Дж. Д. Селинджър
Братята Вариони

Из стария Чикаго

с Гардения Пени

 

Докато г-н Пени е във ваканция, тази колона ще бъде водена от няколко изявени личности от различни сфери на живота. Днешният гост-колумнист е г-н Винсънт Уестморленд, известният продуцент и разказвач, прочут със своята духовитост. Гледната точка на г-н Уестморленд не съвпада задължително с тази на г-н Пени или на настоящия вестник.

 

 

Ако, като Аладин, имах възможността да попадна на приятелски настроен дух, първо бих му заповядал да настани Хитлер, Мусолини и Хирохито в прилично голяма клетка и без бавене да достави менажерията пред стъпалата на Белия дом. После бих се замислил сериозно за освобождаването на изпълнителния ми слуга, само след като съм му задал един-единствен въпрос — а именно: „Къде е Сони Вариони?“

За мен, а вероятно и за хиляди други, историята на брилянтните Братя Вариони е една от най-трагичните и незавършени през този век.

Въпреки че музиката, която тези златни момчета ни оставиха, е все още гореща и жива в сърцата ни, може би тяхната история е вече достатъчно изстинала, за да бъде разказана за някои от по-младите читатели и повторена за по-възрастните.

Бях там във фаталната нощ, когато техният музикален издател и приятел Теди Барто даде в тяхна чест най-страхотното, най-бляскавото парти през двайсетте. Поводът беше петата годишнина от съвместната им работа и успех. Резиденцията на Братята Вариони беше претъпкана с най-влиятелните мъже на деня. А също и с най-красивите, най-обсъждани и скандални жени. Най-суперогромното, най-черно момче, което съм виждал, стоеше пред входа със сребърен поднос, голям колкото капак на улична шахта, върху който пускаше поканите на любимите ни по това време актьори, актриси, писатели, продуценти, танцьори, господа и дами в града.

Изглежда, че заедно с успеха, Сони Вариони беше развил вкус към хазарта. Не да играе по принцип, а с големите клечки като покойния, леснопрежалим Бъстър Ханки. Около две седмици преди партито, Сони загубил около четиридесет хиляди долара на покер с Бъстър. Сони отказал да плати, обвинявайки Бъстър, че го е измамил по време на играта.

Към четири часа в тази празнична, страшна нощ, около двеста от нас се бяхме събрали в модния, шантав по младежки сутерен, където Братя Вариони пишеха всички свои хитове. Това се случи точно там. Имам причина да разкажа отново трагичната история. Дори ще кажа убедено, че това е мое право. Защото дълбоко вярвам, че аз бях единственият трезвен индивид в цялото помещение.

Влиза Роко — най-новият, с най-голям шанс за успех, главорез на Бъстър Ханки. Роко пита сладко най-замаяната блондинка в стаята, чието име в момента ми убягва, къде може да намери Сони Вариони. Подпийналата блондинка — горката — посочва ентусиазирано в посока към пианото: „Ей там, красавецо. Но за къде си се разбързал? Удари едно малко.“

Роко няма време за „едно малко“. Пробива си път с лакти през тълпата, изстрелва пет куршума, много бързо, в гърба на грешния човек. Джо Вариони, когото никой в залата до тогава не е чувал да свири на пиано, защото това е работа на Сони, пада мъртъв на пода. Джо, поетът, свиреше на пиано само когато беше пиян, а беше пиян само веднъж годишно, на грандиозните партита, които Теди Барто вдигаше за него и Сони.

Сони остана в Чикаго няколко седмици, ходейки по улиците без шапка, без вратовръзка, без сън. След това изведнъж изчезна от Ветровития град. От тогава няма сведения някой да го е виждал или чувал нещо за него. Да, мисля, че трябва да попитам хипотетичния ми дух: „Къде е Сони Вариони?“

Някой малък човек, някъде далеч, трябва да има вътрешни сведения. Тъй като, за съжаление, страдам от известен недостиг на духове, може ли да помоля той или тя да осветлят по въпроса този натъжен почитател, един от хилядите.

