Илияс Есенберлин
Хан Кене (2)

II

За казахите целият живот минава от стан на стан. Ето и сега по бреговете на тясната, но бърза и весела рекичка Илек бяха отседнали няколко кервана. По горното й течение, недалеч от Кандагач, се бе разположил голям стан на рода табън начело с батъра Жоламан — син на Тленчи. Недалеч от тях се бяха разположили аулите на родовете жагалбайлъ, алшън и шектъ. Всички те бяха последвали рода табън нагоре по Илек чак от самия Жаик…

Тукашните номади се отличаваха от баян аулските. В кервана на Жоламан наред с обикновените казахски юрти имаше немалко покрити с постелки, опушени шатри, приличащи на купи сено, както и просто бели навеси. Овцете и камилите тук бяха значително повече, а конете — по-малко. Но пък в табуните жребци и кобили от издръжливата и непретенциозна местна порода можеха да се видят и чистокръвни ахалтекински коне или бегачи от породата теке-джаумит — тънконоги, с високо вдигнати гърди и дълги, извити като на лебед, шии. Обаче главната гордост на стана бяха камилите. Двугърби мъжки камили с дълга, стигаща до земята козина; високите и яки, способни лесно да носят осемкрила юрта арабски дромадери, бели едногърби женски камили-аруани. Овцете и козите също си ги бива. Стадата се водят от брадати козли с мека козина и големи саблевидни рога и от овни с копринена вълна, козите стигат с вимето си до тревата, от стадото непрекъснато изскачат пухени козленца.

Хората тук се отличаваха и по дрехите си от жителите на Саръ-Арка. Върху главите на мъжете имаше големи, украсени с везба калпаци от светла камилска вълна с обърнати нагоре краища. Високите калпаци също бяха със специална форма, кадифени, обшити с кожа, а отвътре подплатени с плъст. Върхът им беше много висок, приличаха на стърчащ нагоре ръкав с шест позлатени ивици, нашити по височина. Боядисаните в хвойнов цвят меки полушубки по полите и край яките също бяха обшити с бродерии и украсени с ширити. Под тях се носеха вълнени чекмени, шалвари от конска кожа, а на краката — ботуши с високи токове.

Женските дрехи по-малко се различаваха от тези в Саръ-Арка. Камизолите и кафтаните също така бяха обшити със злато и сребро, а шапките — украсени със сибирски кожи от самур. Носеха се същите шапки — саукеле: високи, конусообразни, украсени с монети и пищни пера от бухал на върха. Дългите басмени и кадифени рокли с двойни поли също бяха обсипани със сребърни монети. Върху роклите се носеха тънки домашнотъкани или кадифени камизоли и бешмети, стегнати в талията. По-заможните имаха златни пръстени, бисерни огърлици, масивни златни и сребърни гривни по китките, старинни обици, останали от прабабите, на ушите. За разлика от Средния жуз обаче, някои жени от Младшия жуз вместо бели платнени кимешеки носеха кун-гейлици — характерни шапки, обшити с коприна, също така увенчани с пера от бухал. Девойките пък ходеха с плътно стегнати сребърни колани и тахии с пера — разновидност на тюбетейката…

Веднага се виждаше, че хората са пристигнали тук съвсем скоро, а юртите и шатрите са издигнати набързо, с разчет да се изкарат два-три дена почивка — не повече. В меката и дъхава трева наоколо пасяха конете, събирайки сили, за да продължат пътя си. А видът на хората и от тази страна на Голямата казахска степ не беше весел. Както и в Саръ-Арка те бяха прогонени от родните пасбища, където от векове чергаруваха техните деди и прадеди. Върху степта бе налетяла обща единна беда и за момента бе приглушила разните дребни дрязги, родовите и племенните разпри. И тук мъжете държаха конете неразседлани и спяха с оръжието си. Опитните батъри използваха почивката, за да закалят и наточат кривите си саби. Децата, обхванати от общата тревога, стояха мирни. Те не тичаха както обикновено из целия лагер, а тихо седяха до майките си и наблюдаваха възрастните. Девойките не излизаха в степта извън границите на лагера. А в безкрайното небе ясно се чуваше тъжният вик на отлитащите гъски…

В средата на стана, на едно крайбрежно хълмче, седяха аксакалите на рода и батърът Жоламан, син на султан Тленчи, най-богатият и влиятелен човек сред табъните. Той беше едър чернобрад мъж на средна възраст с проницателен поглед. Носеше вит шлем и желязна броня. Ръкавите на бронята стигаха само до лактите и под тях се виждаше скъп кадифен бешмет. Краищата на бешмета, както и на тъмносините кадифени панталони, бяха извезани с красиви шарки. Дебела сребърна ивица опасваше кончовете на високите му ботуши, широк сребърен пояс стягаше долната част на бронята, злато и сребро блестяха по канията на големия кинжал. Върху бронята пък бе наметнат щедро обшит със злато и украсен с ширити широк син кадифен кафтан. Жоламан, както и аксакалите, напрегнато гледаше на запад. На душата му беше неспокойно и сега той дори не се опитваше да го скрие…

Изведнъж, сякаш степен орел, който е забелязал лисица, Жоламан батър се наведе напред и после отново замръзна в старото положение. Само зачервените му очи се присвиха още повече. Всички в аула се обърнаха и се загледаха в същата посока. Тънка сива чертичка проряза розовеещия се на хоризонта хълм. Тя изчезна, после се появи на един по-близък хълм и накрая се открои стремително приближаващ се конник.

Беше малко преди залез-слънце. Жените избиваха искри от кремъците върху сухите клечки под казаните. Над съседните аули също започваха да се издигат сивкави стълбове пушек. Но и там, като видяха конника, престанаха да се готвят за вечеря и за лягане.

— О, Аллах, нека новината да е добра!…

— Аксарбас… Аксарбас — нека жертвата ни за теб донесе щастие!

— Прекалено бързо язди… Да не би да го преследва враг?

— Не, по ми прилича да носи радостни вести…

— Нека езикът ти винаги усеща вкуса на меда…

Надеждата, единственият добър спътник на преследваните хора, се появи в душите им. Мнозина се молеха приближаващата вест да бъде щастлива и те да се завърнат по земите на предците си. Конникът вече се приближи до подножието на хълма, където го чакаха аксакалите. Развързаха го, той скочи от изпотения кон и се затича нагоре. Конят едва дишаше, гърдите му ту се издуваха, ту се свиваха. За да издържи това бясно препускане, младият и строен джигит се бе привързал целия с въже, свободни бяха останали само ръцете му. Устните му бяха напукани до кръв, лицето бе покрито с дебел пласт солена прах, само черните му очи пламтяха.

— Добра или лоша новина ни носиш, младежо? — попита Жоламан.

— Лоша новина нося, лоша! — едва продума джигитът. — От Оренбург са тръгнали войници да ни гонят…

— Аллах да ни помага!…

— Какво искат те от нас!

— Далече ли са войниците?…

За един миг, сякаш от вятъра, тежката вест стигна из всички околни станове. Заплакаха, засуетиха се жените…

Жоламан мълчеше и гледаше към степта.

— Чу ли се нещо за нашето писмо?

— Нищо не се е чуло.

— Значи изобщо не искат да ни чуят…

Сега батърът Жоламан гледаше към земята, а хората чакаха. След малко той отново вдигна поглед към младия джигит. Строен като копие и здрав като залят с олово ашик на планински овен, джигитът стоеше неподвижно и очакваше заповеди. В очите на Жоламан за миг избухна гневен пламък. Той обърна глава, обходи с поглед мирните станове, старците, жените, децата, и пламъкът угасна…

— Добре, изтупай се от прахта, измий се. После ще ни разкажеш подробно за всичко. — Жоламан се обърна към аксакалите: — Нека хората да не се стряскат от лошата вест. Тя трябва да се обсъди спокойно и подробно!

— Да, когато се решават въпроси на живот и смърт, умът трябва да е студен и остър като брадва — каза най-старият аксакал.

— Мъдри думи…

— Когато дрехата се премисли от няколко души, тя никога не излиза къса…

— Известете съседните аксакали Мухамедали, Тайман и Жусупгали! — разпореди се Жоламан. — Ще се съберем, когато звездите направят черпак.

Двама младежи, които си приличаха като агънца близнаци, се втурнаха в различни страни от хълма. А Жоламан вече даваше заповеди на своите помощници:

— Нека всички лягат да спят. Явно ще тръгнем на разсъмване, когато звездите започнат да гаснат.

— Правилно…

— Вие също — пийнете по един чай и се връщайте тук — предупреди той старците. — И успокойте жените и децата.

