастоящем аулите, верни на Кенесаръ!…

Те се приближиха до картата и Хенс захвана да обяснява с молив в ръка:

— От Акмолински и Каркаралински окръзи към нас се присъединиха заедно с Кенесаръ изцяло волостите Алке-Байдалъ, Тнали-Карпък, Тюбе-Темеш. Като цяло се разположиха ето тук, по края на пясъците Каракум и Аккум, както и на устието на реките Жъландъ и Тургай. Волостите Козган, Айдабол, Каржас, Малай-Калкаман от Баян аулски окръг, както и всички останали аули Тнали-Карпък и Торайгър-Къпчак от Акмолински окръг се сляха с рода баганалъ и уседнаха на брега на река Кара-Тургай. По горното течение на Кара-Тургай, в местността Орда-Тикен, което означава „Ханската щаб-квартира“, е разположен родовият аул на самия Кенесаръ…

— Значи тук е неговият аул? — замислено промълви Перовски. Хенс кимна. Двамата още дълго време гледаха мъничкото червено кръгче сред морето от бяла хартия. — Продължавайте! — тихо помоли Перовски.

— Тук са се разположили ордите и племената от Атбасарска околия, които по-преди са населявали районите Арганатъ, Улътау, Терсакан, Кайрактъ, Шоиндъкол, Аккол.

Първо, това са същите онези тюбе-тебеш и тнали-карпък, а освен тези разклонени родове — още койлъбай-алтай, айткожа-карпък, алтай-алке, алтай-байдалъ и алшънжа-галбайлъ. През хиляда осемстотин трийсет и осма година те се присъединяват към метежа на Кенесаръ и го следват навсякъде. Днес им принадлежи по същество цялата тази огромна територия!

Хенс бе принуден да направи няколко крачки покрай картата, за да очертае макар приблизително границите на земите на назованите от него родове.

— Но тук, доколкото си спомням, е чергарувал могъщият род алшън-жаппас…

— Те са се разбрали и отчасти са се сляли с тях.

— Разбрали са се? — в гласа на Перовски се почувства явно недоумение.

— Да, разбрали са се, Василий Алексеевич… Ако пък прибавим и земите на въстаналите по различно време и присъединилите се към метежа родове от Младшия жуз като табън, тама, шъклък, шомекей, шектъ, торткара, погледнете — западно от Яик заемат всички земи по бреговете на реките Жем, Илек, Иргиз и Жъландъ, както и предпланините на Мугоджарите. Това означава, че на подчинение на Кенесаръ се намира територия, равна на Франция и цялото италианско кралство взети, заедно!…

— Да, така е. И според европейските канони той спокойно би могъл да претендира за титлата… — Перовски не довърши и отново погледна към кръгчето, обозначаващо щаб-квартирата на Кенесаръ. — Мене не това, честно казано, ме вълнува… Ние с вас по-добре от другите разбираме какво става тук. И така: как е могло да се случи, че казахите, както наричат сами себе си, които обикновено яростно защитават пасбищата си дори от най-близките си роднини, без каквато и да било съпротива са допуснали в своите изконни земи цялата тази маса родове от чуждата и в продължение на дълго време враждебна нам Средна орда? Защо мирно съвместно си живеят на пасбищата? Не се ли случва нещо необичайно в степта, което ние още не можем да разберем?

Хенс гледаше някъде встрани.

— Политиката на княз Горчаков, която по някакво непонятно съдбовно стечение на обстоятелствата са склонни да следват руските царе, в скоро време не само тази степ ще обедини против скъпата ни Русия. И ние с вас нищо не бихме могли да сторим. На вас ви е по-леко. А ако аз река нещо да направя — нашите лъжепатриоти тутакси ще ми припомнят неруската фамилия…

Те дълго мълчаха, двама руси, които бяха безсилни да променят нещо.

— Личните цели на този Кенесаръ са ми напълно ясни… — прекъсна мълчанието Перовски. — При всички абълаиди те са еднакви. Но колко ловко се възползва той от аракчеевата глупост на някои наши овластени проконсули, може само да му се възхищаваш. Затова и са го провъзгласили за хан…

— Аз едва след три дни получих вестта за това. — Хенс се усмихна, завъртя глава. — От Ваше име отправих питане към Кенесаръ. Той веднага отговори отрицателно, като се подписа като верен поданик и императорски полковник руски… Ама че разбойник! След това разбрах каква била работата. За кокандците е изиграл това представление. Те пък веднага разбрали, че са го вдигнали на бяла кашма от всичките три жуза, а на бреговете на Тургай в чест на това се вихри невиждано пиршество. Седяхме си тук безгрижно, и изведнъж като изневиделица — разузнавачите на Кенесаръ край Созак!…

— Но той смята ли се за хан или не? — Перовски се отдръпна от картата, обиколи около масата. — Ако не, тогава защо без да се посъветва с нас е тръгнал към Созак?