 

Името ми е Сара Дейли Смит. Аз съм един от най-отдалечените и малки хора, които познавам. И имам вътрешните сведения за Сони Вариони. Той е в Уейкрос, Илинойс. Той не е много добре. Стои буден денем и нощем, и печата на машина ръкописа на един чудесен, шантав и вероятно велик роман. Романът беше написан от Джо Вариони и изоставен в един куфар. Беше написан с дребен почерк върху пожълтяла хартия, върху хартия с редове, смачкана хартия, скъсана хартия. Листовете не бяха номерирани. Цели изречения и дори параграфи бяха зачеркнати и пренаписани на гърбовете на пликове за писма, на неизползваната страна на изпитни листове от колежа, в полетата на железопътни разписания. Работата по организирането на началото и края, главите и частите на този подивял гигант, е изключително изтощителна, изискваща, човек би си помислил — младост, здраве и самолюбие. Сони Вариони няма нито едно от тях. Има надеждата за някакъв вид избавление.

Не познавам г-н Уестморленд, но ми се струва, че одобрявам любопитството му. Мисля, че сигурно си спомня всичките си бивши момичета с думите и музиката на Братя Вариони.

Така че ако господата с барабаните и тръбите са готови, ще предам на всички уестморленди вътрешните сведения.

Тъй като въпросната информация започва там, се налага да се върна в приповдигнатите, диви и разложени години — да се върна в двайсетте. Не мога да допринеса с тъжен вопъл или дори убедително свиване на рамене по отношение на общия лош вкус на онзи период.

Случи се, че бях във втори курс в Уейкрос Колидж и всъщност наистина носех плътно-прилепнала жълта фланелка с бунтовно-остроумни заявления, изписани с мастило на гърба, либерално предполагащи, че сексът е пижамата на котката^[1] и че всички стоим зад футболния ни отбор. Нямах досие.

Джо Вариони преподаваше английски III-A, от Беоулф до Фийлдинг, както се казваше в каталога. Преподаваше го прекрасно. Всички малки момичета, които излизат на дълги разходки в дъжда и специализират английска литература, са срещали влачещата се кървава ръка на Грендел поне три пъти през време на образованието си, в това или онова училище. Но някак си, когато Джо говореше за глупавите дела на Беоулф, те изглеждаха сякаш са били пренаписани от някой си Браунинг.

Той бе най-високото, най-тънкото, най-умореното момче, което съм виждала през живота си. Беше брилянтен. Имаше прекрасни кафяви очи и само два костюма. Беше напълно нещастен и аз не знаех защо.

Ако някога бе повикал доброволци, които да излязат на дъската и да умрат за него, аз бих спечелила стипендия. Излезе с мен няколко пъти, вървейки пред дулото на пистолета ми. Не се интересуваше особено от мен, но ужасно му липсваха слушатели. Понякога говореше за писането си и ми четеше откъси. Бяха части от романа. Четеше от някакви шантави листи пожълтяла хартия; после напълно неочаквано се прекъсваше сам. „Чакай малко — казваше. Това го промених.“ След това налавяше няколко плика в джоба си и четеше от гърбовете им. Можеше да сбута повече писан текст на нищожно място от всеки, когото познавам.

Изведнъж спря да ми чете. Избягваше ме след часовете. Видях го от прозореца на библиотеката един следобед и се наведох, и му извиках с всичка сила да ме чака. Госпожица МакГрегър ме наказа да не напускам кампуса цяла седмица за крещене от прозореца на библиотеката. Но на мен ми беше все тая. Джо ме чакаше.

Попитах го как върви книгата.

— Не съм писал — каза той.

— Това е ужасно. Кога ще я свършиш?

— Веднага щом имам възможност.

— Възможност? Какво правиш нощем?

— Работя с брат ми през нощта. Той е автор на песни. Аз пиша текстове за него.

Погледнах го с отворена уста. Тъкмо ми беше казал, че Робърт Браунинг е бил нает да свири трети бас в Картите.

— Това е абсурдно — казах аз.

— Брат ми пише чудесна музика.

— Това е хубаво. Това е просто великолепно.

— Няма да пиша текстове за него цял живот — обясни Джо. — Само докато му потръгне.

— Всичкото си време нощем ли прекарваш с това? Не си ли работил по романа изобщо?

Джо каза студено:

— Казах ти, чакам докато му потръгне. Щом пробие, приключвам.

— Какво работи той?

— Ами, в момента прекарва повечето от времето си пред пианото.

— Разбирам. Г-н Артиста не работи.

— Искаш ли да чуеш едно от парчетата на Сони? — попита Джо.