Младият джигит, който донесе лошата вест, все още дишаше тежко.

— Байтабън, иди се поклони на майка си и се върни. Чакам те…

Жоламан остана сам на хълма. Светлата ивица от слънцето, което се скри зад хоризонта, помръкна. Небето почерня и в него се показа мръсно червеният, с кървави петна, лунен диск. Сърцето му се сви и му се стори, че е заради луната… Червенооката беда пак гледа към тях. И къде да се скрият от нея?

Порив на вятъра освежи разгорещеното му лице… Да, от такава беда не можеш избяга. Трябва да се обърнат с лице към нея, щом няма друг изход. В подобни случаи предците му винаги са се изтегляли навътре в степта и са нападали врага денем и нощем, в зима и в лято, докато отслабеният и изтощен враг не си отивал, оставяйки им правото да живеят по собствените си закони. Той, родовият батър Жоламан, ще извади днес от канията вярната си сабя и няма да я прибере обратно докато не се затвори това кърваво око над степта. Той, Жоламан батър е неин син и владетел!…

Някъде там вървяха войниците на далечния бял цар. Той вече неведнъж се беше срещал с тях… Към черната степ гледаше от хълма батърът Жоламан, син на султан Тленчи, законен бий и признат водач на рода табън…

 

 

Родът табън бе древен и влиятелен. Вече много векове, още от времената на монголите, той населяваше земите от устието на река Илек, където тя се влива в Жаик, до пясъците на Нарън. Богатите на сочна зелена трева степи на земите край Жаик му бяха дадени с височайшето позволение на руския цар. Това положение бе отменено чак в 1810 г., когато се засилиха колониалните стремежи на царизма. Промишленият добив на илецка сол наложи да се построи път между Ново-Илецк и Оренбург. По този път бяха построени двадесет и девет укрепени поста. Появиха се укрепления, опорни пунктове, казашки градчета около тях и по бреговете на Светъл Жаик. Постепенно най-добрите земи около реката започнаха да преминават към богатата казашка преселническа върхушка. Това вече засягаше кръвните интереси на табънския род и тогава младият още Жоламан, син на султана Тленчи, яхна бойния си кон…

 

 

Отначало той се опитваше да реши всички спорове по мирен начин. През 1822 г., в годината на коня, Жоламан изпрати послание до оренбургския военен губернатор Ессен с предложение да върне принадлежащите на предците му земи. Отговор не последва, а в поречието на Илек бе изпратен наказателният отряд на есаула Падуров. Този малък отряд заедно с есаула бе пленен тогава от табъните, а Жоламан, който виждаше като причина за всички обиди и притеснения само в своеволията на местните власти, изпрати свои посланици — султана Арингазъ, син на Абилгазъ, и Жусуп, син на Сръм батър, лично при цар Александър I. В Петербург не ги приеха, но и не им разрешиха да се върнат обратно в степта.

След като почака още година, Жоламан отново написа писмо на Ессен, като му предложи да освободи есаула Падуров и неговите войници, ако позволят на Арингазъ и на Жусуп да напуснат Петербург и освободят от оренбургския затвор арестувания за бунт табънец Тулебай, син на Кундак. Той пак настоя за преговори по повод незаконно заграбените земи на неговия род. Ессен обаче отново не му отговори. Тогава Жоламан изпрати трето писмо… Този път военният губернатор даде положителен отговор. Той изпрати на Жоламан триста двадесет и седем рубли, предназначени за прехраната на есаула и войниците за времето на техния престой при табъните, а по-нататъшните преговори предложи да се водят чрез признатия от царското правителство хан Сергазъ. В писмото изобщо не ставаше дума за връщането на някакви пасища. И тогава Жоламан яхна коня си…

Следващите три години той непрекъснато нападаше градчетата и укрепленията, които се строяха по двата бряга на Илек. Царската власт пращаше срещу него един отряд след друг. Той не бе в състояние да противостои на въоръжените с огнестрелно оръжие редовни войски и сарбазите претърпяха няколко поражения. Но, като използваше умело особеностите на познатите степи, батърът винаги успяваше да измами противника и да се спаси от пълен разгром.

Това бе неравна и исторически обречена война. На източния бряг на Жаик се прокарваха нови пътища, търговците и производителите строяха складове за стоките си, трескаво се заселваха бреговете на реката. Интересите на чергарите, които губеха по този начин най-добрите си пасбища, бяха последна грижа за царското правителство. След като спечели с помощта на подкупи и с разрешение за безконтролно управление султанската върхушка на потомците на Букей, Вали и Самеке, то изобщо не се съобразяваше с основната маса, с другите многобройни казахски родове, изобщо не отчиташе отношенията, които се бяха изградили в степта през вековете. И обидени се оказваха не само бедните, но и богатите и влиятелни ръководители на много от родовете, такива като Жоламан батър. Точно те в много от случаите оглавяваха движението срещу царизма и хората съвсем закономерно виждаха в тях своите вождове…

В началото най-много пострадаха от колониалното заграбване живеещите между Светъл Жаик и Кара-Откел родове аргън, къпчак, алшън, жагалбайлъ, керей и найман. Освен че им бяха взети най-добрите земи, те бяха задължени да плащат на царските чиновници големи суми пари за правото да пасат добитъка на останалите свободни крайречни поляни. Оказали се в безизходно положение, те, по примера на табъните, често въставаха, нападаха военните укрепления, чиновническите управления и аулите на ага-султаните. Това обаче бяха стихийни, несъгласувани прояви, които бяха лесно смазвани от редовните войски и от туленгутите на ага-султаните. През 1835 г., в годината на овена, по този начин бе потушено голямо въстание на няколко рода от Средния и Младшия жуз, които чергаруваха по източния бряг на Жаик. То завърши безрезултатно, но батърите, които го ръководеха, разбраха, че не ще успеят да победят врага и да защитят правата си, ако не са единни.

На кого обаче беше по силите да вземе в ръцете си юздите и на трите казахски жуза, разпръснали своите аули от Каспийско море до границите на Китай? Всеки род се стреми да запази своята самостоятелност, всеки султан или батър иска сам да управлява своите съплеменници. Твоето си теле е по-добро от общия бик, това всеки го знае. И тогава някак сами изплуват обиди с вековна давност, истински или мними. Какво ли не се е случвало в степта през дългата й история…

Разбира се, във всеки род или племе има мъжествени хора, които смело водят воините след себе си, има и умни, красноречиви вождове с огромен авторитет. Но само в пределите на своя род или племе. За другите те са чужди хора, за които само са чували. А и вътре в рода не всички се подчиняваха на един батър. Обикновено такива имаше няколко и скритата, а понякога и явна борба между тях разделяше дори близките съседи. В тази обстановка мнозина неволно обръщаха погледите си към потомците на хан Абълай, умния и хитър повелител на Средния жуз, който изкусно се бе възползвал от противоречията между царска Русия и императорски Китай и бе съумял с тази си политика да запази относителна самостоятелност за дълъг период от време. Хората помнеха как в годината на тежкото бедствие, наречено от народа „Актабан-шубъръндъ“, Абълай съумя да оглави отпора срещу калмицките завоеватели и че още през 1777 г. видните люде от трите жуза го вдигнаха според древната традиция на бяла постелка и го провъзгласиха за хан на цялата казахска земя. Обаче с указа си от 24 май 1778 г. Екатерина II го утвърди за хан само на Средния жуз…

Защо не бе удовлетворена молбата на хан Абълай се казваше в съпроводителното писмо на Сенатската колегия до оренбургския военен губернатор от септември същата година. То съдържаше ясно предупреждение за опасността всички казахи да се обединят под властта на един хан и съветваше царската грамота за ханското назначение, както и самурената шуба, лисичата шапка и сребърната сабя да се дадат на Абълай едва след като се е заклел във вярност към нейно императорско величество в една от подвластните крепости. Абълай тогава ловко избегна капана, като изпрати големия си брат Жолбаръс да се запознае с указа, и продължи да бъде хан и на трите жуза.

След смъртта на Абълай през 1782 г. за хан бе избран най-големият му син Вали, който веднага призна властта на руския цар. Но с това, както винаги се случва в подобни случаи, не се съгласиха останалите синове на стария хан и най-вече Касъм тюре — синът на Абълай от една калмичка. Заедно със синовете си Есенгелдъ и Саржан той започна дългогодишна изнурителна и кръвопролитна война под знамето на прославените си баща и дядо. Това беше многократно повтарящата се в историята вътрешнофеодална борба за власт и за влияние, която този път съвпадаше с национално-освободителната борба на народ срещу царизма, която използваше за своите си цели и поради това съумяла да продължи дълги години. От своя страна царското правителство ловко използваше между феодалните разпри. Бидейки обективно исторически прогресивно явление, присъединяването на степните области се извършваше през сложното и противоречиво преплитане на хорските съдби.

