Илияс Есенберлин
Отчаяние

I

Страната на казахите приличаше на одрано и изкормено жертвено животно, приготвено за древния празник кокпар. Враговете от разни съседни области вече се готвеха за тази кървава игра, а и вътре в страната многобройните султани-играчи не дремеха. Кой ще излезе по-силен и с викове и свирки с два пръста, грабнал я от друг, ще притисне кървавата плячка с ботуша към седлото и ще препусне към димящия огън? А по пътя ще къса жертвеното животно под крака си, ще откъсва парчета месо, краката, главата…

Предчувствайки цялата тази кървава суматоха, някой трябваше да се вгледа, да помисли, да определи как да оцелее цял един народ под напора на ветровете на историята. Народният опит, мъдростта, издръжливостта трябваше да си кажат тежката дума. За това откъде ще налети първият, най-безпощаден играч, съмнения нямаше…

Създаденото от Чингизхан Монголско ханство не просъществува и двеста години. То престана по същество да бъде монголско, след като хан Кубилай пренесе столицата от Каракорум в Пекин. Обаче следващите богдъхански, императорски династии, използвайки този факт, започнаха от век на век да претендират не само за древните монголски земи, но и едва ли не за всички страни, завоювани някога от „Разтърсващия вселената“ с рижата брада. Тях не ги смущаваше, че самият Пекин се бе оказал под ботуша на завоевателя, който по едно време се замислял дали да не превърне цялата Поднебесна империя в безлюдно пасище за добитъка.

Никак не бе лесен животът за многобройните родове и племена, които влизали във великомонголския племенен съюз, когато се разпаднала империята на Чингизхан. Най-трудно бе за западните родове ойрот, чорас, торгаут, тулеут и туленгут, които после частично влязоха в Джунгарската, а после и в Калмицката номадска държава. Непрестанно и безпощадно притискани от китайските войски, те губеха своите древни пасбища — джайляу — и бяха принудени да се придвижват на запад в търсенето на нови пасбища. Това напълно задоволяваше китайските богдъхани (независимо към коя династия принадлежаха), които виждаха в тези войнствени племена авангарда на своята експанзия към казахската степ, към Сибир и Средна Азия. Когато отделни контайчи преставаха да се подчиняват на тази коварна политика и обръщаха оръжието си срещу китайските, а после и срещу манджурските войски, те планомерно и безпощадно биваха унищожавани. Номадите биваха изколвани с цели селища — със старците, жените и децата.

Много родове се отправиха към Сибир, долината на Иртиш и планината Тарбагатай, като изтласкваха местното население. Други стигнаха още по-далеч, прекосиха казахската степ и оттатък Волга, край Астрахан, основаха калмицкия аймак.

 

 

От 30-те години на XVI в. ойротските контайчи, които чергарували в планините на Тарбагатай, в низината на река Ил и по бреговете на езерото Зайсан започнали всяка година да извършват кървави набези срещу казахските и киргизките номади. Положените се влошило още повече, когато тук се образувало голямото Джунгарско ханство, обединило около себе си някога разпръснатите племена и родове. Начело застанал върховният контайчи Батър — син на Хара-Хула. Той разположил своя стан на север от езерото Зайсан, близо до изворите на Иртиш. Той съумял да разпространи влиянието си върху много западномонголски племена и Джунгарското ханство станало сила, която сериозно разтревожила китайските политици.

След смъртта на Батър, неведнъж сблъсквал се с Тауекел хан, а после и с хан Есим, начело на Джунгария застанал отначало единият син — Сеиге, а после другия — Галден. По заповед на китайския император той се разправил жестоко с вдигналите се на въстание роднински източномонголски племена. Моголия била обезлюдена след кървавия наказателен набег. Но после Галден контайчи сам се озъбил на Китай. Той бързо преместил своя стан до китайската граница и поискал да върне завзетите от китайците монголски земи. Разбит напълно от многократно превъзхождащите го сили на Поднебесната империя, Галден контайчи се заклал…

Не по-малко опърничав се оказал и завзелият властта в Джунгария негов племенник Събан Раптан. Той не оставял на мира казахските и източнотуркестанските земи, за което с радост му помагали манджурско-китайските политици, и неведнъж нападал и заселилите се по бившите монголски земи китайци. А през 1714 г. заедно със сина си Галден Церен разграбил китайския град Хали. Ето тогава китайският император Канси от новата манджурска династия Цин, завзел заедно с Китай и основната част от Монголия, издал фалин — указ, според който на джунгарите се отнемали всички съседни на Китай земи, а в замяна на джунгарския контайчи напълно явно се предоставяла пълна свобода на действие в Средна Азия и Казахстан. По искане на китайския император трябвало да бъде свикан специален джунгарски курултай. В случай на отказ императорът заплашил джунгарите с поголовно унищожение. На контайчи не оставало нищо друго, освен да тръгне по набелязания от богдъхана път. Събан Раптан преместил назад своя стан, а многобройните джунгарски отряди удавили Седморечието и казахската степ…

Едва отслабнал натискът на джунгарите по границите на Китай, а острието на джунгарските набези се обърнало към Казахстан и Средна Азия, китайските арсенали отново се открили за контайчи. В разнородните войски пак се появили манджурско-китайските военни съветници, които в това време следели внимателно дали не мисли коварният Събан Раптан отново да обърне конницата си срещу империята. Голяма помощ при организирането на джунгарската войска оказал и шведът по произход, руският поданик унтерофицер Ренат, попаднал в плен по време на изтребването от джунгарите на руската експедиция на Бухголц недалеч от Уст-Камен.

Страната на казахите по това време приличаше на огромно лятно пасбище, където без опитен пастир бродеха табуни коне и всеки жребец беше пълновластен стопанин на своето стадо, като ревниво пазеше неговата неприкосновеност. Там, където този водач жребец се оказваше по-силен и зъл, стадото се чувстваше в относителна безопасност, пасеше си на воля, нямаше отлъчили се. И степните вълци заобикалят такова стадо, знаейки, че тук няма да могат да разкъсат дори жребче. Силният жребец обикновено не дава на вълчата глутница да припари до стадото му, тича насреща й с диво цвилене, удря със стоманените си копита, хапе, отблъсква ги със силната си гръд…

От незапомнени времена родовите бийове и батъри бяха такива пълновластни стопани в степта. Те решаваха къде да се засели родът напролет или къде да презимува, те наказваха и прощаваха. Пак те организираха съпротивата срещу многобройните баръмтачи от съседните племена и родове, които отвличаха добитък. При случай те идваха на помощ на уседналия си съсед, но само толкова. Пред голямото вражеско нашествие разпръснатите родови вождове бяха безсилни…

Истина е, че по това време хан на всичките три жуза — така наречената Голяма орда — беше третият син на хан Тауке и внук на Есим, хан Булат, но той беше безволев, вечно болен и нямаше нужния авторитет в степта.

Фактически хан на Средния жуз беше Самеке, по-малкият му брат. Още повече не се подчиняваше на хан Булат ханът на Малкия жуз Абълхаир. Големият жуз по това време управляваше също не твърде авторитетният Жолбарас султан, по-големият брат на Абълхаир. Многобройните разклонения на рода найман, макар и да влизаха в Средния жуз, живееха обособено, на границата на казахската степ с Джунгария и се чувстваха почти като отделно ханство. Управляваха ги внуците на Шагай — султан Барак и султан Кучек.

Не беше лошо засега и това, че още съществува Бялата орда, макар и в такъв разпокъсан вид. За това определена заслуга имаше предшественикът, хан Тауке, когото неслучайно в народа нарекоха Азъ-Тауке, което означава „Мъдрия Тауке“. Та нали Тауке хан пръв наистина разбра опасността от джунгарската заплаха и цялото коварство на манджуро-китайската политика. Именно той осъзна всички предимства на сближаването на казахите с Русия, където в това време по цялата шир се проявяваше геният на Петър Велики. Още през 1702 г. той изпраща своя посланик към руската крепост на брега на езерото Ямъш, но той попада в засада на ойротите и загива. И ето през 1715 г. през месец кузтоксан, тоест в края на лятото, голямото посолство на хан Тауке начело с Тахмуръм бий пристига в Уфа. От името на руския цар уфимският наместник изпраща ответно мирно послание. Но то не застига хан Тауке сред живите.

 

 

Макар и да не бе Тауке хан толкова влиятелен както неговите предшественици и властта му да не се простираше върху всичките казахски земи, ала през трудните години на разпад и раздробяване на казахските земи той направи всичко, което можа. Доста сражения проведе той като даде отпор на агресивните стремежи на владетелите от Бухара, Хива и Коканда. Ала най-главната му заслуга беше постоянно да удържа заедно с киргизките родове действията на джунгарските контайчи.

По негово време беше даден закономерен исторически тласък на сближаването с Русия. И когато Азъ-Тауке хан се помина, неговите наследници по традиция продължаваха да водят същата политика. Сменилият го чичо Каип незабавно изпрати отговор на писмото на уфимския наместник, а наскоро след това изпрати посланици при сибирския губернатор княз Гагарин в Тоболск. Начело на посолството се намираха най-уважаваните хора от Средния жуз — Екеш улъ бий и Бури улъ Байдаулет аксакал, а в писмото до „белия цар“ се говореше вече за практически съюз: „Ние от цялата си душа желаем да бъдем с вас във вечна дружба и съгласие, а за съвместни действия против джунгарските контайчи незабавно можем да отделим отряд от двадесет или тридесет хиляди конника…“

 

 

Да, вече не отделни мъдри хора, а целият народ разбираше, че в борбата със страшната заплаха от изток страната на казахите можеше да намери реална подкрепа само от страна на Русия. На свой ред посланиците на Каип хан увериха губернатора, че тези казахски родови вождове и отделни батъри, които ще вземат да нападат руските градчета и каравани, ще бъдат наказвани със смърт или предавани на съд в Тоболск. На границата трябва да се възцари дълъг и траен мир.

Такива писма бяха изпратени в Казан и Уфа.

Княз Гагарин незабавно изпрати посланието на казахския хан в Петербург. Сенатът благосклонно се отнесе към него, одобри го и лично цар Петър. Но разбирайки кой подтиква джунгарските контайчи към стълкновение с казахските и на чия мелница се носи вода, той призова казахския хан към предпазливост. В същото време руските пратеници опипваха почвата у самия контайчи, смятайки да попречат на назряващата провокация. „Киргизко-кайсацката орда трябваше да живее в дружба не само с нас, но и да избягва военни стълкновения с приятелските или подчинените ни държави“ — такова беше указанието на цар Петър…

Ала никой не се съмняваше, че рано или късно трябва да се чака неминуемо нападение от Джунгария. Княз Гагарин изпрати пратеници при Каип хан в Туркестан начело с болярския син Никита Белоусов. Задачата му беше да се запознае със страната на казахите, да изучи стопанството им и нуждите им в случай на предстояща война. Цяла година прекара Никита Белоусов в ханския стан и в казахските лагери. В писмата си настойчиво предлагаше да се поддържа по всякакъв начин казахския хан в действията му против джунгарския контайчи.

Исторически неотвратимото сближаване с Русия, включително приемането на руско поданство стана закономерна политика на Каип хан и хан Абълхаир. И сякаш в потвърждение на правилността на тази политика през 1717 година стана кървав сблъсък в района на Аягуз — срещу Джунгарските врати, когато челната част на войските на Събан Раптан нападна обединената казахска войска. Всички разбираха, че това е разузнаване чрез бой, каквото предприемаше обикновено преди голямо нашествие Чингизхан, чиито заповеди от векове помнеха неговите последователи от различни племена…

А в края на 1717 г. по заповед на цар Петър бяха събрани пълномощни посланици в казахската степ начело с Борис Брянцев. На двадесет и първо число от месеца кузтоксан или през 1718 г. по руското летоброене, посланиците влязоха в пределите на казахските владения, а на пето число от месеца кокек, който съответства приблизително на руския май, се проведе официална среща на Брянцев с хана на Малкия жуз Абълхаир. Посланиците получиха от него военни придружаващи и се отправиха далеч в степта и на двадесет и пето число от месеца еказтоксан пристигна в Туркестан — стана на Каип хан.

Пратениците се убедиха в наистина неограничените възможности на търговията и развитието на отношенията с казахската степ. Тук минаваха пътищата към приказните страни от Азия и преди всичко към Индия, която мами впечатлителната душа на Петър Велики. Широкият излаз на традиционните азиатски пазари веднага направи Руската империя велика европейска държава. Протичащите мирни промени в една или друга посока се отразяват на много от въвлечените в това движение страни и народи. Тъй или иначе, но на казахския народ и на народите от Средна Азия това идване на Русия — с целия ужас и несправедливост на колониалната експанзия — помогна да оцелее и да остане в историята.

Това, че пратениците са изпратени и са стигнали без каквито и да било усложнения до Туркестан, показва колко далеч са стигнали приятелските отношения на Русия с казахските ханства. Та нали наскоро, няколко месеца преди това, в съседна Хива по заповед на хана коварно беше унищожен руският половинхиляден отряд на княз Давлет Кизден мурза, или Александър Бекович Черкаски, както се наричаше той на руската военна служба.

Но скоро след отпътуването на посланиците на Брянцев, неизвестна ръка отстрани Каип хан. Досега остават неясни обстоятелствата около неговата смърт, но от по-нататъшните събития става ясно на кого тя е била изгодна. Сменилият Каип хан безволеви и ограничен хан Булат затъна в родови спорове на Средния жуз. Другите жузове сега не му се подчиняваха дори номинално. Нямаше кой да говори сега с Русия от името на цялата страна на казахите. А пред Джунгарските врати стоеше вече готова за бой седемдесетхилядна бойна конница на Събан Раптан с няколко оръдия, а зад гърба й ясно се очертаваха на хоризонта очертанията на императорския дракон…

Казахската степ би могла да даде много повече смели и самоотвержени воини, ала кой ще ги събере заедно, кой ще ги поведе в битка заради общите интереси? Както стадото държи своя пастир така и те държаха своите родови бийове, аксакали, батъри. Те пък не искаха да се подчиняват на никого. Голямата политика беше извън тяхното разбиране. Сред многобройните султани не се намери човек, който би се осмелил да претендира за всеобща власт. Родовите вождове ги устройваха слабоволните и послушни ханове на собствените жузове. Такава беше закономерната логика на родовия строй.

А царското правителство с необичайна предпазливост и внимание се отнасяше към събитията в Централна Азия, предполагайки, че рано или късно ще му се наложи да урежда отношенията си с всички участници в назряващата трагедия. Едновременно с посолствата за казахската степ се изпращаха посолства и в Джунгария. След неочакваната смърт на Каип хан то зае изчаквателна позиция, надявайки се да извлече максимална изгода от създалото се положение.

 

 

Тактиката на вълчата глутница, която се готви за лов на елени, винаги е била присъща на такива войни, за които се готвеше контайчи Събан Раптан. Общото ръководство на джунгарските войски пое по-малкия брат контайчи Шуно Дабо багадур. Нахлуването трябваше да иде от изток на две крила. Едното крило — през планината Каратау и низините на реките Чу и Талас. Другото — в района на река Чирчик. Затова джунгарската войска беше разделена на седем части и всяка вършеше своята работа. Едни трябваше да плашат жертвата си, други — да я гонят към приготвената засада, трети — да я преследват до изнемогване, четвърти — да се впият в гърлото й…

Седем десетхилядни отряда на контайчи под общото командване на брат му Шуно Дабо заеха изходни позиции за нашествие на казахските земи при изворите на реките и на склоновете на планините. Изрисуваните с дракони опашати знамена бяха забити в земята край всеки стан. Първият тумен зае позиция на склоновете на Алатау, недалеч от езерото Балхаш. Командваше го синът на контайчи Галден Церен. Вторият тумен се съсредоточи между реките Коктал и Коктерек на север от река Или сред планините Алтън Емел и Койбън и го командваше братът на контайчи Хорен батър. Третият тумен, разположен на източния бряг на река Нарън, се предвождаше от седемнадесетгодишния внук на контайчи Амурсама. Осемнадесетгодишният син на Галден Церен Събан Доржи командваше четвъртия тумен — при изворите на река Челек. На брега на Исък Кул, между реките Аксу и Койсу заби знамето си вторият син на Галден Церен — Лама Доржи, който командваше петия тумен. При вливането на река Голяма Кебен в Чу беше разположен шестият тумен под командването на нойона Дода Доржи от рода меркит. Седмият тумен оглавяваше самият контайчи Събан Раптан и главното знаме на Джунгария се развяваше над позлатената му шатра край стените на град Кулджа…

Джунгарският контайчи избра най-удобното време за нашествие — пролетта. Той добре знаеше, че по това време казахските скотовъди кастрират двугодишните коне и половината табуни не са в състояние да се придвижват на големи разстояния. Трудно е да се придвижват по това време и овчите стада с новородените агънца. Освен това през пролетта се препълват многобройните пълноводни степни реки, които не могат да бъдат сериозна преграда за бойната конница, но са пречка за преминаването на мирните стада.

Беше първият топъл пролетен ден. Също като овцете, кравите, кучетата и други животни преди земетресение се чувстваха в този ден хората в степта. Тежко предчувствие за вселенска беда се стовари върху степта. Вятърът откъм Алатау носеше тежък аромат на преждевременно цъфнали цветя. Сякаш в степта миришеше и на прясна кръв… А освен друго и за един ден се пръсна из степта слухът за чудовищното убийство в Туркестан. Нещо страшно предвещаваше то…

От рода алтън хан, древен и почтен, беше Нурбике, една от жените на хан Тауке. Отдавна тя беше отишла на гости заедно с двегодишния си син Абълай и там беше умряла. „Ние загубихме единствената си дъщеря — писаха родителите на хана в Туркестан. — Пресъхна светлото ручейче, което утоляваше жаждата ни, изгасна единствената светлинка, която осветяваше пътя ни в мрака. Ала нека ни бъде утешение на старини нейното семе, нека твоят син Абълай да остане с нас до своето пълнолетие. Ти имаш и други деца, а ние ще го пазим като зеницата на окото си. Когато отрасне, той сам ще намери пътя към бащиния дом!“.

Тауке хан не искаше да ги обиди и се съгласи да им остави двегодишния Абълай. Да, види се, че извънредната любов е по-лоша от благоразумната ненавист. Когато след петнадесет години султан Абълай се появи в бащиния дом, Тауке хан неволно потрепна. Синът му беше смугъл, скулест, с големи изпъкнали като на овца очи, в които явно се четеше нещо нечовешко. Те не мигаха и гледаха мътно като на мъртвец. Сякаш гробовен хлад лъхна бащата. Той си спомни, че според разказите, Шагай хан е имал същия странен поглед.

Хан Тауке обаче не придаде значение на впечатленията си и скоро ожени сина си за петнадесетгодишната красавица Зерен — по-малката дъщеря на стария си приятел, влиятелния киргизки манап Тиес. Той даде на сина си безбройни табуни коне, издигна близо до себе си белоснежна юрта с цял аул челяд. След година красавицата Зерен роди двама великолепни близнака. Кръстиха ги Валий и Балхи.

И в деня на пира по случай раждането на внуците хан Тауке стана свидетел на непонятната жестокост на сина си. Всеки казах чергар е способен без излишно вълнение да заколи овца или кобила за празника. Но никой не го прави от любов към убийство. Още по-малко хански син, на когото никак не му приляга да се занимава с това.

Но синът му Абълай сам настояваше за това. Той едва ли не със сила отне ножа на туленгута и закла неизброимо количество животни. Кръвта течеше от двете му ръце, а мътните му очи се разпалиха и блестяха с някакъв мъчителен пламък. Хората го гледаха с ужас, а старците шепнеха молитви.

Отначало хан Тауке отнесе тази особеност на сина си към наследствените достойнства на чингизидите, за които човешката кръв е по-евтина от водата. Но не, най-жестоките от тях бяха просто равнодушни към пролятата кръв и не намираха в това сладостно удовлетворение. Едни обичат песните, други — лова, трети — жените, а такива — да проливат кръв…

„Защо е такъв — мислеше си насаме със себе си Тауке хан. — Може би алтънханците просто са ми пробутали вместо моя син този кръвожаден юноша? Или това е божие наказание за греховете ми?“ После нещастният хан си спомни разказите за кукувиците, които слагат яйцата си в чужди гнезда и реши, че природата го е наказала и него по свой, неясен за него начин. До самата си смърт той се страхуваше да оставя Абълай с другите си деца и макар и да беше принуден да го допуска в двореца, винаги се безпокоеше за това да не остане да нощува.

Ала мъдрият Азъ-Тауке не знаеше, че именно на потомците на този кръвожаден син ще бъде съдено да прославят рода му. Внукът на този Абълай, синът на Валий, Абълмансур, на осемнадесетгодишна възраст в един от боевете с джунгарите поведе казахската войска с боен вик „Абълай!“ и му дадоха името на кръвожадния му дядо. По-късно той стана легендарният хан Абълай. Това се случи след повече от шестдесет години, а засега собственият син на хан Азъ-Тауке се славеше само със своята жестокост…

Туркестан почти обезлюдя. Опасявайки се от Абълай, хан Булат пренесе стана си в северните родове на Средния жуз и в бившата столица на ханството не остана никой. Повечето домове бяха опустели и керваните заобикаляха града, в който живееше това чудовище. „Кървавия Абълай“ го наричаха дори най-близките му хора.

Един от тези хора, останали в Туркестан, беше хакимът на града, уважаваният от всички Кудайбердъ багадур. В тази нощ телохранителите на Абълай — специално подбрани от него затворници от разни зандани — се прокраднаха заедно с него в двореца на почтения хаким, за да го заколят. Но той беше изчезнал яко дим. Някоя добра душа беше предупредила хакима за подготвяното убийство и той предишната вечер беше избягал в Сайрам. В двореца остана само Сулу-айъм-бике — жената на хакима с кърмаче на ръце. Древните степни предания почти не споменават за убийства на жени с деца дори за отмъщение на врага. Ала този път стана нещо нечувано. Дошлите на сутринта при своята господарка слуги видяха само ситно насечени телата на майката и детенцето. Из целия дворец се търкаляха части от телата им. В народа шепнешком говореха, че в това утро по камъните на мавзолея на светия Ходжа Ахмед Ясави е избила кръв…

А султан Абълай на заранта, като се напи с чай, с просветлени очи влезе в двореца на хакима, давайки вид, че нищо не знае за случилото се. Той заповяда да не пускат никого в двореца и седна на мястото на управляващия, подгъвайки крак и размазвайки с лявата си ръка по килима още неизтритата кръв.

— От днешния ден аз съм тук хан и бог! — каза той невесело.

— Да, ти си наш хан и бог! — зашумяха от всички страни неговите съучастници и телохранители.

— А вие… вие сте мои верни нукери!

— Да, ние сме твои верни нукери… Изпращай ни да се сражаваме дори с иблисите, ние ще тръгнем след теб, повелителю хане!

— А ако поискам да ви умъртвя?

— Като кажеш: умрете и ние ще умрем, повелителю наш!

— Тогава слушайте моето първо ханско нареждане!

— Слушаме и се подчиняваме, наш велики хане!

— Днес ще се състои велик пир… — Абълай се усмихна и в очите му се запали наистина дяволски пламък. — Ала какъв ще е този пир за нас без миризма на вражеска кръв. Подлият Кудайбердъ багадур не поиска да остане с нас, затова ние ще подправим днешния си обед с кръвта на неговите хора!

— Смърт за тях! — завикаха, запищяха палачите.

Но в този ден не се състоя кървавото пиршество, тъй като вратата се отвори с мощен ритник и в двореца се втурна огромен батър с четирима увиснали на него стражи:

— Иде враг, султан Абълай!

Нито един мускул не трепна на лицето на кървавия Абълай.

— Какъв враг? — попита той с равнодушен глас.

— Контайчи Събан Раптан… От седем страни — със седемдесет хиляди воини!

— Доста са… — Абълай престорено въздъхна и разпери ръце. — А аз имам само седемдесет нукера. Какво мога да направя с тях срещу славния Събан Раптан?

— Но във всички времена славният Туркестан е събирал десет хиляди конници! — завика батърът.

— Нямаме хора — каза Абълай и се усмихна широко. — Не останаха… О-о, скоро много кръв ще се пролее по земята. Ще останат малко живи! Много кръв ще се пролее… Много!

Батър Кара Керей Кабанбай от рода найман гледаше изумен султан Абълай. Устните на султана се наляха, почерняха и голямата му уста изглеждаше кървава. Очите на султана горяха с безумен пламък. Ръката на знаменития батър неволно стисна дръжката на сабята, за да свали с едно-единствено движение главата на този кръвопиец. Но той си спомни за препускащите през степта пълчища джунгарски контайчи, за дима над аулите — и отпусна ръка. Този страшен човек, който седеше пред него, все пак е от рода на тюре-чингизидите, а именно тюре са длъжни по правилата да възглавят отпора срещу врага. Затова и ги почита от векове…

— А как вие, султане, смятате да защитавате славния град Туркестан? — извика Кабанбай батър.

— А кой ти е казал, че се каня да защитавам тази купчина от опустели развалини? Самият ти казваш, батър, че контайчи има седем тумена войска…

— Какво мислите да предприемете?

— Да отида някъде с верни хора. Нека подлият народ се защитава сам!

Батърът, който не принадлежеше към управляващата каста тюре и нямаше право да се разпорежда в Туркестан, се хвана с ръце за главата. Да, ето такива тюре винаги бяха готова да плюят на другите. Колко пъти се е налагало да се разплаща простолюдието за сляпата си вяра в тюре! Не, не тюре ще спасят града и страната. Във всеки аул има храбри юнаци от народа, има безродни батъри. Пък и простите пастири стават като лъвове, когато излизат да защитят стоя стан! Трябва незабавно да се вдигне тревога из цялата степ и най-напред да се изпратят конни пратеници в другите жузове, да съобщят на Абълхаир, на Самеке хан…

Абълай бавно стана от възглавниците, изправи се в цял ръст.

— На кого оставяте града? — попита батърът.

— На сина си Валий…

В гласа на Абълай се появиха умора и безразличие. Очите му помътняха и добиха сънно изражение като у преяла с мърша хиена.

— Защитата на града възлагам на моя внук Абълмансур! — и тръгна към изхода.

Батърът погледна след него изумен. Ханският внук Абълмансур едва беше навършил четиринадесет години.

 

 

Кабанбай батър с няколко джигити яздеше през степта, когато до него стигна вестта за нашествието. Най-близо от всички големи казахски градове беше Туркестан и той се отправи натам с джигитите си, яздейки докато се изтощят сменящите се коне. Не мислеше и не предполагаше той, че градът се намира в такова положение и че няма кой да оглави защитата му…

Кабанбай батър яздеше към майдана — голям площад пред мавзолея на Ходжа Ахмед Ясани. Там обикновено се събираше народа, обявяваха ханските укази, издигаха се бесилките за осъдените на смърт…

Оказа се, че и без него, неясно как, народът вече знаеше за приближаващата беда. Три коня умори батъра, за да съобщи тази вест, и никой не можеше да го превари. Явно такъв е народният усет. За това и помисли батър Кабанбай, щом видя смълчаните стоящи граждани. Учуди се той и на голямото многолюдие на Туркестан. Само на пръв поглед изглеждаше, че градът е измрял. Едвам чули за вражеското нашествие, всички те пристигнаха тук, хора от близките речни низини, от степните аули, от близките градчета, където се спасяваха от омразния султан Абълай и палачите му. Всички бяха тук, дойдоха дори старци и старици, жени и деца. Тези, които можеха да държат оръжие, седяха на конете с кория, боздугани и старинни секири. Имаше и много пешаци с обикновени прашки. Многобройни дервиши, учени мюриди, ученици и дребни духовни слуги също бяха въоръжени с дълги ножове, без да се уповават само на божията помощ. Целият тридесетхиляден Туркестан беше тук.

— Къде е Хаким Судайбердъ багадур? — попита батър Кабанбай, като се приближи с коня си до аксакала, който стоеше начело на тълпата пред джамията.

— Избяга!

— От джунгарите?

— Не, от брат си, който е жаден за човешка кръв…

Кабанбай батър се обърна към двореца на хакима, който току-що беше напуснал:

— А Абълай къде е?

— Вече си тръгна, яздейки кон!

Кабанбай батър наведе глава, мислейки как да постъпи. До него от тълпата достигаха откъслечни разговори:

— Казват, че Абълай, който се храни с кръв, е оставил след себе си султан Валий, сина си…

— Валий само може да се моли, а не да се сражава с шуршутите!

— Неведнъж сме ги били шуршутите!

— Сега срещу нас идват седем тумена. Седем огнедишащи планини, закрити от кървави облаци…

— Шуршутите са безчет. Види се, дошъл е краят на славната страна на казахите…

 

 

Шуршути е насмешливото название на китайските воини, които неведнъж са се явявали като завоеватели по тези краища. Всеки път после им се е налагало да бягат оттук. Сега и джунгарите сред народа ги наричаха шуршути, разбирайки кой подбутва отзад джунгарския контайчи.

Кабанбай батър хвърли поводите на коня на един от своите джигити, с твърда стъпка се изкачи на хълмчето пред джамията.

— О, народе мой! — широко разпери ръце той, сякаш искаше да обърне целия площад, цялата степ чак до хоризонта. — Не съм аз от вашия край, но ние сме от един корен, от мало до голямо, рижи и чернокоси, чергари или пастири. Аз съм батър Кабанбай от рода каракерей, чували ли сте за мен?

— Чували сме… Познаваме те, славни Кабанбай батър!

— Води ни срещу проклетите шуршути!

— Слава на батър Кабанбай!

Кабанбай батър рязко отпусна дясната си ръка.

— Страшна, невиждана опасност се надига срещу нас. Вятърът на войната духа от Изток. Никога такава вечер не е носила радост в нашите градове и аули. Контайчи е само слуга на императора на шуршутите и идва насам, за да изтрие от лицето на земята страната на казахите. В единството и издръжливостта е нашата сила. Но за да се отбраняваме успешно от такъв страшен враг, трябва да имаме вожд. Мен ме чакат на друго място, тъй като в нашата степ изпълзя шуршутския дракон със седем огнени глави. Но от цялата си душа аз ви препоръчвам воин, когото вече съм виждал в бой. Не гледайте, че той не е от знатен род и е млад. Знатността на истинския воин се проверява в бой, а младостта е залог за успеха!

Целият майдан завика в един глас:

— Кажи ни името му, батър!

— Слушаме те, Кабанбай батър!

Кабанбай батър вдигна ръка и посочи грамадния батър, който стоеше настрани от тълпата:

— Ето го — Елчибек, самите вие някога го нарекохте „Бала-палуан“!

Да, това го знаеха в града, макар той само да идваше тук от време на време от Чирчик. Елчибек батър приличаше на млад барс — висок, стегнат, препасан с широк колан. От петнадесет години той участваше във всички състезания и винаги беше пръв сред джигитите. Затова и получи прозвището „Момчето богатир“. Макар да беше малко над двадесетгодишен, той вече няколко пъти участва в сраженията с джунгарите и получи званието сотник. Всички разбираха, че само незнатното му потекло пречеше да стане темник в ханската войска. От уста на уста се предаваха разказите за това, как с двеста джигити разгромил половинхилядния отряд от джунгари и хунхузи, като им отнел цялата заграбена от мирните аули плячка…

— Води ни, Елчибек батър!

— Благодарим за добрия съвет, батър Кабанбай!

Елчибек батър излезе напред и без думи се поклони на народа. Нищо не можеше да се прочете на суровото лице на воина. Всички разбираха колко е трудна задачата — да се защитава изоставеният от всички началници град от страшния джунгарски контайчи. Да се защитава без редовна войска, без нужните боеприпаси и без надежда на нечия помощ.

В дъното на майдана се чуха викове:

— Дайте път!

— Дайте път на султан Валий, нашия защитник!

— Насам, султане мой!

На височинката се качи човек около тридесетгодишен, с много бледо лице, на което се открояваха щръкнали мустаци. Беше със сърмена шуба и висока кожена шапка. Умните му тъмни очи огледаха тълпата, ръката му държеше книга с черна корица и леко трепереше.

— Жители на град Туркестан! — започна той тихо и площадът веднага замлъкна. — Баща ми ме остави с четиринайсетгодишния син Абълмансур да ръководим защитата на града. Но всички вие знаете, че аз още не съм държал пика в ръце. Моята страст е науката. С огромна радост слушах думите на славния батър Кабанбай за това, че приятелят ми Елчибек оглан възглавява опълчението в този труден час. Обещавам да му помагам колкото позволяват скромните ми сили…

И султан Валий, известен със своята ученост, протегна ръка на обикновения джигит, с когото той отдавна дружеше. Гръм от приветствия се разнесе по площада. И само от дясната страна на възвишението, където стояха знатни и богати хора, някой неволно извика:

— Не отива на тюре да отстъпва властта на някакъв безроден палуан!

— Когато шуршутите набодат на пика отсечената ти глава, тогава ще извикаш „Слава!“ на всички тюре, които ни оставиха на произвола на съдбата! — с насмешка му отговориха от тълпата.

— Тези, които искат и могат да се сражават с враговете, останете. Останалите да напуснат майдана! — високо с властен глас заповяда Елчибек батър и хората, бутайки се, взеха да се разделят на воини и на такива, които при отбрана трябва да играят помощна роля. В град Туркестан не се намери нито един обикновен човек, който да избяга от него в опасна минута.

На следната утрин славният батър Кабанбай заминаваше с джигитите си от Туркестан. Когато се доближи до коневръза, някой леко го докосна за ръкава. Той се обърна и видя стройна девойка с дълги светли плитки. Не можеше да бъде наречена красива, но имаше нещо необикновено мило в тънкото й носле и дивите кафяви очи. Много й отиваше караутската кожена шапчица, украсяваща високото й чисто чело.

— Нека да ви изпратя както е традицията, батъре наш! — каза тя и смело хвана за поводите знаменития боен кон по име Кок-Даул — „Синята буря“. Той наистина беше със синкав оттенък, този възпят в стотици песни кон. Изглеждаше, че с един удар на тежкото си копито може да превърне в прах девойката, но спокойно се остави в ръцете й и това порази батъра. — Вземи повода, батър Кабанбай! — каза девойката.

Батърът взе повода от нея и тя му задържа стремето, когато той седна на седлото.

— Как се казваш, девойко? — попита я той, гледайки я право в очите.

— Казвам се Гаухар, това значи „перла“. Аз съм сестра на Малайсаръ батър от рода басентиин. — Тя протегна на батъра малката си бяла ръка. — Нека бъде успешен пътят ви… Да ви пази Господ в битките. И нека… нека ни помогне да се срещнем отново!

— Нека да се сбъдне желанието ви, Гаухар! — каза сериозно Кабанбай батър и пришпори коня си.

Като вихър се понесоха бойните коне из Туркестан, трополейки с тежките си копита по дървения мост през рова. Едва на неголямото възвишение батър Кабанбай се огледа. Дребната фигурка още стоеше до дворцовия коневръз, който оттук се виждаше добре. Ето, тя вдигна ръка с бяла кърпа. Батърът вдигна своята в черна тежка броня.

— До нови срещи, Гаухар! Перла! — извика той, колкото имаше сили, но вятърът отнесе думите му някъде из степта.

А Гаухар продължаваше да стои и да гледа в празната степ…

 

 

За три-четири дни цялата страна на казахите — от Седморечието и Алтай до Жаик и Есил — узна за страшното нашествие. Ала какво можеше да направи тя, без да има единна и постоянна войска! Като нож в масло потънаха седемте глави на джунгарския дракон в тялото на страната. Горяха заварените неподготвени градове и аули от Седморечието, Прибалхашието, Туркестан. Враните необезпокоявани кълвяха труповете по пепелищата. Тогава се появи страшната поговорка за подгизналата от човешка кръв земя…

Само малко аули с казахи и киргизи се спасиха от това, че изоставяйки повечето добитък, успяха да отидат високо в планината, където не можеше да стигне джунгарската конница. Основната маса от населението беше застигната от страшна съдба. Джунгарите откарваха младите жени в своите владения, като ги завързваха за плитките две по две, за да не избягат. Всички, които могат да държат оръжие бяха убивани на място, а старците, стариците и безпомощните деца бяха изгонвани с бичове в безводни места, където те загиваха от жажда. При нападение в аула разправата започваше с това, че джунгарите с див смях вдигаха на пиките си всички деца до седемгодишна възраст. После започваше поголовно насилие пред очите на роднините. Родителите си скубеха косите, полудяваха, и само това ги спасяваше, тъй като единствените хора, които войниците на контайчи не убиваха, бяха лудите. Тях, белязани от Бога, не биваше да закачат според древна монголска традиция. С хиляди бродеха из степта тези луди и сякаш тя се беше напълнила с диви вопли и стонове…

За месец, като преминаха половината степ по древния метод на обкръжаването, отрядите на контайчи стигнаха до севернотуркестанските градове. Какво можеха да направят зле въоръжените и останали без единно ръководство защитници? Направените по китайски чертежи стенобитни машини рушаха слабите стени, а когато това не помагаше идваше редът на оръдията.

Безкрайни върволици от бегълци, сякаш изостанали от ятото прелетни птици, се точеха през степта. Оцелели по чудо хора бягаха от Седморечието, от бреговете на Чу и Талас, от подножието на планините Сазъкурт, Караспан и Каратау, накъдето им видят очите. Северотуркестанци, отблъснали нападащата конница на контайчи, отиваха към устието на Сейхундаря и към Арал; бежанците от Големия и Средния жуз, заобикаляйки град Сауран и през низината край езерото Алакул тръгваха към Фергана, Андижан и Самарканд, а бежанците от Малкия жуз — към Хива и Бухара.

В знаменитата поема „Калкаман-Мамър“ се описва трагичната любов на юношата Калкаман и девойката Мамър от рода тобъктъ. Престарелият предводител на аргъните — деветдесет и пет годишния Анет, прадядо, най-справедливия наставник и съдия от Средния жуз, обвинява младия батър Калкаман, че е обикнал красавицата Мамър, която му се пада роднина. Калкаман трябва, както е отсъдил справедливият Анет, да препуска на кон пред строя бойци с лъкове, които ще го обстрелват със смъртоносни стрели. Ако нито една стрела не го нарани, значи, той е невинен и оправдан. Иначе казано, нито един мъж от рода не го смята за виновен. Животът и смъртта му са в ръцете на хората…

Калкаман препуска между редиците от бойци, облаци стрели летят към него, но нито една не го докосва. Обаче, обиден от присъдата на Анет баба, смелият батър Калкаман, без да спре препускащия кон, достига далечното Седморечие. Родът тобъктъ готви най-добрите си ездачи, за да отиде за своя батър, но през тази година се случва нашествието на джунгарския контайчи. Песен хроника разказва за това:

През тази неудачна година

се случи сражението с джунгарите…

Събан Раптан, опитен във военното дело,

беше техен военачалник.

Сякаш стена стояха казахите и джунгарите,

проверявайки, колко страхливци има във всяка войска,

петима синове на прадядо Анет загинаха от стрелите.

Трепнаха казахите.

Трима от всяка петорка

загубиха те в тази страшна сеч!

И тогава побягнаха към Саръ-Арка,

като оставиха тучните пасбища…

Така и остана не намерен от роднините си Калкаман,

тъй като късно беше да го търсят.

И остана на пътя на бягството старият Анет баба,

остана да умира, захвърлен на голите хълмове!

В поемата „Калкаман-Мамър“ се пее за това, че джунгарите са унищожили три пети от казахското население и това е близо до истината. Такава катастрофа казахския народ още не е преживявал. Дори Джучи в знаменитите си походи в Саръ-Арка и край Сейхундаря е успял да унищожи само една трета от месното чергарско население. Работата е там, че Джучи е имал нужда от воини — съюзници за войните си, а на джунгарските контайчи, притиснати от манджуро-китайските войски, са били нужни само пасища и добитък. В това винаги е бил ужасът на шуршутските нашествия от Изток към земите на Казахстан и Средна Азия.

Китайските чиновници по-отрано преброили, че казахите били около два милиона души. Това значи, че повече от един милион са унищожени при нашествието на джунгарите. Ако знатния Анет баба са оставили да умира сам в степта, то какво да говорим за обикновените, простите хора! И досега намират в степта купища човешки скелети по пътя на бягството. Останалите без добитък чергари били обречени. Те ядели трева, пиели пролетен брезов сок, търсели степни гъби и в края на краищата се събирали заедно край някакъв хълм и умирали заедно. Така започнала тази четвъртвековна трагедия, която сред народа е получила названието „Актабан шуръбъръндъ, Алкакол сулама“, което ще рече: „Времето, когато целият народ с изтрити от бягство подметки лежи обезсилял края езерото на скръбта“.

Именно през тези години се родила великата безутешна в своята човешка горест песен „Елим-ай“ — „О, мой многострадални народе“:

Кервани от мъка се спускат от планините Каратау,

и край всеки керван бавно върви сираче-камилче.

О, колко е тежко да се лишиш от родина,

едрите сълзи пречат да гледаш света…

О, какво време е дошло — време на страдания!

Птицата на щастието е напуснала горката ни степ.

Хората бягат от родните места, като разпръснати от бурята птици,

По-студена от лютите зимни бури е бялата следа след тях.

 

О, какво време е дошло — време на огромна скръб!

И няма светлинка в безбрежността на времето…

Като самотно дърво, останало от родната гора,

къпя клоните си в езерото от горчиви сълзи.

О, колко е твърда черната земя, когато спиш на нея с голо тяло!

Откъде е този безбрежен поток от мъка и страдания?

Тежко е да стъпваш по тази земя…

Къде, господи, са бързите ни коне?!

О, какво време е дошло — време за разлъка,

децата по земята останаха без родители,

няма нищо по-тежко от прощаването,

когато не знаеш, ще се срещнеш ли отново!

Сякаш широка вълна преминаваше през степта седемглавата джунгарска войска. И пак така, като вълна в океана, се завъртя, закръжи около Туркестан, сякаш се блъсна в каменна скала. Няколко дни се отбранява градът. По няколко пъти на ден настървеният контайчи изпраща конницата си да щурмува невисокия земен вал и всеки път тя се отдръпваше назад, натъкнала се на яростната съпротива на гражданите. Ден преди идването на джунгарите от града бяха изведени семействата на защитниците и всеки ден задържане на контайчи зад стените на града забавяше тяхното преследване…

В навечерието на падането на града започна жестока пясъчна буря. Всички кладенци в града бяха засипани с пясък. На две крачки не се виждаше нищо. Възползвайки се от това, малка група конници начело с Елчибек батър се откъсна и отиде в степта.

На другия ден слънцето светеше по-ярко от обикновено. Така е винаги след буря. Войниците на контайчи, които се втурнаха в града, видяха само мъртъвци — в къщите и по стените. Разяреният Събан Раптан заповяда градът да бъде изтрит от лицето на земята. С града постъпиха точно така, както беше постъпил преди петстотин години с тях рижавия прародител на контайчи. Много дни още над мъртвия Туркестан се виеше прах.

II

„Как можа с нас да се случи такава беда? Къде се дяна нашето могъщество, което имахме преди двеста години?“

Кой ще отговори на този въпрос?

Високото открито чело на известния в цялата степ мъдрец и поет Бухар жърау беше прорязана от бръчка на съмнение. Острата му брада се обръщаше към седящия по-ниско младеж на четиринайсет-петнайсет години. Възрастта на юношата можеше да се определи само по бледото му лице, което не познаваше бръснач. Раменете му бяха широки, мъжки, пък и ръстът му беше колкото височината на породист текински кон. Впечатление правеха очите му — големи, сиви, немигащи. В целия му облик, в движенията на юношата имаше нещо горделиво, неприсъщо на обикновените скотовъдци. Той явно не се беше родил в такава колиба, в която седяха те. Очите на поета нищо не може да излъже…

Заедно с хана на Малкия жуз Абълхаир мъдрият певец Бухар жърау попадна в тази тъмна задимена юрта на пастири напълно случайно. По време на един от походите против джунгарите ханът, който покани Бухар жърау, реши сам да отиде на разузнаване. И двамата бяха прекрасни ездачи и се откъснаха от ханските джигити, после два дни търсеха път сред степта, докато не се натъкнаха на пастирски лагер край Сейхундаря, точно на границата с Големия жуз. Абълхаир, висок, напет мъж на тридесетина години, със строго, красиво очертано лице и поддържани черни мустаци, така и нито веднъж не погледна към пастирите…

Те бяха само двама в тази юрта. Вторият — прегърбен остарял великан, с брада и обветрено лице, явно беше от простолюдието. Бухар жърау през цялото време мислеше какво е могло да събере този юноша от знатен род и обикновения роб. Зоркият поглед на поета отдавна забеляза робски белег на ръката на великана…

Поетът не сбърка. Сивоокият юноша бе син на управника на Туркестан Валии султан, а великанът Ораз — негов роб. По време на обсадата на Туркестан те двамата бяха попаднали в плен. Четиринадесетгодишният син на султана — Абълмансур, на когото неговият дядо Абълай Кръвопиеца остави Туркестан, за да не я сполети по-лоша беда, скри своя произход, и двамата, оковани с една верига, ги доведоха за продан на робския пазар в Хива. Оттук те избягаха заедно и благодарение на ловкостта и опита на стария роб успяха да се скрият в номадските станове край Сейхундаря. Изчаквайки вече втори месец удобен случай, за да се свържат с роднини на султана, те се представяха за прости пастири и пасяха камили, собственост на бея на Големия жуз Толе.

Поведението на двамата ги издаваше отдалеч. По-младият, всъщност още момче, седеше неподвижно, а старецът усърдно шеташе. Даже пристигането на толкова знатни гости не смути юношата. Бухар жърау, бидейки от простолюдието, остави своя господар — хана, и излезе подир стария роб, уж за да му помогне. После те се върнаха заедно, донесоха паница с шубат^[2] и казан с шилешко месо. Четиримата седнаха да се хранят.

Абълмансур съобщи на гостите си, че от доста време вече пасе камили, и веднага пренасочи разговора. Два пъти вече немигащият му поглед се сблъскваше с погледа на проницателния жърау. И Бухар жърау разбра, че юношата за всичко се е досетил. Да, така си беше: когато двамата бяха излезли от юртата, робът Ораз, разпознавайки в своя общителен гост прочутия народен певец, му разказа всичко. Младият султан бе задължен на своя верен роб за живота си. Сега на жърау му стана неспокойно за съдбата на този стар човек. Твърде необичаен беше погледът на юношата…^[3]

Младият султан изведнъж посочи седящия до входа на юртата Ораз:

— Той ми е почти баща, този човек. Ако не беше той, не бих останал жив!

Това беше казано толкова искрено, че дори опитния жърау повярва в добрите чувства на юношата.

— Зная!

Той кимна с глава и в този миг разбра, че неволно е обрекъл роба на смърт. Та нали беше виждал вече този немигащ поглед на чингизидите. Той познаваше и Абълай Кръвопиеца. Как можа да се хване на въдицата на този младок!

А Абълмансур замислено погледна нищо не подозиращия старик до входа и се обърна. Трябваше да се спасява положението и жърау докосна ръкава на скъсания халат, наметнат на раменете на Абълмансур:

— Да, момче, робът ми разказа всичко за вашите митарства и мъките в плен. Да имаш такъв верен човек е голямо щастие в наши дни. Такива хора са верни и в мъка, и в радост, което се среща още по-рядко!

Мъдрият жърау говореше и с всяка дума все повече се убеждаваше, че това е напразно и участта на бедния роб е решена.

Младият пастир гледаше право в лицето му с немигащите си очи. По гърба на жърау неволно пробягна хлад. „Какви очи има: като змия! — помисли си той. Така блестят и са така безстрастни. Откъде е това? Сигурно от вампира дядо, когото не наричат другояче, освен Абълай Кръвопиеца. И, разбира се, няма да пропусне да ужили този добър човек, който е спасил живота му. Една от мъдростите на чингизидите е тази — да не оставят живи свидетели на собствения си позор или безславие, или просто хора, които много знаят за тях. О, боже, как да спаси нещастния човек?“

Размислите му прекъсна хан Абълхаир. Той зададе въпроса, който не даваше покой на никого в степта:

— Как стана, жърау мой, че стигнахме до такава беда? Защо, сякаш сърни, побягнаха нашите племена и родове пред джунгарите? Къде е предишната ни сила?

Не беше лесен този въпрос и жърау само тъжно поклати глава. Но хан Абълхаир не преставаше:

— Наричат те пазител на нашето минало, жърау. Славата за твоята мъдрост се носи из цялата степ. Кажи, защо става всичко това? Нима след Касъм хан не се е родил в нашия народ нито един човек, който би могъл да предвиди такава беда и би заставил хората да се подготвях за отпор на врага!

— Защо, имало е такива хора! — Бухар жърау махна с ръка. — Едно нещо е желанието, а друго — умението да управляваш хората в степта. Ние сме чергари и всеки, на когото нещо не се харесва, сяда на коня си и отива, където му видят очите. Самият Касъм хан не можа до края да се оправи със своеволието на родовите старшини. Нима не загина от ръката на тези ногайлински бийове, които искаше да сплоти в едно ханство? И туркестанските градове, за които е воювал цял живот, нима не преминаваха после от едни ръце в други. Докато народът не разбере, че единственото му спасение е в единството, никой не може да се справи с тази работа!

— Така ли е?

Самият хан Абълхаир, който до сега не обръщаше внимание на стопаните на юртата, учудено се обърна. Този въпрос с тих, но твърд глас зададе младежа пастир. И тогава, за да отвлече вниманието от него, жърау бързо заговори:

— Да, така е. За доказателство, ако ми позволи моят хан, ще ви разкажа историята за Хакназар, който тръгнал по стъпките на баща си Касъм, но се спънал и загинал на края на пътя…

— Да, разбира се, разкажи ни за това, жърау! — каза Абълхаир, загърбвайки странния юноша пастир, който се осмелява да говори като равен с благородните гости.

— Слушайте тогава!

Бухар жърау отпусна ръка на коляното си, премрежи очи и замря, сякаш се мъчеше да види нещо през натрупаните години. И когато започна да говори, веднага се отдръпнаха опушените стени на бедната чобанска юрта и всички присъстващи също видяха живи, ясни образи от миналото…

— Кое в този тленен свят е по-горчиво от разкаянието? Досущ като смърт е, когато, изпуснал превъзхождащата сила на противника, ти изпиташ горчивина от поражението. Непоносимо за сърцето е това чувство — започна Бухар жърау. — Но още по-горчиво, още по-непоносимо е когато, заслепен от съзнанието за собственото си могъщество, ти се поддаваш на презряно великодушие и връщаш свободата на врага. А този враг, който е облагодетелстван от тебе, ти забива нож в гърба, и тогава ти плачеш не от болка, а от позора на недостойното мекосърдечие!

Нито закачките, нито шегите, нито звънкия младежки смях, с който беше препълнена огромната дванайсеткрила юрта, не можеха да разсеят мрачните мисли на хан Хакназар. Най-красивите девойки и най-храбрите и весели джигити се бяха събрали при него. Това помагаше винаги в такива случаи, сякаш изпълваше всичко наоколо с вечна младост, бързо забравяща мъката. Ала този път раната се оказа твърде дълбока.

Той мълчеше намръщен, само от време на време гледаше огромната делва, по-висока от човешки бой, на която беше написано на древнотюркски език:

„Тази делва трябва да се напълни със злато. Или с чисто звънко сребро. Или със сладко тежко вино.

Ако не с тях, то тогава с горчиви човешки сълзи.“

Ханът оставаше ням дори към милото чуруликане на бъдещата си зълва, разглезената от всички красавица Акбала, която, нежно опряла се на дясното му коляно, шепнеше в ухото му безобидни закачки.

— О, моят царуващ зет! — С гърлен смях тя силно го ощипа по бедрото през извезаните със злато кадифени панталони. — Да се бяхте усмихнали поне, велики хане, поне два думички да ни бяхте подарили. Че то сте събрали гости и седите сякаш сте Кулмес хан, който не се е усмихнал на хората нито веднъж през целия си живот!

Палавата роднина според степните закони има право на това, но той трябва да отговори в същия дух, за да не развали протичащите сега сватбени тържества. И той лекичко я хвана през талията и я притегли към себе си. Но очите му бяха пълни с мрак, а в гърдите му сякаш бяха насипани червени парещи въглени. Мислите му неумолимо се връщаха към вестта, която донесе вестоносеца-шабарман. Оттогава не беше изминало време колкото за едно доене на кобила…

Отново някъде до ухото му звънко се засмя неуморната Акбала, дръпна го за ръкава:

— За вас казваха, че сте безстрашен като тигър в схватка, а пък се уплашихте от девойките в Сарайчик. Не се бойте, ние не ядем мрачни властелини!

И едва тогава хан Хакназар си спомни къде се намира и как трябва да се държи… Да, той е в Сарайчик!

 

 

Върху руините на Златната орда се издигнаха три ханства: Казанско, Кримско и Астраханско. А великият Сарай на Едил, където се събираха търговските пътища, където от всички страни идваха кервани с нечувани богатства и откъдето половината свят чакаше ханска заповед, загина. Вместо него сега е Сарайчик — малко градче на брега на Жаик. Белокаменните кервансараи изглеждат запуснати, избелели и начупени са сините куполи на джамиите и дворците, където сега живеят астраханските и ногайлинските бийове и мурзи. В крепостите около града стените са порутени, кулите са паднали. И все пак животът тук не е замрял. Както и преди кервани минават през града, джамиите се пълнят с вярващи, и на слънце, и на луна блестят позлатените полумесеци. Какво не му стига на този град, за да си върне предишната мощ?

Ногайлинските бийове, предимно от водещия род мангит, след падането на Златната орда направиха Сарайчик своя столица. После към Ногайлинското ханство се присъединиха многобройни казахски племена и родове, които чергаруваха покрай Едил и Жаик, и Сарайчик стана център на голяма разноплеменна страна. Ногайлинските вождове, които се бяха изпокарали помежду си, заедно със своите поданици постепенно се разпръснаха на разни страни: едни в Казан, други в Астрахан, някои в Синята орда, но мнозина останаха и се смесиха с казахите в единна Бяла орда, а от могъщото някога Ногайлинско ханство остана само древното название и този град — Сарайчик. Така стоят нещата сега, когато той, ханът на казахската Бяла орда Хакназар, пристигна тук от източната си столица Съгнак заедно с голяма войска с тайна цел, за която не беше се доверил никому…

Баща му, хан Касъм, завзе от потомците на Абълхаир и Куция Тимур древните казахски земи по долното течение на Сейхундаря, зелените низини на Каратал, Сайрам, Талас и Чу, като попътно завзе и част от киргизките, каракалпакските и ногайлинските владения, които бяха останали без силни покровители. И макар че самият хан Касъм обикновено седеше в невзрачния Каратал, конницата му можеше за кратко време да пресече казахската степ във всяка една посока и да се стовари върху непокорните или върху тези, които хвърляха око на подвластните му области. Също като своя предтеча Чингизхан, той раздаде подвластните земи на синовете си, на близките си роднини и приближени, като не позволи на никого до края на дните си да наруши ханската воля. И въпреки това хан Касъм загина в междуособна борба, когато начело на голяма войска дойде тук, в ногайлинските предели, да усмирява непокорните, които искаха да се прехвърлят от властта на суровия хан към астраханския властелин.

След това през 1573 г. узбекският хан Абдулах и ханът на Моголистан Абдрашит се обединиха, навлязоха в казахските земи и си поделиха значителна част от нея. Повечето казахи заминаха да чергаруват на тогава още свободните земи на Саръ Арка.

Народът е вечен, колкото и приказният елмазен меч. Нима ще го скриеш в торбата? Измина само една година от нашествието и в казахската степ, в подножието на древната планина Улътау останалите племена и родове вдигнаха на бяла постелка тридесетгодишния Хакназар — малкия син на хан Касъм…

Да, така и нищо не можа да направи Абдулах хан. Сред собствената му войска назряваше брожение и беше опасно да се изпращат узбекски опълченци далеч в степта на борба с родствения народ. Само част от Седморечието, заселена с киргизко-казахски племена, остана под властта на Абдулах хан, и то едва до крепостта Жадан. Останалата част взе за себе си като отплата за помощта моголистанския хан Абдрашит.

Не се мина и без предателство, което нагледно показа, че много често тясно феодалните интереси на владетелите са по-високо от общодържавните и народните. По времето, когато казахските родове и племена бяха на ръба на унищожението, Шагай султан — син на големия син на Касъм хан Жадик — се сдуши със завоевателите и, като отдели от завещаното от баща си ханство част от Туркестан, се провъзгласи са самостоятелен управник. На всички беше ясно, че неговата самостоятелност е само видима…

 

 

Да, доста години изминаха от тогава, но на хан Хакназар му се струват като един голям и труден ден. На много други държави, скрити от планини или защитени от морета и за триста години би стигнало това, което се случи за тридесет години с незащитеното от никакви граници степно ханство. Както неговия баща и дядо, както всички други степни владетели преди него, младият хан веднага настойчиво се зае да обединява разпръснатите казахски родове и племена. Изглеждаше, че след страшния разгром ще трябва всичко да се започва от начало. Той обаче се радваше и на това, че вечните врагове — китайските богдъхани — са заети с междуособици и за известно време са оставили казахския народ на мира. Но нищо в историята не минава безследно.

Не беше напразна и тази вековна работа по обединяването на народа, която свършиха преди него най-далновидните дейци. В народната памет са останали тези песни, които призовават към обединение, изпети от великите народни певци. Зърното вече беше хвърлено. Макар земята, в която то падна, да беше твърда и изпотъпкана, то пониква, щом в степта завалят нови дъждове!

Тъй или иначе, той отново трябваше да събира под едно знаме казахските и родствените им киргизки и каракалпакски родове и племена. Жестоката борба с едноличните степни бийове и султани, безбройните кървави сблъсъци и големи войни — всичко това трябваше да се преживее по пътя към поставената цел. Особено големи жертви бяха нужни на борбата за освобождаване на древните казахски градове по Сейхундаря, завладени някога от шейбанидските ханове. След смъртта на страшния Мухамед-Шейбани ханството му беше отслабено от вътрешни раздори и не се решаваше да тревожи казахските земи, страхувайки се от стремителната конница на Касъм хан. В началото на властването на Хакназар златният трон в Бухара зае Абдулах султан — пряк потомък на Абълхаир. Този млад леопард приличаше по външност на могъщия си прадядо и се мъчеше да му подражава във всичко, в това число и в набезите в степта. Той си осигури подкрепата на по-големия си брат Убайдула султан и взе да организира поход след поход, считайки за свои всички земи, завоювани някога от страшния Абълхаир и Мухамед-Шейбани. Но на бодлива крава Бог рога не дава: като тежък товар увиснаха на ръцете му многобройните братовчеди, които също искаха слава и власт. Разприте, които вече се смятаха за нормално явление, се превърнаха в истинска война. Тя стана още по-остра, когато в нея се намесиха казахските ханове и султани. Така е било винаги, когато е избухвала война в древните земеделски оазиси, така стана и този път.

Шагай султан, който беше завладял част от Туркестан и се беше отделил от основното казахско ханство, в тази борба поддържаше потомъкът на Абълхаир Абдулах хан. Хакназар, обединяващ отново казахите, взе страната на неговия враг — Баба султан, също от рода на Абълхаир, но свързан с близко роднинство също и с тимуридите. И колкото по-ожесточена беше борбата между Баба султан и Абдулах, толкова повече се укрепваше в степта Хакназар.

Като отровен трън в тялото на възраждащата се държава седеше в отделилите се земи Шагай султан. Това бяха най-развитите райони на ханството, където се произвеждаха толкова необходимите на номадите стоки, осъществяваше се търговията и културните връзки с южните съседи. На пълното обединение пречеха и непрекъснатите раздори между присъединилите се към ханството киргизки и каракалпакски племенни вождове. И тогава, по примера на предишните ханове обединители, Хакназар отиде навътре в степта, към Улътау и Аргъната. Родовете и племената, населяващи тези места, а също и долините на реките Есил, Иртиш, Тобол и Нур, крайбрежните земи на Синьо море — Балхаш станаха, както и в предишни времена, гръбнака на обединението. На тях обаче не им стигаха сили за предстоящата продължителна и тежка борба с потомците на Абълхаир — шейбанидите, да не говорим за никога не преставащата джунгаро-китайска заплаха. Само щом настъпеше отслабване на степта, веднага, по подказване на великоханските съветници, ойротските контайчи усилваха набезите си срещу казахските аули от страна на Джунгария и Алтай. Някъде там, на северозапад, зад широкия Едил, възникваха очертанията на великата руска държава, и хан Хакназар все по-често обръщаше глава натам. Когато управляваш в откритата степ, трябва да имаш тънък нюх и да предвиждаш за много години напред. Кой знае какво може да се очаква от там: нов враг или опора в битката с всички леопарди, вълци и тигри, които ръмжат от три страни срещу обезкръвеното ханство?

Тогава хан Хакназар реши да тръгне към Едил с цялата си войска. Преди да влезе в решителна схватка с потомците на Абълхаир — шейбанидските ханове — за градовете на Сейхундаря, трябваше да въведе ред тук, а наред с това да изясни какво може да се очаква в най-близко време от новия могъщ съсед. Казанското и Астраханското царство се намират между Рук и неговото ханство, но това, че нова страшна сила се е появила на Едил може да се забележи по неочакваната мекост и сговорчивост на казанските и астраханските властелини, по нервозността на кримските гиреи…

Повод ще се намери винаги, стига да има войски, които може да доведе със себе си. А войски хан Хакназар взе тогава със себе си на бреговете на Жаик доста. Из цялата низина на реката от двете страни на Сарайчик до самия хоризонт димяха огньове. Хората гледаха яздещите конници в пълно бойно снаряжение и мълчаха. Великият хан на Бялата орда толкова рядко пристига да се моли над праха на своя баща — страшния Касъм хан. И не му подобава да язди из степта сам. Колкото повече конници има с него, толкова по-голямо уважение предизвиква сред поданиците и съседите. Такива са законите на степта…

Но нима Бог няма да чуе шепота, както казват в степта. Родовете и племената мангит, алшин, байули, алимули, жагалбайли, които чергаруваха в низината на Жаик и Едил, прекрасно разбираха, че ханската набожност винаги е свързана със земни интереси. Вечер гадаеха какво води след себе си за техните аули идването на хана. Най-недалновидните и горещи глави се смятаха за свободни от всякакво подчинение и мислеха да преживеят в този неспокоен край сами, без чиято и да било помощ и подкрепа. Други се смятаха за поданици на астраханските ханове, които, впрочем, сами се причисляваха към поданиците на Бялата орда. Но в самото Астраханско ханство след смъртта на Тимур-бей вече десет години царяха смут и вълнения…

Своята тежка дума произнесе тогава знаменитият народен певец Шалкииз.

— Колкото и различно да мислим всички ние, най-близо по дух и родство ни е Бялата орда! — каза мъдрият жърау. — Нека все пак да посрещнем Хакназар като близък роднина и да чуем какво ще ни каже…

Ханът и съпровождащите го се заселиха в главния дворец на ногайлинските бийове, като бързо го приведоха в ред. Направо на бреговете на Жаик освен това бяха издигнати бели юрти, защото степните владетели не бяха свикнали с каменни стени и че чувстваха по-добре в обичайната обстановка. Огромни табуни коне, хилядни стада овце бяха докарали те за препитание на войската. И както винаги организираха състезания на джигити, а след тях празненства, на които се състезаваха вече певци и разказвачи. Докато всичко това отвличаше вниманието, скришом се водеха преговори с местните бийове и султани…

От древни времена в страната на казахите мъдрите бийове започват подобни преговори. Където и да се случва това: в Саръ Арка, в Седморечието-Джетъсу или сред чергарите край Сърдаря, пръв взима думата тобе бий, тоест върховният бий. И съответно на положението си той седи на възвишение. След него започват да говорят Толе бий, неговите помощници. Същото ставаше и тук, на бреговете на Жаик, само че главният бий тук се наричаше бас бий или казък бий, а помощниците му уръмтал бий и ушъмдъ бий. В задачата на уръмтал бий влизаше да забелязва слабостите в позициите на другата договаряща се страна и с остри думи да ги отделя от общия ред на преговорите. Стремителният ушъмдъ бий трябваше незабавно да улавя мисълта на другаря си и да я развива в изгодна посока.

Тъй като престарелият Шалкииз жърау по това време вече не участваше в такива съвети, мястото му зае главният бий на Ногайлинския край на име Койсаръ бий от рода алшин.

 

 

— Щом се потопиш във водовъртежа на мислите, веднага сърцето ти се свива от душевни страдания, губи се съня ти и не ти се иска да ядеш. Щом се потопиш в морето на веселието, и сърцето ти се отпуска, спиш спокойно и ядеш с радост! — така започна този ненадминат майстор на словото своята реч. — Ето много години вече живеем в дружба и радост с вас, скъпи хан Хакназар. Нашите пастири са дружни на джайляу, дружни са нашите керванджии в далечни пътувания. Ето защо ние не питаме за истинската причина за твоето появяване в нашите краища с толкова голяма войска. Не искам да започвам речта си с въпроси към скъпия гост. Освен това старите ми уши доловиха мълвата, че ти си дошъл тук с достойна цел да се помолиш на бащиния гроб и да построиш на него мавзолей с куполи, както подобава на висок хан…

Всички присъстващи бийове от местните родове закимаха с глави в знак на съгласие:

— Всичко е правилно, наш велики бий!

— Добре го каза нашият златоуст!

— Да, ако великият Касъм хан беше твой баща, то ние го почитахме и като покровител на страната Ногайла. Виж, не сме дали да потъмнее полумесецът на гроба му! — Койсаръ бий протегна ръка натам, където бяха покоите на хана и на мъдреците ногайлинци, като по такъв начин тънко намекнаха на госта, че заради украсата на бащиния гроб не си струваше да води толкова голяма войска. — За наше нещастие, ние не сме могли да го опазим някога. Но нима бързотечното време и ненаситната земя щадят някого? Малко ли велики хора е погълнала от времето, когато е създаден света? Колкото и да е дълъг пътят, напред все едно е смъртта!

Тъжно завъздишаха, заклатиха глави бийовете и аксакалите. А Койсаръ бий, като изчака отреденото му време, пристъпи към следващата част от речта си.

— Няма да говорим за миналото, за всички неприятности и тегоби, които е имало помежду ни. Време е да помислим за бъдещето. Всичките ни надежди са там. И ние мислим: именно за това, да поговорим за бъдещето над старите гробове, са изминали толкова дълъг и тежък път през цялата степ нашите братя. Да благословим тяхното идване!

И всички знатни и уважавани хора от местните родове и племена докоснаха брадите си и зашепнаха божии благословии.

После думата взе тюбе бий от Бялата орда Аксопъ бий:

— Много добре започна речта си, Койсаръ бий, като напомни за отминалите времена. Ние знаем, че на някои ограничени хора им се е сторило, че се е разтопило в мъглата единното Казахско ханство, за което са проливали кръв наши и ваши прадеди. Но когато буря повали гъста гора, нима не остават издънки? Нима не се раззеленява тя от първите дъждове? Ще стане и това, и на върха на най-могъщия дъб, както и по-рано, ще свие гнездо степен орел със силни неуморни криле… А ако е пресъхнало морето, то само слепец няма да види този извор, който е останал и шуми, предвещавайки занапред могъщи вълни! Умира аргамакът, но остава тънкокрако жребче, което расте и тича все по-далеч в степта!

Нима и ние, казахите, не живеем по същите закони? Заспа вечен сън в тази земя орелът на Бялата орда Касъм хан, но Хакназар оглан оседла коня му. Родни мои казахи — от север и юг, от изток и запад, всички вие сте видели как свирепият ураган чупеше стойките на юртата на нашата Бяла орда, която издигаха Джанъбек, Керей и Касъм хан. Стените вече започваха да падат, и черен вихър подхвана бялото вълнено покривало, за да го отнесе в небето. И тогава, в най-трудната минута, достойният син на Касъм хан хвана със силната си ръка стойките, постави здрава подпора на наклонения настрани решетест купол и нашият общ дом оцеля…

Доста години минаха оттогава. Не бяхме успели още да закърпим продупчените стени, когато нови ветрове се зародиха по границата на степта. Мнозина искаха да се облажат с остатъците на нашите чергарски селища. Пръв сред тях беше шейбанидът Абдула хан Бухарски, който успя да надделее над другите владетели по своите земи и вече заплашваше нашите пасбища на изток с пълно поробване. С него вървят не само хищните потомци на хан Абълхаир и много тимуриди, но и нашият брат Шагай султан. Вие можете да кажете, че нашите къщи и пасбища са далеч от този коварен и безпощаден враг. Но и Улътау също е далеч от нас. А кой от вас не разбира, аксакали, че ако в продължение на столетия не са ни унищожили тук могъщите врагове, то е само затова, че далеч в степта винаги е била готова страшната конница на Бялата орда. И те знаеха, нашите тукашни врагове, че тази конница тутакси ще тръгне към нас да ни спасява, смятайки ни за част от единното Казахско ханство! Питам ви, бийове и аксакали, какво ще стане утре с вас, ако там, в Саръ Арка, под ударите на хищните шейбаниди падне нашето общо знаме?!

Настъпи мълчание. Бийовете и аксакалите от ногайлинските пасбища мислеха. Изведнъж се чу относително млад глас:

— Ти всичко каза добре, мъдри Аксопъ бий. Но защо, за да ни кажат това, те са довели със себе си толкова голяма войска?

Аксакалите осъдително поклатиха глави. Всички те прекрасно разбираха, че от векове в степта не са имали сила най-мъдрите думи и добри пожелания, ако зад тях не е имало войска. И сега някой тях проявява глупостта си, като изразява съмнение в това неотменно правило.

— О, не, драги бий… — Тънка усмивка се появи на устните на Аксопъ бий, когато той се обърна към питащия. — Ако ние сме дошли тук с войска, то не е за това да ви уплашим, а само за да зарадваме нашите братя със силата и могъществото си!

И всички глави се склониха одобрително, приветствайки такъв мъдър и вежлив отговор.

— Ние безмерно се радваме на вашето пристигане! — каза Койсаръ бий и с широк размах показа, че местните родове и племена са готови да възстановят този съюз, който е съществува между тях и Бялата орда в предишното столетие.

След него говориха бийовете, изказвайки се по старшинство, след тях дойде редът на обикновените аксакали и батъри. Още три дни продължаваха тези разговори, тъй като делата, които не бяха обсъдени добре, се смятаха за незадължителни. Едва накрая произнесе речта си Хакназар.

— Хивинските и бухарските владетели искат завинаги да стъпчат нашето ханство — каза той, сочейки на юг. — Те са от нашето коляно, защото от нашата степ са дошли Абълхаир и Куция Тимур. Ала такива деца винаги са пълни с неблагодарност и няма защо да чакаме от тях пощада. Те имат друг живот и други интереси. Ние няма къде да отидем извън нашата степ!

Така беше уредена старата разпра, свързана със смъртта на Касъм хан, който загина някога тук от ръката на ногайлинските казахи. Десет хиляди конника се задължиха да отделят тукашните пасбища за борба с Абдула хан за земите и градовете край Сърдаря. Приетото решение сякаш потвърждаваше обединяването на тези земи с Казахското ханство. В знак на вярност и непоколебимост на съюза най-богатият и родовит човек Карасай от рода жагалбайлъ се съгласи да даде дъщеря си за жена на Хакназар хан. Така вървеше от поколения…

От знатните башкирски родове бяха жагалбайлъ и девойките от този род винаги са се отличавали с неотразима красота. Но дъщерите на Карасай — Акторгън и Акбала сякаш бяха затъмнили всички слухове и легенди. Такива тънки талии, такива падащи до петите дебели колкото ръка плитки, такава гъста руменина по бузите и огромни блестящи очи имаха двете, че неволно идваха на ум древни сказания за небесни деви, които поразявали могъщите батъри само с вида си…

Едната от тях, голямата, чернооката Акторгън ногайлинци решиха да дадат за жена на хана на Бялата орда като откуп за някога убития му баща.

Но защо е толкова загрижен сега ханът на Бялата орда? Стана това, за което тръгна насам с войската си. Страната Ногайлъ, населена с разнородни степни племена, отново призна, че е поданик на Бялата орда и дава десет хиляди воини за общото дело. Това стана без обичайните кръвопролития, а по съгласие. Във всеки случай ханът видя, че най-далновидните и мъдри хора тук отлично разбират колко е важно да се съхрани единното Казахско ханство за всички без изключение степни родове и племена.

Днес сутринта започнаха сватбените тържества. Като разтревожен кошер изглеждаше Сарайчик. Облечените в коприна девойки и джигити приличаха на невиждани цветя. От всичките керван сараи и дворове се чуваха звуци на тръби и барабани. А на свободните площадки вече се провеждаха състезания на борци, неизменните конни игри с дране на козел, стрелба с лък по торбички със злато и сребро.

По обед към главния дворец, където вече се намираха хан Хакназар, старецът Шалкииз, водещите бийове на двете страни Койсаръ и Аксопъ, а също Карасай бий със своите роднини, взеха да се събират знатни влиятелни хора — „със синя кръв“ — от всички родове и племена на страната Ногайлъ. А Хакназар се отправи към юртата на булката.

 

 

По старинен обичай женихът трябваше да изпълни още шутовската роля в играта „тюйебас“ — „камилска глава“. И ханът би я изпълнил, за да покаже на тези родове, които се бяха върнали под неговото знаме, колко е обикновен и вежлив, но жените сами не му позволиха да направи това. Те само го сложиха да седне отново на копринените възглавници и се ограничиха със скромни шеги. Ханът обърна глава надясно и едва сега видя бъдещата си седма жена. Тя напълно оправдаваше името си Акторгън, което означаваше „Бяло платно“. В белоснежна наметка и дреха със златни ширити, тя едва чуто докосваше струните на малка домбра и цяла китка от паунови пера леко се поклащаше върху кръглата й шапка в такт със звуковете. И леко потрепваха дългите й мигли над големите черни очи…

— Ах, забравили сме да дръпнем завеската! — Младата и красива леля на булката скочи и с плавно движение на бялата ръка скри девойката от мъжките погледи. — Отначало ме възнаградете, скъпи зетко, за това удоволствие!

Всички се засмяха. Сега и очите на хан Хакназар се развеселиха. Бръчките върху суровото му лице се разгладиха и веднага стана ясно, че той е още относително млад. Очите му неволно се стрелнаха към дръпнатата завеска. И в този момент в юртата влетя шабарман пратеник. По дрехите му веднага ставаше ясно, че той е от родовете край Сърдаря, а по праха върху нея — че е яздил без почивка ден и нощ, за да донесе на хана важна новина. С присвити очи шабарманът огледа присъстващите и се поклони на хана:

— Хане, господарю мой, спешна вест!

Ханът впи поглед в него, спомняйки си нещо:

— О, не си ли ти Кияк батър?

— Да, аз съм, повелителю мой!

Хан Хакназар безмълвно се поклони на прекрасната си роднина и излезе с пратеника в градината. Присъстващите взеха да шепнат помежду си. Отнякъде стана известно, че Кияк батър е яздил от далечния Каратал. Но каква новина донесе той, никой не знаеше. Скоро ханът се върна, а пратеникът, щом смени запотения си кон, веднага потегли назад към Бялата орда…

— Обичайно донесение, така че не разваляйте тържеството! — каза полугласно ханът и всичко продължи в приятен ред.