Аз казах „Не“, но въпреки това той ме заведе в стаята за отдих. Джо седна зад пианото и изсвири парчето, което по-късно щеше да бъде наречено Искам да чуя музика. Беше страхотно, разбира се. Разбиващо. Заковаваше времето и мястото, и после ги опаковаше и прибираше за бъдеща наслада. Джо го изсвири два пъти. Той свиреше доста приятно. Когато беше свършил, прокара слаба ръка през черната си коса.

— Ще изчакам да му потръгне — каза. — Щом пробие, приключвам.

За отдела по вътрешни сведения, Сони Вариони беше красив, чаровен, неискрен и отегчен. Също така — брилянтен, изобретателен техник пред пианото. Пръстите му бяха вълшебни. Мисля, че бяха най-добрите пръсти през 1926-а. Пръстите му танцуваха по клавиатурата така умело, че нещо ново просто трябваше да прозвучи от пианото. Свиреше твърди, цели акорди с дясната ръка и най-бързия, най-богат бас, който някога съм чувала, дори и в сравнение с тъмнокожите момчета. Когато биваше в настроение да направи демонстрация, той беше единственият човек, който съм виждала да прехвърли едната от ръцете си през облегалката на стола и да свири бас и високи само с другата ръка, и почти да няма разлика. Той беше плашещо уверен в таланта си, разбира се. Бе толкова самоуверен по рождение, че изглеждаше скромен. Сони никога не питаше дали харесваш музиката му. Просто го приемаше за даденост.

Винаги съм готова да призная едно добро качество на Сони. Докато си даваше сметка, че хора като Бърлин, Кармайкъл, Кърн, Айшъм Джоунс пишат парчета, съизмерими по качество с неговите собствени, той знаеше, че Джо е в категория единствено сам по себе си сред пишещите текстове. Ако Сони изобщо някога правеше усилие да се хвали на публично място, той се хвалеше с Джо.

Сони никога не ме оставяше да ги гледам как работят с Джо. Не знам какви са били методите им, с изключение на това, което Джо веднъж ми каза. Той ми каза, че Сони свири каквото е композирал до безкрай, петнайсет пъти, докато той, Джо, следва изпълнението му с бележник и молив в ръка. Мисля, че става дума за доста студена работа.

Отидох с тях до Чикаго в деня, когато продадоха Искам да чуя музика, Мери, Мери и Мръсната Пеги. Чичо ми беше адвоката на Теди Барто и аз уредих да се срещнат с Теди.

Когато Теди обяви драматично, че иска да купи и трите парчета, никой от братята не започна да се размеква.

— Искам и трите — каза Теди, но по-впечатляващо. — Искам всичките три песни. Вие, момчета, имате ли агент?

— Не — каза Сони, все още зад пианото.

— Не ви трябва — информира ги Теди. — Аз ще публикувам вашите неща и ще бъда ваш агент. Трябва да бъдете щастливи. Аз съм много находчив човек. Между другото, момчета, с какво се прехранвате?

— Аз преподавам — каза Джо, гледайки навън през прозореца.

— Аз плета кошници — каза Сони, пред пианото.

— Трябва да се преместите в града незабавно. Трябва да сте близо до пулса на нещата. Вие сте двама много талантливи гении — каза Теди. — Ще ви дам чек по случая. И двамата трябва да се преместите веднага в града.

— Не искам да се местя в Чикаго — му каза Джо. — Трудно ми е да бъда навреме за първия си час и така, както съм сега.

Теди се обърна към мен.

— Госпожице Дейли, въздействайте на момчето да се премести в града, който тупти с пулса на цялата страна.

— Той е романист — казах аз. — Не трябва да пише песни.

— Значи ще може да напише няколко романа в града — каза Теди, разрешавайки всички проблеми. — Аз обичам книгите. Всички обичат книгите. Развиват ума.

— Няма да се местя в Чикаго — каза Джо при прозореца.

Теди започна да казва нещо, но Сони сложи пръст пред устните си, налагайки мълчание. Мразех Сони за това.

— Ще го оставя на вас да решите за себе си по най-добрия начин, в името на личния си интерес — каза Теди красиво. — Не се притеснявам. Уверен съм, мога да кажа. Всички сме възрастни.

 

 

Във влака на връщане към Уейкрос поискахме от стюарда да сложи маса и играхме покер. Играхме часове наред. После най-неочаквано аз почувствах нещо ужасно и неизбежно. Оставих картите си, излязох на платформата и запалих цигара. Сони дойде и запали от моята. Издигна се покровителствено над мен така лесно, естествено и заплашително. Беше толкова властен. Не можеше дори да се надвеси над теб на една платформа между вагоните без да бъде господарят на платформата.

