Илияс Есенберлин
Хан Кене (4)

IV

Като изкривена подкова се издигаше на изток черно-кафявият силует на Каратау. Многобройните й върхове приличаха на конски гриви и камилски гърбици, обвити в синкавосивата лента на мъглата, с която не можеше да се пребори залязващото слънце. По западните склонове на планината цареше необичайно оживление. На близки групи, сякаш притискайки се близо едни до други, бяха се разположили казахските станове. Така бива по време на война… В плътен полукръг бяха струпани юртите. Само бърза планинска рекичка разсичаше линията им. Всички те бяха покрити със сиви и кафяви постелки, само няколко — с бели. Не можеше да се каже, че това са богати аули: старите, отдавна несменяни постелки бяха парцаливи, изпъстрени с многобройни кръпки, просмукани с горчивия дим от животински тор. А и стадото камили, което пасеше наблизо, бе твърде малко за тях. От един път можеха да се преброят овците и козите, а конете, които се разхождаха в дефилето, са повечето жилави, стегнати, бойни аргамаци. Почти не се виждаха кобили с жребчета. Затова пък имаше много хора с тежки боздугани, които пазеха добитъка…

Това бяха аулите на родовете тока, уак, алшън и алтай, които заедно с Касъм тюре преди две години напуснаха бащините земи и се преместиха тук, в подножието на Каратау, в пределите на къпчакските и конрадовските родови владения. Макар и Касъм тюре да бе син на хан Абълай, далеч не минаваше за най-богатия човек в степта. Всичките богатства бяха отнесени от дългата война, която захванаха синовете му. Пък и добитъкът, привикнал към сочна трева и степни простори, не се плодеше много-много на обраслите с рядка трева неплодородни земи край тези планини. Не, не бяха весело зрелище метежните аули!…

Тъкмо за това мислеше и човекът, отишъл далеч от шума на аула и плача чак в степта. Той бе нисък, набит, с дебел като на борец врат. Лицето му с къс прав нос, къси мустаци и гъста тъмнорижава клиновидна брада можеше да бъде наречено красиво, ако не бяха очите. Те бяха като на степен орел: зорки, немигащи, с кървави жилки. Впрочем точно такива очи подхождаха на това лице, върху което от люлката бе легнал печатът на властност и увереност в правото си да заповядва. Целият му вид показваше, че той бе свикнал повече да слуша, отколкото да говори; движенията бяха сдържани, плътно бяха стиснати тънките и ясно очертани устни. И още една черта на това лице можеше да забележи внимателният поглед — някаква дълбоко затаена мечта, заради която такива хора са готови на всичко…

Все по-далеч в степта отиваше човекът и отдалеч, от аулите, вече не можеш да различиш кадифения малахай, полушубката, подплатена със самурени кожи, светлокафявата кесия-чекмен. Защо отиваше толкова далеч от хората Кенесаръ, средният син на Касъм тюре и внук на хан Абълай?…

Изсъхналата трева с пращене се чупеше под велурените ботуши със син родов орнамент. Трепкаха ноздрите му, и степта се изпълваше със страшна, неспирна песен. Вчера я пя Нъсанбай, седнал върху бяла постелка, подгънал крака под себе си. Летопис на клона Джучи — сина на Темучин — беше песента…

Лицето и тялото на мъдрия певец бяха неподвижни. Той пееше за свободния живот на рода керей по бреговете на Онон и Керулен, които станали първите жертви по дългия и кървав път на Чингизхан. После по този път минали много казахски племена и родове: населяващите бреговете на Орхон, Аргун и Иртиш, долините на Тарбагатай наймани, аргъни, а по бреговете на Жаик и Тургай — къпчаци, алшъни. Големият син на Чингизхан от майка казахка — знаменитият Джучи получил от него земите из казахските степи от Волга — Едил и Жаик — до Иртиш. Доста казахска кръв и кости са легнали в основаната от Батий Златна орда. Тогава за пореден път казахите се оказали разцепени, тъй като южната група родове — по Жетъсу и Седемречието — уйсуни, дулати, жалаири — минала към Джагатаевия улус на необятната държава на Чингизхан.

Старата елхова домбра на Нъсанбай жирши свиреше силно, век след век плуваха изпод пръстите му. И нямало година, в която да не се леела кръв, защото не могли да се разберат помежду си многобройните ханове, бекове, султани. А враговете по всички граници правели всичко възможно, за да не се свърши този разкол, защото ги плашела единната степ…

Разпаднала се Златната орда, кереите се отделили от улуса Джучи. Султан Джанъбек успял за кратко да обедини родовете аргън, керей, найман, уйсун, дулат и бестанбалъ, населяващи бреговете на Чу. Това било и първото самостоятелно казахско ханство. Още повече го разширил хан Касъм, син на Джанъбек. По-късно то се разпаднало. И отново го обединявали различни владетели: Хакназар хан, Тауекел, Есим, Джангир, Тауке. Ханството достигнало голямо могъщество, враговете се бояли да нападат границите му, тогава когато, според заветите на предците „една глава управлявала ръцете и краката“. В прослава на аргъни, наймани, къпчаци, алшъни, на всички други казахски родове един след друг пееше жирши, в гласа му имаше огромна гордост.

Отново страната на казахите била раздирана от междуособици, защото хановете на трите жуза не могли да си поделят властта. И, както винаги, взели да търсят подкрепа отвън, а първи от тях бил хан Абълхаир от Младшия жуз…

Сякаш бе напоена с кръв домбрата, глухо звучаха струните й. Гласът на певеца затрепери от силна мъка. За страшни времена, за „годината на големите беди“ запя той. Като се възползвал от разприте и враждите, досущ като кървав смерч минал през казахската земя джунгарският хан Събан Раптан. Почти до крак били изтребени аулите покрай Чу, Саръсу, Сърдаря, в подножието на Каратау. Средният и Големият жуз се отдръпвали към Арал и Каспий, на бреговете на Ишим и Тобол. Тогава ханът на Младшия жуз Абълхаир, а след година и ханът на Средния жуз Самеке се съгласили да станат руски поданици…

Чак след тридесет и три години, когато паднала погълнатата от Китай Джунгария, а милиони хора били изклани от войските на богдъхана, се върнали по древните земи край бреговете на Черния Иртиш и долината на Тарбагатай родовете найман и керей. Не им било лесно там, в съседство с древната и жестока Поднебесна империя…

В очите на жирши грейна възторг, когато запя за недалечните времена, за делата на Абълмансур. Вените на старческата шия се издуха от силното напрежение. Сякаш копита на бързи жребци забързаха, заудряха пръстите му по струните, редейки ред след ред. Слушателите в бялата юрта на Касъм тюре закимаха в знак на съгласие, защото това беше същият този Абълмансур, който по-късно беше приел името хан Абълай и се падаше баща на самия тюре и дядо на синовете му…

Не бил лесен животът на бъдещия хан. След смъртта на дядо му, наречен Кървавия Абълай, баща му, слабохарактерният Вали, не успял да задържи принадлежащия му Туркестан, който лесно бил завладян от хана на Хива. Робът Ораз спасил тринайсетгодишния Абълмансур, който дълго бил ратай при някой си Даулет-бай. После живял при своя роднина — бия Абълмамбет, но на осемнайсет години получил малък отряд сарбази и с вика на дядо си „Абълай“ разбил на пух и прах превъзхождащите го пълчища торгаути…

О, това бил велик подвиг! Сякаш бе изгубил разсъдъка си, бе забравил за всичко наоколо Нъсанбай жирши. Щом стигна до разказа за провъзгласяването на Абълмансур за хан на Средния жуз, старецът от възторг подскочи толкова високо, че едва не си удари главата о стойката на юртата.