Хакназар дълбоко се замисли…

 

 

Бухар жърау прекъсна разказа си. Точно в този момент робът Ораз отиде още веднъж да готви храна за гостите. Той събра въглените на купчинка и в юртата стана по-светло. Младият Абълмансур, без да мига гледаше огъня. Изведнъж рече:

— Хан Хакназар напразно се е доверил на роб.

— Защо? — учудено попита Бухар жърау.

— Кияк батър е от робите, а робът, който знае съкровените мисли на стопанина си е като змия в пазвата.

Отново премина хлад по гърба на жърау. Нима този юноша наистина е лишен от човешко сърце? Той не сбърка в предчувствията си — над главата на този, който сега им приготвя храна, виси брадва!

Ораз се върна с кана и тас за миене на ръце. Бухар жърау продължаваше да наблюдава Абълмансур. Ако той се преструваше на млад пастир, то не му пречеше да бъде по-скромен. Само слепец няма да забележи, че по времето, когато по-възрастният шета около заблудилите се по време на лов пътници, младежът се държи със знатните гости като равен. Заедно с тях се доближи той до таса и робът внимателно поля вода върху ръцете му…

Те се нахраниха мълчаливо, починаха си след яденето. Ханските туленгути не се появяваха и жърау продължи своя разказ за миналото…

 

 

Ханът на Бялата орда Хакназар имаше за какво да мисли… Отдавна вече се влошиха отношенията между хан Хакназар и султан Шагай. А когато Шагай сложи началото на разкола на Бялата орда, още съвсем младият Хакназар го обяви извън закона. Като се възползва от това, че Хакназар е малолетен, а Такир хан безкрайно деспотичен, Шагай по това време отдели от Казахското ханство голяма част от Туркестан и в нарушение на всички закони на степта се провъзгласи за самостоятелен управник.

С това можеше да се примири и да образува поне общ съюз с роднинските държави. Но самозванецът отиде по-далеч в своето вероломство, като сключи съглашение с най-лютите врагове на Казахското ханство — шейбанидите, потомци на кървавия Абълхаир. Не беше възможно това да му бъде простено. Така и стана, че синовете на Касъм и Жадик — преки потомци на хан Джанъбек — се превърнаха в кръвни врагове.

И ето връщайки се веднъж от поредния набег, султан Шагай спря да си почине в аула на един бивш абълхаиров батър от рода конрад. Той беше скромно облечен и никой не го позна. В степта не е прието да разпитваш човека, който е спрял да пренощува кой е и откъде е.

Шагай султан нощува в юртата на аксакал Абълкасъм — правнук на Урчи батър. Стана така, че младата дъщеря на стопанина се влюби в напетия пътник с гърбав нос, макар Шагай по това време да беше вече над четиридесетгодишен. Той също не остана равнодушен и прекара нощта в нейното ложе. Толкова му легна на сърце това напъпило цвете, че щом се върна в родината си, султанът удържа на дадената дума в момент на заслепление от страстта и изпрати на аксакала Абълкасъм сватове, а също и полагащите се като откуп подаръци…

Но аксакалът Абълкасъм беше дълбоко предан на Казахското ханство и в междуособния спор беше на страната на Хакназар. Като разбра, че му е гостувал ненавистният Шагай султан, който на всичкото отгоре иска да се сроди с него, той решително отказа на сватовете. Аксакалът се страхуваше освен това, че като разбере за всекиго това, хан Хакназар може да си помисли нещо лошо за него самия. И още същия ден изпрати писмо на наречения жених на дъщеря си — владетеля на Созак Сулеймен ходжа:

„В нашата градина доузрява обещаният ви плод. Трябва да съберете урожая, докато не са дошли прелетни птици…“

Не мина и седмица и вдигнаха сватба, а разпаления от страстта Шагай само хапеше лакти от ярост. Той се сърдеше на своите пълни неповратливи жени, чиито ласки му изглеждаха постни при спомена за Кунсана. А след девет месеца до него дойде вест, че снахата на управника на Созак е родила син. От това сякаш острие на нож остана в сърцето му.

Минаха години и като неизползвано сребро взе да потъмнява любовта му към Кунсана. Но веднъж Шагай чу от устата на керванджия, пристигнал в Ташкент от Созак, че синът на Сулеймен ходжа е умрял от чума, а жена му Кунсана по закона за аменегеството — приемственост на жените между роднини — се канят да я предадат на големия син на управителя на Созак. И тогава гаснещият огън в гърдите на Шагай султан избухна с нова сила. Жълта пелена от ревност падна пред очите му и той вече не виждаше и не си представяше нищо, освен далечната чужда жена, в чието ложе беше останал веднъж…

В тази нощ, преоблечен както обикновено като човек от простолюдието, Шагай султан с десетина верни телохранители се отправи на път. Той знаеше, че по закон вдовицата трябва да се намира засега при Сулеймен ходжа. Като се промъкна в Созак, Шагай султан безшумно се втурна в къщата на управника и като върза стражата, откара Кунсана заедно с четиригодишния Тауекел, когото смяташе за свой син. Едва на сутринта вестта за похищението на жената с детето се пръсна из Созак. Хаким — военният управник на града — организира потеря, но нима можеш да догониш вятъра в полето?!

Никой в Созак не знаеше, че на сутринта целият отряд на Шагай султан попадна в ръцете на нукерите на Хакназар хан. Отряди на Бялата орда ежедневно обикаляха южните граници на ханството, като охраняваха поданиците от набезите на неспокойните съседи. Един от тези отряди се натъкна на водопоя на спешените джигити на Шагай и като заподозря нещо недобро, ги обкръжи и завърза. Към обед на следващия ден задържаните начело със самия Шагай султан бяха доставени в Съгнак, при хан Хакназар.

В първата минута Хакназар безкрайно се зарадва, че най-непримиримият му враг падна в ръцете му. Но той беше млад и още не беше надарен с приетата в степта държавна мъдрост. Според неписани закони не беше прилично да се разправиш с враг, който не е заловен на бойното поле, а случайно. Ако на мястото на Хакназар беше по-опитен владетел, той не би направил това. Просто би изпратил с почит своя враг като гост, но по пътя този случайно би паднал от коня и би си счупил врата. Или би похапнал нещо гостът не на масата и изведнъж би умрял. Всички биха разбрали в какво се състои работата, но никой нямаше да осъди такъв владетел, тъй като са спазени всички необходими правила.

При това хан Хакназар мислеше и за хорското мнение. Какво ще кажат и ще вземат да правят поданиците, ако братята по ханска кръв вземат да се унищожават така един друг! Не, това е недостойно и просто неразумно. Мирът между мъже — това е мир между държавите! Така реши тогава хан Хакназар и сега се терзае…

Ханът на Бялата орда все пак не можа да сдържи тържествуващата си усмивка, когато видя ненавистния си роднина вързан, с домашнотъкана риза, която отива на бродещ разбойник, но не на султан. Щом видя усмивката на Хакназар, Шагай се изплаши не на шега. Той си представи какво би направил сам с попадналия в небрано лозе враг. Но Хакназар стана от златотканата си възглавница и протегна на Шагай двете си ръце, сякаш му отдаваше дан за старшинството на неговия род.

— Благополучно ли пристигнахте, Шагай султан? — попита той тогава и младият трепнал от вълнение глас завинаги остана в собствените му уши. — Ей вие, развържете брат ми!

И тези, които докараха Шагай завързан, послушно прерязаха въжетата. Единственото, което си позволи по отношение на госта ханът, беше да го назове само султан. Така беше и по законите на Бялата орда, завещани от бащите. Само един хан могат да имат казахите и само тогава ще се прекратят кавгите и междуособните войни…

Нукерите започнаха да развързват въжетата и на заловените телохранители на Шагай и тук стана нещо, което също се запечата в паметта на хан Хакназар. Шагай, раздвижвайки ръцете си, ги протегна напред. Един от нукерите си помисли нещо недобро и веднага скочи към него с извадена сабя. Шагай пребледня, олюля се и падна на пода. Именно в този момент хан Хакназар видя големите разширени докрай очи на жената. Тя гледаше Шагай, учудена от неговата страхливост. Редом до тази необикновено красива жена, която беше само по долна риза от самаркандска коприна, стоеше момченце на около четири години, с очи досущ като на майката.

— Жената с детето откарайте в Созак, в дома й! — заповяда Хакназар.

Но жената не помръдна от мястото си.

— Никъде няма да отида! — каза тя тихо, гледайки хана право в очите. — Не ми отнемайте Шагай султан. Това дете е негово и аз искам да бъда с него цял живот…

— Ти каза, че искаш да бъдеш с него цял живот? — Ханът на Бялата орда загадъчно я погледна. — А ако ние сега за разрушаване единството на казахите го обречем на смърт, ще си сложиш ли главата под ножа заедно с него, както повелява обичаят?

— Да! — твърдо каза тя.

— А какво ще стане със сина ти?

— С какво мога да му помогна, ако такава е съдбата му!

Дълго мисли тогава хан Хакназар за тази жена. Или е много обидена на роднините на умрелия си мъж, че е готова да върви където ще, само да не се връща в тяхното семейство, или наистина толкова безпаметно обича този човек с гърбавия нос… Някога баща му кръсти хана само Акназар, а вече в народа му дадоха име Хакназар, което ще рече „Справедливия Назар“. И тогава той махна с ръка, освобождавайки заедно с Шагай жената и детето…

— Султане, и Бог, и хората чакат за какво ще си говорим ние с тебе… — каза той на Шагай. — Ние се срещнахме неочаквано, дай да постигнем съглашение, което очакват от нас в степта!

— Слушам те, хане!

— Ето какво, султане… Бих могъл да ти кажа, че жив или мъртъв, ти трябва да си с нас. Но аз не искам да те насилвам за такова нещо. Пускам те, но искам да се отдръпнеш от коварния емир Абдулах. Отиди си от враговете и се върни при нас. Нека отново стане единно Казахското ханство!

Вероятно беше искрен Шагай в този момент, когато, пълен с радост и благодарност за подарения живот, той падна на колене и протегна ръце към небето.

— Кълна се в Бога и в хляба, хан Хакназар, във вярност към Бялата орда и към теб, нейния хан. С кръв ще отмия вината си пред вас. И нека очите ми да не видят слънце, ако се отрека от тази клетва!

Хакназар изведнъж видя, че редом до Шагай беше коленичила жена с дете и те двамата вдигнаха ръце в знак на обща клетва с мъжа и бащата…

 

 

Това и реши съдбата на султан Шагай, защото дори без особена ханска заповед казахските джигити можеха да го заколят по пътя за дома. Но ханът реши да му даде свой собствен конвой. Не може да се каже, че ханът не беше чувал за лукавството и коварния характер на Шагай. Но кой познава чуждата душа. Хакназар повярва в неговата искреност.

Още веднъж се поколеба хан Хакназар, когато забеляза погледа на изправената Кунсана. Тя гледаше на спасения от нея мъж с някаква неразбираема погнуса. Пък и в очите на пощадените телохранители се четеше презрение към своя владетел. И тогава ханът помисли, че е постъпил правилно и няма да му донесе слава смъртта на този човек. Гордостта изпълни хан Хакназар и той прости на врага си още веднъж, заслепен от това коварно чувство.

— Изпратете високия султан до самата граница! — твърдо заповяда той на началника на своята стража и се обърна към Шагай. — А ти, мой брат и султан, благодари се преди всичко на брата и свой баща Жадик, с чието име съдбата този път е благосклонна към тебе. Но ако не изпълниш клетвата си, то никога няма да ти прости сянката на нашия прадядо Джанъбек, създателя на държавата на казахите — Бялата орда!

— Подчинявам се, хане мой!

Шагай низко наклони глава.

… А след пристигането в Ташкент незабавно бяха посечени всичките десет телохранители, които видяха позора на своя хан и запомниха клетвата му в името на хляба и Бога. Нощта на завръщането той прекара с Кунсана, а на сутринта заповяда да убият и тази, която му спаси живота.

Кунсана се досети за намеренията на съпруга и преди неговото тръгване се хвърли на колене:

— О, мой тюре, заради нашия син Тауекел, помилвай ме!

Шагай султан се отвърна.

Като чу в съня си воплите на закланата майка, неспокойно се разшава, заплака в постелята си малкия Тауекел. Шагай султан на сутринта заповяда да го дадат за възпитание на един от верните му хора.

Вече след две седмици огромна войска, предоставена на изменника от неговия стопанин Абдулах хан, влезе в пределите на Бялата орда. Братя вървяха срещу братя, горяха юртите из цялата степ, плачеха осиротели деца, бягаха, където им видят очите останалите живи. И нямаше кой да ги защити, защото веднага след залавянето и прощаването хан Хакназар заедно с цялата си войска тръгна насам, към Сарайчик. И без да стигне до Жаик, беше принуден да се върна назад. Тогава също пратеник настигна войската, когото беше изпратил оставения на южната граница наместник.

— Колко юрти са разгромени? — попита този път ханът пратеника.

— Петнадесет хиляди, повелителю хане!

Пратеникът гледаше хана право в очите и в погледа му се четеше нещо необичайно. Това беше един от много дребни безродни батъри, които от времената на Джанъбек с хиляди отиваха в конницата на Бялата орда, без да просят награди и злато за службата си. Най-забогателите от тях в най-добрия случай имаха юрта някъде в безкрайната степ и двадесет-тридесет овена, с които се хранеше семейството. Ала Хакназар, въпреки младостта си, знаеше, че в такива хора е силата му. Именно техните юрти пострадаха първи при набега на Шагай султан с войската на Абдулах и те, бедни и незнатни, представляващи голямото болшинство, са заинтересовани преди всичко от силата на държавата.

— Какво мислите ти и твоите приятели, батър?

В очите на пратеника се появи учудване. Не са свикнали хановете в степта да се обръщат към простите хора с такива въпроси. Но ханът чакаше и пратеникът го погледна право в очите:

— Хората казват, повелителю хане, че безбройните султани-наследници ще разграбят нашата степ, както вълците разнасят заловения елен!

— Значи им харесва моята твърда ръка?

— Дори лъвската лапа е по-лека, отколкото зъбите на безбройните вълци!

— Добре го каза, батър… А сега върви и предай на наместника да вдига опълчението и да подсили охраната на пътищата, които водят към степта. Нека останалите аули да се пренесат по-далеч от границите на Туркестан. Едва ли Шагай ще тръгне с войската си след тях сега…

— Какво да му предам за вас, хане, повелителю мой?

— Че този път няма да се наложи да идвам на бреговете на Жаик.

 

 

Да, тогава заради козните на Шагай така и не успя да укрепи Казахското ханство на западната му граница. Джанъбек, Керей, Касъм — всички ханове-обединители се стремяха на първо място към това, тъй като разбираха, че без ногайлинските номади на запад не може Бялата орда да се смята за истинско ханство. Без тяхната твърда опора не бива и той да започва борба в Туркестан за древните казахски градове. Зад гърба на изменника Шагай незабавно се появява покровителят му Абдулах с несметна наемна войска. А без излаз през туркестанските градове към пътищата на керваните от Големия Изток няма къде да се продава вълната, постелките, кожите, рудата и солта, с каквито е богата степта. Търговците прекупвачи от Бухара, Коканда, Ташкент, Герат дават жалки грошове, оправдавайки се с трудностите на превозването и огромните данъци, с които облагат керваните същия този Абдулах и другите многобройни владетели — потомци на Абълхаир: шейбанидите, тимуридите, моголистанските мурзи. Получава се затворен кръг, който трябва да бъде разсечен на всяка цена…

 

 

И сега, след толкова време, когато, помъдрял от годините и опита, той стигна най-после до Сарайчик и когато всичко се нарежда добре, отново идва пратеник от тези места. И всичко пак затова, че преди много години той си позволи да бъде великодушен и да прости на подлия Шагай. Види се, че грешките от младостта така и трябва да стоят като тръни в тялото през целия останал живот. Не е думата сега за Шагай, а за неговото змийско отроче — Тауекел, същото това момченце, което стоеше заедно с баща си на колене, кълнейки се във вечна вярност. Какво му струваше тогава да не пусне това момченце заедно с нещастната му майка и клетвопрестъпника Шагай. Сега вероятно всичко би било другояче!

Всичко се повтаря. Сегашният управник на Туркестанския вилает — потомъкът на Абълхаир Баба султан, известен със своето непостоянство — в зависимост от положението се колебаеше между дружбата си с Бялата орда и със същия този Абдулах. Съвсем наскоро, когато страшната конница на хан Хакназар беше на границата с неговия вилает и можеше за два прехода да се появи пред стените на града, той отново се закле във вечна преданост. Нещо повече, Баба султан се съгласи най-накрая да върне на Бялата орда градовете Яса и Сауран, които някога й бяха принадлежали, но помоли да му дадат време на него и на някои търговци да извозят имуществото си. Самият той, едва пристигнала при него вестта за подготвяния поход на ханската войска към Жаик, изпрати писмо на Абдулах с молба да му прости принудителната измяна. Като награда за своята вярност Баба султан искаше да му предадат управлението на част от Ферганската долина с град Андижан. Абдулах, който по това време ловуваше в едно от своите бекства край Жейхундаря близо до град Чарджоу, се разяри и заповяда чрез пратеник да не влиза в никакви преговори с казахския хан до неговото завръщане. Щом получи това известие, Баба султан в същия миг се преметна обратно към Хакназар и му даде исканите градове. За себе си при това изтъргува помощта на казахската конница в предстоящата война с Абдулах. Докато той не се върна от лов, достойният Баба султан заедно със своя роднина Бузахур султан решиха да го изпреварят и да нападнат богатите бухарски и самаркандски оазиси…

Всичко това беше от полза за хан Хакназар и той окончателно се реши да се отправи на поход към Жаик. Докато средноазиатските султани се карат и договарят помежду си, той ще успее да укрепи своето ханство от запад и със събраната допълнителна войска ще се върне обратно, за да погуби враговете си. По всичко личеше, че Баба султан и този път сериозно се е скарал с Абдулах. В знак на доверие казахския хан Хакназар му изпрати за възпитание в Ташкент двамата си сина и двамата сина на своя роднина Жалим султан. Тъй или иначе, но тези юноши останаха при Баба султан като заложници…

И ето сега, когато постигна своето и празнува сватба в Сарайчик, която олицетворява кръвната връзка с ногайлинските казахи, отново иде пратеник, както преди много години. Дори има прилика с онзи, вестоносеца на нещастието, който не се побоя да му каже истината за отношението на обикновените степни хора към самия хан и всички „със синя кръв“. Да, това е същият Кияк батър, но поостарял, станал по-широк в раменете…

Пратеникът говореше, както му подобава, както е прието в степта накратко, разказвайки само това, което е било поръчано. Главният владетел на шейбанидите Абдулах се оказа не толкова прост, както се предполагаше. Щом усети смъртната опасност за господството си в Средна Азия, той прекъсна лова и с бързи преходи потегли от Жейхундаря към Бухара и Самарканд. Като ветрило се разлетяха неговите пратеници със заповед да събират войска. А по пътя пусна с надеждна охрана при Баба султан в Ташкент петнадесетгодишната му дъщеря красавица, която беше поканил наскоро в Балх, канейки се да я направи своята най-млада жена. От една страна, това беше постъпка, говореща за това, че великият емир Абдулах, пазител на вярата и нравствеността, толкова уважава своя туркестански наместник Баба султан, че не си позволява без съгласието на бащата да положи в ложето си неговата дъщеря. От друга страна, това беше предупреждение към Баба султан, че всички отношения между тях могат да бъдат прекратени…

Баба султан отново се замята между два огъня. Той навярно би изменил пак на хан Хакназар, но в стените на града вече се намираше пристигналия по негова молба голям отряд казахска конница. Пък и отрядите на метежниците султани, надигнали се против Абдулах, мине не мине ден и пристигаха в Туркестан. Особено бяха настроени против емир Абдулах много от тимуридските бекове и султани от Самаркандския вилает, който отдавна се славеше със своите междуособици.

И ето, когато предните отряди на огромната войска на Абдулах приближиха към Ташкент, Баба султан просто избяга на север, в туркестанските крепости, надявайки се на близостта на хан Хакназар.

Временен управник на града остана султан Тахир, който, по съвета на посланика на Абдулах Коскулак бий, веднага предаде на емира сподвижника на Баба султан Шахсаид оглан. По заповед на Абдулах отсякоха главата на Шахсаид оглан и я изпратиха в Яса на Баба султан…

— Какво е положението сега там? — попита Хакназар пратеника.

— Главната войска на емира продължава да стои близо до Ташкент, а част от конницата тръгна към Туркестан, към Яса, Отрар и Сайрам.

— Върна ли се от Баба султан аксакалът Жалим?

— Не… — Пратеникът с разбиране наклони глава. — Синовете му, както и вашите, са при Баба султан и той не ги пуска никъде!

Сякаш нечия хладна безмилостна ръка стисна сърцето на Хакназар. Той безкрайно обичаше младите си синове Хасен и Хусаин. Не по-малко обичаше той и близнаците Жадигей и Аъгей — синове на аксакала Жалим, които бяха израсли в неговата юрта. Може би вече е достигнал до тях кървавия емир Абдулах. Крепостните стени на туркестанските градове не са надеждни. А още по-ненадеждни са хората. Същият този Баба султан може да купи живота си от емира с цената на децата заложници…

— Къде е самият емир Абдулах? — Лицето на хана оставаше безстрастно. — Близо до Ташкент ли е или е тръгнал с конницата си към нашия Туркестан?

— Емир Абдулах не е с войската.

— А къде е?

— В Джизак.

— Кой предвожда войската?

— Цялата войска се командва от сина на Шагай султан багадур Тауекел!

За миг отчаяние завладя хана, но той все така продължаваше да гледа пратеника право и хладно в лицето. О, ако се върнеше тази минута, когато с едно махване на ръката можеше да реши участта на проклетия Шагай султан и неговото изчадие. Сега това момче с тънка шия, което безшумно падна някога на колене до лукавия си баща, предвожда войската по земите на бащите, а утре може би ще отсече главите на децата му!

Ханът заповяда да се съобщи в степта, че се връща с войската си. На Баба султан беше предадено да изпрати за среща аксакала Жалим с него и ханските синове. Това не беше молба, а изискване. Ако не се подчини, Баба султан се нареждаше сред неговите врагове…

И макар змията на безпокойството да гризеше ханското сърце, той трябваше да издържи сватбените празненства до края. В никакъв случай не трябваше да показва ханът своето вълнение, тогава спокойни и уверени ще бъдат и поданиците.

— Вие пак се мръщите, хане мой! — капризно свила устни, малката Акбала го дърпаше за ръкава. — Нима като видяхте сестра ми загубихте дар слово!

Хан Хакназар се усмихна, както се полага на собствената му сватба, и загледа веселящите се гости.

Ханът слушаше песните, но пред очите му вместо сребърните украшения върху роклите на девойките блестяха кривите мечове на палачите на емира. Той виждаше ясно отсечените глави на синовете си и нямаше по-горчива мъка от тази…

Какво затъмни очите му тогава, когато пусна жив и невредим предателя Шагай? За тези години Казахското ханство си върна почти всичките принадлежащи му по времето на Касъм земи. И нима би отдал същия този Баба султан казахските градове, ако не беше порасналата сила на Бялата орда. Созак, Сайрам, Сауран, Отрар, Яссъ така или иначе служат на степта, на нейните интереси.

Ала отново има облаци над Бялата орда. Пак искат да я разкъсат на части многобройните врагове…

 

 

Не, това няма да се случи. „Касъм ханнън каска жолъ“ — „Пътя на хан Касъм“ — тази политика е завещана на степта за векове и няма да отстъпи от нея Хакназар! Нека днес, без да дочака края на сватбата, да тръгнат обратно към Яссъ — сегашната столица на Бялата орда — челните бойни отряди…

Неизразимо тъжен, пълен със сладка нега глас изведнъж се втурна в мислите на хан Хакназар. Според обичая след завършването на песента „жар-жар“ девойката, съпроводена от своите връстнички и приятелки обикаля всички домове в аула и пее прощална песен. Това е песен за несподелените момински мечти, за несбъднатите сънища, за тайната любов, която има всяка булка, отвеждана на чуждо място. Девойката изрича жалбите и пожеланията си към оставащите роднини и родители. В „сънса“ — лебедовата песен — може също да се изкаже намек на недоволство от жениха и бъдещия род, за което после ще се отплаща в чуждата страна цял живот. На такъв намек се решават изключително рядко, а своята печал изразяват иносказателно, преди всичко с гласа си. Моминското остроумие, умението и майсторството са залог за благополучния живот в семейството на мъжа.

Гласът на красавицата Акторгън се славеше из цялата казахска степ от Жаик до Синьото море — Балхаш. Тези добре изпети песни остават в човешката памет, предават се от век на век, от племе на племе. Ето защо хан Хакназар беше нащрек, когато запя седмата му жена.

А Акторгън сякаш разбираше сегашното му състояние. Песента беше мъчително тъжна, но деликатна. Девойката избягваше преките укори към бъдещия си мъж, макар че, ползвайки се от своето положение, можеше да си позволи много.

Топят се, топят се моминските мечти като мираж в степта.

Струваше ми се, че само за славея цъфти розата в градината.

Боли ме, боли ме сърцето за съдбата на тази роза:

вместо славей дойде при нея страшен орел…

Мислите на хан Хакназар пак напуснаха сватбата… Какво му каза пратеника — простия батър Кияк? Няма да забогатеят хората в степта и ги чака глад през зимата. Но днес той каза и това, че „добрите хора“ имат големи табуни, сякаш предлагайки на хана да взима първо от тях данък. Преди двадесет години за това още не говореха…

От тях, от обикновените джигити е съставена войската му. В тях е неговата сила. Не тръгват те сега с голямо желание след своите бийове, когато те се мъчат да се откъснат от Ордата. Нима не си тръгнаха едва ли не две трети от неговите конници, когато той се отцепи от Казахското ханство. На тях, на простолюдието им трябва преди всичко единно ханство, защото само при него, Хакназар, те ще намерят защита от притесненията и беззаконията на своите родови владетели. И от сегашния враг ще ги защити общата войска. Цялата ивица от южни чергарски поселения, от Арал до Кашгария, страда от непрекъснати набези на безбройните шейбанидски, тимуридски, моголистански властелини. Казахските отряди им отговарят със същото, а всяка зима черните парцали на глада висят там, където зимуват и от едната, и от другата страни. Няма вече какво да грабят един от друг…

Да, пътят на хан Касъм! Да се стиснат пръстите в юмрук и тогава ще бъдат възстановени законът и редът. А после, като укрепят границите, ще може да се заловят и с преразпределяне на доходите. За какво е виновен този обикновен джигит, който днес му каза истината в очите? Само за това, че е роден от робиня и по древния закон няма всички тези права и придобивки, които имат родените на свобода. Много стари закони ще трябва да бъдат променени, за да стане силно и непобедимо неговото ханство. А засега той правилно отговори на този джигит правдолюбец. Нека потърпи…

 

 

Щом стигна до това място, Бухар жърау изведнъж прекъсна разговора на половин дума и изпитателно погледна Абълмансур. Той си спомни забележката на младия султан, че хан Хакназар напразно се е доверил на роба си Кияк батър.

Абълмансур разбра защо спря жърау и сякаш продължавайки прекъснатия разговор, каза:

— Ще видите, жърау, робът ще намери начин да ужили стопанина си!

„Не, не излиза от главата на младия султан мисълта за убийство — помисли си Бухар жърау. — Не му се пише добре на роба, ако остане тук. Трябва някак да го предупредя!“

Абълмансур чакаше отговор и го гледаше право в лицето със студените си немигащи очи. Бухар жърау потри слепоочията си, сякаш размишляваше:

— Не зная дали си прав… Та тъкмо Кияк батър после ще помогне на сгрешилия пътя Тауекел султан да намери себе си и своя народ. Нима не е така?

— Може и да е така! — Младият султан погледна някъде в пространството над главата на жърау. — Но той ще раздрънка тайната. При това не ханът намира своя народ, а народът е длъжен да се покори на законния си господар!

— Но какво е господарят без народа! — разпалено възрази жърау. — Сто хана не биха спасили Бялата Орда от разгром без хора…

Абълхаир неочаквано се засмя зло.

— От кога, жърау, мериш хановете на стотици? — каза той. — Нима тяло без глава не е просто мърша? Какво е ханът за народа, ако не главата му!

— Има глави, на които се вижда само устата! — недоволно рече жърау.

— По-добре разказвай… Какво и как стана с Хакназар хан…

Бухар жърау продължи разказа си като погледна неподвижния Абълмансур и тревожно погледна към приседналия край входа стар роб.

 

 

— Всичко било договорено предварително и събранието на аксакалите на ногайлинските казахи само придавало на съглашението правото на закон. Хан Хакназар съобщил на ногайлинските старейшини, че веднага след сватбата ще тръгне обратно към степта. Отделените на служба ногайлински бойни отряди ще тръгнат подир него с новата му жена Акторгън…

Както си му редът, щом работата е сериозна, аксакалите разговаряли до вечерта. Щом аленото слънце стигнало до хоризонта, хан Хакназар, съпроводен от аксакалите, които всички заедно станали сега негови роднини, напуснал стените на Сарайчик и се отправил към белокрилата си юрта. Не изминали още и двеста крачки, някой от ханските джигити издал тревожен възглас. Ханът погледнал настрани и сякаш студен нож пробол сърцето му.

Откъм потъмнелия изток с пълна сила яздел конник. Той бил облечен в черно и конят му бил вран. Затова още по-ясно се виждал белия плат на мъката на пиката му. Ханът му направил знак да продължава напред и изостанал, за да се срещне с пратеника сам, без свидетели.

Това бил братът близнак на този пратеник, който беше тръгнал в навечерието — Туяк батър. Щом разпозна в самотно стоящия човек хана, той скочи от коня, падна на колене и понечи да преметне през шията сваления колан в знак на смъртта на близък. Но ханът с един замах на ръката го спря:

— Не бива, Туяк… Не си си у дома. Не прави движения, които могат да бъдат забелязани от чужди…

— Скръбна вест, повелителю мой!

— Зная…

— Вашите синове… Хасен и Хусаин…

— Зная!

Туяк батър с недоумение гледаше своя хан. Немислимо беше по-бързо да донесе тази страшна вест, пък и нямаше кой да го направи.

— Чие дело е това?

— На Баба султан, хане мой…

Батърът разказа за случилото се. Избягалият от Яссъ човек, подстрекаван от хората на емир Абдулах, като че съобщил на Баба султан, че по заповед на хан Хакназар трябва да го убият. Било представено и съответното донесение с печат на Бялата орда, изработено от опитна ръка, в което се потвърждавало, че за убийството на наместника на Туркестанския вилает всичко е готово. Тогава Баба султан освирепял, събрал тайно свои верни хора и разработил подробен план.

Заедно с Жалим султан и четиримата юноши заложници в стана на Баба султан имало и значителен отряд казахска конница, пристигнала за съвместна борба с Абдулах. Предишната вечер Баба султан изял заедно с Жалим султан и други казахски старшини жертвен овен в името на бъдещата победа над общия враг и ги поканил на следната утрин при себе си за съвет. Когато Жалим султан със своите възпитаници и съпровождащи го джигити приближил към дома на Баба султан, той самият взел поводите на коня им. Усетил нещо недобро, престарелият Жалим султан посегнал към сабята, но главата му вече се търкулнала от раменете, отсечена изотзад с ятаган. В същия миг четиримата юноши — синовете на хан Хакназар и самият Жалим султан — били вдигнати на пики от лашкарите на Баба султан. Така коварно бил посечен и целия отряд и само на няколко джигити се удало в стегнат строй да се промъкнат към портата и яздейки да стигнат Яссъ. Много по-късно за това било разказано в летописа „Шараф-наме-йишахи“: „Степта била залята с алена кръв, сякаш са поникнали макове…“

 

 

Всичко парело вътре у хан Хакназар, сякаш бил изпил тибетска горчива отрова. Ала пребледнялото му лице било спокойно, а очите му устремени някъде далеч. Туяк батър учудено гледал своя хан. В такива случаи е позволено да се предадеш на мъката, поне да докоснеш лицето си, очите си с ръце. Или може да е истина това, което се говори сред хората за бездушието на този човек.

— Емир Абдулах вече в Ташкент ли е? — сухо попита хан Хакназар.

— Не, като предаде в ръцете на кървавия емир Шахсаид оглан и не получи от Абдулах обещаната милост, султан Тахир укрепи града и не желае да пуска в него емира…

Хан Хакназар продължаваше да задава въпрос след въпрос със същия безстрастен глас. И батър Туяк подробно разказа за всичко, което се случваше през тези тревожни дни по границите на ханството. В деня на разправата над съюзните казахи Баба султан получи предварително подготвено писмо от самия емир с предложение да му се покори и да предаде за разправа брат си Бузахур султан. В краен случай емирът предложил да изпратят отсечената му глава, а за награда отново утвърждава Баба султан като свой наместник в Туркестанския вилает. Баба султан разбрал, че е прибързал с убийството на казахските султани, но не му оставало нищо друго, освен да се съгласи с всички условия на емир Абдулах. Той отначало изпратил брат си в степта, за да нападне неочаквано подходящия хан Хакназар. Обаче после изпратил след него друг отряд със задача да отсече главата на самия Бузахур султан. Той пък, научил някак за всичко това, свърнал с джигитите си съм Седморечието и по пътя граби и отвлича стада от кавказките и киргизките пасбища. Баба султан, изпълнявайки заповедта на емир Абдулах, тръгнал след него, като оставил Туркестан под опеката на конницата на емира…

 

 

Общо взето на границата всичко било както обикновено. Султаните от всякакъв род и потекло се колят един друг като побеснели вълци, при това дори обикновените вълци не се нахвърлят така върху събратята си. Пътят в казахската степ е широко отворен за наемната конница на емира, а той, ханът на Бялата орда, безметежно слуша тук сватбени шегички!

— Много трупове има сега в Туркестан — замислено каза хан Хакназар. — Къде е старият чакал Шагай? Него винаги го е теглил мирисът на кръвта!

— Според слуховете Шагай султан е някъде в Талас… Чака изхода от схватката между братята — Баба султан и Бузахур султан.

Хан Хакназар доволен кимна с глава:

— Така си и мислех… Хитър е емир Абдулах. За него главното е да скара казахските ханове един с друг, да изпокара и своите султани, да ни насъсква срещу тях, срещу киргизките вождове, а тях — срещу нас… Нима ние ще се покажем по-глупави!

Туяк батър продължи с учудване да гледа хана. Сякаш не бе имал никакви синове, толкова спокоен беше гласът му. Дори не попита нищо за подробности от страшната им смърт.

— Къде е сега Тауекел багадур?

— Той е в Талас, с Шагай султан. Така казват.

— Добре. Нека никой да не разбере какво си ми казал, батър. Сега потегляй към нашия лагер отвъд реката!

„Камъкът няма жили, пълни с кръв, ханът няма сърце“. Само това си помисли Туяк батър на тръгване. Не можеше да си представи, че след две седмици, застанал сам на гроба на синовете си, хан Хакназар в смъртна мъка ще дере гърдите си и ще ридае като загубила чедото си бяла камила…

 

 

Още не беше изгряло слънцето на другата сутрин, а конната войска на Бялата орда в пълен походен ред тръгна на изток. Щом се събудиха, жителите на Сарайчик учудено гледаха опустелите брегове на Жаик, където още димяха огньове. Скоро и димът го отвя по реката…

Придадената на хана ногайлинска войска беше вдигната посред нощ и тръгна заедно с него. Ногайлинските аксакали замислено клатеха глави. Разни слухове ходеха сред хората.

— Отсега нататък той е наш хан и нека той решава какво да прави за наша обща полза! — твърдо каза старикът Жалкииз жърау, когато му разказаха за това.

След четиринадесет дни хан Хакназар пристигна в Яссъ. Тук той узна за стълкновението между армиите на Баба султан и Бузахур султан в Таласката долина. Победеният Бузахур султан успя да избяга и разгневеният емир Абдулах изпрати на Баба султан черен белег, означаващ смърт. Войската на Шагай под общото командване на Тауекел багадур се стовари върху обезкръвената армия на Баба султан. Но Баба султан се спаси и този път, като отстъпи своевременно. Това даде възможност на хан Хакназар да се върне безпрепятствено в Яссъ. По всичко личеше, че докато емир Абдулах не се справи с избягалите под защитата на съюзниците двама султани и не стъпче другите си многобройни врагове, той няма да тръгне да завоюва градове, а още по-малко ще се отдръпне в степта.

Цял живот хан Хакназар не се поддаваше на чувства и в народа остана споменът за него като за справедлив, но твърд като камък човек. И все пак това не беше така. Един път в живота си той се поддаде на човешко чувство. Това беше в една глуха нощ на гроба на синовете си. През тази нощ, въпреки интересите на ханството, той тръгна с конницата на изток. Там, при кашгарския управник хан Абдулатиф се намираше Баба султан, убиецът на неговите синове…

Така хан Хакназар само даваше сили на главния си враг — емир Абдулах, против когото се готвеше да воюва избягалия султан. От Баба султан вече пристигнаха хора с покаяния и с разкази за невинността на въвлечения в заблуда султан. Предлагаше се нов съюз против Абдулах. Ала чувствата на хан Хакназар затъмниха разсъдъка му. Ето защо след три денонощия хан Хакназар яздеше към Акса начело на казахско-киргизка конница. Доста грехове лежаха на съвестта на Абдулатиф хан спрямо Бялата орда, но сега тя беше добър съюзник срещу страшния Абдулах… През нощта от четири страни нахлуха джигитите на хан Хакназар в нищо неподозиращия град. И, заслепен от бащина мъка, хан Хакназар съсече със собствените си ръце не успелия да се облече Абдулатиф хан…

Като чу за това братът на Абдулатиф хан — могъщият управник на Източна Кашгария и Джаркент Абдрашит хан — сложи ръце на слепоочията си и застена от огромна скръб. Той събра всичките си сили и се хвърли в преследване и край Жасъл кол, на границата с Иртиш, влезе в бой с уморената войска на Бялата орда. Тази войска беше непълна, зле подготвена за такова сражение. Няколко дни продължи клането. Най-накрая, като разкъса обръча на ханските батъри — телохранители, кашгарската конница насече на парчета всички, които бяха там, също и хан Хакназар…

Така, само веднъж като измени на ханската предпазливост и се поддаде на обикновена човешка слабост, напусна този тленен свят последният могъщ хан на Бялата орда, който успя за кратко да обедини отново неспокойните и разнородни казахски племена и родове и почти да възстанови Казахското ханство в тези граници, които са били по времето на Касъм хан…

Останалите живи казахски и киргизки батъри откараха тялото му и го погребаха в мавзолея на Ходжа Ахмед Ясави.

Там поставиха камък от бял гранит с надпис. А страната на казахите като счупено стъкло се разпука изведнъж по всички жузове, родове и племена, превръщайки се в остри парчета. Напред беше само отчаяние…

 

 

— Ето ти отговор на моя въпрос, хане мой… — каза Бухар жърау. — Дори могъщият Хакназар, синът на Касъм хан не може да обедини разпръснатия ни народ. Кой от днешните ханове може да го стори? Все пак ханът и народът рядко вървят в една посока!

Абълхаир мълчеше, стиснал зъби. Все по-често се разминаваше той с мъдрия жърау. Бухар жърау също мълчеше. Някой го пипна за ръката. Той се огледа. Това беше същият онзи юноша с немигащите очи.

— Ти още не си разказал, жърау, за тайната на Тауекел!

— Да, хан Хакназар преди смъртта си разказа на верния си батър Кияк за тайната на раждането на Тауекел… — каза жърау и затвори очи, показвайки, че не желае нищо повече да говори.

Огънят в юртата отдавна угасна и тя изглеждаше още по-черна. Чуваше се само равномерното похъркване на заспали хора и тихите стонове на дремещите наблизо камили.

Развълнуван от собствения си разказ, жърау така и не можа да заспи. Едрите степни звезди го гледаха през продраната постелка, а той лежеше и мислеше за съдбата на своя народ. Колко преживя и какво го очаква в бъдеще?

Да, черни облаци се събират над родната степ, а народът е въвлечен в кървава междуособица от безбройни родови управници и няма да устои под напора на джунгарската орда. Именно сега е нужен човек, способен с желязна ръка да обедини племена и родове, пречупвайки гръбнака на тези, които не искат единство. Но къде е този хан? Престарелият Булат? Самеке? Лудият султан Барак? Не, май най-добре за това подхожда тридесетгодишния Абълхаир. Смел и умен управник, но като всеки хан, слага своето най-напред. Ала къде ще намериш такъв хан, който не би бил честолюбив? Така ги е устроил Бог. Но какво може да се каже за този грамаден юноша, разперил ръце до него, който хърка по-силно от трима батъри. По своето положение и той има право на ханския престол. Синът на Валии султан, чист чингизид…

Бухар жърау се усмихна. Абълхаир, разбира се, ще си замине, без да узнае нищо за Абълмансур. Ех, да можеше да види лицето на хана на Малкия жуз, когато той по-късно разбере кого е срещнал в продраната чобанска юрта…

С какво го привличаше този младеж с немигащите очи? Може би степта трябва да бъде омагьосана сега от такъв хладен поглед. А в това, че младият султан е умен и сдържан, жърау имаше възможност да се убеди за времето, през което си общуваха. Усетът на поет никога още не беше подвеждал Бухар жърау. Само го смущава неспособността да оцени услугата, която му оказа човек от простолюдието. Но може би всичко това му се е сторило и Абълмансур не се кани да убива своя спасител?

Впрочем, раничко е да се мисли за този младок като за бъдещ хан. Нима ще му дадат възможност да ги разбута такива вълци като Самеке, Барак или същия Абълхаир! Едва на сутринта жърау заспа тежък сън, сякаш падна в черен бездънен вир…

Ярко слънце заслепи очите му и той се събуди. Туленгутите от свитата на хан Абълхаир ходеха около юртата. На разсъмване те все пак намериха къде нощува техния господар. Слугите вече оседлаваха конете. Бухар жърау погледна настрани. Младият султан хъркаше както преди, разперил в съня си тежките си, силни ръце. Ала жърау никъде не видя стария роб Ораз, който им прислужваше тези два дена, колкото и да гледаше.

— Не виждам твоя другар Ораз — каза Бухар жърау на разбудилия се най-после Абълмансур. — Да не го е сполетяла някаква беда?

Абълмансур по навик го погледна право в очите и отново по гърба на жърау, видял доста през живота си, пропълзя хлад.

— С него се случи това, което трябваше да се случи — спокойно каза младия султан. — Ти нали се досещаше за това…

Жърау наведе глава. Да, вижда се, такава е съдбата на робите в този страшен свят.

— Кога успя? — попита той.

— Това става бързо!

В тона на младия султан се долавяше равнодушие.

— Но той не беше твой враг! — отбеляза жърау, само за да каже нещо.

— Сега всички са мои врагове! — кратко отговори юношата.

— Ако бъдеш такъв… такъв безсърдечен, далеч няма да стигнеш, султане! — Гняв кипеше в сърцето на жърау. — Двамина врагове имаме: единият е външният, а другият — бийовете и султаните на родовете, които ни дърпат на всички страни. Така че този, който иска да обедини хората, ще трябва да се съобразява с народа, а не да убива просто така верните си хора!

— А кой ще разбере, че съм го направил аз?

— Ами нали аз знам! — извика жърау.

— Ти няма да разкажеш.

— Защо?

Младият султан пак го погледна в очите с немигащия си поглед:

— Защото аз ще застана начело на Бялата орда, а ти си за нейното единство!

Когато Бухар жърау вече се качваше на коня, младият султан го дръпна за стремето.

— Аз ще сменя името си!

— И как ще се наречеш?

— Абълай… От това име се страхуват в степта!

— Но Абълай е кръвопиец… Нали така са нарекли твоя дядо!

— Нека да бъде така!

III

Пясъчната буря помогна на храбрия батър Елчибек да напусне Туркестан. С отряд смелчаци, като през деня се криеха в камъшите и се придвижваха само през нощта, той се отправи към Сауран, за да даде там достоен отпор на джунгарите.

Част от жителите на града, които не тръгнаха с Елчибек, заобикаляйки Сауран, се отправи към Ташкент. А останалите, особено придошлите, решиха да не отиват надалеч и се скриха в камъшите край Сейхундаря.

Отбраната на Туркестан и някои други градове задържа придвижването на джунгарската войски и даде възможност да се спаси поне част от бежанците. На военния съвет, организиран върху развалините на Туркестан, беше решено да се отложат по-нататъшните завоевания до бъдещото лято. По предложение на главните джунгарски багадури и нойони през пролетта на следващата година се набелязваше да се затвори в смъртоносни клещи страната на казахите. Тумените на джунгарските контайчи, като се вклиниха в средноазиатските ханства, а после се спуснаха към Арал по Сейхундаря и Джейхундаря, трябваше да излязат към Жаик и Едил, където вече чергаруваха калмиките, проникнали там по-рано от Джунгария. А откъм Джунгарските врати и Алтай се предполагаше да бъде пусната в обкръжение друга войска. Двете крила трябваше са се съединят край Астрахан и да образуват ново Велико Джунгарско ханство. Събан Раптан претендираше освен това и за част от принадлежащия на Русия Сибир, в частност за новите градове покрай границата, в това число и Томск. И макар при това от време на време да сипеше заплахи към Китай, за никого не беше тайна кой подтиква високомерния джунгарски контайчи в неговите въжделения.

Всичко това напомняше древния индийски лов на тигров питон. За да се примами питонът, жертвата елен се слагаше пред дупката му със задницата напред. Късогледият питон започваше да поглъща елена откъм опашката, но, щом стигнеше до главата, огромните клонести рога не влизаха в неговата паст. Тук за работа се залавяха опитни ловци. Именно на такъв питон приличаше сега джунгарският контайчи Събан Раптан, тъй като рогата на казахския елен, до които той така настойчиво се добираше, опираха до широката руска граница.

Казват, Бог, преди да се отдръпне от човека, го лишава от разума му. През късната есен контайчи Събан Раптан заедно с войската на сина си Галден Церен и дъщеря си Хоча потегли от Туркестан към Жана-Курган. Този път с него имаше четиридесет хиляди конника, останалите войски той остави за пълното разорение на завзетите земи. И изведнъж пратеник, пристигнал от яздещата отпред войска на Хоча, доложи, че насреща идват несметни пълчища казахи. Самоувереният Събан Раптан се учуди.

По негови сведения за никаква съпротива на казахи сега не можеше и дума да става.

— Кажи на дъщеря ми Хоча, че ако тя е взела стада овце и табуни коне за войска, то нека ни предупреди и ние ще изпратим пастири! — заповяда той на пратеника.

Но скоро контайчи трябваше да се убеди, че дъщеря му не греши. Отново пристигналия от нея ездач пратеник извика:

— Конници на Малкия жуз на казахите… Хан Абълхаир е начело… Не по-малко от тридесет хиляди… От дясната ни страна са конниците на Средния жуз на казахите… Води ги Самеке — братът на хан Булат… Също тридесет хиляди…

Дъщеря му предаваше, че двете казахски войски трябва да се съединят в низината на река Шиел и предлагаше да изчакат дотогава. „Тогава те ще бъдат в една торба и ще ни остане само да я завържем!“ — предаде пратеникът нейните думи. В джунгарската войска не си пишеха и пратениците трябваше да се отличават с безукорна памет.

Не по-малко заслепен от горделивост, отколкото достойната му дъщеря, Събан Раптан беше готов да склони на това предложение, но го разубеди съветникът Ренат — два пъти пленяван швед. Той предложи въобще да отстъпят и да се отдръпнат от сражение с превъзхождащия го противник.

— Не, ние ще ги разбием поотделно — отначало Абълхаир, а после Самеке! — каза контайчи.

— А какво ще правите, ако неочаквано войската на Самеке наближи, докато се сражавате с Абълхаир? — попита Ренат.

— Джунгарският меч поваля като мълния — бързо и съкрушително! — отговори контайчи Събан Раптан.

— Но ако все пак стане така? — настояваше Ренат.

— Това не може да се случи! — отговори контайчи.

— Тогава ние ще претърпим поражение! — тихо, но твърдо каза синът му Галден Церен.

Галден Церен предложи да стегнат още двадесет хиляди конника и тогава да влизат в бой с казахите. Старият и мъдър контайчи се разсмя:

— Точно тогава и ще ни съборят!

— Защо? — учуди се синът.

— Двадесет хиляди наши воини пазят двадесет хиляди пътеки, по които ходят зад гърба ни казахите. Ако призовем тези воини тук, по всички тези пътеки ще дойдат казахи. Нима ти не знаеш, че един, който стреля в гръб, е по-опасен от петнадесет, които стрелят в лицето!

— Но кой… кой ще дойде да стреля в гърба ни? — учуди с Галден Церен.

— Мъртвите! — много сериозно каза Събан Раптан.

Шведският офицер Ренат го погледна в лицето. Не, контайчи не се шегуваше.

Беше решено да вървят решително срещу Абълхаир, за да съборят и стъпчат в земята войската му до идването на конницата на Средния жуз.

— Когато от всички пътища е достъпен само един, трябва да пуснеш коня в галоп! — каза контайчи Събан Раптан.

Съветникът Ренат едва забележимо сви рамене. Наум си помисли за това, че в тази естествена простота на решенията се криеше непобедимостта и силата на всички предци на контайчи, велики с пролятата кръв…

Така, в галоп тръгна в нощта джунгарската войска. Степта тътнеше от хилядите яки копита и вятър свиреше от развяващите се в тъмнината конски гриви и опашки. През нощта стигнаха до обраслото с камъш езеро близо до река Шиел, където се разполагаше лагерът на Абълхаир. Тук чакаше баща си войнствената Хоча заедно със своите ертоули — разузнавачи. Тя посрещна контайчи, помогна му да слезе от коня и го поведе към шатрата си, скрита в камъша.

Влязоха в шатрата, Галден Церен и Ренат приседнаха на коляно до входа. Девойката безмълвно започна да разбива кумис в кожен мех. Също така безмълвно подаде голяма чаша отначало на баща си, а после на по-големия си брат и на Ренат. Събан Раптан утоли жаждата си от пътуване с две-три големи глътки, после погледна към стоящите на прага ертоули.

— А къде е техният командир, Шангрек нойон?

Хоча още няколко пъти раздруса кожения мех, доля на баща си пресен кумис.

— Ето го, лежи мъртъв зад шатрата…

— А кой го е убил?

— Аз го убих.

— Къде е той?

Дъщерята поведе баща си по едва забележимата на лунна светлина пътечка, показа трупа. Юношата беше широкоплещест, около двадесет и пет годишен, богато облечен. В гърдите му, точно срещу сърцето, стърчеше влязла до половина стрела.

— Той се провини и аз го убих — каза Хоча. — Аз го осъдих!

— Какво е направил? — попита контайчи.

Шангрек нойон беше син на един от най-знатните хора в Джунгарското ханство багадура от рода меркит Дода Доржи. Багадурът миналата година беше сватосал сина си за тринадесетгодишната дъщеря на контайчи и Събан Раптан се беше съгласил. Тази зима трябваше да вдигнат сватба. Неизвестно защо, Хоча не показваше радост.

Работата беше там, че тя разбра как се отнася към нея младият и красив нойон. За него тя беше дъщеря на контайчи и толкоз. Наскоро тя узна, че Шангрек нойон е довеждал в шатрата си друга джунгарка. Ако тази джунгарка беше грозна, дъщерята на контайчи не би обърнала внимание. Но да доведе при себе си красива джунгарка, по-красива от нея, с това той оскърби войнствената Хоча…

— Той беше виновен по отношение на този джигит! — каза тя и посочи друг труп.

Зад храста лежеше юноша казах. Приближилият заедно с Галден Церен Ренат успя да забележи, че мъртвия казах е облечен скромно и носи на гърба си брезов лък. Хоча пусна клонката и тя скри казахския джигит.

— Разказвай! — каза Събан Раптан.

— Вчера сутринта от другата страна на реката бързо премина девойка на кон… — Хоча посочи с ръка, държейки свит камшик. — Тя отиваше при Абълхаир и дори моят кон Кумайтос едва я догони. Аз хвърлих ласо върху нея, и… Тя беше много красива.

— Какво стана после? — попита бащата, като погледна към трупа на Шангрек нойон…

— Започнах да я разпитвам, но казахката каза, че ще умре, но нищо няма да каже. Тогава аз й казах, че тя ще умре. Но Шангрек нойон не поиска това. Той каза — нека да умре утре. Той казваше, че може би през нощта тя ще му разкаже нещо… И всички джигити ертоули взеха да ми казват, че е по-добре тя да умре утре. Та нали и те са от меркитския род. Те се събраха около мен и се държаха за сабите си. Тогава аз реших напук на Шангрек нойон да подаря красивата девойка на брат ми Галден Церен. Мое право беше да се разпореждам с нея, както аз си искам, защото тя беше моя плячка!

— Какво стана после? — без да променя тона си, повтори контайчи.

— Заповядах на джигитите всички заедно да пазят пленницата, а на Шангрек нойон казах, че от него се иска да пази кобилата й… А после ертоулите хванаха на другия бряг на реката и ми доведоха казахския джигит, който лежи мъртъв. И той също не поиска да отговаря на въпросите ми. Аз помислих, че те са близки хора — джигитът и девойката, и затова заръчах да стегнат с ласо бедрата му. Когато навиха два пъти въжето, той завика, девойката взе да гризе устните си. И все пак джигитът не изтърпя. Той обеща да ми разкаже всичко, което знае…

— Какво каза той? — попита контайчи.

— Когато заръчах да поотпуснат въжето, той каза, че е изпратен от ертоула при Абълхаир. И ми издаде, че войската на Абълхаир днес нощува край река Шиел и че в нея има тридесет хиляди воина. Те ще тръгнат срещу нас, когато дочакат хан Самеке от Средния жуз. Хан Самеке също има тридесет хиляди воини, свикнали да се сражават с нас…

— Кога трябва да се срещнат Абълхаир и Самеке?

Хоча свъси гъстите си вежди…

А беше станало ето какво. Тя не беше успяла да произнесе въпроса си до край за това кога трябва да се срещнат двете казахски войски, когато девойката казахка изведнъж скочила като рис и в гърлото на джигита остана забит малък крив нож. Тогава Хоча се усмихнала и заповядала да оковат девойката в китайски окови. Незабавно я оковали, но през нощта по заповед на Шангрек нойон я освободили. Той сам я извел в степта и я пуснал на свобода…

— Сама чух, как той й каза: „Отлитай, девойко птица, от тази жестокосърдечна змия!“ — извика Хоча, святкайки с очи.

А тя отговорила: „Благодари ти, достойни войне. Макар и да си враг на моето племе, но си справедлив. Ти имаш човешко сърце. Може би ние с теб ще се срещнем пак…“

— Тогава аз опънах лъка си и… те никога повече няма да се срещнат!

— Къде е тялото й! — попита контайчи.

— Докато втори път опънах лъка, конят й се скри в камъша…

— Значи, Абълхаир знае за нашето приближаване!

— Да! — отговори четиринадесетгодишната девойка и изхлипа, спомняйки си за своята обида.

Горната устна на Събан Раптан свирепо се повдигна.

Ах ти, мокра жаба! Откъде е тази позорна вода в очите на дъщерята на контайчи! Само зайците и елените плачат от собствената си слабост. За хората това е противоестествено.

Хоча се изправи, очите й изсъхнаха и тя премина през трупа на Шангрек нойон, настъпвайки лицето му.

— Няма да види високото небе този лигльо! — каза тя.

— Да, нека Дода Доржи се ядосва сам на себе си, щом е родил такъв малодушен син! — одобрително кимна контайчи, и закачайки единия ток на ботуша си о другия, тръгна с късите си криви крака към коня.

Преди да се качи на седлото, той се обърна с цяло тяло към Галден Церен:

— Не забравяй за меркитските джигити, които са видели всичко!

— Разбира се, тате!

Въпреки своите шестдесет и няколко години, контайчи леко, едва опирайки се с носа на ботуша до стремето, скочи на седлото и косматият ален кон го понесе назад, към войската. Отзад в бялата лунна светлина се чуха стонове. Телохранителите на Галден Церен с кратки точни удари на тежките джунгарски шашки отсичаха главите на меркитските джигити, които бяха видели смъртта на Шангрек нойон…

Тази, която беше попаднала в ръцете на Хоча и пусната от Шангрек нойон беше Гаухар — девойка от Туркестан.

Тя се падаше сестра на младия батър Малайсаръ от аргънския род басентиин, който по това време живееше край планината Улътау. Два пъти в годината аулите от този род изпращаха под защитата на голям отряд джигити кервани с вълна и кожи в Туркестан, Ташкент, в предишни години — в Бухара и Хива. Обратно караха чай, бухарска захар, дрехи, покъщнина, платове.

Тази година керван под защитата на самия Малайсаръ беше отправен в Туркестан. С група девойки, на които им предстоеше да се омъжат в най-скоро време, тръгна с кервана и Гаухар. Булките обикновено сами избираха сватбените си одежди.

По-богатата част от родовия керван тръгна по-нататък, към Ташкент. А по-бедните останаха в Туркестан. Тук ги настигна нашествието на джунгарите. Жените и децата се скриха в гъстия камъш на Сейхундаря, а джигитите участваха в защитата на града. Тези, които оцеляха, се отскубнаха оттам по време на голяма буря и се присъединиха към жените и децата.

Всеки ден бегълците изпращаха съгледвачи на различни посоки. В един щастлив ден разбраха, че наближава тридесетхилядна войска на Малкия жуз начело с Абълхаир, а скоро „узун кулак“ — известното степно „дълго ухо“ донесе вести и за движението на конницата на Самеке хан, който отиваше да се събере с Абълхаир. Радостта на хората, които седмици наред се криеха в камъшите, нямаше край. Но щом излязоха от камъша, ертоулите чуха тежък тропот на хиляди нозе. В нощта в галоп препускаше страшната конница на контайчи Събан Раптан. И се насочваше натам, където беше лагерът на хан Абълхаир…

Гаухар яздеше кон много по-добре от мнозина джигити. Пък и конят й беше най-бързият. Всички други коне на съгледвачите бяха осакатени в боевете или бяха с наранени крака при бягството от Туркестан. Освен това джунгарите можеше и да не обърнат внимание на самотната ездачка, докато биха заподозрели мъж. Гаухар се метна на коня и съпровождана само от един джигит, който я следваше на разстояние, потегли към лагера на Абълхаир, за да предупреди за наближаващата опасност. По пътя беше заловена от самата дъщеря на контайчи…

Гаухар в яростта си беше убила джигита, който не беше изтърпял страшното мъчение да го стягат с ласо и това беше първото и последно убийство в живота й. А после прочете в очите на младия джунгарски нойон такава страст, че вече не се съмняваше в спасението си. Когато той сам я беше освободил от оковите и я изведе от тръстиките, тя помисли че той иска по примера на своите сънародници да се надругае над нея. Гаухар вече се беше приготвила и стискаше в ръка остра сребърна тока от старинно украшение от майка й, за да пререже гърлото на насилника. Но младият джунгар й даде поводите на собствения си кон и показа степта с ръка. Тогава, преди да се качи на коня, тя сама го беше целунала…

Той извика нещо след нея. Но препуснала коня в галоп, тя вече не чу как изсвистя стрелата на Хоча и как застена смъртно ранения Шангрек нойон.

На другия ден по обед стигна Гаухар до лагера на хан Абълхаир. Лицето на хана се изкриви, когато чу за близостта на джунгарите. Работата беше там, че половината му войска беше още някъде на поход. С него тук имаше само петнадесет хиляди конника. Да се сражава с джунгарите беше равно на смърт. Абълхаир заповяда да се готвят за битка, а самият той свика военен съвет. Там предложи отстъпление. Обаче войнствените батъри от родовете адай и тама не се съгласиха с това. Те говореха за древното поверие, което гласеше, че не бива да се започва голяма война с безкръвно отстъпление. Може да се отстъпва само като натопиш пиките във вражеска кръв. Беше решено да се влезе в бой с джунгарите и да бъдат изпратени пратеници да пресрещнат хан Самеке с молба да ускори идването си.

Когато Кабанбай батър пристигна от Туркестан в аула, където се намираше стана на хан Булат — в Нура, настъпи лято. Ханът, както винаги, боледуваше. Обикновено многобройните му болести се изостряха, когато ставаше дума да се взима някакво важно решение. По такъв начин ханските задължения през това трудно време легнаха на плещите на брат му Самеке. От името на хан Самеке вече беше изпратил вестоносци до всички краища на Саръ-Арка с призива: „Врагът идва!“

За тази страна, за живеещите в нея от незапомнени времена хора думата „война“ не беше нова. Изглежда, не беше минала нито една година без кръвопролития. Започвайки от хунските преселения век след век, вълна след вълна преминаваха през нея, следвайки изгряващото слънце, безбройни завоеватели. Поток след поток си отиваха и нейните синове. По неволя те се научиха да воюват. Неслучайно във всички султански и халифски дворци на Изтока в продължение едва ли не на десетилетия купуваха за нея пленени младежи като бойци и пазачи. Сега по източните граници се надигна нова кървава вълна от човеконенавист. И почти стихийно избухна и се вдигна срещу нея мощна вълна на народния гняв.

Не беше лесна тази подготовка. Липсата на единна власт и твърда ръка се проявява особено по време на вражеско нашествие. И въпреки това най-опърничавите родови вождове се подчиниха на заповедта на хан Самеке. Но разпръснатите из цялата степ казахски родове не можаха да се съберат толкова бързо, както може редовната армия. Докато доведоха бойните коне от табуните, докато приготвиха припасите за път, докато се събраха в ханския стан, мина доста време. Едва след три седмици можа да тръгне начело на тринадесетхилядната войска хан Самеке, за да се съедини с опълчението на Малкия жуз. Във войската му бяха предимно млади голобради момчета. Но ще минат двадесетина години и мнозина от тях ще станат прославени батъри, за чиито подвизи век след век ще пеят народните жърау: Богембай от рода канжигали, Съръмбет и Малайсаръ от рода басентиин, Байгозъ от рода тарактъ, Джанъбек, син на Кошкар от рода къпчак, Оразъмбет от рода баганалъ, десетки славни джигити от родовете керей и уак, в това число и легендарния батър Баян — техните имена ще бъдат съхранени от благодарната народна памет. А засега мнозина от тях бяха с вехти кърпени кафтани и до седлото им висеше единственото им оръжие — боздуганите на дедите, оковани с желязо. Изглежда това просто, но страшно оръжие сродяваше помежду им всички освободителни войни по земята…

Докато вървеше подготовката и придвижването на отрядите, преминаваше лятото. Освен това през втората половина на лятото заваляха небивали за Саръ-Арка дъждове. Баян батър не дочака излизането на основните сили на Средния жуз и с хиляда воини се отправи към Сейхундаря. Догони го пратеник от хан Самеке, който съобщаваше, че ханът на малкия жуз Абълхаир ще чака опълчението на Саръ-Арка да подходи към низината на река Шиел, до Жана-Курган. Те трябва да се срещнат не по-късно от месец караш — приблизително септември. Хан Самеке не се славеше с ум и воински заслуги. Само заради болестта на брат си хан Булат той застана начело на опълчението. Оттук, според него, беше близо и до законния хански престол, и ограничения Самеке, по примера на всички глупави хора, започна преди това да се държи като самодържец. За това му помогнаха и многобройните приближени родови вождове и подмазвачи, които винаги се въртят около такива хора. При това той съвсем наскоро ожени сина си Кудайменди за дъщерята на един от потомците на Букей султан и на сватбата бяха поканени първите хора от трите жуза. Това още повече размъти слабата глава на хан Самеке и при подготовката на похода той се бавеше и не слушаше полезните съвети.

Основната войска на Средния жуз, навлязла след челния отряд, се движеше бавно. Времето също помагаше за това. Изглеждаше, че всичките джинове са излезли от бутилките срещу опълчението. Ден подир ден бушуваше свиреп ураган, нищо не можеше да се види отпред заради вдигналия се към небето пясък. Конете не искаха да вървят срещу вятъра, не можеше при всяко спиране да се разпъват шатрите и походните юрти. По време на бурята освен това загинаха и всички овце, които войската гонеше заедно със себе си, за да се прехранва. Започна глад.

Скоро, когато тръгнаха от „Синьото море“ — Балхаш на запад към Сейхундаря, твърдата почва беше сменена от пясъчни хълмове и движението на войската се забави още повече. Само един преход оставаше до Ак Мечет и хан Самеке заповяда на войската да спре, за да полекуват раните по краката и гърбовете на конете. Тук той чу за сражението между джунгарския контайчи и войската на Малкия жуз. Абълхаир претърпя поражение в тази неравна схватка, но войската му благодарение на своевременните мерки не беше застигната неподготвена и отстъпи в пълен ред.

Хан Самеке сякаш това и чакаше. Той събра в шатрата си първите вождове на опълчението и се обърна към тях с реч.

— Зимата вече тропа на вратата — каза той. — Контайчи също ще прекрати войната. През зимата джунгарските коне няма да стигнат до нашата Саръ-Арка. Сега би било глупаво да го нападаме. Ако Събан Раптан можа да победи Абълхаир, то още по-лесно ще се справи с нашата уморена войска, и ние ще загинем напразно. Не е ли по-добре да послушаме мъдрия съвет на старците, които в такъв случай казват: „Търси родния си дом, докато не ти се е помътил разума“. С божията помощ ще разбием контайчи следващото лято!

Войската тръгна назад…

Конницата на Събан Раптан не можа да нанесе неочакван удар на войската на Абълхаир. Само с толкова време, колкото е нужно да кипне вода в котлето, девойката Гаухар изпревари джунгарския авангард, но това се оказа достатъчно. Абълхаир успя да вдигне воините, да раздели войската на три части, да ги строи за бой. От две страни нападна той джунгарите, които не очакваха отпор. Третата част от войската беше скрита в засада, в камъшите…

Разпръснатата в боен марш джунгарска конница не издържа първия удар и по заповед на Събан Раптан челният отряд обърна конете назад. Казахската конница преследваше отстъпващите джунгари, но колкото по-далече отиваха, толкова по се уморяваше, а силите на джунгарите се увеличаваха заради идващите насреща тумени. Скоро контайчи даде сигнал за общо нападение. Но не успяха да се съберат вкупом джунгарските конници, когато се раздаде боен вик „Каракожа!“ и от камъша ги нападна скритият там петхиляден отряд, командван от завърналия се батър Кабанбай.

Контайчи Събан Раптан, като помисли, че настъпва войската от Средния жуз, отново даде заповед да отстъпят. Дори щом разбра накрая, че това е само малобройна засада, той не отмени заповедта си. А увлечените казахски воини видяха, че са обкръжени от значително превъзхождащи ги сили на врага. На юг целият хоризонт се тъмнееше. Идваха все нови и нови сили на джунгарите.

Цялата казахска войска заедно със самия хан Абълхаир попадна в обсада. „Нито един да не бъде пуснат жив, а Абълхаир да бъде доведен на въже!“ — заповяда контайчи и няколко джунгарски тумена с див вой се хвърлиха върху обсадените. В едно кърваво кълбо се завъртяха хора и полудиви коне, които, озверели, се разкъсваха със зъби един друг. Самият Абълхаир вече беше ранен и спря да ръководи боя. Сякаш ей сега ще дойде краят…

Изведнъж на север се издигна черен стълб прах и познатият на джунгарите боен вик „Арруах! Акжол!“ буквално разтърси степта. Страшен отряд конници смаза откъм гърба атакуващите джунгари и разкъса смъртния обръч. Това беше славният Баян батър.

Изпреварил с много хан Самеке, той влезе в смъртен бой. Войската му по пътя порасна до три хиляди конника, но въпреки това да влезе в предварително загубена битка беше равносилно на самоубийство. Ала контайчи, който през този ден беше видял доста изненади, помисли, че приближава основното казахско опълчение и отново даде сигнал за отстъпление. Този път научените от горчивия опит казахи не преследваха отстъпващите. В походен ред, прикривани от отряда на Баян батър, войската на Абълхаир тръгна на север. Падаше мрак… На следващия ден джунгарската конница, която помнеше, че някъде наблизо е цялата войска на Самеке хан, не посмя да преследва отстъпващите. А след два дни паднаха ранни студове и контайчи тръгна обратно към Туркестан.

 

 

Древната столица на казахите Сауран беше построена в незапомнени времена, едновременно с Отрар и Съгнак. Градът беше обкръжен с ров, широк двадесет и пет аршина и дълбок петнадесет аршина. Стените му от дъното до върха на зъбите наброяваха около петдесет аршина, а дебелината им стигаше до тридесет аршина. През многото векове те се вкамениха и не беше възможно да ги пробиеш. Разказваха се легенди, че това е единствената крепост, която не са победили китайските стенобитни машини, докарани от Чингизхан и която се е предала, когато защитниците умрели от глад.

След изоставянето на Туркестан Елчибек батър с другарите си на третия ден пристигнал в този славен град Сауран. Оказало се, че хакимът на крепостта Турсун, изплашил се от джунгарите, наскоро е избягал в Ташкент. И жителите единодушно се съгласили да поръчат на Елчибек, известен батър по тези краища, защитата на града. Елчибек и неговите приятели с огромно въодушевление се заловили да се подготвят за достойна среща на джунгарите…

А след един ден в града пристигнал мъдрият Бухар жърау. Народният поет, който нямал никакво богатство, освен своята домбра, се ползвал с всеобща любов и в тези тежки дни винаги се оказвал там, където словото му било най-нужно. Ето защо се оказал и в Сауран — град, който винаги е бил символ на народната съпротива против чуждите завоеватели.

Така и без да слиза от коня, Бухар жърау тръгна покрай крепостните стени. Тук вече кипеше работа: докарваха щитове и тежки камъни, носеха съдове с масло и котли за нагряването му, тук и там поправяха дупките в стените, останали от отдавнашни обсади. Мъдрият певец изведнъж спря коня. На ъгловата кула по-високо от другите стоеше воин с кован шлем с тежък лък в ръце. Без да обръща внимание на суетата зад гърба му, той се вглеждаше в далечината.

— Аз те познавам, — високо каза Бухар жърау. — Ти си ковачът Науан, потомък на славни батъри!

— О, жърау наш!

Воинът склони глава пред певеца. Наоколо, щом разбраха кой е пристигнал, народът бързо започна да се събира. Бухар жърау зорко огледа събралите се. Той добре знаеше, колко е важно преди боя насърчителното слово.

— Аз пристигнах при вас, хора от славния град Сауран, за да ви разкажа за славното минало. При нас винаги е било така в степта. Отивайки на смърт, воинът моли предците да го подкрепят, и ако делото му е право, те невидими стоят до него.

— Говори, жърау наш!

— Слушаме те!

Стотици защитници на крепостта, които не пожелаха да избягат и да я оставят на врага, се събраха тук, на площада пред кулата. От улиците и пресечките прииждаха все нови хора. Бухар жърау замахна широко с ръка:

— Виждате ли тези стени… Самият Чингизхан не е могъл да ги пробие и монголите са влезли в града едва тогава, когато последния защитник умрял от глад. Колко са били после — владетелите, които са искали да покорят Сауран: Тимур, моголистанските ханове, страшният Абълхаир, коварният Абдулах хан. Но не за тях е главната ми дума. Искам да разкажа за твоите славни предци, ковачо Науан!

Хората се споглеждаха в недоумение. Те са свикнали с певците, които разказваха за славните подвизи на ханове и султани. А какви подвизи може да са извършили предците на обикновения ковач? При това всички в града знаеха, че Науан е родом от робите.

— Да, мой Науан… В Сауран винаги се случваше така, че хакимите, на които е поръчана защитата на града, бягаха, а по стените се качваха хора от простолюдието. Така беше и при Абълхаир, когато градът защитаваше обикновеният батър Орак, наречен Едноокия. А по време на последната обсада, когато емирът на Бухара Абдула хан поиска да влезе в града, не му дадоха да го направи двама братя батъри от робите. Това бяха твоите предци, Науан!

— Чувах за това… — каза в настъпилата тишина ковачът Науан. — Но как е станало всичко това, никой не знае. Различно говорят хората…

— Ще ти разкажа как е било всичко!

Жърау седна направо върху древните камъни и докосна струните на домбрата…

 

 

В очите на Абдулах хан, емира на Бухара, проблесна усмивка, едва се повдигнаха мустаците му, страните му порозовяха. Страничен човек би помислил веднага, че страшният емир се радва на нещо. Но Хасен ходжа, негов наставник и везир, от пръв поглед забеляза, че този е освирепял. Той добре знаеше, че ако светнат от радост сивите очи и усмивка заиграе по устните на емира, то ще дойде нечия смърт…

За много години служба така и не можа да свикне ученият Хасен ходжа с това свойство на своя господар. Казват, че крокодилът пролива сълзи, преди да погълне жертвата си.

При крокодила това не е от жалост, а от предвкусване. Абдулах, за разлика от крокодила, не плачеше, а се смееше, предвкусвайки нечия смърт. Той правеше това обикновено в присъствие на жертвата. Но в двореца сега нямаше никого освен него, Хасен ходжа…

С какво е разгневил своя властелин той, послушният и изпълнителен ходжа? Нима с това, че не навреме е доложил за битката при Талас, в която Баба султан тези дни на практика разгроми верния на емир Абдулах хан Шагай? Но може би, не на него се сърди великия държавник Абдулах хан. О, дай Аллах! Иншала!

Като се обърна рязко, емир Абдулах се доближи до прозореца. Оттук, от кулите на двореца, се виждаше цялата свещена Бухара, потънала до хоризонта в градини. Тук и там от морето дървета се устремяваха към небето стройни минарета, покриви и кули на безбройни дворци и керван сараи. По стените, вратите и портите на къщите, украсени с всички известни на човешкото око тонове, в сложна плетеница се извиват строфи от Корана. Неслучайно владетеля на Бухара се смята не просто за хан, а още и за емир — наставник на вярата, призван да следи за чистотата на нравите във всички ханства и султанства в тази част на света.

Не се чува звук от огромния, заспал от зноя град. Само меко ромоли вода в арките край двореца и от време на време се чува шумоленето на листа от прелитащите из клоните птици в дворцовата градина. И все пак това е вторият по големина град в ханството. Първият — вечният Самарканд, който заедно със свещената Бухара някога отнел на тимуридите прадядото на емира Абдулах — страшния Мухамед Шейбани. Много неща се случиха по-нататък, и през 964 година от хиджра, тоест през 1557 г. отново го отвоювал от същите тимуриди самият двадесет и четири годишен Абдулах. В Бухара той оставил своя стан и своя баща — хан Искандер, от него започнало Бухарското ханство.

Емирът се отдръпна от прозореца. Очите му пробягаха по червените хански килими на пода, по висящите по стените мечове, саби, ятагани, кинжали от дамаскиня стомана в украсени със злато и скъпоценни камъни ножници, по кръглата ниска маса от полиран кипарис, върху която бяха поставени фруктиери, порцеланови пиали с шербет, златни подноси със сладки и плодове. Ала мислите му бяха далеч.

— Имам нужда от съвета ти, ходжа… — Сивите очи на емира се засмяха както преди. — Какво да правя, ако врагът, постъпил при мен на служба, е благосклонен към друг мой враг?

— Трябва, трябва да бъде убит, светейши емире!

