Джулиан Барнс
История на света в 10½ глави (7)

6.
Планината

Цък, цък, цък, цък, цък. Цак. Цък, цък, цък, цък. Цак. Приличаше на леко разстроен часовник, сякаш времето бе изпаднало в делириум. Това обяснение може би е подходящо, разсъждаваше полковникът, но не и вярно. Човек трябваше да се придържа към фактите докрай, до самия край. А той знаеше, че не е вярно. Не беше нито времето, нито дори някакъв далечен часовник.

Полковник Фъргюсън лежеше в студената квадратна спалня на студената си квадратна къща на три мили от Дъблин и слушаше долитащото отгоре цъкане. Беше един часът сутринта в безветрена ноемврийска нощ през 1837 г. Дъщеря му Аманда седеше до леглото му и четеше някакви религиозни дивотии. Профилът й беше скован и нацупен. Свещта до ръката й гореше със спокоен пламък, което изразяваше повече от онова, дето онзи потящ се глупак, титулуваният доктор, бе успял да каже за сърцето на полковника.

Чисто и просто ме дразни, помисли си полковникът. Той лежеше на смъртния си одър и се подготвяше за забравата, а тя бе седнала да чете последния трактат на отец Ной. Остана си непокорна до самия му край. Полковник Фъргюсън отдавна се беше отказал от опитите да проумее това. Как така любимото му дете не бе успяло да наследи нито инстинктите му, нито изградените с толкова труд възгледи? Това го вбесяваше. Ако не обожаваше дъщеря си, би я сметнал за малоумна. И все пак, въпреки всичко, въпреки това живо опровержение от плът и кръв, той бе убеден, че светът е способен на прогрес, а човекът — на възход и вярваше в победата над суеверието. В крайна сметка всичко беше толкова объркващо.

Цък, цък, цък, цък. Цак. Цъкането продължаваше отгоре. Четири-пет силни почуквания, а после едно слабо ехо. Полковникът усещаше, че шумът отвлича вниманието на Аманда от четенето, макар тя да не се издаваше. Той просто чувстваше тези неща, след като бе живял близо до нея толкова години. Знаеше, че тя не е дотам погълната от преподобния Авраам. Сама си беше виновна, че баща й я познаваше толкова добре. Нали й бе казал да се ожени, когато онзи лейтенант, чието име никога не можеше да си спомни, бе поискал ръката й. А тя и тогава беше опърничава. Каза, че обича баща си повече от униформения си кандидат. Полковникът отвърна, че това не е разумна причина, а и той само щял да й умре в ръцете. Тя заплака и рече, че не бива да говори така. Полковникът обаче се оказа прав, нали? Логично, а?

Аманда Фъргюсън остави книгата в скута си и уплашено погледна към тавана. Бръмбарът беше вестител. Всички знаеха, че звукът вещае близката смърт на някого от дома. Това беше вековна мъдрост. Аманда погледна, за да види дали баща й е още буден. Полковник Фъргюсън бе затворил очи и дишаше през носа си, като пуфтеше протяжно и равномерно подобно на ковашки мех. Аманда обаче го познаваше достатъчно добре и подозираше, че баща й може да блъфира. Би било типично в негов стил. Вечно й правеше номера.

Както например когато я беше завел в Дъблин в един бурен февруарски ден през 1821-ва. Аманда беше на седемнайсет години и носеше навсякъде със себе си скицник — така както сега не се разделяше с религиозните трактати. В последно време с вълнение следеше статиите за изложбата в Египетската зала на Бълок на Пикадили, Лондон, където бе изложена великата картина на мосю Жерико, дълга седем и висока пет метра, която изобразяваше оцелелия екипаж на френската фрегата „Медуза“ на сала. Петдесет хиляди души бяха платили един шилинг за вход и шест пенса за екскурзовод, за да видят този нов шедьовър на чуждестранното изкуство, изложен редом с такива постоянни експонати като великолепната колекция на мистър Бълок, съдържаща двайсет и пет хиляди фосила, и неговия Пантерион от препарирани диви зверове. А сега платното бе пристигнало в Дъблин и бе изложено в Ротондата при вход от един шилинг и осем пенса и екскурзовод за пет пенса.