— Тургайският ага-султан Ахмет Жантурин обясни, че Кенесаръ е бил помолен да стори това от родовете шомекей, торткара и табън, част от които населяват долното течение на Сърдаря. Те въстанали против кокандското насилие и се обърнали към него за помощ. Приблизително същото съобщава и началникът на сибирската митница. По негови данни Кенесаръ е тръгнал натам, за да върне на изконните им земи казахските племена с руско поданство, които по време на междуособиците са преминали в кокандските владения. Ако пък прибавим и това, че ташкенският куш-беги е убил братята и бащата на Кенесаръ, тогава какво има да се чудим…

— Но там не са вече онези хора, които са виновни за смъртта на баща му и братята му. Коканд се управлява от Шерали хан. Вие знаете, че това е един мирен човек и наш приятел. Трябва ли да допуснем смятаният за наш поданик Кенесаръ да предизвика война с Коканд? И в бъдеще ще ни се наложи да си имаме работа с него и е безсмислено предварително да си усложняваме отношенията!…

Перовски имаше предвид неотдавнашните събития. На следващата година след срещата в Ташкент абсолютно загубилият ума си Мадели хан официално се бе оженил за мащехата си Ханпадшаим. Емирът бухарски, наречен за невижданата си жестокост „Касапинът Нурасула“, го бе обявил за вероотстъпник и бе дошъл в Коканд с огромна войска. Той бе отсякъл главата на безпътния Мадели хан, а на красавицата Ханпадшаим бе залял с разтопено сребро детеродното място.

Хенс сви рамене:

— Кенесаръ закономерно иска да използва враждата между Бухара и Кокандското ханство, за да освободи и присъедини към себе си казахите от Сърдаря. Сега е най-удобният момент за това и действията на Кенесаръ напълно съответстват на тази версия. Какво пък, той може да бъде разбран. Естествено, че за нищо на света не би се съгласил да стане васал на хивинския, бухарския или кокандския владетел, тъй като прекрасно разбира политиката им. Ако имат нужда от него, ще го използват единствено като подвижен заслон срещу Русия. Нали помните колко рязко отговори преди три години на ухажванията и подаръците на същия този Аллакул: „Ако трябва да правиш услуга, то по-добре на лъва, отколкото на чакала!…“ Ние тутакси съобщихме това на граф Неселрод. За съжаление, нерядко магарета вършат работата на лъвовете.

Перовски уморено се отпусна в креслото и едва сега Хенс забеляза колко е остарял графът по време на престоя си в Петербург.

— Кенесаръ на никого няма да иска да се подчини, в това число и на Руската империя… — каза Перовски. — И тук вече нищо не може да се направи. Главната му цел е да обедини под своя власт всички казахи, независимо от това, къде живеят днес. Желанието му е да провъзгласи отново великото казахско ханство, без да разбира, не желаейки да разбере обречеността на този замисъл в наше време. Както и да се отнасяме ние с вас към него, ще трябва да сложим край на неговите мечти и надежди… Какво да се прави, не сме ние първите в историята, които ще извършим подобно деяние!…

— Дори сърдарянският батър Жанкожа намери общ език с нас… — Хенс замислено обърна поглед към картата. — Иначе не би могъл Кенесаръ да щурмува Созак, който се отбранява от пет хиляди войни.

— Но на господаря е доложено, че той се насочва натам с четири хиляди сарбази. А това не са изнежени градски жители!

— Да, но при кладенеца Шункур-кудук ги хванала дизентерия и му се наложило да остави там почти половината от войската си. Така че ако не му бе помогнал Жанкожа с неговите сарбази, едва ли щеше да му се наложи да обсажда Созак…

— Там как вървят нещата?

— Вече десет дена продължава щурмът. Вероятно нещата вървят към края си…

— Само отчаян човек би се решил на такъв щурм!

— Е, на него отчаяност назаем не му е нужна. Нали го знаете този разбойник. И в таланта му на пълководец също не може да има никакво съмнение. Такива хора би трябвало да привлича Русия, а не всякаква дребна измет от обкръжението на Горчаков. За съжаление, няма да ни позволят да направим това. Всичко трябва да се преклони пред остена — от студените фински скали до пламенната Колхида… А Созак ще го превземе, не се съмнявайте. По мои данни той дори е приготвил стотина стълби за щурма, а пък все ще се намери кой да се катери по тях.

— Но все пак как са могли да преминат за седмица Гладната степ? — Перовски посочи с ръка към картата.

— Не за седмица, Василий Алексеевич… — Хенс почти зашепна. — За пет дни! Не знам дали са го провъзгласили или не за хан на гроба на прародителя му Алаш, но е неоспорим факт, че още на седми септември той е бил там заедно с подкрепящите го аксакали и бийове. Това край Улътау. А вече на дванадесети септември с половината от войската си той се оказва край стените на Созак. Само птиците са способни на такива прелети!…

— Как се е движил? Ако е вървял през пустинята, за това трябват камили, а не коне…

— Той е вървял точно по пътя, който уж е прокарал преди четиристотин години този Алаш. Това подробно ми разказа сарбазът, който вчера донесе депешата. Ето пътят им. — Хенс се обърна към картата: — Кара-Кенгир, където е мавзолеят на Алаш, после местността Каражал, вече на сто и трийсет версти от Улътау. След двайсет и две версти по брега на Саръсу е гробът на батъра Таймас, а след още четирийсет и пет версти е тъй нареченият „Девичи гроб“, където са дали почивка на конете…

— Доколкото си спомням, там е бедно на трева и водата е съвсем малко.