— Тъй… Преминалият на наша страна хан Шагай и синът му Тауекел не поискаха да ми донесат главата на Баба султан и на Бузахур. Ще се подчиня на съвета ти, мъдри везирю. Само твоите уговорки ме заставиха да се реша на това! Но това ще бъде след взимането на Туркестан, Сауран, Съгнак…

 

 

… След разрешената на войската тридневна почивка емир Абдулах започна подготовка за щурм. Първата сряда на месеца от втория рабиу (28 март 1582 г.) била, според предсказанията на звездобройци и по стари поверия, щастлив ден. Изгрялото слънце осветило петдесет хиляди оковани със сиви ризници воини, които седели върху здрави бойни коне с широки предници. В няколко редици обкръжили те Сауран и всеки ред на коне от друг цвят. Освен конните линии срещу всяка врата се построила като клин ударна хиляда. Подканваните с камшици роби примъквали към стените обсадните машини, влачели дълги стълби и връзки камъш, с които трябвало да засипят рова с вода. До западните градски врати стояла ударната хиляда на Убайдула султан върху сиви ахалтекински аргамаци, от север се готвела за щурм хилядата на султан Абдумумин — единствения законен наследник на емира. Тук всички коне били черни, над тях се реело черно знаме с изобразено на него изгряващо слънце. От юг стояли под синьо знаме с избродиран върху него рис лашкарите на подчинените на Бухара хивански и туркменски бекове. Те яздели огненорижи коне. Там се намирали и съюзниците на емира — казахските султани. Над главите им се издигал прът с конска опашка, а нукерите държали до коленете си боздугани с ковани накрайници. От изток смятали да се втурнат в града първи, за да завладеят богатата плячка, наемници-лашкари, които били вербувани от емира сред разни отцепници от всички краища на света — от Китай до Рум…

На десния бряг на реката от бялата шатра на самия емир потеглил блестящ със скъпи ризници и оръжие конен отряд. В същия миг неистово и страшно заревали карнаи, тънки звуци издавали зурните и подобен на морски шум грохот от стотици барабани разбудил спящата дотогава степ. Със страх и учудване гледали местните жители на града невижданото зрелище. Отпред на отряда върху грамаден бял кон от неизвестна по тези места порода яздел висок напет човек, вече ясно се виждали красивите му щръкнали черни мустаци. Той се смеел, гледайки Сауран, а цяла Средна Азия знаела какво предвещава смехът на емир Абдулах…

Челото, могъщата гръд и хълбоците на коня били покрити с ризница от сребърни халки. Между ушите на коня седял малък белоснежен сокол, който според древен степен обряд почитали като „птица на щастието“. Ако птицата не отлети от страх при първата схватка с врага, то батърът ще се върне с победа. Ако отлети, то не бива да се влиза в сражение, защото то може да се окаже съдбоносно. Ислямът не признава всички тези поверия, но потомците на степните вождове още помнеха и уважаваха древните шамански обреди.

Едва емирът се изравни с предната линия на войските си, отново загърмяха, затропаха безбройните барабани, зареваха карнаите, запищяха зурните. Тръпки полазиха по телата на многото защитници на крепостта, а някои се хванаха за лъковете. В това време, с плавен завой, свитата пое след емира покрай крепостните стени. Със страшна неудържимост яздеха те в затворен кръг, без да се приближават и без да се отделят нито на крачка от стената. Само Абдулах, обръщайки глава, с величаво кимване приветства познатите и най-знатни батъри и военачалници на своята войска…

— Велик е светейшият емир — опора на вярата!

— Нека се умножи силата ти, велики багадур!

— Слава на страшния Абдулах хан!

Така викаха специално отделени от войската хора и вика им стогласно подхващаха воините. Зеленото знаме на пророка плуваше над тях, а белия сокол седеше между ушите на коня, без да мръдне, сякаш беше с вързани крачета.

— Соколът не отлита… — развълнувано заговори от стената хаким Мухамед султан. — Това ни предвещава мъка!

— А я да видим какво предвещава ето тази стрела на проклетия емир!

Така рече Кияк, сваляйки от гърба си знаменития си лък.

— Не смей да стреляш!

Хакимът сам не разбра как можа да извика това на стената, където стояха толкова защитници на крепостта и се поправи:

— Ако пролеем кръвта на самия пазител на вярата, ще ни заколят всички до един!

— Подчинявам ти се, хаким — спокойно каза Кияк батър. — Но нека тази птица да му попее за неговото нещастие!

С тези думи батърът мълниеносно опъна лъка и пусна страшната си стрела. Накрайникът й беше широк колкото лопатка на агънце и наточен като бръснач. Белият сокол така и остана да си седи върху конското чело, но вече без глава. Ярката кръв на птицата шурна в лицето на емира той се разсмя с цяло гърло:

— Изключителен стрелец… Но това не се брои. Убиха сокола, но той самият не отлетя. Дайте друг!

Слугата, яздейки, се върна след няколко минути със същата такава птица и емирът потегли нататък. Усмивката не слизаше от лицето му, а в очите му се отразяваше туркестанското слънце.

Така и не отлетя птицата на щастието от коня на емир Абдулах. Като направи кръг около крепостта, той се върна обратно към шатрата си.

На следното утро всичко се повтори. Отново яздеше в кръг самият емир на същия снежнобял кон. Белият сокол седеше, без да помръдне, между ушите на коня. Истина е, че щом чу за присъединилите се към защитниците на града казахски стрелци батъри, Абдулах сега се държеше на почетно разстояние от крепостните бойници.

Този път всичко стана другояче. Едва емирът обърна коня и се понесе покрай стената и соколът стремително литна нагоре. Като постоя във въздуха, „птицата на щастието“ изведнъж се понесе стремително към Сауран. Като потанцува в небето над една от кулите, белият сокол се върна и взе да кръжи над емира, сякаш смяташе да кацне обратно на мястото си. Това също не беше лошо предзнаменование. Но бързата птица отново полетя към крепостта. На половината път тя кацна върху бодлив храст.

— Хванете я! — заповяда емирът.

Един от лашкарите от охраната веднага тръгна към сокола. Подскачайки, го взе на ръце. Войската въздъхна с облекчение.

— Жал ми е за птичката, а не за грабителя — лашкар! — се раздаде нечий весел глас.

Изсвири стрела и белият сокол заедно с лашкара се оказаха забодени в земята. Всички ахнаха. Стреляше Кияк батър, който стоеше на кулата редом с хакима на града. Емир Абдулах обърна коня и пое към своята шатра.

— Белият сокол падна по-близо до града, отколкото до емира! — каза Абдъсатар султан и подозрително погледна батъра. — Няма ли да ни кажеш, весели батъре, защо този сокол изведнъж отлетя от коня на емира?

Кияк батър сви устните си като фунийка и тихичко свирна. Така момчетата казахи примамваха птици в степта. Хакимът се усмихна в буйните си мустаци:

— Добре, няма защо хората да знаят какво умееш. Те вярват в щастието си и това е добре!

 

 

Заточиха се дългите дни на обсадата. От време на време най-смелите от обсаждащите преплуваха през нощта рова и хвърляха ласа на зъбчатите стени. Те се изкачваха безшумно нагоре, а после обезглавените им тела падаха във водата и плуваха, страшни и раздути за урок на другите. Денем и нощем стояха на караул батърите и не даваха да ги сварят неподготвени.

Абдулах изпрати към обсадените най-сладкодумния Кулбаба кокилташ с писмо: „Не губете напразно сили за съпротива. Все едно ще ви преборя, тъй като Бог е с мен. Не ме карайте да пълня крепостния ров с вашата кръв. Разкайте се и ще ви простя всички грехове в името на милостивия и справедлив Аллах!“ Кулбаба кокилташ цял ден пръска богатствата на своето красноречие пред вождовете на Сауран, но те само се смееха в отговор: „Не говорят за добър мир, довеждайки петдесет хиляди нукери пред къщата на съседа!“

Пак се разбунтува предадения от своя хаким на врага без бой Сайрам и се отказа да кара провизии на ханската войска. Тук, в Сайрам, придойдоха мнозина от простолюдието, избягали от погрома, устроен от емира при превземането на други градове по Сърдаря. Оцелелите или избягали от робските кервани джигити бяха изпълнени с ярост и жадуваха мъст. Хаким Сайрам Мухамед султан, макар и да трепереше пред емира, не можеше да направи нищо с него. В действителност властта в града беше в техни ръце.

Когато Абдулах хан се появяваше пред войската си, изглеждаше, че не гледа никого. Без да обръща глава, той яздеше пред своите телохранители и не допускаха никого до него на по-малко от двеста крачки. В действителност емирът всичко прекрасно виждаше и разбираше. Войската се умори да гледа пред стените на сауранската крепост. Все повече и повече нукери не наброяваха сутрин стотниците. Взели със себе си оръжие, джигитите на групи и поединично бягаха в казахската степ, вливайки се в редиците на свободните батъри. Сред казахските чергари такива волни отряди винаги намираха приют и подкрепа сред простолюдието. Пък и аксакалите често не ги закачаха, разбирайки, че тези батъри в нужния момент ще могат да защитят техните аули от отрядите на емира. Много такива разноплеменни отряди, в които се побратимяваха казахските, узбекските, киргизките бедняци мине не мине ден се появяваха в граничната ивица, нападаха ханските обози, освобождаваха пленници.

Веднъж сутринта, преоблечен в чист кафтан, емирът мина между шатрите на нукерите. Беше още тъмно, но тъкмо се сменяше караулът. Отиващите на стража си варяха храна и тук-таме в предутринната синева горяха огньове. Емирът заповяда на телохранителите да изостанат и не го забелязаха, когато се спря в сянката на шатрата. Двама джигити — млад и стар — продължаваха тихо да си говорят.

— Проклета война! — каза младият. — Кога ще свърши?

— Ще превземем Сауран, ще ни изпратят да превземаме Сайрам или Яссъ!

— И за какво ни е този Сауран? Е, ще ни дадат от общата плячка парче плат и шепа пари. Ще ги занеса у дома в Шахрисяб и веднага ще ми ги вземе събирача на данъци. Заради същата тази война!

— Ти пък не ги давай!

— Ще ми заковат ушите за портата или ще ми отсекат главата…

— Всичко е в ръцете на Аллаха!

Положението на войските на емира малко се подобри, когато до Сауран пристигна голям керван направо от Бухара. Заедно със запасите от продоволствие бяха докарани четири огнехвъргачни машини „черни камили“, построени от ученик на прочутия Рухади-Мирах Тубашиуст. Те хвърляха не само нажежени камъни с големината на овца, но и котли със специална смес, от която гореше дори желязото. Сложени от четирите страни, тези машини заработиха непрестанно, но мощните стени не се поддаваха. Тогава пренесоха огъня върху самия град и в него започнаха пожари.

Ала в това време в Сауран долетя пощенски гълъб от Яссъ. В посланието, привързано за крачето му се казваше, че Баба султан и Бузахур султан се движат с ногайлинската войска на помощ на туркестанските градове. Защитниците добиха кураж и продължаваха да се съпротивляват. Междувременно запалителната смес, докарана от Бухара, привършваше, а тук нямаше от какво да се прави. Страшните „черни камили“ сега стреляха от време на време…

Всичко беше по-иначе, както съобщи от Яссъ някакъв добър човек. Наистина, преследвани от отрядите на емир Абдулах Баба султан и Бузахур султан отидоха в Сарайчик. Там отначало ги посрещнаха като съюзници и роднини на Бялата орда. Особено радушно ги прие вдовицата на хан Хакназар — Акторгън. Но положението по това време беше такова, че не биваше да се разчита на сериозната помощ на ногайлинските казахи в борбата с Абдулах. Съвсем наскоро, почти без да се съпротивлява, падна Астраханското ханство. Сега в Астрахан се намираше войвода на страшния руски хан и голям отряд стрелци. Астраханските бийове приеха поданичеството на Москва. Тези, които не се съгласиха с това, избягаха в Крим, при династията ханове Гиреи, част отиде при роднини ногайлински казахи. Тъкмо те и бяха против това да се помогне на туркестанските султани в борбата им с емира на Бухара. Бийове и аксакали от най-влиятелния род мангит взеха тяхна страна.

— Трябват ни джигити, за да отвоюваме Астана от неверниците! — казваха астраханските бегълци. — Тук са главните интереси на страната Ногайла, на пътищата към могъщия кримски хан. Да го признаем за свой владетел и да се обединим. За какво ни е Абдулах! Не искаме да бъдем в Бялата орда!

Ала повечето ногайлинци не искаха да късат роднинските връзки с братята си и ногайлинските бийове не можеха открито да отказват да подкрепят казахите от местата край Сърдаря, страхувайки се да не предизвикат народния гняв. Затова те се бавеха с отговора и вдигаха празненства едно след друго.

В четвъртък, на седемнайсетия ден от месеца раджиб (7 август 1582 г.) Тауекел багадур с пленения Латиф султан пред себе си спря коня си пред шатрата на емира и хвърли в краката му две отсечени глави — на Баба султан и на неговия аталък Джалмухамед. Абдулах хан се наведе, внимателно погледна дали няма лъжа, прекрачи през тях и се приближи до приклекналия на едно коляно багадур.

— Който е убил първия враг става по-близък от роднина! — каза той, повтаряйки древната пословица. — Към моите кръвни братя Убайдул и Дустим се прибави още един — Тауекел. Давам ти длъжността куш бег и наследственото ми владение Африкент!

Везир Хасен ходжа кимна одобрително с глава. Възпитаникът му — светейшия емир на Бухара е постъпил правилно. Такъв багадур трябваше да се обвързва с роднинство и благодарност. Почти всички в обкръжението на емира са чужди, и затова той ще служи на трона и като съвест, и като страх. А Африкент е най-отдалечената от казахската степ местност в Бухара…

— Благодаря, светейши емир! — каза Тауекел багадур, изправяйки се.

Пуснаха главите на враговете в бъчвички с мед, за да заприличат на живи и започна велик пир в чест на гибелта на най-опасните врагове. През тази нощ защитниците на крепостта чуваха неистови викове. Някакъв пиян лашкар, доближил се до стената, завика, че това е последната нощ от живота на клетвопрестъпниците от проклетия от Бога Сауран. Върху него хвърлиха сноп камъш, напоен с мазнина, и той се завъртя заедно с коня си като огромен жив огън.

Настъпи тихо утро. За пръв път от много дни спря нечовешкия грохот на „черните камили“ и малките чучулиги, които по тези краища са безчет, се възползваха от почивката и весело пееха над храстите, които растяха между крепостта и обсаждащите.

Бойните тръби съобщиха за изгряването на слънцето и веднага от копринената си шатра излезе емир Абдулах, който управляваше безкрайното Бухарско ханство от името на баща си. Веднага в нестройна тълпа до него се доближиха везири, военачалници, султани, бийове и бекове с наведени глави.

— О, светейши емир, наш хан и повелител! Какви заповеди имате за днешния ден?

Сивите очи на Абдулах погледнаха по-меко, по устните му заигра усмивка. „На кого ли е редът днес?“ — тъжно си помисли Хасен ходжа. А емирът отвърна глава към Кулбаба кокилташ.

— Заедно със сина на Баба султан се разходете до стената, зад която са се скрили нашите приятели — сауранците… Разкажете им за всичко. Ако им се стори малко, ще трябва да им подарим главата на самия Баба султан. Вярно е, че е жалко да се разделим с главата на стария приятел, който толкова ни е служил. Дори стана скучно без него в белия свят.

Скоро към главната порта тръгна кон, натоварен с бъчвичка ароматен джизакски мед. До него, съпроводен от двама лашкари, важно вървеше Кулбаба кокилташ. За опашката на коня беше завързан окования Латиф султан. На горната площадка на главната кула на града се появи синът на Баба султан Абдъсатар и другият хаким на Сауран Жакбулат торе. С тях бяха няколко батъри, сред които Кияк и Туяк. Като видя брат си измъчен, окован, Абдъсатар за миг прикри очите си с ръце.

— О, братя, тъй като всички сме братя пред Аллах! — напевно започна Кулбаба кокилташ. — И най-високите планини имат недостатъка, че нямат проходи. Големите реки са лоши с това, че няма как да ги преминеш. Вие, достойните, знатни хора на Сауран имате един недостатък — горделивостта. Тя, само тя не ви дава възможност да погледнете трезво на света и да се примирите с поражението. Колкото и да ми е тежко, трябва да ви съобщя печална новина. Баба султан, когото вие чакате, вече пристигна.

— Къде е той?

— Вие трябва да попитате къде е тленното му тяло… То е погребано в земята и над него има надгробен знак, както се полага на гроба на султана. А главата му в тази бъчва с мед, за да не се загуби аления цвят на страните му!

Втори път прикри с ръце очите си Абдъсатар, щом чу за смъртта на баща си.

— Истина ли е това, Латиф султан? — попита той брат си.

— Истина е…

— Вие чухте, правоверни, и после не казвайте, че не сте чули! В кого още е вашата надежда? Осъзнайте се, братя, и помолете милост от милостивий и светейши емир Абдулах! Смирено му донесете ключовете на вашия град и той ще прости прегрешенията ви!

— А ако не направим така, както ни съветваш, сладкогласни! — попитаха от кулата.

— Първо ще бъде заколен пред очите ви този султан Латиф, който ти се пада брат, Абдъсатар, а заедно с него и султан Тахир, който сега спи с лъвовете людоеди в зандана!

— А после? — спокойно попита Абдъсатар.

— После ще останем да пируваме пред стените ви дотогава, докато последният от вас не издъхне от глад!

В този момент издрънчаха окови. Латиф султан отблъсна лашкарите и тежко пристъпи напред.

— Не слушай сладките им приказки, мой брате Адъсатар и вие, хора от град Сауран! — високо завика той. — Все едно няма да ни спасите, а ще погубите себе си. Всички знаят, че проклетият Абдулах хан се е заклел да не се успокоява дотогава, докато не смеси кръвта ви в главния градски хауз и не я изпие оттам!

— Назад, проклет тигър!

Двамата лашкари опънаха веригите, но не можаха да помръднат Латиф султан. Накрая го повалиха и го повлякоха назад, пришпорвайки конете.

— Не им вярвайте! — крещеше пленника. — Дръжте се и тогава ще ви дойдат на помощ Яссъ, Сайрам, Отрар, Архук… Цялата степ ще дойде!

На другата сутрин отново завиха карнаите и емир Абдулах отново излезе от шатрата. Той направи знак с ръка и в същия миг тежко удари „черната камила“. Но вместо снаряд към обсадените полетя неголям кожен чувал. В него имаше четири глави: на Баба султан, на Тахир султан, на Латиф султан и на аталъка Джалмухамед…

За да не се разпръсква от удара на парчета страшният пълнеж на снаряда, отрязаните глави бяха омотани с парчета плътна постелка. А отгоре беше забодена бележка, написана собственоръчно от емира Абдулах хан, която предупреждаваше, че всички сауранци от мало до голямо ги чака същата участ.

Защитниците на града погребаха отсечените глави така, както биха погребали телата им — по всички религиозни правила.

На градския майдан те се заклеха да защитават града до последния си дъх. Друг път не им оставаше.

А в този ден хаким Абдъсатар, който загуби наведнъж баща си и брат си, повика при себе си двамата близнаци батъри.

— От лъвовете не крият истината, колкото и тежка да е тя. С премълчаване на истината насърчават само жалките чакали — каза им той. — Не можем да защитаваме Сауран повече от два месеца. Вече започва глад. Ала и при тях не всичко е добре. Скоро ще завалят дъждове — студени и непрестанни. Повечето войски на емира са от южните вилаети. Сега вече им е студено в нашите краища. Освен това по калните и непроходими пътища няма да им е толкова лесно да си доставят храни. Мисля, че ако ние издържим, емирът ще свали обсадата!

— А ако не я свали? — попита Кияк батър.

— Тогава ние всички ще умрем! — късо отговори султанът.

Настъпи тежко мълчание. Кияк батър мислеше упорито за нещо, гледайки в земята. После вдигна глава:

— Дойде ми на ум една мисъл!

— Кажи, батър!

— Юртата ще падне, ако прережеш стойката…

— Ти… искаш…

— Наскоро едва не го направих.

— Как?

— Моята стрела обикновено лети два пъти по-далеч, отколкото на другите. Но аруак не ми даде. Сега съжалявам… Не, до емира е трудно да се стигне. Пазят го като входа за рая. Ама с една от главните опори на тази войска ще си намеря работа…

— За кого говориш, батър?

— За Тауекел багадур… В битката с кашгарците хан Хакназар умря в ръцете ми. Преди смъртта си той ми каза туй-онуй за този нещастник.

— Е, твоя работа, батър. Тауекел багадур, въпреки че е млад, е дясната ръка на Абдулах. При това след него вървят много казахи. От тях най-много се боя, защото те са свикнали на студ и лишения. Цяла зима могат да прекарат пред стените ни.

— Ние тръгваме, султане!

— Бог да ви е на помощ, храбри казахски батъри!

През тази нощ петима души се спуснаха по въже от стените на рова и безшумно доплуваха до другия бряг. Те бяха облечени с обикновени дрехи и се загубиха сред шумния и многоплеменен военен лагер, разпръснат около град Сауран. Обаче едва изгря слънцето, малък бял гълъб излетя право от прозорците на жената на хакима — Айнар султан бике й полетя отвъд стените. Жената на хакима беше родна сестра на Убайдула султан и доведена сестра на самия емир Абдулах. Към обед Убайдула вече знаеше, че петима души са се отправили към обсаждащите, за до го убият — него, синът на емира — Абдумумин, везира Хасен ходжа и казахския багадур Тауекел. В писмото имаше описание на джигитите, които трябваше да извършат това. Скоро трима бяха заловени и обесени веднага. Четвъртият, Туяк батър, се изтръгна от ръцете на заловилите го лашкари, под град от стрели преплува рова и беше вдигнат с ласо назад на стената. На петия, Кияк батър, му провървя повече. Той разбра, че Тауекел багадур със своите хиляда конници и с допълнителни войски се отправи към Яссъ, за да подчини метежния град. Кияк батър тръгна след него…

Веднъж на разсъмване спящият в шатрата пълководец беше събуден от някакъв шум. Двама джигити от личната охрана въведоха завързан с дебели въжета човек и го блъснаха на килима пред него. Човекът обаче се задържа на краката си. Той гледаше багадур Тауекел право в лицето с нескрито презрение.

— Охо! — каза багадурът и без да иска се хвана за ятагана. — Кой си ти? Джигитите казват, че си замислял нещо срещу мене!

Багадурът взе да си играе с ятагана, като лекичко прерязваше снопчета клонки, търкалящи се из шатрата.

— Аз съм Кияк батър!

— Не съм чувал такова име сред батърите. Ама за безредния разбойник Кияк, който не се подчинява на волята на наставника на вярата — емир Абдулах, нещичко съм чувал. Май съм чувал, че този негодник напада ханските обози, стадата…

Кияк батър се усмихна иронично право в лицето на багадура, като все така с презрение гледаше ятагана. Багадурът неволно отхвърли ятагана настрана.

— Казахите обикновено по друг начин наричат хората, които си защитават своето от грабителите — каза Кияк батър. — Емирските песове не откарваха ли нашите стада от опожарените юрти, не пълнеха ли цели обози с нашето имане?!

„Знаел е Абдъсатар кого да изпрати за главата ми — помисли си багадурът. — Защо гледа с такава ненавист? Какво лошо съм му направил аз на този джигит!?“

— Как, рече, че се казва баща ти?

— Жаубасар.

— Какво пък, и келявото кученце нарича себе си вълкодав. Да ме убие Господ, ако съм чувал за батър Жаубасар. От кой род е?

— От рода на аргънските батъри.

— На колко години си?

— Покойният ми баща казваше, че съм се родил в същата година, когато се е родил и Тауекел — доведеният син на лицемерния Шагай!

Пребледнелият багадур се хвана за ятагана. С бързи стъпки той се приближи до завързания Кияк батър и преряза въжетата.

— Седни, Кияк — син на Жаубасар!

Кияк батър се отпусна върху постелката.

— Говори!

— Нека стражата да излезе!

Багадурът направи знак и стражата излезе. Само старият лашкар остана до вратата с извадена сабя. Когато другарите му го повикаха, той отговори, че се бои за багадура и иска да е готов да му се хвърли на помощ.

— Кажи, защо ме мразиш така?!

— За какво да те обичам, багадур?

— Кого от твоите роднини съм обидил?

— Нима не са живели моите роднини в тези аули, които ти разпиля на пух и прах, багадур? Нима не продават моите братя в робство по всички пазари в света? Нима не опозориха сестрите ми твоите лашкари, преди да ги продадат в чужди хареми?

— Аз самият съм казах и не воювам с честни и послушни казахи! Само настигнах и унищожих нашия общ враг Баба султан. Нима не уби той децата на същия този Хакназар, на когото ти си предан и досега?

— Мълчи, багадур! Ти си се родил в казахската степ, от казахска майка. Какво правиш със своята родина? Не е минало още месец, откак бях по нашите места. Там са останали пепел и кръв. И ние с брат ми Туяк се заклехме да заплатим докрай за това страшно престъпление! Нима не твоят господар емир Абдулах извърши това страшно дело? Не си ли ти негов верен роб? Отговаряй!

Кияк батър скочи върху багадура и двамата се затъркаляха по постелката като два леопарда.

— Ти ли не… Не палеха ли твоите приятели нашите аули?! — яростно шепнеше Кияк батър. — Сега отиваш да удавиш в кръв град Яссъ и да получиш още една кожена наметка от емира. Ако не аз, брат ми ще те настигне, убиецо!

Кияк батър не беше ял два дена. Освен това дълго беше вързан и загуби много сили в схватката с охраната. Багадурът го притисна до постелката, подържа го малко и го пусна.

— Значи ти и другите ме смятате само за изменник, който пролива родна кръв? — попита той отново, сякаш нищо не се е случило.

— Да… Но никой не се учудва на това. Когато идва голяма беда по родните земи, то такива робски синове като мен и Туяк я защитават. Какво да чакаме от знатните изменници, пък на всичкото отгоре и доведени!

— Говори, батър! — изрева Тауекел багадур. — Говори, или ще убия себе си и тебе още сега. Вече чувах нещо за своето раждане. Но баща ми Шагай…

— Убиец е той, твоят баща… Подъл убиец! — тихо каза Кияк батър. Изведнъж му стана жал до болка за този човек. Но той все пак ще му разкаже тайната за неговата майка…

— Всичко… Всичко ми разкажи! — изхриптя Тауекел багадур, държейки го за ръката.

— Майка ти, както и подобава на знатните, била наречена Кунсана, което значи „Подобна на слънцето“. Наша майка с Туяк, както се полага на робиня, се казваше Койсана, което ще рече „Подобна на овчица“. Но когато върху страната се стоварва такова нещастие, както върху нас, смъртта не избира…

— Кой е убил майка ми?! — глухо попита багадурът.

— Твоят баща, който се казва Шагай хан…

— Казвай!

Тауекел багадур отвори пръстите си, пусна ръката на батъра.

И Кияк батър разказа на Тауекел багадур тайната за смъртта на Кунсана.

— Да, значи ти наистина не знаеш, че Шагай, който те е осиновил, е заклал майка ти в деня на завръщането от Созак!

— Аз… аз помня само вик… — Гласът на багадура изведнъж стана чужд, тих. — Тя нещо викаше!

— Хан Хакназар преди смъртта си ми заръча да ти разкажа това, багадур. Не зная защо искаше това. Но като видях, че ти си с враговете, реших просто да те убия!

— Защо никой не ми е разказал това по-рано?!

— Защото всички, които знаеха истината, бяха убити от Шагай султан заедно с майка ти!

— А какво стана с твоята майка, с Койсана? — попита изведнъж багадурът.

— Робинята Койсана дали за жена на бедния и безроден батър Жаубасар. — Кияк батър погледна Тауекел багадур право в очите. — Аз няма защо да се срамувам нито от баща си, нито от майка си!

Тауекел багадур наведе глава:

— Каква е съдбата на твоите родители?

— Батърът Жаубасар загина в бой с джунгарите, които нападнаха нашето селище…

— А… Койсана?

— Намерих я убита в пепелищата… Това направиха твоите лашкари, багадур!

Лашкарът, който през цялото време стоеше, долепил ухо до резбованата врата, изведнъж отскочи настрани. От шатрата излязоха Тауекел багадур и пленникът. Багадурът хвана един от конете си за юздата и направи знак да не го съпровождат и тръгна в степта заедно с батъра.

Далеч извън лагера те се спряха и багадурът, без да каже и дума, предаде поводите на Кияк батър. Той се качи на коня, но не мърдаше от мястото си, гледайки багадура.

— Някога сам ще те намеря в степта, батър! — каза Тауекел багадур и като се обърна, тръгна към шатрата си.

Кияк батър се изправи на стремената, тихо подсвирна и облак прах се изви, понесе се в откритата степ…

— Мой багадур, това куче лашкар, който убива старци, чу вашия разговор в юртата! — тихо каза на Тауекел багадур младият джигит-каракалпак от неговата стража.

Тауекел багадур погледна стария лашкар с белег на бузата. Той имаше подъл угоднически поглед. Но багадурът само махна с ръка и не предприе нищо…

След три дни в шатрата на султан Шагай близо до Сауран тихо влезе човек с белег. Той дълго разказва на султана нещо и султанът одобрително кимаше с глава. Накрая султанът хвърли на човека кожена торбичка със злато. А когато лашкарът се обърна, за да си тръгне, султанът забоде крив бухарски нож в гърба му.

— Робът, който много знае, престава да бъде верен… — прошепна той и вече с висок глас извика: — Отнесете тази мърша, която искаше да оклевети моя син Тауекел багадур!

По обед Шагай султан склони коляно пред емира:

— Синът ми Тауекел багадур иска да премине към твоите врагове, повелителю хане… Виждаш ли колко съм ти верен!

— Да, аз зная, че си ми верен до края. На кого си нужен? Никой друг освен мен няма да те приеме… — Абдулах се подсмихна. — А твоя син Тауекел ще ми го дадеш да ме съпровожда. Нека бъде по-близо до нас!

Влезлият Хасен ходжа видя смеещите се очи на своя повелител и се смръзна от страх. Чия смърт предвещава пак тази усмивка?

Нито емирът, нито Шагай султан знаеха, че Тауекел багадур с малък отряд в това време се е отделил от главната войска и яздеше на север, право към степта Дещ-и-Къпчак…

Още два месеца прекараха край Сауран лашкарите на емир Абдулах хан. Самият той си тръгна оттук по-рано уж заради болестта на баща си Искандер хан. После си отидоха и войските. Сауран издържа обсадата…

 

 

Странен свирещ звук се появи някъде в синьото небе. Той се усилваше, приближавайки се бързо, и стреснатите изплашени хора неволно сгушиха глави в раменете си, все по-ниско накланяйки се към земята.

— Това е „черна камила“ — извика някой.

Ала това не беше каменометната машина „черна камила“, която преди два века се беше опитвала да съкруши тези стени. Чугунено въртящо се гюле удари самият връх на крепостната стена, счупи един от зъбците и парчета суха глина се посипаха долу върху тълпата. Друго гюле прелетя през стената и попадна в средата на площада и уби завързания за кол кон.

— Джунгари… Всички на стените!

Този гръмовен глас беше на Елчибек батър. Но хората вече и без това бягаха всеки към своето място на стената. На ъгловата кула се открояваше могъщата фигура на ковача Науан — внук и правнук на хората, защитавали от векове Сауран от неканени пришълци.

— О, наш жърау, пазете се! — извика той, като видя, че Бухар жърау заедно с всички се покачи на стената.

Ала мъдрият певец вече беше горе. Той сложи ръка на очите си и жадно гледаше в далечината, там, където зад хълмовете се разгръщаше страшната джунгарска конница. Двадесет оръдия, доставени на джунгарите от китайските владетели обстрелваха крепостта, стремейки се да изплашат нейните защитници. Джунгарските оръдия бяха под командата на пленения някога в сблъсък на джунгарите с руски отряд унтерофицер от шведите Ренат. А пет хиляди конника върху дребни монголски коне под прикритието на оръдейните залпове се носеха към стените на крепостта. Но тук всичко беше готово за отбраната и когато те приближиха, посрещнаха ги мускетни изстрели и град от стрели. Върху тях изсипваха гореща мазнина, търкаляха върху главите им тежки камъни. И въпреки това около сто и петдесет джунгари от първата линия стигнаха до стената. Те се покатериха от две страни на кулата, мъчейки се да я превземат. Ако бяха успели да се укрепят в нея, съдбата на Сауран щеше да бъде решена. Ала там ги чакаше отряд граждани начело с ковача Науан. И сякаш срещнали желязна стена, в рова се посипаха врагове, насечени от брадви и стари, останали от дедите, мечове-алдаспани. Без да се жалят, защитниците на кулата влизаха в схватка с джунгарите и падаха заедно, разбивайки се в каменните издатини. Откъм тила враговете бяха атакувани от тези граждани, които бяха останали живи на стените, и опасността беше ликвидирана…

Все така несъкрушимо стоеше Науан батър на върха на кулата, но когато Бухар жърау стигна до него, видя, че лицето на ковача е бяло като платно. Наоколо всичко беше залято с кръв, а в гърдите на Науан стърчеше парче от тежка джунгарска пика. Не беше ясно как още се държи на краката си. Очите на ковача гледаха жърау.

— О, мой Науан!

Бухар жърау взе Науан батър на ръце и внимателно го положи върху камъните. Той понечи да извади вражеското копие от гърдите му, но ковачът поклати отрицателно глава. Устните на умиращия нещо шепнеха. Буха жърау се наклони към лицето му.

— Мой жърау… Вие… вие така и не завършихте разказа за моите предци… За Кияк…

Ръцете на батъра взеха да изстиват и Бухар жърау ги скръсти на гърдите му.

А джунгарската конница вече се отдръпна от стените на славния град. Това беше един от отрядите, които се помъчиха отведнъж да завладеят Сауран. Първият щурм беше най-силен. Още няколко пъти се хвърляха напред джунгарите, но уверено ги отбиваха. Като видяха, че няма да вземат Сауран, те свалиха обсадата…

 

 

И зимата, както винаги по време на война, през тази година беше нечувано люта. Още през октомври ледът скова всички степни реки и езера. Заради това, че бяха плитки, много от тях замръзнаха до дъно. Цяла зима, без да престане нито ден, бушуваше свиреп буран. В редките промеждутъци, когато на земята настъпваше тишина, небето ставаше червено от адския студ. Плюнката на ездача се превръщаше в камък, преди да стигне до земята. Дори вълците се вкочаняваха в степта през тази зима. Какво да се каже за хората и овцете! На чергарите казахи им беше невероятно трудно. Не беше по-леко и на чужденците — джунгари. Сякаш за наказание всичкият добитък, заграбен от киргизките и казахските аули, загина. Глад нападна несвикналите с местните несгоди джунгараски коне.

Още по-страшна се оказа пролетта. Гладът се прехвърли в степта и смъртта покосяваше хора и добитък от Каспий до Алтай. Оцелелите аули се преместваха на север, където можеше да се смени нещо в пограничните руски градове и някак да се оцелее. В сказанията тези години са останали като „времето на голямото бедствие“.

Едва на третата година казахските поселения се опомниха от страшната беда. Отделни отряди от батъри взеха да печелят първи победи над нойоните на Събан Раптан. Най-първата победа над врага спечели Тайлак батър от Малкия жуз със своя племенник Санърак батър от Големия жуз. Битката стана в низината между реките Булантъ и Булентъ, които се вливаха в река Саръса, а това място и досега се нарича Калмак кърлган — „мястото на смъртта на джунгарите“.

Тогава цялата степ заговори и за осемнадесетгодишния вожд, който не преставаше да тревожи джунгарите, неочаквано нападайки техните отряди и унищожавайки ги напълно, до последния човек. Той не знаеше пощада. С безумна смелост той се хвърляше в бой и бойният му вик беше „Абълай!“. Джунгарите вече взеха да се плашат от това име, а при срещата с тях хан Абълхаир позна това момче пастирче, което срещна веднъж като се беше заблудил с Бухар жърау в тугаите на Сейхундаря. Този юноша се оказа от знатен род и всичко сочеше, че за Абълхаир по пътя към властта над цялата степ се е появил още един съперник…

Скоро се случи и известната битка край езерото Алакул, на югоизток от Балхаш, на Анракайските възвишения, в която обединената казахска войска от всичките три жуза начело с хан Абълхаир разгроми вече крупните сили на самия джунгарски контайчи, и джунгарските конници бяха принудени да бягат надолу по река Ил към своите пасища. Това можеше да стане началото на края на джунгарското нашествие срещу страната на казахите. И както винаги попречи враждата между родовете. Тя винаги започваше сред племената щом едвам се подобряваше общото положение…

Умря хан Булат. От всичко ставаше ясно, че начело на всички казахи трябва да застане хан Абълхаир. Победата му над джунгарите, бойния опит и авторитетът му сред воините бяха безспорни. Но според оставеното от чингизидите завещание нямаше право да става велик хан по-малкия син от потомците. На бяла постелка беше вдигнат големия син на хан Булат Абълмамбет. Обиденият Абълхаир отведе войската си към бреговете на Иргиз — на земите на Малкия жуз. С по-голяма част от опълчението си замина и хан Семеке, който също разчиташе на великия хански престол. Казахската земя отново остана беззащитна…

И само отделни батъри със своите отряди създаваха някакъв заслон на оялата се и готова за нови грабежи войска на кървавия контайчи Събан Раптан. Среди тези батъри беше и славният Кабанбай с двеста джигита. Той зимуваше в Казалинск, при бившия стан на хан Абълхаир, а през лятото нападаше джунгарските отряди, стигайки понякога до самия Туркестан. Заедно с него винаги яздеше Гаухар — „Девойката перла“, която познаваше цялата степ. Вече се пееха песни за това как тя е спасила от вярна гибел казахската войска, като ги е предупредила за джунгарите. Тя стана верен другар на батъра.

 

 

Пусто и студено беше в степта. Вятърът събаряше от хълмовете облаци пясък и ги хвърляше в лицето. На самия край на такъра, където започваха пясъците, се издигаше цяла планина от черепи. Костите бяха стари и по всичко личеше, че не един век са прекарали в земята. Някой тук беше извършил убийство някога: нукерите на Чингизхан, абълхаировите сарбазъ или е станало още по-рано, и камите на шуршутските палачи бяха унищожили чергарите?

Веднага след хълма лежаха съвсем бели кости. Късове дрехи се развяваха от вятъра, и всичко беше засипано с още не успял да се разлети пепел. Тук вече беше ясно, че хората са убити от войниците на контайчи. Това се случи миналата или по-миналата година. На тази древна земя, както и в душите на хората, миналото се смеси с днешното, и понякога не знаеш къде завършва едното и започва другото. Не се променя само едно — убийството… Бухар жърау се огледа, вдигна поглед към небето. Той пътуваше през степта както винаги сам. По пътя по-добре си мислеше самичък. И степта, ту тук, ту там оголвайки погребаните в нея кости, открито разказваше своята история.

Започна да се стъмва. Жърау разседла коня, направи си край храста саксаул заслон от вятър и легна върху кечето, което подлагаше под конското седло и се зави със стария халат. Вятърът свистеше над главата му и сънят не идваше. Мъдрият певец гледаше в тъмното, мъгливо небе и мислеше за съдбата на родния си край.

Забравено е древното писмено изкуство сред народа му, но жива и несъкрушима е паметта. Върху нея се държи всичко, затова толкова се почита изкуството на жърау. Той е и певец, и разказвач, и пазител на цялото това минало, без което няма народ. Из разните краища на безкрайната казахска степ вече пеят стихове от неговите сказания за това, как джунгарите са обсадили древната каменна твърд Сауран. Вече са добавени нови думи, а мнозина не знаят, че това е негово сказание. Да, беззаветната издръжливост на такива като Науан батър помогна да се отстои Сауран. Помогнаха също барутът и мускетите, докарани от руските търговци. Ако всеки казахски град имаше такива мускети, то би могло да се поспори с шуршутските оръдия…

Цялата работа е в това, дали ще се намери човек, способен да обедини сега казахите за отпор срещу врага. За това трябва да бъдат пречупени гръбнаците на безбройните родови бийове и султани, всеки от които сам иска да седне на ханския трон. Има ли в степта човек, способен да се справи с тази задача… Жърау неволно трепна. Като жив застана пред него юношата в изпокъсани пастирски дрехи, но с хладни, жестоки очи. Вече се носеше славата му из степта за неговите подвизи и трижди проклетото име Абълай — кървавия дядо на този младеж — се споменаваше при това…

Да, достойно начало за тюре-чингизид. Този юноша хладнокръвно закла стария си верен роб, който му беше спасил живота, а после, за да не се съмнява никой в намеренията му, взе името на дядото кръвопиец, с когото майките плашат децата в казахските селища. Може би и трябва в този жесток век именно такъв човек да дойде на власт?

Бухар жърау тежко въздъхна. О, колко кръв още ще се пролее по родната земя! Младият чингизид тогава настойчиво го молеше да разкаже за миналото и той му разказа за времената, когато заради междуособици взе да се разпада Бялата орда. За същото го молеше и падналия на стените на Сауран ковач Науан батър. Но по различен начин гледат те на миналото. На ковача той разказа за неговите предци — славните батъри от простолюдието — Кияк и Туяк. Султанът осъдил Кияк, а Науан тръгнал на смърт с неговото име на уста! Значи има две истории — една за султаните, другата за простолюдието. Коя е правилната? Какво могат да направят най-жестоките и хитри султани на света без такива предани батъри като Науан!

Така и не успя да разкаже до края на ковача историята на славните му деди — Кияк и Туяк. Но той ще разкаже за тях на хората. Нека решат те кой род е наистина славен — на великите султани или родът на ковача Науан…

I

Ако по западните казахски земи засега беше относително спокойно, то по северните им граници ставаха събития, които все повече влияеха върху положението в Казахското ханство. Там, в суровата безкрайност на Сибир, от край време не съществуваше единна устойчива власт. Натам след спречквания и войни се отправяха обидените и победени родове не само от казахската степ, но и дълго преди това тези от Казанското и Астраханското ханства, от Башкирия и от древните волжски земи. Все повече и повече ставаха избягалите там роби, пленници от различни племена, а през последното столетие — крепостни селяни, избягали от руските боляри и князе. Явно трудно се живееше под властта на страшния руски цар, защото цели села напускаха познатите места и се отправяха отвъд уралските планини към неведоми краища. Най-много обаче бяха избягалите от Русия хора, преследвани от свирепите царски закони, от беззаконната опричнина. Те бяха от различни националности, но бързо намираха общ език, обединяваха се в дружини и приемаха името казаци. С това възприето от казахите древно име те подчертаваха своята свобода и желанието си да живеят по законите на военно номадската демокрация. Самата структура и названията на длъжностите повтаряха древните казахски военно родови формирования.

Десетки, стотици такива големи и малки дружини кръстосваха Сибир, извършваха набези по примера на чергарските родове, влизаха в схватки едни с други, смесваха се с местното население и постепенно усядаха на завоюваните земи. Царското правителство бързо разбра каква изгода може да извлече от това. Понеже не можеше да се справи само с буйните казашки дружини, то започна да ги използва за завоевателната си политика и за охрана на границите. Именно разнородността на волните казаци улесняваше покоряването на Сибир.

По времето, когато вдигнаха Тауекел багадур на бяла постелка по цялата северна граница вече беше известно името „Строгани“. Тъй наричаха в степта търговците Строганови, които бяха откупили от руските царе просторите на Сибир. Строганови наемаха на служба при себе си волни казашки дружини, а също и казахски отряди за охрана на търговските си кервани и складове. Скоро по цялата гранична линия се появиха търговски градчета. И макар в тези градчета да даваха крайно ниски цени за докарваните от чергарите стоки, степта най-после получи нов излаз на широките пазари. Вече не само Бухара контролираше всички пътища и цени на вълната, кожите, полезните изкопаеми. От своя страна чергарите можеха да се сдобият на тези крайгранични пазари с всички необходими им стоки.

По източните краища на степта обаче облаците се сгъстяваха. Джунгарските контайчи приличаха на булдог, който се впил в гърлото на своята жертва и не я пуска. И този булдог бавно, настойчиво, с всяко изминато лято все повече се доближаваше до главната вена на шията на страната на казахите. Не само казахите, но и всички други околни народи чувстваха тази смъртна опасност. След джунгарските контайчи се движеше древният и страшен враг. Към недостъпните за джунгарите планини поемаха становете на киргизите, узбекските и киргизките търговци гледаха да приключат делата си, посвиха се каракалпаците, принудени да направят място на отстъпващите казахски аули. Притихнаха средноазиатските ханства, усетили опасността от нашествие към техните оазиси. А джунгарските контайчи вече поглеждаха и към сибирските градове…

Руските дипломати обаче внимателно следяха всичко, което се случваше във великата степ край югоизточната гранична линия. Техните действия се отличаваха с крайна предпазливост. Изглеждаше, че в това трудно за страната на казахите време, когато от изток към нея напираше джунгарската беда, на запад — откъм устието на Волга — се надигаше друга в лицето на калмицките ханове, от север я тревожеха с набезите си башкирските мурзи, а на юг нито за ден не спираше враждата със средноазиатските ханства, е най-удобният момент за някоя друга държава да се намеси в подялбата и да откъсне за себе си най-вкусната част от парчето… Така очевидно и биха постъпили руските политици отпреди времето на Петър Първи. Но от него нататък на Русия й бе съдено да играе по-значителна роля в историята на Изтока. И пътищата на тази голяма политика се пресрещаха с пътищата на другите велики държави вече из четирите океана. Тук, в сърцето на Азия, те бяха отбелязани с ясни, видими пунктири. Засега Русия изчакваше развоя на събитията, като укрепваше търговските и дипломатическите отношения с всички страни от този регион.

 

 

Батърът Богембай рязко обръща коня си назад. Косматият кафяв жребец, дълъг колкото цяла юрта, тежко се накланя, прави, сдържайки хода си, полукръг и се понася обратно, като всяко от копитата му изхвърля парчета земя, равни по площ на походен огън. Само вятърът свири из пустата степ и при всеки скок на батърския кон земята кънти и сякаш охка…

Ето че и Шуно Дабо, джунгарският багадур, забелязва казахския батър и със същото мощно движение на ръката обръща белия си космат кон великан. В пълен галоп те се разминават един с друг, като стремената им едва не се докосват. В кълба прах се вдигат и се стоварват тежките им боздугани с обковани с желязо глави. В степта изкънтява тежък звук, сякаш две гранитни скали са се сблъскали в небето, и двата счупени боздугана отхвърчават надалеч.

А батърите вече обръщат конете си. Никой не вижда този двубой, но толкова по-неистова е схватката. Те отново се устремяват един срещу друг, вдигайки кълба прах, но сега в ръцете им има вече не боздугани, а тежки и проблясващи мечове алдаспани. Гръм от удари и скърцане се разнася при техния сблъсък. Сега обаче те не се раздалечават, а започват да се въртят един край друг, изсичайки искри. Когато старинните мечове се притъпяват, батърите отново се раздалечават и опъват лъковете, опитвайки се да достигнат със стрели врага си. Но и това не се отдава на нито един от тях. Те се оказват равни по сила и мъжество.

За времето, през което те се сражаваха, вече два пъти можеше да се издои кобила. Батърите се измориха, пот заливаше очите им, трудно се вдигаха ръцете в железни доспехи. Пък и конете едвам носеха тежките си ездачи. Тогава те слязоха от конете и се хвърлиха един към друг с кинжали в ръка. Скоро и кинжалите паднаха от стиснатите от противника ръце и те започнаха да се душат с голи ръце…

Останали съвсем без сили, те лежаха един до друг на голия хълм. После, без да каже нито дума, един от тях стана и се затътри към коня си. Същото направи и другият. Батърите не се погледнаха, докато не седнаха по седлата и не обърнаха конете. Щом се отдалечиха на няколко крачки, те едновременно, като по команда, се огледаха.

— Богембай батър, съвестта ни остана чиста… — каза Шуно Дабо. — Двубоят ни беше честен, като в древните песни. Но занапред нека бъде кой както успее. Пази се, не ми се мяркай повече сам в степта!

— И ти не се учудвай, ако те изненадам неподготвен! — отвърна Богембай батър.

И те поеха в различни посоки.

Те се познаваха отдавна — казахският батър Богембай от канжигалиевия клон на рода аргън и джунгарският багадур Шуно Дабо. Пасбищата им се намираха на два прехода с кон едно от друго. И ето че от няколко години, откакто, според хората, шуршутите започнаха да изтласкват джунгарите някъде на изток, Шуно Дабо взе да се появява всяко лято по казахските пасбища. Като истински багадур той най-често яздеше сам. И сам крадеше цели табуни коне от казахите, а при случай вземаше и пленници. Смели казахски батъри често заминаваха за граничната степ, за да пресрещат такива самотни багадури. Три пъти се бяха срещали в степта Богембай батър и Шуно Дабо, и все безрезултатно. Сега те решиха да се откажат от древните правила, според които противникът се предупреждава за предстоящия бой. Те решиха да се дебнат един друг, като правят зверовете. Съдбата ги събра отново чак след пет години… Голямо казахско опълчение се криеше в безбройните оврази при сливането на реките Аръс и Бадам. На възвишението Ордабасъ, недалеч от главните сили, стояха неподвижно няколко конника. Най-отпред върху бял аргамак седеше хан Абълхаир, който отново бе довел войската си за борба с джунгарите. Той разбираше чудесно, че ако джунгарите стъпчат окончателно сейхундарийските и приаралските станове, то земите на Малкия жуз ще бъдат взети в клещи. Ще ги нападнат от едната страна приволжските калмицки ханове, а от другата — конницата на самия контайчи.

Веднага след хан Абълхаир върху своя верен кон бе батърът Богембай. Долу в подножието двадесет хански вестители чакаха със свежи коне сигнала. В този ден тук се случи прочутата битка, в която казахите пак успяха да разгромят джунгарския контайчи. Макар да нямаше решаващо значение, тази битка все пак отслаби за известно време натиска на джунгарите върху казахските земи.

Битката при Бадам беше кървава и яростна. И от двете страни паднаха хиляди воини. И двете страни се опитваха да се надхитрят и един след друг пращаха отрядите, скрити в засада. Схватката се превърна в голяма кървава месомелачка…

И тогава на левия бряг на Бадам се срещнаха за последен път батърът Богембай и нойонът Шуно Дабо. В песента сказание за тяхната битка се казва, че казахският батър пробил с острото си копие железните доспехи и ризницата на джунгарския багадур и му нанесъл смъртоносна рана в гърдите. Но белият кон изнесъл багадура от битката и преплувал с него бурната студена река. Недалеч от срещуположния бряг умиращият нойон се огледал назад. Старият му враг казахският батър Богембай стоял там, подпрян на лъка си. Въпреки тяхната уговорка батърът не стрелял, защото така и не пожелал да наруши древните правила на боя. После нойонът Шуно Дабо погледнал към своя бряг и извикал, предчувствайки смъртта си. На брега стоял неговият племенник Галден Церен с кован боздуган в ръка. И когато умният кон стигнал до брега и багадурът Шуно Дабо се свлякъл от коня, бъдещият контайчи Галден Церен му разбил черепа. Бурните води на реката понесли тялото на прославения джунгарски багадур с краката напред към казахската степ…

Галден Церен изпрати с поглед плуващото тяло на този, който по право трябваше да стане главен джунгарски контайчи след смъртта на престарелия Събан Раптан.

— Не стоиш повече на пътя ми! — промълви той и обърна коня си назад.

Той не успя да се отдалечи и на една стрела разстояние, когато го пресрещна друг нойон.

— Виж, Галден Церен, ей там препуска конят на Шуно Дабо без стопанина си! — извика той. — Къде ли е храбрият нойон Шуно Дабо? Нима е залязла звездата му?!

— Не мисля — хладно отговори Галден Церен. — Може славният джунгарски кон да се е оказал по-верен от господаря си!

Така по-късно се появи легендата, че в казахската степ се крие законният претендент за бончука на контайчи. И от век на век тя се разказва по калмицките и по алтайските пасища…

А честното сърце на батъра Богембай не знаеше покой. Макар това люто предателство спрямо врага му да беше извършено пред неговите очи, макар да видя смъртта на Шуно Дабо от ръката на Галден Церен, него неволно му се струваше, че той самият е замесен в това подло убийство. Той на никого не разказа за него, докато съдбата не го срещна с Бухар жърау.

— Кажи ми, правдолюбецо жърау, защо вълците са по-честни един към друг от хората? — запита той и разказа за смъртта на джунгарския багадур край брега на река Бадам.

— Хората стават по-лоши от вълците, когато се захващат с вълчи дела — отвърна Бухар жърау. — Нима не с вълчи дела се занимават сега в нашата степ джунгарските нойони? И ето че стават един към друг по-лоши и от вълците. Но се случва и обратното, когато доброто дело връща на озверелия човек човешкия му облик. Чувал ли си сказанието за султан Тауекел?

— Да, из цялата степ разказват твоята повест за това, как след като чул от Кияк батър истината за себе си, султан Тауекел, син на Шагай, напуснал войската на бухарския емир Абдулах и се завърнал в родната степ…

— На времето не успях да доразкажа тази повест на славния батър Науан — правнука на Кияк. Това беше на стените на Сауран и едно джунгарско копие прониза гърдите му.

— Доразкажи я на мен, жърау!

Над степта бе паднала нощта и нито една звезда не светеше в черното студено небе. Те седяха само двамата край малкия походен огън: великият жърау и славният батър.

— Добре — каза Бухар жърау. — Слушай и ще разбереш, че от това с какво дело се захваща човек — с добро или лошо, зависят и всичките му постъпки…

 

 

Казахската степ чакала своя спасител. И вълците се събират в едно стадо с елените и бягат заедно, когато се спасяват от страшен степен пожар или от наводнение. Подобно на такъв пожар или наводнение нахлули от различни страни в степта врагове. Само Тауекел багадур, който обединил около себе си многобройните роднини на вече умрелия султан Шагай, представлявал някаква сила. Той бил от рода на Жанъбек и Касъм, останали в народната памет като ханове обединители.

Като в старите легенди планините на изток димели, предвещавайки нечувани беди. Все повече племена и родове се премествали по-далеч от Джунгарските врати. Но по цялата южна граница на степта се разпореждал старият и безпощаден враг, с когото трябвало да се борят сега. И новият хан Тауекел встъпил в схватка с този враг.

Докато Тауекел събирал из степта остатъците от Бялата орда, бухарският емир Абдулах не дремел. Веднага след смъртта на хан Искандер и официалното си възцаряване на престола в Бухара той с нечувана жестокост смазал народното движение в ташкентския вилает, предприел кървав поход срещу градовете в Източен Туркестан и в Кашгария, а на юг и на запад завладял Хорасан и Хорезъм. Оставало му да покори само градовете в Западен Туркестан — надолу по течението на Сейхундаря. Те пречели на покоя му като кост в гърлото. Жителите на тези градове от векове били свързани с чергарската степ, получавали оттам непрекъсната помощ и да се оправиш с тях било трудно. На всичкото отгоре, както се случва винаги, започнали сериозни разпри между застаряващия хан и неговия млад и напорист наследник Абдумумин. Опирайки се на подвластния му Балх, Абдумумин искал да свали баща си или да управлява цялото ханство от негово име, както управлявал някога самият Абдулах, докато баща му — хан Искандер — бил още жив. Старият хан бил принуден да държи най-добрите си войски на границата с Балх.

Точно това позволило на хан Тауекел да се укрепи в степта и да добие влияние върху политиката в Туркестан. Неговата позиция се засилила още повече, когато към него без никакви пазарлъци се присъединил най-младият син на Шагай — вече порасналият Есим. Дори онези казахски родове и племена, които не признавали Тауекел за свой хан, били принудени да се съобразяват с него.

А положението в степта ставало все по-сложно. Притиснатите и направлявани от богдъхана ойротски контайчи все по-често извършвали набези към близките казахски пасбища.

С присъщото им коварство китайските чиновници разпалвали националната вражда между номадските народи, като планомерно и настойчиво заграбвали най-хубавите им земи. Обезсилените от междуособната борба, тези народи не можели да окажат дълга съпротива на редовната китайска армия. Бавно, но сигурно драконът пълзял към границите на казахската степ. Да се надяват дори в бъдеще на подкрепата на хана на Бухара било невъзможно. Пък и можело ли да помогне бухарското ханство, разкъсвано от непрекъснати вълнения? И неволно новият казахски хан Тауекел, следвайки съветите на най-далновидните аксакали, взел да се заслушва в това, което ставало край северната и западната граница на степта.

Не, засега хан Тауекел не виждал никакви заплашителни действия от страна на могъщия си съсед. А за това, че дружбата с него ще бъде крайно необходима при предстоящите стълкновения с изпълняващите волята на богдъхана джунгарски контайчи, вече вкупом говорели аксакалите от различни родове и племена. Пък и за предстоящите битки с Абдулах трябвало да има сигурен тил…

А взаимоотношенията със северния съсед се уреждали от само себе си. В резултат на крайгранични вълнения в град Тюмен били заловени и откарани в Москва неколцина знатни люде и сред тях племенникът на самия Тауекел хан Оразмухамед. Работата била там, че още бащата на Оразмухамед — известният в степта Онай батър — бил постъпил на служба при руския цар и след това направил доста услуги на Борис Годунов. Тъй или иначе, хан Тауекел изпратил нарочни пратеници при царя с молба да освободят племенника. Царят не освободил Оразмухамед, но и не го екзекутирал и скоро след това го назначил за хан, управляващ град Касимов. По такъв начин в обкръжението на самия цар хан Тауекел намерил свои хора.

Сега можел да започне стария спор с хан Абдулах за туркестанските градове. Това трябвало да се стори, докато старият тигър Абдулах и неговият многообещаващ син Абдумумин се карали. Политиката в Бухара е променлива като пустинния вятър. Кой знае в каква посока ще задуха този вятър утре! Но из степта вече били плъзнали слухове, че в Хива и в Самарканд събират джигити за някаква нова война. Едва ли междуособиците между таткото и сина са стигнали толкова надалеч. А какво би станало, ако са се помирили и се стоварят с цялата си сила върху неукрепналото Казахско ханство? Винаги е добре да държиш ключа от родната си къща у себе си. А този ключ, както във всички времена, били туркестанските градове крепости.

Древният град Яссъ вече се наричал Туркестан. Хан Тауекел го направил своя главна столица. Ханският дворец се намирал в гъст сенчест парк недалеч от гробницата на Ахмед Ясави ходжа. И макар този дворец да не приличал на разкошните дворци в Бухара и Самарканд, дебелите стени от печени тухли спасявали от страшната туркестанска горещина, а надписите от Корана по стените и по корниза не позволявали да се затъне в грях и невежество. Всичко било както при другите ханове.

Веднага се виждало, че градът се готви за война. По всички площади били опънати шатри, по улиците препускали въоръжени конници, ден и нощ не секвал звънът в квартала на оръжейниците. А и извън града, в многобройните предградия се настанявали нови и нови отряди, пристигащи от степта. Джигитите се познавали по дрехите и по въоръжението. От близките градове и селища около Сърдаря пристигали хора с криви саби и ятагани, воините от седморечието и от Талас имали пики, закрепени за седлата, а в отрядите, които идвали от северните граници и от страната Ногайлъ, тук-там се виждали руски кремъклийки…

Повече от сто хиляди воина бил събрал около Туркестан хан Тауекел. На големия хански съвет, свикан според древната традиция, войската била разделена на три части. Дясното крило било поверено на най-малкия брат на Тауекел — батъра Куджек, а лявото — на другия му брат — Есим султан. Центърът и цялата войска се командвали от самия хан Тауекел. Всеки военачалник имал, както обикновено, опитни съветници, така че младостта на пълководците не била пречка. Главното било той да е от хански род.

Решено било да се ударят Ташкент и Самарканд, за да бъде лишен Абдулах от резерви и от възможност за маневриране. Докато основните му сили дойдат на помощ, двата града трябвало да бъдат превзети и чак след това да се мине към преговори. Емирът на Бухара едва ли ще може при сегашните условия да води голяма война. Освен това двата града много се разраснали и техните крепости се били превърнали в островчета насред морето. Стените им отдавна не били ремонтирани, а в рововете нямало достатъчно вода. И най-важното, градските жители отдавна роптаели срещу невижданите данъци, приети в Бухара, и тайно завиждали на полусамостоятелните градове от Северен Туркестан. Вече от няколко години хора от Ташкент и от другите градове бягали към степта и се заселвали край границата. Хан Тауекел, който навремето служел на Бухара, бил прекрасно осведомен за тези неща и бил решен максимално да използва народното недоволство от бухарското иго. За да не предизвика брожение сред градското население на Туркестан, той дори забранил да се налага военният данък, който иначе се събира из цялата степ.

Нощта преди похода хан Тауекел прекарал в покоите на любимата си жена Акторгън. Да, на същата онази Акторгън — вдовицата на Хакназар, която ногайлинците дали на новия хан. Той бил сигурен в бързата победа и никога преди не се бил чувствал толкова могъщ. Сядайки обаче на сутрешната трапеза, ханът получил някаква недобра вест. Без да удостои с покана някой от подчинените си, той изпратил да повикат любимия му певец и прорицател Жиенбет жърау.

Ханът прочел необходимата молитва и кимнал на своя везир:

— Нека да влезе жърау!

Макар Жиенбет жърау съвсем скоро да бе минал трийсетте, той носел голяма, доста силно посивяла брада, която карала да изпъква бледното му, сякаш неживо лице. Шапката на главата му не горяла с червен огън, както на младини, а била от невзрачна лисича кожа. Кафтанът му също бил износен, протъркан на ръкавите. Само домбрата, украсена с пера от сова, блестяла като нова. Усещало се, че прочутият жърау специално я е обновил преди отпътуването си от родния Казъкурт за далечната ханска столица Туркестан…

Жиенбет така и не станал придворен хански поет. Той рядко идвал да навести хан Тауекел. Ханът обаче го ценял повече от другите, защото не можел да забрави как скитал, преследван из степта, и младият жърау му оказал огромна услуга, като пръв от признатите певци го възвеличил пред страната Ногайлъ. Както се казва, „този, който пръв види лицето на невестата в деня на сватбата, й става близък за цял живот“. Бурно течал животът на певеца. Още на следващия ден, след като вдигнали Тауекел върху бялата ханска постелка, жърау Жиенбет изчезнал, сякаш се разтворил в безкрайната степ, която била единственият му постоянен дом. Препусналите в различни посоки по поръчение на самия хан пратеници така и не можали да го намерят. Не се минали обаче две години и великият певец бил докаран с примка на врата пред хана с искане да бъде съден. Оказало се, че жърау се осмелил да се влюби в седемнадесетгодишната красавица Есенбике — дъщеря на най-богатия бай от могъщия род байулъ. И макар Жиенбет жърау да имал нечуван глас и да се славел из цялата степ, бил последен бедняк и нямал друго, освен единствения си кон и вярната домбра. За да не плаща откуп, жърау със съгласието на красавицата я откраднал и завел в планината Индира. Изпратената от роднините на невестата потеря заловила бегълците, но, знаейки за специалното отношение на хана, бащата не посмял самолично да се разправи с виновните. За нарушаването на железния закон на предците жърау бил довлечен на съд пред самия хан.

— Какво си направил, жърау? — сурово го запитал ханът.

— Нима певец с вързани ръце може да отговаря на въпроси? — отвърнал той.

Ханът заповядал да му развържат ръцете и тогава Жиенбет жърау свалил от стената една домбра и изпял песента, която и до ден-днешен се помни из аулите:

През навъсените есенни дни, налети с летен сок,

ходят пияни овните и косматите камили.

През пролетните бурни дни, разгорещени от първото слънце,

ходят пияни могъщите бикове и бързоногите коне.

Певецът е пиян от любов през цялата година —

и в летния зной, и през лютата зима…

Вечно пиян от любов се озовах аз пред тебе.

Ето главата ми: убий любовта, хане мой!

Тауекел хан се усмихнал.

— Доколкото разбрах, и двамата са били пияни — казал той на бащата на невестата. — Какво ще кажат за тебе, ако убиеш дъщеря си заедно със зет си? Нима ще залепиш счупената пиала? А че е счупена никой не се съмнява. Не е ли по-добре да простиш?

Въпреки това обаче, страхувайки се от гнева на бая, жърау и младата му жена тъй и не се върнали в родния аул, а започнали да живеят отделно от хората в подножието на планината Казъкурт. Сред народа се прославил с това, че никога не ходел на богати сватби. Затова пък в района не се случвала нито една сватба на обикновен батър или на беден джигит, в която той да не вземел участие. Той не бил чест гост дори в двореца на хана, където му бяха спасили живота. Именно този човек, който се ползвал с всеобща любов, бил извикал при себе си хан Тауекел. Пък и според древните неписани закони преди боя трябвало да се питат за съвет проницателните певци.

Да се направи това не било трудно, защото народният жърау бил пристигнал вчера в Туркестан заедно с отряд джигити, които неговият роднина, батърът Жолъмбет, довел със себе си от Малкия жуз. Жиенбет жърау влязъл и само леко склонил глава пред хана. Това било негово право и хан Тауекел благосклонно кимнал на певеца:

— Седни на възглавницата, мой жърау!

— Дойдох, защото ме призова, хане! — казал Жиенбет и седнал пред властелина. — Някакви грижи ли имаш…

— Разкажи първо как пътува, мой жърау. Лек ли беше пътят?

— Какво е пътят за певеца!

— И все пак ми разкажи. Не е лошо да знам какво говорят и мислят хората, тръгнали на път.

— Да, прав си, мой хане. Защото и най-добрият хан обича да слуша за себе си хубави неща. Кой ще ти каже истината, ако не аз.

— Говори, жърау!

— Навсякъде по степните пътища хората приказват, че си намислил лошо дело, хане Тауекел. Те се събират тук по твой зов, за да защитават своите градове и земи от кървавия Абдулах. А се оказва, че тук се готви поход срещу чужди градове. Хората приказват, че никога никой народ не е станал по-щастлив от това, че е завладял чуждото. Смърт и пожари носиш ти в Ташкент и в Самарканд, където живеят наши най-близки роднини. Всичко това ще се върне стократно обратно в степта и тя ще пламне от единия до другия край…

Ханът побледнял, но нито един мускул не трепнал на лицето му.

— Говори, жърау!

— Хората приказват, че тревата в степта ще отиде зян, а трябва да се прибере за храна на добитъка през зимата. Войната ще откъсне хората от божието дело. Бодилите и гладът отново ще дойдат в нашата степ. Тази война е нужна на хана и на султаните. Привличат ги богатите дворци и хареми на Бухара. Какво ще спечелят простите хора от тази война?!

— Говори, жърау!

— Не, мой хане, няма да ти кажа имената на хората, които приказват тези неща!

— Няма нужда, жърау! — ханът вдигнал дясната си ръка. — Тях ще ги доведат сега тука и ти сам ще решиш, дали са прави в своите съмнения.

Тауекел хан направил знак и се чул тежък звън на вериги. Петнайсетина стражи въвели в залата двама батъри. Ръцете и краката им били оковани. Това били прочутите братя близнаци Кияк и Туяк. Съвсем скоро ханът бил произвел двамата братя в минбасъ — хилядници. Те усърдно и предано служели на хан Тауекел, докато той събирал парченцата от Бялата орда. Кияк батър дължал на хана живота си. И ето че сега братята батъри се били провинили пред него.

— Ето ги хората, които сеят неподчинение сред воините в навечерието на боя! — посочил ги ханът. — Правилно е казано: „От пясъка не можеш да направиш камък, а от роби не можеш да съставиш ханство!“ Да не би само робска кръв да се пролее в утрешните битки? Малко ли знатни люде ще загинат в боевете? И може ли без война да се създаде държава?

Мъдрият жърау веднага разбрал каква е работата. Народните батъри се възвисявали като планини до снажните стражи на хана. На рамото на всеки от тях с лекота би седнал обикновен човек. Въпреки че били оковани, двамата се държали независимо. Пък и воинските знаци на хилядници не били откъснати от дрехите им. Хан Тауекел не бил толкова глупав и недалновиден, че преди такъв поход истински да се скара с хора, обичани от народа и от войската.

Ханът направил знак и стражата излязла.

— Ако не ви познавах лично, щях да си помисля, че в думите ви се чува звънтенето на златото на емира Абдулах! — казал Тауекел хан, обръщайки се към батърите.

— От душа ти благодарим, наш хане, че веднага не заповяда да отсекат глупавите ни глави! — рекъл Кияк батър и в гласа му прозвучала насмешка.

— И това може да се случи! — обещал ханът. — Но защо казахските батъри изведнъж са се загрижили за спокойствието на емира Абдулах? Кажи ти, Кияк.

— Ние сме казахи, хане!

— И какво?

— Ние сме обикновени казахи и чужда земя не ни трябва!

— Ами Абдулах?

— Нека само да приближи насам със своите лашкари и ти знаеш какво го очаква. Неведнъж вече сме го срещали в своите градове. А чужди градове не ни трябват. Не само ние — така говорят всички по четирите посоки на степта!

— Забравил си, батъре, какво се пее в древните песни за походите на къпчаците. Половината свят са покорили те и дори великият Рум е треперел от тях!

— Това са хански песни, повелителю мой!

— А славата?

— Това е ханска слава!

— А какво свое имаш ти?

— Родината, хане мой! И още петдесетина овце и четири камили, които пасат край моята черна юрта. Ако те умрат през зимата, защото няма сено, цялата слава на света, започвайки от Искандер, не ще спаси семейството ми от гладна смърт.

— А ти какво ще кажеш, Туяк батър?

— И аз съм като него… Ще добавя само, че ние лошо разбираме къде са узбеките, къде са казахите. Същите хора живеят и в нашите градове, и в техните, и в Туркестан няма семейство, което да няма роднини в Ташкент. Какво да деля аз, бедният батър Туяк, с някой беден като мен ковач от Бухара!

Само Жиенбет жърау усещал колко е разярен ханът. Лицето на Тауекел било пребледняло, хладен черен огън горял в очите му. Изведнъж устните му леко се свили от крива усмивка:

— Добре, мъдри батъри, които решават вместо хана си дали да има мир или война… Казвате, че имате роднини там, в Ташкент. И защо всеки ден стотици от тях бягат при нас от емира на Бухара?

Братята се спогледали.

— Там хората на емира дерат от тях по две кожи, а тук…

— Продължавай, батър! — властно заповядал ханът.

— А тук само по една и половина! — твърдо завършил Кияк батър, гледайки хана право в очите.

— Ще запомня дързостта ти, батъре… — глухо произнесъл ханът. — Но да оставим сметките си до по-добри времена. А сега ми кажи: не излиза ли така, че ти предаваш братята си в Ташкент, когато ги оставяш на произвола на лашкарите на емира?

Братята явно не очаквали такъв поврат в разговора.

— Какво пък, можем да им помогнем… — неуверено започнал Кияк батър.

— Ето видя ли! — ханът тържествуващо вдигнал ръка. — А когато превземем Ташкент, проклетият Абдулах няма да има от къде да напада нашите градове! Идете си с мир, батъри, и се гответе за поход в името на справедливостта!

Той извикал стражата и заповядал веднага да освободят от веригите двамата братя. Те мълчаливо се поклонили и излезли.

— Ето какви времена настъпват, мой жърау! — хан Тауекел се обърнал към певеца. — Ханът трябва вече не да заповядва, а да придумва народа си!

— Ти постъпи правилно, хане мой! — казал Жиенбет жърау.

— Да, те ще тръгнат към Ташкент… — криво се усмихнал Тауекел хан. — А после… Нека само после се опитат да застанат на пътя ми, когато тръгна към Самарканд, към Бухара, към Балх и към Хива. Да, аз ще отмъстя за онези унижения, които трябваше да изтърпя в двора на Абдулах. Ще изтръгна от корен проклетия му род, а него самия ще влача на примка из цяла Бухара. Великото знаме на Бялата орда ще се развява върху руините на Бухара и Самарканд. Ще препуснем към славата по пътя на великите си предци и земните царства ще умират под копитата на нашите коне!

Хан Тауекел не забелязал, че се е изправил на крака. Очите му били полузатворени, а думите излизали от устата му, изпреварвайки се една друга, като в трескаво бълнуване. Изведнъж той съзрял тревожния поглед на жърау и прекъснал речта си.

Ханът на Бялата орда бавно се отпуснал върху възглавниците.

— Учудват ли те заветните ми мисли, мой жърау?

Жиенбет отрицателно поклатил глава:

— Не, мой хане… Просто не мислех, че болестта ще те настигне толкова скоро…

— Каква болест?

— Ханската болест… Виждам много беди пред нас, мой хане…

 

 

През тази нощ започнала своя поход стохилядната казахска конница. Леко и тихо, копито в копито, препускали обучените в степта коне. В призрачния свят на луната проблясвали излъсканите щитове, белеели кованите боздугани, развявали се перата върху медните шлемове.

Те за два нощни прехода достигнали целта си и в едно ясно пролетно утро войската на Бялата орда обкръжила къщите и градините на Голям Ташкент като страшна проблясваща полуокръжност. Главните сили на Абдулах вече чакали край западните покрайнини на града. Самият емир препускал на белоснежен кон пред непобедимата си гвардия.

Хан Тауекел престроил войските си и тръгнал в настъпление. Лашкарите на емира не мърдали от местата си. В този момент глухо отекнали ъгловите кули на ташкентската крепост. Огромни, нагорещени до бяло камъни, се врязали в самата среда на казахската войска, оставяйки в нея дълги кървави отвори. Изплашените степни коне се пръснали на различни страни, обърквайки редиците на настъпващата конница. Не само тревата, но и самата земя горяла там, където били паднали гюлетата на „черните камили“. Казахските джигити още не се били опомнили, когато ударил втори залп. Кой знае как биха се развили събитията, ако гражданите, сред които имало доста привърженици на Баба султан, не били вдигнали метеж и не били пленили и четирите оръдия. Едновременно с това тайно била отворена малка задна врата, през която в града нахлули две хиляди джигита, начело с Кияк и Туяк. Тях ги познавали и обичали в Ташкент, а почти половината от отряда им била от ташкентски бегълци…

Като разбрал, че има опасност да бъде обкръжен, притиснат по фланговете от султаните Есим и Куджек, емирът Абдулах дал сигнал за отстъпление. Той мислел да се скрие в крепостта, но в този момент по стените й се появили казахски джигити. Един от тях опънал грамаден лък, но емирът Абдулах само криво се усмихнал. Крепостната стена била поне на три хвърлея със стрела от емира. Чуло се рязко свистене и закаленият връх пробил бронята почти до сърцето на емир Абдулах. От вярна смърт го спасил конят му, който се метнал напред.

— Това е той… онзи проклет стрелец! — изхриптял обляният в кръв емир и се свлякъл в ръцете на телохранителите си.

Да, това бил Кияк батър, който пазел тази закалена стрела за емира на Бухара още от времето на обсадата на Сауран.

Като чули за тежката рана на емира — пазител на вярата, — бухарските лашкари се втурнали да бягат. Хан Тауекел веднага пратил след тях свежа конница. Като сменяла конете, тя непрекъснато нападала отстъпващите, без да им даде да си поемат дъх. Така, преследвайки лашкарите, предните отряди на хан Тауекел нахлули в древния Самарканд.

 

 

В двореца, където някога Тимур Куция раздавал правосъдие, върху дървения резбован трон седял степният хан Тауекел. Знамето на Бялата орда с конските опашки се развявало на кулата. При хана влезли везири, командири, братята султани Есим и Куджек, многобройни придворни. Той обаче търсел с очи двамата братя батъри.

— Ето ги хората, осигурили нашата победа! — казал хан Тауекел. — Те се хвърлиха към врага като степни орли, както вълците преследват бухарските диви животни, както барсовете са готови за последен скок върху гърдите на издъхващия бухарски елен!