Аманда беше избрана сред петте си братя и сестри заради умението си да рисува с акварел — или поне такова беше официалното оправдание на полковник Фъргюсън за това, че за пореден път бе последвал естествените си предпочитания. Само че вместо в обещаната Ротонда баща й я заведе на конкурентната атракция, рекламирана в брошурата на „Сондърс Бюлетин“, заради която великата картина на мосю Жерико не постигна в Дъблин успеха, който бе пожънала в Лондон. Полковник Фъргюсън заведе дъщеря си в Павилиона, където гледаха „Морската перистрефична панорама на крушението на френската фрегата «Медуза» и фаталния сал“ на господата Маршал, вход за предните места един шилинг и осем пенса, за задните десет пенса, а децата могат да седнат отпред на половин цена. „В павилиона цари пълен уют, поддържан с чугунени печки“.

Ако в Ротондата бяха изложени някакви си седем на пет метра неподвижна боя, тук се предлагаха близо хиляда квадратни метра движещо се платно. Пред очите им се разгръщаше огромна картина, или по-скоро поредица от картини: не една-единствена сцена, а цялата история на корабокрушението бе разказана пред тях. Епизодите се редяха, по нижещото се платно танцуваха цветни светлини, а един оркестър подчертаваше драматичността на събитията. Публиката непрекъснато избухваше в аплодисменти, а полковник Фъргюсън току побутваше дъщеря си при по-важните моменти от спектакъла. В шестата сцена онези френски клетници на сала бяха представени почти в същата поза като на картината на мосю Жерико. Колко по-величествено беше обаче, отбеляза полковник Фъргюсън, да гледаш тяхната трагична съдба с движение и цветни светлини, придружени с музика, която той съвсем не намясто разпозна като „Vive Enrico!“

— Това е бъдещето — отбеляза ентусиазирано полковникът на излизане от Павилиона. — Онези художници да си гледат четките.

Аманда не отговори, но на следващата седмица се върна в Дъблин с един от братята си и този път отиде в Ротондата. Там тя се захласна от възхищение пред платното на мосю Жерико, което, макар и статично, излъчваше според нея много светлина, движение и — посвоему — музика. Всъщност картината съдържаше много повече от тези неща, отколкото просташката Панорама. Когато се върна, Аманда каза това на баща си.

Полковник Фъргюсън кимна любезно на тази проява на нахалство и инат, но запази спокойствие. На пети март обаче той самодоволно показа на любимата си дъщеря нова реклама в „Сондърс Бюлетин“, според която мистър Бълок намалил — „бил е принуден да намали“, разтълкува подтекста полковникът — цената на входния билет за своя неподвижен експонат на някакви си десет пенса. В края на месеца полковник Фъргюсън й съобщи новината, че французката изложба в Ротондата е закрита поради липса на посетители, докато Панорамата на господата Маршал още се въртяла по три пъти на ден пред публика, която се радвала на пълен уют благодарение на чугунените печки.

— Това е бъдещето — повтори полковникът през юни същата година, след като отиде сам на заключителното представление в Павилиона.

— Новостта не е белег за качество — отвърна дъщеря му твърде самонадеяно за годините си.

Цък, цък, цък, цък. Цак. Престореният сън на полковник Фъргюсън ставаше все по-неспокоен. Дявол да го вземе, мислеше си той, трудна работа било това кончината. Просто не те оставят да издъхнеш, не и както ти искаш. Принуден си да умреш както другите искат, а това е досадно, колкото и да ги обичаш. Той отвори очи и се приготви да поправи дъщеря си за седемстотен път през съвместния им живот.

— Това е любов — каза внезапно той. — Любов и нищо друго.

Аманда учудено свали поглед от тавана и се взря в баща си с насълзени очи.

— Това е любовният зов на xestobium rufo-villosum, за бога. Съвсем просто е. Ако сложиш едно от тези бръмбарчета в кутийка и почукаш с молив по масата, то ще се държи по абсолютно същия начин. Ще те помисли за женска и ще си удря главата в кутийката, докато се опитва да стигне до теб. Понеже стана въпрос за това, защо не се омъжи за онзи лейтенант, като ти казвах? Ама нали си непокорна, дявол го взел. — Той се протегна и хвана ръката й.

Дъщеря му обаче не отговори. Очите й все така преливаха от сълзи, а цъкането отгоре продължи и полковникът биде надлежно погребан преди края на годината. По този въпрос предсказанията на доктора и на злокобния бръмбар бяха успели да съвпаднат.