Откъде можеше да знае всичко това обикновеният чергар? Мъглата на годините размиваше в народната памет обидите и тормоза от страна на страшния хан Абълай. Той беше пряк потомък на Джучи — сина на Чингизхан, на когото „Разтърсващия вселената“ жесток завоевател бе дал за владеене тези земи и народи. Хората виждаха в потомците му признатите наследници на страшния Джучи. Затова нямаше нищо чудно, че знамето на Абълай беше притегателно в степта. Трябваше да минат много години, да се пролеят реки от кръв, за да разбере народът накъде води това знаме…

Не само простият народ, но и много батъри и водачи на родове искрено вярваха, че само така могат да отстоят своята независимост. Към тях се отнасяше и батърът Жоламан, водачът на табъните…

Сега той стоеше на хълма и гледаше към черната далечина. Къде е човекът, който ще може да обедини степта? Ако хиляди ручейчета се слеят в една река, вече никакви бентове не могат да я удържат. Засега родовете и племената се съпротивляват поотделно, но ако се намери признат от всички вожд, то тази съпротива ще се превърне в страшна непобедима сила… Синовете на Касъм тюре сега са далеч, освен това сполуката не е с тях. Кога ли ще намерят общ език с Коканд… Макар да е такъв съюзник, че по-добре да ти бъде открит враг. Кой може да бъде сигурен, че няма де се повтори предателството, извършено в Курган през лятото на миналата година от ташкентския куш-беги? Не може да се вярва на думата на търгаш, който всеки момент е готов да жертва казахските земи заради интересите си? Не се знаеше кой е по-голям враг: белият цар или едноверците от Коканд…

Но какво да прави, ако се налага така, тайно, да бяга от родните места и всяка нощ да чака войнишки залп от тъмнината? Най-лошото е да се чувстваш като подгонен заек, над когото освен всичко се вият и ястребите султани. Да се хвърли срещу тях и да загине? Това би било най-лесната работа. А жените, децата, бъдещето на рода?… Не, той отговаря за хората си пред старите гробове и пред тайнствените каменни фигури, издигнати тук от предците. Пропастта е на една крачка и трябва да внимава, къде стъпва…

Да, морето трябва да е единно. Той бе виждал как в солниците изолираната от морето вода бързо изсъхва и на дъното остава само пухкав бял прах. Това се случваше и с откъсналите се родове… Само аулите на родовете алтай, алтън, тока и уак бяха последвали Есенгелдъ и Саржан, синовете на Касъм тюре. И колко години вече те безуспешно се борят със сибирския губернатор и с послушните му султани Конур-Кулджа и Зилгара.

Кой още ги следва, освен рода табън? А нали са недоволни всички, цялата степ е разбунена. Значи дори сред потомците на Абълай няма достатъчно авторитетен човек. Ако такъв човек се появи, той, батърът Жоламан, сам ще пречупи своята гордост и властолюбие и ще му се подчинява за всичко, и ще наказва всеки табън, на когото му хрумне да си спомни стари разпри…

Какъв трябва да бъде този човек? Батъри има много и до един са смелчаци. Но само смелост не стига: трябват още ум, мъдрост, хитрост, красноречие, сдържаност, решителност и още много-много други качества. Нима на казахската земя не се е родил човек, който да съединява в себе си тези необходими на вожда качества!… Десетки известни батъри, султани, бийове преминаваха в съзнанието му, но първо бе скулестото загоряло лице на Кенесаръ, средния син на Касъм тюре. Той вече се бе отличил, беше се прославил в няколко схватки, но мнозина степни батъри имаха зад себе си не по-малко славни дела. Пък и още бяха живи баща му и по-големите братя, които според древните степни закони имаха преди него право на слава и власт…

Тревата долу изшумоля. Жоламан батър сведе очи и различи в сивата тъмнина контурите на снажна фигура. Хубава, лека крачка имаше племенникът му Байтабън. И предаността на истински воин към делото. Нито една излишна минута за отдих след изтощителната езда през степта не бе отделил той: само бе изпълнил неговата молба-заповед да се обади на старата жена. Беше разбрал, че Жоламан иска да поговори с него насаме…

Той бе единственият син на голямата сестра на Жоламан батър, омъжена в рода есентемир, който спадаше към Младшия жуз. Когато поотрасна, Байтабън стана изключително смел, ловък и находчив юноша. Макар Жоламан батър никога да не бе го казвал пред хората, той най-много обичаше своя племенник. Сърцето му се свиваше, когато изпращаше Байтабън на някоя опасна задача.

— Докато те нямаше все ми се струваше, че някаква пушка е насочена към мен!…

Тези думи неволно се изтръгнаха от батъра и той докосна с устните си студеното чело на Байтабън. Младежът се смути от ласката на чичо си, защото усети, че за Жоламан батър все още е глупаво момченце. Чичото също усети състоянието на племенника си, изправи се и попита с обичайния си твърд глас:

— Много ли са войниците?

— Два отряда. В този, който върви след нас има повече от сто души. Движат се по десния бряг на Илек и всеки е с пушка на рамо. Командва ги самият Кара-бура с дисагите.

„Кара-бура с дисагите“. Това бе известният из цялата степ хорунжий Карпов, човек с огромен ръст, с гърди и ръце, обрасли с гъсти черни косми. Той имаше груб, животински нрав и неслучайно го наричаха дива черна камила с дисаги, по съзвучие с неговия чин. Така бе известен той в степните легенди…

Стотина пушки… Доста време трябва, за да заредиш отново, но сарбазите на Жоламан нямаха и една такава.

Няколкото дългоцевни хивински кремъклийки не се брояха, те бяха по-опасни за стрелеца, отколкото за мишената. Джигитите бяха въоръжени с дълги саби, ковани боздугани и лъкове. Да, цялата надежда беше в лъковете. Неслучайно момчетата още от ранно детство препускат из степта и от сто крачки уцелват в главата непредпазливо показалият се от дупката си лалугер. По седлата на джигитите висяха красиво бродирани колчани от плътна тъкан и като равна линия се виждаха твърдите пера на стрелите. Някои от тях бяха белязани с жълто или червено перо, което означаваше отрова от пепелянка или слюнка от болна от шап крава. Техните остри върхове не трябваше да се пипат с ръка и малцина от поразените с тях оцеляваха. Жителите на степите използваха при опасност това страшно оръжие от векове и неведнъж бяха принуждавали завоевателите да се оттеглят. Те знаеха, че понякога самите те няма да могат да се предпазят от мора, който започваше в степта от техните стрели, но свободата винаги беше за тях по-скъпа от живота…

Батърът Жоламан добре знаеше всичко това и очите му гледаха в нощта. В дълбок размисъл той опипа хорасанската си сабя.

— Оръдия имат ли?

— Не, не са видени такива.

— Тогава ще ни бъде по-лесно…

— Казват, че имат много барут и сяра. Не съм я видял, но нашите хора казват, че возят голямо буре с барут в последната каруца от обоза си. Каруцата се тегли от чифт дорести коне, а бурето е завито с черна черга…

— И това трябва добре да го запомним. — Жоламан сякаш се сети за още нещо и рязко извърна глава към Байтабън: — Видели ли са сред тях Белоокия Джебраил или Гъгнивия Алексалдъ?

Жоламан батър питаше за двамата най-опасни хора. И двамата, урядници от Илецките укрепления, Гаврила и Александър, бяха тукашни, от старите заселници. Те добре познаваха степта, езика и обичаите на казахите. Но за разлика от обикновените руски хора, които се бяха слели с жителите на степите и живееха сред тях като сред свои, тези двамата използваха знанията си, за да вършат злини. И прякорите, както е прието сред казахите, им съответстваха. При разпитите Гаврила страшно се пулеше, а Александър противно тътнеше, докато вадеше душите на хората. Бяха необикновено жестоки дори според нравите, които царяха в крепостите по границата. Жените в степта плашеха децата си с техните имена. Ако бяха с отряда, работата се усложняваше. Като млади и двамата се бяха занимавали с конекрадство и човек не можеше да ги излъже с обикновените степни хитрости, на които се хвана праволинейният и не особено умен службаш Карпов. Освен това те чудесно познаваха местността покрай бреговете на Илек, защото бяха участвали във всички наказателни експедиции…

Казахите познаваха всеки човек в крепостите, неговите навици, характера му, силните и слабите му страни. Едни уважаваха и домовете на степните жители бяха винаги отворени за тях, други ги мразеха, но и едното и другото беше заслужено…

— И двамата са в другия отряд, на хан Сергазъ — поясни Байтабън. — В него също са към сто човека. Новите им пушки обаче са по-малко. Половината от хората са просто хански туленгути с пики. Канят се да нападнат, когато започнем да се изтегляме — там където се събират трите езера. Така каза нашият човек, който е в отряда им…

— Искат да ни заградят от двете страни като диви коне, така ли?…

— Да, май точно това искат.