Сайрам!… Азрет!… Чимкент!… Созак!… Сега домбрата сама летеше към тавана, въртеше се там, продължавайки, сякаш бе вълшебна, да звъни с всичките си струни, връщайки се обратно в ръцете на певеца… Седем града наведнъж превзел от хана на Коканд Абълмансур, превзел Ташкент, разгромил враждебните киргизи в знаменития Джаилски бой. Но по това време той се наричал вече с родовото си име Абълай!…

Тържествено и ярко описваше старият жирши събитието, станало в зелената долина на брега на древното, почитано от всички казахи езеро Теликол. Най-добрите хора от трите жуза се събирали там и по предложение на стария бий Аз-Жанибек, вдигнали над тълпата върху бяла постелка шейсетгодишния Абълай. От тогаз той ставал единовластен хан на цялата казахска земя…

Обаче руската царица, която не искала степта да се обедини под властта на един хан, се възпротивила. От името на Руската империя Абълай бил утвърден само за хан на Средния жуз. И китайският богдъхан не искал да го признава докрай.

А после Нъсанбай жирши дълго пя за женитбата на хан Абълай. Наведнъж му дали за жени шест свои дъщери от рода атъгай-караул. Имал и още една жена от Кара-Калпакия и една калмичка. От всичките тях му се родили тридесет и един сина и четиридесет дъщери.

Като дълго препускал жребец стигна до края на преданието си старият жирши. Той прослави Касъм тюре, роден от калмичка, нарече го продължител на великото дело на баща си. И изведнъж вече с пресипнал глас той се обърна към седящия наблизо Кенесаръ:

Трънлив бил пътят на Абълай,

не забравяй, батър Кене.

Бъди твърд и един ден

стани Абълай в родната си страна!

Събралите се със страх се вторачиха в лицето на Касъм тюре, който скоро трябваше да стане на седемдесет години.

В негово присъствие такива думи, според приетия обичай, можеха да бъдат отправени само към султана военноначалник. По времето на Касъм тюре такъв беше най-големият му син — султанът Саржан. А Кенесаръ, макар и да се беше прославил с мъжеството си и своята находчивост, засега се смяташе само за батър. Но Нъсанбай жирши бе известен сред казахите като мъдър певец, познавач на хората и гадател. Това го знаеше и Касъм тюре…

Касъм тюре мълчеше, но душата му беше пълна с радост. Макар да не можеше да се оплаче от големите си синове Есенгелдъ и Саржан, ала те бяха твърде простодушни и доверчиви за този голям товар, който ще трябва да се носи. Сърцето му лежеше към средния му син, мълчалив и решителен. И от всичките му синове само той има твърдо и непоколебимо желание за власт.

— Да си жив още дълги години за радост на всички нас, мой верен жирши! — насърчи певеца Касъм тюре. — Зарадва ни с достойните легенди…

Повече от месец нямаше вести от Есенгелдъ и Саржан, сърцето на Касъм тюре се свиваше от предчувствия. Успокояваше го само това, че лошата вест не се бави. Засега от синовете нямаше никакви вести и старецът се държеше…

Защо мълчаливо одобри думите на певеца, обърнати към Кенесаръ? Всички възприеха това като слабост на стария тюре към средния му син…

Кенесаръ знаеше това. Но вчера бащата за пръв път показа чувствата си пред всички. Значи, дошло е неговото време!…

Той вървеше по недокоснатата земя, претегляше мислите си. Да, много години вече той мислеше за това. Никога още не са били така разделени казахите, Кенесаръ твърдо знаеше, че именно на него му предстои да ги обедини. Като името на дядо му и прадядо му ще стане велико името му, враговете ще го повтарят със страх!…

Ала с какво да се започне? Сега не бяха времената на Абълай, когато руските войски още не са били преминали Светлия Жаик. В ранното си детство мъдрият летописец Карт-Кажак му разказваше как са строили Къзъл-Жарското укрепление и го нарекли Петропавловско. Това било през годината, когато Абълай бил провъзгласен за хан. А Семипалатинското, Баян аулското, Каркаралинското и Кара-Откелско-Акмолинското укрепления били построени още двайсет и пет години преди това. И все пак на дядо му е било по-леко. Още несвикналите с новите места войници нямали нужда от пасища и земя, стигали им неголемите полета и градини около крепостите. Тогава още в степта не се бил появил производителя търговец, на който не му стига само търговията. Пък и руските войски са били заети на други места…

Хан Абълай дълго време успявал да бъде като възглавница между белия цар и китайския богдъхан, а когато са се мъчели да се облегнат на нея от някоя страна, от възглавницата излизало остро перо. Сега възглавницата отдавна е без калъфка, перата й летят, пръснати от вятъра. От една страна я натискат руските войски, а от друга — свирепата Хива е завзела едва ли не една трета от казахските земи, от трета — хитрият и коварен Коканд…

На какво можеше да разчита той, Кенесаръ?… На ранения тигър, в който от три страни са се забили пики! Нима не приличаха на него сега казахите? А раненият тигър вече не се бои от нищо. Той скача срещу каквото му падне, и това трябва да се използва. Който насочи скока на тигъра в нужната посока, той ще спечели!…

А това, че тигърът бе готов за скок, е без съмнение. Вчера от далечните улътауски планини пристигна батърът Кудайменде и донесе поздрави от изтъкнатите батъри Иман и Жоламан. Те уверяваха, че няма кътче в Саръ-Арка, където хората да не се възмущават от беззаконията на царските власти и ага-султаните. Още повече, че бяха докарани до отчаяние казахите по Сърдаря, Саръсу и Чу, подчинени на Коканд. Отдавна вече точеха пиките си срещу хивинските завоеватели джигитите от рода алтай, тама, шомекей, жаппас, шектъ. Стигаше само да се появи предводител и да нададе боен вик… Дори вчера мъдрият певец Нъсанбай жирши назова този предводител. И признатия за глава на абълаевския род мълчаливо го насърчи…

Изглежда, настана време за това, за което е мислил през всичките тези години. Простолюдието из цялата степ бе нажежено до краен предел и приличаше на суха трева. Достатъчно бе да се изпусне само едно въгленче и да избухне пожар от Едил и Мангъшлак до Чу и Черни Иртиш!