Скръбта на Аманда по баща й беше придружена с притеснения за неговия онтологически статут. Нима упоритият му отказ да признае Божия промисъл и непочтителната употреба на името Господне дори на смъртния му одър означаваха, че полковникът ще бъде заточен в дълбокия мрак, в някакво мразовито кътче, нестоплено от чугунените печки. Мис Фъргюсън знаеше, че Бог е справедлив, но милостив. Тези, които приемаха повелите му, щяха да бъдат съдени с цялата строгост на законите, но Бог щеше да се отнесе нежно към невежия дивак в тъмната джунгла, който нямаше откъде да получи просветление, и да му даде втори шанс. Само че дали категорията „невеж дивак“ се простираше до обитателите на студени квадратни къщи близо до Дъблин? Дали болката, която подобни неверници носеха цял живот с перспективата за забрава, би прераснала в по-сетнешни мъки, задето са отхвърлили Бога? Мис Фъргюсън се боеше, че може да е така.

Как бе могъл баща й да не признае Бог, Неговият извечeн промисъл и същностната му доброта? Доказателството за тази промисъл и за Неговата милостивост бе видно в Природата, която бе предоставена от Бог, за да й се наслади Човекът. Това не означаваше, както бяха решили някои, че Човекът може безсъвестно да граби Природата, за да вземе каквото му трябва; всъщност Природата заслужаваше по-голямо уважение като Божие творение. Но Бог бе създал и Човека, и Природата и бе положил Човека сред тази природа като ръка в ръкавица. Аманда често размишляваше за плодовете — те бяха толкова разнообразни и все пак всеки от тях бе идеално пригоден за наслада на Човека. Например дърветата, които даваха ядивни плодове, бяха сътворени лесни за катерене, тъй като бяха много по-ниски от горските дървета. Плодовете, които омекваха, като узреят, например кайсията, смокинята или черницата, и можеха да бъдат наранени при падане, се явяваха на късо разстояние от земята; докато твърдите плодове, които не се бояха от натъртване, като ореха, кокоса или кестена, се явяваха на значителна височина. Някои плодове, като черешата и сливата, бяха създадени за устата; други — ябълката и крушата — пасваха точно на ръката; а трети, като пъпеша, бяха сътворени по-едри, за да бъдат разделени в семеен кръг. Четвърти пък, като тиквата, бяха достатъчно големи, за да ги споделиш с цялата махала; а много от тези по-едри плодове имаха по външната си кора вертикални черти за по-лесно разрязване на порции.

Ако Аманда откриваше в света божествен промисъл, светъл ред и строга справедливост, баща й бе виждал само хаос, случайност и зло. И все пак и двамата изучаваха един и същ свят. Веднъж по време на един от многобройните им спорове го бе помолила да размисли върху хармонията в семейство Фъргюсън, които живееха сплотено и се обичаха, и да каже дали те също са следствие от хаоса, случайността и злото. Полковник Фъргюсън, който не можеше да понесе мисълта да уведоми дъщеря си, че човешкото семейство е рожба на същия импулс, който кара бръмбара да удря главата си в кутийката, отвърна, че според него те са щастлива случайност. Дъщеря му възрази, че в света има твърде много случайности, а това говори за закономерност.

Отчасти, мислеше си Аманда, тук ставаше въпрос за гледна точка. Баща й виждаше в просташкия спектакъл с цветни светлини и музика истинско изображение на една грандиозна морска трагедия, докато за нея реалността се предаваше най-добре чрез просто, статично платно с боя по него. Преди всичко обаче това бе въпрос на вяра. Няколко седмици след посещението на Перистрефичната панорама баща й я возеше бавно с лодка по живописното езеро в съседното имение на лорд Ф. Подтикнат от някаква своя асоциация, той започна да критикува вярата й в реалността на Ноевия ковчег, който полковникът наричаше саркастично „Мита за Потопа“. Аманда не бе обезсърчена от това обвинение. В отговор тя попита баща си дали вярва в реалността на Пантериона от препарирани зверове на мистър Бълок, изложени в Египетската зала на Пикадили, Лондон. Баща й учудено отвърна, че, естествено, Пантерионът съществува, при което дъщеря му изрази престорено удивление. Тя вярваше в реалността на нещо, случило се по Божия воля и описано в Светото писание, което се четеше и помнеше от хиляди години, а той вярваше в съществуването на нещо, описано на страниците на „Сондърс Бюлетин“, за който хората забравяха на следващата сутрин. Кой от двата източника, настояваше тя с упорит и излишно подигравателен поглед, е по-достоверен?