— Какво пък, и ние сме ловили диви коне… — Жоламан батър неопределено се усмихна и изведнъж, като се обърна към Байтабън, попита направо: — Успя ли да видиш Акбокен?

Байтабън очакваше този въпрос и широките му плещи безсилно се отпуснаха.

— Не успях…

Акбокен бе дъщеря на един мирен човек от рода табън. Според древния обичай Жоламан батър, като чичо на Байтабън, се договори с таткото на момиченцето за техния годеж, когато самият Байтабън едва прохождаше, а то лежеше още в пелени. Няма как да се обясни, но подобни годежи нерядко излизаха сполучливи. Явно така се получи и този път. Момиченцето растеше като необикновена красавица и веднъж, по време на едно празнично надбягване, я видя хан Сергазъ. Тогава в надбягването победи прочутият ахалтекински бегач, който принадлежеше на рода табън. Още отдалече всички събрали се хора се любуваха на гордата глава, на мощния грациозен ход на коня. Старият хан обаче не гледаше коня. Очите му не се откъсваха от малката стройна фигурка, сякаш излята върху могъщия гладък гръб на животното. Това беше тогава още осемгодишната Акбокен…

Хан Сергазъ минаваше за опитен ценител на женската красота и очите му не го лъжеха. Минаха само няколко години и в степта вече нямаше красавица, равна на Акбокен. А ханът още тогава, без да чака края на празненствата, заповяда на Жантемир — бащата на момичето — да се премести в лагера му и го направи свой туленгут. Работата е там, че според приетия обичай туленгутът няма право нито сам да се жени, нито да омъжва дъщеря си без разрешението на своя хан. След известно време Жантемир бе принуден да върне на сестрата на Жоламан батър получената от нея част от зестрата, представляваща няколко глави добитък.

А малката „невеста“ плачеше и се дърпаше обратно, когато я откарваха от родния аул. Какво беше това: любов, особена симпатия, навик — откакто се помниш да знаеш, че си наречена за високото чернооко момче? Тя не разбираше нищо, но усещаше, че става нещо страшно, непоправимо. Момчето остана в детските й сънища…

Работата не опираше обаче само до детските чувства. Развалянето на годежа и връщането на даровете се считаше за оскърбление. И оскърбен бе не някой друг, а предводителят на древния род табън, прочутият батър Жоламан, който стоеше в основата на този годеж. Тогава все още бе трудно да обвиниш хана, който имаше неписаното право да вземе всеки при себе си за туленгут, но за всички беше ясно накъде отива работата. А да обидиш батър — такова нещо в степта не се прощаваше на никого, ако ще да е три пъти хан или султан. Жоламан батър обаче не искаше да започва разпра в такива трудни времена. Над степта надвисваха облаци и не се знаеше кой каква позиция ще заеме. Дори честта на батъра отстъпваше пред общото дело. Но сега, когато туленгутите на хан Сергазъ заедно с войниците усмиряват въстаналите аули, всичко ставаше ясно. Преди пет дена Жоламан батър извика племенника си и пред всички бийове и аксакали му каза:

— Носят се слухове, че наказателен отряд ще тръгне след нас от Оренбург. Знам, че и този път работата не е минала без Сергазъ. Замини за техните аули и научи подробности. За наш късмет, колкото и да тормози хората си това старо куче, вързало се с чужда верига, мнозина от тях ни помагат…

Това бе открит разрив с хан Сергазъ. А когато остана насаме с Байтабън, той сложи голямата си ръка на рамото му:

— Аз също съм бил млад и разбирам всичко. Щастието е като дива гъска. Истинските джигити я ловят с примка или с мрежа… Вземи двата ми най-добри сиви коня. Замини направо за ханския аул. Направи всичко, което трябва за нашето дело. И после, ако Акбокен е съгласна, я отведи през нощта. Ако не стане, разбери кога иска да вдигне сватбата старото куче. Нищо няма да пожаля, може да изгубя всичките си табуни, но ще му разваля празника!…

Жоламан батър изрече онова, за което вече говореше цялата степ. Хан Сергазъ иска да вземе Акбокен за поредна жена. Новината не беше в това, че ханът има вече няколко жени, а в това, че този път обиждаше цял род. Когато преди две седмици Байтабън чу новината, той навлезе в степта, хвърли се върху сухата миналогодишна трева и започна да се търкаля по нея, напълнил устата си с корени, за да не вика. Никой не го знаеше, но през тези години той се беше виждал с Акбокен четири пъти. Това ставаше на далечните летни пасбища, където се срещаха пътищата на много племена от Младшия жуз. Между тях нямаше нищо, просто те всеки път изкарваха един до друг в степта цялата нощ. И дори не си говореха…

Но кой знае дали не бяха по-големи страданията на батъра Жоламан, когато чу тази вест. Към мъката за племенника, когото обичаше повече от себе си, се прибавиха страданията от оскърбената батърска чест. Гневът замъгли очите му…

Прочутите из цялата степ сиви аргамаци на Жоламан батър надбягваха вятъра, хващаха със зъбите си бързокрили птици в полет. Така се говореше за тях и си беше истина. Без да вземе със себе си нито един джигит, за да не привлича вниманието, след ден и половина езда Байтабън падна в тревата край ханския аул. Той си почина малко, спъна краката на конете и запълзя към аула. От верни хора той научи, че от Оренбург са тръгнали два наказателни отряда, за да разгромят и усмирят рода табън, начело с Жоламан батър. И още научи, че тия дни трябва да се състои сватбата на стария хан и Акбокен. Обаче не му оставаше време…

— Не можа ли поне да я видиш?… — запита батърът, без да поглежда племенника си.

— Това е рана само в моето сърце! — тихо отвърна Байтабън. — А всеки час доближава войниците до нас…

— Говориш, както подобава на бъдещ батър. Що се отнася до Акбокен, бъди все така мъжествен. Няма неизлечима тъга.

— Моята е неизлечима — твърдо рече младият джигит.

— Може би ти си правият — въздъхна батърът. — Виждам, че работата е сериозна. Не се предавай. Ако не загинем в този бой, ще попилеем цялата ханска глутница!…

 

 

Една след друга в почернялото небе се появиха седем ярки звезди и очертаха черпак. Когато заблестя и последната от тях от различни страни към върха на хълма започнаха да се изкачват аксакалите. Те се приближаваха тихо и мълчаливо сядаха около Жоламан батър. Когато се събраха всички, Жоламан батър се обърна към тях с кратка реч. Той разказа всичко, което се знаеше за войниците и за хан Сергазъ, и поиска от старците съвет. Всеки от аксакалите се изказа накратко и мненията им съвпадаха. На рода табън не му оставаше нищо друго, освен да приеме боя. Беше решено родовият лагер да се пренесе край планината Мугоджар. До там имаше към два дни път, а там жените и децата щяха да се скрият в гъсталаците. От хилядата налични сарбази половината щеше да пази лагера, а другата половина трябваше да посрещне преследвачите. Според сметките на Жоламан батър те трябваше да наближат към разсъмване, а ако сменят конете, още тази нощ. Затова десетина джигити трябваше да останат и да продължат да палят огньовете, сякаш лагерът си е още тук…

Аксакалите тръгнаха към караваните си, а Жоламан батър заедно с останалия до него Байтабън пристъпи към разпределението на джигитите. Те минаваха пред него на светлината на ярко горящите огньове, въоръжени с лъкове, копия, секири и боздугани. Слабо блещукаха сребристите кръгове на преметнатите зад рамо щитове. Това вече беше изцяло във властта на батъра. След знак с лявата ръка сарбазът тръгваше след керваните, знакът с дясната оставяше сарбаза с него, за да посрещнат врага. Беше минало по-малко време, отколкото между две доенета на кобилите, когато обкръженият от джигити грамаден керван на табънския род бе готов за тръгване. Свикнали с тревожния походен живот, хората безропотно и без суетене поеха по новия, незнаен път. В нощта се чуваха само плачът на събудените по никое време деца и глухият недоволен рев на разтревожените камили. Постепенно и тези звуци затихнаха. Керванът се отдалечаваше все повече и повече…