— Остави го да си тръгне, Сони — умолително казах. — Дори не му позволяваш да играе карти, както би искал.

Той не беше от типа, който ще каже „Какво имаш предвид?“. Знаеше точно какво имах предвид и не се интересуваше дали аз знам, че той знае. Просто спокойно изчакваше да свърша.

— Остави го да си тръгне, Сони. Какво те засяга? Получи своя пробив. Може да вземеш някой друг да ти пише текстовете. Това, което е страхотно, е музиката ти.

— Джо пише най-добрите текстове в цялата страна. Никой не може да го достигне или дори да се доближи.

— Сони, той може да пише — казах аз. — Той може наистина да пише. Говорих с професор Ворхеес в колежа — чувал си за него — и когато му казах, че Джо вече не пише, той само поклати глава. Само поклати глава, Сони. Това беше всичко.

Сони изстреля фаса си към пода на платформата, смачка го с обувка.

— Джо е отегчен колкото съм и аз — каза той. — Родили сме се отегчени. Успех е това, от което и двамата се нуждаем. Поне ще изисква концентрация. И ще донесе пари. Дори Джо да напише своя роман, може да минат години преди публиката да погали самолюбието му.

— Грешиш. Толкова грешиш — казах аз. — Джо не е отегчен. Джо просто е самотен с идеалите си. Той има много. А ти нямаш никакви. Ти си единственият отегчен, Сони.

— Със сигурност си се объркала — каза Сони. — И си губиш времето. Да не би пък да проявяваш интерес към мен?

— Мразя те — казах аз. — През целия си живот ще се опитвам да мразя музиката ти.

Той взе чантата ми, отвори я и извади цигарите ми.

— Това — каза той — е невъзможно.

Върнах се във вагона.

 

 

Братята Вариони последваха Мръсната Пеги с Еми-Джо, а преди Еми-Джо да изстине, онова прекрасно парче, Шейхът на Стейт стрийт, беше хвърлено върху новото, по-скъпо бюро на Теди Барто. След Шейхът направиха Позволяваш ли да плача, Ани?, а след Ани дойде Остани за малко. След това Франсез също беше там, а после Отегчен уличен блус; после… О, бих могла да изброя всички. Бих могла да ги изпея. Но какъв смисъл има?

Веднага след Мери, Мери те се преместиха в Чикаго, купиха голяма къща и я напълниха с лоши познати. Запазиха сутерена за себе си. Там имаше пиано, билярдна маса и бар. През половината от времето спяха там. Почти на деня, те имаха финансовите възможности да правят почти всичко — да замерят блондинки със смарагди или каквото им хрумне. Изведнъж просто не съществуваше магазинер в Америка, който да се изкачва по стълба за консерва аспержи без да си подсвирква песен на Братя Вариони, фалшиво или не.

Точно след Позволяваш ли да плача, Ани? баща ми се разболя и аз трябваше да отида в Калифорния с него.

— Заминавам утре с татко. Отиваме в Калифорния — казах на Джо. — Защо не ме придружиш до Калифорния? Ще ти направя предложение на латвийски.

Беше ме поканил на обяд.

— Ще ми липсваш, Сара.

— Корийн Грифит ще бъде в същия влак. Тя е хубава.

Джо се усмихна. Винаги беше добър с усмивките.

— Ще те чакам да се върнеш, Сара — каза. — Ще съм пораснал дотогава.

Докоснах ръката му през масата, неговата слаба, чудесна ръка.

— Джо, Джо, любими. Писа ли в неделя? Писа ли, Джо? Приближи ли се поне до ръкописа?

— Кимнах му много учтиво — той отдръпна ръката си от моята.

— Не си писал изобщо?

— Работихме. Остави ме. Остави ме на мира, Сара. Нека си ядем скаридените салати и да се оставим един друг на мира.

— Джо, аз те обичам. Искам да си щастлив. Ти се самоизтощаваш до смърт в това ужасно мазе. Искам да се махнеш и да завършиш романа си.

— Сара, моля те. Ще запазиш ли тайна, пълна тайна, ако ти кажа нещо?

— Да.

— Работим по ново парче. Дал съм на Сони двуседмичното си предизвестие. Лу Гангин ще му пише текстовете оттук нататък.