Ханът дал знак, донесли и сложили на двамата батъри най-скъпите кинжали от спечелената плячка. Дръжките им били украсени със скъпоценни камъни златен филигран. Върху плещите им сложили обшити със злато бухарски халати, към входа докарали два необикновено красиви и бързи коня от благородната бактрийска порода.

— Знамето на Бялата орда чака от вас нови подвизи! — казал им хан Тауекел. — Какво ще си пожелаете вие, славни батъри?

Както обикновено крачка напред излязъл по-словоохотливият Кияк батър и преклонил коляно:

— Джигитите от нашите хиляди — това са овчари, орачи и ковачи… Разреши ни, наш повелителю, да се върнем към своите занимания!

Тих и твърд бил гласът на простия батър, но той проехтял като гръм под високите древни сводове. А после в настъпилата тишина всички чули ясно как скръцнали зъбите на великия хан Тауекел…

 

 

Не на благороден бухарски елен, а по-скоро на ранен тигър приличал емир Абдулах, повелителят на Бухара. Той обявил всеобщо опълчение в Бухара, в Хива, в Балх, в Хорасан и във всички други подвластни земи. След по-малко от месец страшната бухарска армия опънала шатрите си край Зарафшан — точно на половината път между Бухара и Самарканд. Там при лекуващия се от тежката рана Абдулах пристигнал метежният му син Абдумумин. Той влязъл в голямата бяла шатра и паднал на колене:

— Прости ми, татко, за скръбта, която ти причиних със своя непокорен нрав и с поведението си. От днес нататък ще бъда най-почтителен син. Ето хляба и Корана — кълна се върху тях в преданост и синовно послушание!

Явно емир Абдулах наистина бил остарял, защото малка човешка сълза се показала в ъгълчето на окото му.

— Бог ми даде радостта на стари години да видя и да простя на единствения си син! — възкликнал той. — Смъртта може да дойде при мен още днеска — ще я приема безропотно, защото се изпълни най-заветната ми мечта. С мен е моят син и наследник!

Дълго разказвал старият емир на сина си за тънкостите и тайните при управлението на такава държава, като свещената Бухара. И тези тайни съвсем не били малко. После той посочил на сина си една пиала и го помолил да му сипе малко освежаващ гроздов сок.

Синът почтително изпълнил молбата му. Но Бог явно бил чул думите на стария емир, че е готов за смъртта „още днеска“. Защото, след като изпил от ръцете на единствения си син пиалата сок, хан Абдулах захъркал и паднал върху възглавниците. Абдумумин внимателно погледнал очите на баща си, обърнал клепачите му. После плиснал остатъка от сока в ъгъла, изплакнал пиалата и пак я напълнил до половината със сок. Като излизал от шатрата, предал на стражата да не буди емира, защото си почива.

Началникът на стражата се решил да влезе в шатрата едва привечер. Той се вгледал в подпряния на възглавниците хан и изтръпнал. Устните на светейшия емир били разтворени в страшната, позната на целия свят усмивка. Същата жестока, обещаваща смърт усмивка била застинала в мъртвите очи на управника…

Първи дотичал до своя поминал се баща Абдумумин, който в безкрайна синовна мъка се хванал за главата. Поливайки брадата си със сълзи, той лично затворил смеещите се очи на своя баща. Извиканите от него учени бухарски доктори установили, че „царят на царете и орлите е починал от спиране на сърцето“. През това време вече из цяла Бухара вървели слухове за пиалата с гроздов сок, подадена от сина на болния си баща…

Осем чифта черни като нощта коне били впрегнати в колесницата с праха на емира. В стотиците джамии на свещената Бухара моллите се молели за опрощаването на греховете му. Саркофагът бил спуснат под каменните основи на прочутия мавзолей на Накшбанди ходжа. Това се случило през 1006 година, или през 1598 г. от християнското летоброене. Още същия ден на бухарския престол засиял новият пазител на вярата — светейшият емир Абдумумин.

 

 

Не, не от божия гняв се изплашил казахският хан Тауекел, когато не се възползвал от толкова изгодната обстановка да нападне Бухара. Това било обяснение на тогавашните историци. Просто на следващия ден след прочутия пир в главния самаркандски дворец на хана му доложили, че двата отряда на братята батъри са поели обратно към родината. След тях тръгнали и много други отряди, водени от различни степни вождове. Чакали ги гладни семейства и прегоряла степна трева. Колкото и да бушувал хан Тауекел, нищо не можел да им направи. Той не се решил да накаже непокорните. Били прекалено много. И хан Тауекел дал знак да напуснат Самарканд.

И в Ташкент казахската конница се задържала за кратко, тъй като била съставена цялата от опълчение, и в безбройните степни чергарски поселения чакали главите на семействата. В самия град Ташкент, отворил някога вратите си за хан Тауекел, назрявало брожение. Данъците, определени от хан Тауекел, също не били малки, и без тях не можело да продължава войната. Начело на недоволните бил един от роднините на покойния Абдулах — някой си Хазрет султан. А Абдумумин чрез своите шпиони обещал на гражданите облекчаване на данъчното бреме. Така или иначе, но хан Тауекел отстъпил назад, в Туркестан. Оттук той внимателно следял всичко, което се случвало в Ташкентския вилает, като се намесвал колкото било нужно в неговите дела.

Не минали и шест месеца, когато Абдумумин бил заклан сънен в постелята си, а с него свършила и династията на шейбанидите на бухарския трон. Светейши емир станал Динмухамед от рода на избягали тук астрахански ханове.

Да, съдбата преследва отцеубийците, с тях обикновено свършват династиите. С кончината на хан Бердибек, убил баща си, свършила династията Бату в Златната орда. С Латиф, убил баща си — известния Улугбек, завършило величието на тимуридите. Същото се повторило сега в Бухара.

Само това чакал Тауекел хан. Види се, прав бил Жиенбет жърау, като говорел за особена „ханска“ болест. Този път той разбрал, че на опълчението не могат да се възлагат големи надежди. Народът е решителен и непреклонен докато защитава земята си. Ала отведени в чужда страна, народните батъри губят вяра в успеха. Затова пък врагът става десетократно по-силен на своята земя. За това е писано дори в древните книги, намерени в хранилищата на Самарканд. Своята земя е извор на сила за войската.

Това лято хан Тауекел приличал на котарак, който дебне мишка. Към постоянната му войска се присъединили съюзници — киргизки феодали и ханът на Южна Кашгария Абдрашит. Стохилядна войска отново тръгнала към Ташкент и Самарканд. Но този път не им отваряли вратите. Хората криели продукти и храна за конете. Всичко трябвало да добива със сила, а това не сплотява армията.

Освен това лятото се случило рядко сухо и горещо. Пресъхнали реките, снегът слязъл от планинските върхове. С хиляди загивали несвикналите с такава жега казахски коне от северните степи. Започнали и поголовни болести сред хората. Нощ след нощ бягали джигити от войската. Когато, обсаден от бухарската войска, в Самарканд бил ранен от случайна стрела Тауекел хан, той неволно си спомнил казахските народни батъри. Те не тръгнали с него в този гнетящ поход.

Тауекел хан изоставил пак Самарканд и със сериозни загуби потегли за Ташкент. Укрепил се в крепостта, той започнал да лекува раната си. В това време повечето съюзници го напуснали, а приближаващите бухарски войски плътно обкръжавали града. Все по-малко оставали свободните пътища на север, към степта. Накрая бил прекъснат и последният, който водел към Туркестан. Само най-верните хора, сред тях и любимата жена Акторгън, останали край умиращия хан…

В един от най-тежките дни на обсадата внезапно се чул страшен шум.

— Какво става? — с тих глас попитал хан Тауекел.

— Нападение! — отговорили му.

Да, многохилядни редове от бухарски лашкари от четири страни идвали към крепостта. Обсадните стълби лесно стигали до края на невисоките стени. Тук-таме били пробити дупки. Привикналите към свободна конна сеч казахски воини били принудени да се бият в пеши строй. Все по-близо и по-близо до ханския дворец се чували викове. Изведнъж всичко утихнало.

— Какво става там? Какво? — питал ханът.

Отворила се високата двойна врата и в ханската зала се втурнал грамаден воин, целият в прах и кръв.

— Това си ти, хан Тауекел… За тебе!

Щом изрекъл това, воинът рухнал на пода и притихнал. Ханът се надигнал от постелята, свалил бронята от лицето на воина. Това бил Кияк батър.

— За тебе сме дошли… Върви си от чужда земя, хане! — прошепнал батъра и мъртвешка бледност покрила лицето му!

— Да, ти се оказа прав, упорит батъре! — изхриптял хан Тауекел и от усилие кръв шурнала от гърлото му. Така и останал да лежи върху мъртвия батър…

И двамата ги погребали в Ташкент: хана и батър Кияк, родени и загинали в един ден. Благодарение на дошлата помощ, която довели братята близнаци, казахската войска имала възможност да напусне обсадения Ташкент. Ала се случило най-лошото: войската останала без предводител. Жолъмбет батър, който довел помощ от Туркестан, също бил ранен. Той предал цялата власт над войската на батър Туяк. Обидените многобройни знатни султани и батъри отказали да се подчиняват на сина на робинята.

Настъпил най-важният ден за обсадените. Туяк батър облякъл бронята и шлема с пера от бухал, както се полагало на командващия, и решително възседнал коня. Изведнъж видял до себе си дребна фигурка с блестяща броня и хански шлем. Пък и конят бил ханският — бял на петънца, любимият боен кон на хан Тауекел.

— Да тръгваме, батър! — със звънък глас казал конникът и пооткрил лицето си. Това била Акторгън — любимата жена на хан Тауекел, която се ползвала с огромно уважение сред цялата казахска войска. Със своето присъствие редом до незнатния батър тя сякаш признавала неговата власт над войската от името на мъртвия съпруг. Стреме до стреме те се отправили към бойното поле.

Тук, на североизток, се решавали съдбите на обсадените. Младият Есим султан, станал хан на Бялата орда, задържал лашкарите от южната страна, а Куджек султан — от западната. Но именно на североизток, където се откривал пътят към Туркестан, Динмухамед и неговият военачалник Бахимухамед султан съсредоточили отбраните си сили. Пак, както някога при обсадата на туркестанските градове, в еднакви хиляди, на еднакви коне, се построили бухарците. Плашещи със своята мощ и сила, по фронта се носели конни отряди. Изглеждало, че в движение могат да размажат всеки противник, още повече отстъпващите им по брой степни отряди останали без ръководство. Внимателно ги следели иззад многобройните ташкентски дувари казахските джигити. Въпреки пристигналото подкрепление, настроението им явно спаднало. Смъртта на хана винаги е предвещавала нещо лошо в степта.

Ето лашкарите плътно стегнали редовете, приготвени за страшна атака. Още минута — и те ще се хвърлят напред като неудържима лавина. И изведнъж през дупка в дувара на бойното поле излетял конникът с ханския шлем с перата и на познатия на всички бял кон. За миг се стъписали и казахските джигити. Какво е това: сянката на хана на Бялата орда, когото бяха погребали днес заедно с Кияк батър в големия ташкентски мавзолей? А ето и сянката на убития батър язди след хана…

— Арруах! Арруах! О, дух на мъртвите!

Яростният звънък вик на Акторгън се разнесъл из цялото поле. И в тази минута след нея се хвърлили казахските джигити. Като страшна лавина се носели те със своите родови възгласи:

— Акжол! Акжол! О, боже!

— Уйсун! Дулат! Борибай!

— Кара ходжа! Кабанбай!

— Бекет! Шакабай!

Те извиквали имената на загиналите преди сто, двеста, триста години известни батъри и воини, призовавайки на помощ духът им. Само в изстъпление, отивайки на смърт, е позволено на воините да извикват тези свети за степните хора имена. И отбрани хиляди лашкари трепнали, взели да обръщат конете. Тези, които се помъчили да се съпротивляват, били смазани и стъпкани в земята. Но вече бързали на помощ на лашкарите съседите от фланговете. Битката се разгоряла с нова сила и трябвало Туяк батър с шестима верни джигити да отбранява храбрата Акторгън от обградилите я многобройни врагове…

В една обща тълпа се превърнала битката. Вече се биели както сварят. Хиляди хора, проклинайки часа, в който са се родили, в този ден предали Богу дух. Неколкократно по-големите сили на лашкарите щели да отблъснат казахските воини, но пристигнал самият Есим хан, който победил на своя фронт. До късна вечер не спряла безмилостната сеч и завършила едва тогава, когато враговете престанали да виждат един друг.

На следната сутрин полковете бухарски лашкари взели в походен строй да се изнасят към Самарканд, оставяйки по пътя бойни отряди. Като видял това, по същия начин постъпил и Есим хан. Той разположил отряди до самия Ташкент и с войската си се отправил в своята столица — Туркестан. По такъв начин Ташкент оставал под непрестанното му наблюдение…

Дълго време после Ташкент бил полусамостоятелен град. Тъй като към Ташкентския вилает били и земи на казахските родове от Големия жуз — катаган и шанъшклъ, Есим хан назначил за управител на града потомъкът на тези родове Турсунмухамед, който се бил отличил по време на последната военна кампания. Новият хаким се заклел във вечна вярност към Бялата орда като вдигнал над главата си хляб и Корана. Било определено и колко злато, а също ориз, сушени кайсии и стафиди трябва да се доставя всяка година от Ташкент в Туркестан. Скоро двайсет и две годишния Есим вече бил формално провъзгласен за хан и в знак на това бил вдигнат на бяла постелка от представителите на повечето казахски племена и родове…

След това Есим хан откарал от Ташкент и погребал в Туркестан останките на големия си брат — хан Тауекел и всички загинали с него батъри, в това число и Кияк батър. На камъните близо до мавзолея на Ходжа Ахмед Ясави били изсечени имената им…

 

 

Отдавна завърши разказа си за отдавнашните времена Бухар жърау. Двамата — мъдрият певец и славният батър Богембай — не спяха и безмълвно гледаха догарящите въглени в огъня. Мнозина не спяха редица нощи в това страшно време.

— Разбра ли смисълът на това, за което ти разказах? — попита накрая жърау.

Богембай, без да отрони дума, кимна с глава.

— Виждаш ли колко различен човек се е оказвал багадур Тауекел през различните периоди на живота си… — Бухар жърау вдигна палец. — Всеки човек иска да остане добър в паметта на потомците. Народната памет е главен съдия. За това, че Тауекел се отдръпнал в родната степ от потисника емир, тя ще му отдаде дължимото, но ще го осъди заради кървавия поход в чуждите земи. Той е най-добрият пример за това как несправедливото дело ражда неморални постъпки. А Кияк батър ще остане в народната памет чист и светъл, тъй като у него не е имало ханска алчност към чуждата земя. И неговият правнук — ковачът Науан — не искал чуждото. Той умрял на стените на родния град, за да го защитава от грабителите. Такъв е всеки народ, батъре мой. А ако бъде дадено на всеки народ правото да решава съдбините си, то в света нямаше да има войни!

Така и не затвориха очи чак до разсъмване и мислеха за едно и също.

 

 

След предаването на Туркестан станът на хана на Средния жуз Абълмамбет се местеше от място на място. Сега се намираше на брега на езерото Теликол, където се събират границите на чергаруващите от трите жуза. Тъкмо тук, съпроводен от петстотин млади джигити, пристигна батър Богембай. С него беше и присъединилия се по пътя мъдър певец Бухар жърау, който в това трудно време не седеше на едно място нито един ден.

Едва пристигнаха и яздещия от запад вестоносец донесе в стана тревожна новина. Най-жестокият и своенравен от джунгарските нойони — братът на Събан Раптан Лола Доржи — беше нарушил негласното примирие и като се възползва от това, че ханът на Малкия жуз Абълхаир беше зает да се бори с калмиките край Волга, бе нападнал аулите покрай Сърдаря на родовете тама и табън, изгорил повечето от тях и заграбил много добитък и пленници. Незабавно бяха изпратени ертоули — разузнавачи. Скоро те се върнаха с вестта, че, след като извършила страшен разгром в низината на Сейхундаря, джунгарската войска се разделила на две части. Един отряд от три хиляди конника откарва огромни стада добитък към своите поселения в низината на Ил, а друг — двехиляден отряд — откарва казахските пленници за продан в Хива.

Веднага джигитите от аулите около Теликол се развълнуваха, взеха да приготвят конете, да точат бащините саби-алдаспани. И батърът Богембай незабавно се отправи към ханската юрта.

— Бог ще ни накаже, хан Абълмамбет, ако позволим да изпратят братята ни в робство! — каза той, гледайки твърдо в сивите немигащи очи на хана от Средния жуз.

— Казаха ми, че сред заловените от джунгарите е и родната сестра на хан Абълхаир… — Абълмамбет спокойно почеса челото си. — Пък и аулите на Малкия жуз са разорени. На Абълхаир е поверена защитата им…

— Ама Абълхаир сега е нейде край Едил и воюва с калмиките! — възрази батъра.

— Той винаги казва, че никой в степта не може да се сравни по бързина с неговите коне. Нека сега се опита да догони джунгарите!

В гласа на хана на Средния жуз се чуваше явно удовлетворение от това, че по-способния съперник е попаднал в беда!

— Тогава аз сам ще поведа джигитите! — извика Богембай.

— Като хан ти забранявам да правиш това! — Абълмамбет вдигна дясната си ръка. — Няма да се карам сега с контайчи, когато имаме малко войска…

В това време се чу спокойният глас на Бухар жърау, който влезе след Богембай и сега стоеше на прага на юртата:

— А ти не се карай, хане на Средния жуз. Кой знае, дошли ли са в твоя стан джигитите на Богембай или по пътя са чули лошата новина и сами са обърнали конете към разбойниците на Лола Доржи!

Разяреният хан с цялото си тяло се обърна към жърау. Ако имаше възможност, той отдавна би се разправил с вечно несъгласния батър, пък и с този самоуверен певец. Ала някаква неизвестна сила вечно стои зад тях. Само се опитай да предприемеш против тях, и веднага ще се развълнуват, ще се разбунтуват всички аули наоколо. Кой знае как може да завърши това за него самия.

— Добре. — Ханът махна с ръка. — Ако победите джунгарите, толкова по-добре за вас, но не чакайте подкрепа от мене!

След пет дни половинхилядния отряд на батър Богембай се натъкна на следа от дженгайски керван. Ертоулите доложиха, че джунгарите са съвсем наблизо и се движат в походен строй.

— Аз бях първият, дето исках да преследвам грабителите, — каза Бухар жърау. — Но помни, батър, че ние сме четири пъти по-малко. Твоите воини са юноши, а джунгарските конници са опитни бойци!

Богембай не можа да отговори. Всички неволно замълчаха. Поривът на степния ветрец донесе нечий слаб печален глас. Това беше не песен, а стон.

Към самотния глас се присъедини втори, трети. Чуваше се, че пеят много хора — мъже и жени. Неизразима мъка и скръб имаше в песента им. Те пееха „Елим-ай“.

Цял керван мъка се спуска от планината Каратау,

и до него бавно върви сираче-камилче…

Потъмня изведнъж небето в очите на казахските воини. Тъжната мелодия също като вълк загриза душите им. Ръцете неволно се отпуснаха върху дръжките на мечовете и сабите. От единия до другия край шепнешком беше предадена командата на Богембай и джигитите се разпръснаха, спотаиха се зад върховете на хълмовете. Долу под тях се извиваше древен робски път. На това място хълмовете се раздалечаваха и напред се виждаше горчиво-солената пустиня Уст Урта. Някъде там, в мъглата беше Хива със стария „пазар на сълзите“, където се купуваха роби за работа в рудниците, а робини — за харемите на целия Изток.

Показа се конен отряд джунгари, а зад тях сякаш дълга черна лента пълзеше робски керван. Ридаеха майките, разлъчени с децата си, плачеха лишените от родители момченца и момиченца. Конниците с дълги бичове подкарваха изоставащите. Пред отряда на грамаден космат кон яздеше свиреп джунгар — огромен, широкоплещест, досущ като каменна планина. Железен шлем като котел закриваше кръглата му остригана глава, дългите мустаци стигаха чак до ушите му, в големите черни очи бяха кръвясали. Чак до земята стигаше закачена отстрани тежка сабя. Това беше Лола Доржи — един от най-кръвожадните джунгарски пълководци. Зад него в две редици яздеха воини — също такива навъсени, свирепи, въоръжени до зъби…

Богембай батър чакаше, докато в дефилето между хълмовете изпълзи половината керван. Той се канеше да удари челния отряд и да се разправи с него, докато останалите разберат каква е работата. Нови и нови пленници заедно с охраната напускаха дефилето. Лола Доржи вече се изравни с възвишението, зад което се бяха скрили казахски джигити. Ясно се чуваха думите на песента:

О, колко тежко е да останеш без родина…

Сълзи закриват белия свят!

Богембай батър така и не успя да даде команда. От тълпата се отдели млада жена с разчорлени коси. Част от косите й, също като на другите жени, беше оскубана и кръвта се беше спекла по главата й — джунгарските конници имаха навика да хващат жените за косите и да ги влачат след конете по земята. На ръце държеше кърмаче. Тя го сложи на земята и взе да го повива. Щом забеляза това, един от джунгарските пазачи се доближи зад нея. Жената видя сянката на косматия кон и се обърна уплашена. Вече беше късно. За продан в Хива на джунгарите не им трябваха малки деца, кърмещата майка беше по-евтина. Без да пророни дума, пазачът отпусна надолу дългото джунгарско копие, прободе детето и като го вдигна нагоре, прехвърли жалкото, още треперещо телце зад хълма. Детенцето можа само тихо да изплаче. То излетя в синьото небе и пеленките му се развяваха от вятъра. Пазачът гръмко се разсмя и заедно с него, зарадвани от шегата му, се разсмяха с грубите си гласове всички нойони и воини. Дори на лицето на Лола Доржи се появи нещо като усмивка. Но ако бяха видели къде е паднал окървавения труп на детето, нямаше да се смеят. Точно сред казахските воини се удари в земята още потрепващото кълбо човешка плът…

— Убиец! Кръвопиец!

С рев на ранена тигрица майката се хвърли към пазача и той я разсече със сабята си на две. Цялата невъоръжена тълпа пленници в същия миг се хвърли към своите мъчители. Джунгарите бяха принудени да се отбраняват от тях с камшици и саби. Облак прах се издигна над мястото на схватката. Джунгарите не забелязаха как без нито един вик, страшни в своето безмълвие, върху врага се стовариха джигитите на Богембай батър.

С пълна сила от планината заедно с коня си връхлетя върху кървавия нойон Богембай батър. Страшният батърски боздуган с железен накрайник се стовари върху главата му и Лола Доржи така и не разбра кой го е изпратил на оня свят.

— Акжол!

— Богембай… Акжол!

Цялото дефиле се огласи от яростния казахски вик. Притиснати от хълмовете, джунгарите не можаха да организират отпора и се мачкаха един друг. Само двеста конника успяха да се откъснат и да се отдалечат в степта. От техните разкази излизаше, че ги е нападнала едва ли не стохилядна казахска войска. А това дефиле, както и много други в казахската степ, от тогава се нарича Калмак кърлган, което значи „Дефилето на джунгарската смърт“.

Джунгарите бягаха на групи по пет-десет конника. Но зоркото око на батъра забеляза, че след един от бягащите джунгари се влачи привързано с ласо за тялото на коня тяло. Богембай батър пришпори коня си в галоп. С мощни скокове той настигна разбойника. Изсвири във въздуха тежък боздуган и джунгарът, заедно с коня си, се просна на земята. Батърът преряза ласото и видя девойка с разкъсана скъпа рокля.

— Познавам те, ти си сестрата на хан Абълхаир! — каза той и скочи от коня.

— А и си батър Богембай! — каза тя.

Така беше наистина. Това беше сестрата на хана — красавицата Сакипжамал. Джунгарите я заловиха, докато гостуваше при роднини в аулите край Сърдаря. Докато я докара Богембай батър при яздещия насреща им хан Абълхаир, тя вече заяви, че иска да се омъжи само за своя спасител. Така беше от векове в степта — този, който е спасил жена от смърт или позор, има предимство пред другите въпреки своя произход. И макар да не беше от знатен род батър Богембай, самолюбивият хан трябваше да се съгласи с годежа. Освен това в предстоящата борба за власт и влияние в степта той разчиташе на известния батър Богембай и неговите джигити…

Да, борейки се с джунгарите, хановете и султаните и на трите жуза продължаваха да си съперничат за власт над степта и това отслабваше съпротивата срещу завоевателите. Обиден от хан Абълмамбет, батър Богембай пет години прекара в Малкия жуз. Неведнъж той участва в схватки с джунгарските отряди и славата му се носеше из цялата степ. Един ден получи писмо от султан Абълай. Султанът му предлагаше да се върне и да служи при него. От всичко личеше, че прославеният султан се готви за истинска голяма война с джунгарите. Батърът реши да отиде.

В същия ден Богембай батър получи послание и от новия си тъст — хан Абълхаир. Явно, подразбрал за писмото на Абълай, ханът на Малкия жуз искаше Богембай батър незабавно да пристигне заедно с отряда си в неговия стан, който беше на три конни прехода разстояние.

— Какво да правя, мъдри жърау? — попита Богембай батър Бухар жърау, който живееше при него.

— Върви при Абълай — отговори жърау. — Там е по-близо до джунгарите. Но не тръгвай веднага. Нека да отидем да видим какво иска от нас ханът на Малкия жуз. Може би и той се е решил на голяма война с джунгарите.

II

Като степен пожар преминало джунгарското нашествие по казахските земи. Били завладени огромни земи, градовете Туркестан, Ташкент, Сайрам, Созак. И също като степен пожар то продължавало да тлее, за да избухне наново при първия порив на пролетния вятър. Казахските опълчения и отделните отряди, без да имат общо ръководство и подкрепа, неведнъж нанасяли тежки поражения на войската на контайчи. През 1729 г. на брега на река Булантъ — приток на Саръса — хан Абълхаир и Тайман батър напълно разбили завоевателите и ги принудили да бягат. Същото се повторило и на бреговете на реките Картал и Ил, където казахските отряди, водени от батърите Кабанбай и Баян, нанесли поредно поражение на едно от крилата на джунгарската войска. В степта се случвали стотици сблъсъци с променлив успех. Но това не водело до някакъв изход. Контайчи Галден Церен с желязна хватка се бил вкопчил в завоюваните земи. Джунгарските поселения се разполагали по казахската и киргизката земя, а нейде зад високите планини доволно потривали ръце китайските чиновници. Всичко вървяло по начертания някога от Богдъхан план. Два глупави тигъра се биели помежду си, можело лека-полека да бъдат избутани от водопоя…

Русия внимателно следяла развоя на събитията. И когато хан Абълхаир през 1725 г. изпратил свой приближен в Петербург с предложение казахите и каракалпаките да бъдат взети „под поданството на Русия“, това било прието там като отдавна чакано обръщение.

За разлика от други колониални държави, Русия обикновено водела източната си дипломация с помощта на хора, близки по култура и религия до жителите на териториите, които искала да завладее. И този път за преговори с хан Абълхаир бил изпратен татарският молла Максут Юнус. По-късно в Петербург от хан Абълхаир били изпратени нови пратеници, предвождани от Койбагар Кобек улъ, които молели за ускоряване на присъединяването към Русия, а също и да бъде разрешено на казахите да чергаруват между Волга и Жаик, а също и да търгуват на руска територия.

Царската дипломация не бързала, разбирайки, че подкрепата на едната страна би означавала разрив с другата. Водели се дълги преговори за условията на присъединяването и различните облаги за двете страни. Хан Абълхаир, на свой ред, разбирал, че на джунгарите „не можеш да им обръснеш мустаците с брадва“ и карал пратениците си да бързат. Едва когато джунгарските пълчища нахлули на територията на Малкия жуз, царица Анна Йоановна с официално известие до своите министри в отговор на посланието на хан Абълхаир от 8-ия ден на месец наруз, което ще рече месец март 1730 г., с молба да „се застъпи за казахите“, на 19 февруари 1731 г. издала указ за приемането на Малкия жуз в състава на Руската империя. Този указ в стана на хан Абълхаир в Иргизе бил доставен на 5 октомври 1731 г. от руския пратеник — покръстения татарин А. М. Тевкелев. С подписването на този указ започнал нов период в отношенията между казахските ханове и царското правителство от една страна, и между руския и казахския народи — от друга.

През същата година, след този указ, ханът на Средния жуз Самеке също се обърнал към Анна Йоановна с молба „да приеме казахите от Средния жуз под покровителството на Русия“, а след две години, тоест през 1733 г., султаните и бийовете от Големия жуз Кодар бий, Тюля бий, Сатай батър и Буляк батър, на свой ред, изпратили в Петербург Кангидъ батър право при Анна Йоановна с молба да даде на тях и на подчинените им родове руско поданство.

Наред с джунгарското нашествие голяма роля за решението на хан Абълхаир изиграло и желанието му с подкрепата на Русия да стане хан и на трите жуза. Джунгарите обаче и след указа на царицата продължавали войната, а многобройните казахски султани и бийове от другите жузове взели да обвиняват хан Абълхаир в измяна. Един от главните противници на Абълхаир бил султанът от Средния жуз Барак.

Сега, три години след указа за присъединяването към Русия, пратеникът Тевкелев отново се очакваше в Иргиз, където по това време се намираше станът на Абълхаир. За срещата с него и за постигане на единство хан Абълхаир по-отрано беше поканил при себе си най-знатните и най-важните хора, сред тях и много негови противници. Бяха поканени най-отличилите се във войната с джунгарите султан Барак, батърите Тайман и Богембай. Двамата враждуващи помежду си батъри бяха пристигнали с малки отряди джигити, обичайни в такива случаи, а Барак султан беше довел като свита значителен отряд конница. Освен това, кой знае защо, той беше взел със себе си в ханския стан и багадура Серен Доржи, с когото, освен със заклетия си враг джунгарския контайчи Галден Церен, беше воювал цял живот. Пристигналите гости гледаха изумени огромния мълчалив джунгарин. Всеки друг, но не него очакваха да срещнат тук…

Въпреки летния зной, крилата и на трите белоснежни юрти, поставени една до друга и съставящи лятната резиденция на хан Абълхаир, бяха спуснати. Дори долната част, която се оставяше вдигната за проветрение, беше плътно закрита с плътна постелка. В средната юрта, извезена отвътре със сребро, седяха двамата батъри, султан Барак, джунгарски нойон и самият хан Абълхаир. Освен тях в главната юрта останаха малкия син на хана Ералъ — миловиден русоляв джигит с лек мъх над горната устна, а до входа стояха и двама телохранители с извадени саби…

Къде по-добре е в лицето на прославен батър да имаш приятел, а не враг. За това си мислеше сега батър Богембай, докато седеше в шатрата на хан Абълхаир. Точно срещу него седеше, опрял лакътя си на възглавница, Тайман батър от Малкия жуз — негов отдавнашен съперник.

И двамата бяха вече над четиридесетте, а враждата им се точеше от времето, когато се видяха за пръв път като млади джигити… Като острие на кинжал беше тази вражда, пронизала целия им живот…

Не, не пролятата роднинска кръв беше между тях, а това, което винаги е разделяло самолюбивите и горди чергари — съперничеството. Там, където уседналия жител само ще се усмихне и няма да вземе да спори с явно по-силния или по-способния, чергарят ще се мъчи да го надмине и най-често приема своя неуспех като лична обида. Именно такова съперничество, в каквото и да се проявяваше то, става причина за люта вражда между двама достойни хора.

Така се случи и с тях. Някога техните родове се местели от място на място тук близо — по границата между Средния и Малкия жуз. Тогава и между жузовете още нямало такава задълбочена от много последващи събития вражда. През суровите казахстански зими с непрекъснати виелици техните аули заедно се спотаявали в гъстите гори-туги на великата река Сейхундаря. И срещата им след дългото знойно лято винаги се ознаменувала с всеобщо пиршество и състезания по всичко, подобаващо на батърите: конни надбягвания и игри, стрелба с лък и песни…

Именно по време на онази фатална среща нямащият равен на себе си по богатство Хисан бий от рода божбан извършил обреда обрязване на единствения си син. Хисан бий бил известен в цяла Средна Азия търговец и търгувал основно с казахските номадски селища. Именно затова той устройвал съответстващия за този случай празник в главните казахски аули, пристигнали на Сейхундаря. И именно на празника легендарният батър Богембай се спречкал с тигроподобния батър Тайман. Ако не бил празникът, те още там биха се били хванали не на живот, а на смърт. Но, прикривайки обидата си един към друг, вече двадесет години двамата я подхранвали с разнасяните от „добри хора“ слухове. По-страшни от изстреляна от засада отровна стрела са тези слухове в степта… Но ги връхлетяло джунгарското нашествие и двамата батъри застанали рамо до рамо, като че ли нямало нищо между тях и винаги били редом срещу общия враг.

И ето сега, като седели един срещу друг в бялата шатра на хан Абълхаир, те се гледали в очите… От дясната страна на хана, по-горе от тях, седял на една възглавница отрокът на Шагай — знаменитият султан от Средния жуз Барак батър. Заради свирепия му характер и решителността му го наричат още „Сивия Вълк — Барак“. А от ляво на хана седял посланикът на сегашния джунгарски контайчи Галден Церен — знаменитият нойон Серен Доржи. Десет години вече били изминали от времето на първата година от „великото бедствие“ и от време на време от контайчи пристигали пратеници с предложения да се покорят…

— Това е то, Абълхаир хан… — фамилиарно се подсмихнал султан Барак, показвайки, че не смята Абълхаир за по-висшестоящ от себе си, и със замах завъртял мустак. — Така е… Сега аз разбирам защо си ни извикал през девет планини в десета. Щом царицата отново изпращала твоя Теупкел (той нарочно измени името на руския посланик и то прозвуча по казахски като оскърбителна фраза „Иди и го ритни!“)… Щом като го е изпратила, значи твоята молба от преди три години не й стига. Вярно ли е това, а?!

— Очевидно ти си прав… — Абълхаир говорел спокойно, като че ли не забелязвал тона на Барак султан. — Само моето обещание, както се вижда, действително се оказа малко за една жена царица. Но когато на нашия разговор присъстват чужди хора…

— Ти защо замълча, хан Абълхаир, никога никого не притесняваш с думите и действията си! — възкликна Барак султан. — Говори, не се притеснявай, ако не днес, то утре, все едно нашите разговори стават известни на цял свят. А Серен Доржи, макар и да е доверен пратеник на контайчи, е и мой най-добър приятел. Говори!

Абълхаир се подсмихнал:

— Тъй като са ти са появили такива приятели, то може да се мисли, че и самият контайчи не е лишен от твоето благоволение. Да не си станал вече и негов родина, султане?!

— Не се смей, хан Абълхаир. Щом казвам, че Серен Доржи е не просто роднина, а мой близък човек, то значи това е така!

Хан Абълхаир помислил малко и съгласяващо се кимнал… Да, той знаел, че и при джунгарските контайчи не всичко било наред. Колкото по-твърда е първоначалната власт, толкова по-свирепи са разприте. Като наследство от предците си контайчите получили навици да се давят като вълци едни други. Все по-силни били слуховете за това, как контайчи Галден Церен отстранил от пътя чичо си и законния наследник Шуно Дабо. И това, че тези противоречиви слухове имали основание, добре знаел също тук седящият батър Богембай. Някога в битката при река Бадам той само ранил багадура Шуно Дабо, а го убил собственоръчно Галден Церен.

Степта се пълнила със слухове. Но не бивало да се вярва само на слухове. В туркестанския щаб на контайчите има хора, изпращащи при него тайни вестоносци след всяко важно решение, прието от Галден Церен. На две групи били разделени сега джунгарските нойони. По-прозорливият и опитен Галден Церен пуснал цялата своя войска на страната на казахите. А групата на младите нойони отдавна вече искала да увлече след себе си джунгарските тумени надолу по течението на Иртиш, към руския Сибир. На всеки курултай те все по-силно крещяли, че великият наследник „Потрисащият вселената“, непобедимият хан Даян, бил от рода чорас. И предците на този основател на ханството са родом от Сибир. Гробовете на предците настойчиво викали при себе си славните багадури от Джунгария.

Хан Абълхаир не по-зле от контайчи Галден Церен знаел кой подшушвал на младите кресльовци необмислени речи. Руските военни отряди някъде далеч на изток били излезли вече до манджурските земи, откъдето били родом сегашните покорители и властелини на Поднебесната империя. В океана, откъдето изгрява слънцето, плавали вече руски кораби. Ето защо мъдрите китайски съветници контайчи с всяка измината година все по-настойчиво обръщали муцуната на джунгарския тигър към Сибир, та той да можел да прегризе вената на дългата ръка на жената царица, протегната към океана. „Поднебесната империя е средата на света — казвали те. — А нима не принадлежали по право на средата на света и неговите покрайнини?!“ Рано или късно самите те мислили да построят свои крепости в необитаваните сибирски простори. Какво пък, нека засега джунгарските тумени обезлюдяват тези земи, а след това самите те могат да бъдат изтласквани все по-нататък, до другия океан.

Но контайчи Галден Церен при цялата си самоувереност разбирал, че руската част не му е по силите. Къде по-спокойно и уверено се чувствал той в разкъсаната и обезсилена страна на казахите. Тук той намислил да създаде велико ханство. Половината от тукашните хора предполагал да унищожи, а втората половина да накара да се влеят в неговата войска и вече после да ги пуснел да завоюват света, както направил това някога неговият рижобрад прародител.

Но младите нойони не се укротявали. Ставайки врагове на контайчите, те започнали да търсят съюзници сред казахските султани. Наскоро Барак султан дал дъщеря си за жена на този същия Серен Доржи — един от най-влиятелните джунгарски нойони, прекия правнук на самия Даян хан. Хан Абълхаир знаел, че контайчи е изпратил този неспокоен нойон — пратеник при казахите, — като на заточение. А Серен Доржи използвал своето продължително пребиваване при султаните от Средния жуз, за да ги настрои срещу присъединяването към Русия. Ненавиждащият хана Абълхаир султан Барак и неговите поддръжници се съгласили с идеята за съвместен с джунгарите поход за завладяването на Сибир. Такава политика била самоубийствена за казахите.

— Аз нямам нищо против нашия с тебе гост и роднина, драги ми приятелю Барак султан… — казал хан Абълхаир, засуквайки мустак. — Казахите имат поговорка: „Кажеш на приятел тайна, а той също има приятели“. Та не е ли по-добре да говориш без препредаване, а веднага и на двамата…

Барак султан разкривил устни, което за него означавало, че се усмихва. „Откога змеят Абълхаир е започнал да ме причислява към своите приятели?“ — неуверено си помислил той и кимнал с глава.

— Добре, аз съм доволен от твоето решение… Сега ни кажи, а също така на своите приятели и родители, с каква цел идва при теб забравилият вярата си Теупкел? Кого се кани този път да ритне с крак: мен или Абълай? Чие месо искаш да му хвърлиш сега? И няма ли за всички нас да се превърне в гроб крепостта Орск, която започнали да строят редом с нашите крепости руснаците? Неслучайно на казахски „ор“ е ров!

На упрека на Барака „Чие месо искаш да му хвърлиш този път?“ имало какво да каже и Абълхаир. Съвсем наскоро пратеници на Големия жуз Оралбай и Орзакелда пристигнали при него с молба да им ходатайства пред Анна Йоановна по повод даване руско поданство на Големия жуз. Хан Абълхаир би могъл да каже на султана Барак за това желание на народа. Но се сдържал. Абълхаир разбирал, че това само разпалвало ненавистта на Барак към него и родовете на Големия жуз.

Крепостта Орск била най-близо. Надявайки се на нея, Абълхаир, както и всеки друг хан, си мислел, че при наличие на руска подкрепа не само могат да отхвърлят джунгарите, но и да установят власт над всички жузове. И тъкмо по това време започва строителството на крепостта, което ръководи генерал Кирилов заедно с Тевкелев. Абълхаир бил изцяло наясно с обстоятелствата и карал руските власти да побързат със строителството. С нетърпение очаквали изграждането на крепостта и разположените наблизо казахски номадски станове, като се надявали да намерят в нея защита от непрекъснатите джунгарски набези. Но, знаейки настроенията на някои султани, хан Абълхаир не демонстрирал своето желание да ускори строителството на Орск.

— Какво, пак ли както миналия път, със зурна и карнай ще посрещате своя Теупкел? — злобно се осведомил Барак султан.

— Да, както се полага при среща на официални пратеници от всяка могъща държава! — спокойно отговорил Абълхаир. — Ние никога още не сме били невежливи даже с по-малко значителни гости!

— Но твоят гост е забравил вярата на предците си! — хладно казал Барак султан.

— Твоите гости понякога въобще нямат нищо общо с правата вяра! — отбелязал хан Абълхаир, намеквайки за шаманското вероизповедание на Серен Доржи. — Ще ни каниш ли на празника по случай обрязването на внука ти, султан Барак?

Барак султан прехапал устната си, повече не продължил да се сдържа и с ярост в гласа заявил:

— Я кажи по-добре, какво донесоха твоите богати подаръци на жената царица, хан Абълхаир? Много ли подаръци получи ти в замяна? На всички подаряват от нея подаръци, от твоята властелинка: и на астраханските калмици, и на бухарците, и на башкирците, които ограбват нашите станове, и на същия този контайчи! А всички те както преди терзаят страната на казахите и твоята жена царица даже дума не им продумва! А Орск ти е нужен за власт над нас, великите султани!…

— Да, така е! — отговорил хан Абълхаир.

Султан Барак трепнал от изненада…

Само преди година същият този Тевкелев, който много е направил за присъединяването на казахските земи към Русия, писал на царската Чуждестранна колегия: „Както Киргиз-кайсацката орда, така и калмиците и башкирците са на едно и също равнище на развитие. Всички те са диваци и невежи… Ако някой от тях се разбунтува срещу Руската империя, то другите могат да бъдат използвани срещу него. В такъв случай ние не носим никаква отговорност и нашата съвест остава чиста…“ Руският царизъм несъмнено е използвал целия арсенал на колониалната политика, включително и старото като света правило „Разделяй и владей!“ Но въпреки всичко присъединяването към Русия било единственият път към бъдещето. Всички останали пътища, включително и съюза с джунгарските нойони, означавали национална гибел…

— Каква е тогава разликата, кой ще ни управлява — орисите или джунгарите?! — отново креснал Барак султан.

— Контайчи не е оставил живи хора върху завзетите от нас земи. Той управлява мъртвите!

— А орисите?

— Ориските търговци засега все още идват при нас с кервани…

— А кога след тях ще дойдат войниците?

— Ще видим… — Хан Абълхаир отново изгледал накриво нойона. — Той си спомни пословицата: „Все по-добре е да служиш на лъва, отколкото на чакала“.

— Но защо тогава този лъв не пуска нокти в наша защита?

— Заради теб и твоите приятели, султан Барак!

— Как да разбирам това?

— Кой през по-миналата година е разграбил руския керван, вървящ към Бухара? А другият керван, който миналото лято отиваше в Ташкент?! Отговаряй, султане! Или може би на тези степни разбойници, които са направили това, не са им били нужни толкова самоварите, които са карали руснаците, колкото им е трябвало да ме разсърдят с царицата?! Кажи де, султане!

Става дума за големите кервани, съпровождани от воински части под командването на полковник Гарбер и майор Милер. Първият керван бил разграбен близо до Астрахан, а вторият — на половината път от Оренбург до Ташкент.

Няма лято, през което да няма такива нападения на руски кервани и по бреговете на Иртиш и Ишим…

— Ти си мислиш, хан Абълхаир, че ако бъдат пропуснати керваните на царицата, при нас ще настъпи мир и радост? — Барак султан за първи път станал сериозен и в гласа му имало печал. — Нали казват за лисицата, че тя си е виновна, че има красива шуба. Ние пък си имаме богата земя. Шуршутите сънуват как след джунгарите на нея ще се заселят те. За какво тогава да се възбужда апетита за нея на жената царица?

— Половината от нашата степ вече е застлана с бели човешки кости. Ако още малко се забавим, цялата степ ще побелее!

— Значи така… Значи така… — устните на султана Барак изведнъж побледнели, зениците на очите му се разширили, предвещавайки познатия на цялата степ пристъп на лудост. — Значи за хората си се замислил, хан Абълхаир, а не за себе си… Не за това как да сведем нашите султански глави, и как ти да седнеш отгоре им?!

Като пред скок приклекнал, ръмжейки султан Барак, и сродникът му Серен Доржи протегнал ръка към правия джунгарски нож, намиращ се в мекия ботуш.

— А ти за какво си мислиш, султане?!

Хан Абълхаир се наклонил до лицето на султан Барак, и по даден от него знак двамата телохранители до вратата мигновено опънали тетивата на лъковете.

— Ех, хан Абълхаир! Ех, султан Барак! За какво мен, без род, без племе, ме повикахте на своя висок съвет?!

Гласът на батъра Богембай бил нисък и страшен, като на лъв. Всички веднага пуснали ръце и седнали на местата си. А батърът Богембай казал това и замълчал.

— Говори де, говори, славни батъре Богембай! — свестил се първи хан Абълхаир. Той знаел какъв авторитет имал в степта този човек без род и без племе. Някога, малко преди голямото джунгарско нашествие и скоро след скарването с Тайман, когато Богембай бил обикновен джигит в ергеле, джунгарските разбойници аламани нападнали неговите зимовища, заклали цялото му семейство и откраднали добитъка. Оттогава Богембай станал странстващ батър и славата за неговите подвизи засенчила славата на всички живели преди него воини. Дори това, което той не извършвал, все на него го приписвали. За обикновените хора по-важно било това, че произлизал Богембай от рода на волните джигити и от малък хранел с това, с което сам си заработел. Благодарение на всенародното признание, смелостта, мъжеството и воинското му умение Богембай батър станал един от народните вождове през годините на джунгарското нашествие. Нито един хан или султан не се осмелявал да започне сериозни военни действия срещу завоевателите, без да има неговата подкрепа…

— Да, да, говори, батъре! — подкрепил хана султан Барак и отмести поглед. Кръвта на тюре вряла в него, той, прекият потомък на Чингизхан, бил принуден да слуша мнението на някакъв си дрипльо от ергелето.

Богембай батър кимнал с глава:

— Е, какво пък… Аз не съм хан, за да решавам съдбата на страната. Но мислят не само хановете. И ето какво ще ви кажа… Там, близко до руските крепости, има повече спокойствие, отколкото далеч от тях… Накъде бягат цели аули, когато над тях е надвесен джунгарски нож? Натам, към руската крепостна линия. Знам, че и там не е леко на обикновения човек. Само на хана му е леко навсякъде… — погледнал право в очите на Абълхаир. — И въпреки всичко народът в реката на живота, както и рибата в Сейхундаря, бяга от опасност и отива там, където е по-дълбоко и по-спокойно. Отива да го защищават руските крепости, бяга той от твоя род, султан Барак… Да останат живи искат хората: да пасат добитъка си, да гледат деца…

Като тежки камъни падали думите на батъра в бялата пустота на юртата.

Отронил се звън, вратата се отворила и влязла най-младата жена на хана Абълхаир — знаменитата красавица Нурбике. Тя била малка и стройна, лек тен покривал кръглото й лице, разнежено-замислено гледали нейните големи кафяви очи. Високото саукеле се поклащало на главицата й в такт с крачките и на присъстващите им се сторило, че сноп слънчеви лъчи нахлу в полутъмната, изпълнена с гняв и тишина юрта.

— В гостната юрта обедът е сложен за вас, високи гости! — казала тя, склонила снага в поклон и, както било прието по последна степна мода, разтегляла думите. — Хапнете си от изпратеното ни от Бога!

С проницателен бърз поглед тя огледала присъстващите. Богембай и Тайман се смутили, както, които и да било мъже в присъствието на красива жена, и си разменили хладни погледи. А очите на ханската токал вече успели да открият и откроят сред останалите снажния красавец султан Барак. Но той като че ли не обръщал внимание на роднината си.

— Моят девер султан сигурно не е чул моята покана на масата за обед! — капризно казала тя.

— Всичко, което ни бъде предложено, ще опитаме… — хладно отговорил султанът Барак. — Позволете отначало да се насладим на високия ум на вашия съпруг!

Очите на красавицата се свили от ярост.

— Какво пък, комуто не стига собствен ум, трябва да взима от другите! — пропяла тя ласкаво.

— Високи мисли се раждат от добра храна, — казал хан Абълхаир да спаси положението. — Разговорът ни ще продължи, а сега е добре да удовлетворим плътта си!

Барак султан презрително разтърсил плещи, като че ли се възмущавал от покорното поведение на хана пред най-младата му жена и хвърлил хищен поглед към нея, като леопард, приготвящ се за скок. Но нямало в този поглед увлечение от нейната красота, а само някаква хладнокръвна сметка.

И макар Нурбике да била най-младата жена на хан Абълхаир, годините й били тридесетина, но пък на външен вид и двадесет не можело да й се дадат. И ако се говори сериозно за силната вражда между двамата големи батъри, то истинската причина за това била именно тя — четиринадесетгодишната дъщеря на Хисанбай. Именно пред нейните очи са се състезавали някога в ловкост, сила и пеене двамата неизвестни тогава джигити Тайман и Богембай. И толкова била хитра и оправна младата красавица, че на всеки от тях му се сторило, че тя предпочела другия. А тя в същото време си мечтаела за трети — за младия султан Барак. И като станала най-млада жена на хан Абълхаир, властната и упорита Нурбике се надявала, че по-често щяло да й се случва да вижда тайния си избраник, който бил близък роднина на съпруга й. Но не така се стекли обстоятелствата в отношенията на хана Абълхаир и султана Барак, че да им се налагало често да се срещат. И ето сега, след толкова години, Бог събрал всички участници на онзи фатален празник — двамата отхвърлени батъри и султана, за когото тя тайно си мечтаела цял живот. Как да не се притеснява…

А батърите по това време си мислели за едно и също. Спомняли си за топлата лунна вечер и дръзките слова, в които открито звучала насмешка. Но как биха могли те да разберат това тогава.

— И двамата ми харесвате — казала тя тогава, — но който спечели състезанието, него ще приема в сърцето си!

Три дена се състезавали: отначало имало конни надбягвания, после стреляли, като яздели с все сила, по торбичка със злато, борили се, яздейки на лудо препускащ кон, вземали със зъби от земята сребърна монета, а накрая им казали, че двамата са равни във всичко.

Красавицата звънко се изсмяла, когато двамата се изправили пред нея с това решение:

— Сърдете се само на себе си, щом не съумяхте да ме отстъпите един на друг!

Много скоро двамата батъри разбрали, че гордата Нурбике станала най-младата жена на хан Абълхаир. Минали години — години на бедствия, двамата станали знаменити батъри и славата им се разнасяла по цялата степ. Но и на двамата продължавало да капе кръв от тайната рана, макар че войната — общото бедствие — ги сближила като хора, стоящи редом в смъртоносна битка. А хората си мислели, че причина за скритата им вражда, която все пак съществувала, е съперничеството им за по-голяма бойна слава…

Най-доволен сред тях изглеждал хан Абълхаир. Той си спомнял живота с красавицата Нурбике. Тя притежавала всички достойнства на една истинска жена и имала само един недостатък. Нурбике нямала деца и това мъчело застаряващия хан. Но пък като отивал при нея в юртата й, веднага забравял всичко. Със своя жар тя го разпалвала и го карала да усеща върховна радост. С която от своите жени и да бивал ханът, винаги го теглело към токал, и той честичко нарушавал реда на установените за другите жени дни в полза на младата жена.

Другите жени неведнъж му подшушвали за задяванията на Нурбике с младите джигити. Ханът вярвал на тези приказки и си се клел сам на себе си, че ще отмъсти за това. Но когато отивал при нея и тя вдигала белите си ръце от възглавницата и ги протягала към него, ханът забравял за всичко. Постепенно започнало да му се струва, че любовта на младата жена към него е чиста, като сутрешна роса в степта. А и жените му престанали да му досаждат с приказките си. Още по-силно се уверил в искреността на токал, когато бил с нея един път в Туркестан. Там той й показвал мавзолея на ходжата Ахмед Ясави. Потресена от светостта, величието и тишината на това място, степната красавица чинно и благородно оглеждала многобройните постройки, намиращи се в непосредствена близост до мавзолея. И изведнъж, когато се приближили до някаква затворена резбована врата, отвътре се чул кънтящ, смразяващ кръвта в жилите смях. Нурбике побледняла от ужас.

— Какво… кой е там?! — попитала тя шепнешком.

— Това са гласовете на онези същите хищни птици от ада… — казал ханът, — които, когато омъжена жена влиза през тази врата, със своето грачене известяват колко гряха пред мъжа си е извършила… Влизай, ако искаш!

Абълхаир прекрасно знаел, че зад вратата, в полуразрушения дворец, гнездят много птици — известните на всички по тези краища кафяви кани. Тъкмо те така отвратително се кискали. Но израсналата на север токал никога не била чувала техните крясъци.

Нурбике стиснала юмруци и метнала един бърз поглед на мъжа си. „Ако има Бог на небесата и той се е занимавал да брои моите грехове, то той ще намери и други начини да съобщи за това на мъжа ми! — помислила си тя. — Ще вляза, пък каквото ще да става!“ И с печална, пълна с укор усмивка красавицата се обърнала към хана:

— Нима на моя повелител хана не е известна скромността и покорството на неговата вярна жена? Какво пък, отваряйте тази свята врата. Бог вижда и чува най-добре от всички!

Оттогава хан Абълхаир бил на върха на блаженството. И сега, по време на обяда, не обръщал никакво внимание на поведението на жена си. А красавицата Нурбике била изпълнена с ярост, защото никога досега не се било случвало при появата й мъжете да останат равнодушни. А един от тях вече два пъти не й обръщал внимание: първия път — преди много години, и втория път — сега. Лицето й и особено очите й сияели от чистота, доброта и безгрижна радост. С меки, ласкави движения тя разбивала и наливала на гостите кумис…

Мъжете ядели ароматното, изключително вкусно месо от кърмено с мляко едногодишно жребче, разговаряли за лов със скални орли, за коне. Когато, след като си казали нужните според обичая слова, те станали и се върнали обратно в средната юрта, зоркият поглед на токал забелязал чакчата на мястото, където седял Барак султан. Очите й блеснали от радост и тя заела непринудена поза, показвайки под обгръщащите тялото й коприни пълното си коляно.

Когато влезли в главната юрта, султанът Барак изведнъж си спомнил, че е оставил своята чакча в юртата за гости. Той се върнал да си я вземе и по пътя, явно, някъде се забавил. Когато се върнал отново, Абълхаир учудено погледнал свирепото му лице и уловил едва забележима недобра усмивка в крайчеца на устните му. Настроението на хана незнайно защо веднага се развалило. Но ако и тогава му били казали нещо лошо за най-младата му жена, той отново не би повярвал.

Абълхаир сега говорел равномерно и спокойно:

— Откакто след зрели размишления решихме да се присъединим към Руската империя, ми се появиха немалко врагове. Аз мисля, че тези хора така или иначе са били мои врагове, а нашето решение е станало само повод да ме обвинят. Ако го нямаше това решение, те биха намерили нещо друго… Каквото и да си говорим, присъединяването към по-силния е подчинение. А подчинението винаги си е подчинение, и в това няма нищо приятно. Пък и избор нямаме…

И в този момент изведнъж заговорил мълчащият дотогава Серен Доржи. Гласът му бил неочаквано тънък и висок, като на жена. Той бъркал думите и пръскал със слюнка.

— Защо казваш, ти, казахски хане, че няма избор?! — Той яростно започнал да движи долната част на тялото си, като че искал да стрие на прах копринената възглавница, на която седял. — Всички силни ще вземем при себе си на служба. Тебе, батъре, и тебе, батъре.

Хан Абълхаир прихванал погледа на батъра Богембай. Той гледал на нойона с ненавист и отвращение.

— А какво ще стане с казахската земя, славни нойоне? — попитал ханът, нарочно предизвиквайки джунгарина да бъде откровен. — Къде ще се дянат нашите станове? От нашите пасища и половината вече не са останали!

— Та нали казах, че ще вземем на служба силните батъри — пояснил нойона. — А слабите няма за какво да ги оставяме? Кому са нужни? Нека умират!

— Е, добре де… — хан Абълхаир замълчал за малко. — Кажи ми, нойоне, виждал ли си, как стрелят големите руски оръдия?

— О, богдъханът ще ни даде много оръдия… — викнал нойонът. — Хиляда оръдия ще ни даде.

Барак султан изпод вежди погледнал роднината си. Родът на найманите, към който принадлежал султанът, бил най-близкият съсед на джунгарите и винаги първи отразявал набезите им. Но такова близко съседство с врага неволно довеждало до по-тесни връзки. Особено често това се случвало между два чергаруващи народа. Войнстващите наймани се сродявали с джунгарите и нерядко участвали в тяхната междуособна борба. При това джунгарите откроявали сред казахите кастата тюре-чингизидите, на които с голямо желание давали за жени дъщерите си или пък се женили за техните жени. Но когато работата ставала сложна и се стигало до война, същите тези наймани били в първите редици на защитниците от страната на казахите. Немалко славни батъри, отразяващи джунгарското нашествие, са излезли от техния род. Към тях например принадлежал възпятият в народните сказания батър Кабанбай…

— Не споменавай за шуршутите… — мрачно заявил Барак султан. — И наистина, по-добре ще да са орисите, отколкото твоите шуршути с оръдията им!

— Аз молих руската царица да построи град до Жаик и Ори… — продължил хан Абълхаир прекъснатата му от нойона реч. — И това е вярно, че руската крепост на Ори ми е изгодна, на мен — хана на Малкия жуз. Като разчитам на нея, аз мога най-сетне да обединя казахите…

— Но нали има главен хан — хан на три жуза — Абълмамбет — възразил Барак султан. — Той да решава тези въпроси!

Хан Абълхаир не отговорил на това, но и самият Барак султан разбрал, че бил казал нещо не на място. Надали хан Абълмамбет имал някаква реална власт.

— Да, аз искам да обединя казахите и само тогава ще се съобразяват с нас! — без да изменя тона си, говорел Абълхаир. — Нима не чу думите на батър Богембай за рибата? Хората искат същото!

Серен Доржи гневно запухтял, но когато започнал да говори, тонът му бил друг:

— Ние, джунгарите, казваме: „Таралежът дружи с къртицата, докато тя не го пусне в дупката си, и там вече наежва бодлите си“.

— Да не би да говориш за шуршутския таралеж и джунгарската къртица, нойоне? — попитал Тайман батър.

— Да, нойон Серен Доржи, какви беди ни чакат от страна на руските градове, още не знаем… — Ханът поклатил глава. — Но затова пък джунгарското ласо вече ни е добре познато. А по-зле от него е шуршутското коварство. Вие знаете това по-добре от нас!

— Точно така ще кажа за това решение, хан Абълхаир, на великия контайчи — заплашил Серен Доржи. — Нека всички наши тумени да дойдат при теб в Иргиз!

— Да, отдавна не бях виждал кървавия лик на Галден Церен!

— Скоро ще го видиш, хане… В последния миг от живота си!

Джунгарският нойон станал и, след като леко се поклонил, излязъл. Станал и Барак.

— Почакай малко, Барак султан! — Хан Абълхаир направил жест с ръка към възглавницата и султанът отново приседнал. — Както вече казах, пристига човекът на царя — Тевкелев. Разбира се, той идва не просто така. Сега най-вероятно той действително ще поиска от нас подчинение — с клетва и наше участие в различни работи на царството. Как ще отговорим на Тевкелев?

— Ти какво мислиш да отговориш? — мрачно попитал Барак султан.

— Аз съм го решил това още преди пет години.

— И аз също тогава реших обратното!

— Следователно ще подрежем опашките на конете?

Да се подрежат опашките на конете означавало да се сложи край на дружбата. Те и по-рано не са били приятели — хан Абълхаир и Барак султан, но сега ставало дума за по-сериозни неща, отколкото личните им отношения. Становете на найманите били много близко в Джунгария, за да можело лекомислено да се отнасят към такъв въпрос…

— Както ти бъде угодно на теб, хан Абълхаир!

 

 

Тежка тишина надвиснала в юртата, след като напуснал Барак султан. Телохранителите стояли пред вратата и сабите им, все едно че се вкаменили в ръцете им. Отнякъде тихичко се чувала песента на вятъра.

— Разрешете ми да се доизкажа, мой повелителю! — казал Тайман батър.

— Говори, батъре!

— Колкото повече живи казахи останат в тези тежки времена, толкова повече надежда ще имаме за бъдещето си. Така че вие правилно решихте да си опрем гърба до орисите. Барак султан мисли да се шмугне между двата огъня, без да си опърли козината. Но така не става при силен огън…

— Какво те смущава, батъре? — попитал ханът.

— Нима джунгарските нойони, които изпотъпкаха нашия край, са станали наши приятели? Или щом като вече са си тръгнали от нашата земя, ние се съешаваме с най-кървавия от тях — с палача на жените и децата Серен Доржи? Но и това не би било нищо… Защо за най-съкровените намерения ти говори в негово присъствие, повелителю наш? И нека бъде три пъти враг на своя контайчи този нойон, но, когато работата стига до проливане на наша кръв, те бързо ще намерят общ език. Още утре той ще предаде дума по дума казаното тук на кръвожадния вълк Галден Церен!

— Не бих говорил толкова откровено за нашите намерения, ако не бях уверен, че нойон Серен Доржи повече няма да застане пред своя контайчи!

— Какво ще стане с него?

— При Червената скала го чака смъртта!

— Така ли!

Батърите се спогледали и се замислили.

— Кой ще извърши това? — попитал Тайман батър.

— Ти, батъре!

— Но… та нали с него ще бъде Барак султан!

— Него не пипайте. И помнете: нито един от хората на нойона не трябва да си тръгне оттам жив. Всички видяхте, как те благополучно потеглиха от моя дом. Нека говорят сред джунгарите, че Барак султан не е могъл да защити своя гост. Всички средства са добри, когато трябва да вкараш в строя отлъчилия се воин!

Не минало много време, по-малко дори от нужното за издояването на една кобила, и двайсетина джигити се промъкнали през крайбрежните камъши и се насочили към степта. Начело омотан с башлик яздел Тайман батър…

Хан Абълхаир останал сам. Той мислил не много дълго, след това отишъл до стената и свалил старата дядова домбра, украсена с пауново перо. Буйна, необуздана мелодия се разнесла из главната юрта. Гняв, мъка, жажда за мъст се излели с тревожните, сякаш докосващи сърцето звуци. Хората от тази страна на реката обръщали глави към ханския стан…

Когато Иргиз се скрил от поглед, султан Барак поспрял коня си.

— Какво, султане, поемаш друг път ли? — попитал нойонът Серен Доржи, също така поизостанал от съпровождащия ги отряд.

— А ти какво, от Бога ли си прикрепен за мен? — грубо го прекъснал Барак султан. И ако в присъствието на хан Абълхаир той все още някак си сдържал чувствата си, то тук им дал воля. Та нали не една багадурска глава се е търкулнала на земята от удара на неговата страшна сабя. И макар че по волята на съдбата той се сродил с джунгарския нойон, не разрешавал да му се качват на главата…

Като преминал през реката, султанът навлязъл в тугаи. Предал на джигита оръженосец поводите на коня си и тръгнал сам.

 

 

От камъшите изникнало ханското градче с трите бели юрти. Барак султан се затаил и дочакал тъмнината. Самотна бреза шумомяла с листата си над главата му…

Когато лумнали първите огньове до юртите и воинските шатри, стройна сянка се мярнала в пролуката между храстите. Султанът едва чуто прокашлял и сянката се плъзнала към белеещата в тъмата бреза. Нито дума не казал, приповдигнал най-младата жена на хан Абълхаир, стиснал я и паднал заедно с нея в меките камъши…

Още една сянка се видяла. Хан Абълхаир разтворил с ръце клоните и застинал, гледайки през светлата лунна мъгла. Сторило му се, че чул съвсем близо щастлив мъчителен стон и сърцето му се вкаменило. Вглеждал се в тъмнината, но нищо не виждал. Стонът се повтарял още и още, смехът ромонел, като пролетна вода. Ханът стоял неподвижно и си мислел, че никога през живота си не бил чувал такъв смях. След това рязко се обърнал и се махнал оттам.

Тъкмо тогава Нурбике шепнела с чужд глас: „Този моят мъж… изпрати батъра Тайман… да убие твоите джунгари… до Червената скала…“

Запукали клоните под тежките нозе на мъжа… „Защо мълча досега, глупачко начервосана?!“ Барак султан започнал грубо и с цяло гърло да вика. Тя се вкопчила в единия му крак, с жален глас го молела да остане, да бъде с нея още малко. Но султанът с погнуса се отскубнал, побягнал към реката, шумно чупейки храстите…

Тя заплакала, заскимтяла едва чуто, като изхвърлено в степта кученце. После станала от земята, дълго изтупвала роклята си. Когато приближила към аула, се сепнала и извикала от учудване. Право пред нея стоял мъж. И внезапно с някакво чувство на звяр тя разбрала, че това не е нейният мъж, а мъдрият и много опитен хан на Малкия жуз Абълхаир.

Сутринта младата жена на хана красавицата Нурбике, заминала със специален керван при баща си Хисан бей на брега на Сейхундаря. В аулите се чувало, че тя просто е омръзнала на хана със своите преструвки и глупост и че хан Абълхаир е въздъхнал с облекчение, като се е избавил от досадната си токал…

Вечерта на същия ден към ханските юрти пристигнала група потънали в прах конници. Предният — батърът Тайман — скочил от коня и влязъл при хана.

— Кажи, батър! — казал хан Абълхаир след полагащото се приветствие.

Тайман батър безмълвно навел глава.

— Чух, че край Червената скала нещо се е случило… — ханът се наклони по навик към приседналия по-ниско батър. — Или това са само слухове? Говори, батър!

— Настигна ни беда, повелителю хане…

— Как стана всичко?

— Всички джунгари, които бяха с нойоните, моите джигити, както заповядахте ги изклаха сънени. А самия нойон по правилата извиках на бой…

Хан Абълхаир не сдържал жеста на досада. Макар и да разбирал, че няма да укрепиш властта си с благородство, но с приетите сред батърите традиции трябвало да се съобразява. Хан Абълхаир само помислил за това, че за такива важни работи трябва да имаш не батъри, а специални хора, които не са затормозени от всякакви суеверия и правила на честта. Батърите нека да се занимават с война.

— Е, и как завърши вашата схватка, батър?

— Аз вече го притиснах до стената и избих сабята от ръцете му, и изведнъж чух казахския вик „Арруах!“

— Това е бил Барак султан!

— Да, хане мой… можех ли да се бия с човек, който стоеше рамо до рамо с мен в трите най-кървави битки с джунгарите?!

— Ти си постъпил правилно, батъре мой. Древно правило гласи: „Снегът се помита със сняг, а ханът може да бъде наказан само от хан!“ Не е добър пример за хората, когато човек от простолюдието като теб вдига оръжие срещу султана тюре без разрешение на друг тюре!

Тайман батър се подсмихнал и безмълвно поклатил глава.

— Ти не мислиш ли така, батър? — учудил се хан Абълхаир.

— Време ли е сега да говорим за това, хане мой!

— Ами Серен Доржи след седмица ще бъде при контайчи!

 

 

Както винаги, когато му беше нужно да обмисли създалото се положение, хан Абълхаир отиваше далеч в степта. Придружаваше го само огромен пастирски вълкодав с отрязани уши, а далеч на почтително разстояние яздеха конниците от личната охрана. Тук никой не виждаше израза на лицето му и можеше да даде воля на мислите си…

Имаше за какво да мисли хан Абълхаир. За една нощ той преживя измяната и предателството на любимата си жена, от приготвения капан избяга най-свирепият и опасен джунгарски нойон, който чу много тайни и няма да пропусне да ги разкаже на своя контайчи. Целият гняв на Галден Церен ще се стовари точно върху него. А освен другото Барак султан, който и досега не почиташе хан Абълхаир отсега нататък ставаше негов открит враг. Пък и самият той, хан Абълхаир, нима можеше да прости на свирепия султан това, което се случи през тази нощ?

Не, хан Абълхаир далеч не беше добродушен и слабоволен човек, какъвто го представяха многобройните му врагове и завистници. Най-добре за характера му и за способностите говорят победите, които неведнъж е извоювал над най-страшния враг за цялата история на казахите. Кръвта не неговия прародител Чингизхан се прояви напълно в неговите постъпки, и по жестокост той не отстъпваше на никого от своите роднини-тюре.

Нещастието на хана беше там, че той произлизаше от младия клон от чингизидите, а потомците от този клон, според приет някога закон, не можеха да стават главни ханове на всичките три жуза. Всичко се движи в степта: зверове, птици, дори къщите, но вечен и непоколебим сред чергарите е законът на дедите. Както вървеше от векове, страната на казахите владееха султаните от Средния жуз — потомците на Керей и Джанъбек, те бяха стожера на властта. Каквито и подвизи да извършваше Абълхаир, той си оставаше само хан на Малкия жуз. Пък и самото това ханство беше незаконно и възникна благодарение на отслабването на основната ханска власт над всичките три жуза. Абълхаир прекрасно разбираше, че неговото ханство е досущ като семейството на най-малкия син, който живее в отделна къщурка редом с голямата къща на родителите си…

И нищо не помогна, дори това, че в най-тежките времена на народно бедствие хан Абълхаир предвождаше всички воини от Малкия и Средния жуз. Той пръв от казахските ханове разбра, че джунгарското нашествие не е случаен набег, а начало на вековен гнет, който идва от манджурско-китайските императори. Тъкмо той, Абълхаир, не на думи, а решително и веднъж завинаги свърза политиката си с Русия. След него по пътя на националното спасение тръгна и ханът на Средния жуз Самеке, като така потвърди колко е далновиден хан Абълхаир. Да, свързвайки се с Русия, той преследва и свои тайни цели. Насаме със себе си може и да си го признае. Но кой друг, освен него, става сега за ръководството?!

Изведнъж Абълхаир, решителен и жесток тюре-чингизид, готов на всякакви клетвопрестъпления и убийства в името на постигането на поставената цел, се улови, че и сам, в голата степ, дори в мислите си не се решава да се нарече велик хан. Каква сила се крие в древните традиции? Може би е истина, че Чингизхан е имал от Бога правото на обет? Ето че батърите — хора от простолюдието — вече посмяха да нарушат много приети в степта закони. Щом само възникне опасност от война, древния ред се пука по шевовете, и тези безродни хора застават начело на опълчения, мнозина султани им се подчиняват. Може би и той да постъпва като тях?!

Хан Абълхаир дори се спря и се озърна, за да се убеди дали някой не подслушва чудовищните му мисли? Не, ако хановете тръгнат по този път, то какво да се чака от простолюдието. Така бързо ще дойде края на света!

И все пак… Все пак, кой е по-достоен от него за ханския трон, от това да бъде хан на всички казахи! Бездарният Самеке хан от Средния жуз? Или родния му брат Жолбарас, който едва-едва управлява разорения Голям жуз? Никой не е смятал за истински велик хан на казахите мързеливия болнав Булат. Пък и сина му Абълмамбет рядко някой го почита за свой върховен владетел. Казват, наистина, че големи надежди дава възмъжаващият Абълай. На тринайсет години той вече уцелвал летяща птица с лъка си и яздейки коня, отсичал със сабя главата на бягащ сайгак. Така или иначе, султан Абълай е малък за бялата постелка, на която вдигат над степта великите ханове. А що се отнася до него, Абълхаир, то няма да се намерят много родове в Средния и Големия жуз, които биха изпратили най-добрите си хора, за да държат краищата на тази бяла постелка.

Освен това изменчиви и непостоянни са родовите бийове и султаните. Щом ги притиснат през лятото джунгарските нойони, те търсят неговата защита, а ще рече и защитата на руските крепости. Ала щом се възцари спокойствие, мнозина веднага отхвърлят властта му и при това го кълнат за договора му с царицата. Не е в царицата работата, а в това, че всички тези безбройни бийове и султани се боят, че щом си осигури руската подкрепа, той бързо ще ги подчини на своята власт, ще ги лиши от независимост и привилегии, ще съкрати безграничната им власт над собствените аули. Какво пък, така си е. И ако „най-добрите хора“ от много родове се противопоставят на това, то основната маса казахи сега го поддържат, надявайки се не само на защита от джунгарското нашествие, но и на това, че той ще ограничи безкрайната власт на родовите бийове и султани, чиито беззакония само се усилиха по време на джунгарските набези. Все повече и повече обедняват хората и големците се възползват от това, превръщат свободните джигити в ратаи или дори в роби. Нима не заради това го подкрепят такива батъри като Богембай и Тайман? За масата чергари винаги е било по-добре, ако степта се управлява от една ръка. А той, хан Абълхаир, не е толкова глупав, че да не се възползва от народната подкрепа. В това е и мъдростта на владетеля — да използва народния порив в свой интерес.

Нима не разбират това хан Абълмамбет, Барак и другите султани? Кой ще ги подкрепи в степта, ако след такова кърваво нашествие ще се съюзят с контайчи или нойоните? Нима не виждат този дракон, който показва зъбите си зад гърба на контайчи? Не, това, че правят мили очи на джунгарските нойони, а също и пристигането на Барак султан със своя роднина, трябваше да му служи за предупреждение на него, на Абълхаир, да не отива толкова далече в отношенията си с Русия. Те като от огън се боят от неговото засилване. Това значи, че е на прав път!

А после… после нима не е ясно на всички, че не могат повече да съществуват държави, чиито народ и достояние е във вечно движение? Как при такова положение да копаят руда и да добиват желязо, да отливат топове, да се отбраняват от въоръжения с огнестрелно оръжие враг? Не, на всичко това трябва да се научат: да строят градове, да леят желязо, да сеят жито. От кого по-добре да се учат сега, ако не от руснаците? И джунгарите са в същото положение. Само дивите нойони не разбират или се правят, че не разбират това. В тяхната войска са същите боздугани, саби и лъкове. Контайчи не могат да се справят с всички тумени, дори с тези войски на царицата, които са струпани на сибирската граница. Но това е само една хилядна част от нейния народ. Рано или късно, джунгарите ще трябва да избират между Китай и Русия. И джунгарите също ще изберат Русия, защото няма нищо по-лошо от шуршутските императори.

А засега всичките тези наперени султани, които са способни само да крадат добитък един от друг, го обявяват за предател, защото позволява да се строи град Орск, тъй като води преговори и се присъединява към Русия. Не, не е този предател, който направлява лодката сред разбушувалата се буря и я откарва в дълбоки води. Те са предатели, празнодумци, които теглят страната на казахите към джунгарските плитчини, под които ясно се виждат черните шуршутски скали!

И нека не си мислят, че хан Абълхаир хитрува, като се присъединява към Русия. Той знае с какви предложения иде Тевкелев. Познава и някои високомерни и тъпи руски управници по границата, които пишат срещу него доноси до царицата и го обвиняват в лукавство. Не, не хитрува той и вижда това, което ще бъде занапред: добро и лошо, изгодно и неизгодно. И той ще се съгласи с предложението на царицата да изпрати в нейния двор синовете си. Така са постъпвали отдавна в света. Не гости и приближени ще станат там децата му, а аманати — заложници. Е, какво пък, той е уверен, че изборът му е правилен и няма да се отбие от пътя. Нека децата му бъдат първите от страната на казахите, които ще се научат там на всичко, което е нужно в бъдещия свят!