— Това важи за нашите войнишки коне. Що се отнася до казахските коне, те където искаш ще си намерят храна… А ето и пътят им по-нататък, след двадесет и седем версти — брод край Тас-Откел и нощувка по-надолу от могилата на Сарт. На зазоряване вече по левия бряг на Саръсу — трийсет версти преход до могилата на Кара-Къпчак. Тук — кратко спиране за да нахранят конете и след това следва най-тежкият преход през подвижните пясъци, на което не би се решил дори и опитен водач на керван. На пръв поглед — само сипещи се безжизнени пясъци и няма нищо живо. Но тук-там между пясъчните хълмове растат полузасипани с пясък бодливата тръстика — шенгел, сухият храст — баялиш, на места — столетник и тамариск. Трябва само да можеш да забележиш всичко това. Дори джидът расте в резерватите между пясъчните хълмове. А за прехраната на хората има достатъчно дивеч — зайци и кошути. Там, където нашите войници биха изгинали само за два дена, джигитите номади намират всичко — вода, фураж, храна. Предстои ни да се научим на всичко това…

— Там е отбелязано първото кокандско укрепление според нашите карти — отбеляза Перовски.

— Да, Жаман курган, мястото за отдих на трийсет версти от Кара-Къпчак. Четиристенен затворен дувал от туземен тип, дебел аршин и половина и четири аршина висок. Строили са ги кокандците за защита на керваните от нападенията на свободни казахи и като бази за нападение на свой ред срещу казахските аули… По-нататък — Кзъл-Джингил, мястото за зимуване на Батеш батър, оня същият, който заради враждата си със Сандъбай напуснал Кара-Кенгир. След това четиридесет версти по пресъхващото русло на Боктъкарън до езерото Айнамкол. То е в гъстите тугаи. Това е последната зелена спирка преди Гладната степ…

— А къде са хванали дизентерия? — попита Перовски.

— Това е между Жаман курган и мястото за зимуване на батъра Батеш. Там има три кладенеца с названието Шункур-кудук. Джигитите на Байтабън, които не познават тукашните места, се напили оттам с вода и почти всички се разболели. Болните Кенесаръ оставил в аулите на рода баганалъ от найманите, които били вече там — на местата си за зимуване…

— А какво са яли в Гладната степ? Откъде са вземали вода за себе си и главно — за конете?

— Да, Гладната степ за несведущия е страшно място… Особено първият преход от седемдесет версти. Червено-кафява напукана глина без никаква зеленинка. Но край дола Терсакан има овраг Айдарлъ и в него — таен кладенец Шънърау, винаги пълен с вода. Има и някакъв храсталак наоколо, а освен това уморените коне ги подхранват според туркменския обичай с овча лой… При първата ми научна експедиция нашите казаци се научиха там на това…

— И конете я ядат?

— Ядат, и силите им двойно нарастват… Накратко, цели сто версти Гладна степ, после при Бес-Кулан преминаване през Чу, соленото езеро Акжаиткан, местностите Иней и Кулан-Кабан, соленият кладенец Кос-кудук. Отново трийсет версти през пясъчните хълмове и полусоленият Жаман-кудук. Само камилите могат да пият вода от него. И едва след двайсет версти, до могилата на Берди-бий има годна за пиене от хора и коне вода. Мястото, където е гробът на Берди-бий, го наричат още просто Кул. Вечерта Кенесаръ разрешил на всички да направят там почивка, а на зазоряване се оказал вече край стените на Созак…

Созакският войвода, или по тяхному — датка — Бабаджан едва не се побъркал, като видял това. Казват, че когато го събудили, отначало изгонил дежурния нукер: не било възможно врагът да е вече пред вратите им. Освен Кенесаръ — няма друг кой, а Кенесаръ на шестстотин версти оттук празнува обявяването си за хан! „Ето го Кенесаръ!“ — показали му го от стената и тогава той заплакал…

— Не само на този Бабаджан, но и на мене и досега не ми се вярва да има такъв преход!…

— И въпреки това той е извършен… — Хенс, усмихвайки се късогледо, погледна към Перовски. — А знаете ли, Василий Алексеевич, защо бродът през река Чу се нарича Бес-Кулан, а хълмовете — Иней и Кабан?

Това беше истинският живот на Хенс — големия учен етнограф, а след това вече генерал. Перовски знаеше тази слабост на приятеля си. За да не го обиди, се налагаше с часове да слуша разказите му. Военният губернатор не беше и забелязал, как редом с този човек самият той стана истински познавач на този край. Това му потрябва дванадесет години по-късно, когато укротявайки духа си и прекланяйки глава пред неизбежността и императора, превзе Ак-Мечет, като жестоко потъпка всякакви опити за националноосвободителна борба в степта…

Сега Хенс му разказваше легендата, която бе записал още като млад офицер, преди трийсет години.

