Илияс Есенберлин
Хан Кене (14)

В гневна ярост той вдигна ръка, за да прекъсне това безмерно изтезание и песента секна на мига…

Жоламан, както и аксакалите, напрегнато гледаше на запад. На душата му беше неспокойно и сега той дори не се опитваше да го скрие…

Отрядите на хорунжия Карпов и на хан Сергазъ не стигнаха едновременно до мястото

Батърът Агибай се отличаваше с необикновен ръст и юнашко телосложение. Той внушаваше страх само с вида си. Ръцете му бяха мощни и дълги, сякаш железни клони на стогодишна планинска арча, изглеждаше, че с едно бутване на дебелия си пръст ще прати на оня свят когото и да е

Той извади от ножницата исфаханската си сабя, застана на колене, допря хладното острие до устните си

Слънчевите лъчи отдавна вече проникваха през тундука — отвора в купола на юртата, но ага-султанът Конур-Кулджа Кудайменде още се излежаваше в постелята

Кенесаръ ходеше като тигър в клетка из огромната празна юрта. Той винаги правеше така: въсеше гъстите си вежди, стискаше в дясната си ръка дръжката на родовия кинжал и ходеше напред-назад, когато трябваше да се реши на нещо важно

Науръзбай беше по-едър, пък и малко по-голям от съперника си, и след упорита съпротива Байтабън беше повален на земята. Дорестият кон, който получи за победата си Науръзбай, той подари на девойката Акбокен

А зад масата имаше човек, който приличаше на този хищен орел, — владетел на живота и смъртта на хората, намиращи се под неговата власт, генерал-губернаторът на Западен Сибир княз Горчаков. Косата му бе късо подстригана, на бледното му матово лице бяха щръкнали твърди рижи мустаци, погледът му беше непоколебим

В този миг се чу конски тропот, весел смях. От лов се връщаше Науръзбай с приятелите си. Щом видяха Кенесаръ, те също слязоха от конете и тръгнаха към него. Отпред вървеше Науръзбай, на дясното му рамо седеше известният из цялата околност сокол Кандъ-коз — „Кървавото око“ с бяла копринена връв на краката

— Че откога в Русия генералите узнават от царя какво става сред поданиците им? — Николай I смръщи вежди. — Моля, мога да ви доложа. Вашият подопечен султан Кенесаръ, доколкото ми е известно, още на седми септември самолично се е провъзгласил за хан на кайсаците и само след седмица е започнал война срещу кокандския хан

— Ваше високопревъзходителство, подполковник Жантурин се явява по ваша заповед!

Аулът се простираше на бреговете на степно езеро и имаше около тридесет юрти. Това беше едно от разклоненията на рода табън, което лагеруваше оттук до самите брегове на Атърау, както казахите наричаха Каспийско море. Тази година не бяха могли да се преместят и прекараха лятото в местността Кзъл-Дингек, точно на границата на Младшия и Средния жуз

Обаче Есиркеген не си тръгна веднага. Още дълго време разговаря той с Йосиф Хербрут, когато излезе извън ограждението на аула. Като изслуша разказа на Есиркеген за това, какво е видял по пътя си и за възникналите съмнения, Йосиф Хербрут твърдо каза:

— Нямат сега друг път казахите. Те влязоха в състава на Русия и пътят им на борба с царизма сега е един — заедно с русите. Правилно сте решили за себе си този най-труден въпрос!

Направо върху спящите хора се стовари незнайно откъде появила се лавина, ударите на тежките боздугани се изсипваха на главите на опитващите се да се надигнат войници. Още преди да дойдат на себе си, след първата лавина върху лагера се стовари втора, след това трета…

Саръ-Арка видях изведнъж цялата — от край до край. И сините планини на Кокчетау. Прощална песен запях и помня словата й — всичките. Ето ги… Кенесаръ заговори тихо, полюшвайки се:

Сбогом, Саръ-Арка!

Простор на моята земя,

Където лагерувахме, като ята лебеди.

Но не преодоляхме свадите си,

Бяла е степта от изтляващите кости.

Сбогом, Саръсу и Каратау…

Аз Коканд не надвих, отмъщението ми не се сбъдна.

Където и да отида — с могилата на Коркут

Мене ме посреща бащината земя