Любимите му синове са Нуралъ, Ералъ, Батър, Айшуак, Кожахмет, а от жената джунгарка — Чингиз. Хан Абълхаир неведнъж ги беше пращал в руските крепости в навечерието на приемането на важни решения и съвместни действия. При кървавите междуособици, които от време на време разпалваха султаните в степта, там беше по-спокойно, пък и руските управници тогава му се доверяваха повече.

Е, те имаха всички основания да се отнасят подозрително към новите си поданици. През 1731 г. Тевкелев едва ли не цяла година се връща от степта обратно в Русия. Властните бийове и султани от Малкия и Средния жуз обвиниха царския посланик, че е шпионин и смятаха да го убият. В същото време точно подчинените на Русия башкирски родови вождове извършиха набег срещу казахските земи и това още повече усили враждебността към Тевкелев. Тогава руският пратеник беше спасен от батър Богембай и неговия роднина Есет батър, които после съпровождаха пратениците чак до самата граница… Ами нападенията срещу руските кервани! Нима нямаха право руските управници да си помислят, че самият хан Абълхаир организира всичките тези беззакония! Там, при царицата, повечето съветници смятат, че ханът има пълна власт…

Замислен, ханът изведнъж се сепна и вдигна глава. Отчаян женски вик и плач долетяха до него. Из степта се носеха конници, пред тях на стар пършив кон яздеше стара незабрадена жена.

— Ой… Ойбая-ай!

— О, нещастие, нещастие!

Значи, убили са някого… Да, как не разбра веднага! През нощта в схватка с джунгарските контайчи загинаха двама джигити от отряда на Тайман батър. Не биваше да ги докарват в аула, за да не се разкриеше тайната на нощното нападение срещу нойона Серен Доржи и мъртвите бяха оставени на края на селището. Сега ги бяха намерили…

— О, роден наш!

— Единствен наш!

Черният вълкодав се озъби и се спусна напред. Пищящата и ридаеща тълпа премина недалеч, но жената и двама или трима нейни роднини се отделиха и се насочиха право към хана. Щом наближиха, тя буквално падна от коня, и, дращейки лицето си с нокти, скубейки косите си, запълзя към него. Абълхаир едва удържаше на повода страшния си пес, който напираше да се впие в гърлото на нещастната жена. Тя вече се изправяше и вдигна ръка да го прокълне:

— Зная… Всичко зная… Ти, хан Абълхаир, изпрати на смърт сина ми… проклет да си! Да не намериш покой нито на този, нито на другия свят! Нека да виеш и скимтиш в гроба вечно!

— Спри, нещастнице! — тихо каза ханът. — Не само твоите синове загиват…

— О, да бъдат проклети дядо ти и прадядо ти… Ойбай-ай! — още по-високо занарежда жената.

Изведнъж вълкодавът се отскубна от ръцете на хана. Не успя да стигне до гърлото на жената и в това време във въздуха нещо изсвири и песът падна мъртъв на земята със смазан от боздуган череп. Един от конярите, който яздеше тъмнорижава кранта, успя да изпревари кучето.

В същия миг във въздуха отново се чу свистене и пастирът падна от коня си, свален от хвърлено отдалече ласо. Стремително се приближи един от ханските туленгути-телохранители.

— Ах ти, помияр! — завика той. — Ами ако беше улучил повелителя?!

Абълхаир направи знак с ръка. Телохранителите незабавно развързаха пастира. Той помогна на майката, загубила сина си да се качи на седлото и те си тръгнаха, без да се оглеждат…

Хан Абълхаир погледа малко мъртвия вълкодав и тежко закрачи обратно към шатрите си. Телохранителите се отдръпнаха настрани.

Той вървеше и никак не можеше да си спомни къде е виждал този пастир, който уби верния му вълкодав. Най-сетне си спомни и него, и жената. Да, това е тя, това момиче! В буйните си млади години той извърши весел набег срещу каракалпакските аули в низината на Джейхундаря. Там залови момиче с брат му. Тя все искаше да избяга обратно, защото в родния й аул беше останал нейният жених. Но всеки път я залавяха.

После по заповед на хана я бяха дали за жена на един туленгут. Туленгут стана и брат й. Жената овдовя и веднъж през една трудна зима дойде да моли помощ от хана. Някой от ханските писари се занимаваше с молбата й. Интересно, дали й бяха дали нещо тогава?

Сина й, напетия, здрав джигит, се казваше Хусаин. От него след време би станал добър батър. А пък той непредпазливо беше сложил главата си под джунгарската сабя. Ако джигитът беше загинал в открит бой, то мъката щеше да бъде по-малка. Но сега, намерен нейде извън аула, в откритото поле, той е равен на бродягите и ще бъде погребан като такъв.

Какво да прави сега? Жената го наричаше всякак. Наистина никой не го чу. Но нима няма да подрони авторитета му, ако не вземе някакви мерки? Как да накаже жената и брат й?

Едва късно вечерта се съвзе хан Абълхаир от мислите си. Край юртите догаряха огньове, миришеше на дим. Той стана от камъка и видя, че седи срещу голям черен кръг. Тук беше веселата юрта на неговата токал Нурбике…

III

Присъединяването на страната на казахите към Руската империя е трудно да бъде датирано с един документ. Това е дълъг, проточил се десетилетия, сложен и противоречив процес. И не бива да се свързва с името само на един или дори няколко дейци. Като всяко закономерно историческо явление, то е предизвикано от най-различни причини от икономически, политически и военен характер, има своите многобройни привърженици и противници, които избират позиция в зависимост от династическите, междуродовите и вътрешнородовите спорове, от политическото и географското положение на една или друга група родове и племена, от традиционната ориентация. Благодарение на номадския начин на живот и общото нестабилно положение в степта, предизвикано и от джунгарското нашествие, позицията на родовите вождове непрекъснато се мени. Вчерашният противник на присъединяването утре става страстен привърженик и обратно. Но така или иначе, колелото на историята се върти, отхвърляйки от историческата арена всичко назадничаво в живота, това, което остава в миналото, закостеняло и вкаменено. Както винаги в такъв случай, кървави пръски летят изпод това колело на всички страни. Резкият, безпощаден и неудържим вятър на новата история се втурва в казахската степ…

На хан Абълхаир, според документите, е издадена грамота от царица Анна Йоановна, в която се потвърждава, че „теб, хан на киргиз-кайсаците Абълхаир, и подчинените на теб войски приемаме на свое подчинение…“ Съгласно тази грамота Абълхаир трябва да служи на царицата вярно и почтено, по време на война да подчинява войската си на общото руско командване, да не напада поселенията на яицките и други казаци, а също и присъединилите се към Русия народности: башкири, калмики и други, да не граби руските кервани и незабавно да връща в родината попадналите в плен руски хора.

И когато през 1740 г. хан Абълхаир потвърждава своето присъединяване, а ханът на Средния жуз Абълмамбет с племенника Абълай султан дават клетва за вярност на руската царица, всички те, а също и триста двадесет и девет „влиятелни хора“ в това число батърите Богембай и Есет, всеки по различен начин, си представя смисъла, значението и формата за влизане в Руската империя. Главното е това, че страната на казахите по това време вече пряко и недвусмислено се опира на Русия, съвместявайки политическите си, военните и икономически интереси с интересите на Руската империя. Това всичко е исторически необходимо и този процес се развива все по-бурно, събаряйки всички прегради по пътя си.

Каквито и усложнения да възникват по-нататък (което е неизбежно при такъв процес), джунгарското нашествие все пак е спряно и абсолютното влияние на контайчи се простира върху южните казахски поселения. Спрян е натискът върху страната на казахите от Бухарското и Хиванското ханства, а по-късно, вече през XIX в., благодарение на присъединяването към Русия казахските земи се избавят от посегателствата на иранския хан Надир, което също заплашва с големи бедствия.

А колелото на историята продължава да се върти. Освен Орск по реките Жаик и Илек се строят редица руски укрепления. Все повече царски войски са изпращани на границата. Заедно с войските идват преселници от далечните руски губернии, заселват се по тези земи. Започват неизбежните в такива случаи сблъсъци, тихомълком поощрявани както от царските чиновници, така и от феодално-байската върхушка. И двете страни винаги са били заедно в подстрекаването на междунационална вражда. В онова далечно време, а особено във връзка с последвалите след това пугачовски събития, те разбират с какво ги заплашва обединяването на бедните слоеве на населението от двата народа…

Да, такава е закономерността на историята. Присъединяването към Русия спасява страната на казахите от унищожение, въвлича народа й в съвременния световен исторически кръговрат, спомага за ускоряването на общественото и политическо развитие, за уседналостта и обработването на земята, за създаването на нови форми в търговията и промишлеността. Но от самото начало този процес — в неговото общественото изражение — също закономерно се разделя на две части, тръгва в две посоки. От една страна, все по-активно се сближават най-угнетените и потъпкани слоеве на двете нации: отначало бедните преселници — с робите и ратаите пастири, после — в „царските заводи за полезни изкопаеми“ и рудниците — „работните хора“ и, най-накрая, впоследствие, с бързото развитие на промишлеността и железниците, се появява местен пролетариат — най-революционната част от казахския народ, която е напълно единна с руския пролетариат.

Това сближаване продължава два и повече века, развива се нашир и длъж, приемайки най-разнообразни форми. Това са и многобройни срещи на прогресивната руска интелигенция, която е изпратена на заточение, с най-напредничавите хора и просветители от казахската степ, и съвместната служба на офицерите от казахските знатни родове с революционно настроените руски гвардейски офицери декабристи и последователи на декабристите, и, освен това, царската каторга, заточения и затвори, където попада с хиляди непрекъснато бунтуващата се казахска беднота и където под ръководството на руски професионални офицери се формира класовото й самосъзнание. Рамо до рамо стигат казахския и руския народ до своята велика цел и най-после настъпва истинското съединение на нациите в единна социалистическа държава… От друга страна, колкото и да ненавиждат някои ханове и султани царизма, който ги лишава от относителна самостоятелност и от много феодални свободи, те неминуемо се сближават с него, стават негови най-верни и жестоки слуги.

Само в това сближаване виждат те своето спасение от надигащата се все по-високо с всяка година революционна вълна и колониалната политика на царизма в това отношение далеч не е някакво изключение. Намират се чиновници и дори генерали — умни, широко образовани и мислещи хора, които, с присъщата на руснаците широта на характера и порядъчност, организират училища и болници в подведомствените им райони, изискват от съдиите, лекарите, пощенските работници и други редови чиновници, които всекидневно си общуват с „чуждоземците“, задължително да знаят езика, нравите и обичаите на местното население. Неведнъж се случва такива хора да отиват в Петербург, за да отстояват там правата на „чуждоземците“, да ги защитават от произвола и насилията. Казахският народ от поколение на поколение предава имената на тези хора и почита паметта им. А кое може да бъде по-трепетно и справедливо от народната памет!

Но такива хора са само изключение, което потвърждава правилото. Първите казашки дружини, пристигнали на „дивия бряг на Иртиш“, съвсем не са най-великите хуманисти на своето време. И надзирателите в царските рудници не се отличават със справедлив и кротък нрав. Пък и живеещите по границата далеч не са еднородна маса. Заедно с бедните орачи, които бягат в казахската степ от невероятния произвол и крепостния гнет, както винаги в такива случаи, се втурват авантюристи от всякакъв род и вид. Тук заселват и излежалите наказанието си криминални каторжници. За тези хора дори по родните земи няма писани закони. А тук пред тях се появяват широки възможности. Когато например съгласно един от царските укази вече в XIX столетие на съответните ведомства е предложено да купуват в степта за жени на преселници по петнадесет рубли за бройка „девойки сирачета“ от „чуждоземците“ — то тогава за тези хора това се превръща в истински поминък. Всички придобити по този начин девойки, разбира се, по документ се числят сираци. Впрочем, няма кой знае какво за чудене. Нима много по-скъпо струва руската крепостна девойка, която дори отделят от родителите й и я продават на друг помешчик?

Ако в изконните руски губернии процъфтяват грабежът, подкупът и беззаконието, то в много по-голяма степен това се проявява в колониалните покрайнини. Ако в Петербург съдът е несправедлив, то два пъти по-несправедлив е някъде в Каратал или Кокчетау.

Колкото по-далеч, толкова по-остри стават противоречията между двете страни на един и същ процес на присъединяване на Казахстан и Русия. И толкова по-скоро довеждат до революция. В това е и главната прогресивна обективно-историческа реалност. В това е мъдростта на историята.

През 1737 г. умря Самеке хан, а станалият хан на Средния жуз Абълмамбет беше доста далеч от руските крепостни линии, но затова доста близко до Джунгария. Той реши да уреди отношенията с джунгарските контайчи. Заради това Абълмамбет призна неговото господство над себе си, изпрати при него като аманатаманат-заложник, един от своите синове, а за награда помоли да върнат древната столица на предците му — Туркестан. С тази цел той смяташе да изпрати свои хора при намиращия се тогава в Ташкент Галден Церен. Обаче Абълмамбет водеше тези преговори тайно. Той не беше убеден, че народът ще го подкрепи, тъй като мъдрия Бухар жърау вече му каза направо:

Никога старият приятел няма да стане твой враг,

тъй като кръвта му се е смесила с твоята в клетва…

И старият враг никога няма да стане истински приятел,

тъй като кръвта му е пролята от твоята ръка!

Тогава и оренбургският губернатор генерал Неплюев побърза да укрепи отношенията си с вождовете от Средния жуз хан Абълмамбет, Барак султан и младия султан Абълай. Това развълнува хан Абълхаир, който мечтаеше с подкрепата на Русия да властва над двата жуза. При това оренбургското началство не изпълни молбата му да разреши ползването на пасищата между Волга и Жаик. В резултат войнствените родови вождове от Малкия жуз взеха да не се подчиняват на хан Абълхаир, а аргънските и къпчакските племена торайгър, каз, кедел, утей, таз, къркмълтък, айдерке, акташъ, такшъ и бакай, които живееха в низината на река Тургай и се отнасяха към Средния жуз, но досега се бяха подчинявали на Абълхаир, взеха да говорят откровено за излизане от неговата власт. С това те мислеха да отслабят усилващия се с всяка година натиск на царските заселници по техните земи. Според указа на Анна Йоановна размерът на данъка за казахските чергари беше незначителен. Двата жуза заедно плащаха на царската хазна от една до три хиляди лисичи кожи за година. През първите години и този данък се плащаше нередовно. Сега, във връзка със строителството на нови укрепления, царското правителство взе да прибира тези данъци като продукти и добитък. Основната тежест на данъка падна върху намиращите се близо до аулите на Малкия жуз. Към това се добавиха и злоупотребите на чиновниците. Започна роптаене. „Ако сега ни взимат добитъка, какво ще стане, когато крепостите бъдат построени?“ — казваха хората.

Хан Абълхаир за тази година сякаш остаря с двадесет. Енергичен и деятелен в миналото, той сега можеше с часове да седи сам, да гледа в една точка. Скулите му се изостриха, страните му хлътнаха, нямаше капчица кръв на пожълтялото му лице. В живите му някога очи угаснаха пламъчетата, те съвсем избеляха. Когато седеше ей така, не беше за вярване, че този сух старец е същият този хан Абълхаир, който начело на конна дружина яздеше стремглаво срещу джунгарите, разкъсвайки гъстите им редици.

Тъй или иначе, хан Абълхаир не беше този човек, който си е поставил велика цел, и щом види краха на плановете си, сякаш ранен орел пада от високата скала и загива. Не, той продължаваше да мисли за това как поне пълзешком да стигне до върха, а ако не успее, то поне да отмъсти на враговете си. При такова състояние на духа всички начини са добри…

 

 

Самотният хълм в степта, който си беше харесал хан Абълхаир, беше там, където безродният туленгут беше убил любимия му вълкодав. Както обикновено, той седеше тук върху постлан от прислужниците твърд килим, а до дясното му коляно се настани първородният му син султан Нуралъ. Доста дълго си говориха двамата, и двамата не бяха весели. От време на време Нуралъ хвърляше коси погледи на баща си, но веднага отвръщаше очи, срещайки ледения поглед на Абълхаир. „Ханът има син докато синът му не пожелае да стане хан“ — гласи пословицата. Засега султан Нуралъ властва над целия край, отстъпен му от баща му, но кой знае какво се крие в душата на този неспокоен и за разлика от баща си, суетлив човек…

— И тъй, ти предлагаш в разговора с Неплюев да покажа своята твърдост и независимост? — попита Абълхаир, като го наблюдаваше с крайчеца на окото си.

— Късно е вече… — Нуралъ дори няколко пъти отрицателно махна с ръка. — Късно е… Сега трябва да намерим общ език с него, колкото е възможно.

— Ще поиска ли той сега да намери общ език?

— Ако не му се искаше, Неплюев нямаше да те кани в Оренбург, тате.

— Не само за мен тъгува той… — тъжно се усмихна хан Абълхаир. — Такива покани са изпратени, струва ми се, като на равни и в Средния жуз. Ама нима Анна Йоановна в грамотата си не ме нарече „Абълхаир, хан на цялата Киргиз-кайсацка орда?!“ Императрицата ми даде за подвластни и земите на Средния жуз. Защо сега губернаторът на царицата не признава моята титла, ако наистина иска да намери общ език с мен?

— Но, тате, помисли за това, колко години минаха… Силата и влиянието ти не са като някога. Абълмамбет и султан Абълай хич не те слушат. Трябва да търсим друг път, за да ги скараме с губернатора!

— По всичко личи, че ти вече си го намерил!

— Все едно моят повелител хан пак няма да последва съвета ми.

— А ти следваш ли съветите ми?

— Когато на детето му поникнат зъби, сдъвканата храна вече му е вредна!

— О, ето как заговори!

Бащата и синът замълчаха… Имаше за какво да помислят. Оренбургският губернатор Неплюев беше поканил хан Абълхаир на среща в новия град Орск, който беше на еднакво разстояние от ханските станове както на Малкия, така и на Средния жуз. Към такива неща в степта се отнасят с голямо внимание и казахите веднага разбраха, че наместникът на царицата с еднакво уважение се отнася към вождовете на двата жуза, докато по-рано винаги показваше предпочитание към хан Абълхаир. Освен това на срещата беше поканен младият султан Абълай от Средния жуз, но не беше повикан султан Нуралъ, който владееше самостоятелно родовете край Жаик. Впрочем това устройваше хан Абълхаир, който отдавна забелязваше, че Нуралъ иска да заеме мястото му. Знаеше и че Нуралъ има някакви свои работи с руските чиновници, които засега не признаваха обособеното му ханство. Заради това и за да заеме мястото на баща си, Нуралъ беше готов на всичко. Ако Абълхаир на преговорите се стремеше да отстоява, поне в ограничен вид, своята самостоятелност, то Нуралъ мислеше за себе си и беше готов още утре да запише като крепостни всички жители на поселенията край Жаик…

— О, ето как заговори! — повтори хан Абълхаир.

Изведнъж го обзе сляпа старческа ярост. Ръката на хана сама посегна към инкрустирания със сребро и скъпоценни камъни жезъл, за да удари сина си през лицето, по стрелкащите се очи. Той вече не видя, че ръката на сина тихо се метна към хиванския кинжал на кръста. Но в този момент се чу конски тропот. Двамата обърнаха глави и видяха, че към хълма наближават малката дъщеря на Абълхаир Жанат и синът му от жена му джунгарка Чингиз…

Жанат беше стройна, смугла и слаба като баща си. В сивите като на баща й очи се четеше неговата упорита воля. Виждаше се от пръв поглед, че тази черта на характера явно преобладава над красотата й. Пък и не беше облечена както подобава на девойка с рокля с волани, а в мъжки воински дрехи. Така по това време се обличаха дъщерите и жените на тези джигити, които отиваха заедно с тях в бързите конни отряди, водещи от години непримирима партизанска война с джунгарите. Нямаше защо да се облича така, още повече дъщерята на хана. Тя беше в сукнен бешмет с къси ръкави, силно втален, с широки панталони с избродирани маншети, на кръста й висеше кинжал в сребърна ножница, а плитките й, украсени с евтини висулки бяха завързани отстрани за колана. Беше явно двайсетинагодишна, а според каноните на степта от това време се смяташе едва ли не за стара. Освен това не беше омъжена и дълбоката бръчка край устните й говореше за това, че тези сухи устни едва ли ще разцъфтят…

Султан Чингиз, с явно джунгарско широко лице и косо разположени очи, беше набит и приличаше на борците-палуани. Беше облечен в чекмен от тънка прежда с яка от черно кадифе, препасан с обикновен колан от камилска кожа с висящ отстрани кинжал.

Като чу полагащите се поздрави от децата, ханът строго попита:

— Вие по работа ли сте дошли или сред степта просто се озовахте на нашия разговор?

Никой не би помислил, гледайки безстрастното му лице, че преди няколко мига беше готов да убие собствения си син. Напред пристъпи Жанат:

— Не, днес сутринта вие сте казал на леля Каракъз да приготвя Чингиз за път. Пристигнахме да разберем къде, кога и за колко време заминава…

— Добре, да вървим! — бързо рече ханът, ставайки от килима.

Съпроводени от мълчаливите туленгути, всички се понесоха към Иргиз.

Да, днешната нощ хан Абълхаир прекара в юртата на средната си жена Акилимай от рода жагалбайлъ — най-красивата от жените му след злощастната Нурбике. В момент на разсеяност той й обеща, че ще върне от Оренбург нейния син Кожахмет, който живееше там като аманат-заложник. „О, хане мой, нима не е време да върнем любимия ни син… — шепнеше тя в тъмнината. — Изпрати вместо него засега Чингиз от твоята токал. Той вече е голям, нищо няма да му стане!“ И ханът обеща…

Не, не само молбата на жена му го накара да постъпи така. Той си спомни и за това, че влиятелният род на жагалбайла, който по-рано живееше покрай Ор, след издигането на крепостта беше лишен от много пасища и изразяваше недоволство. Ханът трябва да мисли за всичко… „Жабата ще се изпикае и нивото на езерото ще се вдигне“. Като видят жагалбайлинците своето отроче от неговия хански корен, ще омекнат и няма да го обвиняват за бедите си.

Като препусна до юртата на настоящата си токал — джунгарката, ханът слезе от коня и следван от Чингиз престъпи прага й:

— Чингиз ще замине за дълго… Може две-три години изобщо да не се появи в аула. Приготви го за дълъг път!

Каракъз пребледня и мълчаливо наведе глава. Истинското й джунгарско име беше трудно за произнасяне за казахите и когато я доведоха в аула, жените я нарекоха с ново име по смуглия цвят на лицето й — „Черната девица“.

— Няма страшно, ти вече си голям джигит! — каза ханът като видя, че и синът му пребледня. — Време е да видиш и други страни, да научиш занаят, да получиш възпитание…

И всички разбраха, че Чингиз го пращат като аманат при царицата.

Сякаш бяха чакали само ханът да излезе от юртата, зад хълма стремително изскочиха трима конника…

— Това е Кудабай… — Ханът се обърна към Жанат. — А ти се прибирай вкъщи!

На Жанат явно не й се тръгваше, но нямаше как. Тя подаде поводите на коня си на прислужника и се отправи към юртата си, като не спираше да се оглежда. За това си имаше свои причини…

Кудабай, красивият широкоплещест джигит, тълмач и писар на баща й, отдавна се ползваше с благоволението на смелата и решителна девойка. Но нима беше позволено на чистокръвните тюре-чингизиди да се сродяват с човек от простолюдието? И те се срещаха тайно, въпреки че в степта никога нищо не можеше да остане в тайна. Още по-миналата година Жанат трябваше да бъде отведена при един знатен жених някъде в Джейхундарието, но тя се разболя от тиф. Миналата година, като не искаше да се разделя с Кудабай, тя отново заяви, че е болна и дори отиде да се лекува в Хива. Вече седмица откакто Кудабай отсъстваше по поръчение на хана, а тя все не можеше да си намери място, като кокошка, която всеки момент ще снесе яйце…

Но в сравнение с всички останали Жанат се ползваше с една изключителна привилегия. Суровият и потаен хан Абълхаир й доверяваше много от тайните си. Бащата, най-справедливият съдник на своето дете, и ханът Абълхаир интуитивно чувстваше, че дъщеря му цялата — от главата до петите — се е метнала на него и тайните потъват в паметта й като в бездна. Ето защо още като получи покана от Неплюев и разбра, че такива покани са изпратени и на Абълмамбет и Абълай в Средния жуз, той изпрати в Оренбург дъщеря си Жанат заедно с петнадесет джигити, които да я съпровождат. На никой друг не можеше да повери такава важна работа…

В кожената торбичка на врата си Жанат носеше донесение до губернатора Неплюев. „Хан Абълмамбет се е сдушил с джунгарския контайчи. Ако Галден Церен му върне град Туркестан, то той ще му се подчини и ще изпрати под негово командване синовете си — аманати. Съветвам те да поискаш същото от него и да не пускаш Абълмамбет преди синът му да дойде в Оренбург…“ Но въпреки всичко… въпреки всичко Жанат беше разказала поверената й тайна. Нима можеше да не разкаже за това на любимия Кудабай…

А Кудабай… Кудабай служеше за примамка на този, който се окажеше по-чевръст. Под блестящата външност в душата му тлееха въглените на коварството. Писарската му съвест можеше да бъде приспана от чашка силен ароматен кумис. А какво оставаше за чаша хубава житна водка, която той един от първите се беше научил да пие от орските гуляйджии. Ето на какъв човек беше наредил започналият да губи нюха си хан Абълхаир да проникне в шатрата на своите противници роднини от Средния жуз и да разузнае, какво се готви там. Така че нямаше нищо чудно в това, че още на първия ден от пристигането му в Средния жуз хан Абълмамбет знаеше всичко, което бащата довери на войнствената Жанат…

Кудабай, както си му беше редът, ловко слезе от коня и се отпусна на коляно пред хан Абълхаир.

— Здравей, здравей, светлина за моите очи! — отговори на поздрава му ханът. Той оглеждаше внимателно фигурата на доверения пратеник, когато погледът му се спря на новия скъп сребърен кинжал на кръста му.

Кудабай забеляза това и бързо свали кинжала от кръста си:

— Виждате ли, повелителю мой, какво ми поднесоха в Средния жуз като пратеник на хан Абълхаир!

— Виждам, виждам…

На Абълхаир и през ум не му мина да свърже кинжала с тайната, която беше доверил на дъщеря си. Той помисли, че щом Абълмамбет с младия Абълай са се охарчили за такъв подарък за личния му писар — значи нещата не са толкова зле.

— Е, кажи какво видя, какво чу? — попита той, когато минаха в средната ханска юрта и останаха насаме.

— Много неща видях и чух, повелителю мой. Но главното е, че в Средния жуз не искат да се карат с царицата. С контайчи, доколкото разбрах, те водят разговори само за замазване на очите!

— Султан Абълай пътува ли с Абълмамбет?

— Да, повелителю мой!

— А Бухар жърау?

— Не го видях.

— Какво ще правим тогава? Нали го смятат за око на народа… Щом като не е с тях, не означава ли това, че народът не одобрява докрай постъпките на своите ханове?

— Не знам. Губернаторът просто не е поканил странични хора.

— Може и така да е…

Хан Абълхаир удовлетворено кимна с глава и затвори очи…

На 20 август 1742 г. оренбургския губернатор Неплюев нареди да разпънат големи военни палатки в местността Тас-Откел близо до Орската крепост за провеждането на среща с казахските ханове. Чак когато пристигна тук преди три дни, хан Абълхаир научи, че освен Абълмамбет, Абълай и Барак от Средния жуз на срещата са поканени и джунгарските пратеници Кошку и Бурун, а също така и техните спътници — каракалпакските батъри Момор и Кучак. По това време по покана лично на губернатора в руските предели пристигнаха двамата сина на хан Абълхаир — Ералъ и Нуралъ. Вече беше късно да се променя каквото и да било…

По всичко личеше какво голямо значение се предава на настоящата среща. Два ескадрона драгуни и един батальон гренадири се бяха устроили тук на лагер. Когато се строяваха сутрин или изпълняваха воинските си задължения, на яркото степно слънце ослепително блестяха дръжките на офицерските шашки и щиковете на войниците. Шест големи оръдия гърмяха от време на време и гюлетата изригваха цели планини от пясък по далечните хълмове.

Но вождовете от Средния жуз закъсняваха. Те не пристигнаха и на следващия ден. На 22 август започналият да нервничи губернатор научи от един от многобройните си съгледвачи, че хан Абълмамбет, султаните Абълай и Барак са се срещнали по средата на пътя с писаря и тълмача на Абълхаир Кудабай, след което неочаквано са обърнали конете си обратно в степта. Хората от обкръжението на вождовете от Средния жуз предполагат, че това се е случило, защото хан Абълмамбет по някакъв начин е научил, че джунгарските пратеници са при губернатора и не е пожелал да води преговори в тяхно присъствие. Така или иначе, но тумените на контайчи са готови по всяко време да връхлетят върху техните поселения…

Да, сигурно това е истината! — реши губернаторът. — Но как са надушили за джунгарските пратеници? И какво общо има тълмачът? Я да дойде веднага!

Кудабай беше изпратен незабавно при страшния губернатор. По това, как с едри тежки крачки кръстосваше Неплюев губернаторската палатка и как затрепереха крайчетата на рижите му мустаци, опитният Кудабай веднага разбра, че нещата са много сериозни.

— Здраве желая… ваше… ваше… — започна на руски писарят, като вдигна треперещата си ръка до калпака.

Генералът само махна с ръка, облещените му очи се изцъклиха от гняв:

— Казвай, тълмачо, защо си отишъл от Абълхаир направо на среща с Абълмамбет?!

Пред очите на хитрия Кудабай мигновено изникна картината, как пристигналият в края на краищата Абълмамбет разказва на всяващия ужас губернатор, че той знае за съвета да бъде задържан в Орск и да изпрати синовете си аманати. А сведенията за този съвет, измъкнати от Жанат, вождовете на Средния жуз са получили от него, тълмача Кудабай. Не, по-добре да разкаже всичко на този, който е най-главен…

— Ваше превъзходителство, повелителю мой! — поде отново той, като бъркаше руските и казахски думи. — Истина е, че ме изпратиха да посрещна Абълмамбет и султаните. Нямах обаче възможност да ви доложа за това!

Неплюев продължаваше да кръстосва палатката. „Какво пък, тълмачът май казва истината. Абълмамбет не дойде, след като е разбрал, че може да бъде задържан тук и да вземат синовете му аманати. И тълмачът казва, че той е предупредил вождовете от Средния жуз за това по нареждане на хана на Малкия жуз Абълхаир. Но защо този дявол Абълхаир с едната си ръка ми подава такъв добър съвет, а с другата предупреждава за това противника си? Явно просто се е изплашил от тези буйни юначаги — султаните от Средния жуз — и е решил да свири отбой… Да, по всичко личи, че хитрият Абълхаир е решил на всяка цена да ме скара със Средния жуз. Разбирам. Явно му се иска всичките ми отношения със степта да минават само през него. Какво пък, ще се преструваме, че не знаем нищо за игрите му.“ Генералът се обърна към Кудабай:

— Чуй, миличък… Твоето усърдие няма да остане незабелязано. Но трябва още да поработиш в служба на нашата повелителка — царицата, гълъбче!

— Ще се старая, ваше…

— Добре, добре… Ти разказа ли ми всичко, което си чул?

— Кълна се в името на хляба и Корана, ваше превъзходителство.

— Да, и на двамата ни е известно, колко значима е клетвата в Корана… — засмя се с насмешка Неплюев. — Какво си чул за сестричката на твоя господар Абълхаир… За тази по калмицка линия, която сватосват за джунгарския контайчи?

Кудабай зяпна от учудване:

— Нищо не знам, повелителю мой, ваше…

— Както и да е, гълъбче…

По всичко си личеше, че тълмачът казва истината. Междувременно губернаторът разбра, че обидилият му се Абълхаир си подготвя почвата при Галден Церен, като му обещава сестра си Карашаш за жена. Нуралъ беше разказал всичко това на губернатора.

— Ето за това следи внимателно, миличък Кудабай!

— Ще се старая, ваше…

— Върви, върви…

А след половин час повиканият в юртата на хан Абълхаир тълмач Кудабай разказа на хана всичко за сватосването на Карашаш.

— Неплюев знае всичко! — задъхано обясняваше Кудабай. — И кой може да му донася за нас?!

— Рано или късно ще разбера това! — загадъчно обеща пребледнелият от всички тези новини Абълхаир.

Абълхаир прекрасно знаеше, че Кудабай е свързан с канцеларията на губернатора. Но ханът не подозираше за връзката на дъщеря си Жанат с писаря. Много от случващото се в неговия щаб ставаше известно чрез тълмача в Оренбург. Макар че ханът от време на време се досещаше за някои неща, не споменаваше никому за това. Много по-добре е да познаваш човека, който е сложен да те следи. Освен това Кудабай му донасяше и на него за всичко, което ставаше в канцеларията на губернатора.

Най-важното беше, че ханът най-накрая разбра за предателството на сина си Нуралъ. Само се питаше колко далече са стигнали отношенията му с губернатора? А може би там някъде вече е решена съдбата на хан Абълхаир и утре царицата ще признае за хан само Нуралъ?! А как би постъпил той самият на мястото на Нуралъ?

Абълхаир отпусна глава.

А Кудабай гледаше с разбиране своя повелител и мислеше за своите неща. Както се казва: „Който повярва — богато ще го надари, а който се усъмни — не ще го пипне с пръст дори!“ Той беше в най-изгодното положение. И трите страни му се отплатиха за сведенията: Неплюев — с внимание и обещание за награда, Абълмамбет — със скъп кинжал, а хан Абълхаир — с тъмносив раванлия, за какъвто Кудабай денонощно си мечтаеше.

— Да, вземи го за твой! — каза хан Абълхаир. — Виждам, че си ми верен…

Наистина, при тези думи нещо проблясна в тигровите очи на хана. Но тигърът е вече стар и ноктите му не са същите. Ако се наложи, другите две страни ще го защитят.

В този момент мислите на Кудабай полетяха в друга посока — към имението на губернатора, където беше видял прекрасно червено офицерско седло. Колко би прилягало то на раванлията. Но за да го заслужи, трябва да измъкне още нещо от своя господар и да го предаде в канцеларията на губернатора. Какво пък, ще се наложи да си отваря очите на четири, да слуша по-внимателно какво му шепне нощем разгорещената от страст Жанат…

Оренбургският губернатор генерал Неплюев по нищо не даде да се разбере, че е обезпокоен от отсъствието на вождовете от Средния жуз. Той нареди празненството да започне и още на следващата сутрин специално докараните дълги маси бяха наредени под сянката на дърветата близо до реката. На тях имаше всичко, което обичат казахите и джунгарите: разнообразни меса, най-хубавият кумис, баурсаки. До тях стояха руски и европейски блюда, приготвени от крепостния готвач на губернатора. Специално се следеше да не попаднат на масата ястия от свинско месо. Затова пък вино, водка и разнообразни ликьори имаше в изобилие. Губернаторът вече добре знаеше, че знатните люде от „киргиз-кайсаците“ с превелико удоволствие нарушават тази заповед на пророка Мохамед. И сякаш нарочно по масите, където се събраха дебелите и набити бийове, се набиваха на очи също толкова дебели и закръглени бутилки с руски бенедиктин…

Да, бедно облечени хора не можеха да се видят на губернаторския прием нито от едната, нито от другата страна. Преди пира Неплюев организира военна игра: парадно облечени гренадири в стройни редици се устремиха едни срещу други, а храбри хусари препускаха като джигити, сечаха със замах върбови храсти и променяха в движение общия строй.

— Браво, юнак!

— Само така, джигит!

— Ойбаяй, размина се, слава на Аллах!

Такива възгласи се извисяваха един през друг в редиците на гостите. Някои по навик, придобит в степта, просто окуражаваха ездачите. Други пък решиха, че губернаторът ги е събрал, за да ги ликвидира накуп, и страхливо приклякваха всеки път, когато конницата политаше към тях с голи шашки. След това гърмяха с оръдията и отново се чуваха радостни или страхливи викове:

— Урр-аах!

— Ур-ра-а-а!

— Ойбаяй!

— Астагфиралла!

Двайсет и четири пъти гръмнаха оръдията и подплашените степни коне обезумяло полетяха към степта заедно с коловете, на които бяха завързани. Жално скимтяха и се криеха зад юртите огромните вълкодави. Стряскаха се при всеки залп и плачеха жени и деца. В отговор на раболепните въпроси генерал Неплюев самодоволно отговаряше, че само три залпа от шест оръдия са достатъчни да затрият от лицето на земята средно голям аул.

В своя десетминутен тост, като се обръщаше последователно ту към седящия от дясната му страна хан Абълхаир, ту към седящите отляво джунгарски пратеници и каракалпакски батъри, Неплюев говори за желанието на владетелката и императрицата да живее в мир и сговор както с поверените й народи, така и със съседните страни.

— Който не вдигне чаша в чест на нашата повелителка, ще покаже, че не уважава нейно императорско величество! — завърши генералът, изпи до дъно чашата си и се разсмя с дрезгав бас.

Изплашените до краен предел от гърмежите на оръдията бийове на един дъх пресушиха грамадните чаши — кой с водка, кой с ликьор. Пиха дори тези, които до този момент не бяха помирисвали алкохол.

На другите маси обаче се намериха хора, които мълчаливо отместиха чашите си. Точно в този момент се изправи пристигналият с Неплюев от Оренбург мюфтия на тамошните мюсюлмани ахун Насибулла-молла.

— Да не пиеш за здравето на нашата майка повелителка значи да не й желаеш доброто — каза той с напевен глас. — А нима не е ужасен грях да желаеш лошото на този, когото Аллах е поставил над нас?

И ахунът, като подсмръкна весело със синкавосивия си нос, така бързо удари една порядъчна чаша водка, че седящият срещу него хусарски офицер чак зяпна от учудване.

След това вече никой нямаше как да се откаже от пиенето, само най-богобоязливите се опитаха да излеят виното или водката зад гърба си. Повечето кихаха, охкаха, махаха с ръце.

— Оле, как люти, сякаш пиеш отрова!

— Ох, изгори ми гърлото проклетницата!

— Нищо, щом самият молла го изпи, какво остава за нас!

— Не… ти ми кажи, Кира бий, защо… защо не ме обичаш, куче сине?!

— Е, сега са доволни от мен и женската — царица, и губернаторът с женските ресни на раменете си!

— Да си жив и здрав, Кира бий!

И многобройните бийове се нахвърлиха върху яденето. За това вече не беше нужно увещанието на моллата. Запретнали ръкави до лактите, те бъркаха в купите, вадеха по няколко парчета наведнъж и тъпчеха с цяла шепа устата си с думите: „Бива си го това месо… Ама че вкусно!“ Всички дванайсет части от туловището на огромния овен за броени минути се превръщаха в купчина оглозгани до бяло кости. Здравите им зъби звучно схрускваха младите кости и хрущяли: „Я ми подай, Кира бий, онази там кръглата!“ Ако случайно им попаднеше картоф, моментално го отделяха настрани: „Ами, това не е за ядене!“

— Ама че горчи това листо!

— Пресолили са го… Виж ги само, ориси, ядат каквото им падне!

— Не сте прав, уважаеми! Ето тази печена птичка съвсем не е лоша!

— Ама че растение — направо ми потекоха сълзи от очите… Я го пъхнете в устата на моя приятел Кира бий!

Само няколко мълчаливи батъри с каменни лица изядоха от вежливост по едно голямо парче месо и сега седяха, гледайки право пред себе си. Така постъпиха и трима-четирима от руските офицери. Те като че ли се бяха открили в тази дъвчеща и мляскаща тълпа и започнаха да се поглеждат един друг, сякаш мислеха за това какво ги очаква занапред — среща лице в лице на бойното поле или дълга, сурова, мъжка дружба…

Генерал Неплюев се изправи отново и вдигна чашата над главата си:

— Господа офицери и знатни люде от Киргиз-кайсацката орда! Аз предлагам този път да пием за здравето и благоденствието на верния слуга на нейно императорско величество нашата майка владичица Елисавета Петровна и нашия личен приятел — великия хан на Малката орда Абълхаир!

Този тост беше посрещнат с многогласен шум, прекъсван от отделни викове „ура!“. Едни пиха, други ядоха. Но отчетливо се доловиха и недоволни гласове:

— Да се умножи славата ти, Абълхаир!

— Да пукнеш дано!

— Щастие и нови велики победи за нашия повелител хан!

— Да изчезне във вечния огън шанракът на юртата му!

— По-тихо, аксакал, че може да те чуе!

— Нека да чуе… Сложил ни е на една маса с гяурите. Даже мене, грешника, ме накара да пия от прокълнатото питие. Сега всички сме гяури. Ой-бая-а-ай! Дано плачеш в гроба, Абълхаир!

— Продаде ни на безценица на гяурите като шугава овца!

— Млъкни, глупако, че ще ти изтръгнат шугавия език!

— По-добре на една маса с гяурите, отколкото в гроба под шуршутите!

Генерал Неплюев махна с ръка:

— За многая лета, хан Абълхаир!

И многогласният хор от търговци, офицери и казашки военни първенци гръмко запя „Многая лета“. Пискливо и съвсем не на място подпяваха напълно пияните бийове и местни търговци. Сред нестройното множество ясно изпъкваше острият тенор на мюфтията. След това някой взе домбра и над степта се понесе висока, преливаща се песен в прослава на владичицата царица, губернатора и хан Абълхаир.

Хан Абълхаир не за първи път участваше в такива срещи и знаеше колко може да пие, за да запази бистър ума си. Затова когато тръгна да се разходи с леко опиянения Неплюев покрай брега на реката, крачката му беше твърда, а погледът зорък.

— Утре ще говорим за работа, приятелю мой — каза му губернаторът. — Сигурно ще ви бъде неловко да говорите в присъствието на нашите общи джунгарски приятели?

— Да, особено ако останат глухи за молбите ми…

— Всичко е възможно… Затова исках предварително да поговоря с вас.

— Имам три молби. Ако първите две бъдат изпълнени, то за третата няма смисъл да говорим…

— Каква е първата?

— Враговете ми в степта говорят, че вие малко ми помагате, на мене и на цялата ни Орда. Знаейки моето усърдие в дружбата ми с вас, хан Абълмамбет и султаните от Средния жуз ме обвиняват в предателство. Те денонощно се стремят към съюз с джунгарските контайчи. Проявете благоволението си към тях, а не към мен…

Генерал Неплюев лукаво размаха пръст:

— Та нали те са ваши врагове, тези султани!

— Отдавна вече всеки, който крои планове против Руското царство, е мой враг!

— Да предположим, че е така, приятелю мой… Но преди две години същият този хан Абълмамбет, а заедно с него султан Абълай и Барак са вдигнали Корана над главата си и са се заклели във вярност пред генерал Урусов. Самият Василий Алексеевич Урусов ми разказа как е преминала церемонията. На тях в знак на приемането им за поданици на Русия са им подарени същите саби със сребърна ножница и дръжка, както на вас, Богембай и Есет. А освен това още сто двайсет и осем първенци от военния съвет на Средния жуз са дали такава клетва, каквато и първенците от вашия военен съвет… Е, истина е, че аз смених Урусов, но те са дали клетва не на мен или на него, а на императрицата!

— Ние сме чергарски народ и не всички смятат, че трябва да останат верни на клетвата, положена върху книга…

— Но вие, приятелю мой, сте й верен!

— Аз съм друго нещо.

— Но и Абълмамбет засега не е нарушил своята клетва.

— Тогава ще я наруши!

— Какви са основанията ви да мислите така?

— Защо го няма тук хан Абълмамбет?

— И аз самият си задавам този въпрос…

Те стигнаха до стръмния бряг и хан Абълхаир започна подробно да обяснява за подготвяното в Средния жуз предателство. Влезли в пряка връзка с контайчи, Абълмамбет и тамошните султани не са пожелали да присъстват на празненствата. Още повече, че контайчи има тук свои очи и уши…

— Всичко това е много интересно — отбеляза с усмивка губернаторът. — Но каква е вашата молба, приятелю мой?

— Дайте под мое командване три хиляди войници! — отговори хан Абълхаир. — Нека поне хиляда да са от главната войска, а другите две хиляди могат да бъдат от спомагателната — калмики или башкирци…

Пламъчета на задоволство проблеснаха в очите на Неплюев. След като смени Урусов, вече втора година той неотклонно провеждаше политика на привличане на своя страна ту на един хан от киргиз-кайсаците, ту на друг. Те се караха помежду си за неговата благосклонност и в това се заключаваше главната му идея. Историята познаваше безброй примери, когато опитният администратор без всякакви усилия постигаше своето с такава хитра тактика. Но за първи път един от тези ханове искаше от него войска, за да се бори срещу другия…

— Каква е втората ви молба, хане?

— Втората се отнася до сина ми Кожахмет, който е ваш гост вече седма година. Майка му иска да се види с него, да му се порадва, а при вас ще дойде да ви погостува друг мой син — Чингиз…

На свой ред и Неплюев отрезвя напълно и косо погледна Абълхаир:

— От коя жена е този ваш друг син?

— От Каракъз ханъм, калмичката…

Този факт говореше много на генерал Неплюев. От донесенията на съглеждачите, потвърдени от най-големия син на хан Абълхаир султан Нуралъ, той отлично знаеше, че Кожахмет е любимият син на хана, докато Чингиз не се ползваше с благосклонността на баща си. Следователно тази молба означаваше, че старият хан Абълхаир по неизвестни причини не желае да оставя в ръцете на руския губернатор един пълноценен заложник-аманат. Неплюев се направи, че пропуска покрай ушите си тези толкова важни за него думи на хан Абълхаир. Той изведнъж се стегна и многозначително сключи вежди:

— Много са големи вашите заслуги пред нашата повелителка царицата, приятелю мой Абълхаир. И двете ви молби бих изпълнил безпрекословно, ако военното положение не беше толкова сложно. Русия, както ви е известно, е във война. И е съвсем неподходящо да се откъсват дори три хиляди войника. А борбата на славния хан Абълхаир с други подвластни нам ханове и султани засяга все пак вътрешните работи на Русия.

Абълхаир неволно наведе глава:

— Да, разбирам… А как приемате втората ми молба?

— За това ще трябва да напиша писмо в Петербург лично на нейно императорско величество Елисавета Петровна, понеже майката императрица толкова ви цени, приятелю мой, само тя може да удовлетвори тази ваша молба!

— Така значи!

— И каква ще бъде вашата трета молба?

— Третата… — Хан Абълхаир не можеше повече да се сдържа, така че гласът му неочаквано стана дрезгав: — Третата ми молба се заключава в това, че известният ви контайчи Галден Церен се домогва да се ожени за сестра ми Карашаш, която е от калмицката ни линия. И тъй като нямам зад гърба си постоянна и вярна опора, не мога постоянно да враждувам с него…

Неплюев отново тънко се усмихна:

— Е, какво пък, таза ваша молба е разрешима, приятелю мой. Още бащата на нашата императрица Петър Велики, преславна му памет, е сключил мирен договор с джунгарските племена. И все пак ви съветвам да не бързате с този брак. Ще поприказваме с всички, а след това, както се казва, в мир и любов. Има ли девойка, жених винаги ще се намери!

В този момент на хан Абдулхаир изведнъж му стана напълно ясно, че Неплюев знае всичките му мисли и намерения. И ги знае преди всичко от сина му Нуралъ. Сякаш в потвърждение на това губернаторът сам заговори за Нуралъ:

— Ще ви кажа честно, приятелю мой, че за разлика от другите ви синове султан Нуралъ дълбоко и всестранно разбира всичко, което става в Киргиз-кайсацката орда.

— Да, в Нуралъ е цялата ми надежда. И ако ми е съдено да умра, то главната ми молба е да го утвърдите на моето място!

„Я виж ти — помисли Неплюев. — Струва ми се, той разбра, че синът му от игла до конец ни докладва за всичките му шашми. Няма значение!“

— Мисля, че императрицата ще подкрепи това ваше законно желание! — каза той на глас.

„Тези гяури заедно с Нуралъ явно само чакат час по-скоро да умра — помисли си хан Абълхаир. — Колко бързо само одобри молбата ми!“

— Но ние се надяваме, че още дълго ще се радваме на неоценимата помощ и подкрепа във всичките ни добри начинания от страна на такъв опитен и верен приятел като хан Абълхаир! — бързо заговори, изпреварвайки хана, генерал Неплюев.

„Все пак не могат толкова скоро да се избавят от мен!“ — с известно облекчение помисли Абълхаир.

— Синът ми Нуралъ е добре осведомен за всичко, което става в Хива — каза той. — И каракалпакските вождове го уважават. Ако му помогнете с войска, той може с помощта на каракалпакската конница да изтласка от Хива хората на шаха…

— Рано е още да говорим за това, приятелю мой. Освен това вече ви казах, че водим друга война и не би било разумно сега да се караме с хората на шаха. Затова ви отказах и трите хиляди войника, които искахте от мен…

— Не, не искаме нито един войник от главната войска! — Хан Абълхаир за пръв път погледна Неплюев право в очите. — Те само биха попречили. Правоверните в Хива ще се разбунтуват. А нашите джигити за тях са като роднини. И те ще посрещнат Нуралъ там с разтворени обятия, защото ненавиждат Надир шах…

„Защо ли подхвана приказка за Надир шах? — помисли Неплюев. — Да, иска да ни натресе в голяма война, за да лови своята рибка в мътна вода!“

— Не, без указ на императрицата не са възможни никакви действия по нашите граници! — твърдо отговори той.

Абълхаир кимна с глава. Какво пък, той знаеше своето положение. Нищо на земята не се дава даром. За присъединяването и защитата от джунгарите му беше отнето правото на самостоятелни решения. Сега той не можеше както преди да се появява неочаквано със своята конница, на който си иска край на степта и да се разпорежда там като господар. Всичко трябваше да се съгласува, а това тежеше на стария воин. За сметка на това на Нуралъ — неговия син и най-вероятен наследник — това положение явно му допадаше. Как ли ще се държат внуците му?!

— И двамата с вас сме хора, зависими от голямата държавна политика — каза Неплюев, за да смекчи предишните си думи. — Добре е, че взаимно се разбираме!

Надвечер хан Абълхаир се разтревожи още повече. От момента на пристигането си тук, като човек, който очаква оставката си, той ревниво следеше с кого разговаря губернаторът. Преди вечеря той видя Неплюев да говори с Джанъбек батър…

Родом от племето шакчак — едно от аргинските разклонения, Джанъбек батър беше на голямо уважение в Средния жуз. Женен за една от дъщерите на Абълхаир, той помогна на времето на хана на Малкия жуз да разпростре влиянието си върху някои от родовете на Средния жуз. Заедно с Богембай батър и Тайман батър той дълго време беше опора на Абълхаир. Неслучайно генерал Урусов и сменилият го после Неплюев се съобразяваха с мнението му не по-малко, отколкото с мнението на далеч по-знатни люде. По тяхно предложение императрицата, за първи път на „инородец“, присвои на Джанъбек батър високото звание тархан, давано изключително за особени воински заслуги. Впрочем, за това помогна и самият хан Абълхаир.

Съвсем скоро Джанъбек батър беше изиграл решаваща роля във войната с поволжските калмицки ханове — роднини и съюзници на джунгарските нойони. Главният хан на калмиките Дондук-Омба се нахвърляше обикновено върху поваления от другиго противник. Веднага след като започнеше поредната вълна на джунгарски нашествия от изток, ханът на калмиките нападаше казахските поселения от запад. През 1738 г. хан Абълхаир реши да го накаже за това. Пострадаха, както обикновено става в такива случаи, не хан Дондук-Омба, а обикновените калмицки овчари и пастири. Абълхаир заедно с Джанъбек нападнаха неочаквано и разгромиха калмицката войска, а след това не по-зле от джунгарите опустошиха калмицките аули. Две хиляди семейства бяха взети за заложници, а десет хиляди калмики бяха продадени в робство на пазарите за роби в Хива и Бухара.

След време синът на Дондук-Омба — багадур Галден-Норби — искаше да нанесе ответен удар начело на двайсетхилядна войска, но му попречиха разприте със собствения му баща. А докато траеха тези разпри, тогавашният губернатор Урусов, на кого се подчиняваха както казахите от Малкия жуз, така и калмиките, ги принуди да сключат мир. Но и самият губернатор не желаеше пълен мир между двете ханства, пък и такъв мир беше невъзможен. Всеки божи ден възникваха сблъсъци между враждуващите страни, крадеше се добитък и пленници.

Джанъбек батър напълно подкрепяше политиката на хан Абълхаир и беше един от далновидните хора, които от самото начало настояваха за присъединяване към Русия.

И ето днес, в присъствието на толкова знатни люде, трябваше да бъде оповестено за присвояването му на званието тархан на Руската империя. Но сега, като видя своя зет и съратник да говори поверително с губернатора, сърцето на Абълхаир се сви. Все пак Джанъбек повече принадлежеше на Средния жуз, а не на Малкия. И защо Неплюев не кани и него, хан Абълхаир, да вземе участие в разговора?

И ето пак, сякаш отгатнал състоянието и мислите на хан Абълхаир, губернаторът отново дойде при него.

— Аз смятам Джанъбек батър не само за ваш зет, приятелю мой, но и за ваша дясна ръка! — каза Неплюев, сякаш се оправдаваше за нещо. — Ханът и султаните от Средния жуз кой знае защо не дойдоха, затова реших да поговоря с нашия славен тархан по работа. Вижте само колко батъри и аксакали има тук от Средния жуз. Трябва някой от по-знатните хора да ги ръководи…

— Разбира се…

— Освен това — генералът снижи до полушепот гласа си, — освен това нека джунгарските пратеници да видят, че можем да решаваме делата на Средния жуз и без Абълмамбет и неговите султани!

— Напълно съм съгласен с вас! — Хан Абълхаир за пръв път през целия този ден се оживи. — Затова и дойдох при вас. Не бива съдбата на Средния жуз да се оставя изцяло в ръцете на Абълай. Неслучайно ви казвам това. Въпреки че е млад, Абълай вече става главен там!

Масите така и не се вдигаха. От сутрин до вечер се носеха все нови и нови ястия и напитки. Някъде зад дърветата свиреха тръби, биеше полковият барабан. Бийовете, чиновниците — всички заедно пиеха водка, разредена с кумис. Пияните хъркаха направо тук, на зелената трева. Слугите ги прескачаха. От време на време се дочуваше тревожното блеене на приготвените за колене овни…

Неплюев прекара остър поглед по масите и вдигна ръка с пълна чаша. Най-трезвите зашъткаха.

— Господа! Вдигам последен тост за здравето на всички седящи и… хм… хм почиващи си тук гости!

Нестройни викове заглушиха тоста му:

— Ур-ра! Браво, браво!

— Жасасин! Уррах!

— Хиляди благодарности, ваше превъзходителство!

— Здраве и щастие. Десет хиляди години благоденствие!

А на следващия ден избрани хора бяха поканени в губернаторската палатка. Две седмици се водиха сложни преговори. Но главният въпрос се състоеше в признаването на факта на присъединяване на казахските земи към Руската империя, което трябваше да бъде получено от джунгарския контайчи.

Няколко дни отидоха за изясняване на заплетените отношения между Русия, Джунгария и казахските ханства. Генерал Неплюев упорито настояваше всички спорни въпроси между Джунгария и казахските жузове да се решават само чрез него.

— Ние дойдохме тук, за да получим от казахите ясак и да ни дадат аманати — казаха пратениците на контайчи. — Те са виновни пред нас. Докато ние бяхме заети на границата с Китай, казахите нахлуха в нашите земи!

— По законите на Руската империя не може подвластен на Русия народ да плаща ясак или да дава аманати на някой друг! — твърдо отговаряше генерал Неплюев.

— Въпреки интригите и машинациите на всичките ни врагове ние не ще допуснем неподчинение на нашата майка императрица, както й се заклехме на Корана, — заявиха в един глас от името на Малкия и Средния жуз хан Абълхаир и Джанъбек тархан. — А предишните ни нападения върху джунгарските поселения бяха само продължение на дългогодишната война, започната от самия контайчи. Ако войната спре, ние се заклеваме, че повече няма да нарушаваме мира и клетвата ни в присъствието на губернатора на великата Руска империя означава много повече от всички аманати на света!

— Казахските ханове никога не изпълняват клетвите си — упорито възразяваха пратениците на контайчи. — Те неведнъж ни се клеха в мир и дружба!

— Но този път от тяхно име говоря с вас аз! — отсече Неплюев.

— Тогава, за да продължим преговорите, ви молим да изпратите хора при великия и ослепителен Галден Церен, който е като слънцето на земята! — казаха пратениците Кошку и Бурун.

Но тези пратеници не си заминаха веднага. Те стояха мълчаливо на пищната церемония, наблюдавайки как още сто седемдесет и осем аксакали, бийове и батъри от трите казахски жуза се заклеват с хляб в уста и с Корана над главата си, че доброволно стават поданици на Русия заедно с всички свои съплеменници. При това джунгарските пратеници гледаха под око грамадните руски оръдия, разположени там, където започва степта…

Генерал Неплюев в параден мундир с акселбанти и с всички ордени произнесе реч, в която благодари на новите поданици за доверието им към майката императрица и от нейно име пое задължението да счита за равноправни и да защитава от външни врагове всички положили клетва племена. Особено внимание отдели той на първенците от военния съвет и батърите от Големия жуз, чиито поселения се намираха под властта на контайчи, а синовете им бяха аманати при джунгарите. Това беше директно предизвикателство и откровена заплаха към джунгарския контайчи.

Когато пратениците си заминаха, Неплюев призова хан Абълхаир и съседите му — калмицките ханове — да решават всички въпроси само по мирен път и със съдействието на законните руски органи на властта. За да не се отвърне и без туй вече обиденият хан Абълхаир от Русия, губернаторът най-накрая му позволи да чергарува със своите аули и табуни покрай реките Ирек и Берда. Казахите можеха да се установяват на тези земи редом с руските мужици и това беше голямо облекчение за най-бедните племена и родове. На тези земи много скоро беше възродено старото казахско земеделие.

На хан Абълхаир освен това му се разрешаваше по всяко време на деня и нощта да влиза, в която и да е руска крепост и на него, както и на личната му охрана, като на генерал, се осигуряваше „държавна издръжка“. В степта владетелите постъпваха така със своите туленгути и ханът вместо радост почувства изведнъж ледена буца в гърлото.

Между калмицките и казахските поселения беше прекарана поредната твърда граница по река Жаик. Отсега нататък както на едната, така и на другата страна се забраняваше да преминава на отсрещния бряг на реката. За пленените калмики, продадени на хивинските и бухарски пазари, вече беше късно да се говори, но губернаторът обеща да се застъпи за тях.

При това положение на нещата единственият доволен се оказа Джанъбек батър. След като тържествено беше прочетен указа на царицата за присвояването му на висшето воинско звание първи тархан на Киргиз-кайсацката орда и предаването на това звание по наследство, отново гръмнаха оръдията, тъй като тарханът на империята беше с ранг на генерал-фелдмаршал. И отново от събралото се множество се посипаха различни възгласи:

— Желаем ти вечно щастие, Джанъбек!

— Колко само увеличи славата на рода шакчак!

— Твоят кон дотича пръв, Джанъбек, затова не забравяй и нас, по-малките!

— Сега като постигна своето, Джанъбек, вдигни пир и за трите жуза!

И побелелият Джанъбек батър, най-храбрият сред приближените на хана на Малкия жуз, срещал се неведнъж със смъртта очи в очи, заплака като дете. Даже генерал Неплюев се стресна от тази неподправена проява на чувства. „Боже мой, те са наивни и доверчиви като деца — помисли си той. — Да, нашата владетелка се сдоби с добри поданици!“

Губернаторът се огледа наоколо. Чак сега той видя множеството озлобени и сърдити хора, които ненавиждаха преуспелия Джанъбек.

Все пак очите на Неплюев заблестяха весело. „Както всички деца те изпитват смъртоносна завист един към друг. Да управляваш такива хора е истинско удоволствие. Ако искаш да накажеш някого, награди го пред всички останали!“

Преди да си тръгнат гостите, губернаторът извика при себе си тълмача Кудабай.

— Знаеш ли, миличък, че Абълхаир отдавна ходатайства за възстановяването на стария град Жамкент по долното течение на Сърдаря. Или както вие я наричате Сейхундаря…

— Да, неведнъж съм слушал за това, ваше превъзходителство!

— А знаеш ли защо го прави?

— Може би иска да е по-близо до джунгарите, ваше превъзходителство!

При тези думи лукавият тълмач погледна с невинни очи губернатора. Той все по-често разговаряше с него напоследък и Кудабай постепенно започна да свиква със страшния му вид и гръмовен глас.

— Какво пък, и за нас няма да е зле… — Генерал Неплюев се полюля известно време на пръсти и пети. — За да се възстанови разрушеният град, по-точно да се построи отново, трябва да бъдат осигурени топографи и разни други специалисти. Така че ще изпратим под командването на твоя хан прапоршчика Иля Муравьов. Освен че ще се занимава със своите научни работи, той ще ти бъде и пряк началник. Ясно ли е?

— Ще се старая, ваше превъзходителство!

— Добре, старай се… Но докато пристигне прапоршчикът, не изпускай от очи хана. Ако има нещо — веднага при мен!

И неочаквано Кудабай се осмели да изкаже заветната си мисъл:

— А може би, ваше превъзходителство, не трябва да изпращате прапоршчика… Аз също съм обучен на всякакви науки. Пък и ще предизвикам по-малко подозрения…

Неплюев внимателно погледна способния тълмач:

— Ти си гледай твоята служба, а нашето не се губи. Ще се сдобиеш и с чинове, ако ни останеш все така предан. Засега прапоршчикът не ти е пречка. Върви!

А само след половин час същият този Кудабай получи от хан Абълхаир обещаните самурена шапка и извезан със злато кафтан. При това Абълхаир разбра от своя тълмач, че не би било зле да си отваря очите за пристигащия при него руски прапоршчик.

Същата вечер оренбургския губернатор Неплюев написа в Петербург до Колегията на вътрешните работи: „Въпреки че Абълхаир е дал сина си за аманат и поради това не може открито да се обяви срещу Русия, не бива да му се вярва, тъй като е двуличен и надменен“.

Да, нито една сериозна делова молба на хан Абълхаир не беше удовлетворена. Макар че му беше обещана „държавна издръжка“ и право да посещава всички крепости и воински части на Руската империя, цялото му същество се разкъсваше от обида и той вървеше по своята земя така, сякаш пристъпяше в непрогледния мрак на някакво подземие…

А по същото време хан Абълмамбет, убеден, че Русия във всичко отдава предпочитанието си на хана на Малкия жуз Абълхаир и иска да го направи главен хан на казахите, изпрати за аманат на джунгарския контайчи своя наследник — сина си Абилфаиз. До него достигнаха сведения, че на съвещанието при губернатора Неплюев подвластният му жуз е бил представляван от Джанъбек батър, на когото е било присвоено званието тархан. Всички тези обстоятелства, както и уверенията на Галден Церен, че на казахите ще бъдат върнати Туркестан с принадлежащите ми трийсет и два града, ускори решението му да мине под покровителството на контайчи. Немаловажен се оказа и фактът, че по това време младият султан Абълай се намираше в плен при джунгарите. Така или иначе, но с това свое решение ханът на Средния жуз помагаше на най-лютия враг на казахите за пълното заробване на земи им.

След като се убеди в сериозните действия на хан Абълмамбет, Галден Церен още през 1745 г. започна прокарването на военен път през степните солончаци и струпа на самата граница с подвластните на Русия казахски земи двайсетхилядна отбрана войска. Все по-често джунгарските челни отряди нападаха пограничните казахски поселения, разоряваха ги и отвеждаха пленниците.

Нова вълна казахски бежанци премина през степта. Но съгласно постигнатата договореност на казахските аули беше забранено да се местят на западния бряг на Жаик. Тези, които по стар степен навик не се съобразяваха с установените граници, нарушаваха забраната и се прехвърляха през реката, бяха съдени с указ на сената от 5 март 1744 г., съгласно който такива нарушители трябваше да бъдат „заловени и изпратени от Оренбург в Роговик или пък в Сибир в Нерчинските рудници и заводи“. Не само това, но в писмо от 11 май 1747 г. Колегията на външните работи нареждаше да бъде изгорена всичката трева по десния бряг на Жаик чак до Каспийско море. Малко преди това — на 20 септември 1743 г. — сенатът издаде указ, с който охраната на пограничната линия се предаваше в ръцете на Яицката казашка войска. На практика яицките казашки военачалници се превръщаха по тези краища в пълновластни господари. В ръцете на Сибирската казашка войска беше предадена и цялата погранична „злощастна“ линия по реките Тобол, Иртиш и Ишим. Положението на казахските племена и родове близо до тази линия веднага се влоши. Започна първият стадий на провежданата царска колонизаторска политика, от която пострадаха преди всичко бедните слоеве на номадското население. Все по-силен ставаше гнетът на царизма и в руските преселнически райони. Не беше по-лек животът и на казашките бедняци. Наближаваше знаменитото време на Пугачов, когато за първи път в историята се побратимиха и се изправиха рамо до рамо срещу отколешния си враг — царизма — руският народ и народите от покрайнините.

Наистина, генерал Неплюев съзнаваше, че най-правилният път за по-нататъшната колонизация на този край са мирните преговори и разширяване на търговията. Той даже беше написал в рапорта си до Колегията на външните работи, че „трябва да се търсят възможности за подчинение на този народ не само по пътя на насилието и заплахите, и по пътя на благодеянията чрез разширяване на търговските отношения“. Но заедно с това същият този Неплюев не пропусна да помоли началника на войската на Уилския път генерал-лейтенант Щокман да му даде за насилствено подчинение на казахското население, в случай, че то окаже съпротива, две хиляди казаци и пет хиляди войници от Орската крепост. Допълнително, при необходимост, да бъдат отпуснати още десет хиляди въоръжени мъже от подвластните на Русия „инородци“, а именно: калмики, башкирци, покръстени татари, черемиси и прочее.

Казахските родове и племена нямаха пътища за отстъпление — от другата им страна дебнеше със своята конница кръвожадният контайчи. Хановете и султаните бързо намериха своя път, преминавайки ако не на едната, то на другата страна, а нещастният народ се мяташе като звяр в клетка, като се хвърляше яростно и сляпо в различни посоки и с всяко движение губеше кръв и сила. Отново се появиха стотици големи и малки отряди, които най-често се ръководеха от самозвани батъри или пък дори от пастири. Тези отряди нападаха царски военни части, обози, кервани, а така също богати бийски табуни и поселения. В различните документи ги наричаха разбойници, но първият, все още неорганизиран стадий на народната съпротива винаги и навсякъде приема такива форми. В движението на Степан Разин навремето също са се вливали такива селски банди.

Отрядите, ръководени от батърите Баян, Малайсаръ, Елчибек и други, продължаваха да нанасят непрекъснати удари по завладелите земите им джунгарски нойони. В степта се разразяваше пожарът на народната война.

А хан Абълхаир, колкото повече минаваше времето, толкова повече се отдалечаваше от всичко. След като не успя да получи от оренбургския губернатор нито редовна войска под свое подчинение, нито право за самостоятелни действия на юг срещу Надир шах, нито пасища от другата страна на река Жаик, нито дори връщането на сина си аманат, той започна бързо да губи своя авторитет в степта. Това, разбира се, беше не толкова негов собствен пропуск, колкото пропуск на самия губернатор, защото хан Абълхаир, заслужилият степен вожд и военачалник, олицетворяваше политиката на присъединението към Русия.

И сега остарелият хан на Малкия жуз се мяташе из степта, без да знае какво да направи. Той стигна дотам, че започна да подтиква някои казахски родове да се върнат по земите на средноазиатските ханства. При това той се надяваше, че губернаторът, като види такова непослушание от новите си поданици, ще го призове отново и ще му даде войска да върне бегълците. Когато и това не помогна, защото при всички случаи казахските аули се чувстваха в по-голяма безопасност на подвластната на Русия територия, ханът на Малкия жуз започна отначало тихомълком, а след това и открито да се опълчва срещу руските власти.

Под подстрекателството на хан Абълхаир в средата зимата на 1746–1747 г. два отряда казахски джигити преминаха по леда през Жаик и разгромиха калмицките поселения и селището на руските рибари в местността Казъл-жар, като откараха много добитък и повече от шест хиляди пленници, сред които имаше и руснаци. Скоро след това голям казахски отряд стигна до Волга, като опустоши по пътя си редица мирни поселения. По пътя си обратно буйните джигити попаднаха на засада и едва се спасиха с цената на много убити и пленени, които бяха съдени след това по военновременните закони. Бродещият по безкрайната степ хан Абълхаир замисляше нови големи нападения на руските укрепления, за построяването на които самият той беше дал някога разрешение. Около него започнаха да се обединяват и други обидени родови вождове, да се присъединяват летящи отряди от батъри…

И все пак хан Абълхаир прекрасно разбираше, че не може да надвие такава велика държава като Русия. Всички тези действия той предприемаше с надеждата да вдигне цената си при наддаването с губернатора. Поради тази причина, а и защото не забравяше за сина си Кожахмет, който оставаше аманат, той нареди да бъдат намерени и веднага освободени всички руски пленници. „Като разбра безполезността на действията си срещу руснаците, Абълхаир стана още по-смирен от преди“ — написа генерал Неплюев до Колегията на външните работи. Царските власти отново не разбраха правилно хан Абълхаир.

Съвсем по друг начин се нареждаха нещата по това време в Средния жуз. Тамошните вождове разбраха, че не трябва безрезервно да се доверяват на джунгарския контайчи, който искаше завинаги да пороби казахските земи. Единствената сила, която беше способна да се противопостави на джунгарските завоеватели, беше Русия. И сега, когато стана ясно, че Абълхаир няма да получи пълна подкрепа в династическите си домогвания, Абълмамбет и всички султани от Средния жуз започнаха бързо да преминават на страната на Русия. Губернаторът Неплюев на свой ред тактично напомни на вождовете от Средния жуз за дадената от тях клетва за вярност към царицата и не пропусна да намекне на най-непокорния от тях — султан Барак, — че той е недоволен от стария Абълхаир. На Неплюев вече му беше известно за избухналата между хан Абълхаир и Барак султан лична свада. Неотдавна джигитите на Абълхаир бяха ограбили до шушка един голям керван, изпратен на Барак султан от сина му от Хива. Познавайки свирепия нрав на Барак султан, оставаше само да се чака продължение на събитията.

Скоро ханът на Средния жуз Абълмамбет успя да си върне всички аманати от контайчи и веднага прекъсна с него всякакви отношения. На свой ред Галден Церен отзова всички свои пратеници от Средния жуз, което означаваше обявяване на война. Хан Абълмамбет и султаните окончателно решиха да станат поданици на Русия, след което всички непотомствени батъри от Малкия жуз, такива като Тайман, Алтай и много други, напуснаха Абълхаир и се присъединиха към тях. Тези хора малко се интересуваха от свадите между хановете и султаните, те знаеха от самото начало, че главният им враг е джунгарският контайчи и стоящите зад него шуршути. Да устоят на такъв враг можеха само с подкрепата на Русия. Макар по всичко да личеше, че царският ярем няма да бъде никак лек, все пак беше за предпочитане пред гибелта от джунгарските шашки. Някои от тях си намериха приятели сред руските преселници, в степта се появиха първите дезертьори от царската войска и те бързо намираха общ език с обикновените пастири и волните джигити.

Немалка роля играеше и търговията. Казахите вече имаха частично разрешение да ходят на всички руски панаири, да продават вълна, плъстени постелки и да купуват хляб, тъкани, домакински съдове, лопати, брадви, ножове, посуда — при това с отлично качество и на много по-ниски цени, отколкото на пазарите в Хива и Бухара. Благодарение на руските гарнизони пътуването до панаирите стана безопасно. Появиха се първите казахски търговци и дори производители. Много бедни джигити си намериха постоянна работа в рудниците, солниците и в строителството на пътища и мостове…

Като видя този обрат на събитията, хан Абълхаир със самочувствието на човек, който пръв в степта се е заклел във вярност на царицата, реши да заобиколи губернатора и да се обърне със своите искания направо в Петербург. Като начало той написа на Тевкелев, когото познаваше добре, писмо, в което се оплакваше от Неплюев и молеше за съвет. Писмото, както обикновено, беше съставено и отнесено в Оренбург от тълмача Кудабай. Веднага след пристигането си, още не изтупал праха от дрехите си, Кудабай се запъти към губернатора.

— Какво ми носиш, гълъбче? — попита генерал Неплюев.

— Писмо от нашия хан Абълхаир до генерал Тевкелев в Петербург, ваше превъзходителство!

— Хм… хм…

— Трябва да го изпратя при първия удобен случай!

— Ти сигурно знаеш какво пише в него?

Оренбургският губернатор генерал Неплюев беше нелош войник и човек, нелишен от чест. Той едва ли би посегнал да прочете чуждо писмо някъде в пределите на Руската империя. Правилата на дворянската чест му бяха внушени още от детството. Но тук, на граничната линия, можеха ли тези правила да се простират върху кореспонденцията на някакъв си кайсацки хан!

Кудабай пък беше напълно лишен от подобни „предразсъдъци“ и подробно, дума по дума, предаде на губернатора съдържанието на писмото. Той имаше завидна памет.

— Да не забравиш само да го изпратиш с първата поща, както ти е наредил почтеният Абълхаир! — каза Неплюев, като се усмихна на наивността на стария хан.

Кудабай скочи да изпълни задачата си, но Неплюев го спря с кимване на глава.

— Какво още ще заповядате, ваше превъзходителство? — попита тълмачът.

— Ти, гълъбче, сигурно и сам разбираш, че повече не можем да разчитаме на нашия славен хан Абълхаир…

Кудабай, който имаше нещо на ум за своя хан, стана мрачен:

— Ами ако той се разкае и започне отново да служи вярно и предано на императрицата?

— Това вече няма значение. Както става винаги, появиха се по-млади и способни мъже сред киргиз-кайсаците…

„Хан Нуралъ — синът на Абълхаир!“ — каза си тълмачът. Да, той пое правилната посока още от самото начало. Щом такъв обигран вълк като хан Абълхаир го схрускаха на един залък, то какво остава за него, беззащитното малко зайче…

— А как смятат да отстранят нашия хан? — събра смелост и попита Кудабай. — Сигурно императрицата ще издаде указ.

— Не мисля… — сухо отговори губернаторът и погледна тълмача в упор със страшния си поглед. — Властите няма да се занимават с този Абълхаир. Той самият породи омраза у някои султани и нека сега да отговаря за това. Ние няма да се бъркаме в тези разпри!

„Кой трябва да помогне на хана да… да напусне живота? — трескаво мислеше тълмачът. — Какво иска от мен губернаторът?“

— От султаните, които са враждебно настроени срещу Абълхаир, особено го мрази Барак султан… — заговори Кудабай, изтръпвайки от ужас. — Хан Абълмамбет също не го обича, но няма… няма да може…

— А Барак султан?

— Той със сигурност ще може! — възкликна тълмачът. — Султан Барак отдавна обвинява Абълхаир, че се е продал на господарката царица…

Като се усети, че каза повече, отколкото трябва, той закри уста с длан, но Неплюев поощрително махна с ръка:

— Нищо, нищо, продължавай… Най-подходящият човек е този Барак. Щом като така силно ни ненавижда, няма за какво да го жалим!

— Какво ще ми заповядате, ваше превъзходителство?

— Аз нищо… Понапрегни си малко мозъка, гълъбче!