На оставащите им се струваше, че аулите все още лагеруват на избраното място. Равно горяха многобройните огньове, разгонвайки белезникавата заради появилата се луна тъмнина. От време на време изхриптяваха коне, чуваха се тихи гласове, кучешки лай. От която и страна да се приближиш, ще ти се стори, че керванът току-що е спрял, хората си варят храна, готвят се за сън…

Жоламан батър раздели събрания отряд на две групи. Едната той скри в обрасла с храсталак долчинка, а другата поведе към другата страна на хълма. Сарбазите не бяха стигнали още до определените им места, когато от степта се чу бързо приближаващ се тропот. Сърцата на хората се свиха тревожно, но условният сигнал — крясък на птица — ги предупреди, че се задават свои. Групата конници наближи южния склон на хълма. Те държаха пиките си наведени, както правят това само табъните…

Оказа се, че това са разузнавачи — ертоули, изпратени със специална задача нагоре по Жаик преди няколко дни. Но кого водеха със себе си? Сред тях имаше трима чужди. Единият бе дребен, белолик, загърнат с чапан. Другите двама също не бяха облечени като табъните: ниски калпаци, обточени с бяла кожа, с домашнотъкани черни кафтани, като на руските преселници, а ботушите им бяха с някакви странни тесни кончове. Конете им едва се влачеха до конете на табъните, а когато спряха, разтвориха настрани и четирите си крака. Явно бяха изминали дълъг път. Старшият от ертоулите се приближи към мълчаливо очакващия го Жоламан батър, за да докладва. Той тъкмо си отваряше устата, когато застаналият редом с батъра Байтабън трепна:

— Япър-ау!

— Какво има?

Жоламан батър учудено обърна глава към племенника си и проследи погледа му. Дребната фигура се бе навела от коня си и също се взираше:

— Байтабън, това ти ли си?…

Оказа се, че това е девойка, имаше гласа на Акбокен. Тя се овладя и се поклони на околните:

— Амансъздар, агалар!…

Да, това беше Акбокен, не можеше да има грешка. Бликове лунна светлина играеха по леко продълговатото бяло лице и, сякаш две нощни езера в степта, дълбоко и спокойно гледаха нейните големи и черни, като на камилче, очи.

Тъмният алтайски самур на калпака й, увенчана с високи пера, подчертаваше това прекрасно лице. Среброто по кадифения бешмет блестеше по високата й гръд и около талията, защото тя бе разгърнала пътното си кожено наметало. А когато девойката свали калпака си, всички направо замръзнаха. Тя не бе заплела косите си на плитка, тръгвайки на път, а връвчиците, с които ги бе закрепила, се бяха развързали при ездата и сега се пръснаха чак до земята. И сякаш цялата я заля тъмна вълниста светлина…

— На къде сте се запътили, племеннице? — запита Жоламан батър с някакъв неестествен глас. Той самият се бе смутил при вида на подобна красота.

— О, славни Жоламан батър… — започна девойката и изведнъж горчиво, по детски се разплака. — Чичо, защитете ме от този черен лешояд!…

— Джигити, помогнете на момичето да слезе от коня! — нареди батърът.

Байтабън се приближи и според древния казахски обичай я прегърна с една ръка през талията, с другата подхвана лявото бедро на девойката, повдигна го от седлото и ловко го свали на земята. Тя бързо намота косите си около талията, за да не й пречат като върви…

Беше станало това, което често се случва в ханските аули. За велика чест за простия туленгут Жантемир се смяташе това, че ханът взема дъщеря му за своя жена. Всичко вече беше договорено и точно в нощта, когато Байтабън се криеше в тревата край аула на хана, далечна леля на Акбокен доведе почтения младоженец в юртата на невестата. Старият хан използва древния обичай, според който невестата тайно се предава на младоженеца от роднини, които получават договореното възнаграждение и ги оставят сами за през цялата нощ. Този обичай е бил измислен някога, за да се съединяват бедни влюбени, чиито роднини се противопоставят на брака. И сега хан Сергазъ бе решил да се възползва от него, защото добре знаеше, че мнозина искат да попречат на плановете му.

Старецът приличал на отслабнало, измъчвано от глисти старо куче, а лицето му било бяло като на покойник. Разбирайки, че с вида си едва ли ще предизвика любовта на девойката, когато останал насаме с нея, той дори се опитал да се пошегува.

— Ох, цялата ми кръв е изсъхнала. Няма ли тук при теб за левент като мен глътка кумис?

Той сам й подсказал начина да се отърве от него. Акбокен бързо излязла и донесла от съседната юрта чаша кумис. Неотдавна я болели зъбите и в джоба на дрехата й били останали приличащите на копчета зърна от вълчи корен, който в малки дози успокоява болката. Освен това той помага срещу безсъние и девойката изсипала в кумиса всичко, което имала у себе си. Акбокен не се бояла дори от това, че старият хан може да заспи навеки. Прекалено често си била представяла тази първа нощ с него…

Развълнуваният хан на един дъх обърнал голямата чаша леко кисел кумис и веднага започнал да се съблича. Изведнъж обаче ръцете му взели да се движат по-бавно, устата му се изкривила и той се превил на две. Въпреки задължителния за всички обичай, на никой не се позволява да види, или да чуе, дори отдалече, какво се случва в първата нощ между хана и неговата невеста. По тайна заповед туленгутите още преди това били отпъдили всички от юртата на Жантемир, а и те самите се отдалечили, като оставили на пост един полуоглушал. Затова и никой не чул как повръщал и охкал хан Сергазъ, получил през първата брачна нощ заслужена награда. А Акбокен тихо се измъкнала навън…

Двамата съпровождащи я мъже, Ашраф и Давлетчи, били башкирски бегълци. Те се криели около месец в подвластните на хан Сергазъ туленгутски аули и всички ги съжалявали и им помагали. Неочаквано нахълталите хански телохранители хванали чужденците и ги завързали с въжета за една голяма волска кола, стояща край юртата на Жантемир, като възнамерявали на другия ден да ги изпратят под конвой в Оренбург. Това беше много грубо нарушаване на законите на степното гостоприемство и на древното право на убежище, затова младите казахи се опитали още през деня да ги освободят. Силите обаче били твърде неравни…

Акбокен помолила сарбаза, който пазел пленниците, да помогне на хана, на когото внезапно му било прилошало. След това тя прерязала въжетата, с които били вързани ръцете и краката на пленниците, и се скрила с тях в близката долчинка. Там те намерили пасящи коне, хванали три от тях и препуснали на юг, където според сметките на Акбокен трябвало да се намира сега станът на рода табън. Те още дълго чували зад себе си шум и глъчка, сякаш от разтревожено гнездо на стършели…

Дъщеря на тази степ, тя избрала правилната посока. На втория ден се натъкнала на табънските ертоули, които се връщали от поредна задача. Тя разказа всичко това бързо, като леко се смущаваше, на Жоламан батър. Тя бе видяла и чула много неща в аула на хана и батърът взе да я разпитва по-подробно…

— Съжалявам само, че имах толкова малко семена у мен! — каза Акбокен, завършвайки разказа си. — Когато си тръгвах, видях, че той отвори очи…

Жоламан батър я погледна учудено. Толкова сила и омраза имаше в крехкото тяло на девойката, че биха стигнали дори за десетима джигити. Това е добър знак, ако жените започват така да мразят.

— Не се ли страхуваше, че Сергазъ ще си отмъсти на баща ти? — запита той.

Тя учудено отвори очи и черни въгленчета се разгоряха някъде в дълбочината им.

— Че той с какво е виновен?… Баща ми изпълни всичко, което ханът заповяда. Аз не го исках.

Жоламан батър въздъхна тежко… Да, с какво са виновни нейните родители. Нима обаче не е настанало време, когато именно невинният се наказва първи? Всеки се чувства виновен и трепери, свил се е в своята дупка и не си показва носа. Той прекалено добре познаваше наследствената, предаваща се от век във век, ханска политика. Кой джигит от степта ще пожали главата си, щом става дума за чест и свобода? Но ако той е сигурен, че ще вържат стария му баща за опашките на четири коня и ще го разкъсат на парчета, че ще продадат малолетните му сестри в Хива, а всички близки и дори далечни роднини ще бъдат изклани, то той седем пъти ще премисли, преди да направи някоя рискована стъпка. Батърът разбираше донякъде определената мъдрост на тази политика, но младите не искаха да се примиряват с нея… Какво да се прави: такъв е животът. И ние, например, за какво сме виновни, та да изпращат след нас наказателен отряд, да подкарват към безплодните гори жените и децата? Жоламан батър се обърна към набитите башкири:

— Накъде смятате да поемете сега?