— Тук всяко хълмче е опоетизирано, а като започнеш да търсиш източниците, стигаш до самия Александър Македонски! — възторжено за кой ли път вече обясняваше Хенс. — Ето Бес-Кулан. Уж любимият син на Алаш хан бил стъпкан от стадо диви магарета, сиреч кулани. Велика скръб налегнала Алаш и заповядал той да избият в степта всички кулани — до един. На този, който убие последния кулан, обещал Алаш хан несметни съкровища и най-красивата си дъщеря за жена. Батърът Домбулак дал дума да изпълни заповедта на хана. Два приказни коня — Иней и Кабан — взел той за унищожаването на куланите, и когато останали само пет в степта, Домбулак ги подгонил навътре в пясъците. Спасявайки се от него, куланите намерили брод в река Чу, и оттогава това място се нарича Бес-Кулан, което означава „Пет кулана“. Приказните коне така и издъхнали, без да догонят куланите, и мястото на тяхната гибел носи техните прозвища. А казахите и досега смятат, че хълмът наблизо е могилата на батъра Домбулак… Могилата там наистина е много стара, пък и сюжетът на легендата иде от дълбините на вековете, от времето на цар Кир!…

— Какви ли не могили няма на тази земя! — дипломатично поддържаше разговора Перовски. — Историята е наставница на живота и е добре, че не забравят предците си. Ще нарекат ли тук някоя местност с нашите имена?… Впрочем, нека да се захванем за работа.

— Слушам, Ваше превъзходителство!

— Негово императорско величество благоволи да ми възложи ликвидирането на нежелателното сега за Русия движение на Кенесаръ. — Сега гласът на Перовски звучеше рязко, по генералски. — Преди всичко длъжни сме да го попитаме, защо той без височайшето и нашето благоволение се намесва в средноазиатската политика. Имам предвид войната между Бухара и Коканд. Самоволните действия на Кенесаръ нанасят вреда на търговските отношения на Руската империя в Азия, да не говорим за политическите перспективи. Трябва да му се заповяда да прекрати военните действия по цялата територия на кокандското ханство и незабавно да се върне на определените му земи!…

— Ще може ли той да принуди самия себе си да се подчини на такава заповед? Вие го познавате… Още повече сега, когато сарбазите му са вече на стените на Созак…

— Както реши!… Първо, това ще е полезно за самия Кенесаръ. И въобще да не си и помисля, че доброволното присъединяване към Русия му дава правото да решава някакви външнополитически проблеми, с каквото и да е свързано това. Подчиняването на Русия означава възможност с подобаващо усърдие да се изпълняват предначертанията на Негово императорско величество. И нищо друго!

Перовски почти викаше. Хенс слушаше, навел глава. След това също така мълчаливо подаде на военния губернатор някакъв лист хартия.

— Какво е това? — попита Перовски.

— Отговорът на Кенесаръ на моето писмо…

Тази история продължаваше вече дълго време. Прекрасно знаейки за съглашението между граф Перовски и Кенесаръ, княз Горчаков продължаваше да смята присъединилите се към Кенесаръ аули за враждебни и постъпваше с тях съответно. Князът, чието честолюбие бе уязвено от благоволението на Николай I по отношение на Перовски и неговата източна политика в предходния период, пишеше на военния министър Чернишев. „Разбойниците синове на Касим тюре мамят Русия, уверявайки я в своето поданичество, а в действителност засилват престъпните си деяния, насочени срещу Негово императорско величество“. На Перовски пишеше направо: „Или отстрани твоя Кенесаръ по-далече от сибирските граници, или ми позволи на мене да го довърша в бърлогата му!…“

Перовски на свой ред отговаряше на Горчаков: „Не мога да направя заключение за виновността на подведомствения ми султан Кенесаръ, тъй като от момента на неговото подчиняване на Оренбургското военно губернаторство той не е извършил някакви враждебни действия, предизвикващи възмущението на нашите поданици. Версията пък за грабителство от негова страна се основава на показанията на някои кайсаци от средите на недоброжелателите му. Тези съмнителни свидетелства не могат да докажат виновността на Кенесаръ“.

И все пак председателят на Оренбургската погранична комисия генерал Хенс, за да уточни някои моменти от писмото на Горчаков, отправи специално запитване до Кенесаръ. Донесеното от него писмо бе отговорът на метежния султан на това запитване.

Перовски започна да го чете на глас:

„От времето, когато Негово императорско величество ни ощастливи с амнистия, не съм вдигал ръка против Русия. В това, че съм невинен, свидетел ми е единния за всички нас Бог. Моите врагове искат да ме оклеветят пред Вас, но ако Вие поискате, аз съм готов да докажа своята вярност към Русия. Враговете мои злобно ме ненавиждат и не могат да понесат Вашата благосклонност към мене…“

Перовски върна писмото на Хенс:

— Несъмнено той казва истината. Но пък много са му неприятелите, които без вина ще го изкарат виновен. Княз Горчаков, разбира се, го бива за това, но първи доносници са самите казахски султани…

— Осмина от тях Кенесаръ смята за свои най-заклети врагове. Още в едно от първите си писма ни предупреждаваше за тях…

— И кои са те?

