Джулиан Барнс
История на света в 10½ глави (9)

II

Какво всъщност е правел Йона в корема на кита? Тази история се изплъзва като риба, както и може да се очаква.

Всичко започнало, когато Господ Бог заръчал на Йона да иде да плаши с гнева Му жителите на Ниневия — един град, който въпреки Божия навик да унищожава греховните градове все още — необяснимо и упорито — тънел в грях. Йона, който не харесал задачата по неуточнени причини, може би свързани със страха да не би гуляещите ниневчани да го убият с камъни, избягал. В Йопия се качил на кораб, заминаващ към най-далечната точка на познатия по него време свят: Тарсис в Испания. Разбира се, той не си бил дал сметка, че Господ знае точно къде се намира, да не говорим, че упражнявал оперативен контрол върху ветровете и водите на Източното Средиземноморие. Когато се развихрила невиждана буря, суеверните моряци хвърлили жребий, за да узнаят кой е причината за тази беда, и късата сламка, счупената плочка от домино или дамата пика била изтеглена от Йона. Незабавно го метнали през борда и също тъй незабавно той бил погълнат от огромна риба, или по-точно от кита, който Бог насочил към него специално с тази цел.

Три дни и три нощи се молил Йона в корема на кита и тъй убедително обещавал занапред да се подчинява, че Бог наредил на рибата да повърне разкаялия се. Естествено, при следващата поръчка за Ниневия Йона направил каквото се искало от него. Отишъл и заплашил греховния град с унищожение, каквото било постигнало всички греховни градове по Източното Средиземноморие. Тогава гуляещите ниневчани се разкаяли, също като самия Йона в корема на кита; при което Бог решил все пак да пощади града. Йона, който бил преживял толкова много, за да предаде новината за унищожението, естествено, ужасно възнегодувал, че въпреки добре известния си навик да разрушава градове Бог в крайна сметка е променил мнението си. На всичко отгоре Бог, който обичал да показва кой командва, разиграл на своя подчинен притча. Първо накарал от земята да поникне растение, което да пази Йона от слънцето (под „растение“ трябва по-конкретно да разбираме нещо като рицин или Palma Christi с бързия й растеж и широките й листа), а после само с махване на копринена кърпичка изпратил червей, за да подгризе въпросното растение и да остави Йона да се пържи на жегата. Бог разяснил така разиграното театро по следния начин: тебе ти е жал за растението, дето те изостави, нали? Затова и аз ще пожаля Ниневия.

Е, не е кой знае каква история. Както и в по-голямата част от Стария завет, в нея потискащо липсва свободна воля, а дори и илюзията за такава. Бог държи всички карти и печели всички ръце. Не се знае само как ще ги разиграе този път — дали ще започне с двойка коз и ще стигне до асото, дали ще почне с асото и ще слезе до двойката, или ще ги размеси. И тъй както параноичните шизофреници винаги са непредсказуеми, този елемент придава някакъв тласък на разказа. Но какво да правим с това растение? Като логически аргумент то не е много убедително: всеки може да види, че има огромна разлика между едно рициново насаждение и град с 12 000 души. Освен ако работата не е тъкмо там и Богът на Източното Средиземноморие не цени създанията си по-малко от едно маслодайно храстче.

Ако разглеждаме Бог не като главен герой, упражняващ морален тормоз, а като автор на тази история, трябва да му отнемем точки за сюжет, мотивация, напрежение и изграждане на характерите. И все пак в това банално и доста отблъскващо нравоучително съчинение има един изключителен мелодраматичен щрих — онази работа с кита. Технически погледнато, китовата страна на нещата съвсем не е добре изградена; животното е също такава пионка като Йона; неговата чудотворна поява тъкмо когато моряците изхвърлят Йона през борда, намирисва много на deus ex machina; и на всичкото отгоре „голямата риба“ изпада от разказа веднага след като е изпълнила наративната си функция. Дори растението е описано по-добре от горкия кит, който не е нищо повече от плаваща килия, където Йона прекарва три дни на покаяние за неуважението си към съда. Бог побутва с пръст плувналия в мас пандиз като дете адмиралче, което мести флотата си по морски карти.