— Искаме да останем при вас, батъре. Ако ни приемете… — каза леко рижият Ашраф, който вече доста добре говореше казахски.

— Пътят ни е тежък, хора… А за да станеш сарбаз, трябва да можеш по три дни да не слизаш от коня и да уцелваш от двеста крачки всичко, което ти види окото.

— Башкирите това го могат. И още помнят своя Салават, който заедно с русина Пугач е бил генералите на царицата…

Жоламан батър ги погледна, присвивайки очи:

— Чувал съм за тази работа. Но може би умеете още нещичко? Работата, дето сме я започнали, ще продължи дълго…

— Можем да леем оръдия, ако се намери добра руда — каза смуглия Давлетчи, който до сега стоеше малко назад, и смръщи гъстите си вежди. — Можем и олово да топим, да правим куршуми.

Лицето на батъра светна от радост.

— Истина ли говориш?

— Бащите ни бяха от конниците на Салават. След въстанието ги заточиха в Демидовските заводи. Работили сме там от деца. Оттам избягахме.

— Добре, засега тръгнете след кервана, за другото ще говорим по-късно. — Жоламан батър се обърна към един от джигитите: — Синко, изпрати ги до кервана. И вземи свежи коне, че техните са грохнали.

После погледна към Акбокен, която често-често поглеждаше към безмълвно стоящия Байтабън:

— И ти бъди гост на нашия дом, дъще. Тръгни с тях…

— Добре, чичо! — с готовност се съгласи Акбокен.

Докато се стягаха за път, Байтабън тихо се доближи до батъра:

— Коке, може ли да ги изпратя до кервана? Той още не се е отдалечил много.

— Върви, но се върни веднага.

Байтабън кимна мълчаливо. Жоламан батър го изпрати с очи… Коке… Племенникът за първи път го наричаше така…

 

 

Жоламан батър поведе част от останалия отряд сарбази към съседния хълм и го разпредели така, че подстъпите към него да бъдат защитени от всички страни. Зад тях блестяха многобройни огньове — първият капан за нападателите. Когато успеят да го разгадаят с немалка вреда за себе си ги чака втори, по-сложен. А след това са им подготвени още много други изненади…

 

 

Двеста сарбази са разположени на хълма и конете им са до тях. Те са скрити под самия връх, в едно дере. Дерето не се вижда дори от двадесет крачки. Буйните пролетни води са го изровили в степната глина, но сега дъното на дерето е сухо, покрито с едри кръгли камъни, останали под степния пласт от древно море. То е почти закрито от храсти и завършва с малка котловина, където са скрити още двеста конника. Може да паднеш в нея заедно с коня, преди да си я забелязал в равната степ — толкова гъсто е обрасла с различни храсталаци и треви. От нея в различни посоки тръгват множество ръкави и долчинки и по тях можеш да изпратиш конници да пресекат пътя на врага.

Да, отрядът на хан Сергазъ трябва пръв да пристигне от запад. За това вече съобщиха ертоулите. Джебраил и Гъгнивия Алексалдъ са в този отряд, те веднага ще разберат, че край огньовете няма никой. За да го проверят, те ще решат да огледат от хълма. Там от най-близко разстояние ще ги нападне подготвената засада. Те вече няма да могат нито да се придвижат напред, нито да се откъснат от нея. И когато туленгутите и войниците започнат да губят сили, върху тях по-бързи от вятър ще налетят направо изпод земята двеста свежи конника. Те имат най-доброто оръжие и ще ги командва Байтабън, нищо че е още млад. В неговия отряд всички също са млади и той е негласният им водач. Опитният батър знаеше това отдавна. Винаги е по-добре, когато предводителят е признат от всички…

Върху хълма ще стои той, батърът Жоламан, а връзката между отрядите ще поддържат както обикновено двамата бързи и ловки юноши — Кайрат и Канат. Те са близнаци, така че е трудно дори да ги отличиш един от друг…

Долу стояха воините, които трябваше да поемат първия и най-жесток удар. На изток се появи светла ивица и небето започна да посивява. Батърът Жоламан се отпусна на едно коляно и се обърна към хората си:

— Соколи мои, дойде време, когато не може повече да се отстъпва. Тук, на този хълм, ще прикрием сърцето на рода табън. А дори малката рана в сърцето е смъртоносна. — Сега той започна да говори сякаш на себе си. — Какво пък, имам доста богатства, ако исках, можеш да си лежа на хълбок и да гледам как се разпада всичко: страната, племето, рода табън. Пък нека дори да ровят могилите, издигнати от предците ни… Не, за мен тогава би било по-добри да умра. Защото аз зная, че всеки от вас с радост би отдал живота си за своя род. В това е нашата сила, в това е слабостта на хана. Едва до вчера старият бездомен пес Сергазъ се умилкваше на хана на Хива и получи титлата си от неговите ръце. Днес, като криволичеща по пресния сняг лисица, вече се умилква около краката на белия цар. В такива като него си избърсват краката, след като са си свършили помиярската работа. Ние обаче ще тръгнем по друг път!…

— Ще тръгнем!

Сарбазите три пъти вдигнаха над главите си оръжието си. Батърът се изправи:

— Изстрелът на пушката е силен, но може да порази само един човек. После тази пушка трябва дълго да се презарежда. Стрелата е лека и безшумна, но за това време можете да пуснете двайсетина. А пък оръдия нямат…

— Не се боим от трясъка на пушките…

— Очакваме боя, батъре…

Жоламан батър извади иззад ревера на полушубката си неголяма бяла кърпа:

— Нека сарбазите внимават. Когато вдигна тази кърпа на пиката, всички да яхнат конете си. Това обаче няма да стане веднага. Първо трябва пушките им да се зачервят, ръцете да се уморят, а раните да кървят…

— Ще бъдем търпеливи…

Жоламан батър широко разпери ръце:

— В такъв случай — по местата! Легнете в една линия на три крачки един от друг. Нека Бог бъде с нас и нека запази всеки от нас в този бой!

— Така да бъде!…

— И те са хора като нас от месо, жили и кости…

— Аллах, обещавам ти в дар бял овен със златиста глава! Бял и едър…

— Ще изпълним каквото ни каза, батъре…

Жоламан батър напусна върха на хълма и в степта се установи обичайната тишина. Чуваше се само припукването на огньовете. А после, когато затрептя предутринната мъгла, от север и от запад се чу глух, бързо усилващ се грохот. Сякаш огромни по размер камъни се търкаляха из степта. Но, предупредени от ертоулите, на хълма вече знаеха всичко…

Отрядите на хорунжия Карпов и на хан Сергазъ не стигнаха едновременно до мястото. Ертоулите на Кара-бура с дисагите бяха сигурни, че сега пред тях е станът на табъните и той спи мирен сън. Те дотолкова не се съмняваха в това, че доложиха с подробности как са пропълзели в стана на табъните и дори са пили там кумис със свои познати. Ето защо Карпов реши да атакува без никаква подготовка, още докато аулът спи. Даде на хората и конете половин час почивка, а после ги поведе в конен строй срещу спящия, според тях, аул…

Мъглата бързо се вдигаше, откривайки изстиналата през нощта земя. Ято скорци се стресна и се издигна нагоре, натам, където облаците вече пламенееха. Големи тежки бекаси си пробиваха път през обсипаната с роса трева и изскачаха над нея. Звъняха гласовете на пеещите птици, в очакване на слънцето пееха щурчетата. И само хищните и грабливите птици мълчаливо се рееха в изсветлялото небе. Те не обръщаха внимание на дребната плячка, сякаш знаеха, че днес ги чака по-достойно лакомство.

— Пригответе лъковете, джигити! — тихо изкомандва Жоламан батър. — Изчакайте ги само да наближат съвсем…

Отрядът на Кара-бура се приближаваше към тях. Те не гледаха към хълма до тях: очите на войниците и на туленгутите не се откъсваха от горящите още огньове. Ето че хорунжий Карпов изтегли големия си офицерски палаш. Той яздеше вран подстриган кон и хищно протегнатата му черна фигура наистина напомняше очертанията на дива степна мъжка камила, когато тя, възбудена и с настръхнала гъста козина, се приближава към самката. Батърът имаше свои сметки с този жесток и безпощаден човек. С палаша, който сега държеше, Кара-бура в една от миналите битки бе одраскал силно дясната ръка на Жоламан батър. Раната бе заживяла едва неотдавна и сега бе дошло времето да си отмъсти.