На кого можеше да се опре, когато тръгне по пътя на дедите? Разбира се, най-напред на потомците на Абълай. Те бяха много в степта, неслучайно ги наричаха вълче племе. За тюрките това е висша похвала, защото, както и някога ромеите, водят своя род от вълците… Особено надеждни и войнствени бяха братята и сестрите му — синовете и дъщерите на Касъм тюре. Есенгелдъ, Саржан, Муса, Науръзбай, Абилгазъ, голямата сестра, по прозвище Бопай батър, децата им: Кудайменде, Ержан, Иса, Кошкарбай, Абълпеиз. Сигурен бе и в синовете на чичо си Даир: Тати, Ати, Сатъ-балдъ и сина му Кадъбай. Те бяха готови на всичко в името на родовите интереси. От аблаидите само наследниците на Кучук бяха слаби по дух и характер. Жребчетата на една и съща кобила също могат да са различни, но един запъртък не е чак толкова голяма загуба за добрата квачка…

За чест на синовете на Касъм тюре, между тях нямаше борба за това, кой да е начело: по-малките търпеливо чакаха своя час и безпрекословно се подчиняваха на големите. Затова само насаме Кенесаръ не одобряваше действията на Есенгелдъ и Саржан. „Защо отидоха да се поклонят на презрения куш-беги? Какво може да се добие от враговете с молби? И нима куш-беги не разбира, че ние сме негови смъртни врагове? Такъв като куш-беги признава само силата. А ако отидеш при него с протегната ръка, ще те сметне за свой роб. Ще вземе ли някой да се съобразява с молбите на роб!… Не, ако ми е писано да управлявам степта, от мен няма да дочака поклон нито куш-беги, нито който и да е друг. Може да се разговаря само с победения враг…“

Ами другите султани? Те бяха във всеки жуз, какво да се прави с тях? Как ще накараш издънките на Абълхаир, Самеке, Нуралъ, Букей, Сергазъ, Вали да склонят глава пред тебе? Та нали те също бяха тюре… Ами за какво е пожарът в степта? Къде ще се дянат всички, когато видят надигналото се простолюдие? Техният спасител ще бъде той, хан Кенесаръ!

Да, ще стане той хан и на трите жуза, защото ще оглави древния стремеж за свобода. Само този път ще го доведе край святото езеро Теликол, където го чака бялата постелка на Абълай.

Сега или никога!… Той познава своите казахи. Те са способни само да избухнат. Ако белият цар, Коканд и Хива залеят с кръв едва започналия пожар, то те ще се подчинят на съдбата и никога, може би, няма да надигнат вече глава. Затова не биваше да се бави той, Кенесаръ!…

Той огледа притихналата привечер степ… От кого да започне? От този, който сега е най-опасен. Той знаеше това от многобройните схватки, в които участваше: ако са те затиснали трима, обърни лице към най-силния. Другите двама ще тичат наоколо, и докато се решат да те нападнат, ще си освободиш ръцете. Значи трябва да се почне с белия цар!…

Това ще бъде правилно и заради това, че винаги е по-добре да си имаш работа с лъв, отколкото с чакали. Дори ако не му провърви и руските войски го сломят, то ще пострадат само вождовете и тези, които са се сражавали; ще останат жените, децата, ще се запазят родовете. Този, който знае собствената си сила, винаги трябва да щади слабия. Руснаците нямаха кръвна ненавист към казахите. Само царските чиновници-рушветчии и офицерите от наказателните отряди проявяваха жестокост… А ако попаднеш в зъбите на ханските чакали от Хива и Коканд, то тук не чакай пощада. Това бяха техните навици — да накараш жената и децата, най-далечните роднини да отговарят заради виновния. Целият народ може за един ден да бъде изгонен от родната земя без добитък и имущество. Руснаците не правеха така…

Няма нищо по-страшно от дребните и остри зъби на чакала. Ти ще умреш, а те с удоволствие ще терзаят безжизненото ти тяло… Какво пък, да даде Бог възможност да се нагласи работата с белия цар, а после можеше да се заеме и с двете ханства. Няма да попречи да им се напомни за кръвта и сълзите на изкланите аули, за всички насилия, за страданията на продадените в робство казахски деца. На собствения си гръб трябва да изпитат те всичко това!…

Имаше много причини първите бойни действия да се започнат именно там, на север. Каквото и да разправят, но Средния жуз за него е най-добрата опора. Ако царските войски имат укрепления, въоръжени са с оръдия и пушки, то той разполага с цялата безкрайна степ. Докато има безброй обрасли с храсти долчинки, нито едно ловджийско куче няма да хване степния заек. Голяма е Саръ-Арка, тя се простира от Каркаралъ до Светлия Жаик, от Кзъл-Жара до Бет-Пак-Далъ. Истински простор за смелия джигит: само дръпни по-силно юздата и се дръж здраво за коня!…

Ако ли пък попаднеш в беда — никой няма да те издаде, поне от уважение към твоя род. Да не говорим за това, че няма по-гнусно престъпление по степните закони от това да предадеш батър…

По земите на Коканд и Хива нямаше такива условия. Няма да е лесно да се обединят чергарите казахи, заселени по бреговете на Сърдаря, Приаралието, Устюрт и Мангъшлак. Пък и това е малко за победата. Трябваше въстанието да бъде подкрепено от братята от Жетъсу — Седемречието, киргизите от планинските долини на Алатау, каракалпаките. Всичките страдаха от своеволията на кокандските или хивинските бекове. Но нима ще тръгнат доброволно в един строй? Дори изконните казахи — уйсуни и дулати, които живееха на самата китайска граница, нямаше да изоставят огнищата си, за да тръгнат да се борят за общото дело. Хората не воюват с желание, те грабват оръжието само когато врагът е вече на прага. А това, какво става у съседите, малко ги интересува. Тази степна политика добре я знаят и в Коканд, и в Хива. Там бяха известни всички разпри и междуособици и ги използваха докрай. Не, трябваше да се вдигне степта от Средния жуз!…

Изведнъж, сякаш бе настъпил змия, трепна Кенесаръ, син на Касъм тюре и внук на Абълай. Имаше още една причина… Мъст! Степна, неутолима, закърмена с майчиното мляко… Да свариш жив, да закопаеш в земята, да изкорениш до седмо коляно — такива са желанията, които възникват у всеки от синовете на Касъм тюре, когато си спомняха за султаните от семействата на Самеке, Букей или Вали. Те изпитваха особена ненавист към Конур-Кулджа — синът на Кудайменде, към Чингиз — син на Вали и към майка му Айганъм, към Жамантай — син на Таке от букеевския род и към Ахмет — син на Жанторе. Подли предатели, те целуваха краката на белия цар и помагаха на войниците!… Кенесаръ сега искрено мислеше, че тъкмо заради това ги ненавиждат всички. Но сърцето му, цялата му същност знаеха, че това са стари чувства, предавани от поколение на поколение, в основата им лежеше все същата борба за власт, вечните разпри и междуособици, на които той сега искаше да сложи край…

Той живо си представи как ще постъпи с тях, когато те всички се окажат в ръцете му. Ще ги разгроми и ще разграби докрай аулите им. Вече не се стърпяваше да направи синовете им роби, а дъщерите им да даде на своите туленгути. Ще пирува той върху прострените им ничком гърбове, нищо не ще утоли жаждата му, освен топлата им кръв!…

 

 

Кенесаръ се сепна… Няма как, само така можеше да утвърди той законността и реда в степта. Да стъпче няколко съперника и да обедини трите жуза в една ръка — ръката на Кенесаръ. Нима не се стараеше той за всички казахи? Нима не бе готов заради общото дело да даде всичко: щастие, богатство, собствения си живот?