— От подчинените на Горчаков — Конур-Кулджа Кудайменде, Кулжан Кучуров, Аккошкар Кишкентаев, както и Жаугашар. От нашите подчинени — Ахмет Жантурин, бият от рода жаппас поручик Жангабъл, бият от рода жагалбайлъ Кукир и накрая — созакският датка Бабаджан…

— Значи във всичките жузове и държави има врагове.

— Излиза, че е така… Покрай разбираемите в тяхното днешно състояние междуродови разпри, той ги обвинява още и в загубване на достойнството им пред Русия и Коканд, в натиск срещу други родове. Макар и той да не е стока, но доста истина има в писмата му. Най-лошото е, че всичките тези ага-султани обират едноверците си, прикривайки се с нашите имена и войници. И така се получава в края на краищата, че виновна за всичко е единствено Русия!…

Двамата отново замълчаха…

— Главните му врагове са двама — Конур-Кулджа и нашият Ахмет Жантурин… — Хенс недоумяващо разпери ръце. — Той няма да се успокои, докато не им отсече главите…

— Или те неговата…

— Само че с нашите ръце. Или още с нечии други. Работата е там, че искаме или не, основната маса казахи смята сега поставените от царя ага-султани за предатели, а Кенесаръ за тях е вожд. Горчаков пък и другите радетели на твърдия курс само спомагат за такова разбиране. Така че без нас няма да могат да се справят с Кенесаръ. Нали неслучайно джигитите му живота си дават за него. Даже този башкирец Батърмурат преди известно време се беше подложил под удара на сабята, насочен към Кенесаръ!… Нашите ага-султани ненапразно се боят от него като от огън!…

Влезе адютантът на Перовски.

— Пристигна ага-султан Ахмет Жантурин — доложи той. — Моли за аудиенция…

Перовски и Хенс се спогледаха.

— Пуснете го!

Ага-султаните от източния бряг на Жаик Ахмет Жантурин, Аръстан Жантурин и Баймагамбет Айшуаков бяха най-приближени на Перовски. Именно чрез тях се опитваше той да провежда своята политика в степта. Но те неведнъж се обръщаха към него с молба да изгони Кенесаръ от територията, отнасяща се към Оренбургска губерния. Перовски се подсмихваше, разбирайки истинската причина за техните молби. В края на краищата за Руската империя, която той представлява, е все едно кой султан управлява казахите — Ахмет Жантурин или Кенесаръ Касъмов. Главното е да бъде умиротворена степта, да бъдат принудени чрез гъвкава политика да служат на руските интереси всички дейни хора, включително и Кенесаръ. В Петербург сега преобладаваше друго мнение…

Влезе Ахмет Жантурин, едър и много смугъл дори за човек от степта, с широки ноздри и големи мътни, като на бик, очи. Беше с мундир на подполковник от руската армия, и то не само защото беше ага-султан. Навремето беше завършил Оренбургското военно училище, беше служил в гарнизон. Влизайки, Ахмет Жантурин стегнато изкозирува.

— Ваше високопревъзходителство, подполковник Жантурин се явява по ваша заповед!

Перовски му подаде ръка, предложи му да седне.

— Знаете ли, султан Ахмет, че Кенесаръ сега воюва с кокандците?

— Тъй вярно, знам, Ваше превъзходителство!

— А защо се е решил на това? Може би му е било подсказано от хивинците, за да отслабят Бухара и Кокандското ханство? Какво сте чули за това?

— Чул съм нещичко… — Ахмет Жантурин се усмихна с крайчеца на устните си. — Естествено, Кенесаръ не е чак такъв глупак, както си мислят някои. След като Нурасула касапинът уби Мадели хан и унизи Коканд, Кенесаръ започна тайни преговори с хивинския хан, обещавайки му да отвоюва за него казахските земи по течението на Сърдаря, намиращи се под властта на кокандците…

— Защо му е потрябвало да го прави?

— За да не даде възможност на бухарския емир Нурасула да стане по-силен… Хивинският хан Аллакул изпрати в дар на Кенесаръ прекрасен аргамак със скъпо седло и петнадесет хивински пушки със сребърна украса. Като реши, че е получил пълната подкрепа на Кенесаръ, той обяви война на Бухара. Вие вече знаете, че от това спечели само Коканд. Докато хивинският хан воюваше с бухарския емир, жителите на Коканд въстанаха против емира и обявиха за хан тихия и набожен Шерали, роднина на убития Мадели хан. Възползвайки се от слабостта на Кокандското ханство, Кенесаръ реши, че е дошло времето да присъедини към себе си седем хиляди казахски семейства, подчиняващи се на ташкентския куш-беги… Според получените от мен сведения той вече е превзел Яна курган, Жолек и Ак-Мечет. Понастоящем се води битка за Созак. А засега освободените от Кенесаръ казахски аули започнаха да преминават през нашите граници…

— Защо това да е лошо за нас? — Перовски с недоумение погледна към Хенс. — Ако през хиляда осемстотин трийсет и четвърта година синът на Касъм тюре Саржан откъсна от Русия четиридесет хиляди двора с казахско население, то днес другият негов син връща тази част обратно. Нима това не означава успех за руската политика?