— Стреляйте по всички, освен по Кара-бура!…

Жоламан, както и другите казахски батъри, не бе свикнал да стреля с пушка и да сече със сабя. На тях това им се струваше несериозна работа. Защо да се стига до ръкопашен бой, когато степта е толкова широка. Пък ако се стигне до там, то има ли по-сигурно оръжие от боздугана на батъра? И все пак най-доброто оръжие на степния воин е лъкът. Този на Жоламан батър бе направен от чепата планинска бреза, а тетивата бяха от девет ивички сурова камилска кожа. Наричаха го „Брезова смърт“, а най-дългата стрела с отрова от стара усойница на върха, която сега батърът извади от колчана, бе кръстена „Планина пробива“. Както се е правило в тази степ и преди две хиляди години, батърът хвана с лявата ръка лъка и стрелата, а с дясната опъна тетивата…

Войниците стояха толкова близко, че се виждаха техните очакващо напрегнати лица. Конете, които бяха успели да си починат след нощния преход, весело клатеха глави, леко просветваха дръжките на сабите. Яздещите в неравна редица хански туленгути наведоха пиките напред. И изведнъж най-близкият до хорунжия войник усети нещо, дръпна напред, а конят се изправи на задните си крака. Никой не разбра веднага какво става, а войникът вече бе клюмнал в седлото, целият промушен от черна потръпваща стрела. Този път съдбата спаси Кара-бура…

В същия миг изтрещяха старинните кремъклийки, белите мълнии на стрелите засвяткаха сред войниците, зацвилиха и се замятаха ранените коне. На един от войниците куршум от кремъклийка отнесе половината череп, но той не изпускаше поводите и вече мъртъв препускаше върху обезумелия си кон, пръскайки околните с кръв.

Сякаш налетели на невидима стена, туленгутите се пръснаха безредно на различни страни. Обаче изненаданите в началото от неочакваната атака войници, след като загубиха десетина човека убити, след заповед на Кара-бура отстъпиха извън обсега на стрелите и се спешиха. Това беше дисциплинирана редовна войска и за обикновените степни джигити не беше лесно да се сражават с нея. Сега войниците под прикритието на гъстите треви запълзяха напред във верига, като стреляха в движение. В тази ситуация лъковете бяха почти безполезни. Все по-точно стреляха войниците и все повече сарбази на Жоламан излизаха от строя. Те обаче вече свикнаха с грохота на пушките и се държаха твърдо, очаквайки ръкопашната схватка. Доста от войниците бяха засегнати от стрелите по време на внезапното нападение и сега, напредвайки, те започваха да губят сили. Раните им се подуха и горяха от степните отрови, в които бяха натопени върховете на стрелите.

— Ойбай, задава се беда!…

Жоламан батър рязко се обърна и видя нов отряд войници и туленгути, който се приближаваше от север. Това бе войската на хан Сергазъ. Зорките очи на батъра веднага различиха сред войниците Белоокия Джебраил с висока фуражка и едрия риж Алексалдъ. Какво пък, вече е сторено най-важното. Излъганият враг не тръгна след слабо защитения керван и бе принуден да приеме боя. Пък и загубите му не са малки. Сега трябва де му се избие желанието да преследва още табъните и целта ще бъде постигната…

— По конете!

Над хълма се развя бялата кърпа върху пиката. Това бе сигнал за Байтабън и в същия миг сякаш изпод земята излетяха двеста джигита, които се криеха в котловината.

— Табън!…

— Тленчи!…

Сарбазите на Жоламан се метнаха на конете и се устремиха срещу врага. Войниците трябваше да се защитават от две страни. И докато двата отряда се престрояваха и съединяваха под дъжд от стрели, те отново понесоха големи загуби. Джигитите на Байтабън преминаха през строя им, но няколко човека също се свлякоха от конете си. Сега обединените отряди на въстаниците и на нападателите стояха един срещу друг. Изходът от боя зависеше от преимуществото в сила, а тя бе на страната на войниците…

Ако не бяха Белоокия Джебраил и Алексалдъ може би щяха да успеят да направят нещо. Но тези двамата добре познаваха тактиката на въстаниците и така разпределиха войниците с пушките, че препускащите срещу тях конници се оказваха под обстрел от различни страни. А въстаниците не можеха да предприемат нищо. Боздуганите бяха основно оръжие срещу пешия или залегналия противник, но когато той е в разпръснат строй, те не бяха особено полезни. Виж, когато плътната лавина полита стремително и разкъсва вражеския строй, върху който като дъжд започват да се сипят удари, тогава е друго. Но точно строй не бяха наредили опитните казашки урядници. Батърът Жоламан няколко пъти повежда своите сарбази в атака. Конната лавина преминаваше, обстрелвайки фланговете и тила, но на земята всеки път оставаха по няколко убити джигита. Подир преминалите ездачи не изпращаха преследвачи. А Жоламан разчиташе точно на това. Лъковете отново щяха да са от голяма полза, когато увлеченият в преследването враг се разпръсне…

Положението ставаше все по-лошо. Сега част от войниците вече бяха яхнали конете и Жоламан батър промени тактиката. Той започна да тревожи от различни страни наказателния отряд чрез малки конни групи, за да разсее вниманието му. Беше си спомнил за бурето с барут. Ако го взривят — врагът е обречен. Обозът сигурно е зад онова хълмче…

— Ей, Байтабън, трябва ни онова буре с барут в каруцата! — извика той на племенника си. — Разузнай къде е то…

За да отвлече вниманието на противника от Байтабън, Жоламан батър отново поведе джигитите си в атака. Той налетя върху яхналите конете войници на Кара-бура, но когато вече бе дал сигнал за отстъпление, чу призивен вик:

— Коке!… Коке…

Той се обърна и видя обкръжения от врагове Байтабън. Джебраил и Алексалдъ бяха разгадали маневрата на въстаниците и хвърлиха само част от войниците си срещу Жоламан батър, а другите изпратиха да пресрещнат джигитите на Байтабън, устремили се към тила им. Самият Джебраил бе изолирал измъкналия се напред млад и смел предводител на атакуващите и сега почти двайсет войници и хански туленгути го бяха обкръжили от всички страни и се опитваха да го свалят от седлото.

— Сбого-о-м!… — батърът отново дочу приглушения му вик.

Жоламан батър сам не разбра как обърна коня си:

— Ар-руах!…

Мощният кон отново се вряза във вражата тълпа, събаряйки и изблъсквайки настрана хора и животни. Бойният му вик накара препускащите сарбази да обърнат конете и да се втурнат след батъра.

— Аруах!…

— Тленчи!… Тленчи!…

— Жоламан!…

Войниците, които не очакваха повторна атака, дори не бяха успели да презаредят пушките си. Трепнаха, разпръснаха се и туленгутите от отряда на Сергазъ. Пред него имаше долче и Жоламан батър за миг изгуби от погледа си своя племенник, който се биеше с последни сили. Когато изкачи възвишението, той видя, че вече се опитват да свалят Байтабън от седлото. Цялата му глава бе залята от кръв, а ръцете му висяха безсилни. Само конят му, вран петгодишен жребец, се въртеше сред войниците, поемайки ударите. Обаче наблизо един от туленгутите вече въртеше примката…

Точно той отнесе първия удар на батъровия боздуган. И още трима или четирима паднаха от седлата със строшени черепи.