Той вече бе пресметнал всичко занапред. Веднага щом се върне, като законен султан, ще се обърне към сибирския и оренбургския губернатор с исканията си. В края на краищата, за всичко може да се договориш при условията, които някога е приел хан Абълай. Ако правителството на белия цар се съгласи с това, то значението му веднага щеше порасне и щеше падне авторитетът на Конур-Кулджа, Ахмет, Жамантай и останалите. Да се разправи тогава с тях няма да бъде особено трудно.

Разбира се, във всеки случай това ще бъде само началото. Не е той безумен пес, който бяга, щом получи своето. Не, няма да се успокои, докато не обедини трите жуза и не възстанови предишната слава и могъщество на Абълаевото ханство. Нека за начало дори стане само хан на Средния жуз. Все едно — рано или късно ще постигне своето!…

А ако не удовлетворят исканията му?… Е, какво пък, който се е съблякъл гол, трябва да влиза във водата. Тогава следва война, и той ще я започне с унищожаването на аулите на ненавистния Конур-Кулджа. После ще завладее и разгроми Кара-Откелско-Акмолинското укрепление, където се намира стана на презрения Конур-Кулджа!…

Достатъчно бе да бъде прошепнато това име, за да се събуди от най-дълбокия сън Кенесаръ. Работата не е просто в това, че самият Конур-Кулджа искаше да владее цялата степ, надявайки се на помощ и подкрепа от царското правителство. От поколение на поколение се кръстосваха пътищата на техните родове. Ами че това са султан Кудайменде и внукът Самеке, когото Абълай свали от ханската постелка на Средния жуз. Доста беди донесе тази кръвна вражда. И още дълго щеше влияе тя на хода на голямата политика между белия цар и степта…

Самичък в безкрайната степ стоеше Кенесаръ… Той беше минал сурова школа и знаеше железните закони на борбата за власт. Не бива да се показваш пред народа, докато не е настанало времето! Отдалеч, чрез предани хора, трябва да се насочва ходът на събитията в нужното русло. За това няма забранени пътища. Ако е нужно да се сблъскват родове и жузове за стигането до ханската постелка, той нямаше да се замисли нито за миг. Ако са нужни реки от кръв — нека да бъдат пролети. Само да не се споменава името му.

Но когато дойде такова време, като сега, когато безграничния му стремеж към слава и власт съвпадне със стремежите на народа, той трябва да бъде начело на всички. Името му ще бъде на устата на всекиго, а ликът му — в сърцето…

Само като завоюва пълна, неподелена с никого власт, ще успее да се увековечи.

Той извади от ножницата исфаханската си сабя, застана на колене, допря хладното острие до устните си.

— Майка ми не ме е родила страхливец — говореше Кенесаръ с тих глас. — Ако по пътя към целта аз се поколебая дори за миг, кълна се да изпия всичката си кръв. Нека това оръжие да ми е свидетел!…

Кенесаръ, коленичил, бавно втъкна сабята в ножницата. Канеше се да стане, когато чу зад гърба си познат женски глас:

— Тюре мой… Нима извършваш намаз?

Без да се обръща, Кенесаръ позна гласа на старшата си жена Кунимжан. Значи тя е вървяла след него… Той стана, поотупа се и тръгна към нея:

— Не, опитвах колко е здраво острието върху един камък.

— Нима си го пробвал малко върху чуждите черепи?…

— Това не е достатъчно за истинската стомана…

На двайсет и шест години стана Кунимжан, но, въпреки че беше родила вече дъщеря и син, изглеждаше по-стройна от всяка девойка. Тя беше от тези смугли красавици с малка алена уста и огнени очи, от един поглед на които само мъжете губят ума си. Всичко в нея беше предизвикателно красиво: стегната гръд, опъваща златната огърлица, готова да се скърши тънка талия, пълни бедра. И така бе облечена, че не можеш да откъснеш очи от нея. Върху синия кадифен елек, обшит със злато, сякаш небрежно бе наметнат обточен със самур ярковинен чапан от най-хубавия плат — дурия. С бели перли бе обсипан аления кадифен саукеле — конусовидна шапка, която носят знатните жени в степта. На челото й падаха кръгли и тежки златни пластини, а върху саукеле бе наметнат прозрачен брокатен шал. В ушите на Кунимжан се полюшваха разкошни дълги златни обици, тежките й черни плитки стигаха почти до земята, в на четири реда върху тях бяха окачени блестящи златни рубли от царско време, от векове степните красавици носеха върху себе си цялото си богатство…

От непринудената й походка, от поведението й веднага ставаше ясно, че тя е любимата жена. Най-добре биха й подхождали известните стихове на степния поет Жусуп ходжа: „Ако се смята за недостатък това, че вече е станала жена, то той е единственият. По другото нито една девойка не може да й бъде равна“. Освен бързия, остър ум и красотата, с които завладя тя сърцето на Кенесаръ, Кунимжан беше дъщеря на един от най-знатните и богати степни родове — аргънските алке-байдалъ. И ако се разказва всичко до край, то тъкмо тя беше ябълката на раздора, която превърна в смъртна вражда старата разпра между родовете, разделила султан Кенесаръ и султан Конур-Кулджа…

Славата на батър за Кенесаръ едва започваше. По случай избирането на управник на края — Ерден Сандъбай-оглъ от уседналия в Улътау род жърък — по традиция се организираше голям той — празненство с конни състезания и казахска борба. На този той отиде и Кенесаръ с група джигити. Имаше той и още една задача: във връзка със строежа на Кокчетауската крепост, предизвикал вълнение, да узнае настроенията на хората и положението в Улътау. Работата бе там, че тези места се смятаха за свети за казахите: според преданията там е завършил живота си легендарният основател на рода Алаш, за пръв път обединил шестте клона на прародителите. Освен това в планината Улътау бе и гробът на Едиге батър, светия ходжа Акмешит. Кенесаръ смяташе, че е задължен да посети това древно казахско място. След празненствата, продължили няколко дни, той се връщаше у дома през земите на аргънските родове алтай и тока. На брега на река Терсакан спряха да починат и Кенесаръ отиде да се изкъпе сред тръстиките…

Отначало той помисли, че му се привижда, когато видя в бистрата речна вода две девойки. Докъдето погледа стигаше, наоколо не се виждаше нито една юрта. Той потърка очи, но девойките, които наближаваха към него в камъша, взеха шумно да пляскат по водата, и тогава той се убеди, че всичко е наяве. Пък и на брега видя два спънати коня.