— Не, това означава победа за Кенесаръ! — отвърна Ахмет Жантурин, като помръкна изведнъж. — Сега във властта на Кенесаръ се намират по-голямата част от родовете найман-баганалъ, аргън, табън, тама шектъ, шомекей, бай-бактъ и още много люде от други родове. Общо това са пет хиляди аула или цели двеста и петдесет хиляди двора. Ако прибавим към тях още седем хиляди двора, които са му задължени за освобождението от кокандско иго, той ще стане още по-силен. А Кенесаръ, докато е жив, никому не ще се покори, в това число и на Русия. Той иска сам да властва над всички в степта!…

— Що за такъв неудържим стремеж към власт!… Защо му е нужно това?

И тук Ахмет Жантурин учудено погледна граф Перовски. В погледа му се четеше искрено недоверие — преструва ли се военният губернатор или действително не разбира цялата сладост на неограничената власт…

— Той мечтае за времената на Абълай и иска да стане пълновластен хан на казахите…

— Какво пък, това е закономерно желание за абълаид… — Хенс потърка с ръка челото си, стана и започна да се разхожда из кабинета. — Нима не искаше същото в периода на разпокъсаност всеки от нашите Рюриковичи? И нима малко народна кръв бе пролята за осъществяването на тези желания?… Току-що казахте, че под властта на Кенесаръ се намират днес двеста и петдесет хиляди казахски двора. Ако се броят по четири души във всяка юрта, то ще се получи милион души. И ето, задавам си въпроса: нима милион души воюват само за да поставят някакъв си Кенесаръ на ханския престол?… Не, така в историята не става. Работата е къде-къде по-сериозна. Тук целият народ е недоволен от въвеждания от нас ред. Всеки народ винаги желае свободата, а хора като Кенесаръ използват такова движение. И печелят, ако не загубят главите си!… Най-често става сделка за сметка на народа…

— Не, той няма да направи това!

— Но защо!

— От гордост! — без да се замисли и секунда отговори Ахмет Жантурин.

— Добре, ние ще бъдем принудени да сломим Кенесаръ. Но каква вина имат мнозината обикновени казахи, които са видели в него своя вожд и са тръгнали след него? Колко невинна кръв трябва да бъде пролята в тази нещастна степ!…

— Нека не се пъхат, където не им е работата!

Толкова нескрита злоба имаше в думите на ага-султан Жантурин, че Хенс се спря на средата на думата… Той, който нямаше никакво отношение към този народ, се грижи за обикновените казахи, не желаейки безсмисленото кръвопролитие. А тук един казах е готов да пролее море от невинна кръв, само и само да бъде смазан неговия личен враг!… Сега е ясно защо народът ненавижда своите ага-султани, криещи се зад нашите щикове. Ненапразно баща му — старият Жантура — пред очите на всички бе заклан от обикновен казах. Да не би и със сина да се случи същото!…

Перовски отпусна на масата дланта на дясната си ръка:

— Дълго време се опитвахме да усмирим Кенесаръ без проливане на кръв. Тъй като тази възможност се изключва, ние сме изпълнени с решимост да употребим военна сила. Обаче само като спомагателен отряд към войските на верните на императора султани… Ще имате ли сили да разгромите и ликвидирате напълно метежа на Кенесаръ Касъмов?…

Очите на ага-султан Ахмет Жантурин светнаха от радост.

— Ще ни стигнат силите!… Ако сега Кенесаръ има на коне осем хиляди джигити, ние ще съберем повече. — Той взе да сгъва пръстите на лявата си ръка. — Ние, двамата сина на благородния Жантура — аз и Аръстан, ще изведем три хиляди сарбази. Нашият чичо, ага-султан Баймагамбет — две хиляди конници. Бийовете от родовете торткара и жагалбайлъ, живеещи по течението на Ор и неприсъединили се към метежа, благородните Жангабъл Жаппас-оглъ, Кукир и Бигжан ще дадат всеки по хиляда яки мъже. А ако все още ненавиждащият Кенесаръ къпчакски бий Балгожа даде хиляда, то какво ще се получи?… Надяваме се, разбира се, че и Ваше високопревъзходителство ще отдели някой и друг батальон от вашите доблестни войски!…

Ахмет Жантурин се наведе през стола, поглеждайки в лицето военния губернатор. Мътните му очи излъчваха победоносна примитивна хитрост. Перовски неволно се намръщи и още веднъж дланта му легна върху масата:

— Така-а-а!…

— Да, Ваше високопревъзходителство, тогава към есента ще ги задушим и без помощта на сибирските редовни войски! — Той знаеше всичко и не го криеше. — Само с нашите сили ще съкрушим врага и Ваше високопревъзходителство ще могат лично да доложат на господаря за тази толкова знаменателна победа!