И все пак, въпреки всичко китът обира овациите. Ние забравяме алегоричната поука от историята (как Вавилон поглъща непокорния Израил), не се интересуваме особено дали Ниневия е пощадена, или не, нито пък какво се е случило с повърнатия пророк, но определено помним кита. Джото го изобразява как дъвче бедрата на Йона, като от устата му стърчат само коленете и бясно мятащите се ходила. Брьогел, Микеланджело, Кореджо, Рубенс и Дали също така илюстрират историята. В Гуда има един стъклопис, на който Йона пристъпя от устата на рибата, сякаш слиза от челюстите на ферибот. Йона (рисуван както като мускулест фавн, така и като брадат старец) се радва на иконография, на чийто престиж и разнообразие Ной определено би завидял.

Какво толкова ни омагьосва в приключението на Йона? Дали моментът на поглъщането, дали люшкането между опасност и спасение, когато си представяме как самите ние по чудо избягваме опасността от удавяне само за да бъдем изядени живи? Дали трите дена и трите нощи в корема на кита, представата за затваряне, задушаване, усещането, че си жив погребан? (Веднъж, когато се возех на нощния влак от Лондон до Париж, аз се оказах в заключеното купе на заключен вагон в заключения трюм на ферибота под водната повърхност; тогава не се сетих за Йона, но може би моят кошмар е приличал на неговия. А дали пък не става въпрос за по-класически вид страх: навярно представата за пулсиращия стомах събужда ужаса от насилственото връщане в утробата?) дали пък най-въздействащ не е третият елемент в тази история, освобождението, доказателството, че има спасение и справедливост след чистилището на затвора? Също като Йона ние се лашкаме по бурното море на живота, преживяваме привидна смърт и сигурно погребване, но после получаваме заслепително възкресение, когато вратите на ферибота се отворят и ние се връщаме към светлината и отново познаваме Божията любов. Това ли е причината този мит вечно да изплува в паметта ни?

Може би; а може би съвсем не. Когато излезе филмът „Челюсти“, мнозина се опитваха да обяснят въздействието му върху зрителите. Навярно филмът засягаше някаква първична метафора, някакъв архетипен сън, познат по целия свят? Или пък използваше сблъсъка на водната стихия със земята и така будеше безпокойството ни от идеята за амфибианизма? Дали пък не ставаше въпрос за факта, че преди милиони години нашите хрилести предшественици са изпълзели от водата и оттогава ние непрестанно сме парализирани от мисълта за връщането си в нея? Английският романист Кингсли Еймис стига до следното заключение по повод филма и възможните му интерпретации: „Става въпрос за страха да не те излапа някоя адски голяма акула.“

В крайна сметка тук се крие въздействието, което все още ни оказва историята за Йона и кита: страхът да не те погълне някое голямо животно, страхът да не те схрускат, сдъвчат, преглътнат и полеят с глътка солена вода и стадо аншоа за десерт; страхът от ослепяване, тъмнина, задушаване, удавяне, потапяне в китова мас; страхът, че ще те лишат от сетива, което, както знаем, подлудява хората; страхът, че ще умреш. Ние реагираме също толкова живо като всяко друго боящо се от смъртта поколение, след като някой садистичен моряк е измислил тази история, за да сплаши новия юнга.

Разбира се, ние си даваме сметка, че този разказ не може да се базира на истина. Ние сме образовани хора и умеем да различим мита от действителността. Да, човек може да бъде погълнат от кит, признаваме ние, но попаднал в стомаха, не би могъл да оцелее. Като начало ще се удави, а ако не се удави, ще се задуши; а най-вероятно ще умре от сърдечен удар, когато огромната паст зейне пред него. Не, невъзможно е човек да оцелее в търбуха на кита. Знаем каква е разликата между мит и реалност. Ние сме образовани хора.