Едва след това разбра Кенесаръ, че стои и не може да откъсне очи от едната от къпещите се девойки, чието вълшебно тяло се белееше и светеше през прозрачната вода. Не биваше батъра да се спотайва повече в камъша.

— Много ли е студена водата, красавици? — извика той, уплашен, че те могат да излязат при него на брега.

— Ойбай! — развика се другата, рижа и пълничка. Безцветните й очи още повече избледняха от страх, тя заплува към другия бряг, давейки се и ритайки с късите си крака. Затова пък тази, която той гледаше, се отдалечи малко и се спря, леко мърдайки крака в дълбокото, за да не потъне.

— Да ви даде Господ здраве, мирза!…

Тя каза това тихо и с достойнство. В това време дойдоха и другите джигити, започна обичайната размяна на шеги. Викаха на девойките да излязат от водата и да не се страхуват: джигитите ще се обърнат. Ако се заинатят, ще трябва да преплуват до другия бряг и да им вземат дрехите.

Девойките молеха джигитите да се отдалечат от брега, казваха, че им е студено, виждаше се, че те вече не се страхуват. За да ги пуснат да излязат свободно, джигитите искаха откуп.

— Мирза, какво бихте искали от мене? — попита го чернооката девойка.

— А ако поискам, всичко ли ще изпълниш?

Той сам се учуди на смелостта си, но тя не отвърна очи.

— Нима ще ви излъже девойка, която още никой не я е лъгал? Казвайте вашето условие!

Тя продължаваше да го гледа в упор, а сърцето на Кенесаръ изведнъж се разтуптя като уловено врабче.

— Ако още никой не ви е лъгал, да тръгваме. Но вие трябва да ни догоните, и аз ще ви предложа своите условия!

— Добре! — твърдо каза тя.

Те потеглиха нататък по брега на реката, и още на първия завой приятелките ги настигнаха. Те бяха шестнайсет-седемнайсет годишни, но не се изплашиха от непознатите джигити. Така постъпват само девойките с чиста душа…

А той не можеше вече да я пусне далеч от себе си. И тя не искаше да го оставя. За едно мигване на окото се свършва моминството. Те прекараха нощта в откритата степ, и жилавият храст карагана до главите им миришеше на рози…

Чие беше това изпълнено желание — нейно или на младия султан — Кунимжан не разказваше никому. Но и не взе да крие тази нощ от никого, дори от наречения й жених. А този жених беше Конур-Кулджа Кудайменде-улъ, внук на хан Самеке…

Преди две години се беше сватосал за нея Конур-Кулджа — с едро лице, с прилепнали към главата огромни месести уши. Това беше чудесно сватосване, родителите й с удоволствие приеха като предварителна зестра три табуна от известните хански тъмносиви аргамаци. А преди няколко дни пратеник на ага-султана донесе тайна вест, че след като се преместят на летните пасища в Каракоин-Каширлъ, той ще намине при годеницата си…

И ето ти на къпането в Терсакан!… На заранта Кенесаръ заедно с всички джигити, които го придружаваха, и с Кунимжан на хълбока на коня влезе в аула на аксакала Байболат, издигнал юртите в такова удобно за къпане място. Първо ги видяха многобройните снахи, после лелите, после сестрите, най-накрая вестта стигна до самия Байболат. Отначало той много се изплаши от гнева на сияйния жених и се разстрои от това, че ще трябва да връща богатия дар. Ала после се уплаши още повече, като се сети за „вълчето племе“. Мъката едва не събори стареца, но тогаз дойде вест от самия Кенесаръ, който искаше дъщеря му за жена. Тези дни трябваше да пристигне и другият жених…

Аксакалът Байболат претегли незабавно всичко, обмисли го и взе мъдро решение:

— Когато Абълай е бил провъзгласен за хан, шест племена от рода аргън са му дали за жени шест от дъщерите си. Няма да е скромно от наша страна, ако ни дожалее да дадем на внука му една-единствена девойка. Да я взима!…

Точно след седмица Кунимжан тържествено беше изпратена в аула на Касъм тюре. Три тройки светлосиви аргамаци бяха запретнати в карета, след тях вървяха девет от най-расовите камили, натоварени с коприна, килими и скъпоценности. В първата карета се возеше годеницата, а в другите — свидетелите от нейна страна, най-могъщите хора от рода алке-байдалъ и акошкар-сайдалъ.

Конур-Кулджа хапеше ръце от гняв и безсилие да направи нещо. Първата му мисъл беше да изпрати незабавно туленгути и да направи на пух и прах аула на Байболат. Ала как можеше да се скара със знатния и богат род алке-байдалъ? Ами че нали не черните очи на Кунимжан го караха да я иска за жена. Така той искаше да се сроди тъкмо с този най-силен род на Саръ-Арка. Пък и сега да започва открита война с Касъм тюре не му беше по силите. Засега трябваше да затаи в душата си бясна ненавист и да се утеши с върнатия калъм и за наказание — три пъти по девет глави добитък от всеки вид.

От тогава черна змия се загнезди в гърдите на Конур-Кулджа и не му даваше покой, докато не се яви случай да отмъсти. Веднъж той със своите туленгути издебна друг сватбен керван. С него караха от Кокчетау при жениха й в аула на рода тарактъ голямата дъщеря на Саржан Куникей. Султан Конур-Кулджа нападна кервана, прекара нощта с Куникей и я изгони. Сега отношенията между синовете на Касъм тюре и султан Конур-Кулджа се изостриха дотам, че искаха човешки жертви. Само кръв можеше да измие такава страшна обида…

Така се заплете този зловещ възел — от вековната борба за власт, султанско самолюбие, убийства, насилия, неподелени жени и още, и още. Заедно със създалите се отношения в степта той се смеси със справедливата борба на народа за свобода. Този възел вече не можеше да бъде разплетен без стоманени мечове, това го разбираха и в двата враждебни стана.

Кунимжан въпреки обичая наричаше Кенесаръ не „мъжо“, а „мой тюре“. С това тя, една от най-знатните жени в степта, подчертаваше още повече знатния произход на мъжа си, който можеше да й заповядва. Въпреки външната си покорност, тя имаше огромно влияние върху Кенесаръ и беше в течение на всички събития.

— Мой тюре, едвам те намерих в голямата степ… Оказва се, че Кудайменде батър е донесъл на нашия дядо страшна вест!