През есента на 1839-а след дълъг размисъл Аманда Фъргюсън предложи на мис Логан да идат на експедиция до Аргури. Мис Логан беше жизнена и явно практична жена, около десет години по-възрастна от мис Фъргюсън. Навремето тя бе привързана към полковника, но без помисъл за любовна авантюра. По-важното в случая беше, че тя бе пътувала до Италия преди няколко години, когато работеше за сър Чарлс Б.

— Съжалявам, но не съм запозната с това място — отвърна отначало мис Логан. — Много ли е далеч от Неапол?

— Намира се по склоновете на планината Арарат — отговори мис Фъргюсън. — Името Аргури произлиза от две арменски думи, които означават „посади лоза“. Там Ной се е върнал към селскостопанските си занимания след Потопа. Древната лоза, посадена от ръцете на самия Патриарх, все още дава плод.

Мис Логан прикри удивлението си от тази любопитна информация, но се почувства задължена да зададе още няколко въпроса.

— С каква цел ще ходим там?

— За да се помолим за душата на баща ми. В планината има манастир.

— Доста път е дотам.

— Надявам се, че си струва човек да го измине.

— Разбирам. — Отначало мис Логан изглеждаше скептична, но после лицето й просветна. — Значи ще пием вино? — Тя си припомняше пътуванията си в Италия.

— Там това е забранено — отвърна мис Фъргюсън. — Традицията не позволява.

— Традицията ли?

— Добре де, Бог. Бог е забранил това заради порока, на който се е поддал Патриархът.

Мис Логан, която великодушно позволяваше да й четат Библията, но сама не беше особено прилежна в разгръщането на страниците, за миг се обърка.

— Пиянството — поясни мис Фъргюсън. — Пиянството на Ной.

— Ааа, да.

— Монасите от Аргури имат право да ядат гроздето, но не и да оставят сока му да ферментира.

— Ясно.

— Освен това там има древна върба, пораснала от една от дъските на Ноевия ковчег.

— Разбирам.

И така, решиха да предприемат това пътуване. Щяха да тръгнат през пролетта, за да избегнат маларията на по-късните сезони. Всяка от тях имаше нужда от походно легло, надуваем дюшек и възглавница; щяха да вземат от Оксли джинджифилова есенция, малко качествен опиум, хинин и слабителни; преносима мастилница, кибрит и достатъчно количество немска прахан; чадъри, за да се пазят от слънцето, и вълнени пояси, за да не им се схваща кръстът нощем. След известни колебания решиха да не вземат нито преносима вана, нито кафеварка. Затова пък сметнаха за необходими два бастуна с железен връх, сгъваем нож, два яки ловни камшика, с които да държат на разстояние глутниците кучета, които сигурно щяха да срещнат, и малко полицейско фенерче, тъй като бяха предупредени, че турските хартиени фенери са безполезни по време на буря. Взеха си дъждобрани и тежки палта, тъй като не разчитаха мечтата за вечно слънчево време на лейди Мери Мортли Монтагю да се сбъдне за по-скромни пътешественички. Мис Логан реши, че барутът е най-подходящият подарък за турските селяни, а хартията за писма — за висшите класи. Бе разбрала, че обикновеният компас би зарадвал мюсюлманина, помагайки му да определи посоката, накъдето да насочи молитвите си; мис Фъргюсън обаче не беше склонна да помага на неверниците в техните религиозни заблуди. Накрая жените добавиха към багажа си две стъклени шишенца, които възнамеряваха да напълнят с гроздов сок от лозата на Ной.

От Фалмут до Марсилия пътуваха с правителствения пощенски параход, след което се довериха на френските превозни средства. В началото на май бяха приети от британския посланик в Константинопол. Когато мис Фъргюсън обясни мащаба и целта на тяхното пътуване, дипломатът я огледа: тъмнокоса жена на средна възраст с изпъкнали черни очи и пълни червени бузи, които изтласкваха устните й напред и им придаваха леко нацупен вид. Само че тя изобщо не бе склонна към флиртуване: в естественото й изражение се смесваха благоразумие и самоувереност — една комбинация, която остави посланика безразличен. Той схвана по-голямата част от думите й, без да я дарява с пълното си внимание.

