Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- [не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
- Превод отиталиански
- , ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Приказка
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джани Родари
Заглавие: Приказки
Преводач: Хубан Стойнов; Бояна Петрова
Език, от който е преведено: Италиански
Издател: ИК „Пан ’96“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2002
Тип: Приказки
Националност: Италианска
Печатница: „Инвестпрес“ АД
Редактор: Цанко Лалев
Художник на илюстрациите: Магдалена Добрева
ISBN: 954-657-422-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2634
История
- —Добавяне
Веднъж във влака, който пътува от Рим за Болоня, се качи един котарак. По влаковете често се виждат котки, но в повечето случаи те са или в кошница, или в кутия с дупка, за да могат да дишат. По влаковете се срещат дори скитащи котки, попаднали там случайно, тръгнали на лов за мишки. Но котаракът, за който говорим, беше котарак пътник и пътуваше самостоятелно.
Държеше черна чанта под мишница като адвокат, но не беше адвокат, беше си котарак. Носеше очила като счетоводител, но не беше счетоводител, беше си котарак и имаше отлично зрение. Беше облечен с палто и шапка като някой елегантен господин, но не беше елегантен господин, беше си котарак.
Влезе в едно купе от първа класа и като видя свободно място до прозореца, настани се там. В купето вече седяха трима души: една дама, която отиваше в Арецо при сестра си, един търговец, който отиваше по работа в Болоня, и един младеж, който не се знае къде отиваше. Влизането на котарака предизвика разговор.
— Какво хубаво коте! — възкликна дамата. — Мац-пис-пис… Пътуваш си самостоятелно, като редовен пътник, нали?
Търговецът каза:
— Дано няма бълхи!
— Не виждате ли, че е съвсем чистичко — отвърна дамата.
— Да се надяваме, че… Трябва да ви кажа, мила госпожо, че аз съм алергичен към котките. Да се надяваме, че няма да ме зарази с хрема.
— Но то не е болно от хрема, как ще ви зарази?
— Аз много лесно се заразявам, скъпа госпожо, заразяват ме дори когато не са болни.
— Мац-пис-пис… Дошло си да запазиш място на господарката си, нали, котенце?
— Мяу!
— О, какво хубаво гласче! Какво ли искаше да каже?
За пръв път се обади младежът:
— Каза, че няма господари и че е свободен и независим котарак.
— Ах, че интересно!
— Значи е котарак скитник — отбеляза намръщен търговецът. — Дано не ме зарази с морбили!
— Как с морбили? — възкликна дамата. — Котките не боледуват от морбили и освен това от морбили се заразяват само децата.
— Скъпа госпожо, аз никога не съм боледувал от морбили. А знаете ли, че е много по-опасно, когато един възрастен човек се зарази от морбили?
Влакът потегли и след малко мина кондукторът.
— Билетите, моля!
Дамата отвори чантичката си.
— Ох, къде съм си сложила билета… Почакайте, трябва да е тук… А, ето го, слава богу!
— Благодаря, госпожо. А билет за котарака?
— Но котаракът не е мой!
— Ваш ли е, господине?
— Само това липсваше — измърмори търговецът. — Не мога да понасям котките. Кръвното ми налягане се повишава от тях!
— Не е и мой — каза младежът. — Това е котарак, който пътува самостоятелно.
— Все пак, той трябва да има билет.
— Не го събуждайте, нека спи… Толкова е красив, погледнете муцунката му!
— Муцунка или не, той трябва да има билет!
— Мац-пис-пис — повика го дамата. — Хайде, котенце, хайде, миличко, погледни кой е тук…
Котаракът отвори едното си око, след това другото и измяука:
— Мяу!
— На всичко отгоре и протестира! — обади се търговецът. — Ама че работа! Защо не пътува в спален вагон, като толкова иска…
— Той не протестира — обясни младежът. — Каза: „моля за извинение, бях се унесъл…“.
— Аха, бил се унесъл!
— Да, изглежда, че обича да употребява такива изтънчени думи.
— Мяу! Мяу! — обади се отново котаракът.
— Каза: „моля, ето моят билет“ — преведе младежът.
— Проверете го внимателно — каза търговецът на кондуктора, — много хора пътуват в първа класа с билети за втора!
— Билетът е редовен, господине.
— Мяу, мяу, мяу — измяука настоятелно котаракът.
— Каза, че му се струват обидни вашите намеци — обясни младежът, — но щял да се въздържи заради белите ви коси…
— Какви бели коси? Аз съм плешив!
— Мяу, мяу!
— Каза: „Виждам, че сте плешив, но ако имахте коси, щяха да бъдат бели.“
Дамата въздъхна:
— Вие разбирате езика на котките! Как успявате?
— Много просто, човек трябва само да се постарае.
— Мяу, мяу?
— О, колко е бъбрив този котарак! — измърмори търговецът. — Изобщо не млъква!
— Какво каза, какво каза? — обърна се дамата към младежа.
— Попита дали няма да ви смущава, ако запали цигара.
— Не, разбира се, не, миличък… Ой, погледнете, предлага ми цигара… Как хубаво я запали! Прилича на истински! Искам да кажа, на истински пушач.
— Щом пуши, значи е пушач! — изръмжа търговецът. — Да не искате да е ловец на лъвове!?
— Мяу, мяу!
— Каза: „прекрасен ден. Вчера не беше толкова приятен. Дано утре бъде толкова хубаво, колкото е днес. Надалеч ли пътувате, господа? Аз отивам във Венеция по лична работа“.
Първи край
Става явно, че младежът е вентролог, тоест умее да говори с корема си, че е фокусник и илюзионист. Всичко е изиграл сам.
Втори край
Разбира се, че котаракът не е истински котарак, а котарак робот: една много скъпа играчка, която ще се продава за Нова година.
Трети край
Всичко е измислено. А би било хубаво един ден човек да може да говори с животните. Ако не с всички животни, то поне с котките!
Краят, който избира авторът
Аз съм за края, който още не съществува. Винаги гледам в бъдещето.