— Каква вест?

— Нали познаваш сина на Азанбай…

— Кой от тях?… Този Азанбай от каржасите, които живеят в Баян аул или нашия кокчетауски Азанбай-Аксаръ?

— Азанбай от каржасите… Нали помниш как преди нашето заминаване от Саръ-Арка в Омск отнеха живота на сина му Тайжан? Сега пък са убили и големия му син!…

— Сейтен батър? — извика Кенесаръ.

Тя кимна мълчаливо.

— Нека отиде в рая душата му! Твърде рано напусна живота този батър. Нима смъртта му е от ръката на Конур-Кулджа? Това псе се канеше да го погуби…

— Казват, че точно така е станало. Когато аулът на Азанбай се отправил към Балхаш, съпровождал ги е някакъв от покръстените приближени на Конур-Кулджа. Край Мън-Арал са ги настигнали войниците от наказателния отряд…

Кръвта взе да нахлува в лицето на Кенесаръ.

— Колко души са загинали? — попита той рязко.

— Разправят, че не са много: двама-трима души. Попаднали в капан, нямало как да се съпротивляват…

— Нека и те отидат в рая… Ние тук ще напомним за тях, ако е съдено да се върнем в Саръ-Арка!

— Разправят също, че заедно с батъра на войниците се е натъкнал и Ожар — синът на Кубет. — Кунимжан смяташе за свой дълг да разбира всичко заради мъжа си. — Той бил в омския затвор…

— Кой Ожар? — Кенесаръ се напрегна. — Не е ли този, който беше вестоносец на Конур-Кулджа? Нима не е скъсал отдавна всякаква връзка с рода си?

— Казват хората, че се е скарал с Конур-Кулджа и се е върнал при своите. Явно си е спомнил поговорката, че изсъхват ръцете на този, който не милее за родната си кръв. Покрусен от бедите на каржасите и от бягството от родните места, той отново се е присъединил към батъра Сейтен. Ето ти, че се случило и това…

— Срещнах го веднъж — замислено каза Кенесаръ. — Изглеждаше як човек с истински характер. Значи, също не е могъл да се покори… Сега сигурно и него ще изпратят в Сибир!…

Той се обърна и погледна към аула. Към тях бързо вървеше млад строен джигит. Кенесаръ позна малкия си брат Науръзбай, роден от майката калмичка. Макар и да бяха от един баща, трудно можеше да се каже, че са братя. Науръзбай беше висок, с широки рамене, бялото му продълговато лице винаги беше покрито с руменина. Носът, устата, очите, веждите и миглите — всичко у него беше по-едро, отколкото при казахите. Очите му бяха особени: някакви странни, леко косо поставени, те приличаха на зрели бадеми и гледаха света с подкупващо доверие. От слепоочията му падаха дълги плитки с вплетени в тях разноцветни перли. На една наболите му мустачки особено отиваше самурената шапка с червено кадифено дъно. Със самурени кожи беше обрамчена и гиздавата му норкова шуба, на колана му висеше сребърен кинжал в украсена ножница.

Той и в бой влизаше с тези дрехи, само подгъваше десния ръкав на скъпата си копринена риза. Отдалеч го познаваха враговете, когато, навел тежкото си копие, с вик „Абълай“ се носеше върху сивозлатистия си кон Акауз. Казваха, че дясната му ръка има силата на четирима джигити. А пък копието в тази ръка не знаеше грешка, досега не се беше срещнал храбрец, който да бе дочакал приближаващия се млад батър… В обикновените обаче дни нямаше по-добър и услужлив човек в степта от Науръзбай. Той минаваше за шегобиец и веселяк сред съседите, децата от целия аул го обичаха…

Сега тежките му вежди бяха навъсени, очите му издаваха явно смущение…

Младият батър отдавна не беше на себе си. Тъгата по родината, която бе принуден да напусне, го завладяваше. Само щом затвореше очи, виждаше зеления килим на Саръ-Арка, сивосинкавите върхове на далечните планини, величествените скали. Често му се присънваха прозрачните планински езера, в които се отразяват върховете на вековните ели, бързите пълноводни реки, които яростно се блъскат в каменливите брегове. В такива минути му се струваше, че чува нечий познат и печален глас, който го вика и моли за помощ. Отново мислите му потъваха в бушуващите вълни на далечното Борово езеро, отлитаха като оперена стрела към върха Окжетпес. Самотно плуваше в безкрайното синьо небе на родината мощен сокол и сърцето на Науръзбай се късаше.

Ако можеше да полети натам, където бяха минали детството и юношеството му, където беше изпитал майчина ласка и първата любов, то не би седял той нито минута в тези опротивели му места. Ала не бива сега да се връща в Кокчетау, където процъфтява Конур-Кулджа и други подмазвачи на белия цар. На млад прикован орел прилича батър Науръзбай. С копринено въже е завързан той, напразно надава викове, мъчи се да освободи завързаните си крака…

Не разбираше Науръзбай какво дирят по пустинните брегове на Сърдаря. Какво искаха — да спасят собствените си кожи? Не е ли по-добре да се сражават там, на родната земя, която дава сили на синовете си! Как могат да освободят Саръ-Арка, като са на сто конни прехода от нея? Или може би тукашните степни треви и храсти са по-хубави от тези в Кокчетау?

Той не разбираше политиката на баща си Касъм тюре и на по-големите си братя — Есенгелдъ и Саржан, колкото и да му обясняваха политиката на изчакване. Едно лято в Саръ-Арка беше за него по-скъпо от цялото кокандско ханство, заедно с цялата подкрепа, което то може да окаже…

С тазсутрешна сила взе да го яде мъката от вчера, когато пристигна свободният батър Кудайменде. А тук Науръзбай пристигна, за да поговори насаме с брат си. Острият му поглед съзря Кенесаръ в безкрайната степ…

— Защо изглеждаш толкова зле, мой малък тюре? — попита го усмихната Кунимжан. — Да не си болен?…

Науръзбай, който не можеше да скрие състоянието си, съкрушено наведе глава:

— Истина е, снахо… Душата ме боли, сърцето тръпне, нещо ме притиска в гърдите…

Кенесаръ, който добре познаваше тази болест, си замълча. Кунимжан се опита да ободри младия батър:

— Няма винаги да има черни облаци, все някога ще изгрее и слънцето. Ще мине и твоята болка…

— Кога ще стане това?

— В степта всичко зависи от коня.

— Оттук не виждам накъде можем да се понесем накъдето ни видят очите. Приличаме на вълк, обграден в някоя долчинка. И колкото и да се гордеем, че сме силни като вълци, крием се в ямата!

Кенесаръ внимателно погледна малкия си брат.

— Знаеш ли, че най-страшен е вълкът, когато излиза от бърлогата? Напъни се, притисни се по-силно към земята и се готви за скок, мой Науанжан!…

— Не, Кене-ага… — Науръзбай тежко въздъхна. — Вълкът прави скок от бърлогата само преди смъртта си!