— Но… но контайчи само ще се зарадва, ако хан Абълхаир напусне живота. Затова пък някои от родовете от Младия, пък и от Средния жуз ще започнат да отмъщават на Барак султан и… и на мен!

— Е, на теб пък за какво? Нима самият ти ще започнеш да дрънкаш врели-некипели… Не се безпокой. Успокой и Барак като го видиш. В Малкия жуз ще има друг хан, а ние… ние, както вече казах, няма да се месим в чуждите дела. Споровете между роднини не ни засягат!

— Да, да, те сами…

Неплюев разбра състоянието на тълмача и небрежно подхвърли, сякаш между другото:

— При касиера се е събрала заплатата ти за половин година. Ти нали си при нас на заплата, гълъбче. А след това ще дойдат чиновете, славата…

— Ще се старая, ваше превъзходителство!

— Е, върви, върви… Ще чакам новини!

След десет дни тълмачът Кудабай се озова в Хива на гости при сина на Барак султан — батъра Жолбарас. Те разговаряха дълго и на раздяла Кудабай получи като подарък везаната хиванска шуба на стопанина и дорест ахалтекински кон. Скоро тълмачът се яви и в канцеларията на Абълхаир, като не отказа и неговите подаръци. Той не посмя да разкаже направо на хана за разговора си с губернатора, но все пак му намекна да не пътува сам в степта.

 

 

Историята неумолимо се приближаваше към своя край. През лятото на 1748 г. самият генерал Тевкелев пристигна от Петербург в Орск за лични преговори с Абълхаир.

— Един стар приятел е по-ценен от двама нови, господин Неплюев! — каза той на губернатора в Оренбург.

— Ех, ваше превъзходителство, докато съм тук, съм принуден да си избирам приятелите според необходимостта! — отговори Неплюев.

Хан Абълхаир, след като разбра, че и в Руската империя сановниците враждуват и се изтребват от лицето на земята не по-зле от казахските ханове и султани, побърза да отиде с цялото си семейство и пооредяла свита в Орск при генерал Тевкелев. Той изля цялата си обида пред този, който някога го беше склонил да се присъедини към Русия. Един от най-умните хора на своето време, Тевкелев стори всичко по силите си, за да не накара хана да се разкайва за избраната от него политика. Той беше убеден, че такова отношение към един от най-видните радетели на присъединяването ще се отрази зле върху авторитета на Руската империя в пределите на целия Изток.

Хан Абълхаир от цялото си сърце обеща на Тевкелев и занапред да служи вярно и предано на Русия. При хана се завърна любимият му син Кожахмет, а вместо него като аманат в Оренбург отиде друг негов син — Айшуак. Тевкелев се зае лично да изглади отношенията на хан Абълхаир с губернатора. Окрилен и подмладен, старият хан се връщаше в своята ставка на Иргиз.

А губернаторът Неплюев само мълчеше при разговорите си с Тевкелев: не е негова работа да се намесва в султанската междуособица.

— Прегризват си гърлата като вълци, ваше превъзходителство… — каза му той. — Как мога да ги спра при техните диви нрави?!

Генерал Тевкелев си замина за Петербург изпълнен с тревога за съдбата на хан Абълхаир и цялата руска политика в Голямата азиатска степ. Основание за това имаше предостатъчно.

Впрочем, генерал Неплюев не си спестяваше истината, когато говореше за невъзможността си да удържи междуплеменната разпра в степта — много малко войска имаше все още на пограничната линия. Пък и губернаторът не проявяваше кой знае какво усърдие за това.

Неведнъж отрядите на хан Абълхаир разоряваха поселенията на родовете, които по своя воля или по принуда се подчиняваха на джунгарския контайчи. Но се случваше ханът да разчиства и свои собствени родови сметки. Така например той неотклонно преследваше целия род джалаиръ от Големия жуз, който в годините на „великото бедствие“ беше намерил убежище при каракалпаците. Джигитите на Абълхаир неведнъж преминаваха Сейхундаря и грабиха аулите на джалаирците, а заедно с тях и на каракалпаците. Предводителите на рода, опасявайки се от пълното му заличаване, решиха да търсят убежище в Средния жуз при аргинците. Големият им керван, в който влизаха и два аула каракалпаци, преминаваше през владенията на Абълхаир на път за Тургай. В този момент върху него връхлетя отрядът на родния брат на Барак султан — Кучек, отцепил се от Средния жуз и провъзгласил се за хан на няколко рода и племена. Конниците на Кучек султан ограбиха до шушка кервана от бежанци, като оправдаваха действията си с това, че джалаирците смятали впоследствие да минат на страната на джунгарите. Успяха да се спасят само петдесетина каракалпаци, които побягнаха към Оренбург и по пътя срещнаха връщащия се от преговори хан Абълхаир. Въпреки че го съпровождаха само сто и петдесет конника, Абълхаир се хвърли по петите на Кучек султан. Как стана така, но на помощ на брат си пристигна намиращият се най-неочаквано наоколо Барак султан.

— Няма да можем да победим Барак султан… — посъветваха Абълхаир приближените му. — Да се върнем в Иргиз за подкрепление!

— Не сте никакви бойци, а баби! — яростно закрещя старият хан и заповяда да се впуснат в преследване на братята султани.

А Барак султан се отдалечаваше бавно, като всеки път се показваше от близкия хълм и предизвикваше все нови пристъпи на гняв у хан Абълхаир. На всички беше ясно, че по този начин примамват стария хан навътре в степта.

И ето че най-накрая се разигра тази съдбоносна битка. На пустия бряг на малката степна рекичка Олкеек обединената войска на братята султани лесно разпръсна сто и петдесетте конници на Абълхаир. Между другото, както често се случваше в това бурно време, на помощ на султаните се притекоха и бързо преминалите на тяхна страна джалаирци и каракалпаци от ограбения керван, които отдавна желаеха да си разчистят сметките с хан Абълхаир. Хан Абълхаир самолично посече няколко от враговете си, но като видя препускащия към него Барак султан, сякаш прозрял съдбата си, отпусна сабята си и затвори очи. Връхлетелият върху му султан го повали от коня, скочи върху гърдите му и заби дълбоко в сърцето му правия си казахски нож. Неподвижното синьо небе изведнъж шеметно се завъртя и стана кървавочервено.

— Ето че всичко свърши… — беззвучно шепнеха побелелите му устни. Сякаш като огън за миг избухна в съзнанието му мисълта: „Колко си мъдър, мой мъничък народе! Освен теб, освен казаха, никой не е наричал този тленен свят жалган^[4]… (Наистина, животът се оказа лъжовен, бързотечен… Премина като миг…)“

Барак султан възкликна:

— О, предателю и вечни мой враг! Както се заклех някога, така и направих. С ръцете си те съсякох и с устата си изпих кръвта ти. А ако съм виновен за нещо, то нека на шията ми да увисне въжето на правосъдието!

Като каза това, Барак султан шибна с нагайката коня си и препусна, без да се оглежда…

 

 

След по-малко от година императрица Елисавета Петровна издаде указ за утвърждаването на султан Нуралъ за хан на Малкия жуз…

I

Ароматната и гъста ливадна трева стигаше до кръста. А в далечината сякаш бели чайки се бяха пръснали по склоновете на планината Съръмбет. Това бяха белоснежните юрти на султанския аул. Там имаше още много други юрти — черни, опушени, надупчени. Но те не се виждаха оттук, защото бяха скрити в падината под планината. Това всъщност бе друг аул, в който живееха многобройните туленгути и прислугата на хан Абълай.

Както край султанските юрти, така и долу, в черния аул, сновяха хора. Малко встрани, на кръгла площадка, одираха овните, приготвяха огромни котли. Слънцето току-що бе изгряло, а когато достигнеше най-високата си точка, щеше да започне големият пир. Днес султан Касъм, седемгодишният наследник на Абълай от жената, която се падаше родна сестра на великия джунгарски контайчи Галден Церен, бе обрязан. Това бе един от най-важните празници в степта, още повече, когато става въпрос за тюре-чингизид.

Преди десет години още съвсем младият султан Абълай попадна за втори път в плен на джунгарите. Три години той се намираше в щаба на контайчи в Ташкент, защото джунгарите се отнасят уважително към тюре — хората от една кръв с тях. През 1743 година благодарение на ходатайството на неговия чичо хан Абълмамбет и намесата на руския губернатор генерал Неплюев султан Абълай бе освободен. За аманати вместо него в щаба на контайчи останаха синът на самия Абълмамбет — султан Абилфаиз и синът на Барак султан Шагай.

Но Абълай султан не се върна сам от джунгарския плен. Вглеждайки се в него, отбелязвайки мъжеството, ума и решителността, така необходими на истинския владетел, опитният Галден Церен според всички правила на източната дипломация го ожени за войнствената си сестра Хоча. Заради смелостта й в боя и участието й в държавните дела още от тринадесетгодишна я наричаха Хоча багадур, а след пристигането й при казахите започнаха да я наричат Хоча батър. Първо роди момиченце, което скоро умря от шарка, а през 1746 година Хоча роди сина си Касъм, виновник за днешното тържество.

По това време Абълай се ползваше вече с огромна слава по цялата казахска степ и извън нейните граници. Контайчи не грешеше, предричайки му велико бъдеще. Храброст, ум и достойна за мъдър старец разсъдливост помогнаха на Абълай, без да има ханска титла, да притежава неограничена власт в Средната орда и с него да се съобразяват навсякъде, където звучи казахска реч. Само в едно допуска грешка велемъдрият Галден Церен — вземайки за жена неговата сестра, Абълай въпреки това не стана подлога на контайчи, а взе да води самостоятелна политика. Каквото и да става в степта, острието на тази политика винаги бе насочено към освобождаването от джунгарско иго.

И все пак засега султан Абълай бе формален вожд само на някои аргънски родове от Средната орда, в това число и на доста многобройните родове атъгай и караул, живеещи по склоновете на планината Кокчетау, които са сродени с Абълай чрез дъщерите си, дадени му за жени. Между впрочем, този грандиозен празник четирийсетгодишният Абълай устройваше също с един таен замисъл — да вербува поддръжници. Още от самото начало той си постави една цел — да стане хан на всички казахи — и крачеше към тази цел, без да подбира средствата. Когато трябва, биваше спокоен и отстъпчив на пръв поглед политик, но когато трябваше да мине по трупове, крачеше по тях, без да се оглежда.

Предната вечер пристигна при него знаменитият Бухар жърау, когото Абълай познаваше още от времето, когато бе юношата Абълмансур и, бягайки от плен, се криеше от джунгарите в опушената овчарска юрта заедно със стария роб Ораз.

Точно тогава той каза на Бухар жърау, че ще вземе името на своя кървав дядо Абълай.

— Ти си мрачен днес, жърау мой… — каза Абълай. — Разкажи ни нещо поучително!

— За това и дойдох. — Бухар жърау многозначително замълча. — Настана време да разкажа за твоя предшественик Есим хан. Знам, че почиташ това име, султане, и ми се ще да не повтаряш неговите грешки…

— Слушаме те, жърау…

И певецът, въпреки умората от пътя, започна да разказва…

— Много грижи се стоварили на младия Есим хан след смъртта на Тауекел. Преди всичко трябвало да се реши наболелият въпрос за отношенията с кашгарските и бившите моголистански вождове и султани, които се карали за оставеното от хан Абдрашит наследство. При това претендирали за много от киргизките земи. Киргизките манапи от своя страна се разделяли на поддръжници на родствената им Бяла Орда и на кашгарски поддръжници. Неопитният Есим хан не могъл да се окаже над тази дребнава борба и затънал в нея. Единствено зачестилите нападения на насъскваните от китайските богдъхани джунгарски контайчи принудили метежните манапи да се обединят с Есим хан. Огненото дихание на китайския дракон вече се усещало в Седморечието… Както се случвало неведнъж и преди, джунгарските владетели смятали, че отново казахите и киргизите ръка за ръка ще тръгнат срещу източните врагове.

А засега, намесвайки се в кашгарската междуособица, Есим хан, по съвета на заинтересувани люде, решил да подкрепи един от синовете на Абдрашит — управника на Шалъш и Турфан — хан Абдрахман. Формално това било обяснено с факта, че майката на Абдрахман била родом от местното казахско племе уйсун и той обикновено заставал на страната на Бялата Орда. Пет хиляди конника му дал Есим хан, за да му помогне в борбата с другите наследници на Абдрашит. А начело на тази войска бил сложен Туяк батър.

На другия ден след тържествата в чест на починалия хан Тауекел младият хан Есим заповядал на Туяк батъра да се яви при него в двореца. Избухлив и подвижен, с подвижни кафяви очи, Есим хан бил почти еднакъв на ръст с великана Туяк. Той самолично с рязко движение подхвърлил възглавница на батъра, което било висш израз на ханско благоволение, и веднага започнал да му разказва за предстоящата задача.

— Трябва да привлечем към себе си уйсуните и всички казахски родове от Седморечието и Туркестан! — завършил той своето напътствие. — Закълни се, че ще изпълниш волята ми!

— Волята на хана е двойно по-свещена, когато не се разминава с волята на хората, — спокойно отговорил Туяк батър. — Но всички ние сме хора и позволи на твоя слуга да изкаже едно свое заветно желание.

— Говори, батъре!

— Вярата в щастието — това е лодката, която пренася джигита през бурните и широки реки на живота. Когато тя е силна, тогава и в сърцето на джигита гори огънят на храбростта и конят на джигита не се спъва. А щастието ми изцяло е във вашите ръце, мой повелителю…

— Говори, говори, батъре!

— Ако вие благоволите да изслушате сина на робиня, ще се изкажа докрай. Доволен ли сте от службата ми във вашата войска? Равни ли са моите ратни дела с делата на другите воини, от какъвто и знатен произход да са те?!

— Кълна се в Бога, вие с покойния ви брат надминахте всички във войната! — извикал нетърпеливо хан Есим. — Само говори по-бързо, батъре!

— Чух свети слова от вашите уста, хане мой. Ето ръката ми и сърцето ми. Дайте ми за жена вашата снаха Акторгън!

Младият хан трепнал и почервенял, сякаш някой му ударил плесница. Той даже се отдръпнал от неочакваното искане:

— Хей… какво бръщолевиш?!

— Заклехте се в Бога, че аз не съм по-лош от другите, хане мой!

Смуглото лице на младия хан станало по-черно от нощ. Той тръснал глава като див жребец, на когото неочаквано са хвърлили ласо. Разбира се, няма такъв закон в степта, според който вдовицата да ляга в гроба заедно с починалия. И няма да остане завинаги вдовица жената на хан Тауекел. Но нали тя е ханска снаха. Нима може да се допусне, че тя ще се омъжи за сина на робиня. Целият свят ще заговори за този ужасен позор!

— Акторгън, твоята снаха, хане мой, също те моли за това! — казал Туяк батър.

— Значи… значи вие сте се срещали още преди смъртта на моя височайши брат! — Есим хан сега заговорил студено и очите му гледали някъде в далечината. — Тогава ще бъдете наказани трикратно!

— Това не е така, хане мой!

— Млъкни, робе!

Не, не бил чак такъв лош и жесток човек младият хан Есим. Но молбата на някакъв си безроден батър да се сроди, макар и косвено с него, потомствения тюре, му се сторила нечувана наглост… И още едно обстоятелство се прибавило към гнева му. Цялата работа била в това, че сам младият хан тайно се заглеждал в красавицата вдовица, предвкусвайки удоволствието да раздели с нея ложето си. Тя била красавица, неговата снаха, и той за себе си решил да я вземе според закона за жена, въпреки разликата във възрастта. Десетина години по-стара от хана била Акторгън, но редом с нея всички останали красавици изглеждали като мътни петна…

Яростно се замятало, зазвъняло сребърното звънче в ханската ръка. Дотичала стражата.

— В зандана… Под земята!

 

 

Вестта, че славният батър и военачалник бил хвърлен в смрадливия зандан на черния площад зад ханския дворец, мигновено се разнесла по целия Туркестан. Привечер за това знаели вече във всички близки аули, а след три дни за това говорела цялата казахска степ.

Акторгън заплитала чудните си плитки, когато дотичало едно момче слуга и съобщило, че батър Туяк го повели във вериги към черния площад. Тя побледняла, хванала се за сърцето, но веднага се окопитила:

— Извикайте батър Жолъмбет!

Той й се падал чичо, батърът Жолъмбет, командващ най-добрия отряд батъри от Малката орда. Акторгън знаела, че няма да иска прошка от хана. Пък и това до нищо добро нямало да доведе. Според неписаните древни закони до края на дните си тя трябвало да принадлежи на това момче хан. На негова страна били правото и съдът на аксакалите. Друг въпрос е, че един по-умен и по-опитен хан за нищо на света не би тръгнал срещу народните батъри, срещу нея, а следователно и срещу цялата Младша орда заради своите прищевки. Какво друго, освен мимолетна страст би могла да внуши тя, тридесет и няколко годишната, на този млад хан… Освен това… освен това сдържаният, изпълнен със скрита мъжка сила поглед на батъра Туяк докосна сърцето й. И когато, подлагайки голямата си ръка, й помагаше да слезе от коня, никак не й се искаше да откъсва коляно от тази ръка!

— Няма какво да чакаме милост от този хан… — казала тя на влезлия батър Жолъмбет. — Още сега трябва да замина у дома. Трябва да се скрия, докато джигитите ти са още в града. А ти, струва ми се, си приятел на батъра Туяк. Освен това си мой чичо. Измъкни го от зандана, докато ме преследват. Нека съдбата ни бъде решена от бийовете на страната Ногайла!

Батър Жолъмбет не би и могъл да постъпи по друг начин. След смъртта на Хакназар Акторгън била дадена за жена на Тауекел хан, като залог за вярност на цялата Младша орда към Бялата Орда. Сега в нейно лице бил оскърбен целият Малък жуз. Как биха могли воините от тази орда да понесат подобно оскърбление! Що се отнася до Туяк батър, като ти отрежат главата, не плачат за косата ти. Освобождавайки го от зандана, Жолъмбет батър би получил подкрепата на всички незнатни батъри от ордата, на цялото простолюдие. А това в смутната обстановка, която се била създала в степта, било огромна сила. Така или иначе, именно „черната кост“ провалила похода на хан Тауекел срещу Бухара…

А главният виновник за скандала, батър Туяк, в това време седял в тъмната каменна яма с тесен отвор над главата му и само от време на време подрънквал с тежките вериги… всичко започнало от онзи момент, когато Акторгън решително облякла ризницата на покойния си мъж, възседнала коня и се хвърлила в бой. Тогава за пръв път той й помогнал да се качи на коня, подлагайки дланта си под коляното й. И тутакси усетил топлината на това закръглено коляно и вдигнал очи. Жената го гледала нейде сякаш от небето и очите и били по-ярки от звездите… След това той отблъсквал насочените към гърдите й десетки пики, с един замах на страшната си сабя отхвърлял посегналите към нея врагове. След боя пак й помогнал да слезе от коня…

След като пристигнали в Туркестан, през всичките четирийсет дни на помена той не я видял нито веднъж. Затова пък на четирийсет и първия ден дошло едно момче и рекло батърът да го последва. Туяк батър тръгнал, без да задава въпроси. И не се учудил, когато се намерил в стаята на Акторгън.

— Ще можеш ли за един ден да обяздиш за мене един кон? — попитала го Акторгън и той кимнал с глава като насън, не вярвайки на щастието си. В древните предания се разказвало, че царицата, преди да подари сърцето си на обикновен безроден джигит, го изпитвала по такъв начин. Това бил ясен знак за благоволение от страна на жената към мъжа и било необходимо немалко мъжество, за да се решиш на подобно нещо. Впрочем, мъжество Акторгън притежавала достатъчно…

Конят бил грамаден седемгодишен красавец, но абсолютно див, изпратен й като подарък от башкирските роднини. На разсъмване Туяк батър скочил на него, обхванал го с могъщите си колене и конят с яростно цвилене се понесъл в степта. Привечер батърът се върнал на гърба на кротък, послушен кон. Когато приближилата се Акторгън с помощта на Туяк батър сложила крак в стремето, конят не помръднал.

— Благодаря ти, батъре мой! — казала тя.

Късно вечерта едно момче дошло при батъра и го отвело през тъмни коридори в малкия хански дворец. Там го посрещнала бавачката, която пристигнала заедно с жената на хана от страната Ногайла. Тя го превела до една малка вратичка и го оставила там. В сумрака батърът видял протегналите се към него бели ръце:

— Приближи се, батъре мой!

Той се приближил, без да диша и тя го докоснала с тънките си пръсти.

— Какво искаш, батъре, задето усмири коня ми?

Той продължавал да мълчи, безсилен да пророни и дума.

— Добре, ела да те целуна заради това!

Тя се приповдигнала на пръсти, но стигнала едва до гърдите на батъра. Като в чуден сън се чул сребристият й смях:

— Защо не ми подложиш ръка, мой храбри батъре?

Тогава той подложил голямата си длан, както правел това, когато тя трябвало да се качи на седлото. Тя сложила на дланта му горещото си оголено коляно и достигнала устните му. Всичко се разлюляло и се завъртяло — стаята, дворецът, степта, целият му живот. И до сутринта не го пуснала тя…

Акторгън забременяла, но широката копринена дреха, носена в ханския двор, и това, че знатните жени били недосегаеми за нескромни погледи, й помогнали да скрие бременността си за няколко месеца до втория, главен помен за Тауекел хан. Сега обаче всичко излязло наяве и единствено бягството би могло да я спаси от позора.

— Или смърт, или Туяк батър! — казала тя на чичо си Жолъмбет батър на прощаване.

През една тъмна нощ малък конен отряд от джигити на Малката орда се приближавал към западните врати на Туркестан.

— Кои сте и по чия заповед идвате? — попитал началникът на стражата.

— По моя заповед! — отговорил, излизайки на светло, Жолъмбет батър и началникът на стражата уважително отстъпил назад към вратите. Отрядът с коне за смяна се понесли в нощта. В средата на отряда препускала на бял кон обвитата в бял чапан Акторгън…

Разяреният хан Есим на сутринта пратил преследвачи. Но сам разбирал, че това е безполезно. Затова пък ханът заповядал по-добре да бъде пазен в зандана Туяк батър. Доложили му, че през нощта се опитвали да го освободят. Това не се случило, само защото затворникът вечерта бил преместен в друга яма, до самата стена на двореца…

Вместо Туяк батър, на помощ на хан Абдрахман в Източен Туркестан ханът този ден изпратил батъра Жолъмбет…

Не минало и половин година и батър Жолъмбет се върнал като победител. Но му се наложило да се сражава не с кашгарските братя на хан Абрахман, а с по-сериозен противник. Насъсквани от китайските съветници, джунгарските отряди тъкмо били извършили кърваво нападение над седмореченските казахи и киргизи. Натоварени с плячка, те преминавали границата, когато върху тях се нахвърлил петхилядният отряд на Жолъмбет батър, разпръснал воините, освободил пленниците и заграбил голяма плячка. Шест месеца джигитите му не били получавали нищо за службата си и батърът самолично наредил да се разпредели между тях и ханския военен пай. За това нещо не пропуснали да съобщят на Есим хан, десеторно преувеличавайки сведенията за количеството заграбена плячка. Ханът се разгневил. Но най-главното се случило в деня, когато се завърнал отрядът.

Именно в този ден каменната яма, в която бил Туяк батър, се оказала празна. Стражата дала показания, че през нощта воините на Жолъмбет батър откраднали арестанта…

Същия този ден — денят на завръщането от тежкия поход — батърът Жолъмбет бил окован във вериги и хвърлен в същата яма, където преди това бил хвърлен Туяк батър. По цялата степ се разнесла вестта, че славният батър ще загуби главата си…

Този път Жиенбет жърау сам дошъл в ханския дворец. Така било прието в степта — признатият певец имал право да идва при хана по всяко време. Най-вече това било позволено на Жиенбет — певецът пророк на покойния хан Тауекел. Повече нямало какво да се чака, тъй като на главния площад на Туркестан, срещу двореца на хана, всичко вече било готово за смъртното наказание на батъра Жолъмбет. Разбирайки, че може да има вълнения, хан Есим заповядал на телохранителите си да заградят площада…

— Добре дошъл, велики певецо! — рекъл с нескрита насмешка младият хан, който веднага разбрал защо е дошъл певецът. — По всичко личи, че много си бързал. Всички ли са здрави в твоята родина?

Нито дума не казал гордият жърау на хана, само взел домбрата и запял:

Там, където властта ражда само жестокост,

от страх се крие мъдростта, мой хане…

Не, не за добро жертваш ти за своите чувства батъра…

Помни, че си хан,

а тигъроподобният Жолъмбет на света не е сам.

Родът Бай-ула с дванадесет клона зад него е

и всеки клон ще плаче за погубения от тебе батър!

Ако заплачеш ти за своя пай от плячката,

трикратно ще те възмездим за нея.

За другото — единствено на Бога уповаваме!

Дори младият и избухлив Есим хан разбрал каква заплаха крият словата на певеца.

— Хубаво пееш, певецо мой, но преди това трябваше да поздравиш! — рекъл той.

Жиенбет коленичил като воин:

— Здраве и благополучие ти пожелавам на тебе и на нашето голямо ханство, повелителю мой!

Блеснали очите на Есим хан:

— Добре, певецо… Дарявам ти живота на батъра Жолъмбет!

— Прославям ханската ти мъдрост, повелителю мой! — с облекчение произнесъл певецът. — Днес ти показа на цялата степ, че ненапразно са те вдигнали на бяла плъстена постелка. „Есим“ са те нарекли като си се родил, което означава „мъдрост“. Значи родителите ти не са сгрешили при избора на името. Най-висшата ханска смелост е в това, да не се страхуваш да бъдеш мъдър!

Да, точно такъв бил този „Голям Есим“, както го наричал народът, — достатъчно умен, избухлив, но и лесно се успокоявал. Такъв и останал в песните на жърау.

— Защо разказа това, певецо? — попита Абълай, когато певецът пророк завърши разказа си за Есим хан.

— Може би утре ще разбереш! — загадъчно отвърна Бухар жърау.

— Но утре е празникът в чест на моя син.

— Онзи, комуто е дадена власт, и на празник трябва да бъде мъдър!

И ето, настъпи утрото…

Абълай обмисли всяка стъпка от предстоящия празник, всеки свой жест и всяка своя дума, която щеше да произнесе. С широк черен кадифен кафтан, наметнат на раменете, с шапка от самур излезе той от личната си юрта и без да примижава, погледна ясното слънце. Времето бе благоприятно за празника. Обхващайки с поглед живописните околности, Абълай вече бе направил крачка към застиналия в уважителна поза младеж с меден съд в ръка и бродирана кърпа на рамото, но изведнъж застана нащрек и замръзна като орел, забелязал плячка.

Два конника на запенени коне изскочиха от дола зад планината и полетяха косо, като соколи, едва докосвайки върховете на тревите. След това изведнъж свърнаха към белите юрти и се понесе извечното степно: „Тревога! Врагът иде!“.

Приближавайки се, се разделиха. Един от конниците, с обикновена бяла превръзка на главата, се понесе към туленгутите, а другият, с бял кафтан от камилска вълна и с качулка, спря коня си почти в краката на хан Абълай. Като скочи от коня, отметна качулката си и коленичи. Това бе съвсем млад джигит с красиви гъсти мустачки над ясно очертаните устни.

— Пет хиляди аргънски конници идат насам! — закрещя съгледвачът-ертоул.

— Чу ли какво си говорят? — попита Абълай, без дори да мигне.

— Да, султане мой… Те са зли, като подивели кучета. Казват: „Отиваме да отсечем главата на Абълай заради смъртта на Ботахан!“

— Кой ги води?

— Бекболат бий — по-големият син на Каздауста Казъбек.

— А къде е самият велик бий?

— Говореха си, че е болен от пролетта насам. От какво е болен, не чух от тръстиките. Само говореха, че тежи „колкото копитото на тулпар“. Затуй пък Бекболат е разгневен много и ги подканя да бързат!

— Ако се движат по-бързо, кога можем да ги очакваме тук?

— По пладне! С тях е и този…

Ертоулът наведе очи, не смеейки да говори.

— Кой! Говори, съгледвачо!

— Батър Олжабай с приемния си син Котешем жърау…

Султан Абълай неволно отвърна глава. Да, това вече е сериозно нещо, щом правдолюбецът Олжабай е с тях! Батърът Олжабай от рода каржас бе известен с това, че доживявайки до четирийсет, така и не можа да реши какъв да стане: батър или жърау. Впрочем той вече цели двайсет години бе един от най-храбрите батъри от Средната орда и нямаше нито една сериозна битка с джунгарите, в която той да не е участвал. Но освен това Олжабай знаеше наизуст всичките степни сказания от времето на легендарния Коркут до наши дни. Половината степ можел да пробяга със своя петнист кон, ако узнае, че в някой аул се е появил нов интересен разказвач жърау. Речта му бе изпъстрена с примери от древни легенди и сказания, а всяка дума — своя, казахска, или арабска, персийска, руска — проверяваше как звучи, многократно повтаряйки и намирайки древни, общи за всички народи звучения. Повече от всички други той потвърждаваше общоприетото в степта мнение, че аргъните още от стари времена ги привличат науката и изкуството.

Но в живота на Олжабай батър се случваше все така, че щом вземал домбрата, за да съчини нещо сам, долетявал на запенен кон някакъв джигит и съобщавал, че джунгарите пак са нападнали съседния лагер и роднините молят за помощта му. В такива случаи батърът не можеше да откаже. А всяко лято заедно с други войни се вливаше в постоянния отряд на Абълай и с него извършваше дълги походи против джунгарите. Когато младият Абълай попадна в плен, Олжабай се отскубна от нападналите го трима джунгари и изчезна в степта.

Но въпреки възрастта, батърът Олжабай казваше на всички, че скоро ще захвърли меча си алдаспан и ще започне да язди из степта като прост жърау. А засега изразяваше любовта си към изкуството с това, че покровителстваше всички големи и малки жърау на две хиляди версти наоколо и им помагаше. При него винаги живееше някой способен юноша, който скоро се превръщаше в известен жърау. И сега с него живееше сиракът храненик Котеш, който със звучните си песни и добра памет засенчваше вече мнозина видни певци.

Вероятно поради чудачествата му или заради великата му любов към правдата и справедливостта във всеки казахски аул, този висок, строен батър със спуснат до раменете черен айдар и с винаги замислено лице предизвикваше неволно уважение. Верен помощник бе той винаги на султан Абълай в битките му с джунгарите и словото му вдъхновяваше людете. И ето сега Олжабай батър идва насам с онези, които искат кръвта на Абълай!

Вероятно именно това и накара Абълай да вземе необичайно решение.

Абълай кимна с глава, приближи се до слугата и подложи ръце под чистата искряща струя затоплена вода. Като се изми, той избърса с кърпата ръцете, шията и лицето си, хвърли използваната кърпа на дървената площадка и рязко се обърна към слугата си, който очакваше заповеди:

— Удряй дабила! Всички, които се смятат мъже, нека след време, равно на времето за издояване на кобила, да бъдат тук!

И в същия този миг двама яки полуголи джигита хванаха дървените палки с дълги дръжки и започнали равномерно да удрят с тях ту по грамаден, надут до пръсване с въздух бичи стомах, окачен на прът, ту по два малки барабана-даулпази. Времето бе военно и бойните коне на джигитите бяха винаги завързани за главния пояс на юртата или спънати, пасяха наблизо. Да запашеш оръжие и да скочиш на коня бе работа за няколко минути. Чу се юнашко подсвирване, кълба прах се вдигнаха от всички страни, разтревожени женски гласове се разнесоха иззад юртите.

 

 

Това не била случайна тревога. Както често се случва при номадите, разпрата станала по време на празника. Хората от племето каракесек изнасяли богата панихида за един от своите вождове. Както било от стари времена, на помена се стекли много знаменити люде от всичките три орди. Сред тях бил, разбира се, и Абълай със своите юначни туленгути.

Всичко било както трябва: конни надбягвания, борба на пехливаните „казакша-курес“, стрелба с лък по торбичка със злато, а в самия разгар на пиршеството Абълай се оказал заобиколен от тълпа народни шутове с остри езици, без които не минавал нито един празник в степта.

— А какво би направил султанът, ако бяха свалили шапката от главата му? — весело извикал един от тях.

— Не би стигнала до земята, когато ще отлети и главата на онзи, който би се решил да направи това! — отвърнал друг.

— Пък аз ще се реша!

И с тези думи шутът-шаншар замахнал с камшика и сякаш неволно свалил шапката от главата на Абълай. Султанът не му обърнал никакво внимание.

— Истина е, че на голям пир има и голямо опияняване! — рекъл той, без да вдигне шапката си.

Затова пък на следващата година царският генерал Киндерман организирал първия панаир в наскоро построения град в местността Кзъл-жар, наречен скоро Петропавловск, и на него пристигнала голяма група хора от племето каракесек, султан Абълай, на когото принадлежали тукашните места, заповядал да бъдат задържани двама съплеменници на оскърбилите го някога шутове, а именно Жанай и Ботахан. Хората си спомнили, че тези двамата особено силно се присмивали на унижения султан.

— Но това беше обикновена шега, — опитвали се да вразумят султана неговите приближени и приятели. — Покажи широтата на характера си и разбиране за смешното, султане наш!

— Нещастен е султанът, който разбира шегите! — отвърнал много сериозно Абълай и заповядал да хвърлят единия от задържаните — Ботахан, в изкопан специално гроб.

Няколко дни лежал в гроба, от който било невъзможно да се излезе, Ботахан, а когато дошъл Абълай и му казал, че може „да излезе от гроба“, оскърбеният и унижен Ботахан отвърнал: „Човек, попаднал веднъж в гроб, никога не излиза от него“. И с тези думи разпрал с нож корема си.

И ето сега всички мъже от племето бесмейрам възседнали конете си, за да отмъстят за земляка си. Ертоулът на Абълай не могъл да види всичко. По пътя към бесмейрамците се присъединили още няколко групи обидени по различно време от Абълай обикновени хора от други племена и приближаващият се отряд наброявал не по-малко от пет хиляди конници. Всички те били обхванати от жажда за мъст.

Триста джигити се строили на площада пред султанската юрта. Това била войската на Абълай. Наистина, всички джигити били калени воини, защото за тях не минавала и година без война. Но може ли един малък отряд да се справи с цяла войска? И тогава Абълай казал:

— Ние се оттегляме…

Разшумели се старците, жените, децата:

— А какво ще стане с нас? Къде да се денем от гнева на Бекболат и хората му? Беда, голяма беда!…

— Ами гощавайте гостите с бесбармак и кумис. — Абълай посочил димящите наблизо котли. — Я вижте колко нещо е сварено. Все пак всички сме роднини. Не е хубаво да се посрещат роднини без гощавка!

О, това бил ход, достоен за Абълай! Не, той не е и мислил да бяга позорно. Всичко било оставено на мястото си. Също така величествено, както и преди, се издигали белоснежните юрти. Спалното бельо и домакинските съдове били подредени като за пред гости. В огромните котли се приготвяло тлъсто месо. Домашните животни били в аула, а не на пасбището. А в аула враговете ги очаквали само старци, жени и деца…

Познавал хората султан Абълай! Разярената тълпа, която била приближаващата се войска, при вида на мирния аул тутакси успокоила яростта си. Както навсякъде, и тук се намерили мъдри хора, които обяснили ставащото като доброволно признание на своята вина, със султан Абълай. Изморените, изгладнели джигити се зарадвали на гостоприемството и бързо се сприятелили с приготвящите месото жители на аула. Кой би вдигнал ръка срещу онзи, който те посреща с вкусна храна и усмивка!

А когато джигитите утолили първоначалния си глад, в покрайнините на аула слязъл от коня султан Абълай. С него бил само един негов съратник от племето балта-керей — батър Турсунбай. Един от враговете гости, братовчед на загиналия Ботахан, известният стрелец Капан-мерген, натъкмил своя шити-мултук, тоест „мускет със стойка за стрелба“ и започнал да се прицелва. Но тук прогърмял гласът на Бекболат:

— Делото за убийство на свободен казах се решава от обществото!

И Капан-мерген се изправил.

А султан Абълай бавно преминал през тълпата, приветствайки, както било прието, всички познати. Като се има предвид, че в степта хората се познават лице в лице на разстояние хиляди версти, то непознати за него хора тук нямало…

И изведнъж от тълпата изскочил момък с украсена с пера от бухал домбра и високо запял:

О, Ботахан, невинна жертва, попитай убиеца

за какво върху теб той стовари своя неправеден гняв?

Султане мой, който се скара със своите поданици,

ние дойдохме с твойта кръв да умием нашата мъка!

И ето догаря построеният от тебе дом, Абълай…

Но преди да заплатиш за всичко, отговаряй:

за какво е виновно пред тебе племето мейрам?

Че е убило единия, а другият е при тебе затворен?

На съд изправи ти оставения жив от тебе Жанай.

Или сираци ще останат децата ти, а жените — вдовици!

Така пеел Котеш акън от племето суюндък и песента му се запазила през вековете. Бил само на седемнайсет години и голяма чест било за него да излезе от името на народа с обвинение към стария султан Абълай.

Тук, на мегдана, заобиколени от многохилядна тълпа, започнали речите си бийовете, представляващи двете страни. Абълай, без да спори, признал вината си и като обикновен простосмъртен, заплатил за смъртта на Ботахан като за смъртта на трима възрастни мъже — три пъти по девет глави разнороден добитък, крави, коне и овце, три бели камили и боен кон оседлан, и везан със сребро кафтан за наследника на убития. На спорещите помежду си, да убият веднага Абълай или да не го убиват, батър Бекболат и стрелеца Капан-мерген султанът подарил по един кон-аргамак от личния си табун и по една самурена шуба от собствения си гръб. След това всички старейшини на присъстващите родове и племена седнали заедно. И започнало празненството в чест на обряда, извършван него ден със седемгодишния син на Абълай. От такава покана никой по закон не би могъл да се откаже…

Казват, че Абълай по-късно неведнъж твърдял, че народът, както и лъвът, трябва да се държи в желязна клетка. Нека да ръмжи, да беснее, да скача срещу решетките, но все едно — няма да му дойде на ум да си провре лапата и да отвори клетката от външната страна, тъй като умът и съобразителността на владетеля са именно тези железни решетки.

И още, казвал султан Абълай, че когато народът е обиден, наранен, на пътя му, като на пътя на ранен лъв, не бива да се изпречваш. Трябва да го успокоиш, да го нахраниш и… да го прибереш пак в клетката. Защото по-страшен от всички външни врагове е разбунтувалият се народ.

След необходимите в такива случаи надбягвания, състезания, стрелби и айтъс, когато вече съвсем била забравена причината тук да се стекат толкова много хора, простолюдието се разотишло по аулите си, споделяйки по пътя впечатленията си от големия султански празник, на който присъствали. Ако би ги чул, щеше да помислиш, че всички те са били поканени на този празник от едни радушни стопани.

Затова пък всички вождове и батъри на аргънските племена се събрали на голям съвет. Именно те са били истинските гости на султан Абълай. Освен онези, които вече били там, Абълай бил поканил и много други хода от всичките намиращи се наблизо станове — Кокчетау, Кара-Откел, Атбасар и Казъл-жар. През целия ден и през цялата нощ пристигали все нови и нови конници в аула на Абълай. Когато родовитите и знатни люде видели пристигналите тук сред тях много прости батъри и обикновени смели джигити от скитащи отряди, разбрали, че работата не е просто в празника на обрязването.

На втория ден от празника султан Абълай поканил всички в своята знаменита юрта с дванайсет крила.

— Галден Церен, моят високоблагороден тъст, е събрал двайсет и пет хиляди конници от онази страна на Иртиш! — произнесъл той спокойно, тихо, сякаш говорел за това, че предстои още един пир.

Но сърцата на седящите наоколо изстинали. Хората тук били различни по възраст и звания, но всички те имали усещането, сякаш змия пълзи по голо тяло. Още били живи страшните спомени за „годините на великото бедствие“. Но ако по онова време тук имало само джунгарски нападения, а основните тумени на контайчи се отправили на юг, към Туркестан, то сега щабът на контайчи Галден Церен вече няколко години се намирал точно срещу основните лагери на Средната орда.

Да, от дълги години седящият на трона на Междинната империя богдъхан Цзян-Лун упорито продължавал политиката на своите предшественици. Един след друг били отнемани лагерите на различните джунгарски племена, а най-малката съпротива била смазвана от двайсет пъти превъзхождащите джунгарите сили на редовната китайска войска, която, макар и да била изостанала за времето си, но все пак превъзхождала с военна техника и стратегия номадската войска на контайчи.

Когато пък контайчи предприемал поредната кампания против страната на казахите, войнствените джунгарски нойони тутакси получавали необходимата подкрепа от Китай — боеприпаси и продоволствие, главно ориз. Широко бил практикуван и прекият подкуп със злато на най-влиятелните нойони, от които зависело в каква посока ще бъдат насочени джунгарските тумени.

Неотдавна при Абълай дошъл Баян батър от рода уак-керей, който обитавал земите по самата граница с Джунгария. Той само потвърдил онова, което Абълай вече знаел от своите съгледвачи, намиращи се в земите на контайчи. Галден Церен изчаква удобен момент, за да се нахвърли върху казахите и се надява, че като разбере безполезността на съпротивата си, Абълай ще го подкрепи. А Абълай сега има по-голямо влияние в Средната орда, отколкото самият хан Абълмамбет… Преминаването на Абълай на страната на джунгарите е особено необходимо на Цзян-Лун. Ако се неутрализира Средната орда, ще се открие път към руските градове. Това е нужно на китайските политици. Рано или късно трябва да се срещнат лице в лице орелът и драконът!

Какво е мислел самият султан Абълай, никой не знаел. Сега, възползвайки се от празника в чест на изпълнението на обреда над сина му, той поканил на съвета всичките си приятели и поддръжници, а заедно с враждебно настроените люде дошли тук и взели участие в съвета и неговите противници. Станало онова, което трябвало да стане: всички най-влиятелни хора от близките до джунгарите казахски станове се събрали, за да обсъдят положението…

— А къде е Бухар жърау?

— Великият прорицател отдавна вече е тук!

Султан Абълай, който познавал обичаите и разбирал, че в такива моменти единствено великият жърау — певец и пророк — може да убеди и обедини народа, се надигнал от възглавниците, а когато на входа на юртата се появила високата, внушителна фигура на певеца пророк, тръгнал към него, учтиво го подхванал под ръка и го сложил да седне на възглавниците до себе си.

Той бил на шейсет години, знаменитият Бухар жърау, и произхождал от древния род каржас в Баянаул. Цялата казахска степ познавала острия му език и неуравновесения му нрав. Не се боял от никого, намесвал се във всичко и можел да хвърли разобличителни слова в лицето на самия хан. Знатните люде се страхували от него, защото сред народа обичали и повтаряли острите му и солени шеги. Противно на мнозина други певци прорицатели, той се държал еднакво с всички, независимо от произхода им и това още повече укрепвало авторитета му.

Бухар жърау хвърлил бърз преценяващ поглед към присъстващите и веднага забелязал, че тук са се събрали хора, които повече от половин век не са сядали заедно. Очите му веднага се засмели:

— Здравейте всички, светлина на очите ми!

— Как сте със здравето, планински орел на аргъните? Гладък ли беше пътят ви насам? — заговорили онези, които още не били виждали Бухар жърау.

— Не твърде гладък, защото заедно с птиците летях над селищата, които се строят на нашата земя. Слушах по пътя какво говорят хората…

— Е, и какво казват?

— Онези руски хора, които строят къщи и пътища, сами наричат селищата си Горчива линия. Ясно е, че там трудно живеят обикновените люде. Жито сеят, за да не умрат от глад, но живеят така лошо, както и нашите таленгути…

— А тебе какво те интересува това? — извикал нетърпеливо Абълай.

— Ти как мислиш, султане? Безразлично ли ми е на мене какво става на нашата земя. Земя имаме много, и ако тя започне да ражда жито, всички хора на земята може да нахрани. Говорих и с нашите бедняци, които нямат добитък…

— Е, и! — Абълай напрегнато се заслушал.

— Все повече от тях отиват да работят в новите градове и селища. Хубаво е, че могат сега да нахранят децата си…

— А какво казват за това в степните аули?

— Хората говорят, че откакто си започнал войната с джунгарите, все повече ти имат доверие. Някои смятат, че правилно си постъпил, като си разрешил да се строят градове и пътища на наша земя, други се съмняват. Но бедните сега имат хляб. Сам видях вече казахи да орат земята…

— Така е, жърау, но дали нашите хора няма да се развалят, като общуват с руските мужици? Непокорен е тоя народ!

— А твоите аули винаги ли са ти покорни?! Не е там работата. И на мене ден и нощ не ми дава покой мисълта правилно ли постъпваш, като разрешаваш да се строят чужди крепости на наша земя…

— Конят и шубата за вас отдавна чакат стопанина си… — казал Абълай. — Те са достойна отплата за разгадката на съня ми. В навечерието на празника го сънувах и оттогава не мога да се успокоя!

— Разкажете съня си, султане мой… Ако на мене, простия човек, ми бъде позволено да разгадая съня на един тюре, ще се постарая!

— Присъни ми се, певецо мой, че лежа на смъртно ложе. Знамето на трите казашки орди над главата ми се опитват да отмъкнат три групи хора. От двете страни на саркофага ми стоят лъв и дракон, а в краката ми — всички мои многобройни наследници. Онези, които са от сина ми Вали, ми четат молитва. Онези, които са от сина ми Касъм, стоят с кинжали в ръце. А аз — между лъва и дракона — мисля как да възкръсна от мъртвите…

Известно време Бухар жърау седял мълчаливо, после тръснал глава.

— Добре, султане мой… Но помнете, че разгадаването на съня прилича на лов на лисица: ту не я настигаш, ту я изпреварваш.

— Говори, певецо!

— Който сънува собствената си смърт в разцвета на годините си, той ще живее до дълбока старост. А това, че над тебе има знаме, значи, че ще станеш хан на трите орди. Но в деня на твоята смърт тези орди ще се разпръснат в три посоки…

— Е, а лъвът и драконът трудно ли е да се разгадаят? — сериозно попитал Абълай.

— Да, цял живот ще си между тях, султане мой…

— Е, а за синовете ми какво означава този сън?

— Единият клон ще те прослави с ученост, а другият — с кървави битки!

Така ли е било или не, но сред народа останало преданието, че певецът пророк разгадал целия бъдещ живот на Абълай и съдбата на потомците му. Пък и не било трудно да се отгатне, защото само от крайности бил изтъкан този човек, тюре-чингизид по произход, острият му ум се съчетавал с тъп инат, стремежът към знания — с вяра в шаманството, благородството — с коварство, проявата на добра воля — с изключителна вълча жестокост. Той бил истински син на своя страшен век, когато съдбата на страната на казахите била изпълнена с неясноти. Извисеното и принизеното вървели през този век ръка за ръка…

— Твоето име ще остане на земята, Абълай! — извикал проницателният жърау, наблюдавайки, как светнали студените очи на самолюбивия султан.

Всички помнели знаменития отговор на Абълай на въпроса на бъдещия му тъст Галден Церен.

— Кое е най-лошото на земята? — запитал контайчи своя пленник от знатно потекло.

— Най-лошото на земята е да бъдеш разпределител на оскъдна храна и да бъдеш владетел на малък край! — отвърнал младият султан.

Казахите казват, че „на мъжете от четирийсет до шейсет години умът им расте, а от шейсет години намалява“. Абълай бил на четирийсет и една година. Той мечтаел да владее най-малко половината свят. Затова и бил султан-чингизид с всички присъщи на този род претенции. Но станало така, че именно на него му се наложило да погребе древните илюзии на номадските владетели и заедно с цялата казахска степ да направи завой към бъдещето. Реки от кръв се проляли тогава и окъпана в кръв се изправя пред потомците фигурата на хан Абълай…

Много неща разбирал вече по това време Абълай. Той винаги изхождал от ясно очертаните пред номадския вожд реалности. А пък Бухар жърау, който отговарял за песните си само пред небесата, не искал още да признае променящия се с часове свят. Той пеел единствено за желанието си да вижда във всички посоки свободна за препускащия конник степ. Цялата земя би искал той да види такава: празна и свободна, изпълнена с въздух, слънце и зелена трева. Затова и бил поет…

Той взел своята вечна и неизменна спътница — боровата домбра — и, неистово удряйки по струните и деката, запял с висок и пронизителен глас за каменните степи, които преграждат волната степ и затова плаче сърцето в гърдите на номада. Той искал от всички вождове, и преди всичко от Абълай, да премислят. И седящите там вождове и батъри в такт с неговия речитатив все по-бързо клатели глави. Но Абълай бил с хладен ум и като трън се загнездило в паметта му полученото от Баян батър известие. Султан Абълай, който дълго време живял при двора на Галден Церен и знаел неговите шуршутски попълзновения, най-добре от всички разбирал каква опасност е надвиснала над казахските земи. Искат това или не, ала само с тези руски укрепления зад гърба си биха могли да се противопоставят на изпепеляващия всичко по пътя си шуршутски дракон. А после… после ще видим!

Певецът завършил последния куплет и запокитил домбрата към вратата. Знаещият какво ще последва млад водач и телохранител подхванал инструмента във въздуха, за да не се удари в земята. Във въздуха увиснал дългият жаловит звук на струната.

— На тебе се надяваме, Абълай! — Бухар жърау мрачно погледнал към Абълай. — Убежище от шуршутите търсиш под шубата на гяурите. Ох, ненапразно се строят тези укрепления в нашата степ, мой султане!

Абълай слушал мълчаливо, със здраво стиснати устни и само зорките му очи следили изражението на лицата на присъстващите. Да, степта била разтревожена. Царското правителство разгънало по това време широка колонизация на края. Още през 1713 година сибирският генерал-губернатор писал на цар Петър за необходимостта от построяване на руско укрепление на Иртиш. През 1718 година било построено Семипалатинското укрепление, а през 1720 година — Уст-Каменогорската крепост. По-късно, между двайсетте и трийсетте години били построени Акмолинското, Баянаулското и Каркаралинското укрепления. От 1737 година започнало строителството на военен път от Кокчетау към Акмолинск. Десет хиляди така наречени държавни селяни били докарани със семействата си за строителството на този път от най-отдалечените руски губернии и за десет години пътят бил завършен. Покрай него се и заселили тези хора. А когато по време на строителството на крепости и селища ставало отчуждаване на земи и пасища, винаги се оказвало, че това не засягало интересите на султана, бийовете и знатните аксакали. Първо се отнемали пасищата на най-бедните. Те, както винаги, страдали двойно: от собствените си родови владетели и от царските управници. Именно тези бедняци били принудени първи да поведат уседнал начин на живот редом с руските селяни. Никак не е чудно, че не минал и половин век, и те рамо до рамо с тези селяни се влели в отрядите на Пугачов, а наказателните отряди срещу тях се нахвърлили от две страни — от царските крепости и от щабквартирата на същия този султан Абълай.

А засега знатните люде от двата жуза — Малкия и Средния — кимали към руските укрепления, обяснявайки с присъствието им настъпилия в степта глад и други неуредици. Народът искрено вярвал в това и песните на Бухар жърау отразявали народните настроения. Едно само не знаели хората — че най-добрите тумени на джунгарския контайчи само чакат сигнал, за да опожаряват отново и да сеят смърт в страната на казахите.

Ето и сега, сякаш забравяйки съобщението на Баян батър, хората се поддали на гневната песен на жърау, който още не бил чул нищо за новата джунгарска заплаха. Всички те гледали към Абълай и очаквали отговор. Защото нали той, който по рождение трябвало да бъде техен застъпник, през 1740 година се заклел в Корана и хляба заедно с Абълмамбет във вярност на жената царица. Именно той, Абълай, веднага след освобождаването му от джунгарски плен изпратил своя едноутробен брат Жолбарас при губернатора Неплюев с писмо за „вярност към руския трон и готовност да започне търговия с Русия“. И още нещо: през 1745 година написал писмо на тоболския генерал-губернатор А. М. Сухарев с молба да бъде дадено руско поданство още и на рода уйсун от Старшата орда. Кой, ако не той, систематично посещавал всички панаири, организирани в новите руски градове. И нима не самият Абълай в пълна парадна униформа не пристигнал за погребението на хан Абълхаир — пръв слуга на гяурите, а на генерал Неплюев изпратил послание, в което наричал Барак султан „злодей“. Нима не той подкрепя и синовете на проклетия Абълхаир — хановете Нуралъ и Ералъ, които вярно служат на гяурите…

Но би ли могъл той, султан Абълай, поел на плещите си управлението на всички тези хора, да разкрие сега пред света своите мисли? Нима не стават думите му известни веднага както в Оренбург и Тоболск, така и в щаба на контайчи, а после и в двореца на шуршутския богдъхан? Обаче трябва да се отговори, и Абълай бавно обърнал глава към певеца:

— Ти ме обвиняваш, певецо, в клетва пред гяурите… Но нима не дадох клетва и пред контайчи? А днес, както виждаш, мисля как по-добре да посрещнем неговите тумени…

— Тогава защо не мислиш за същото, когато гледаш на другата страна? — попитал жърау.

Абълай бавно поклатил глава:

— О, страната на оръсите не е Джунгария!

— Но и страната на шуршутите е велика и силна.

— Да, затова позволяваме да се строят крепости в степта… Без Русия ние засега не бихме могли да надвием шуршутския дракон. Знам аз от самия контайчи какво са ни приготвили шуршутите. И джунгарите няма да се спасят от тях!

— Но шуршутският богдъхан не строи на наша земя своите укрепления! — мрачно казал певецът.

— Ако беше ги строил, нито един жив казах не би останал на тази земя! — сурово отвърнал Абълай.

Настъпило тежко мълчание. От край време слушали тези хора разказите за безпощадните китайски богдъхани. Там, където са минали техни войници, не оставало нищо след тях. Цели народи прекратили съществуването си, погълнати от дракона.

— Какво да правим тогава? — попитал старият певец.

Той погледнал Абълай с присвити очи. Сторило му се, че е отгатнал що за човек е той. Да, той иска да се разправи с Галден Церен, който е толкова виновен пред страната на казахите и замисля нови злини. А пък сетне ще се захване и с царските крепости. Сега султанът просто не може да говори направо за онова, което е замислил. Че и стената има уши…

В това време султанът с рязко движение развил пред себе си кожения рулон-карта:

— Ето тук се намират тумените на контайчи, моя хитроумен тъст. Но рано или късно той ще ги поведе насам, към Иртиш. Ако се придвижат сили от всичките три орди, джунгарите няма да намерят начин да се измъкнат от капана, в който сами ще попаднат. Те не смятат, че ние ще ги изпреварим и ще ударим първи. Първи още от времето на хан Даян те ни скочиха на гърба!

— Не вярвам, че всички батъри от Малката орда ще препуснат насам, за да воюват с джунгарите на Иртиш — казал Съръмбет батър от племето басентиин.

— Но нали батъри от Средната орда воюват с калмиците на Жаик! — възразил набит батър от рода тарактъ.

— Кой от вас е воювал там?

— Е, поне батър Джанъбек, днешния тархан!

— Той просто е защитавал интересите на тъста си! — Огромният широкоплещест, с открити космати гърди Съръмбет почервенял от негодувание. — Твоят Джанъбек само носи името на роден в нашата славна Средна орда, а владенията му са на Иргиз, до Малката орда. Затова се е разтревожил!

Абълай се замислил дълбоко, навеждайки започналата си да побелява глава. Това му било познато. Щом заговориш за работа, и веднага: „Твоята орда — моята орда! Твоят Иртиш — моят Жаик!“. И в самата орда се зъбят като куче за кокал. Нима и тук не се събраха заедно само благодарение на случая?! Даже песовете в аула прекратяват да се зъбят и се обединяват, като видят вълк. А тук врагът е по-страшен от вълк. Галден Церен с шуршутски дракон на опашката!

Шумът и взаимните обвинения изведнъж стихнали. Върнали се ертоулите, изпратени още преди седмица на другия бряг на Иртиш. Те съобщили, че в крайбрежните джунгарски лагери още не са се появили воините на контайчи. Хората пък говорят различни неща…

Да, контайчи, както винаги, не се оставя да бъде изненадан. Ето и сега той не е насочил своите тумени към някое определено място, откъдето удар може да бъде нанесен само в една посока. Джунгарската войска и сега е разположена в дълбочина. Използвайки необикновената издръжливост на злите си космати коне, те могат неочаквано да тръгнат и за три-четири дни да поемат във всяка посока — към Туркестан или към Арал, или да ударят тук, през Иртиш, по аулите на Средната орда. Ако има обединена войска от трите орди, би могло тя да се разпредели в три направления и спокойно да се чакат джунгарите. Но дали сега това е времето на легендарния Касъм хан, който можел за една седмица да събере двехилядна войска? Не, ръждясал е и се е изтъпил вълшебният меч на казахите, твърде дълго са секли с него каквото им падне, че дори просто дърва са секли с него!

На съвета при Абълай било решено да се избере за място на сбора на казахското опълчение районът на езерото Теликол, което се намира горе-долу на равно разстояние от всичките три орди. И макар в обкръжението на Абълай да разбирали, че след гибелта на хан Абълхаир от ръката на Барак султан войската на Малката орда няма да дойде тук, нима са малко в Малката орда войнствените батъри, които тутакси ще се влеят в опълчението заедно с отрядите си. Дори ако се присъединят тархан Джанъбек и другите сърдари от Средната орда, влизащи сега в състава на Малката, и това няма да е зле. Що се отнася до Старшата орда, то там са нетърпеливи да се избавят от игото на джунгарския контайчи.

За решението на съвета Абълай веднага известил хан Абълмамбет, който продължавал въпреки болестта да се смята за глава на Средната орда, и който се намирал сега навътре в степта, на бреговете на река Саръса. Самият Абълай с аулите си се отправил към възвишенията на Кокчетау, на брега на езерото Бурабай. Огромният керван се разпрострял на ден път. От двете му страни се движели неизброимите султанови табуни със знаменитите тъмносиви, петнисти и врани коне, подбрани строго по цвят на косъма. Богатството на султан Абълай било известно не само в степта, но и далече извън нейните граници.

Времето било смутно, тревожно. Но никой не би повярвал в това, гледайки бавно придвижващите се из степта многобройни стада овце с агънцата им, мирно пасящите по време на прехода крави, тичащите покрай керваните и крещящи с всички сили деца. И единствено плътно строените в отряди, блестящи в железните си ризници и шлемове джигити по краищата на кервана напомняли за война. На три-четири прехода напред и назад, както и в двете посоки встрани от кервана били изпратени опитни съгледвачи.

Така стигнали до удобно разположената между хълмове зелена долина, известна като „Полето на Абълай“. Тук били опънати юрти — черни и бели, имало охрана, а самият Абълай с главния си отряд препуснал към Теликол, към мястото на общия сбор.

Това бил дълъг и криволичещ, почти две хиляди версти, път. Но Абълай неслучайно избрал такъв обиколен път. Работата била в това, че покрай този път живеели многобройни племена и родове от Средната орда, от които като цяло зависел успехът на опълчението и възстановяването на единното Казахско ханство, към което Абълай се стремял още от самото начало. Кокчетау, Сандъктау, Атбасар, бреговете на Ишим и Терсакан, светите планини Улътау, бреговете на Кара-Кенгир и Жезда, след това криволичещата Саръса и оттам — направо по пътя към Теликол. Аулите на родовете аргън, къпчак, найман, тарактъ, уак, керей и още много други са сега, след десетгодишното джунгарско нашествие, по-голямата част от населението на цялата казахска страна…

„Абълай тръгва срещу контайчи!“ Този възглас изпреварил с много преходи напред неговия отряд и с всяка измината верста войската нараствала като снежна топка. Тези места не били подчинени на контайчи, но не минавала и година, без те да бъдат подложени на набезите на джунгарските нойони. Сега било дошло време да си платят за това, и когато Абълай се приближавал към Теликол, безбрежното море от хора го следвало неотлъчно. Без да се броят помощните отряди, Абълай имал сега повече от трийсет хиляди конници — най-голямата казахска армия, събирана след джунгарското нашествие.

Най-големият брой батъри се оказали в щаба на Теликол. Особено важно значение имало пристигането на Джанъбек тархан, означаващо, че пред лицето на врага истинските воини забравят всякакви обиди. С тях се присъединили към Абълай достигналите „възрастта на пророците“, тоест шейсет години, най-известните батъри от простолюдието — канжигалиецът Богембай и кара-кереят Кабанбай с жена си Гаухар, придружаваща го във всичките му походи още от времето, когато му се заклела във вярност в обсадения Туркестан. Освен тях тук били още известните аргънски батъри Тайджигит, Басбулат, Джанатай, Олжабай, Малайсаръ, Оразъмбет. Скоро пристигнал и престарелият Тайман батър.

И все пак Абълай бил разтревожен. До този момент още го нямало оставеният на самата граница Баян батър, пратен там заедно с другия батър — Жапек, с когото Абълай бил в плен на джунгарите. Баян бе главен съветник и опора на султана, поставил си за цел ново обединение на страната на казахите.

Абълай се тревожел ненапразно. Батър Баян, потомък на легендарния батър от простолюдието Саян, който в края на живота си заживял в аулите на рода уак, по всичко приличал на своя велик предшественик — сподвижника на хана обединител Джанъбек. Щом над степта надвисвали вражески облаци, Баян батър пръв оседлавал бойния си кон. Впрочем, времената били такива, че се и налагало да се сваля седлото. И ето сега този батър го нямало и нямало…

Батър Боян бил около четирийсетгодишен — най-бойната и зряла възраст за воина. Грамаден, със светла коса и светлоок, с гъсти остри мустаци на откритото лице, той можел с един удар на боздугана си буквално да забие в земята обикновен човек. При това бил широка душа, добър, нещо несвойствено на батърите в онова жестоко време. И слънцето на тази душа бил неговият по-малък брат Наян — единственият останал жив от многобройния му род след джунгарското нашествие.

Петнайсетгодишният Наян още не бил участвал в битка с джунгарите, но вече поплювал на ръцете си, готов да грабне батърското оръжие. Сякаш от пламък бил изтъкан този юноша. Страстен и горд, той по цели нощи мечтаел за битки, което плашело по-големия брат. „Ще дойде и твоят ред, — казвал Баян батър. — Учи се да владееш оръжието и самия себе си. Но помни, че само от мъка човек се хваща за тоягата. Бог за друго е създал хората!“

Миналото лято половинхилядният отряд на Баян батър като отмъщение за набег, извършил в отговор нападение на джунгарските аули зад река Или. В жестоката схватка с джунгарите, отбраняващи семействата и имуществото си, загинали повече от половината казахски джигити, а останалите живи се укрили в гъстите крайбрежни тръстики. И изведнъж видели, че джунгарските аули по цялото крайбрежие се вдигат от местата си и без ред се отправят на изток, в своята пустиня. След това разбрали, че един от ранените и пленени джигити от техния отряд казал на джунгарите, че са ги нападнали само съгледвачи, но съвсем скоро ще нападне основната казахска войска.

Окопитилите се при вида на непонятното още за тях бягство на джунгарите джигитите на Баян батър, неочаквано се нахвърлили върху последния джунгарски аул. За един миг били изклани нападнатите изневиделица багадури и техните джигити. Оцелелите скочили на конете и камилите в дълбоките води на придошлата река, но малцина се добрали до другия бряг. От джунгарския аул, който не бил много богат, заграбили само малко добитък и жени.

Баян батър с помръкнало лице оглеждал трофеите и размишлявал за несправедливостта на войната. Не тези нещастни люде, чието жалко имущество се валяло по земята, били замислили нашествието срещу страната на казахите. Но само те плащали за това, а контайчи и кървавата му войска спели сега на копринени възглавници далече от наказващите мечове!

И изведнъж батър Боян се спрял и зениците му се разширили от учудване.

— Това сигурно е хурия, а не човек! — казал той неизвестно защо шепнешком на приятеля си Жапек батър.

Да, тя приличала на самур сред зайци, тази девойка, сред другите джунгарски пленници.

— Коя е тази? — попитал Баян батър.

— Тя е дъщеря на онзи същия Хорен багадур, който вчера прати при предците ни нашия Джанатай батър и когото ти днес с удара на тоягата си го прати да догони жертвата си! — отвърнали му джигитите.

Придържайки юздите на коня си на име Тулпар-кок, батър Баян се приближил до девойката.

— Как ти е името, сърничке?

— Мене така ми и казват — Куралай! — отговорила тя, учудвайки се откъде красивият казахски батър знае името й.

— Значи съм отгатнал името ти! — замислено промълвил батърът. — Излиза, че това е съдбата…

Очите на Куралай, което означавало „Сърна“, били големи, бездънни. По такъв признак дават стариците такива имена на номадите. А лицето на девойката било смугло, чисто и едва забележимата му бледност само подчертавала чудната му красота. Черните като смола коси почти достигали земята, докосвайки при движение тънката й като на оса талия.

Някаква искрица блеснала в моминските очи в отговор на откровения поглед на батъра. Какво било това — ответно чувство или ненавист? Но той вече не се владеел. Протягайки ръка с камшик в нея, батър Баян извикал да го чуе цялата степ:

— Тази девойка е моя плячка!

От учудване всички замлъкнали, защото никога преди Баян батър не бил вземал участие в поделянето на пленничките и винаги си заминавал, когато то започвало.

— Нека бъде така! — рекъл Жапек батър, вдигайки рамене, и викнал на джигитите си: — Хей, вие, като зениците на собствените си очи пазете тази сърна, да не я клъвне без да иска някой орел. Тя е плячка на самия Баян… Чувате ли!

— Чуваме! — отвърнали както винаги развълнуваните от делбата на жените джигити.

И Куралай чула всичко. Предната вечер тя видяла с очите си как този батър с ясни очи забил огромното си копие в тялото на баща й Хорен багадур и чувала неговия победен, ликуващ рев. Сега със същия ликуващ глас възкликнал: „Тази девойка е моя плячка!“ — и тя трепнала, като птичка в примка. Нима тя ще извърши този смъртен грях — да послужи за утешение на убиеца на собствения си баща! Като скръстила ръце по джунгарски на корема си, девойката прошепнала: „Кълна се да не стана твоя плячка, светлооки убиецо! Кълна се да ти отмъстя, в майчиното си мляко се кълна!“. И хората станали свидетели на изпълнението на тази моминска клетва…

Като в огън горял батърът Баян, по целия път гледал по посока на кервана, където била Куралай. Той дори забравил за тристате джигити, загинали по време на това нападение. Но другарите му били мрачни.

А Куралай останала спокойна. Нещо повече, тя отговаряла на шегите на охраняващите я джигити. Именно от тях научила, че батър Баян никого си няма, освен по-малкия брат Наян, когото страшно обича. Страшна мисъл пропълзяла в главата й и не й давала покой. Нощем, когато спирали за почивка, й се присънвал хъркащият в предсмъртна агония баща…

Още отдалече се чували воплите и плачът на близките на загиналите джигити. Тях според обичая ги предупреждавали за гибелта на мъжете и синовете им препускащите напред вестители на нещастието. Други хора пък поздравявали батъра Баян заради успешния поход и трофеите. Като разпуснал постепенно отряда си, Баян батър с двайсет конника се отправил най-накрая към своя аул, който се намирал тогава на брега на река Убаган.

— О, по-големи братко, колко хубаво е, че се върна жив и невредим!

— О, единствен мой, здрав ли си?

Тези думи си разменили, както винаги при среща братята — Баян и юношата Наян. Пленничката Куралай внимателно ги наблюдавала изпод покривалото си.

И скочилият в седлото Наян изведнъж срещнал този ясен, изгарящ поглед на големите бадемови момински очи. Той усетил някаква слабост и едва не паднал от коня.

— Какво ти е? — учудил се Баян батър.

— Това… това кой е там, на камилата? — попитал Наян, посочвайки с пръст към Куралай.

И по-големият брат неясно защо се смутил и не могъл да каже, че това е бъдещата му, трета по ред, жена.

— Ами, пленничка…

А Куралай също изведнъж усетила, че няма сили да откъсне очи от стройния, красив, не за годините си развит юноша, приличащ на убиеца на баща й и наред с това — толкова мил. Сърцето й заблъскало в гърдите. Очите им се срещнали и веднага и двамата — юношата и девойката — поруменели. Без още да разбират това, в душата си вече знаели, че са създадени един за друг.

Наян неочаквано вдигнал глава:

— Братко, направи ми подарък!

Сякаш остър нож пробол гърдите на Баян батър. Той вече знаел за какво ще го помоли единственият му брат и не сгрешил. Не му стигнала решителност да отговори направо.

— О, скъпи мой братко, зеница на очите ми, рано ти е на тебе да получаваш такива подаръци, — казал Баян батър. — Ще пораснеш и тогава ще ти подаря райска девойка!

— Не искам райска девойка! — твърдо отвърнал Наян, без да откъсва очи от джунгарката. — Дай ми тази пленница!

И изведнъж се чул ласкавият, нежен глас на самата девойка:

— О, братко, разрешете ми да ви наричам така, защото се лиших от баща… Отстъпете ме на брат си. И аз ви моля за същото!

Тя говорела неправилно, със силен джунгарски акцент и от това гласът й бил още по-мил. Наян неволно се приближил към нея, протегнал ръка към покривалото.

Баян батър стиснал зъби.

— Добре, ще се разберем после! — промърморил той и шибнал коня с камшика си.

Тулпар-кок зацвилил и препуснал в галоп, увличайки след себе си и другите коне, в това число и конят на юношата.

Но Наян вече не можел да живее без Куралай. Денонощно стоял той край юртата на пленничката. В топлите есенни вечери тя излизала при него, но не му разрешавала да я докосне. Тя обичала и страдала, но пред очите й през цялото време била страшната картина на бащината й гибел. След това видяла майка си, която удряла главата си на крайбрежния пясък, протягала ръце към нея и викала: „Дъще моя, не давай на никой мъж да те докосне, докато не ме срещнеш и докато според обичая не те целуна по челото!“. И още: особено през тъмните нощи Курлай шепнешком повтаряла дадената от нея страшна клетва…

А батърът Баян се печал на бавен огън. Той виждал разгорялата се любов на брат си към пленничката, но и със себе си нищо не могъл да направи. Да се отрече от любовта си към Куралай било равносилно на това да прекове отново стоманеното острие на кинжала си и после повторно да го закали в огъня. Такава била природата на батъра. Едно само би могло да му помогне: смърт и прераждане вече като нов човек.

И все пак безкрайно широко било сърцето на батъра Баян и той разрешил на брат си Наян да се ожени за Куралай…

 

 

Прости, чисти и без никакви хитрости са отношенията между момците и девойките при номадите казахи. През летните топли сухи вечери на края на аула се поставят алтъбакани, тоест направени от здрави пръти люлки. Там се и срещат обикновено влюбените. А Куралай, както и много други още неомъжени пленнички се ползвала според древната степна традиция с всички права на девойките от аула. Тук, до люлките, казал Наян на разтрепераната от радост своя възлюбена за очакващото ги щастие. Но не радост, а сълзи видял той в очите й.

Да, в този миг тя ясно си спомнила клетвата си — да накара Баян батър не да заплаче, а да завие от скръб, както са вили в онази страшна нощ изгубващите децата си майки-джунгарки. А Наян вече я прегръщал и я повел в тъмнината натам, където шумели храстите и се чувал щастливият смях на влюбените…

Там, на гъстата ливадна трева, когато всичко е като насън, обезумелият от любов юноша Наян й дал клетва… Страшна клетва!

— Какво трябва да направя? — попитал я Наян.

— Преди това майка ми трябва да ме целуне по челото, иначе няма да бъда щастлива! — твърдо казала Куралай. — Ако е жива, ще получим разрешението й. Ако е мъртва от мъка и скръб, ще сложим на гроба й червени цветя…

И Наян, възхитен от силата на чувствата й, дал съгласието си да се изпълни молбата й. Той дори не помислил, че да напуснеш родината си и да избягаш с пленничка в стана на лютия си враг е толкова страшна постъпка, че тя никога няма да бъде простена. Подобно на млад орел гледал той на света отвисоко, защото не познавал бездната и блатата…

— Като се покаже Северната звезда, ме чакай тук! — казал юношата на своята възлюбена.

И изпълнил обещанието си. Щом ярката Полярна звезда се показала над просторите на нощната степ, Наян се приближил до очакващата го Куралай на най-хубавия дорест аргамак, водейки още един такъв за юздите. Тези коне били родни братя на прославения в песните Тулпар-кок.

— Да ни даде Аллах добър път! — прошепнал той и подкарал конете. Високата трева заглушавала отдалечаващия се конски тропот…

Че Наян, братът на самия батър Баян е отвел през нощта двата аргамака, станало ясно едва следобед, когато конярите довели конете на водопой. Изчезнали от яхъра и два чифта сребърни юзди, специално поръчани от батъра за тези коне. А един ловец със сокол на рамото казал, че видял далече в степта два конника на дорести коне, които препускали с все сила към задилийските джунгарски лагери. Сега вече никой не се съмнявал в извършеното и аксакалите решили да съобщят всичко на самия батър.

— Ер-Кочки, Ер-Касай, батър Баян, вие въздигнахте до небесата войнствения дух и слава на нашия род уак! — казали те, влизайки в юртата му. — Тази слава твоят брат, момчето Наян, захвърли от небесата на земята. Твое е това дело, славни батъре, и ти сам го решавай!

Уверен в това, че само от един поглед на прекрасната джунгарка самият ангел божи ще загуби невинността си, батърът не попитал нищо. Хиляди дяволи разкъсвали и терзаели душата му: мъката от загубата на единствения брат, когото той обичал повече от живота си, ревност, срам и позор пред хората, неистов гняв и раздразнение. Той вече усещал състрадателните погледи на другарите си, чувствал радостта на многобройните си врагове. Без дори да надене воинските си доспехи, батър Баян свалил от стената на юртата брезовия си лък и втъкнал в колчана две стрели със закалени в огъня остриета. След това пристегнал широкия си колан, излязъл от юртата и мълчаливо възседнал Тулпар-кок. Целият аул го проследил с поглед, докато не изчезнал зад вълнистия хоризонт…

Да, никой не го задържал, никой не му извикал: „Спри, батъре!“. Дълго препускал в равномерен стремителен галоп мускулестият и силен Тулпар-кок. Препускал той едно денонощие, второ… Когато на втория ден слънцето започнало да клони на запад, видял далече пред себе си Баян батър две черни точки. Той знаел кои са и изобщо не пришпорвал коня си. Колкото и да били бързоноги двата дорести коня, на които препускали отпред Наян и Куралай, те още не били тренирани за дълъг бяг, а освен това отдавна не били оседлавани и натрупали излишни мазнини по сочните пасища на Убаган…

Бегълците също познали догонващия ги конник и разбрали, че е обхванат от нечовешки гняв.

— По-бързо… По-бързо! — шепнела Куралай и те пришпорвали и пришпорвали уморените коне.

Слънцето още висяло над хоризонта, когато пред тях се показала местността Жолдъ-Озек. Това било нещастно, изоставено от Бога място, представляващо само гола безплодна солена земя, заобиколена плътно от храсти. Ето защо певецът Асан-Кайгъ — Асан-Несретника — го нарекъл не Жолдъ-Озек, а Кандъ-Озек, което означава „Кървава падина“. Изпълненият със суеверен страх род атъгай, на когото принадлежала тази местност, никога не идвал тук на джайляу.

Като видял пред себе си Кървавата падина, Наян разбрал, че е обречен на смърт. Рязко дръпнал поводите на коня си и го обърнал срещу брат си.