Ахмет Жантурин говореше с онзи „патриотичен“ патос, който бе на мода в николаевския двор заедно с девиза „православие, самодържавие и народност“. И колко бързо бе надушил кайсацкият ага-султан този дух! В Оренбург руските офицери все още се притесняваха да проявяват толкова верноподаничество…

— Добре! — бързо каза Перовски. — Нека вечерта да дойдат другите султани и тогава ще решим…

Ахмет Жантурин изкозирува, рязко се обърна и излезе.

— Какъв мерзавец! — с лек отенък на възхищение възкликна военният губернатор, щом вратата се затвори. — Този и родната си майка ще продаде, а ние се опитваме благополучието на Руската империя да градим с негова помощ! Не, според мене по-добре с Кенесаръ да си имаме работа!… Но с каква лекота само се разпорежда този Жантурин с хората си. Като с овни на панаир!…

— А ние с какво сме по-добри, Василий Алексеевич? — възрази Хенс. — Що се отнася до казахите, това е достоен, но много нещастен народ.

Хенс се канеше вече да си тръгва, но влезе силно почервенял ясноокият адютант и с тайнствен глас доложи на Перовски:

— Там, Ваше високопревъзходителство, две такива красавици киргизки дойдоха, че целият гарнизон се е стекъл…

— А защо са тук? — попита генерал Перовски, като неволно се изпъчи и засука мустак.

— С Ваше превъзходителство искат да се видят. Едната на руски съвсем чисто говори, както ние с вас…

Перовски и Хенс се спогледаха.

— Добре, покани ги!…

Влязоха две жени, млади и наистина толкова красиви, че двамата генерали неволно станаха. Главата на едната бе покрита със саукеле, което означаваше скорошно омъжване. Облечени бяха не много богато, но с вкус, който се отгатва по всяко, по най-непривичното за очите облекло. Добре им седяха кадифените елеци цвят бордо, под които се виждаха рокли с двоен набор от оная същата азиатска коприна, която стана предмет на разговор със самия цар. Краката им бяха обути в яркооранжеви юфтени ботушки на високи токчета. Втората девойка, съдейки по лисичата шапка с пера и по сребърния пояс, също беше от саръаркънските казашки…

— Здравейте, господа!

Това изрече първата със звучен глас на чист руски език и така непринудено, че двамата генерали не знаеха как да се държат по-нататък. Другата, която вероятно не говореше руски, се поклони, притискайки по саръаркънски обичай двете си ръце към сърцето.

— Как сте, гълъбици? — заговори на казахски Хенс, обръщайки се към онази, която не знаеше руски. — Откъде идете и как се казвате? От кой род сте?

Сега се учудиха жените. Руският генерал говореше казахски не по-зле от тях. По-голямата погледна военния губернатор, разбра, че той не разбира казахски, и отново заговори на руски:

— Казвам се Алтъншаш, а тази девойка е Кумис. От аула на Кенесаръ сме…

В главата на Перовски се мерна мисълта, че вероятно не грешеше по отношение произхода на коприната, от която бяха ушити роклите им. Скъпо щеше да струва тази коприна на Кенесаръ… Впрочем тя им отиваше не по-зле, отколкото на придворната дама Макеевска. Казват, че царят се е сдобил тези дни с нова фаворитка. Интересно какви са вкусовете й…

— Къде сте се научили така добре да говорите руски? — с интерес запита Хенс.

Алтъншаш подробно и обстоятелствено разказа историята на живота си, без да скрие дори историята с предателството на Ожар. Като чу, чия дъщеря е и като още веднъж се учуди на чистото й произношение, Перовски на свой ред се осведоми:

— За какво искате да ме молите, дете мое?

— Ваше сиятелство, дойдох при Вас, тъй като много съм слушала за вашата справедливост. — Тя избърса неволно потеклите сълзи. — Миналата година издействахте от Негово императорско величество амнистия за всички близки и роднини на султан Кенесаръ. Не се осмелявам да моля за толкова височайша милост за моите братя и сестри, заточени в Туринск. Умолявам Ви поне да ми помогнете да разбера дали са здрави!…

Хенс отвърна поглед, защото нямаше сила да сдържи острата си жал към тази благородна плачеща жена. Горчива буца заседна в гърлото му.

— А тази девойка с вас? — попита Перовски.

— Тя също се обръща към вашата справедливост! — каза Алтъншаш. — Израснах сред руси и знам, че истинският руски човек никога не ще отмине равнодушно покрай чуждата мъка. С жалба срещу изверга и насилника Конур-Кулджа идва тя при вас. Ага-султанът Конур-Кулджа Кудайменде, носещ мундира на руски офицер, освен всичко друго е и убиецът на баща й!

Тя се развълнува, но въпреки това разказа цялата история на Кумис, започвайки от мръсното насилие над нея в бащината й юрта, извършено от Конур-Кулджа.

— Какво варварство! — възкликна Хенс на френски.

— Законът на степта… — разпери ръце Перовски, като също премина на френски език.