— Случва се и така, че той отнася на другия свят и врага си…

Младият батър упорито поклати глава.

— Обичам сам да дебна врага си. А къде е най-удобно, ако не в Саръ-Арка. Там има всичко: долини за засада, степ, където дори вятърът не може да ме догони…

Същото чувство изпитваше Кенесаръ, но за батъра да се подчинява на по-старшия е заповед номер едно. Той с присъщата му сдържаност му напомни това:

— Орленцето, което рано излита от гнездото, бързо пораства. Не бързай да си избираш път, докато са живи големите ти братя…

Науръзбай клюмна. Повече от всичко на света обичаше той братята си. И най-много ценеше мнението на Кенесаръ.

— Слушам те, Кене-ага… — тихо каза той.

Кенесаръ, който гледаше към степта, изведнъж настръхна. Науръзбай и Кунимжан също погледнаха натам. Откъм превала от източната страна на планините се издигаше прах. След време от нея се откъснаха двама конника. Те се носеха така, сякаш враговете настъпваха опашките на конете им.

— Това е батърът Агибай! — възкликна Кенесаръ. — С коня си Акълак!

— Да, това е чичо Агибай… — Науръзбай внимателно се вгледа в приближаващите конници. — А кой е редом с тях?… По това, как се е наклонил над гривата, прилича на Ержан…

— Това са те!…

Изведнъж Кенесаръ пребледня.

— Ой, бауръм!… — долетя от степта. Веднага заоплакваха, завиха в един аул в подножието на планината, в друг, трети…

Това беше вопъл от скръб, с който без да намаляват конския бяг, съобщават в степта за гибелта на близки.

— Ой, бауръ-ъм!…

Лицето на Кенесаръ оставаше каменно, той не се помръдна. Кунимжан застана близо до него. Само Науръзбай не издържа — затича се срещу конниците на нещастието. Агибай батър скочи от коня в движение, сложи пояса на шията си и както повеляваше древния обичай запълзя на колене, вдигнал ръцете си към небето:

— Батър Кене, останахме без двамата султани! Няма ги и осемнайсет от най-добрите ни джигити! От ръцете на ташкентския куш-беги загинаха по-големите ти братя Есенгелдъ и Саржан, загинаха всичките ни славни воини!…

Кенесаръ не се помръдна.

— Как и кога? — попита той със спокоен глас.

Без да трие течащите сълзи, батър Агибай разказа подробности за гибелта на султаните…

Те вървяха към аула, потресени от мъка хора тичаха насреща им. Науръзбай и Кунимжан подкрепяха от двете страни обезсиления Ержан. Щом доближиха бялата юрта, Кунимжан свали от главата си шапката с пера — саукеле, хвърли на земята сърмения шал и като разпусна черните си коси, занарежда:

Без време паднаха два лъва, що не знаеха страх,

довериха се на коварния враг!

О, как подло ги подмами в капана

и се разправи с беззащитните!…

Лошата вест е като неукротимия вятър — за едно мигване на окото тя се пръсна по всички юрти. Майките отчаяно скубеха коси, плачеха силно деца, тежко въздишаха старците, джигитите стискаха зъби. Горестен вой и плач се носеше над юртите, сякаш орел внезапно е нападнал кротко летящо в небето ято птици…

Чак на другата сутрин малко утихна тревогата, породена от страшната вест. Старият Касъм тюре като чу от устата на Агибай батър подробния разказ за гибелта на двамата си сина, побеля за една нощ. Сякаш бе изпил горчива отрова — побеляха сивите му с червени жилки, сякаш на вълк, очи, потъмня едрото му лице, сякаш със скреж се покри тъмнорижавата му прадядовска брада. Въпреки че беше на седемдесет години, той и досега беше изправен като копие, а сега се прегъна като самотно дърво, изправено срещу ветровете в степта.

Касъм тюре е роден за страх на враговете,

бил е роден с ненавист в очите,

от майчината утроба е излязъл на белия свят,

а шепите му са били пълни с кръв.

Така пееха за Касъм тюре преди тази нощ. Ала къде се дянаха неговата безпощадна суровост, вроденото жестокосърдечие, буйният нрав и своеволие! По-рано човешката кръв за него струваше по-малко от водата. Сега той заприлича на изтощен овен, на когото вълната пада на фъндъци. Изведнъж се превърна в немощен безпомощен старец, само в очите му останаха вкаменели някакви останки от предишното озлобление и гняв.

Около пладне старият тюре събра на съвет Кенесаръ, Науръзбай, Агибай и пристигналия вечерта батър Кудайменде. Той седя дълго без да продума, после вдигна глава:

— В младостта си, когато бях глупав и необуздан, видях веднъж в планината Кокчетау дива бяла камила. И макар старците да казваха, че не бива да го правя, аз се надсмях над думите им и я уцелих с една стрела. „Тази свещена камила е стопанинът на Кокчетау, да не те порази неговото проклятие!“ — казаха тогава старците… Сега знам, че заради моето кощунство ние загубихме планината Кокчетау, а сега загубих синовете си. Да бъде проклет моят род, никой да не види щастие от потомството ми, ако не принеса жертва. В името на мъдрия Аллах, който е справедлив, за изкупването на моя отдавнашен грях жертвам свещения бял овен със златистата глава. Скланям натежалата си от грехове побеляла глава, моля Бога да ми прости и да пощади останалите ми синове!…

Касъм тюре отпусна вдигнатите си към небето ръце, седеше в скръбно мълчание. Събралите се шепнеха тихо: „О, Аллах, приеми жертвата!… Приеми белия овен със златистата глава!…“ Мътно, гаснещо пламъче се появи за миг в очите на стария тюре.

— Бухар жърау казваше, че орелът не умира от старост. Той умира от мъка, когато крилете вече не го държат във въздуха. — Касъм тюре събра всичките си сили, стана, изправи се и протегна дясната си ръка, благославяйки Кенесаръ: — Сега е твой ред да летиш… Амин!

Той откачи от колана си родовия кинжал със сребърната ножница, свали от стената старата пушка кремъклийка с посребрен приклад и ги предаде на Кенесаръ:

— Този кинжал е на хиляда години, винаги го е притежавал старшия от нашия род. А пушката я получих от баща ми и твой дядо хан Абълай. Тя убива от петстотин крачки, досега на никого не съм я давал!…

Това означаваше, че Касъм тюре предава цялата си власт, родова и военна, на султан Кенесаръ. Извадил прадядовия си кинжал от ножницата, Кенесаръ допря острието му до устните си:

— Кълна се никога да не зная пощада към враговете, нека сърцето ми бъде хладно и твърдо като тази стомана!