— Не, не спирай! — извикал той на сдържащата коня си джунгарка. — Спасявай се, а аз ще посрещна съдбата си, както подобава на един батър!

След това скочил от коня и невъоръжен тръгнал срещу брат си.

— Прости ми, братко! — и протегнал към него двете си ръце и усмивка се появила на още пухкавите му по детски устни.

Екливо, протяжно запяла стрелата, изстреляна от бухарския лък. Трошейки ребра, забило се закаленото острие в горещото сърце на Наян.

— Ах, братко мой, какво направихте!

С вик на смъртно ранена птица долетяла и се хвърлила към падащия на земята юноша Куралай. Изправен на стремената, батърът я погледнал с кръвясали очи и пуснал втора стрела. И паднала девойката с пробито сърце до любимия си.

И тогава, като обиколил с коня си мъртвите, рухнал на земята самият Баян батър. Глухо ридаейки, лежал той върху тялото на единствения си брат и целият треперел, и виел като вълчица, загубила децата си. „О, мъка, мъка!“ — ридаел той и удрял главата си с юмруци. И изведнъж застинал потресен. С ясни живи очи гледала мъката му джунгарката Куралай. В страшна усмивка леко се отворили алените устни и радост от удовлетворената мъст огряла изстиващото й лице. За пръв път през живота си в ужас затворил очи батърът. Може би така му се било сторило на него, сломения от велика скръб. Защото, като чул тих стон, батърът отворил очи и тя му се усмихнала печално, без всякакъв гняв…

— О, братко, погребете ни заедно с Наян, не слагайте земя помежду ни!

И като изрекла това, затворила прекрасните си бадемови очи, сякаш искала да изпревари залязващото слънце.

Цялата нощ прекарал неподвижно батър Баян над двата трупа, а когато най-сетне се показало слънцето, се захванал да рие с кинжала си горчиво-солената земя на Кървавата падина. Просторен и дълбок бил гробът на влюбените. Той ги положил заедно и нямало между тях нито дори шепа пръст…

След смъртта на влюбените три дена прекарал Баян батър в Кървавата падина. Почернял, обрасъл, мрачен се върнал той в аула и веднага заповядал да оседлаят бойните коне. Това обяснило неговото закъснение.

 

 

Край Теликол всички се зарадвали на пристигането му, но били учудени от потъмнялото му лице. Говорело се, че е болен, но така и не разбрали нищо повече. Баян батър заповядал на джигитите си да не споменават за случилото се и те, дълбоко уважавайки своя предводител, удържали думата си.

Само на четири очи Баян батър се покаял за стореното пред Абълай.

— Не знам защо постъпих така… — казал той и навел глава. — Може би това беше отмъщението на отхвърления мъж. Така или иначе — ето главата ми, отсечете я!

— Ние бихме сторили това, ако ти би постъпил другояче. Нека преживяванията ти си останат с тебе, но преминаването на казахски юноша на страната на врага винаги сме наказвали със смърт.

И присъдата в такива случаи произнасяли и привеждали в изпълнение сами най-близките роднини. Ако те отказвали да направят това, самите те били наказвани със смърт. Това е древно правило и не ние сега се отказваме от него!…

Гласът на Абълай звучал глухо и гневно. Очите му гледали нейде надалеч, над главата на батъра, и от това, неизвестно защо, Баян се поуспокоил.

— Да, султане мой, вие казвате истината… — изрекъл той. — Но в гърдите ми зее незарастваща рана. Тя може да бъде излекувана само с кръв — чужда или… или своя!

— Какво пък, още утре ще имаш такава възможност! — спокойно отвърнал Абълай.

Същият този ден, като се посъветвал с пристигналия хан Абълмамбет и без да дочака пристигането на войските на Малката орда под командването на хан Нуралай, Абълай, който бил получил от съгледвачите си необходимите сведения за днешното разположение на тумените на Галден Церен, тръгнал с конницата си към Туркестан и завзетите от джунгарите лагери по течението на Сърдаря. Това станало в началото на втория месец жълтоксан и войската на Абълай наброявала повече от четирийсет хиляди конници. Това бил първият голям настъпателен поход на казахската войска от „времето на голямото бедствие“.

Казахската войска, както диктувала военно номадската тактика от онова време, се деляла на три традиционни части, които се придвижвали в три направления. Първата част била под ръководството на най-опитния батър и военачалник — канжигалиецът Богембай, за когото така пеел знаменитият жърау Умбетай:

Ой, мои мили планини и долини

Баянаул, Кзълтау и Абрали,

Козъ-Манрак, Кой-Манрак и Чингизтау,

колко са сновали между вас джунгарски разбойници!

А ти, Богембай, като достоен учител,

показал си им предишното място,

от другата страна на Черния Иртиш,

което от древността са те обитавали.

Ти ги прогони зад реката обратно,

зад планината Алтай,

лагер за храбрите и верните вдигна на Ак-Шаул.

Дочувайки твоя зов, като птици полетяха натам джигитите

и с тях бяхте вие и бихте джунгарските нойони…

О, Кабанбай и Богембай, велики батъри!

Аргъните и найманите ви прославят,

защото им върнахте древните земи и пасбища!

Сега Богембай батър, начело на десет хиляди конници стремително се придвижвал към Созак, откъдето контайчи Галден Церен имал намерение да настъпи срещу Улътау, древния политически център на казахската степ. С тези войски, както било прието от древни времена, яздел специален „историк“ — летописецът певец Умбетай.

Втората част от войската била под командването на знаменития Джанъбек тархан и тя се движела по долното течение на Сейхундаря. В отрядите, които предвождал първият казахски тархан, освен джигитите от Средната орда, имало и много батъри и джигити от родовете шектъ, табън, тама и адай, отнасящи се към Малката орда. Те горели от желание да освободят от завоевателите земите си по течението на Сейхундаря. Певец—"историк" в тази войска бил известният Татикара жърау от племето калмак.

Третата, главната войскова част, ръководел самият Абълай. Тази войска се придвижвала през Шиели и Жана-Курган непосредствено към Туркестан. В нея военачалници били знаменитите батъри от онова време Баян, Малайсаръ, Жапек и догонилият войската вече на скок Кабанбай батър. Сега вече не жена му — знаменитата жена воин Гаухар — съпровождала стария батър, а приличащата по всичко на своята майка, младата му дъщеря — красавицата Назъм.

Бухар жърау, който бил вече над шейсетгодишен и който нямал боен кон, не могъл да участва в този славен поход и останал да живее в аула на своя приятел — батъра Баян. Вместо него Абълай взел със себе си като „историк“ седемнайсетгодишния Котеш акън, същият, който това лято смело го обвинил в преднамереното убийство на Ботахан.

Като пролетни води нахлули в низините казахските отряди, наводнявайки степта. Макар и да превъзхождали по брой джунгарските тумени, дисциплината, въоръжението и подготовката им били много по-слаби. Това било народно опълчение, в което до опитния воин в строя яздел обикновен пастир или коняр.

Ето защо Абълай още от самото начало избягвал общия сблъсък на главните сили. Джунгарските нойони трябвало да бъдат разпръснати и унищожени един по един. И казахската войска била разделена на три части, за да раздроби силите на джунгарите…

Но хитрият контайчи, самият той номад, който през целия си живот бил воювал с номадите казахи, бързо отгатнал замисъла на Абълай. Той веднага разбрал, че войската на Богембай батър, движеща се към Созак, и войската на Джанъбек батър, устремена към долното течение на Сейхундаря, са само отвличащи вниманието сили. Главната опасност за джунгарите била войската, която под командването на Абълай се насочила към Туркестан. Същото смятали и джунгарските съгледвачи, които през цялото време се мяркали на хоризонта пред казахските войски.

Церен-Доржи, станал по това време вече управник на Джунгария, изпратил в Созак и Казалинск само помощни отряди, а самият той с петнайсет хиляди подбрани воини се насочил устремно към Абълай. Като пристигнал по-рано от по-бавно придвижващите се казахи, той заел местността Жана-Курган. В центъра била разположена спешилата се част от войската с петнайсет оръдия и китайски мускети. Леките оръдия били разположени върху гърбиците на гигантски камили и всяка минута биха могли да бъдат придвижени в нужната посока. Въпреки че животните били свикнали със стрелба, ушите им били запушени с памучни тапи от джепането. При стрелба камилите били слагани на земята по корем, и като закотвени кораби ги закрепвали от три страни с въжета и колчета. По фланговете, както било обичайно, Церен-Доржи разположил страшната джунгарска кавалерия.

Когато в навечерието на битката разбрал, че Церен-Доржи е станал джунгарски контайчи вместо Галден Церен и че именно неговата войска е преградила пътя към Туркестан, Абълай освирепял. Точно този нойон от джунгарския род чорас бил винаги най-яростният му враг. Преди време той именно искал смъртно наказание за попадналия в плен млад Абълай, а съвсем неотдавна настоявал главния удар джунгарските тумени да нанесат по казахите откъм Иртиш, тоест направо по владенията на Абълай и по цялата Средна орда. Същият този Церен-Доржи криел избягалия след убийството на Абълхаир султан Барак, когото според неговия ранг би трябвало да съди съветът на казахските бийове. А по-късно същият Церен-Доржи заповядал да отровят Барак султан, въпреки че той бил женен за неговата сестра. Наистина, след смъртта на Барак султан Абълай станал абсолютен владетел на Средната орда, но ненавистта му към този коварен човек от това не намалявала. А сега този войнствен нойон станал главен джунгарски контайчи и преграждал пътя му към обединение на страната и към славата!

И тук според традицията Абълай разпределил войската си на три колони. Превземането на крепостта Жана-Курган поръчал на батър Кабанбай, който имал опит в щурмуването на градове и в чийто отряд имало петстотин от най-добрите казахски стрелци с лък. Саръмбет батър командвал дясното крило, Баян батър — лявото. Пред крилата стояли по три хиляди конници, а зад тях под командването на Оразъмбет батър и Малайсаръ батър застанали помощните отряди с копия, тояги и руски мускети. Самият Абълай със седемнадесетгодишния си син Жанай заел позиция в центъра, зад воините на Кабанбай. С Абълай бил хилядният му отряд от подбраните лично от него воини-туленгути.

Сражението започнало рано сутринта в сряда. Равнината пред местността се виждала ясно, във всички посоки отдавна били разпратени съгледвачи-ертоули и от двете страни, така че не се очаквали някакви особени хитрости. Всичко се решавало от храбростта и мъжеството на сражаващите се. В един и същ миг последвала команда от двамата военачалници и ударили оръдията, и запищели, засвистели стрелите, забарабанили барабаните. Десетки хиляди конници с оголени остри мечове и саби-алдаспани се хвърлили един срещу друг. Изровената от хилядите остри конски копита червеникава прах на пустинята тежко се издигнала към небесата и закрила слънцето…

Това бил огнен, миришещ на човешка кръв истински ад. Дивото конско цвилене се смесвало с воплите на ранените и стъпкани хора, с ръмженето на озверелите батъри и багадури, с издаваните от джигитите резки подвиквания към конете, със звука на строшени кости и звъна на желязото. Когато на някои места войската започвала да поддава и да отстъпва, военачалниците и от едната, и от другата страна незабавно изпращали там триста-четиристотин свежи конници. Денят превалял, а смъртоубийството не прекъсвало нито за миг.

Абълай се решил на последна крачка. Целия ден той прекарал на седлото, вглеждайки се в червената мъгла и вслушвайки се в шума на битката. Всяка минута пристигали нарочни куриери и докладвали, какво става на огромното бойно поле. И ето, към края на деня Абълай внезапно изпънал рамене, приповдигнал се на седлото и направил знак с ръка.

— Аттан! Напред!

Като каменна лавина в планината се хвърлил напред хилядният отряд туленгути. Най-отпред на ахалтекински бойни коне-аргамаци препускали младите батъри от личната охрана на султана — Сагимбай и Канай. Като със сабя разсекли те предния край на джунгарите и се понесли право към хълма, на който била шатрата с опашатото знаме на контайчи. Но отново ударили джунгарските оръдия и пушки, пробивайки широко линията на нападащите. Завъртели се на място конете, рухнали от седлата на пясъка хората. А задните конници продължавали да притискат предните, създавайки още по-голям хаос. Джунгарските артилеристи в това време зареждали оръдията си с нажежени до червено гюлета. Още минута-две — и нов огнен смерч ще се завихри сред казахската конница. Зад шатрата на контайчи телохранителите на Церен-Доржи запрятали ръкави до лактите и смушквали конете, готови да преследват бегълците…

— Няма ли да се намери в нашата войска батър, който не би се изплашил от гърма на оръдията! — възкликнал Абълай, изправен на стремената.

Синът му Жанай грабнал внезапно султанския родов бончук и се хвърлил напред:

— Абълай! Абълай!

Но конят му го отнесъл някъде встрани от хълма, където се намирал контайчи със съветниците си. Препусналите след него стотина смели млади джигити неволно забавили ход в храстите от джингил. Но не успял седемнайсетгодишният Жанай султан да се измъкне оттам и от другата страна на бойното поле пред шатрата на контайчи препуснала на грамаден вран кон без седло само с камшик в ръка малка крехка девойка.

— Кабанбай! Кабанбай!

И всички веднага я познали — красавицата Назъм, дъщерята на батъра Кабанбай и знаменитата жена воин Гаухар.

— Абълай! Кабанбай!

Присъединили се към нея и измъкналите се най-сетне от бодливите храсти млади джигити начело с Жанай султан. Те се оказали редом, кон до коня, пред страшните оръдия на хълма — момъкът и девойката. И точно това отчаяно положение така подействало на казахската войска, че за миг даже ранените се надигнали от земята и се хванали за оръжието.

— Абълай! Кабанбай!

— Уррах!

Във всеобщ страшен порив се устремили напред батъри и джигити от всички родове, племена и орди:

— Абълай!

— Атъгай!

— Акжол!

— Каракъпчак Кобландъ! Уррах!

— Кабанбай! Абълай!

— Абълай! Абълай! Абълай!

Самият султан Абълай с отряд облечени в доспехи батъри препуснал в атака и слугите на хълма започнали бързо да събират походната шатра на контайчи. Трепнало и заплувало към залязващото слънце опашатото джунгарско знаме с черен шуршутски дракон върху жълта коприна…

Повече от половината джунгарска войска била унищожена в това кръвопролитно сражение. Два месеца продължила тази война и за пръв път от „времето на великото бедствие“ джунгарските тумени търпели поражение след поражение. Абълай освободил крепостта и местността Жана-Курган, които били ключът към Туркестан, и бавно се придвижвал към древната казахска столица, помитайки по пътя си джунгарските отбранителни флангове. Отрядите на батъра Баян се появили вече на бреговете на Талас, предвещавайки скорошното освобождение от джунгарския ярем на родовете и племената от Голямата орда, както и на киргизките станове. В това време Богембай батър превзел Созак и Сарам. А Джанъбек тархан прогонил джунгарските завоеватели от казахските и каракалпакските земи към Приаралието, тогава контайчи Церен-Доржи поискал мир…

И Абълай се съгласил на примирие. Изморената, изгубила повече от половината си състав войска се нуждаела от почивка. Пък и това било опълчение и всеки джигит имал свои стопански задължения в далечната Саръ-Арка. Като отблъснали джунгарите и отстранили заплахата от ново нашествие, хората мислели сега как да изхранят себе си и семействата си през настъпващата зима.

Цял месец се намирали в щаба на Абълай седем доверени пратеници на контайчи Церен-Доржи. След дълги преговори те, от името на контайчи, се съгласили да предадат на хана на Средната орда Абълмамбет вече освободените казахски градове Созак, Сайрам, Манкент и Чимкент, а през зимата да обсъдят въпроса за пълното връщане на Туркестанския вилает с крепостта Туркестан и предградията на казахите. Връщали се също така огромни територии по течението на реките Сейхундаря и Таласу, а в останалите под управлението на контайчи казахски земи в значителна степен се намалявали взиманията и непосилните данъци на местното население. Преди една година контайчи би се разсмял злобно, ако казахските вождове бяха му предложили такива условия…

— Войната тази година е приключила! — многозначително казал Абълай, разпускайки опълчението.

Самият той, съпроводен от доверените си люде и от видните батъри, се отправил към Созак, където засега се намирал щабът на хан Абълмамбет. Там в чест на успешния край на войната било устроено, както е прието, грандиозно пиршество. Но в самия разгар на пира върху радостния Абълай, като гръм от ясно небе, се стоварила страшна вест. Разбутвайки стражите, в залата на двореца на созаксия хаким, където било пиршеството, се втурнал младият Котеш жърау. Като приседнал встрани, той засвирил на своята домбра протяжна, пронизваща сърцето мелодия.

— Защо е толкова тъжна твоята музика, певецо мой? — запитал Абълай и побледнял неочаквано. — Здрав ли е синът ми Жанай?

Младият Котеш се навел над домбрата, сякаш се вслушал в гласа й, и запял:

Кой ще се зарадва в степта на заника на ясното слънце?

Кой ще се зарадва сред людете на убийството

на белия лебед?

Залезе като ясното слънце,

падна на земята като ранен лебед

твоят син Жанай, сразен от джунгарска стрела!

В настъпилата тишина се чувало как плаче певецът, който бил приятел със своя връстник — Жанай. Зад гърба му скришом бършел сълзите си великият правдолюбец Олжабай батър, възпитал султан Жанай…

Празникът не се състоял и султан Абълай, безкрайно обичащ убития си от засада син Жанай, се разболял от мъка. Сякаш обвинявайки Олжабай батър, че не бил опазил сина му, султанът не му предложил да остане. От далечната Саръ-Арка пристигнал самият Казъбек бий, по прякор Гъшия глас. От Старшата орда, много от родовете на която били благодарни на Абълай за освобождението им от джунгарите, пристигнал Толе бий, а от Малката орда — Бала бий. Пристигането на трима толкова знатни хора от всички орди, за да поднесат съболезнованията си на обичния султан по повод гибелта на сина му, означавало негласното му признаване за всеобщ вожд в тази война.

Верен на себе си, Абълай, въпреки разбираемата мъка от загубата на любимия си син, не пропуснал да използва и това събитие в интерес на своя стремеж към ханския трон. Именно това му казал право в очите чрез своята песен съобщилият на султана за взетото решение Татикара жърау.

Дълго се съвещавали помежду си

людете от трите орди,

докато не се съгласили за туй,

хан техен да бъдеш!

Но твърде продължителна и дълбока е твоята скръб.

Нима всички наши загинали синове

ти би заменил за своя един, хане мой?

Отсечете тогава опашката на коня, свързваща ни с тях!

Качвайте се на петнистите коне

и до основи разорете този хан-себелюбец!

— Да, ти си прав, мъдри жърау! — само продумал Абълай.

А на следващата сутрин при него тихо влязъл младият Котеш жърау, приседнал на колене, докоснал струните на домбрата. И не запял, а изведнъж заплакал.

— Каква става с тебе, мой смели певецо?! — разтревожил се Абълай.

— Олжабай батър… умря…

И Котеш жърау разказал как станало всичко… Те яздели двамата през нощната степ и изведнъж чули песен. Хубава била тази песен, но не казахска, а джунгарска. Въпреки това Олжабай батър веднага обърнал коня към мержелеещия се огън.

— Това са джунгари! — прошепнал му Котеш жърау.

— Нищо, нали вече има мир… — отвърнал батърът. — И пеят хубава песен!

В тази минута долетяла от тъмнината стрела пробила гърлото на Олжабай батър. Конете се изправили на задни крака и ги отнесли от пеещите в тъмнината джунгари. Като хванал с ръка стърчащата от гърлото стрела, Олжабай батър глухо казал:

— Нищо, певецо мой, казват, че в седмото поколение се повтаряме… Може би ще се повтори и любовта ми към песните!

И с тези думи той изтръгнал от гърлото си черната стрела, и кръвта му бликала като фонтан по коня, по земята, по храстите наоколо, и от главата до петите опръскала Котеш жърау.

Едва сега султан Абълай погледнал към Котеш и забелязал, че младият правдолюбец певец целият е опръскан с яркочервена кръв.

— Да, той обичаше песните! — казал Абълай.

След това султанът станал от постелята и заповядал да му донесат доспехите и оръжието…

А след седем поколения в рода каржас се родило момче, което по свято пазената традиция нарекли на името на предшественика батър, който повече от всичко на света обичал песните. И това момче станало поет…

II

През 1745 година починал контайчи Галден Церен. Но още две години преди смъртта му управник на Джунгария станал средният му син Церен-Доржи. По време на неговото управление се засилила онази кървава борба за власт, която винаги била присъща на тази страна. В края на 1753 година, като убил брат си Церен-Доржи, велик контайчи станал Лама Доржи, който пък веднага бил хванат за гърлото от племенника си Амурсан. Абълай веднага използвал ситуацията за своите цели. Той ту помагал на родения от казахска майка Амурсан, ту вземал страната на Лама Доржи. В резултат на тези междуособици и на казахските походи Джунгария била обезкървена. В края на краищата, използвайки подкрепата на чиновниците на новия малолетен манджуро-китайски император, велик контайчи станал Амурсан.

Но дните на Джунгария били преброени. В Поднебесната Междинна империя се сменила династията, но политиката останала същата.

Току-що завоювалите Китай и утвърдилите на трона своята династия Цин манджурски феодали, обединявайки се с най-реакционните китайски дейци, като че ли придали нови сили на древната завоевателна политика на Китайската империя. В продължение на повече от век планомерно изтикващата джунгарските племена и насъскваща ги срещу казахите китайска, а по-сетне манджуро-китайска управляваща върхушка решила, че е дошло време за действие. Според нейните представи казахите и джунгарите вече достатъчно се били обезкървили едни други. Било настъпило времето да се свалят от арената „ранените тигри“. Това трябвало да стане колкото се може по-бързо, докато заетата с вътрешните си неуредици Русия не би могла все още с пълна сила да се намеси в централноазиатските дела…

Възползвайки се под предлог за пореден сблъсък на джунгарските племена с непрекъснато изтикващите ги китайски войски, огромните манджуро-китайски армии под командването на генералите Фу Дъ и Чжао Хой нахлули в Джунгария. Тази война не била обикновена. Само за два месеца пълчища завоеватели, многократно превъзхождащи по численост раздробените джунгарски отряди, всъщност унищожили цял един голям народ и държава. Със специална заповед джунгарите били обявени извън закона и автоматично бил унищожаван всеки, бил той старец или току-що роден младенец. Като резултат от този поход безжалостно били изтребени повече от един милион души. Останалите живи джунгари избягали при своите доскорошни врагове в казахската степ…

Контайчи Амурсан потърсил защитата на Абълай. Тук го приютили близките на неговата майка от казахски род, които довчера имал намерение да разори и ограби. Абълай му дал животни, вдигнал му юрта и го назначил за управител на малкия улус, в който се обединили оцелелите от китайския разгром джунгари-торгаути. Скоро той починал от едра шарка, която донесли в казахската степ китайските отряди.

Джунгария престанала да съществува. Още дълги месеци се виели над бившите лагери от другата страна на планината облаци черни гарвани и вятърът довявал от изток острата миризма на мъртва плът. И притихнали вождовете и бийовете на казахските родове и племена, прекратили за известно време междуособиците, защото разбирали каква беда ги заплашва от изток. Ако по-рано между Китай и казахските ханства се простирали джунгарските лагери, то сега огненото дихание на кървавия дракон достигнало вече до казахските земи…

За трети път в безпорядък бягали през планинския проход Алтън-Емел обезумелите войници на знаменития манджурски военачалник Фу Дъ. Това били пехотинци, опитни и добре въоръжени. Но когато по камъните на клисурата слизала от конете бързата конница на Абълай и яките джигити насочвали напред дългите си закалени пики, китайските войници били безсилни да направят каквото и да било. А докато те се суетяли пред преградената от жива стена клисура, промъкналите се през главозамайващите пропасти казахи планинци, които от стари времена ловували тук с обучените си орли и соколи, хвърляли по главите на шуршутите цели гранитни скали.

Да, вече не джунгарските нойони, а редовна императорска войска навлязла в пределите на древната казахска страна. Поднебесната империя винаги е смятала себе си за център на света и затова за войската й не съществували граници. Просто Синът на Небето — императорът — изпращал верните си слуги в своите покрайнини, за да накажат някакви си там опърничави диваци чергари.

Когато шуршутите избягали за трети път, Абълай вече не се радвал особено. Тъй станало вече два пъти, и двата пъти нови китайски пълчища в еднообразни сиви колони изплували от клисурата, сякаш не е имало никаква битка. Приличали на мравуняк в Саръ-Арка: колкото и да тъпчеш с крака, все нови и нови мравки изпълзяват на повърхността. Откъде да намериш огън и вода срещу този безброен шуршутски мравуняк? А батър Дербилай, началник на съгледвачите, току-що доложил: оттатък планините се приближава нова китайска армия под командването на пълководеца Чжао Хой.

Никакво сравнение не може да става между шуршута-кавалерист на късоопашато си конче и казахския джигит, но когато на един джигит се падат десет или двайсет такива воини, не стигат силите толкова пъти да вдигнеш боздугана. Освен това армиите на богдъхана не са опасни с кавалерията си, а с пехотата — упорита, настойчива, необръщаща внимание на загубите.

Трябвало да се направи всичко, за да не се даде възможност на тези две китайски армии да се съединят, но за това трябва да прелетиш отвъд планината. И ако не направиш това, под знамето на шуршутския дракон ще се стовари такова нещастие върху казахската земя, че миналите „времена на великото бедствие“ ще ти се сторят като рай. Примерът с джунгарите бил пред очите му. Но какво можеш да сториш, ако самата съдба е против. Бялата камила лежала преди този поход в някакво съмнително положение!

Още от самото начало на боя в клисурата Абълай не могъл да се избави от тази натрапчива мисъл. Бялата камила се появила при него след джунгарския поход, по време на който загинал любимият му син — първенеца Жанай. Онази сутрин все още неоправилият се от мъката си Абълай излязъл от юртата и видял стоящата на края на аула необикновена бяла камила. Тя била огромна, снежнобялата й грива с дълги косми докосвала земята. Камилата не се изплашила, а само косо погледнала султана, когато той се приближил до нея. Ноздрите на животното били цели — не били още продупчени от камилари, а на гърбицата й нямало и следа от хом — особен вид самар за товари. По всичко личало, че това е дива дромадер-аруан. Когато Абълай вдигнал ръка, камилата изведнъж отскочила и побягнала.

А на следващото утро Ак-бура — „Бялата камила“ — била на същото място, сякаш очаквала пробуждането на неутешимия Абълай. И Абълай, като всеки чергар, не можел да не свърже това събитие с гибелта на сина си. Цялата следваща зима се появявала в султанския аул тази камила и през тази зима нито едно козле не отмъкнали вълците от султанските стада. Годината била изключително успешна и това също свързвали с присъствието на Ак-бура…

А вече през пролетта бялата камила показала истинската си сила… Султан Абълай отново решил да тръгне срещу джунгарите. Но свиканият от него съвет на бийовете и вождовете на родовете и племената така и не могъл да постигне единно мнение: срещу кого да бъде насочена бойната конница — против иртишките джунгари-торгаути или против илийските ойроти. И ето че дошло времето на бялата камила. Във всеки случай, така гласи легендата. Като излязъл на сутринта от юртата, Абълай видял, че бялата камила лежи не на запад с главата си, както обикновено, а на изток. „Какво означава това?“ — помислил си султанът и си спомнил, че камилата му донесла късмет. Той настъпил с войските си в това направление, което сочела главата на камилата прорицателка, и походът излязъл изключително успешен.

Оттогава, накъдето и да се насочвал султан Абълай, с него винаги била бялата камила. Сега е трудно да се каже искрено ли е вярвал султанът в тайнствената сила на Ак-бура. Но в преданията за онова време бялата камила на султан Абълай заема достойно място. Разказват, че веднъж Абълай показал непокорство пред изпратената му от съдбата камила. „Нима от това животно зависи съдбата ми!“ — възкликнал той веднъж и повел войската си в противоположното на посоченото му от лежащата камила направление. Няма защо да ви разправям, че войската попаднала в капан и едва се спасила от разгром, и то благодарение на намиращата се там Ак-бура.

Ето и сега, преди да настъпи срещу пристигащите по течението на Или китайски пълчища, в утрото преди боя Абълай преди всичко друго погледнал към бялата камила. Тя лежала някак неопределено, с глава към планинския проход, където султан Абълай бил решил да спре навлезлите в казахските земи завоеватели-шуршути. Явно това не предричало успех, но нямало какво да се прави. Ако шуршутите преминат през прохода, след това ще трябва да бъдат изтласквани оттам може би векове наред!

И сега, макар китайците за трети път да се били отдръпнали, султан Абълай не се чувствал добре. И без камилата знаел до каква степен шуршутите превъзхождат по численост неговата войска. Но решил все пак да изпревари китайския пълководец Чжао Хой и да атакува войската на Фу Дъ преди неговата поява.

— Хей, нека се скрият в тръстиката отрядите на Баян батър! — заповядал той. — А Саръмбет батър нека да се укрие зад онези хълмове. Но да не го забележат шуршутите. В бой да се влезе по мой знак!

И като прекратили веднага преследването, обърнали конете казахските войни, разпръснали се из храстите, скрили се в крайречните горички и след няколко минути изчезнали от полезрението, сякаш се разтопили в сивата илийска мъгла. Единствено останалите в клисурата незабележими съгледвачи чували как китайските тръби настойчиво призовават войската за нова атака.

Не, не за пръв път се сблъсквали лице в лице казахите с китайската императорска войска. От незапомнени времена многобройните китайски богдъхани се стремели да завладеят тази земя и населяващите я народи. По целия източен край на степта, особено по земите на Голямата орда, се срещали развалини и опожарени места, оставени от шуршутите. От край време китайските завоеватели се опитвали не просто да покорят тези родове и племена, но и да ги превърнат в китайци. И когато това не се получавало, с цели народи постъпвали точно така, както с джунгарите.

Случила се джунгарската трагедия и неистовият Бухар жърау, който досега пеел в своите песни против „гяурите-оръси“, строящи укрепления в пределите на казахската степ, веднага пренастроил струните на своята домбра-прорицателка и запял:

В свещеното писание „Инжил“,

което се състои от четири книги,

изпратени на хората от Бог,

се разказва за някои си шуршути…

Бунтували се те отвъд планините

и разлюляли се планините…

И ако дойдат шуршутите,

ще изядат даже труповете,

изкопавайки ги от гробовете!…

Трябва да се каже, че мъдрият певец прекрасно познавал зверската природа на китайските императори. Той казвал, че те са по-гладни от изгладнели чакали и призовавал казахите да наострят пиките си.

Междувременно нова беда надвиснала над казахските родове от юг. Едва-що паднала Джунгария, и наскоро образувалото се Кокандско ханство изцяло наследило политиката на Бухара, превзело Ташкент, а след него и казахските градове Туркестан и Аръс. Кокандските отряди се придвижвали надолу по течението на Сейхундаря, завземайки един град след друг.

Абълай би могъл с намиращата се под негово командване войска да спре придвижването на кокандците, но твърде силна била надвисналата от изток заплаха. Драконът човекоядец преживял Джунгария, удържайки със страшните си нокти част от казахските лагери от Голямата орда, намиращи се преди под властта на контайчи. Вторият крак на дракона се насочвал иззад Черен Иртиш към земите на Средната орда…

Точно тогава, оставяйки за по-добри времена разправата с кокандските владетели, Абълай събрал огромно опълчение. Начело с най-знаменитите батъри от онова време, сред които имало и доста батъри от народните среди, опълчението тръгнало от Синьото море — Балхаш — на изток. Там, наскоро справили се с Джунгария, събирали свежи сили и се готвели за нови завоевания огромните манджуро-китайски армии на генералите Фу Дъ и Чжао Хой. Абълай не се утешавал с надеждата, че ще успее да се справи с Китайската империя, но било по силите му да провали кампанията й през тази и следващата година. Тогава, според размишленията на султан Абълай, естествено ще се обединят всички казахи и той рано или късно ще стане техен хан.

А на раздробените казахски лагери не оставало нищо друго, освен да се обединят. Примерът с Джунгария показвал, че китайските управници няма да подават курабийка на едни или други племена и орди, настройвайки ги едни срещу други. Драконът ще погълне всички наведнъж с кокалите. Ненапразно древната пословица гласяла, че „краят на света ще дойде тогава, когато тръгне Черен Китай“. Войната щяла да бъде жестока и продължителна. Всичко би могло да се случи и Бухар жърау пеел:

Като дойде шуршутът, не оставай на място,

прехвърляй се към Сейхундаря,

там винаги ще намериш ти вода за пиене…

И кой знае какво е символизирала тази бяла камила, която преди похода сякаш свалила от себе си отговорността, като легнала с глава в неопределена посока…

— Ти видя ли, певецо мой, колко неопределено бе обърната главата на нашата Ак-бура сутринта? — запитал Абълай стоящия до него Бухар жърау.

Старият певец гледал как за четвърти път изпълзявал от клисурата сиво-зеленият шуршутски дракон. Не издържайки на озъбената му паст, бавно се огънала линията на казахската войска. По двайсет войника на един казахски джигит се падали сега в тази битка. Отслабени от многовековно недохранване, силом събрани в тези огромни армии от манджурските си господари и техните великохански сподвижници, нещастните селяни били зашеметени и притиснати нечовешки. Те знаели само едно: отстъпилия от бойното поле го чака смърт. И те упорито и покорно вървели напред, намирайки смъртта си под казахските боздугани…

— Щом самият пастир не вярва в опазването на стадото, вълците ще бъдат сити… — отвърнал Бухар жърау. — Избави се от съмненията, султане, иначе теглото ще бъде и за тебе, и за всички ни!

— Как мога да се отърва от съмнения?!

— Това е тежка болест, която може да излекува само едничка…

— Говори, певецо… Защо замълча?!

— Едничка смъртта избавя от съмнения!

— Какво да направя, певецо?

— Да търсиш смъртта си!

Абълай внимателно погледнал певеца, огледал се. Твърде много хора слушали разговора. Като се изправил на седлото, султан Абълай се вгледал натам, където, изтласквани от врага, побягнали накрая казахските войни.

— Значи, трябва да намеря смъртта си?… Какво пък, намерил си правилното лекарство за моята болест, певецо!

И Абълай изправил послушния си кон на задни крака и той препуснал в галоп.

Бухар жърау слязъл от коня, застанал на колене с прехвърлен през шията си ремък и започнал високо да се моли. Всеки мюфтия би се побъркал от негодувание, чувайки тази молитва, тъй като половината думи в нея представлявали заклинания на земните и небесни духове, които от векове произнасяли по тези земи езичниците-бакси.

— Абълай! Абълай!

С този вик побягналите джигити се обърнали и се хвърлили в битката. И слезлият от коня Абълай бил сред тях, в първата редица. Каквото и да говорим, но смелост не му липсвала. Едва когато първият натиск на китайците започнал да отслабва, той се върнал на хълма, където се молел Бухар жърау. Абълай целият бил опръскан с кръв — своя и чужда.

— Нямам повече съмнения, мой мъдри певецо… — викнал той, приближавайки се. — Защо са му те на властителя!

Когато след известно време отново се огънала казахската отбранителна линия, султан Абълай пак искал да препусне. Но този път ловкият Бухар жърау като барс се хванал за поводите:

— О, не изкушавай майката Смърт, мой султане… Чашата се чупи само веднъж!

— Но аз нямам съмнения, певецо мой! — възкликнал Абълай.

— Нима мислиш, султане, че Бог всеки път ще изпълнява онова, за което го моля в молитвите си?! — възмутил се старецът и всички присъстващи се разсмели.

При казахите, както при всички номадски народи, певците прорицатели се ползвали с огромен авторитет. Чрез тях феодално-родовите вождове отстоявали своите волности пред властта на султаните и пред самия хан. Но с най-голям авторитет се ползвали онези сред тях, които разширявали рамките на сказанията си извън границите на едно племе и започвали да говорят от името на целия народ. Налагало се с тяхното мнение да се съобразяват самите властващи управници. Такъв бил искрено преданият на Абълай Бухар жърау, който въпреки това често изричал пред страшния султан онова, което не се решавали да му кажат неговите приближени. С каменно лице го изслушвал тогава Абълай и му се налагало също да доказва всенародно, че той, бъдещият хан на казахите, не познава съмненията. Единствено след човек, който не познава съмнения, ще тръгне ъмпрамът — тълпата, както презрително наричали народа всички предци на Абълай, самият той и всичките му потомци…

А битката продължавала и все нови и нови отряди на китайската пехота се изливали от черната паст на клисурата. Постилайки земята с трупове, крачка след крачка се придвижвали те напред и изглеждала тази войска като безкраен облак от скакалци, заливащ широката казахска степ. Долетяла нейде отдалече стрела и ранила в ръката Бухар жърау, и Абълай заповядал да го върнат в тила. Вместо него на отреденото за главен певец на войската място застанал Татикара жърау.

Абълай погледнал към слънцето, което захождало на запад. По всичко личало, че днес не ще се наложи да пускат в ход скритата в засада конница. Нека през нощта повече шуршути да се съберат в клисурата, за да има къде да поработят боздуганите с ковани накрайници и закалени в степните ковачници зъби…

Султанът изведнъж вдигнал бързо двете си ръце към оголилата се глава. Пробита от дълга тежка стрела, лисичата шапка леко падала на земята. Един туленгут скочил от коня, подхванал я и я подал на султана. Към стрелата, току до самия й край, било завързано парченце светла кожа. Абълай разгърнал писмото…

„Бъди внимателен, султане… Тази нощ един от твоите приближени люде трябва да ти вземе живота!“.

Стрелата долетяла отляво, от храстите. „Какъв точен стрелец!“ — си казал Абълай. По всичко личало, че това е искрен доброжелател. В противен случай нищо не би попречило на стрелеца да отпусне лъка половин нокът по-надолу. Върви, че го търси после в този храсталак.

— Какво пише там, на тази кожа?! — запитал Бекболат бий.

Абълай погледнал внезапно побледнялото му лице и равнодушно свил рамене:

— Ами, за тежестите на войната пише.

Бекболат бий кимнал с глава, макар явно да не хванал вяра на думите на Абълай.

Да, колкото повече време минаваше, толкова по-силно вождовете на различните родове се страхували от укрепване на властта на Абълай. Вече няколко пъти стреляли по него от засада. Бийовете и многобройните му роднини-тюре се опасявали от идването на власт над всичките три орди на един султан с твърд характер. Винаги им харесвали слабохарактерните и послушни властници. А че когато Абълай дойде на власт веднага ще ореже правата им, никой от тях не се съмнявал. Именно в борбата си с тях Абълай широко използвал певците прорицатели — такива като Бухар жърау, които изразявали мнението на простолюдието. Именно на ъмпрама — на неродовитата тълпа — можело да се опре в борбата си срещу всесилните родови бийове.

Ето и Бекболат бий, един от главните недоброжелатели на Абълай, неслучайно го попитал, какво е написано в долетялото със стрелата писмо. Този бий, както и неговият всемогъщ баща Казъбек — Гъшият глас, който бил над деветдесетгодишен, не криели отрицателното си отношение към издигането на султан Абълай. Но когато пристигнала вестта за шуршутите, и двамата — и бащата и синът — разбрали, че единствен Абълай сега е в състояние да оглави опълчението на казахските родове. Каквото и да се говори, табуните на Бекболат бий пасат едва ли не по продължение на цялата граница с бившата Джунгария. А лакомията на войниците-шуршути отдавна е известна в степта…

— Ако шестима враждуват помежду си, те задължително ще станат жертва на седмия!

Тъй рекъл на Абълай Бекболат бий, присъединявайки се с отряда си към опълчението. Защо обаче тъй пребледнял при вида на стрелата с писмото? Абълай отново се обърнал към бързо търкалящото се към хоризонта слънце. Нейде дълбоко в клисурата загърмели многобройни китайски барабани, оповестяващи края на битката.

— Какво пък, този път и ние се подчиняваме на сигнала им! — весело казал Абълай, шибнал коня и препуснал към юртите в степта.

Загърмели казахските даулпази. И в този миг воините отпуснали ръце с оръжието в тях, обърнали се гърбом един към друг и тръгнали на различни страни. А вече на лунна светлина се отправили към полето покритите каруци със събирачите на трупове. Предстояло им да работят през цялата нощ…

Щабът на Абълай се намирал на брега на малък приток на Или — край планинската рекичка Куркреук. В средата се извисявали белите юрти на Абълай, а щабът бил заобиколен от шатрите на многобройните бийове и батъри. Край всяка юрта имало прът с родов или племенен знак на военачалника.

След проведения от него кратък военен съвет, султан Абълай по стар навик веднага легнал да спи. И макар да спял леко, заспивал веднага, щом слагал глава на възглавницата. Както било прието по време на поход, той легнал без да се съблича, а само отпуснал колана и сложил до себе си лъка със стрелите и голия кинжал. Но щом стихнал лагерният шум, Абълай отворил очи, тихо станал. Защото нали неслучайно го предупреждавал за опасността неизвестният стрелец.

Обаче Абълай решил да не подсилва караула. Като поседял няколко минути размишлявайки, той се усмихнал и отново легнал на дебелата твърда постелка, спасяваща го не толкова от влагата, колкото от отровните паяци на предпланината. „Ако ми е съдено днес да умра, ангелът на смъртта ще ме намери и в златен сандък!“ — рекъл си той и отново заспал. В силата на съдбата султан Абълай вярвал до последния ден от живота си.

Черна камила, голяма колкото планина, видял Абълай в съня си. Той искал да я хване, но камилата изведнъж се превърнала в шуршутски дракон и раззинала кървава паст…

— Абеке! О, султан Абълай!

Абълай успял все пак да метне ласото на шията на дракона и отворил очи. Ръката му стискала родовата шашка.

— Това съм аз, мой султане… Аз… Нуржан!

Абълай отпуснал сребърната ръкохватка. Разтърсил го родният брат на средната му жена Камшат от рода караул.

— Какво е станало?

— Сечахте въздуха с шашката си, Абеке!

— Кой е с тебе на пост край шатрата?

— Само Малик и аз!

Сънят изчезнал. Абълай лежал и мислел за полученото предупреждение. Там ясно било казано именно за тази нощ, и че покушението трябва да бъде извършено от някой близък. На пост пред вратите и около шатрата стоят само най-близки хора от доверените родове атъгай и караул. И още… Малик!

Не, не може да бъде това да е Малик, макар той да е от башкирски род. Беше го изпратил самият Карасакал. Но така ли е? Наистина ли Карасакал му е изпратил този най-точен стрелец и юначен джигит? Трябваше да попита за това стария Кабанбай батър!

Карасакал беше един от родовите башкирски вождове, въстанали против царицата. Отблъснат от редовната войска, той тръгнал към казахската степ и бил приет от казахските си роднини. Мнозина от тръгналите с него башкирци от простолюдието след това се върнали по родните си места и взели най-дейно участие в отрядите на Салават Юлаев в пугачовското движение. А засега Карасакал или Кара хан, както го наричали приближените му люде, за да се отърве от преследване от страна на царските генерали и едновременно с това да издигне авторитета си по тези краища, се нарекъл Шуно Доржи — по-малък брат на контайчи Събан Раптан. При това той разказвал, че уж бил избягал от Джунгария от преследванията на своя племенник — узурпатора Галден Церен…

Казахите не го предали нито на царското правителство, познаващо го като Карасакал, нито на джунгарския контайчи, който знаел, че това е самозванец. Всички врагове на джунгарите бягали в казахската степ и също постъпвали в отряда на самозванеца „великомъченик Шуно Доржи“, отслабвайки по този начин главния враг на казахите — контайчи. Особено покровителствал самозванеца знаменитият батър Кабанбай. Джигитите на Карасакал се славели с мъжеството си и неведнъж участвали в битките на казахския народ със същия този контайчи, а по-късно и с китайските редовни войски. След превземането на Джунгария войската на Карасакал още повече нараснала за сметка на успелите да избягнат унищожението джунгарски джигити.

И ето че не толкова отдавна този Карасакал, ползващ се с особеното доверие на Абълай, му изпратил един от приближените си джигити — Малик. С воинските си умения и с точността си в стрелбата той веднага спечелил доверието на султана. В последно време Малик стоял на пост до юртата на Абълай заедно с най-доверените му хора.

 

 

Парцаливо синьо облаче закри луната и Малик измъкна студения нож. Ръката му се напрегна, предчувствайки страшния пряк удар под лъжичката, и роднината на султана Нуржан се обърна към него с нужната страна, когато изведнъж слаб приглушен вик се чу от бялата юрта, която охраняваха. Нуржан отметна завеската и разтърси Абълай, комуто се бе присънил кървавият дракон. Стискайки костената дръжка на ножа, Малик напрегнато се вслушваше за какво говорят в юртата…

Не, не Карасакал беше изпратил Малик при Абълай, а съвсем други хора… Управниците на Кокандското ханство отдавна следяха успехите на Абълай. Отървавали се от джунгарската заплаха и отделени засега с отрядите на същия този Абълай от смъртоносното дихание на шуршутския дракон, те бяха решили да се възползват от положението и да заграбят колкото е възможно по-обширна територия по средното течение на Сейхундаря, а ако е възможно, и по долното й течение. Единствено султан Абълай с войската си представлявал тогава някаква военна и политическа сила по казахските земи. С неговата смърт, както се надявали те, вероятното единно ханство отново ще се разпадне на хиляди части, които ще бъде възможно да бъдат погълнати една след друга, без сериозна съпротива. И наемният убиец Малик, хитър и коварен като змия, пристигнал при Абълай по тяхно поръчение. Неизброими блага му били обещани, ако работата приключи успешно…

Времето не чакало. Още рано сутринта му предали пряко нареждане от Коканда да побърза. Оседлан кон-аргамак с обвити в парцали копита и с чувал на муцуната го очаквал на половин верста от султанския лагер. Само че ненавреме се събудил Абълай!

А може би нищо не е случайно — предпазливостта на Нуржан, с когото Малик отдавна сякаш се бил сприятелил, събуждането на султана. Пък и самият султан изглеждал напрегнат. Или само така изглеждало?

Само един глухоням джигит — водач на кон — пристигнал с Малик в щаба на султан Абълай уж от Карасакал. Той бил беглец от башкирските туленгути и в Кокандското ханство останали двамата му сина. Глухият не знаел с какво поръчение е изпратен неговият господар Малик, но тази сутрин видял кокандската свръзка, който предал на Малик парче хартия с някакви знаци. Възможно ли е глухият да е надникнал в това парче хартия, когато е подреждал в шатрата, докато Малик е разговарял с пристигналия? Не, това не е възможно: туленгутът бил толкова неграмотен, колкото и глух!

Изведнъж Малик трепнал. От шатрата излязъл самият султан. В лунния сумрак едрата му фигура изглеждала още по-висока и по-могъща. Опитният поглед на убиеца определил, че султанът е без оръжие. Може би имал нож в ботуша си, но едва ли би успял да го пусне в действие.

— Ще се поразходя на въздух! — подхвърлил султанът, без да се спре и без да обърне глава.

— Идвам с вас, мой султане… — казал Малик и направил знак на Нуржан. — А ти стой тук, Нуреке!

Малик не видял как се подсмихнал султан Абълай. Той хвърлил на земята шашката си и облегнал лъка си на юртата, защото според древния закон не било възможно през нощта до хана да върви човек с оръжие. Абълай вече негласно бил смятан за хан…

И те вървяли, облени от призрачната лунна светлина, — отпред Абълай и малко след него Малик. Ето, той ускорил крачка и отново се напрегнала ръката, държаща хладната стомана. Но рязко се обърнал към него Абълай.

— Какво има там, мой Малик?

Ръката на султана сочела в мрака.

— Това… това е бялата камила… — Гласът на телохранителя затреперил — Ак-бура!

— Защо пък е тук?

— Не знам, султане мой. Вечерта лежеше далече зад шатрите!

— Хайде, хайде, съдба моя!…

Султан Абълай се приближил до бялата камила. Камилата започнала бавно да се привдига и в мрака Абълай видял как настръхнала дългата й бяла козина. Това било толкова страшно, че дори сам Абълай отстъпил крачка назад. И неочаквано се издигнали към небето гигантските копита и се стоварили нейде зад гърба на Абълай. В този миг страшен вик на болка и отчаяние разкъсал нощната тишина. Завикали, засуетили се часовите, запалили факлите в различните краища на огромния лагер.

— Ойбаяй, жив ли сте, султане?!

Дотичалият пръв Нуржан с широко разтворени очи гледал как дивата бяла камила разкъсва със зъби и тъпче в земята нечие разкъсано тяло. Той искал да се хвърли и да спаси нещастника, но Абълай го спрял с ръка:

— Не е нужно, Нуржан, все едно — човекът е мъртъв!

Нещо блеснало на светлината на факлата. Нуржан се навел и измъкнал от ръката на смачкания Малик прав хивински кинжал. Камилата, все още ръмжейки и хриптейки, се надигнала и потънала в мрака. Устата на мъртвия Малик била озъбена в страшна усмивка.

— Той… той е искал да ви заколи, мой султане! — казал Нуржан и огледал насъбралите се хора. — Ак-бура спаси живота ви. Това е божи пратеник!

Абълай мълчаливо се обърнал и се отправил обратно към юртата. Така разказва този случай легендата. Не се казва в нея само едно: че спасеният по такъв вълшебен начин султан се усмихнал зло в нощната тъма. Никой не видял тази насмешка. А султанът вървял и си мислел за подхвърленото му със стрелата писмо, където в едното ъгълче със ситни арабски букви било дописано името на онзи, който трябвало през тази нощ да го лиши от живот.

А после при мъртвото тяло на своя съплеменник дошъл глухонемият роб и отнесъл останките му. И веднага ги погребал според древните закони на своя народ. Така никой не научил в лагера на Абълай, че жалкият глухоням роб бил грамотен и добре умеел да стреля с крив башкирски лък.

Призори в бялата юрта довели глухонемия роб на загиналия убиец Малик и го оставили насаме с Абълай. Султанът внимателно се вгледал в непроницаемото лице на роба, после взел креда и написал на навосъчена дъсчица:

„Ти ли вчера простреля шапката ми, човече?“

Глухонемият спокойно взел от ръката на султана кредичката и написал:

„Да“.

„Благодаря ти за точния изстрел.“

„Благодари на своята звезда, султане!“

„Откъде дойдохте с господаря ти?“

„От Коканд.“

„Кой ви изпрати?“.

„Бийовете Ерден и Нарбота…“

„По каква работа?“

„В Коканд се боят от тебе, султане!“

Абълай кимнал с глава, свалил от горната стойка на юртата своя параден, извезан със злато кафтан, и шапката с кожа от бялка и облякъл с тях роба. А щом слънцето се показало, петима джигити препуснали на запад. Те трябвало чрез верни търговци в Коканд да откупят и освободят от робство децата на глухонемия.

А сред народа все повече се ширели легенди за това как самата съдба, в образа на бялата камила, покровителствала султан Абълай и това било верен знак, че той единствен можел да стане хан на трите орди. И до наши дни са се запазили тези легенди за вълшебната Ак-бура.

Преди още слънцето да се е показало над планините, и от зиналата паст на клисурата се разнесъл глух непрестанен екот. Сякаш мощна река бушувала и искала да изскочи от бреговете си. В това време съгледвачите съобщили, че се приближават предните части на другия китайски генерал — Чжао Хой.

— Главно това е конница, мой султане… — разказвал началникът на съгледвачите Турсунбай батър. — И конете им не са вече дребни, както преди, а наши — степни. Ясно е, че са ги заграбили от Кашгария и от лагерите на Голямата орда…

— Все пак пешаци шуршутите имат повече! — замислено отвърнал Абай. — Как смяташ, ще настъпят ли днес срещу нас?

— Не, мой султане. Онези, които са дошли тази нощ, са изморени. А пък вчерашните са уморени още повече. Тъй или иначе, около седем хиляди мъртви тела събраха през нощта каруците им… А сега палят големи огньове и варят двойна порция ориз, а не просо. Значи предстои „Празник на пристигането“. Оръжие се взели само онези, които отиват към заграждението.

— Хей, да се свикат всички военачалници! — кратко заповядал Абълай.

Куриерите скочили бързо на оседланите коне и препуснали във всички посоки — натам, където в степта били разпръснати шатрите на главните батъри. Султан Абълай седял самотно на възглавниците в главната си юрта. Тази сутрин му предстояло да реши какво да прави по-нататък. Е, и когато реши, тогава вече бялата камила ще легне с глава в нужната посока…

А решението трябва да се вземе незабавно. Вече няколко дни мели тази проклета месомелачка в клисурата. И макар загубите за шуршутите да са десетократно по-големи, при тях това е незабележимо. Че още и ще се зарадват доставчиците им на храна, защото по-малко народ ще трябва да хранят. А пък страната на казахите, която още не е възстановила и половината от своето население след „времената на великото бедствие“, на нея й е скъп засега всеки джигит. Само втора китайска армия се е приближила от другата страна и вече не може да помогне никаква засада. Да предположим, че дори и да разбие той армиите на Фу Дъ и Чжао Хой, но тутакси ще се появи трета армия, след нея четвърта, пета… не, непосилно е сега да се противопостави с всички сили на хилядоглавия дракон. Нека да потърпят останалите в неговата паст казахски племена и родове. Те трябва да се наведат ниско до самата земя, да се наврат в планинските пукнатини и дефилета. А ние, като докажем на дракона, че с нас шега не бива, ще върнем войската си цяла и невредима обратно в степта. А ако шуршутите се решат да ни преследват, в степта нищо добро не ги очаква. Там конницата ни ще се разгърне с пълна сила, не както в тези планини. Но, съдейки по всичко, те няма да се решат на такава стъпка и ние ще се разделим като преди.

А войската трябва да се запази на всяка цена. Защото нали неслучайно точно сега бяха изпратили кокандските управници убиеца Малик. Сметката им е съвсем проста: докато шуршутите смилат казахската войска, наемният убиец ще го отстрани него, бъдещия хан. Кой тогава ще бъде в състояние да противостои на кокандските лашкари? Като одран вол ще разделят страната на казахите. За себе си, разбира се, кокандските властници са приготвили най-голямата част. Неслучайно отрядите им се появиха още в лагерите край Арал. Те не мислят за шуршутския дракон, надявайки се на божията милост. А между впрочем, само казахското опълчение стои сега между този дракон и Кокандското ханство. И хивинските слуги на Надир-шах забравят за същия този ненаситен дракон. Не минава и ден, без да нападнат казахските граници. Не, не са помощници те във войната с шуршутите. И даже ако изведнъж би станало чудо и те биха се присъединили към неговата войска, все едно не биха могли да спрат огнедишащия дракон, който рано или късно все едно ще навлезе в степта и в долините, открили се пред погледа му. А засега…

— Тази вечер вдигаме юртите! — тихо казал Абълай, когато един след друг влезли военачалниците и се разположили в полумесец на кадифените възглавници.

Настъпила тишина. Всички седели потресени от неочакваното решение.

— Та това е бягство! — извикал старият Кабанбай батър.

— Не, това е отстъпление! — твърдо отвърнал Абълай.

— Нашите джигити, които се бият вече няколко дни с шуршутите, не ще се съгласят да отстъпят!

— Тогава след двайсет дни ще останем живи само ние с вас… — тихо казал Абълай. — Днес събирачите ни на трупове погребаха седемстотин тела. Двеста двайсет и четирима джигити през вчерашния ден са с отсечени ръце и крака, с разсечени глави. Сметнете, за колко дена ще им стигнем!

Джанъбек батър хвърлил пред себе си камшика в знак, че започва разговора:

— Абълай разсъждава правилно. Само че в каква посока да тръгнем?

— Към Тургай, — разсмял се известният Канай-шегаджия. — От там не е далече и до Оренбург!

Даже сега, когато се налага да се секат отблизо с шуршутите, на мнозина не им достига далновидност. Канай-шегаджията на глас произнесъл онова, което си мислели мнозина от враговете на Абълай. Толкова години вече го обвиняват, денем и нощем, че е тръгнал да се сближава с Русия. Каквото и да ги чака там, съдбата на джунгарите е пред очите му. За жалост, новата царица изобщо не може да се справи с неуредиците в империята си. А то и той сега по-иначе би разговарял с шуршутите…

— По-далече от Синьото море няма да отстъпим! — твърдо отсякъл Абълай. — Ще оставим като щит един от батърите с отряда му и ще тръгнем.

Присъстващите се спогледали и навели очи. Още нямало такъв случай, в който толкова важни решения да не са били вземани с мнозинството от съвета. Всеки бий и батър обикновено в знак на своето съгласие с вожда хвърлял пред себе си камшика с дръжката напред. Но Абълай този път не ги попитал. Така имал право да постъпва единствено избраният от всичките три орди хан.

— Аз ще ви прикривам, султане и батъри!

Прозвучал в настъпилата тишина гласът на Баян батър. Абълай се надигнал от възглавницата си:

— Какво пък, остава само да погледнем какво предрича Ак-бура!

И всички присъстващи се отправили заедно със султан Абълай към края на степта, където лежала бялата камила. При вида на приближаващата се тълпа камилата станала на крака. Абълай се спрял на десетина крачки от нея. Ак-бура бавно се обърнала и легнала с опашката към султан Абълай и с глава към Синьото море…

Цял ден продължили сблъсъците в клисурата и Абълай заедно с батърите си спокойно ги наблюдавал от хълма. А вечерта, както и предишните дни, пламнали големи огньове из цялата степ. Но ако някой би минал оттук в полунощ, щеше да види, че в предпланините не е останала нито една юрта и само тук-там момчета-туленгути подхвърлят в пламъците изсъхнали бурени…

Основната казахска войска бе преминала в тръс вече около петнайсет версти по посока на Балхаш. Движещите се в походен строй джигити от опълчението учудено се споглеждаха.

— Сякаш бягаме!

— Да, ако съдим по бързината… А казват, зад гърба на шуршутите нашите са въстанали. От Голямата орда…

— Как така са въстанали без султани?

— Сякаш малко сме били джунгарите и без никакви султани!

— Знае ли Абълай, че в Синцзян са се надигнали уйгурите и казахите?

— А ти откъде знаеш?

— Говори се…

— Ох, ами какво ще кажем на своите? По-добре в бой да загинем!

— Ще успееш, войниче…

— Да, много ум за такова решение не се иска. Не е нужно да си султан, че да дадеш заповед за бягство!

Вървящият редом Татикара жърау се вгледал в помръкналото лице на произнеслия последните думи джигит.

— Добре, не тъгувай — рекъл певецът. — Умният вълк винаги ще побегне пред десетте кучета. И ще се обърне и ще им се озъби, когато кучетата се наредят в една линия!

По време на нощната почивка, когато оставало малко време вече до изгрева, до Абълай се приближили двамата певци — Татикара и Котеш.

— Разреши ни, султане, да повеселим джигитите с песни! — казал Татикара жърау като старши.

— Пейте, жърау!…

И едва успяли воините да спънат конете си, когато отначало в първите редици на войската, а сетне и на опашката й зазвънели в надпревара двете най-добри домбри на своето време. И резки, силни гласове се извили над степта. Напускайки огньовете, забързали джигитите към тези гласове.

Палави червени огънчета играели в очите на Татикара жърау:

О, дръжте се, джигити!

Спомнете си оня тлъстия шуршут,

как се тресеше коремът му, когато бягаше от нашия Жабай!

И макар като ангелът на смъртта Азраил да се носеше Жабай,

Миг след това изчезна зад хоризонта войникът-шуршут!

Никой от живелите в разни времена люде

не бе видял подобна бързина.

Като най-добрия в табуна аргамак бягаше важният шуршут

и вятър свистеше от мяркащите се пети…

Тъй че ако нас ни настигнат шуршутите, не се опитвайте да бягате,

защото кой ще се сравни в бягството с шуршутите?!

Хилядогласен смях се разнесъл над степта…

 

 

Джигитите спели, подложили седла под главите, както са спали в същата тази степ техните деди и прадеди още преди две, и три, и четири хилядолетия. И също както и сега, изпълзявал от далечните си речни долини ненаситният хилядоглав шуршутски дракон, искайки да ги погълне, да изсмуче кръвта им и да изплюе костите им, че и спомен да не остане за древния народ, населяващ тази степ. Но всеки път с изпотрошени зъби запълзявал обратно през каменната пустиня. За това пеели днес казахските певци и бъдещата победа над този кръвожаден дракон сънували джигитите. Те викали в съня си и се хващали за сабите.

На разсъмване тежки облаци покрили небето и завалял студен дъжд. Мокрите до кости хора мълчаливо се движели през потъмнялата хлъзгава степ. А когато стигнали до една малка по това време на годината рекичка, видели бурните й черни клокочещи води, а другият бряг се виждал някъде далеч на хоризонта.

Мрачно гледали джигитите как пенестите студени вълни изхвърляли на пясъчния бряг камъни, големи като камила, и цели дървета, подхванати от глинестия поток някъде в планината и домъкнати тук заедно с корените. Корените страшно се надигали от водата, като ципести крака на дракон. Докато гледали този бушуващ поток, пристигнали хилядата джигити на батъра Баян. Както била уговорката, те атакували предната линия на шуршутите и всели сред тях голяма паника. Но китайската кавалерия на Чжао Хой хукнала да ги преследва, и така китайските военачалници узнали за отстъплението на казахското опълчение. От само себе си се разбира, че те вече били преминали съдбоносната клисура и идвали насам. Тук, притиснати до реката, людете от опълчението биха загинали до последния човек…

А грохотът на реката все повече се засилвал и водата прииждала. Конете и камилите се дърпали от реката, тревожно мърдайки уши. И тогава отново застанал отпред Татикара жърау, докоснал струните и високият му пронизителен глас надвикал шума и грохота:

Меко кадифе и дълъг корен има тръстиката…

Реката пред нас е, а зад нас е драконът!

Нима само саби могат да размахват нашите батъри?!

Къде си, Джанъбек-Шакчак-улъ, с тежката си пика?

А къде се е дянал Бакей — гордостта на родовете сагир и дулат?

Къде са те — Дербисал и Мандай от къпчаците?

Ох, не ще видя Саръ и Баян от уаките!

Изплашени от водата,

скрили са глави между раменете!

В гората най-високото дърво е борът…

Къде е този бор на войската ни — Богембай?

А страшният батър Жабай от рода еменалъ-керей

само това умее — да върти пиката си!

И отново гръмовен смях разтресъл мократа студена степ. А батърите, дори онези от тях, които не умеели да плават, незабавно тръгнали напред. Тежки пръски се вдигнали по-високо от крайбрежните дървета. Защото заедно с коня си, без дори да свали доспехите си, пръв скочил в реката Баян батър. От деня, в който от неговата собствена ръка паднал мъртъв брат му Наян, батърът ежечасно търсел смъртта си.

Само неколцина от джигитите заедно с конете били отнесени от течението. Воините бързо се оправили, изсушили се край огньовете и когато на отсрещния бряг се показали шуршутските съгледвачи от наскоро покорените кашгарци, войската потеглила напред. На брега на реката, която била наречена Куркреук — Гърмящата, останали само хилядата конници на Баян батър. Султан Абълай заповядал да останал тук и да не безпокоят шуршутите.

 

 

Цяла седмица чакали джигитите от отряда на Баян батър китайските армии. Но тях все ги нямало. Изпратените на отсрещния бряг съгледвачи докладвали, че в клисурата е оставен само отряд за прикритие, а основната войска на завоевателите се е придвижила обратно навътре в „Новата Земя“ — Синцзян. Скоро станало известно със сигурност, че щом армията на Чжао Хой се отправила към казахската степ, и в новозавоюваните от китайците земи избухнало въстание от живеещите открай време там уйгури и казахи. Успелите вече по традиция да се скарат помежду си китайски генерали се отправили натам всеки с армията си. Това всъщност спасило казахската степ от неминуемото нашествие, което би било много по-страшно от джунгарското. Но нищо не могло да спаси въстаналите. Казахското опълчение по неясни за тях причини се отправило към Балхаш…

Същият този ден хилядният отряд на Баян батър се прехвърлил обратно през вече станалата плитка рекичка и привечер се намерил пред клисурата Алтън-Емел. Изпратените напред съгледвачи доложили, че оставеното от китайците прикритие се състои от не по-малко от десет хиляди души пехота и две хиляди конника. Скрилите се в гъстите шубраци конници на Баян батър били бодри и отпочинали. И щом паднала нощта, те тръгнали на поход.

В клисурата на всеки двайсет крачки горели огньове и стояли часови. И казахските джигити не минали през клисурата. През нощта заедно с конете си преплували река Или и само по известни на тях пътеки почти над главите на китайските постови преминали от другата страна на планината. Било още съвсем тъмно, когато хилядният отряд на Баян батър се строил в боен клин на онази страна, откъм която завоевателите въобще не биха очаквали нападение — откъм страната на Китай.

— А ще се зарадва ли Абълай на решението ти, батъре? — прошепнал зад гърба на Баян нечий глас.

— Арруах! — кратко и страшно ревнал батър Баян, заставайки със своя Тулпар-кок начело на клина.

— Уа… Арруах! О, сенки на починалите тук предци!

— Акжол!

— Ойнъбай!

— Караходжа!

— Абълай!

И от място в боен галоп, като всичко помитаща по пътя си лава, препуснали напред казахските джигити. Подобно на степен пожар се носели те и всичко пламвало пред тях, защото отряд след отряд изстрелвал към спящия лагер запалени стрели. В прах и дим, голи, обгорели, бягали шуршутите. Настигали ги и ги секли със закалени ножове, с дълги саби — алдаспани, с прости тояги. Предсмъртни вопли и проклятия се чували ту тук, ту там. Подгонени от управниците си през девет земи в десета да завоюват никога непринадлежалите им степи, със стотици загивали на чуждата земя войниците. И в смъртта си виждали спокойни пълноводни реки, леки пагоди, зелени палми на полегат бряг. Привиждала им се родината…

Над три хиляди завоеватели били унищожени тази нощ. Докато китайските командири се опомнили от неочакваното нападение, докато събирали и привеждали в боен ред войската си, нападателите изчезнали яко дим. Сякаш нощни духове-джинове нападнали китайския лагер и само убитите и ранени казахски батъри, лежащи на земята между жертвите си, не оставяли никакво съмнение кой е извършил нападението.

А отрядът на Баян батър вече се готвел да тръгне обратно. Но когато преброили собствените си загуби, станало ясно, че липсват триста джигити.

— Лошо е да оставим другарите си в ръцете на шуршутите — казал Баян батър. — Всички знаете какво правят с пленените!

Джигитите, които цяла нощ не били слизали от изтощените си коне, мълчали. „На едно пиршество два пъти подаръци не правят“ — гласи една пословица. Съдбата не обича повторения, а степните люде винаги са вярвали в съдбата…

— Хайде, батъре, онези, които останаха в ръцете на врага, да оставим на Бога, а мъртвите и без това са в неговите ръце! — произнесъл един от джигитите на опълчението. — Изморени сме и само ще понесем излишни загуби. Шуршутите вече ни търсят…

— Нима имаме друг изход? — подкрепил го друг.

— Да ни простят падналите!…

И тогава изведнъж излязъл напред един джигит и вдигнал дясната си ръка.

— Аз съм с батър Баян!

Към него се присъединил втори — същият, който малко преди това се съмнявал в разумността на ново нападение срещу китайците:

— Само ти ли си мъж роден от майка си!

— И аз!

— С вас съм, батъре!

След минута всички преминали на страната на батър Баян. Той махнал с ръка.

— Ще тръгнем сега по другата падина, ето натам!

— Хей, батъре Баян, а ще бъде ли доволен от всичките ти действия нашият султан? — тихо произнесъл все същият онзи глас зад гърба му.

— Не знам… — Батърът измъкнал страшния си алдаспан и посочил към мержелеещия се в далечината дим. — Напред!

— Уррах!

— Акжол!

— Аманжол! Борибай!

И отново сякаш надигналите се от тази земя предци се хвърлили заедно с тях срещу врага. Но вече със залп от мускети ги посрещнали войниците на императора. Приклекнали на колене, те насочили пред себе си пиките си, образувайки една линия. И все пак тази линия била пробита и отново побягнали на всички посоки, като хлебарки от вряла вода, завоевателите-шуршути. Ето как пеел поета за този бой в своята песен сказание:

Но закипяла кръвта на казахските батъри,

и макар сигурна смърт да ги чакала насреща,

а на всеки от тях да се падали по сто шуршута,

устремили се те към врага!

Не пот, а кръв се просмуквала през порите на тялото,

кръв се стичала по батърските саби,

но като милиони отровни каракурти

ги обкръжили враговете-шуршути…

Да, твърде голямо било неравенството на силите. На огромна територия бил разположен китайският лагер и от всички страни се стичали подкрепления. А силите на казахските джигити се топели. Не повече от стотина оставали на конете. Баян батър се огледал и видял, че краят е близък. И още видял, че цялата местност наоколо в полите на планината е потъмняла от труповете на завоевателите. „Не, не ще е напразна гибелта ни… — помислил си батърът. — Ще остане това черно поле завинаги в паметта на шуршутите. Може би ще им се привиди, ако отново тръгнат срещу земята ни!“.

Грамаден широколик манджур се насочил към него с дългата си желязна пика. Баян батър с една ръка изтръгнал пиката от ръката му и за секунда я завързал на възел, след това измъкнал своята сабя-алдаспан и разсякъл чак до седлото обезумелия завоевател-шуршут. И в този миг усетил как студената стомана пробила тялото му и пробола огромното батърско сърце.

— Арруах! Срещу шуршутите!

В полите на планината отекнал страшният вик на Баян батър и повторен многократно, се понесъл през планините към родната степ…

 

 

Те седели един срещу друг — ханът на страната на казахите Абълмамбет и един от султаните на Средната орда Абълай. Да, така било, въпреки многото победи на Абълай над джунгарите и шуршутите, въпреки славата му. В очите на престарелите бийове, почитащи ненарушимите закони на предците, в очите на всички казахски родове, в очите на тълпата той все едно е само обикновен султан. И макар в степта и далеч извън нея да знаят името на Абълай къде-къде по-добре от името на този болезнен човек, голямата ханска възглавница все едно е под задницата на Абълмамбет. И здравият, изпълнен със сила и жажда за власт Абълай е принуден да гледа отдолу нагоре своя чичо…

Ако би бил сам, Абълай би се подсмихнал. Той добре разбирал защо този болезнено изглеждащ хан, въпреки мъките и страданията си е пристигнал внезапно от хиляда и петстотин версти в щаба му на брега на Синьото море. Хан Абълмамбет бе пристигнал да отпразнува великата победа над шуршутите, която бе спечелил един от многобройните му султани — Абълай!

Не, не станало така, както разчитали враговете му. Султан Абълай е бил и си остава първият човек в страната на казахите и той ще решава какво да бъде — мир или война. Ако бе затънал с войската си в шуршутската месомелачка, всичко би пропаднало. Да предположим, че би отишъл на помощ на въстаналите родове от Голямата орда и бе успял с тяхна помощ да разбие и двете китайски армии. Всичките му верни батъри биха лежали сега там, в черната юрта на края на лагера, където лежи извозеното от бойното поле и загърнато в бяла плъстена постелка тяло на Баян батър. Абълай би останал без войска, която би му била така необходима, когато стане хан на Голямата орда — на трите жуза. Наистина, нужно е време, за да се пресели на другия свят добре отнасящият се с него роден чичо — този болезнен на вид хан Абълмамбет.

О, той добре ги познава тях, обкръжаващите хан Абълмамбет родови вождове: бийове, аксакали и наследствени батъри. Всеки има своите интереси, своите страсти — големи и малки, своите привързаности. И ако не всеки лелее мечтата да стане хан на трите орди, то във всеки случай има наум свой човек, който би бил удобен нему на бялата ханска постилка. Такива са те, тюре-чингизидите, и кой, ако не той, познава добре своите родственици!

Всяка негова стъпка следят, очаквайки като вълци кога ще се спъне. В какво ли не бе обвинен, когато прие руско поданство! Някои певци бяха настроени против него, насъскваха тълпата-ъпрам. И нима ето онзи там старец, който сега потрива ръце, не бе разказал тогава приказката за хитрия съсед. „Дай ми в знак на дружбата си с мене парче земя, колкото волска кожа“, — предложил хитрецът. А когато простодушният съсед се съгласил, онзи разрязал кожата на тънки ленти и се оказало, че земята му стига до хоризонта. Тъй, видите ли, и оръските генерали: молили за земята само под крепостите, а покрай крепостите направили бахчи, след това всичко наоколо засели с пшеница, докарали тук и мужиците си туленгути…

Така говорели всички те. Сега, когато шуршутите стиснали степта за гърлото, вече не смятат, че Абълай се е продал на гяурите и е подтикнал към това и самия хан. Този дракон е по-серозен от джунгарския гущер и с оръските крепости зад гърба си е къде-къде по-лесно да се разговаря с тях.

Не, не тюре-чингизидите засега са главната опора. Ето ги тях, обикновените батъри, пък и просто хората с неизвестен произход, утвърдили името си със сабя и пика в тези смутни времена. Зад тях стои онази безлика маса от простолюдието, която наричат ъмпрам. Именно нея от векове използват умните владетели, за да завоюват трона. Всичко може да обещаеш на тези хора, а пък да вършиш всичко посвоему. Те няма да искат отчет за действията му, а сляпо ще го последват. Той, султан Абълай, не е нито първият, нито последният. Винаги така са постъпвали степните владетели, така е действал рижебрадият му предшественик, разтърсил някога вселената…

Ето седят сега от лявата и от дясната му страна, на него, на техния повелител и бъдещ хан Абълай… Възрастният, но още пълен с могъща сила Богембай, а зад него Жабай батър от рода еменалъ-керей, кипчашките батъри Дербисал и Мандай, дулатовецът Бакей, Саръ батър от уаките и другите, чиито имена повтарят в степта хората от всички родове и орди. Мрачни са лицата им, защото са мечтали за победа над завоевателите-шуршути, а се наложи да отстъпят. И още загърнатото в бяла плъст тяло на техния батър Баян докараха от Алтън-Емел. Но никой не възрази против заповедта, никой не поиска обяснения.

Какво пък, може би биха могли да победят шуршутите и да освободят онези казахски родове и племена, които лежат, притиснати от тумбака на дракона. Затова се и надигна цялото казахско опълчение. И въстаналите зад гърба на шуршутските армии казахски лагери очакват помощ. Но сега му бе неизгодно да постъпи така, на него, бъдещия велик хан. А което нему е изгодно, отсега трябва да бъде закон за всички в степта.

Да, никой от седящите тук не знае, че вечерта в онзи ден, когато бе пробита със стрела шапката му, двама скитащи дервиша в мръсни и закърпени халати влязоха в бялата му юрта в Алтън-Емел. Чрез стражата му бе предадено сребърно кръгче с един-единствен йероглиф и той заповяда да ги пуснат при него. Един от дервишите със сълзящи очи веднага мълчаливо съблече халата си и разви чалмата от главата си. Студени тръпки побиха Абълай, когато разпозна този старец с безизразни очи. Когато Абълай се намирал в почетен плен при джунгарския контайчи, при онзи два или три пъти идвал този китаец. И надутият, самовластен контайчи, смятащ себе си за законен владетел на половината свят, побледнявал и понижавал глас, разговаряйки с този човек. След това султан Абълай научил, че именно този старец, който сега седял пред него в мръсните си дрехи, е унищожил Великата Джунгария…

Кратък бил разговорът в бялата султанска юрта. А когато дервишите възседнали магаретата си и заминали в неизвестна посока, Абълай заповядал да напуснат клисурата Алтън-Емел и да се отправят към Синьото море. И бялата камила Ак-бура, спасила в този ден султана от смърт, веднага послушно легнала с глава към Балхаш…

Да, той бе избрал този път. Сега, за да стане хан на трите орди му бе неизгодно да побеждава шуршутите край Алтън-Емел. Ако отслабне заплахата от тяхна страна, веднага ще започнат да се въртят, да говорят, да запеят като славеи всички тези златоусти, с дебели задници политици хитреци, родови владетели и съдии. Кой ще може да ги надприказва в дни на мир! А докато над главите им виси шуршутският меч, само той, султан Абълай представлява някаква сила. Пък когато стане велик хан, тогава може да се върне към Алтън-Емел.