— Пришпори коня! — диво извика Жоламан батър. — Аруах, Байтабън!…

Изглежда самият жребец разбра призива на батъра, той се изви като птица и прелетя над обкръжилите го врагове. След миг той вече препускаше редом с коня на Жоламан и главата на племенника се подпря върху бедрото на чичо му. Войниците не успяха да вдигнат набързо заредените пушки, а конниците отново изчезнаха сред гъсталаците, сякаш потънаха вдън земя…

 

 

Ако дълго удряш едно желязо с друго, то дори по него ще се появят пукнатини. Жоламан батър все по-често оглеждаше оределите редици на сарбазите, които се сражаваха от ранни зори. Мнозина от тях бяха сериозно ранени. Раните на Байтабън не бяха дълбоки, но той бе загубил много кръв и често изпадаше в безсъзнание. Умориха си и конете, които не си бяха почивали от нощес и не бяха хранени. Още на сутринта трудно носеха върху себе си джигитите и трудно прескачаха обичайните степни неравности. Да започне сега нова атака бе равносилно на самоубийство. Жоламан батър вече от доста време мислеше дали да не отстъпи. Керванът сигурно вече бе наближил планината, уморените от боя войници нямаше да могат да го настигнат. Той обаче помнеше степната мъдрост: „Хукне ли воинът да бяга, то и жената му изглежда батър!“ Няма ли да се изгуби духът на табъните, ако покажат сега гърбовете си на войниците?…

Междувременно войниците решиха да преминат в настъпление… Подобно нещо Жоламан батър бе виждал някога в Оренбург, на плаца. Войниците се строиха в три равни редици и с насочени напред пушки бавно, но неотвратимо тръгнаха напред. Част от атакуващите бяха на конете си, но също яздеха в гъста редица. Урядниците успяха да построят криво-ляво дори ханските туленгути. И сега напредваха спокойно, тържествено, поразявайки въображението на простодушните казахи. Правата линия на синкавите щикове наближаваше заплашително, на слънцето проблясваха вдигнатите към раменете саби и палаши. Батърът виждаше как се напрегнаха гърбовете на джигитите, някой трепна, прибра глава към плещите си. Но точно сега не бива да се отстъпва. Заекът обикновено загива поради собствената си страхливост. По-добре е да умрат с чест на бойното поле. Колкото и да са разширени очите от страх, боят трябва да се приеме…

Жоламан батър бе опитен воин и знаеше, че силата сега е на страната на добре обучените редовни войници. Освен това имаха пушки и много джигити щяха да заспят вечен сън в родната си степ преди да почне ръкопашният бой. И въпреки това той нареди на своите хора да се съберат за последния бой. По-малко от четиристотин сарбази бяха още на конете си и батърът ги събра в един отряд. Само да успеят да се сближат за ръкопашен, пък после каквото стане…

Все по-близо и близо са войниците. Ето баирчето, от където ще е удобно да стрелят с лъковете. А по-нататък, където е рядката ивица храсти, двата строя ще се сблъскат. Преди това обаче ще изтрещи войнишкият залп. По знак на батъра сплотената конна маса бавно тръгна напред. Все по-бързо и по-бързо, срещу неотвратимата линия на стоманените щикове. Вече се виждат черните дула…

И изведнъж:

— Каракъпчак!… Дулат!…

Виковете прозвучаха по-изненадващо от гръмотевица през зимата. Люшнаха се и се разпаднаха редиците на наказателния отряд. Срещу него от степта препускаше голям отряд неизвестни конници. Войниците ги посрещнаха с безпорядъчна стрелба. Туленгутите на хана започнаха един след друг да обръщат конете си.

Начело на конниците препускаха двама. Единият беше грамаден мъж върху белоног кон и носеше блестяща на слънцето желязна броня. Той въртеше над главата си, сякаш бе играчка, тежък кован боздуган…

— Това е къпчакският батър Иман!… — извика Жоламан батър. — И конят му е белоног…

— Да, само той седи така на коня…

— А кой е до него?

— Това е Кудайменде от рода баганалъ!…

— Какво правят те тук?

Ето го и баирчето. Жоламан батър се изправи в седлото и обърна глава към табъните:

— Ар-руах, табън!…

— Аруах!…

Двата отряда удариха обърканите войници почти едновременно. Те хукнаха да бягат въпреки псувните и ударите, чрез които хорунжията и урядниците се опитваха да ги спрат. Едва половината успяха да стигнат до конете си. Поне стотина войника и още толкова туленгути останаха по земята. Ранени сред тях почти нямаше. След удар с боздуган не се живее дълго…

Така завърши този бой — един от многото, които ставаха през тази година из цялата степ от Каспийско море до Сибир.

 

 

Сарбазите събраха труповете на враговете на едно място и ги погребаха на склона, в рохкия пясък. Своите мъртви отнасяха върху брезови пръти, за да ги погребат в Мугоджарската планина всичките им роднини. Бащи, братя, съпрузи и синове от заминалия керван имаше сред тях. Бяха дали живота си, за да го защитят…

Батърите се събраха на големия хълм, седнаха в кръг. В далечината се виждаше разкъсаната колона на бързо отстъпващите на север войници и туленгути. Те си отиваха вкъщи и затова не изпратиха след тях преследвачи. Сега щеше да мине време, преди тук отново да се появи наказателен отряд.

Къпчакският батър Иман Дулат-улъ им разказваше подробности за миналогодишното въстание на родовете аргън, къпчак, алшън, жагалбайлъ и жаппас, които населяваха земите между Орек и Улътау. Тогава наказателните отряди също не постигнали кой знае какъв успех. Ала тази година към бреговете на Тургай била изпратена многобройна редовна войска с оръдия, та батър Иман заедно с верни сарбази също трябвало да се скрие в Мугоджарите. Ертоулите им донесли за подготвяното сражение и те пристигнали тъкмо навреме…

— Все по-често се надигат хората и по земите на Саръ-Арка — рече Иман батър. — Наскоро се разбунтуваха синовете на Азанбай от Баян аул. Те се възпротивиха срещу строителството на укрепления по родните им земи, но и двамата попаднаха в ръцете на палачите: отначало Тайжан, после и Сейтен. Сейтен го хванаха вече в Прибалхашието, по пътя към Сърдаря. Заедно с целия аул той бе потеглил при синовете на Касъм тюре…

Мургавият, с големи рунтави мустаци батър Кудайменде не участваше в разговора. Той беше от тези силни хора, вместо които обикновено говорят другите. Иман батър проследи с поглед Жоламан батър и тихо каза:

— Най-богатият бай Ерден от неговия род баганалъ със сила е отвел годеницата му. Той се боял от неочаквано нападение и изпъдил целия аул на батъра от долината на река Кара-Кенгир. Те побягнали към Саръсу и Кудайменде се присъедини към нас…

— Вашата помощ днес ни спаси живота и отне победата от войниците! — развълнувано проговори Жоламан батър, гъстите му вежди трепнаха. — Ако така ставаше винаги! Когато хората застават рамо до рамо един до друг, такава скала никой не може да я събори. Това беше потвърдено и днес. Ние тримата се събрахме, а пък когато всички степни батъри забравят дрязгите…

Те се замислиха и всеки от тях въздъхна дълбоко. И тримата добре познаваха старите и новите кавги, които раздираха степта. Ето и сега: нима ще седнат някога един до друг баят Ерден и батърът Кудайменде, макар да са от един род…

— И все пак да си спомним старата пословица: „Ако корабът е един, няма къде да бягаш от него!“ — възкликна Иман батър. — Можехме ли спокойно да си ходим на лов в Мугоджарите, когато убиват съседите ни? Макар и да има караници между съседите, проклет да е този, който посочи на разбойника дома на съседа!…

 

 

С плач и нареждания табънският род погреба своите загинали воини, след седмица направиха помен. През цялото време батърите бяха заедно. След помена се събраха на голям съвет, на него дойдоха и именитите, уважавани хора, и аксакали от всички присъединили се аули. Всички в един глас говореха, че ако всеки род въстава отделно, то армията ще го избие до крак, така ще съсипят всички наред. Може знамето на Абълай да не подхожда на всички родове, но няма какво да се прави. Затова беше решено да изпратят достоен човек в аула на Касъм тюре, който сега се беше разположил край бреговете на далечната Сърдаря, за да съобщят за своята подкрепа и подчинение. За това най подхождаше батърът Кудайменде, още повече, че той си нямаше вече нищичко. Трябваше също да се изработи общ план за действие за най-близко време.

Въодушевен от единодушието на табъните, батърът Иман напускаше Мугоджарите и се връщаше със сарбазите си по родните места, за да подготви къпчаците за въстанието. А табънският род щеше да прекара зимата тук, в горното течение на Илек. Ако ли отново дойдат царските и ага-султанските войски и табъните няма да имат сили самички да се справят с тях, тогава ще се преселят към бреговете на Тургай и Иргиз, в пределите на къпчаците. Не може в тези тежки времена да има никакви разногласия между братя…

Така се разделиха на три различни страни батърите. Заедно им беше радостно, но колкото по-далеч отиваха, толкова по-мрачни ставаха лицата им. Никой не беше докрай сигурен, че ще се съберат някога под едно знаме всичките казахски племена и родове. Те са като листа, носени от вятъра. Кой може да ги събере заедно, има ли такъв начин?…

Навикът е втората душа на степния човек. Той ще умре от мъка, ако се подчини на някого. Един-два дена, един-два боя може да се подчини. А после ще затъгува и ще тръгне закъдето му видят очите. Та нали степта е безкрайна…

Все пак някакво начало беше сложено.