Касъм тюре наведе глава в знак на съгласие:

— Последната ми молба към тебе е да отмъстиш за смъртта на двамата си братя и за осемнайсетте заклани туленгути!… Не можем да преборим сега цялото кокандско царство, но ще ни стигнат силите да отмъстим. Утре събери всички верни сарбази и по примера на славния ни прадядо хан Тауекел не оставяй камък върху камък от Ташкент. Нека погине това гнездо на коварство, тогава ще изпълниш пред мен синовния си дълг!…

Султан Кенесаръ падна на едно коляно:

— Ще помислим и след залез-слънце ще кажем решението си.

Същата нощ султан Кенесаръ събра в бялата дванайсеткрила юрта батърите Агибай, Науръзбай, Кудайменде и певеца Нъсанбай и дълго се съветва с тях. На заранта заедно с батърите посети Касъм тюре…

Цяла нощ не мигна старият хан, въртейки се от хълбок на хълбок. Той се съмняваше дали е постъпил правилно, като заповяда да бъде нападнат Ташкент, като не си осигури подкрепата на казахите от Сърдаря, Саръсу и Чу. Може ли да се разчита на успех, опирайки се само на малобройните родове алтай, тока, алтън, уак? Щом видя сина си, Касъм тюре бавно стана от меката постеля.

— Тюре! — Кенесаръ низко се поклони пред него. — Както казват, ако разумът е пръчка, то гневът е нож. Няма да режем пръчката. Ние обмислихме това и стигнахме до решението, че не бива сега да нападаме Ташкент. Още не е настъпило времето…

— Какво ще правите?

— Ще се върнем в Кокчетау.

Касъм тюре не попита нищо повече. Времето на неговите решения беше минало. Той седя дълго, поклащайки глава. После заговори:

— Ами аз самият се съмнявах дали сме го замислили правилно. Явно е дошла утринта, която е по-мъдра от вечерта… Сега нека да помислим за вашето решение. Когато вълчицата оставя вълчетата в бърлогата, ловците непременно слагат там капани. Не ни ли чакат те в Кокчетау? След всичко, което се случи, не е възможно да заживеем там. Не е ли по-добре да се преместим далеч в Саръ-Арка, но не по-далече от Улътау — това е мястото, дето се разполагат всичките три жуза, и ако не можем да се опрем на единия, ще се опрем на другия…

— Улътау е към рода баганалъ. — Кенесаръ говореше спокойно, убедително. Виждаше се, че е премислил всичко добре. — Ами ако синовете на Сандъбай ни откажат убежище? Не бива да забравяме, че двамата — Ерден и Дузен — са получили високите си титли от белия цар. Няма ли да се наложи да се хващаме за боздуганите? Ще бъде ли разумно, дори ако можем да ги надвием?

Касъм тюре кимна в знак на съгласие:

— Правилно казваш, султан Кенесаръ. Изтормозените от похода сарбази трябва да си отдъхнат. Пък и лошо му се пише на този, който, също като скорпиона, жили стопанина си. Не трябва да започваме оттам това, което си замислил… — Той рязко погледна Кенесаръ, после въздъхна и отпусна глава. — Нима в цялата Саръ-Арка не е останало място, където могат да подслонят глава внуците на Абълай?

Тогава батър Кудайменде, който до тогава стоеше безмълвен, склони глава пред стария тюре:

— Не бива да се надявате на гостоприемството на децата на Сандъбай, мой тюре. Струва ми се, че вие трябва да се преселите веднага близо до бреговете Терсакан, в местността Каракоин-Каширлъ. Сред нашите има доста от рода алтай, а вие познавате техните батъри Жанайдар и Тулебай. При това родът алтай с радост ще даде убежище на потомците на Абълай за зимата! А за лятото може да се премине към Улътау, за да го откъснем от синовете на Сандъбай. Само като им прекършим гръбнака, може да мислим за по-нататък…

— Е, някъде зад Терсакан са и роднините на снаха ни Кунимжан… — замислено отговори Касъм тюре.

— В такъв случай трябва незабавно да изпратим вестоносец в Каракоин-Каширлъ, за да съобщим за нашето намерение! — реши Кенесаръ.

Касъм тюре кимна в знак на съгласие:

— Това е правилно решение!

… В същия ден за преговори с алтайските родове, населяващи Каракоин-Каширлъ, с две смени коне, се отправи батър Кудайменде. След помените за загиналите от ръцете на ташкентския куш-беги султани и туленгути аулите взеха бързо да се готвят за далечен и труден път. Оказа се, че не само старците и възрастните мъже, но и малките деца са се затъжили по родните места. Те тичаха радостно, помагайки на възрастните да развалят юртите. Джигитите стягаха здраво ремъците, връзваха на възел опашките на конете, готвейки се за път. Особено грижливо проверяваха оръжието: вадеха от колчаните — корамсъ — дългите стрели със стоманени двуостри накрайници, които пробиваха всяка броня, обикновени стрели с четиристенни накрайници „козъ-жаурън“, сменяха им смачканите и изсъхналите от времето пера. Други точеха стоманените, дълги по педя и половина, върхове на копията, връзваха към тях пискюли от конски косми. Тези, които имаха саби, кинжали и ножове ги точеха, а тези, които нямаха метални оръжия просто отскубваха заедно с корена млади планински ели и ги подостряха. Всички разбираха, че едва ли ще намерят покой на родната земя.

На един висок хълм стоеше султан Кенесаръ. Под хълма, точейки се покрай западната му страна, към хоризонта беше потеглил керван. Приличаше на ято прелетни птици, които се завръщат в родината си.

За две седмици прекосиха Бет-Пак-Далъ. Там, където река Саръсу завършва пътя си, изчезвайки в сипещите се пясъци, се намираше долината Кзъл-Джингил. Там, в големия аул Ботеша, вече ги чакаше Кудайменде, а с него и известният, страшен в сраженията алтайски батър Тулебай, който можеше да извади камила, паднала в дълбок степен кладенец. Заедно с Тулебай батър за среща със султан Кенесаръ тук пристигнаха двама влиятелни аксакала и петнайсетина силни, въоръжени с метални боздугани джигити. Дребните космати коне, овчите шапки и кожените ботуши издаваха, че не са хора от знатен произход. Пък и самият Тулебай батър, облечен просто, изпъкваше само със своя необикновен заплашителен вид. Изглеждаше, че колкото е висок, толкова е и широк, а на ръст беше колкото един и половина от обикновените джигити. Очите му се губеха в гъстите вежди и мигли, а дългите му черни мустаци стигаха чак до ушите му и се завиваха покрай тях. Лика-прилика му беше и конят, с гъста черна грива, която опираше до земята. И хълбоците на коня бяха малко по-тесни от раменете на стопанина…

Тулебай се приближи, слезе от коня, падна на едно коляно:

— Тази степ е ваша, султан Кенесаръ, внук на Абълай!

Кенесаръ, който през целия път беше намръщен, като есенна степ, за пръв път изправи рамене и погледна някъде над главите на хората, събрани около него…