Засега той ще се плъзга между руския лъв и шуршутския дракон, запазвайки непокътнати силите си и удържайки на верига кокандските чакали Ерден и Нарбота бий. Няма удобно положение, когато и двете страни се интересуват от тебе. Руското поданство той отдавна бе признал. Какво пък, сега той ще признае и известна зависимост от богдъхана. Повече не бе и поискал пристигналият при него старец.

Не, не бе чак толкова късоглед, та да не разбере замисъла на този стар шуршут с болни очи. Съдбата на Джунгария иска да подготви този страшен човек за всичките три казахски орди. Засега шуршутската империя премила Джунгария. Но когато трижди се оригне от нея и се напълнят джунгарските пепелища с докарани от дълбините на Китай люде, ще дойде времето и на страната на казахите. И ето тогава ще потрябват онези руски крепости, които той заедно с всички знатни хора от трите орди разреши да се строят в степта. При това тогава вече той ще стане хан!

А засега той неотклонно ще върви към своята цел и в деня, когато ще го вдигнат на бяла постелка над степта представителите на всичките три орди, тази цел ще бъде постигната. И тежко му на оня, който застане на пътя му към ханската постелка. Всички онези, които сега седят тук — знатни и незнатни — трябва безпрекословно да изпълняват неговите предначертания. Иначе… иначе ги чака съдбата на Баян батър. Да, по един поглед, хвърлен към Баян батър, той бе разбрал, че оня е отгатнал причината за отстъплението от Алтън-Емел. Затова и поиска батърът да отиде към прикритието. И Абълай знаеше, че Баян ще наруши заповедта му да не влиза в сражение с шуршутите. Какво пък, всички знаеха, че Баян батър действаше според собствените си разбирания. Всичко стана така, както се предполагаше. Шуршутите познаха силата на удара на казахските джигити и няма да посмеят излишно да го дразнят него, Абълай. А за Баян батър — дясната ръка на безразсъдно смелия и безстрашен султан Абълай — бе дошло времето да умре. Той не би могъл да бъде дясната ръка на великия хан Абълай.

Да, той и занапред без съжаление ще отсича онези ръце и глави, които поискат да действат и мислят самостоятелно. Онова, което би могло да се каже на обикновения султан, даже и насън не се казва на истинския хан. Но онези батъри, които са с него, самите те не уважават всевъзможните родовите бийове и тюре. И винаги ще бъдат с него, и думата му ще бъде за тях закон!

Големият хански съвет започнал съвсем не така, както го изисквал законът. Когато били изречени всички предварително установени думи и хан Абълмамбет вече бавно повдигнал ръка, за да даде думата на най-уважавания по старшинство и богатство бий Казъбек-Гъшия глас, мълчаливият Богембай батър съединил внезапно огромните си длани и ги протегнал напред:

— О, мой хане, и всички вие знатни хора от трите орди… Разрешете ни да се помолим за Баян батър, нашия другар!

И един от простите батъри, като притворил очи, напевно започнал да произнася полузабравените от детски години думи на Корана. Едва ли на някой от тях му се е налагало да се моли през последните двайсет и пет години. Но така или иначе, наложило им се да допрат длани и да слушат молитвата на самия хан. С каменни лица, изобразявайки на лицето си скръб, седели аксакалите, султаните, бийовете. Последен допрял дланите си султан Абълай… Като завършил четенето на Корана, батърът прекарал длани по лицето си:

— Амин!

— Амин! — един през друг повтаряли останалите.

Като се помолил, старият, побелял в битките легендарен батър Богембай — лявата ръка на султан Абълай, хвърлил пред себе си камшика и се обърнал към Абълай:

— О, мой султане, защо не отидохме на помощ на нашите братя от Голямата орда, които понасят големи жертви в шуршутската примка?

Продължително мълчание настъпило в дванайсеткрилата ханска юрта. Султан Абълай най-сетне проговорил:

— Не знаех, че са се вдигнали против шуршутите родовете на Кашгария и Седморечието!

Абълай бавно обиколил с поглед батърите си. Дали някой от тях знае, че той пръв е научил за въстанието на казахските родове и уйгурите в Синцзян и Седморечието?

Лицата на батърите били мрачни.

На големия хански съвет било решено да не воюват с Китай. Султан Абълай мълчал. Сам хан Абълмамбет известил представителите на трите орди, че са пристигнали официални китайски пратеници за преговори. Но всички присъстващи знаели: онова, което говори Абълмамбет, го мисли Абълай. Именно по негово настояване, въпреки договора с шуршутите, било решено през пролетта да се увеличи постоянната войска и отново да се събере опълчението.

— Това ще е полезно за шуршутите — казал Абълай. — Е, пък и на кокандските владетели не им пречи да знаят, че нашата конница е готова да настъпи по всяко време. Твърде много лашкари са събрали Ерден и Нарбота бий край Ташкент. Както се казва: „Когато месото се разваля, можеш да сипеш сол, но какво да правиш, когато солта се разваля?!“

„Най-добрите люде“ от трите орди неохотно се съгласили с това предложение на Абълай. Доста добре разбирали те какво означава такава голяма армия в неговите ръце. Всеки един отряд конници в повече в неговата войска приближавала безразсъдния Абълай към ханската постелка.

 

 

По-голямата част от опълчението вече се била разотишла по лагерите си. Самият Абълай с личния си отряд и с опълчението от някои родове на Средната орда се готвел да тръгне към Кокчетау. Но не успял още да сложи крак на стремето, когато се чул вик. Препускащият куриер-шабарман скочил от коня, приклекнал на едно коляно пред изпращащия Абълай хан Абълмамбет:

— О, мой хане! Десет хиляди юрти от рода садър се канят да изоставят лагерите си край река Лепса и да заминат при роднините си в Андижан!

— Каква е причината? — рязко попитал Абълай и куриерът се обърнал към него.

Аулите на рода садър обитавали именно границите със завзетата от шуршутите Джунгария.

— Не знам нищо за това!

— Какво знаеш, съгледвачо?!

— Известно ми е само, че при тях е идвал човек от емира Нарбота от Коканд, който казвал: „Елате при нас. Ако не ви унищожат шуршутите, сигурно ще ви изколи Абълай!“

— Защо ми е да коля нашите поданиците? — високо попитал Абълай, разбирайки, че утре думите му ще станат известни по цялата степ. — Нима Тасболат батър, главата на рода садър, ще повярва на тези бълнувания?! Или си мисли, че ако избяга в Андижан, ще се отърве от шуршутите? Те ще го последват и във Фергана!

— Човекът от Коканда говорел за стара вражда между аргъните и рода садър…

— Какво пък… — Абълай стиснал с побеляла ръка ножа. — Какво пък, тогава ще се наложи…

— Не изричай думи, когато си гневен, Абълай! — спокойно казал намиращият се също тук Бухар жърау.

— Но ако разрешим на рода садър да напусне, след него панически ще побягнат всички седмореченски наймани!

— Дай ми само десетима джигити да ме съпровождат, султане мой, и те никъде няма да отидат!

Абълай помислил малко и кимнал с глава:

— Добре, мой жърау. Но ще ни се наложи да останем тук до твоето завръщане.

И Бухар жърау препуснал… Трудна била тази работа. Някога, във „времената на великото бедствие“, найманският род садър търсел убежище край планината Аргъната и аргънските бийове не му дали пасбища. Станали родови сблъсъци. В степта такава обида се помни векове наред, а пък тук било минало съвсем малко време. В сраженията с джунгарите загинал главата на рода Жомрат батър с деветимата си синове. По-късно този род оглавил като по чудо оцелелият десети син на батъра — Тасболат. Именно той, изплашен от разправата на китайската войска със синцзянските казахи, решил да уседне заедно с поданиците си в границите на Кокандското ханство, където живеели още петнадесет семейства от рода садър. Голям участък от границата би се оказал оголен. Пък и другите наймански родове не биха се отказали да последват примера на Тасболат. А на шуршутите това им и трябва — опразнена земя…

Когато Бухар жърау с джигитите си пристигнал в главния аул на садъровци, там вече привършвали товаренето на юртите на камили.

— Къде е Тасболат батър? — попитал той първия срещнат.

— Ето в онази голяма юрта, която още не е събрана! — му отвърнали.

И цял треперещ от ярост, певецът препуснал към юртата. Без да слиза от коня той ударил по струните на домбрата и запял да го чуе цялата степ:

Накъде си тръгнал, роде Садър,

на към реката Саръса ли?

Но няма да ми избягаш,

по-бързо от вятъра, от аргамак е отмъщението!

Като снежна буря

пътят ти преграждам…

За какво си стоварил тояга

на главата на нашия Акмурза?!

Да, не със заповед от хана към вожда на подвластния му род пристигнал певецът, а с искане за откуп на загиналия в междуродовия сблъсък батър Акмурза. Това се случило отдавна. Бащата на Тасболат през едно сухо лято лагерувал с табуна на пасбище на аргъните по посока на планината Аргъната. Аргъните настоявали батърът да се насочи с табуна си към планината Улътау. По време на сблъсъка Жомрат убил аргънския батър Акмурза, а самият той тръгнал към бреговете на река Бурундай. Оттогава садъровци враждували с аргъните. Ако султан Абълай би наказал този род единствено заради желанието му да се преселят при роднините си, то цялата степ би се разтревожила. Но ставало дума за справедлив съд по повод на убийството, от който уж бягали садъровци, и древното степно право в този случай заставало на страната на Абълай. На Тасболат батър не му оставало нищо друго, освен да задържи преселването. Той самолично излязъл от юртата и помогнал на знаменития жърау да слезе от коня.

Половин ден уговаряли условията на предстоящия съд, а хората от рода садър в това време разтоварили камилите. Някои започнали отново да разпъват юртите. На никого не му се искало да напуска мястото, където е живял.

— Да, а защо в аула ти всички юрти са вдигнати? — уж между другото попитал Бухар жърау.

— Ами шуршутите идат… — отвърнал Тасболат батър. — Вече бягат от Синцзян казахите!

— Има го Абълай с войската!

— Къде беше той, когато шуршутите палеха аулите ни от другата страна на планината?!

— Не е дошло още времето да воюваме с шуршутите, — възразил му певецът. — Но и да бягаме от тях не е време!

— А какво да правим?

— Онова, което направи Баян батър!

Тасболат батър се замислил за миг, после решително кимнал с глава:

— Добре, ще останем!

Някакво облекчение се усетило в гласа му. Явно не му е било лесно да се реши на такова преселване. Не ги очаквал твърде охолен живот садъровците в границите на Кокандското ханство.

— Добре, но ако все пак дойдат шуршутите, ще ни помогне ли Абълай? — попитал, изпращайки Бухар жърау, Тасболат батър.

— Баян батър би помогнал… — замислено отвърнал певецът. — Значи Богембай ще дойде и Жабай батър ще дойде, и Саръ батър. Засега оставате тук като съгледвачи на страната на казахите…

Дълго гледал след стария жърау Тасболат батър. И размишлявал над словата му. Защо не отговорил той пряко на въпроса му за Абълай? Нали и досега Бухар жърау бил смятан в степта за устата на Абълай…

III

Хан Абълай беше в прекрасно настроение. Да, той стана велик хан в страната на казахите. Както се полага, знатните хора от трите жуза се събраха на брега на езерото Теликол и го вдигнаха на бяла постелка. Наистина, мнозина представители на родовете от Малкия и Големия жуз ги нямаше, но сега това нямаше значение. Тези, които не му се подчинят, той щеше да навре в миша дупка!

А сега великият хан Абълай жъне плодовете на своя труд. Всички се накланят пред него, когато начело на своята конница минава през степта. Ето и сега неговите джигити покориха племето божбан от рода конрад, което се договори с кокандците и се опълчи против него. И най-сладката плячка се падна на него. Първата красавица от рода конрадските аксакали сложиха в постелята му, за да намалят неговия гняв и да спасят от гибел своите знатни хора. Той легна с нея и с интерес наблюдаваше старанията й да му се хареса. Тя е само на петнадесет години, но всичко й бяха обяснили опитни лели и тя с всички сили следва съветите им, макар да прави това да й беше болно и страшно. Нима не трябва истинският владетел да накара целия народ да се държи така! Нека всички да ги боли и да ги е страх, но пък с по-голямо покорство хората ще приемат неговата власт над тях.

Не бива в нищо да им отстъпва… Облегнат, приятно умореният хан слуша приглушените вопли и стонове зад плътната стена от вълнена тъкан на бялата юрта. Докато той тук се забавлява с красавицата конрадка, неговите палачи-туленгути бяха завързали към конски опашки провинилите се пред тях вождове на племето божбан и гонеха конете на различни посоки, разкъсвайки виновните на части. Така ще постъпва и той занапред!

Абълай чува как тихо хлипа и се тресе от сдържани ридания девойката. Нищо, той ще й подари нещо и тя ще забрави мъката си. Ще забрави и братята си, които сега влачат в прахоляка конете, подканвани от туленгутите… Ала какъв е този шум?

— Аттан… Аттан!

При този вик бързо се разбягват зяпачите, които са се събрали да погледат как наказват виновните. И децата се разпръсват, крият се из юртите, мушкат се под дебелите ватирани одеяла, сякаш там могат да се скрият от врага, налетял внезапно на аула…

Ханът без да бърза се облече, опаса сабята си и излезе навън. Редица конници язди от южната страна. Ако се съди по предупреждаващия вик, с който яздеше през аула изпратения по-рано джигит, вестите не са добри.

Конникът шабарман с рижа брада, съпроводен от стотина и петдесет джигити спря коня пред ханската юрта, скочи на земята и коленичи:

— О, всемогъщи хане, лоша новина!

— Казвай, шабарман!

— Като разбра за разпускането на опълчението, хан Коканда Алим наруши договора с вас и се качи на коня. Всички андижански, намангански и маргелански емири оседлаха конете си. А в Ташкентския вилает въстанаха родовете шаншаклъ и кангландъ, които забравиха благодеянията ви!

— Какво казват те?

— Казват, че пътят им минава през туркестанските градове!

— И колко са те всичко?

— По общи сметки — шестдесет хиляди пики!

Абълай се замисли. Той чакаше да избухне вражда към него, но не толкова скоро. Веднага след като го провъзгласиха за хан, Абълай отблъсна войските на кокандските емири и си върна всички завзети от тях през „годините на голямото бедствие“ територии и градове. Ташкент се задължаваше да плаща данък на хан Абълай. Казахските родове от Големия жуз дулат, джалаиръ, бестанбалъ и суан, от Средния жуз — конрад отново се върнаха като негови поданици. Обаче не на всички от тези родове се хареса властната ръка на Абълай и започнаха вълнения. Едно от тези недоволства той току-що потуши.

И ето сега младият кокандски хан Алим се реши на нова война. Окрили го вероятно вестта за това, че в ханския стан сега има само хиляден отряд конница, а тези спомагателни отряди, които са съставени от джигитите на Големия жуз, едва ли ще бъдат верни докрай на хан Абълай.

Работата е там, че в похода против кокандските емири участваха отбрани отряди от трите жуза. Когато победил, Абълай заповяда на войските от Средния и Малкия жуз да се върнат по родните си места, а на място остави само опълченците от Големия жуз, то той разсъждаваше така: „От древни времена земите по Седморечието и по средното течение на Сейхундаря са принадлежали на родовете от Големия жуз и на рода конрад. Всички тези родове винаги храбро защитаваха земите си от външни врагове. С особена храброст се отличаваха дулатъ, джалаиръ, канглъ, шаншаклъ, албанъ, бестанбалъ и други. Земята в степта винаги е принадлежала на този род, който я е защитавал. И след като Седморечието и бреговете на Сейхундаря отново са върнати на тези родове, нека те сами станат нейни стопани и защитници. Това ще им даде възможност да намерят себе си…“. Затова Абълай оттегли джигитите от Средния и Малкия жуз…

И изведнъж такова съобщение! Враговете, също като вода, се провират там, където намерят процеп. Значи, кокандския емир е намерил този процеп! Къде е той!…

Ако в конрадите и дулатовците можеш само да се съмняваш, то за чувствата на казахските родове шаншаклъ и канглъ хан Абълай беше добре осведомен. Цялата тежест на данъка за Ташкент хан Коканда прехвърли върху тези отцепници. Ташкентският куш бег дере от тях по две кожи, като обяснява това с претенциите на Абълай. Е, на него му е все едно: шаншаклъ и кангландъ са заслужили такава участ. Тя чака всекиго, който се осмели да се отърве от него!

— Къде се събират кокандците? — попита Абълай.

— На брега на Чирчик, в лъката.

— Е, докато стигнат до Туркестан и ние ще съберем сили… — Абълай погледна небето, премести поглед към планината Казъкурт, прозя се. Отначало помисли дали да не изпрати от своите хора до близките аули на Саръ-Арка с призив за помощ, а после размисли. „Боя трябва да водят самите родове от Големия жуз и конрадци. Така по-скоро ще почувстват ролята си в казахската орда…“

Ханът вдигна ръка:

— Добре, да тръгнат пратеници към сиргалинците, към самия Елчибек батър, изпратете хора при дулатите, джалаирите, бестанбалите, суаните и албаните. След ден отрядите им да са при Казъкурт!

Ханският пратеник направи знак с ръка и тутакси скочиха на конете двадесетина джигити — шабармани. Те винаги бяха готови за път и всеки знаеше накъде да язди. След минута стълбове прах се извиха в степта, отдалечавайки се бързо на различни страни.

Устните на хан Абълай се изкривиха презрително:

— Разрежи змията на три части — пак ще победи гущера. Нима аз с една трета от войските си няма да преборя кокандския сополанко?!

 

 

Той се върна обратно в тъмната юрта, но не се съблече. Все пак е на шейсет години — не на осемнайсет, трябва да се пази заради съдбата. Хан Абълай свали шапката си, разкопча колана си, облегна се на сгънатите на купчинка одеяла.

В тъмното беззвучно хлипаше, давейки се в сълзи, младата конрадка и на него му беше приятно…

Той се замисли… Нека завистниците му говорят каквото си искат. Мнозина го наричат жесток и кървав, но никой няма да каже, че по негово време страната на казахите нещо е загубила. Той, както и преди, умело се плъзга между лъва и дракона, всеки път се зъби на Коканда. А това, че мнозина толкова патят, че са готови да бягат накъдето им видят очите — за това е и ханът, да ги държи в страх. Нима страната на казахите, целостта на ханството не са по-важни от всичко на света?

Веднага след битката при Алтън Емел той изпрати брат си Жолбарас при китайския богдъхан. Знаеше, че в Китай се води междуособна война и беше трудно да се намери по-добре време за договор. Титлата княз той получи от императора Хун Ли, а освен това самурена шуба, копринени килими с невиждани цветове и много друго. Дори от Пекин му беше изпратен личен императорски календар, за да знаят казахите за китайската култура и да следят времето по шуршутското броене.

А след две години, през 1758 година по руското летоброене, като стъпкаха кашгарците и казахите в Синцзян, китайските войски пак тръгнаха към казахската степ. Този път те се спуснаха от Тарбагатайските планини и опустошиха цялата степ до Синьото море. Както през „годините на голямото бедствие“ всички аули край границата бягаха от тях. Имаше толкова много шуршути, че не остана тревичка в степта. Изглежда не само конете, но и самите шуршути се хранеха с тази трева и глозгаха кората от дърветата…

Абълай излезе срещу тях и край Аягуз стана голяма битка. Пак отстъпи той, като не искаше да смазва отбраната си войска, а за прикритие остави батър Малайсаръ. Загина великият батър Малайсаръ, както загина и Баян батър. Сега там има пясъчен хълм, наречен Малайсаръ.

Но не успяха шуршутите да заставят хана да скъса връзките си с Русия. Той взе да навлиза все по-навътре в степта, подмамвайки дракона там, където сякаш лъвски нокти в меките лапи стояха руските крепости. Драконът обаче подуши въздуха и взе да пълзи обратно зад планините…

Не, нямаше какво да прави дракона в тази страна и през същата година по синцзянските граници беше събрана огромна сто и осемдесет хилядна китайска армия. Този път шуршутите се бяха прицелили наведнъж на цяла Средна Азия, още повече, че руският лъв засега нямаше нито повод, нито възможност да се намеси в тази работа. Веднага бяха забравени всичките неизброими вековни обиди. Хива, Коканд, Бухара и Афганистан с подкрепата на целия мюсюлмански свят взеха да се готвят за отпор. Като горещ вятър премина вестта за свещената война — газават против шуршутите. Според законите на вярата нито Абълай, нито ханът на Малкия жуз Нуралъ не можеха да останат настрани от този призив.

Хан Нуралъ веднага се позова на пряката зависимост от Русия, която не воюваше с Китай. На Малкия жуз съвсем не му беше до шуршутите. Но и Абълай си намери оправдание, за да не се присъедини към газавата. Първо, той също беше зависим от Русия и не смее без нейно съгласие да влиза в големи войни. Второ, доста наскоро цели тридесет аксакали начело с Одаршъби от името на Абълай поднесоха за подарък на китайския император тридесет бели аргамака и той призна Абълай за „глава на всички казахи“, та затова сега беше неудобно да се опълчи против богдъхана, тъй като това ще бъде нарушение на дадената дума. В действителност хан Абълай, по примера на прадедите, не се отнасяше сериозно към всякакви договори, още повече написани на хартия. Силно го безпокоеше коалицията на средноазиатските ханства начело с афганския воин Ахмет хан. Седемдесет хиляди конници събра Ахмет хан между Ташкент и Самарканд, и кой знае накъде може да тръгне тази войска, ако не се сблъска с шуршутите. Какво можеха да противопоставят на такава армия обезкръвените от десетилетия бедствия и непрекъснати войни казахските чергари! Нищо лошо няма да стане, ако шуршутите сега пораздрусат претендиращите за туркестанските градове кокандски и разни други емири. Вярно е, че и шуршутското съседство на юг не е желателно, но все пак ще ги спаси двойното поданство. Ако вземат шуршутите да стават нагли, ще изръмжи руският лъв. Руските крепости не са само в казахската степ, а и по-нататък на изток, покрай китайската граница, до самия Велик океан.

А засега хан Абълай отправи поредните посланици в Петербург при царица Екатерина Втора начело със сина си Тугум с молба да го утвърди за хан на трите жуза. Макар и да беше вдигнат от аксакалите на бяла постелка и да го бяха изкъпали по всички правила в млякото на бели кобили, руската царица, с достойна за всяко тюре мъдрост, никак не искаше да го признава като такъв. Работата беше не само там, че мнозина родови вождове от Малкия и Големия жуз се противяха на единовластието на Абълай, а преди всичко в това, че на царското правителство във връзка с по-нататъшните събития беше изгодно да си имат работа с хановете на всеки жуз поотделно. Опърничавият и властен Абълай, ако получеше пълно господство в степта, явно би почнал да изказва неподчинение и да поставя свои условия. Още сега, макар и да не беше утвърден официално, не само всички степни певци жърау, но и много от царските чиновници по границата го смятаха за главен хан на казахите.

 

 

Тази нощ Абълай спа дълбоко и стана рано. Конрадката седеше на края на ложето до стената на юртата с подвити крака. Очите й бяха станали още по-големи. Разпуснатите й коси, дълги и гъсти, закриваха цялата й снага в бяла риза. А лицето заради тези коси и тъмните очи, изглеждаше по-бяло от ризата.

— Искаш ли нещо от мен? — попита ханът.

— Имам само една молба…

— Казвай!

— Не убивайте братята ми!

— Какво пък, който е останал жив, нека живее…

— Те сбъркаха, не ви послушаха… Сега повече никога няма да постъпват така!

— Да, така е! — подсмихна се Абълай.

Той отметна глава и дълго гледа в светлеещото небе през кръглата дупка в тавана… Вчера той наказа жестоко някои опърничави конради, които се мъчеха да избягат от неговата власт. Сега предстои изпитание: как ще се държат останалите конради, а наред с тях уйсуните, джалаирите, дулатите, албаните, суаните и други племена и родове от Големия жуз. Усетиха ли те желязната му ръка и съгласни ли са да го смятат за главен хан. Болшинството от тях сега са в неговата войска, на която предстои да се сблъска с вечните врагове — кокандските емири, който всякак ги подмамваха на своя страна. Кое преобладава в тях — чувството за общоказахска общност или ще започнат, също като вода, да се преливат от една кана в друга…

— Птиците никога не бият тези, които се връщат в ятото… — тихо каза конрадката, сякаш отгатнала мислите му.

— Зависи кои птици! — глухо каза Абълай. — Има орли, а има и врани!

— Има и лебеди…

Абълай я погледна и без да каже дума повече, стана и излезе от юртата. Спря на прага и погледна към светлеещото небе. „Нещо не съм виждал отдавна лебеди в степта!“ — помисли той и с решителен замах на ръката повика телохранителя.

— Има ли новини от пратениците?

— Да, те започват да се връщат!

Абълай погледна към планината Каратау. Там, в подножието, се виждаха големи групи конници, които от разни страни се насочваха към ханския стан. С всички сили в аула се втурна нечия сотня джигити, и когато прахта се разсея, Абълай радостно кимна с глава. Това бяха къпчакския батър Мандай и кереецът Жабай батър. Оказа се, че те още не са отишли в родината си, а са били на гости при тукашни роднини. Щом чуха „аттан“, веднага пристигнаха при Абълай.

— Изпратихте ли да повикат Бухар жърау? — попита Абълай.

Телохранителят за миг се засмя и хан Абълай се намръщи. Отношенията му с някога предания му духом и телом мъдър жърау ставаха все по-лоши и по-лоши. Вчера, в знак на протест против разправата му с конрадите, жърау, без да се прости, напусна ханския стан…

Пак се вдигна облак прах на изток. Към ханската юрта приближи стремглаво поредният вестоносец, скочи от коня, застана на едно коляно:

— Повелителю хане, само четири или пет сотни от рода джалаиръ са готови да участват…

— А останалите?

— Прибират юртите си, за да избягат от кокандците! Такива вести пристигнаха и от други родове на Големия жуз, хане мой! — каза пратеникът.

— За къде се отправят?

— Към Алакул.

— Значи, под шуршутските мечове! — сърдито извика Абълай.

Около обед обаче стана ясно, че не всичко е толкова лошо. Колкото и да бяха обидени на Абълай много родове, кокандците и шуршутите все едно бяха по-страшни. Скоро доложиха, че аксакалите от рода албан и суан са дали обещание към обед да доведат своето опълчение под бялото знаме на Абълай. После пристигна вестоносец от рода дулат с новината, че пет хиляди воина от този род вече са в поход към ханския стан, водят ги батърите Бокей и Садър. Във верността на Елчибек батър хан Абълай не се съмняваше.

— Колко виновни останаха от племето божбан? — попита развеселения хан.

— Петима подстрекатели хвърлихме между конете, повелителю хан. Още дванайсет чакат твоето решение в окови.

— Пусни ги!

— О, великодушни хане! О, самата справедливост! — запяха в хор аксакалите от племето божбан, които стояха по-настрани.

„Те ме прославят, защото предварително завързах за конските опашки петима, — помисли Абълай. — Ако ги бях пуснал всичките, без да пролея кръв, щяха да ме проклинат!“

Изведнъж той чу тих зов: „Джанъбек! Канъбек!“ Това беше красавицата конрадка, която застанала от другата страна на юртата, викаше оцелелите си братя. Двама от освободените джигити забавиха крачка, плахо си приближиха до нея, нещо я попитаха. После се разбързаха…

„Ох, май напразно ги пускам тези…“ — мина му през ум на Абълай, но веднага забрави за това. Наложи му се да си спомни след седмица, когато се убеди, че жестокостта само натиква ненавистта навътре и ражда такива врагове, които не се раждат сами…

Сега трябваше да се залавя за работа. Кокандските емири се възползваха от това, че Абълай не се присъедини към газавата, и поискаха да се разправят с него веднъж завинаги. Правото сега беше на тяхна страна. Никой от мюсюлманите под заплаха от вечно проклятие и смърт няма право да помага на хан Абълай. Но в казахската степ винаги е имало свои древни закони, които се оказваха по-силни от заповедите на наставниците на вярата. Ето и сега повечето от родовете от Големия жуз яздят с всички сили под неговото знаме, въпреки отчаяните призиви от всички минарета в Коканда, Бухара и Самарканд.

— Ей, Турумтай-шабарман! — викна Абълай.

Към него се втурна най-пъргавия му вестоносец със светли очи и огненорижи вежди:

— Слушам, повелителю мой!

— Тръгвай отново към аулите на родовете джалаиръ и им кажи да побързат. Кажи им да не вземе да стане така, че след кокандските емири да дойде времето на бийовете джалаировци!

— А ако мълчат?

— Ето камшика ми… Тогава им го хвърли и потегляй назад!

Пратеникът замина.

 

 

Все по-оживено ставаше в степта. Оттук, от възвишението пред планината Казъкурт, тя се виждаше на поне сто версти наоколо. Вече няколко пъти хан Абълай обръщаше глава на север, явно чакайки някого с нетърпение. Всички знаеха каква е работата, Абълай чакаше Бухар жърау…

Престарелият жърау, макар да беше син на прославения някога батър Калкаман, за целия си живот не беше събрал никакво имане. Неведнъж му подаряваха богати шуби, но старецът ги даваше на съседите, а самият той упорито ходеше със стар халат. За зимата имаше също такава стара шуба, с каквито ходят най-бедните пастири. Като сетен бедняк той цял живот пътуваше от едно място на друго, чергарите от мало до голямо го посрещаха с радост. Вече много години той подкрепяше Абълай във всичко и не се стесняваше да му казва истината пред всички. През последните години обаче прославеният жърау все повече и повече говореше за жестокостта и несправедливостта на много хански решения. Все по-рядко идваше той в ханския стан и това тревожеше Абълай повече от всичко. Той разбираше, че гласът на стария жърау — това е гласът на импрама, безликата маса, която разбираше добре всичко и то беше изречено в песента на жърау.

Някога жърау укоряваше хана за съюза с Русия. После, като разбра, че този съюз много години вече спасява казахските поселения от заплахата на шуршутите, старият жърау още повече се привърза към Абълай, считайки го за нов хан-обединител. Ала за постигане на целите си Абълай взе да пролива все повече кръв и Бухар жърау сега странеше от хана. Вчера Абълай стигна до крайност. Петима джигити, които искаха да напуснат хана, бяха разкъсани от конете на парчета. Бухар жърау не можеше да не знае за това. Наскоро, за да умилостиви певеца, Абълай заповяда да му отделят едно стадо от най-хубавите си бели коне. Той знаеше, че добрите коне са слабост на стария жърау. И ето сега този безразсъден и непослушен старец, от една песен на когото се мени настроението на всичките три жуза, приближаваше към неговия стан начело на неголяма група конници…

Още отдалеч Абълай забеляза, че Бухар жърау язди стария си дорест кон. Това беше велико пренебрежение към ханския подарък, което говореше много. Обикновено жърау още отдалеч подръпваше струните на своята домбра и запяваше нещо закачливо. Но сега той пристигна сред пълно мълчание, тежко слезе от коня, доближи се и се поклони:

— Здравейте, хан Абълай!

— Здрав ли сте, жърау мой? Как мина пътят ти насам?

— Застилаха го сълзи, повелителю хан!

— Не ти хареса, че наказах опърничавите?

— Скоро цялата степ ще ти се стори опърничава, хан Абълай!

— Какво би направил на мое място, мъдри старче?!

— Поне бих разпитал хората защо са поискали да напуснат родните си краища… Помни, Абълай, че само с кръв няма да слепиш ханство. Доста кратковременно е това лепило!

— Ти май ме учиш как да управлявам хората!

— Не, не затова съм дошъл, а за да ти помогна с каквото мога…

— С какво?

— Да ти помогна да задържиш хората в родината им. Твърде тежки облаци са се събрали сега над нея!

— Е, какво пък, и този път ще приема помощта ти, жърау мой!

Привечер в дванайсеткрилата ханска юрта се събра военния съвет. Вече всичко беше станало ясно. Пристигнаха със своите донесения многобройни ертоули, изпратени в посока към врага. Кокандските емири вече отдавна водеха преговори с китайските военачалници, а засега основната част от общата средноазиатска войска беше насочена в тази посока. Това беше само от полза за шуршутите и те всякак подтикваха младия кокандски хан към това.

По своята численост кокандската войска беше няколко пъти повече от това, което можеше да събере сега Абълай, но тя беше разнородна и явно отстъпваше на казахската конница по бойната си подготовка. Освен това в кокандските отряди имаше доста казахи, които с явно нежелание се изправяха срещу братята си. Беше решено, че основните сили на казахското опълчение от Големия жуз, начело с батърите Бокей, Сатир и Джабай ще влязат в бой с кокандците на реките Аръс и Бадам, примамвайки ги по-навътре в степта. А хан Абълай през това време със своята войска, подсилена от отряда на Елчибек батър, ще ги нападне в тил и ще влезе в Ташкент. Тук най-сериозна съпротива можеха да окажат войнствените казахски родове шаншаклъ и канглъ, преминали някога в Ташкентския вилает. За да не се случи това, към тях бяха изпратени за преговори почитаният от всички Бухар жърау с група старци-аксакали…

 

 

Щом се върна в юртата си, Абълай замря на прага. Вчера той така и не успя както трябва да разгледа девойката-конрадка. Едва сега, на дневна светлина той видя колко ослепително красива е тя. Беше невъзможно да откъснеш очи от сияещата красота на лицето й.

— Сурша къз… — тихо каза Абълай. — „Мургавелка“… Ти не си ли била сватосана за някого?

Необикновено дългите й мигли затрепкаха:

— Не… Но нима ханът не може… не може…

— Може всичко, което поиска! — Абълай протегна ръка пред себе си. — Ще станеш моя дванайсета жена!

Сурша къз остро, като красиво зверче, го погледна и веднага разбра властта си над него. В продълговатите й като бадеми очи избухнаха ярки пламъчета.

— Робиня ще ви бъда, мой хане!

В гласа й прозвуча тържество и някъде в нощта се загуби изплашеното, треперещо от болка момиче. Това вече беше токал — най-младата и любима жена, с която е опасно да се кара, който и да е било. Сега тя ще отмъсти на света за тази страшна нощ на болка и поругаване. Много опитният, не вярващ на никого в живота хан Абълай я гледаше с обожание, както слепият гледа слънцето…

Тя излезе след него и направи това, което беше позволено само на негова жена: помогна му да яхне знаменития хански кон Жалън куйрък. Всички се учудиха на това, но замълчаха. И само един не много умен нукер от охраната, като изпрати с очи яздещия хан, й каза с не много ласкав глас:

— Ей, събирай си вещите от тука, щом ханът замина!

Сурша къз дори не погледна към него, а само направи знак на началника на стражата:

— На този му ударете сто пръчки и да бъде окован до пристигането на хана, който ще заповяда да му изтръгнат езика!

Началникът на ханската стража Жамантай батър веднага заповяда да сложат нукера в дървени пранги. А Сурша къз вече повика главата на ханските телохранители.

— Пригответе ми белия обучен кон и всичко по него да е украсено със сребро. На него ще посрещна хан Абълай!

 

 

След три дни източно от град Туркестан се завърза сражение между опълчението на Големия жуз и основната кокандска войска. Буен и нетърпелив, Алим хан лесно се хвана на въдицата на опитните казахски батъри. Те следваха древната тактика на чергарите, и все по-навътре и навътре в степта увличаха кокандската войска. Алим хан знаеше, че казахското опълчение им отстъпваше по численост и всеки път се опитваше да догони изплъзващите се от него отряди на степната конница. И макар по-опитният от него емир Ерден да го разубеждаваше от по-нататъшно настъпление, кокандския хан се устреми към Туркестан…

В същото това време четири хиляди най-отбрани воини под ръководството на самия Абълай вече се появиха близо до Ташкент. Изплашените граждани и малкият гарнизон не можаха да окажат кой знае колко сериозна съпротива на страшната казахска конница.

Основната кокандска войска, по-голямата част от която беше призвана по закона за газавата и беше съставена от хора, които никога не са държали оръжие в ръце, спря пред стените на Туркестан. Беше предприет щурм, но, превъзхождайки по численост няколко пъти защитниците на Туркестан, кокандците така и не можаха да нахлуят в града. Едва се съсредоточаваха в едно място за щурм и върху тях, сякаш изникваха изпод земята, налитаха от степта казахските сотни, а насреща им от градските врати излизаха отряди войници с брони и копия. Притиснати от две страни, кокандските войници изпадаха в паника и се объркваха. Така продължи три дни. А на четвъртия ден страшна вест се понесе сред обсаждащите: „Абълай е в Ташкент!“

Веднага започна паника. Появиха се нови слухове за това, че мъдрият Бухар жърау е уговорил живеещите край Ташкент сазахи от рода канглъ да подкрепят Абълай, че от Саръ-Арка иде огромна казахска войска. Разнородните отряди на дребните владетели, присъединили се към Алим хан, взеха да се разбягват на различни страни. Тогава опитните кокандски везири изпратиха свои представители при Абълай и като се основаваха на законите на вярата в период на газават, предложиха да се смята за недоразумение започналата между правоверните война. Абълай веднага се съгласи и си изтъргува редица отстъпки.

Какво може да бъде по-радостно от завръщането с победа на войската в родната степ, при това лесна, без излишни жертви! Пъргаво препускаха силноногите казахски коне, тук и там се чуваше шум и смях. Оживиха се дори намръщените и неразговорливите старци. Само едно лице беше сякаш покрито от облак. Напет и смугъл батър, който яздеше пред отряда конради, беше по-тъмен от нощта, а налетите му с кръв очи все поглеждаха към яздещия под бялото знаме хан Абълай. Това беше Канъбек, един от останалите живи след разправата с роднините на малката Сурша къз, „Мургавелка“.

Заедно с брат си Джанъбек той се отличи при защитата на Туркестан, като взе в плен един от кокандските военачалници… Ранен в самото начало на обсадата, Джанъбек още първия ден беше изпратен в своя аул, а Канъбек се сражаваше до края. Ала очите му неотстъпно търсеха по бойното поле Абълай, защото той не знаеше, че ханът е тръгнал към Ташкент. В ушите му звучаха, заглушавайки шума и воплите на сражаващите се, думите на малката Кундуз, както се казваше в действителност оставената от хана в юртата Сурша къз.

— Аз те спасих, Канъбек! — каза тя, като ги повика с брат му, щом свалиха от краката им дървените затворнически пранги.

— Тогава да бягаме заедно! — каза той, неразбирайки как е могло да го спаси момиче, с което още от деца се бяха условили да са винаги заедно.

— Не, Канъбек, аз ще бъда ханска жена! — каза тя с някакъв чужд глас и се обърна…

Не стига това, ами и край Туркестан, минавайки покрай един от огньовете, около който седяха конради от другия клон, той чу името си. „Е, щом съдбата на батър Канъбек зависи от сладостта на заветното място на красавицата Кундуз…“ Общият смях преряза сърцето на батъра.

„Смърт за Кундуз, която е купила живота ми на такава цена!… Смърт за мен самия, дето останах жив благодарение на безчестие!… Смърт и за теб, хан Абълай!…“. Така си прошепна три пъти Канъбек батър. Вече няколко пъти той излизаше от общия строй, като избираше откъде да прати стрела по хана, но всеки път някой засланяше целта му.

Отпред се показа огромно множество от юрти и походни шатри — ханския стан. Голям отряд от конници се отдели от аула, спусна се към победителите. Отпред на снежнобял кон, цялата в сребро и коприна, яздеше невиждана красавица. Тя се откъсна напред, доближи се до самия хан, леко скочи на земята и ниско се наклони пред него, както се полага на негова жена. Протегна ръце, докосна се до златното му стреме и изведнъж замря. Постояла така, сякаш в унес, Сурша къз се олюля и падна като откършена цветна пъпка на пясъка в пустинята…

Абълай с недоумение се наведе. В сърцето на малката конрадка стърчеше дълга бронебойна стрела.

— Кой го направи? — тихо попита хан Абълай и огледа редовете на войската си.

— Това е твоята съдба, проклети Абълай!

Тежък хивински лък беше опънат в елините ръце на Канъбек. В същия миг самият конрадски батър едва изохка и взе да пада по гръб. Той разтвори дясната си ръка — и втора бронебойна стрела, предназначена за хана, отлетя към синьото небе. А в другото крило на ханската войска знаменитият в цялата степ стар стрелец Капан спокойно преметна на гърба си обикновения си брезов лък…

Всичко ставаше толкова бързо, че никой почти нищо не разбра.

— Кой е този? — попита Абълай и се приближи към мъртвия Канъбек.

— Това е нейният роднина, когото ти помилва! — отговори началникът на ханската охрана.

После ханът се доближи до стрелеца Капан:

— Защо стреля в него?

— Той обърна лъка си към тебе, Абълай!

И едва след това Абълай слезе от коня и се доближи до лежащата на пясъка Сурша къз. На бяло цвете приличаше тя и само малко червено петънце се разливаше по коприната точно срещу сърцето й.

Хан Абълай я гледа дълго. После вдигна глава.

— Едва на възрастта на пророка Бог ми даде да позная щастието и веднага ми го отне… — тихо промълви Абълай. — Сигурно, за да ми покаже колко е пустотата и нищожеството на този свят!

Изведнъж всички видяха, че знаменитият хан е стар и побелял… Ала очите му блеснаха съвсем по младежки.

— Ей, вие там! — извика той високо. — Погребете ги заедно, тъй като той заслужи това право!

Така и ги погребаха заедно, красавицата конрадка Кундуз и младият батър Канъбек, който я уби. И досега в степта край Туркестан се е запазил хълма, където лежат те…

 

 

Победата беше ознаменувана с голям пир и всички главни родове на Големия жуз взеха участие в него. Сякаш нищо не се беше случило, хан Абълай предаваше личната чаша с кумис на Джанъбек батър от племето божбан — роден брат на батъра Канъбек и роднина на тези петимата, които на същото това място преди някакви си две седмици привързаха към конските опашки и ги разкъсаха на парчета.

При това той се обърна към Бухар жърау, който за своите деветдесет и няколко години не беше загубил чувствителността си, и тихо каза:

— Видиш ли, мой жърау, какви са хората… Можеш да се надяваш на тяхната любов, само като проливаш кръвта им и изтръгваш от тях сълзи.

— Скоро ще започнат да ти се присънват лоши сънища, хан Абълай! — отговори жърау.

Това беше стар спор помежду им…

Те пътуваха на север, в родните степи край планината Кокчетау — старият хан и неговият певец. Отдавна не бяха яздили така заедно. С всяка година все по-жесток ставаше Абълай и не искаше да седи на трапезата с него Бухар жърау. Имаше време, когато ханът се вслушваше в думите на певеца, но вече много години той сякаш правеше всичко наопаки. Вярата на жърау в добрата дума ядосваше Абълай и той постъпваше още по-жестоко с хората.

— Да, такива са хората… — каза Абълай, сякаш продължаваше започнатия разговор. — Да им вземеш рубла, а после да им хвърлиш копейка и няма да има по-добър властелин от тебе!

Бухар жърау косо погледна хана:

— Ти просто много си остарял, Абълай!

— Ти си много по–стар от мен, жърау!

— Не говоря за годините ти, хане… Хората са добри и доверчиви и не бива да се смееш над това!

— Ти си остарял и си се размекнал.

— Аз станах по-мъдър, мой Абълай…

— И аз също, мой жърау!

Бухар жърау се огледа. Само няколкостотин воини пътуваха с тях. Останалите се отделиха и се отправиха към своите поселения начело с аксакалите и батърите си. Личната охрана на хана изостана и се намираше на почтително разстояние.

— Никой не ни чува, Абълай… Защо така постъпи с божбанците? Та аз знам, че са ги уговаряли, но те още не са се канили да отиват при кокандците. Само са помислили и са решили да изпратят няколко души при Алим хан за преговори. Вместо да ги разубедят, твоите хора са ги чакали в камъша. А после ще обвинят всички божбанци в измяна.

— Откъде знаеш за това, мой жърау?

— Аз те познавам вече половин век, хане мой!

— Ако ме познаваш. Ти самият каза, че те „само са помислили“. Днес са помислили, а утре ще се решат. Аз направих това, за да им е за урок.

— Това не е урок, а мъка… Народът остарява от мъката… Мъката ще ги превие.

Те дълго пътуваха безмълвно. Изведнъж Абълай се обърна към певеца. Очите му светеха съвсем младежки и гласът беше звънък и висок:

— Кажи, жърау, хората смятат ли ме за хан на трите жуза, макар и да не ме е утвърдила царицата?

— Да, смятат те за ага хан на казахите, Абълай! — отговори жърау като не разбираше накъде клони хан Абълай.

— А за какво се старах да съм такъв хан?

— Кажи сам!

— Ако смяташ, че съм станал хан само за лично възвеличаване, само за да властвам над хората, то значи, че още не си ме опознал. Не, не за това само станах хан и не за това пролях толкова много кръв… — Изведнъж Абълай уморено махна с ръка. — Добре де, ще ти разкажа за това някой друг път!

Бухар жърау, без да проговори подкани коня. Абълай заговори отново:

— Виждам, че на стари години изведнъж се изплаши, верни мой жърау. Не се ли разкайваш за това, че цял живот си ми помагал? Не тъгувай и по-добре ми отговори на следния въпрос… Не е ли от полза за казахите, че след големи бедствия, когато и половината от тях не остана по земята след вражеските набези и всички войни, те все пак имат хан, от когото се боят и на когото се подчиняват всички казахски племена и родове? Могат ли да оцелеят в тези тежки времена казахите, ако нямаше такъв човек, какъвто бях аз?! Отговори, жърау мой!

Бухар жърау вече беше напълно спокоен. Той дори не обърна глава към хана, а каза някъде в пространството:

— Да, ако това не беше така, не биха ме видели редом с теб, Абълай! Аз действително съм те прославял в песните си, хане мой. Но не е за това думата ми, и ти добре го знаеш…

— Говори, жърау!

— Докато ти се би с джунгарите, с шуршутите, докато отблъскваше кокандските емири, не ти се налагаше всеки час да скарваш хората и да ги убиваш. Спомни си, Абълай, как ти простиха хората дори смъртта на загиналия по твоя вина в ямата гроб Ботахан. Ти беше само султан, а пет хиляди джигити дойдоха, за да те убият заради беззаконието. Но не заради това, че ти уби любимия си брат. — Бухар жърау говореше, гледайки някъде в степта. — Баян ти вярваше докрай, а когато на всички стана ясно, че ти напускаш Алтън Емел, оставяйки на произвола на съдбата въстаналите в Синцзян братя от Големия жуз, той не можеше да живее повече. Владетелите обикновено мислят, че в такива случаи никой нищо не знае…

— Но аз не можех да тръгна на война с Китай!

— Да, но ти можеше поне да отървеш въстаналите родове от изтребване!

— Нима не ти, жърау, ободряваше тогава с песни отстъпващите? — хитро присви очи Абълай.

— Да, много неща в живота си съм правил не както трябва…

— Е, говори, жърау!

— От Алтън Емел ти си тръгна само за да угодиш на желанието си да станеш хан. Там се разминаха твоите пътища с хората и с бъдещето, хане!

— „Бъдеще“… — Абълай замислено поклати глава. — Какво е това? И какво е това „хора“? Моят прадядо Чингизхан не е знаел тези думи и е завоювал света!

— Къде е този завоюван от него свят, Абълай! От него е останало само нашето отчаяние… Ето ти отговора на въпроса какво значи думата „бъдеще“. Е, а „хората“…, „хората“ никога нищо не забравят… Само на теб ти се струва, хан Абълай, че ти вече си ги излъгал!

— Защо да съм ги излъгал?

— Ами тогава, край Алтън Емел… Все по-често се случваше това с тебе, защото ти не просто съграждаше свое ханство. Нима не започнаха събраните от теб отряди вече не да се защитават, а да нападат ту каракалпаците, ту башкирите, ту киргизите и все по-често собствените си непокорни родове…

— Но нима това не водеше до величието на страната на казахите?

— Не, хане, това е мнимо величие… Спомни си побоището при Жаил!

Двамата замълчаха, спомняйки си планините от трупове. Един върху друг лежаха в дефилето казахските и киргизките джигити и три дни водата в планинската рекичка беше червена. Като се позова на честите набези и отвличане на добитък, които извършваха киргизките предводители, Абълай с конницата си неочаквано премина през прохода Шату и се стовари върху аулите на киргизкия род солдатъ, които се намираха на брега на река Туро. Изненаданите киргизи избягаха в Чуйската долина и там, на бреговете на Кзълсу и Шамси стана прочутата сеч. Казват, че от рода солдатъ, наброяващ четиридесет хиляди семейства, останали четиридесет души. Това е било истинско клане, а останалите живи от съседните киргизки родове Абълай преселил в Саръ-Арка като роби. И досега там се срещат аули, наречени Бай-киргиз и Жана-киргиз…

— Дълго след това не са ни безпокоили киргизките конекрадци… — отбеляза Абълай. — Нима не съм мислил за спокойни граници, когато вървях по леда през прохода Шату?!

— Да бъде проклет този ден! — извика старият жърау, размахвайки костеливия си юмрук.

— Защо?

— Защото в това дефиле е посята ненавист!

— Нима тези предводители не нападаха нашите поселения!

— Да, но те изпращаха джигитите си в набези срещу нас, а ти поведе срещу тях войска. Казахският хан и киргизките предводители си набавяха слава, добитък и роби. Но огънят и шашките се стоварваха върху невинни хора. И ги убиваха обикновени, за нищо невиновни джигити. Вие искахте отровата на ненавистта на двата народа да проникне в плътта и кръвта. Не дай, Боже, да остават в паметта на друг народ такива побоища. На хановете и султаните беше изгодно от поколение на поколение да се предава тази отрова. Най-близките ни братя са киргизите, но между нас е оставената от тебе сеч…

— И какво, така и никога няма да забравят за него?

— Мисля, че бързо ще забравят, когато…

— Казвай, жърау!

— Когато на земята няма нито ханове, нито владетели! — твърдо каза жърау.

Хан Абълай се подсмихна.

— И какво, на мъдрия жърау му е позволено да говори не само истини, но и небивалици!

— О, знаеш ли, Абълай, това е истина, която се отнася не само до киргизите!

— За какво още, според теб, съм виновен?

— Нима мислиш, че конрадския род божбан ще забрави, как неговите батъри бяха завързвани за конски опашки и разкъсвани на парчета от верните ти джигити от моя славен род атъгай-караул?

— Но аз засега съм жив!

— Ти не си вечен, Абълай. Още преди да изстине тялото ти и ще се пръсне по шевовете слепеното с кръв ханство. Ето какво имах предвид, когато ти говорех за бъдещето. Рано или късно, но все избива пролятата кръв. По-лесно е да посееш злото, отколкото да го изкорениш. А вие все го сеете: ти, хан Абълай, хан Нуралъ от Малкия жуз, кокандските емири, киргизките конекрадци, царете и богдъханите!

— Така е било винаги!

— Но така ли ще бъде винаги?!

— Значи, всичките ти песни в моя чест са били лъжа, жърау?

— Аз ги пеех, когато вярвах в твоята правота. И вярвах дълго, по-дълго от другите. Това също няма да ми простят потомците, тъй като жърау трябва да вижда по-добре от другите!

Те пак дълго яздиха и мълчаха. Когато червените ивици на вечерната заря изпъстриха цялото небе на североизток, Абълай поопъна юздите на коня и посочи с ръка поляна край степното езеро, където щяха да нощуват. После тихо се доближи до Бухар жърау, който наблюдаваше как вдигат походната шатра.

— А аз все не за това мисля — заговори той, както винаги с къси, отривисти фрази. — Добро, зло… Това не е ханска грижа. А това, че ханството ми ще се пръсне, прав си. Аз го знам по-добре от тебе. Но не защото е замесена с кръв спойката, с която събирах заедно родове и племена…

— А защо, хан Абълай?

— Ти знаеш, жърау, че съм бил в Омск, в други руски градове… — Гласът на хана стана съвсем друг, приглушен, замислен. — И всеки път, когато идвах тук, аз оставях охраната и по цели дни ходех, гледах. Това съвсем не са такива градове като Самарканд или Бухара. Не, те засега са много по-малки, но там улиците са прави, къщите са на еднакво разстояние една от друга…

— И какво от това? — учуди се жърау. — Ако в Бухара или Кашгар улиците са криви…

— Знаеш ли с какво е била силна войската на моя родоначалник Чингизхан? С това, че е било разделено на тумени — по десет хиляди конника. И във всеки тумен всеки конник е знаел мястото си. Тя така се е и движела, в пълен ред, и всеки е отговарял с главата си за съседа до него. И то се е движело и движело, а когато е умрял Чингизхан, взели да се объркват тумените, да си пречат едни на друг…

— Е, и какво?

— Сега всички тези народи, които са сеели жито и са се страхували от нашите тумени, сами подреждат така живота си. Но те са уседнали и в това е страшната им сила, тяхното… както ти го наричаш… „бъдеще“. Видиш ли, те дори се заселват в пълен ред, сякаш се построяват в тумени. Руснаците ги наричат „квартали“. Аз броих: във всеки квартал има дванайсет къщи… И не могат да си тръгнат от тях, да избягат. В земята те садят дървета и сеят жито. Влизат и под земята. В Уст Камен видях, и в Жаик. Те копаят руда и правят оръдия и плугове. А ние се носим из степта и се радваме, че е голяма. Но от всички страни ни заклещва вече друг живот. И ние ще изчезнем, ако… ако сами не се научим да строим такива квартали, да садим дървета и да добиваме руда…

— Някога така е било в страната на казахите — отбеляза Бухар жърау. — После дошли тумените на твоя прародител и като прах по пътищата на света се смесили, и ние сме тръгнали след тях…

— Може би на мен, неговия потомък, предстои да възродя това, което е било разрушено…

— Ето защо отдавна гледаш руските градове!

В погледа, който хвърли стария жърау на хана, имаше учудване и тревога.

 

 

В деня, когато пристигна в местността Кокчетау, самолюбивият хан Абълай разбра, че по заповед на омския генерал-губернатор, без да съгласуват с него, е започнало строителството на две нови укрепления на личните хански джайляу — край езерото Зерендъ и в Сандъктау. Точно по това време се разпространиха слухове за неуредици в руската империя: уж е провъзгласен за руски цар Петър Трети, който от бреговете на Жаик тръгна да воюва с Петербург. И ханът реши да се възползва от положението. По негов призив отново взе да се събира неотдавна разпуснатото опълчение. С него той реши да нападне и унищожи шестхилядния руски гарнизон Кокчетау и съседните укрепления, и си отвоюва нови градове. На свой ред генерал-губернаторът взе да събира войски към границите на степта. Във всички крепости оръдията бяха качени на валовете, но бяха насочени и към степта и на противоположната страна, откъдето днес-утре можеха да се появят отрядите на Пугачов. Стана известно, че с изключение на Оренбург, от въстаналите са завзети почти всички крепости по Жаик, а башкирските туленгути с цели аули се присъединяват към самозванеца.

Да, това беше най-удобният момент да върнат с един удар всичките си земи, а да завземат и доста плячка. Едва ли биха устояли малобройните руски гарнизони пред закалената в непрекъснатите войни конница на Абълай. При това в тези гарнизони войниците открито хулеха царицата. С всеки изминал ден все повече от тях дезертираха и отиваха при Пугачов. Абълай вече се готвеше да свика голям хански съвет и да започне военни действия. Първата цел, който си бе поставил, беше искането да бъде признат за главен хан на трите жуза.

Изведнъж всичко се промени… Започна с това, че на хана донесоха за някакъв туленгут, който донесъл писмо от Жаик от някакви казахски батъри. В писмото казахските джигити призовавали да бъдат нападани руските укрепления, да бъдат завладявани, след което да се обединяват в отряди и да отиват в Жаик, при новия цар, който обещавал свобода на всички: на руснаците, на башкирите, на казахите, каквито и да са — крепостни или хански туленгути. Телохранителите на хана така и не намериха писмото, но метежникът туленгут беше доведен при самия хан.

— Кой си ти? — попита Абълай, като се вглеждаше в обезобразеното лице на туленгута.

Туленгутът мрачно гледаше хан Абълай право в лицето, дори без да наведе глава. Ноздрите му бяха откъснати, а на челото му се червенееше руската буква „К“, означаваща думата „крадец“. Така в царските рудници заклеймяваха тези, които бяха нарушили реда или се бяха опитали да избягат.

— Не ме ли познаваш, хане?

Гласът му се стори познат на Абълай.

— Къде е писмото, което си донесъл от самозваните батъри?!

— Званието батър се получава на бойното поле, а не като придатък към бащините табуни! — отговори туленгутът и оголи здравите си бели зъби в усмивка.

Тогава ханът го позна. Това беше Керей — внукът на ковача Науан и потомък на батърите от робите Кияк и Туяк, за които обичаше да разказва Бухар жърау. Неговият дядо загина на стените на Сауран. Той попадна сред туленгутите при един султан заради неплатен дълг. Господарят искаше да вземе в постелята си малолетната му дъщеря и туленгутът Керей го ударил с кинжал. Абълай тогава отсъди вината им и предаде убиеца на царските власти. А царският съд го изпрати на каторга в рудниците…

— Познах те, пастире Керей! — каза хан Абълай. — Какъв е този оръски цар, на когото служат убийците?

Пастирът Керей се усмихна:

— Ако убиеш султана — освобождаваш се от половината си грехове пред Бога!

— А как да се освободиш от всичките си грехове?

— За това трябва да убиеш хана! — спокойно отговори Керей.

Колкото и да го измъчваха, той не каза на кого е предал писмото от пугачовските батъри. На другата сутрин го завързаха за конски опашки и го разкъсаха на късове. Ала в същата сутрин сто и петдесет джигити от ханския туленгутски аул преминаха към самозванеца. Когато самият хан с петстотин верни телохранители ги догони след два дни край малка степна рекичка, откъм бегълците се раздадоха оръжейни изстрели. Оказа се, че заедно с избягалите туленгути преминава към Пугачов рота руски войници от неголямо укрепление близо до Кокчетау, избивайки своите офицери.

Наложи се да отстъпят. А когато хан Абълай се върна в своя стан, разбра, че от крайграничните аули на рода караул не се е явило на призива му и половината от опълчението. Бийовете му казаха, че най-бедните джигити — „простолюдието“, — почти всички туленгути от тези аули са преминали към руските бунтовници. Тези бийове и пристигналите с тях богати аксакали не искаха да се връщат обратно в аулите си. Мине не мине ден, бягаха по един, по двама, че и цели сотни джигити от самото Кокчетау, където се събираше опълчението. Паника завладя всички знатни хора в степта. Мнозина бийове отиваха със семействата си в руските крепости…

Цяла седмица не излиза от дванайсеткрилата си юрта хан Абълай. После съпроводени от сотня джигити се отправиха негови пратеници: единият към сибирския генерал-губернатор, другият — към обсадения от Пугачов Оренбург, третият — при заклетия му враг хан Нуралъ. След три седмици в неголяма крепост на река Тобол се срещнаха хан Абълай и хан Нуралъ, присъстваха и царски офицери от Омск и Оренбург.

Веднага след тази среща летящите отряди на хановете Нуралъ и Абълай завардиха цялата степ. Те залавяха бягащите към Пугачов джигити и руски войници. Своите бегълци убиваха на място, а войниците предаваха на царските палачи. С общи усилия двама ханове предприеха жестоко нападение против разбунтувалите се башкири, а освен това към тяхната конница бяха придадени верни на правителството казаци и улани.

Тъкмо тогава почти стогодишният Бухар жърау изпя на хана известната си песен:

О, Абълай, да не се задъхаш от ярост,

щом чуеш истината,

стигна ти върха на славата,

но няма да се поберат в един керван

тлъстите бийове

и умиращите от глад бедняци!

Тази песен на мъдрия жърау слушаха на летните пасбища — джайляу и край походните огньове. Опълченците, откъснати от работа, виждайки, че в тази страна не ги заплашва никакъв враг, а са превърнати в палачи, роптаеха още по-силно. Все по-често и по-често те напускаха ханския стан и се връщаха у дома. И много от тях избягаха отвъд Жаик, при отишлите под знамената на Пугачов неизвестни батъри. Високи бесилки, които се виждаха отдалеч, се издигаха покрай цялата граница. Всеки ден степта се напояваше с кръвта на заловените джигити. Ала това не помагаше. Из цялата степ нощем горяха огньове и на слабата им светлина се виждаха конници, запътили към местата, по които бушуваше пламъкът на Пугачовското въстание…

Повече от половин век Бухар жърау познаваше този човек. Той помнеше съвсем младия султан, който се отличаваше с особена храброст в сблъсъците с джунгарите, после зрял мъж, два пъти попадал в плен; после горд и надменен старец, който спокойно можеше да премине през река, в която течеше вода, смесена наполовина с човешка кръв. И ето, като доживя до сто години, жърау видя объркания Абълай.

Да, очите на стария хан бягаха от предмет на предмет, а ръката му нетърпеливо стискаше камшика:

— По-бързо… по-бързо!

Верните телохранители и туленгути прибираха многобройните бели юрти. От всички хански джайляу гонеха на юг, събрани заедно, безкрайните хански табуни. Денем и нощем яздеха на различни страни вестоносци, подканвайки и подбутвайки изоставащите. Хан Абълай с всичките си аули, роднини и домочадие се канеше да се премести в Туркестан — древната столица на страната. Ала работата сега не беше в древността на една или друга столица…

— О, ти най-после пристигна, жърау мой! — възкликна Абълай, щом видя певеца. — Гладък ли беше пътят ти насам?!

— Много хора има сега по пътищата на степта… — неопределено отговори Бухар жърау.

— Да, много, твърде много! — заговори бързо ханът. — Съвсем се развалиха хората!

— На стари години всичко изглежда по-лошо!

— Не, не е там работата! — Абълай дори замаха с ръка, което не се беше случвало с него по-рано. — Тези оръси, всичко тръгна от тях!

И той с ненавист погледна на северозапад, там, където се намираше най–близката руска крепост.

— Ето ги, край твоята юрта са оръсите! — каза жърау, сочейки руските офицери, които следяха как се приготвя за път ханския аул. — Нима те те гонят?

— Те дойдоха да ме уговарят да остана тук. Обещават ми всичко: злато, награди, дори… — Абълай се доближи досами ухото на жърау. — Дори ми обещават да ме направят хан на трите жуза!

— Ти защо не искаш, Абълай?

Сега Абълай не просто се огледа. Той дори се изправи на пръсти, за да види няма ли някой зад близкото възвишение. Едва тогава прошепна:

— Ако нашите аули останат тук, то ние няма да останем живи, жърау мой!

Тогава Бухар жърау разбра всичко.

— Нали ти искаше да строиш градове като оръсите, хане мой!

— Проклети да са тези градове! — гневно каза Абълай. — Аз мислех, че там са губернаторът, генерали, офицери. В главния им град седи хитра царица. С нея бих се договорил рано или късно. Но нам, в „кварталите“ са само едни бунтовници. Всеки град, всяка шахта под земята, всяко село — това са нови бунтовници по нашата земя. Ето защо искам да отведа по-далече от тях нашите аули. Като чума от тях върви зараза из цялата степ, разболяват се пастири, туленгути, роби. С кръв се наливат очите им, когато гледат нашите табуни и стада. Нямаше го това по-рано, когато не бяха построени при нас оръските градове. Къде по-добре са кривите улички на Бухара!

— Да, сега ти казваш истината, хан Абълай! — каза жърау.

— А ти защо си сам, жърау мой? — попита ханът. — Къде са твоите съпровождачи? Нали сега вече тръгваме!

— Аз оставам, Абълай!

Все по-високо се издигаше слънцето над степта. Догаряха и димяха изоставените огньове. Столетният мъдър певец Бухар жърау стоеше на хълма и гледаше на юг. Там, в жарката мараня, прахта падаше обратно на земята и в светлото от зноя небе се стопяваше бялото знаме на Абълай.

 

 

Все пак те се срещнаха преди смъртта му, страшният хан Абълай и мъдрият певец Бухар жърау. Това стана в годината на дракона или през 1781 година по нашето летоброене. Най-тежка беше тази година в степта. От пролетта не беше паднала и капка дъжд, денем и нощем духаше суховей, който убиваше всичко живо. Земята се пукаше от безпощадния зной, ситен бял пясък висеше в небето, засланяйки слънцето…

Абълай умираше. Седемдесет и една години беше живял той на света и сега му се струваше, че самата природа го наказва за греховете, защото нямаше ден в живота му, в който като поток да не се лее човешка кръв. Старият хан с пресъхнало гърло ловеше горещия туркестански въздух и околните не чуваха нито един стон. Тялото му се беше сгърчило, сърцето му искаше да изхвръкне от гърдите, белите дробове бяха пронизвани от остра болка, но главата си държеше изправена. С всеки изминал ден лицето му ставаше по-сиво. Така посивява пепелта, която прикрива догарящите въглени…

Това започна от деня, когато пристигналия Умбетай жърау донесе печалната вест за Богембай батър. В този ден той седеше, както обикновено, в походната си юрта, поставена редом до двореца, и мрачно поглаждаше дългите си провиснали мустаци. Имаше за какво да мисли. Изминаха осем години откакто представителите на трите казахски жуза го провъзгласиха за хан на Голямата орда. И ето неотдавна той изпрати в Петербург посланици начело със сина си Тугум с молба да го утвърдят на тази длъжност от името на руската държава. Разбира се, той не вярваше на жена царица и съмненията му се оправдаха. Екатерина Втора водеше своя политика и го утвърди само за хан на Средния жуз. И тогава, когато той мислеше над това как да се държи по-нататък, от Баян аул се втурна група аксакали с ботуши с широки кончови, с лисичи шапки ушанки, препасани с широки сребърни колани. Вече на прага престарелият Умбетай жърау с хриплив глас запя дълга тъжна песен, която разказваше за смъртта — жоктау:

Ей, Абълай, Абълай!

Хан Абълай, какво става в този преходен свят?

Не запушвай ушите си,

страхувайки се да чуеш неизбежното.

Нима малко радостни или печални новини

си чул през дългия си живот?

Абълай, както се полага на хан, седеше с каменно лице, само синята старческа жилка на слепоочието му затуптя по-силно. „Кой от моите съратници е напуснал света?“ — мислеше той. Но не биваше старият опитен жърау да отговори веднага на безмълвния въпрос на хана. Той започна отдалеч: изброи подробно кога и кои батъри са воювали рамо до рамо с Абълай, кой от тях с какво се е прославил. Песента приканваше да си спомни за това, че ненапразно са прекарали живота си тези хора и затова нека да не бъде толкова тягостна скръбта по тях. Изведнъж гласът на певеца падна, сякаш прострелян лебед от главозамайваща височина, думите се смесиха, заклокочиха в гърлото му:

Ей, Абълай, Абълай,

дослушай думите ми:

Този от твоите съратници, който беше по-голям от тебе,

Този, чиято глава беше по-мъдра от нашата,

този, когото ти уважаваше на младини,

този, който се изравни с теб по години,

защото след шейсет и шест всички са връстници,

но който въпреки това прехвърли осемдесет,

умря нашият батър,

умря Богембай!

Тогава изведнъж нещо прободе сърцето на хан Абълай. Като жив се изправи пред него могъщият народен батър Богембай. Той никога не се боеше да каже това, което мисли. За какво му говори тогава Богембай? За това, че е нужно да бъдеш мъдър… И че само с войни няма да постигнеш благоденствие в ханството си… За това да се опре на руските крепости и да се противопостави на кървавите ветрове, които от векове духат от Джунгарските порти… Още и за това, че не жали човешка кръв, го упрекваше батърът, който го разбираше най-добре от всички, знаеше неговите достойнства и слабости. И ето сега, когато се помина, Абълай разбра, че не е имал никой по-близък от батър Богембай. Болката в гърдите му беше толкова силна, че сякаш в просъница чуваше гласа на Умбетай жърау, който продължаваше да пее:

Нека бъдат щастливи тези,

на които беше близък нашият Богембай батър!

Да ни даде създателят издръжливост в скръбта!

Да попадне душата на праведния в рая,

та да сияе там вовеки веков!

Макар Богембай батър да умря в Баян аул, хан Абълай направи в Туркестан голям помен за него. От този ден започна да сивее лицето на хана. Пристъпите от страшни болки се повтаряха само пролет и есен, но след тях той дълго не можеше да се съвземе.

Този път Абълай вече три месеца не ставаше от постелята. От непоносимите страдания той задълго губеше съзнание, макар че като човек, свикнал да седи на седло през целия си живот, както и преди не отпускаше глава. Когато дойде на себе си, видя до главата си Бухар жърау. Абълай само кимна с глава, сякаш знаеше, че преди смъртта си непременно ще види стария си сподвижник.

— О, Бухар еке, аз молих Бога да ме вземе при себе си от бойното поле… — Абълай говореше едвам-едвам и сякаш се мъчеше да изкаже всичко преди смъртта си. — Не стана както исках. Колко години нито един куршум не попадна право в сърцето ми, нито една стрела не се заби в гърдите ми и аз умирам от някаква жалка вътрешна болест. Защо Бог не изпълни тази моя малка молба, ако изпълняваше цял живот много други малки желания?!

Бухар жърау с голямо съжаление гледаше умиращия хан. В неестествено големите, пронизващи очи на Абълай той видя последните искрици живот. Мъдрият певец знаеше, че умиращият не е от тези, които имат нужда от утеха дори преди смъртта си.

— Да, Абълай… — каза той, започвайки отдалече. — Петдесет години си прекарал на коня. Реки кръв се проляха, за да седнеш на ханския престол! А пред теб… пред теб е само каменния гроб…

Изведнъж той видя, че умиращият се усмихва. Или само така му се стори? Абълай направи едва забележимо движение с ръка.

— Знаех, че ти ще го кажеш… — Сега той говореше по-спокойно и дори някаква умиротвореност се появи на лицето на този страшен човек. — Да, много кръв и сълзи съм пролял. Повече или по-малко от други владетели, нима това има значение? И хан исках да стана от съвсем млади години. Много исках да стана. Кой от хората не би поискал това… А сега, кажи ми, жърау, човекът божие създание ли е?

Бухар жърау го погледна учудено:

— Всичко е в божиите ръце.

— Тогава защо повярва, че дори такъв човек като мен е искал само едно — власт над хората? Та това е толкова малко!

— Какво още си искал, хане мой?

— За слава мечтах. Звездата на славата ми светеше в нощта на живота. Винаги съм мислел, че казахите са малък народ и трябва да бъдат като вълци. Погледни, избиват вълците, унищожава ги всеки който иска, слагат им капани на всички пътеки, а те не изчезват от лицето на земята! Но настъпват нови времена, и пред смъртта си виждам, че не съм разбирал всичко в живота. Винаги съм вървял към своята цел по един — кървав — път. А сега виждам, че има и други пътища. Нека да ги намират тези, които ще дойдат след мен…

— Да, ти не можеше да бъдеш друг, хане мой, — тихо каза Бухар жърау. — Отгледаният с кръв орел нима ще пие нещо друго? Така и ханът не може без насилие. Черен орел с железни нокти беше ти, Абълай. Пък и не може лебедът да се противи на дракона…

— Та нали иска сила, могъщество за потомците. — На Абълай му се струваше, че той вика, но една хриплив шепот излизаше от слабата му старческа гръд. — Ще ми простят ли за тежките ми грехове… за кръвта?!

— Не мога аз да съдя за това…

— Всеки, който е управлявал в степта, е оставял завещание. Да… да… — Абълай събра последни сили и вдигна дясната си ръка. — Слушай, мъдри жърау. На прага на смъртта искам да дам два съвета на потомците, на внуците и правнуците си. За да им е по-леко да управляват народа, нека го споят в един къс. Нека безпощадно да наказват непокорните, по какъвто и път да са тръгнали! Единство им завещавам. За това единство на Бялата орда съм воювал цял живот.

— А вторият ти съвет?

— Половин век воювах, не давах на китайския дракон да се приближи до гърлото ми. И всичко това правех, за да се сближа с руските царе. Те са наша опора, нека султаните винаги помнят за това! Нали знаеш, имах в Кокчетау руски съветник Тимофей Егоров. Той ми помогна да докарам от Русия хора в Шортандъ и Зерендъ, за да научат моите туленгути да сеят жито. Разреших и да строят крепости в степта. Тези крепости, градове и пътища, това жито ни помогнаха да издържим в годините на отчаяние. Но заедно с житото в нашата степ са посети и зърната на размириците. Затова султаните трябва да са по-близо до царете. Истина е, че царицата ме е обиждала не един път. Така и не ме утвърди за хан на всичките три жуза, но, както се казва, съдба. Когато се разбунтуваха мужиците и туленгутите и отидоха при Пугачов, аз разбрах, че нямаме никой по-близък от царицата.

— Ти не можеш да кажеш друго, Абълай! — сурово отвърна Бухар жърау. — Дори пред смъртта си ястребът не става лебед… Ала какво е последното ти желание, хан Абълай?

— Нима то е изпълнимо, мой жърау? — Устните на Абълай взеха да побледняват. — Искам да живея… Защо да говорим за това. Добре би било, ако хората не плашат децата си с името ми.

Да, той никога не се беше страхувал от това. В ханската юрта беше тихо. На жърау му се стори, че Абълай е заспал, но изведнъж умиращият отвори очи и каза с ясен, спокоен глас:

— В първия си бой влязох тук, тук, в Туркестан, редом до моите прадеди искам да ме погребете!

— Желанието ти ще бъде изпълнено, хане мой…

Абълай кимна с глава в знак, че е чул думите на жърау, но ненадейно лицето му се изкриви от страшна мъка и той отново заговори бързо, гълтайки думите, сякаш беше в несвяст. Бухар жърау се наклони до лицето на умиращия, мъчейки се да улови смисъла. Но това бяха откъслечни, несвързани фрази:

— О, ето, всички са се събрали тук, млади и стари, на някои си отсякъл главите в бой… и не в бой… О, робът Ораз е тук, помниш ли го… Същият този, който ме откара от Хива… Виновни и невинни — всички протягат ръце към мене! А това какво е? Ангелът на смъртта Мункир-Акир със своя жезъл… Нима ще ме бие с него по главата, като голям грешник пред хората и Бога?! О, Бухар еке, ти по-добре от Бога и всичките му ангели ме познаваш. Кажи цялата истина, за да успокоиш душата!

Бухар жърау не успя да отговори.

 

 

Нито един ден не остана в Туркестан мъдрият певец. На следващата сутрин след погребението на Абълай той се качи на коня. Както и на младини, никой не го придружаваше, тъй като родната степ е домът на жърау. Стогодишният старец седеше на седлото изправен, както винаги…

Зад гърба му избледняха очертанията на древния мавзолей на Ходжа Ахмед Ясави, редом с него почиваше праха на хан Абълай. Бухар жърау така и нито веднъж не се огледа. Той отиваше на север, там в отряди се събираха тези, които бяха отишли в степта.