— Каза ли това на Сони? — попитах.

— Разбира се, че му го казах.

— Той не иска Лу Гангин. Той иска теб.

— Той иска Гангин — каза Джо. — Съжалявам, че ти казах.

— Ще те изработи, Джо. Ще те изработи да останеш — му казах аз. — Ела в Калифорния с мен. Или само се качи на влака с мен. Може да слезеш където и когато поискаш. Можеш…

— Сара, млъкни, моля те.

 

 

Докато Джо ни изпращаше на влака, аз накарах професор Ворхеес да отиде да се срещне със Сони. Не бих могла да го направя аз. Не бих издържала тези студени, отегчени негови очи, предугаждащи всички мои дребни, жалки ходове.

Сони посрещнал професор Ворхеес в сутерена. Свирил на пиано през цялото време, докато възрастният човек бил там.

— Седнете, професоре.

— Благодаря. Свирите много хубаво, господине.

— Не мога да ви отделя много време, професоре. Имам ангажимент в осем.

— Много добре — професорът започнал направо. — Разбирам, че Джоузеф е приключил с писането на текстове за вас и че млад човек на име Гангли ще заеме мястото му.

— Гангин — поправил го домакинът. — Не. Някой се е пошегувал с вас. Джо пише най-добрите текстове в цялата страна. Гангин е просто един от многото.

Професор Ворхеес казал остро:

— Брат ви е поет, г-н Вариони.

— Аз мислех, че е романист.

— Нека кажем, че е писател. Много добър писател. Аз вярвам, че е гениален.

— Като Ръдиърд Киплинг и всичките ония, а?

— Не. Като Джоузеф Вариони.

Сони свирел минорни акорди на баса, разигравайки ги, втвърдявайки ги. Професорът слушал с усилие.

— Какво ви прави толкова сигурен — казал Сони. — Какво ви прави толкова сигурен, че той няма да реди думи с години и накрая някакви си да му кажат, че са виждали такива неща и преди?

— Аз мисля, че Джоузеф заслужава да поеме този риск, г-н Вариони — казал професор Ворхеес. — Чел ли сте някога нещо написано от брат ви?

— Веднъж ми показа един разказ. За някакви деца на излизане от училище. Стори ми се безсмислен. Нищо не се случи.

— Г-н Вариони — казал професорът, — трябва да го оставите на спокойствие. Имате огромно влияние върху него. Трябва да го освободите.

Сони се изправил рязко и закопчал сакото на своя костюм за сто и петдесет долара.

— Трябва да тръгвам. Съжалявам, професоре.

Професорът последвал Сони нагоре по стъпалата. Те облекли палтата си. Портиерът отворил вратата и те излезли навън. Сони спрял такси и предложил на професора да го закара, което той учтиво отказал.

Направил още един последен опит:

— Решен сте да изцедите до последно живота на брат си? — попитал професор Ворхеес.

В отговор Сони освободил таксито, което бил спрял. Обърнал се и отговорил напълно искрено:

— Професоре, искам да чувам музика. Аз съм човек, който ходи в нощни клубове. Не мога да понасям да отида в нощен клуб и някакво малко момиче да пее думите на Лу Гангин по моята музика. Не съм Моцарт. Не пиша симфонии. Пиша песни. Текстовете на Джо са най-добрите — джаз или ритъм, неговите са най-добрите. Знам го от самото начало.

Сони запалил цигара, изпуснал дима през стиснати устни.

— Ще ви издам една тайна — казал. — Аз съм човек, който има много големи затруднения да чува музика. Нуждая се от всяка малка помощ, която мога да получа.

Кимнал за довиждане на професора, слязъл от бордюра и се качил в друго такси.

 

 

Може би чувствителността ми се е притъпила някъде по течението на, общо взето, нормален, щастлив живот. Дълго време след смъртта на Джо Вариони опитвах да стоя далеч от места, където се свири джаз. После неочаквано срещнах Дъглас Смит в учителския колеж, влюбих се в него и отидохме да танцуваме. И тогава, когато оркестърът изпълни парче на Братя Вариони, аз най-вероломно открих, че мога да използвам думите и музиката на Вариони, за да датирам и отбелязвам новото си щастие за бъдещи носталгични цели. Бях толкова млада и толкова влюбена в Дъглас. Имаше нещо чудесно и негениално в Дъглас — ръцете му бяха така готови да бъдат изпълнени с мен. Мисля си, че ако някога една дама реши, в памет на един джентълмен, да напише ода за безсмъртието на любовта, за да го направи убедително, тя ще трябва да си спомни как джентълменът е взимал лицето й в ръце и как го е изучавал най-малкото с учтив интерес. Джо беше винаги твърде нещастен, твърде разсеян, твърде обсебен от собствения си незадоволен гений, за да има склонността да изследва, ако не лицето ми, то любовта ми. Като резултат от това, моето посредствено сърце заглуши старата и зазвъня с новата любов.