На 25 август 1891 г. Джеймс Бартли, трийсет и пет годишен моряк от кораба „Източна звезда“, бил погълнат от кашалот близо до Фолкландските острови:

„Помня всичко много добре от мига, в който паднах от кораба и усетих как краката ми се удрят в нещо меко. Погледнах нагоре и видях как един едроребрен свод в бледорозово и бяло се спуска над мен; в следващия миг почувствах, че ме отнасят надолу с краката напред и разбрах, че ме поглъща кит. Той ме всмукваше все по-навътре и по-навътре; една стена от плът ме обви от всички страни, но притискането не беше болезнено, а месото поддаваше като мека гума при най-лекото ми движение.

Изведнъж се оказах в нещо като чувал, много по-голям от тялото ми, но абсолютно тъмен. Опипах наоколо и ръцете ми намериха няколко риби, някои от които, изглежда, бяха още живи, тъй като се въртяха из пръстите ми и се изплъзваха обратно към краката ми. Скоро почувствах силно главоболие, а дишането ми ставаше все по-трудно и по-трудно. Освен това стана ужасно горещо; топлината ме поглъщаше, като непрекъснато се усилваше. Очите ми станаха на въглени; бях убеден, че съм осъден да загина в търбуха на кита. Това ме измъчваше непоносимо, а страшната тишина в този ужасен затвор ме потискаше. Опитвах се да се изправя, да движа ръцете и краката си, да извикам. Всяко действие беше станало невъзможно, но мисълта ми беше странно ясна; и напълно разбирайки жестоката си участ, най-накрая изгубих съзнание.“

По-късно кашалотът бил убит и издърпан до „Източна звезда“, чийто екипаж, без да знае колко близо е изгубеният им другар, прекарал остатъка от деня и част от нощта в дране на плячката. На другата сутрин закачили стомаха на една кука и го издърпали на палубата. Отвътре сякаш се долавяло леко, спазматично движение. Моряците, които очаквали някоя едра риба или може би акула, разпорили стомаха и открили Джеймс Бартли. Той бил в безсъзнание; лицето, шията и ръцете му били избелени от стомашните сокове, но още бил жив. Две седмици бил в дерилиум, а после започнал да се възстановява. След време си възвърнал здравето, само дето киселините били премахнали пигментите от непокритата част на кожата му. Той останал албинос до смъртта си.

Мосю дьо Парвил, научен редактор на „Journal des Débats“, разгледал случая през 1914 г. и заключил, че разказите на капитана и екипажа са „правдоподобни“. Съвременните учени обаче твърдят, че Бартли не би могъл да оцелее повече от няколко минути в корема на кита, какво остава да чака половин ден нищо неподозиращите моряци от кораба-майка да освободят този съвременен Йона. Но дали да вярваме на днешните учени, никой от които не е бил в търбуха на някой кит? Сигурно бихме могли да направим компромис с професионалния скептицизъм, като предположим съществуването на въздушни джобове (дали китовете страдат от газове като всички останали?) или стомашни сокове, чиято ефикасност е влошена вследствие на някаква китова болест.

Ако пък сте учен или ви глождят стомашни съмнения, погледнете на въпроса от този ъгъл. Много хора (между които и аз) вярват в мита за Бартли, също както милиони са вярвали в мита за Йона. Макар да ви се струва фалшива, историята е била преразказана, нагласена, осъвременена; тя е стигнала по-близо до нас. По въпроса за Йона четете Бартли. А един ден ще има случай, на който дори вие ще повярвате — някакъв моряк ще попадне в устата на кит и ще излезе жив от стомаха му; може би не след половин ден, може би само след половин час. И тогава хората ще повярват в мита за Бартли, породен от мита за Йона. Важното е това, че митът не ни връща към някакво първоначално събитие, поукрасено от колективната памет, а сочи към нещо, което още не се е случило, но трябва да се случи. Митът ще се превърне в действителност, колкото и да не ни се вярва.