— Но ние облякохме това чудовище в мундира на руски офицер. Тази жена е права!…

— Ех, мили мой Хенс, вие не сте били в двора!…

Тези думи някак сами се отрониха от устата на Перовски и той тревожно погледна към Алтъншаш. Тя като че ли разбра думите му…

— Вие какво, и френски ли разбирате? — попита я той.

Като го погледна в очите, тя отрицателно поклати глава. Алтъншаш не би могла да обясни, защо направи това. Може би й стана жал за този така изплашен от думите си човек. И още тя разбра, че не всичко зависи от него. Нещо страшно, тежко притискаше тук всички — дори тези генерали с блестящи еполети. То беше смазало и баща й, и чичовците й, беше й дало мъж предател… Тя разбираше френски, защото беше израснала в дома на сибирския генерал Фондерсон. А там говореха само на френски, дори с прислугата…

Перовски все още недоверчиво я гледаше, но Алтъншаш вече се бе окопитила.

— И какво бихме могли да направим за тях? — попита на френски Хенс, сякаш не се съмняваше, че Перовски изпитва съчувствие към мъката на тези жени.

— За съдбата на близките на тази мила жена ще направим справка, като отправим запитване до съответните инстанции. А какво бихме могли да сторим на Конур-Кулджа? Той е човек на княз Горчаков. Един Господ знае, какво става при него в Сибир и с русите. Навярно знаете какви слухове се носят. А пък за хората с друга националности няма какво да говорим… Трябва някак си да я успокоим, да й обещаем, че ще разберем кое как е…

— Нима ще имат възможност пак някога да дойдат в Оренбург?… Няма ли цял живот да мислят, че просто сме ги измамили?

— Измамата за утешение не е измама. Засега това ще облекчи душите им, а после и сами ще разберат, че не е било по силите ни да им помогнем. — Перовски се усмихна невесело. — Предстои им и други неща още да си помислят за нас. По-добре нека да свикват!

— Не, не мога да сторя това, Василий Алексеевич! — твърдо каза Хенс. — Засега съм руски генерал. Те дойдоха при нас с надежда. Как ще служим на Русия, ако по-великото не е по силите ни. Нека знаят в степта, че не всички руски генерали са като Горчаков. Смея да се надявам, че този малък, но благороден народ не ще забрави макар и онова малко, което ще направя!

— Какво имате намерение да предприемете?

— Ще се опитам чрез департамента по азиатските дела като начало да изясня къде се намират роднините на тази жена. А мерзавеца Конур-Кулджа ще изискам да отиде на съд!

Перовски тъжно поклати глава:

— Нима досега не сте се убедили колко големи са усърдието и ловкостта на руската канцелария? Пък докато пристигне отговор, те трижди ще успеят да остареят и да отидат в гроба с надеждите си!

— Няма да се върнат повече, ако си заминат обратно в степта. А какво ще започне там, си представяте не по-зле от мене. Нека поработят в моя приют за благото на народа си. А пък аз от своя страна ще се опитам да накарам инстанциите да побързат…

— Нека бъде както казвате!

Перовски неволно се усмихна, разбирайки замисъла на Хенс. Със свои скромни средства Хенс бе открил приют за казахски деца-сираци и отдавна търсеше възпитателки за него, които да владеят казахски и руски…

Хенс се обърна към жените, заговори на казахски:

— По вашите прошения ще се наложи да се отправят запитвания в други градове. За това ще е необходимо известно време. Но докато чакате, ще трябва някъде да живеете, нещо да вършите. При мене живеят много останали без родители деца, за които са нужни грижи, които трябва да се обучават. Съгласни ли сте да се захванете с тази трудна работа?

Цялата степ знаеше за добрия руски началник, който събираше и приютяваше останали без родители в това тежко време казахски деца. Дори когато живееше в Омск, Алтъншаш бе чула за този човек. Тя помисли малко и кимна:

— Добре!

Тя също не искаше да мами този благороден човек. Но тя бе дъщеря на убития батър Тайжан, там нейде, далече в степта се сражаваше мъжът й Байтабън, и бяха онези, които й станаха близки. Алтъншаш трябваше да съобщи какво се готви тук срещу тях… Дори спътницата й Кумис не знаеше това…

Същия този ден генерал Хенс ги заведе в приюта си, запозна ги с децата. Те бяха много и на различна възраст. Самата тя израснала без майчина ласка, Алтъншаш се разплака, когато видя тези деца, и не можа да се откъсне от тях до настъпването на нощта.

Вечерта на същия ден Хенс изпрати всички необходими писма по делото на двете жени. По личното поръчение на военния губернатор Перовски написа също така послание до Кенесаръ с категоричната заповед незабавно да прекрати военните действия срещу Кокандското ханство и да се върне с всичките си поданици в границите на Руската империя.

Кенесаръ получи това послание в деня, в който бе превзет Созак. Въпреки осемнадесетия щурм, той се готвеше след един ден вече да настъпи към Ташкент. С Русия шега не биваше. Сега не му оставаше нищо друго, освен да сключи мир с Кокандското ханство и да се върне в руските предели. Люта злоба срещу оренбургските генерали, които с едно драсване на перото бяха разрушили плановете му, бушуваше в сърцето на Кенесаръ.