Нерядко през седемнайсетте години от смъртта на Джо Вариони, аз се чувствах свързана и близо до тази трагедия. Често болезнено. Понякога си припомнях цели изречения от незавършения роман, които той ми четеше, докато бях във втори курс в Уейкрос. Странно, припомнях си ги най-ясно, докато къпех децата. Не знам защо.

Както вече споменах, Сони Вариони сега е в Уейкрос. Той живее с Дъглас и мен у нас, на около миля от колежа. Той не е никак добре и изглежда много по-възрастен отколкото е.

Преди около три месеца, професор Ворхеес, много стар и скъп за мен, отвори вратата на класната стая по време на една от лекциите ми и учтиво ме попита дали бих излязла за момент. Аз го направих, очаквайки някакво важно съобщение или предупреждение. Бях ужасно назад с оценките за средата на семестъра.

— Сара, мила — каза той. — Сони Вариони е тук.

Отчетох го веднага, но го отхвърлих.

— Не ти вярвам.

— Той е тук, мила. Дойде в офиса ми преди около двайсет минути.

— Какво иска? — попитах аз, твърде остро.

— Не знам — професорът каза бавно. — Наистина не знам.

— Не искам да го виждам. Просто не искам да го виждам, това е. Аз съм женена. Имам две хубави деца. Не искам да имам нищо общо с него.

— Моля те, Сара — каза професор Ворхеес тихо. — Човекът е болен. Иска нещо. Трябва да разберем какво.

Не смятах, че гласът ми би проработил, затова не казах нищо.

— Сара — професорът беше внимателен, но категоричен, — човекът в офиса ми не е опасен.

— Добре — казах аз.

Последвах професор Ворхеес по коридора. Краката ми изведнъж не бяха много уверени в себе си. Изглежда бяха в процес на разпад.

Той седеше в едно от захабените кожени кресла в офиса на професора. Изправи се, когато ме видя.

— Здравей, Сара.

— Здравей, Сони.

Попита ме дали може да седне отново. Аз казах много бързо: „Да, моля.“

Сони седна, а професор Ворхеес зае своето място зад голямото бюро. Аз също седнах и се опитах да не изглеждам враждебно. Исках да помогна на този човек. Мисля, че казах нещо от сорта на това, че седемнайсет години са доста дълго време. Сони не отговори. Той гледаше пода.

— Какво е това, което искате, г-н Вариони? — професор Ворхеес го попита настоятелно, но същевременно с готовност за помощ. — Какво можем да направим за вас?

Сони се забави дълго, докато отговори. Накрая каза:

— Намерих куфара на Джо с ръкописа му. Прочетох го. По-голямата част е написан от вътрешната страна на разни папки.

Не знаех накъде се е насочил, но разбирах, че има нужда от помощ.

— Знам какво имаш предвид — казах. — Той не се интересуваше върху какво пише.

— Искам да сглобя книгата му. Да я напечатам. Бих искал да имам покрив над главата си, докато го правя — той не погледна нагоре към никой от нас.

— Тя дори не е завършена — казах аз. — Джо дори не я завърши.

— Завърши я. Завърши я по времето, когато ти замина в Калифорния с баща си. Аз никога не му позволих да я сглоби.

Професор Ворхеес пое отговорността да направи следващата забележка. Той се наведе над бюрото:

— Това ще бъде колосален труд — каза той на Сони.

— Да.

— Защо искате да се нагърбите с него?

— Защото, когато чета книгата му, за пръв път в живота си чувам музика.

Той погледна безпомощно нагоре към професор Ворхеес и мен, сякаш с надеждата, че никой от нас не би се възползвал от иронията на момента за негова сметка.

Никой не се възползва.

Бележки

[1] cat’s pajamas — жаргонен израз от 20-е; върхът — Б.пр. ↑