— А — каза той накрая, — преди няколко години се говореше, че някакъв руснак е успял да стигне до върха на планината.

— Парот — отвърна без усмивка мис Фъргюсън. — Боя се, че не е руснак. Доктор Фридрих Парот. Професор в Дорпатския университет.

Посланикът кимна косо, сякаш бе малко неучтиво от нейна страна да знае повече от него за местните случки.

— Струва ми се подходящо и справедливо първият покорител на планината, където е спрял Ноевият ковчег, да носи име на птица — продължи мис Фъргюсън. — Без съмнение това, че фамилията му означава папагал, е част от великата Божия промисъл за всички нас.

— Не ще и дума — отвърна посланикът, като потърси с поглед някакво обяснение от мис Логан за личността на нейната работодателка. — Не ще и дума.

Останаха в турската столица една седмица, но определено недостатъчно дълго, за да може мис Логан да свикне с грубо втренчените погледи, отправяни към нея по хотелските маси. След това двете жени се оставиха в ръцете на „Фаваид-и-Османие“ — турска транспортна компания, която щеше да ги превози до Трабзон. Параходът беше претъпкан и според мис Логан по-мръсен от всичко, което бе виждала дотогава. На първата сутрин тя излезе на палубата и бе посрещната от цели трима ухажори, всеки от които бе накъдрил косата си и отдалеч лъхаше на бергамот. Оттам нататък мис Логан, макар да бе наета като по-опитна в пътуванията, се затвори в каютата си. Мис Фъргюсън сякаш не забелязваше подобни неудобства и изглеждаше силно заинтригувана от тълпата пасажери, пътуващи трета класа; от време на време тя се връщаше в каютата със забележка или въпрос, предназначени да изтръгнат мис Логан от мрачното й настроение. Работодателката искаше да знае защо всички туркини са настанени от лявата страна на юта — дали зад това разпределение не се криеха някакви съображения, били те светски или религиозни? Мис Логан не можеше да й даде отговор. Откакто Неапол остана зад гърба им, тя се чувстваше все по-несигурна. И потръпваше от най-лекия полъх на бергамот.

Когато мис Логан си бе позволила да тръгне на пътешествие към азиатската част на Турция, тя бе подценила упоритостта на мис Фъргюсън. Мързеливият мулетар, ханджията мошеник и подкупният митничар срещаха една и съща демонстрация на непоколебима воля. Мис Логан вече не помнеше колко пъти се бе забавял багажът им, колко пъти откриваха, че освен показаните тескерета им трябва и буюрулту, тоест специално разрешително; но мис Фъргюсън, с помощта на един драгоман, чийто независим ум бяха надушили отрано, настояваше, изискваше и успяваше да постигне своето. Тя беше вечно готова да разговаря според обичаите на страната, да седне с някой земевладелец например и да отговаря на въпроси като дали Англия е по-малка от Лондон, кое от двете принадлежи на Франция и колко по-голяма е турската флота от тези на Англия, Франция и Русия, взети заедно.

Освен това мис Логан бе очаквала, че пътуването, макар и с религиозна цел, ще предложи приятни възможности за рисуване — заниманието, което първоначално бе сплотило работодателка и придружителка. Само че антиките не криеха никакъв чар за Аманда Фъргюсън; тя нямаше желание да разглежда езическите храмове на Август, нито останките на колоните, за които се предполагаше, че са издигнати в чест на император Юлиан Отстъпник. Добре поне, че показваше интерес към природните пейзажи. Докато пътуваха навътре от Трабзон, приготвили камшици за очакваните кучешки глутници, двете виждаха мохерни кози по склонове, обрасли с дъбове-джуджета, тъмножълти лози и натежали от плод ябълкови градини; чуваха скакалците, които сякаш издаваха по-остър и по-настойчив звук от английските си братовчеди; виждаха залези в изумителни оттенъци на лилавото и розовото. Редяха се ниви с царевица, опиум и памук; тук-там избуяваха рододендрони и жълти азалии; виждаха се червенокраки яребици, папуняци и сини гарги. В планините Зиргана един едър елен бавно отвърна на погледа им от опасно близко разстояние.

В Ерзурум мис Логан успя да убеди работодателката си да посетят християнската църква. Отначало хрумването се оказа добро, тъй като мис Фъргюсън откри в гробището плочи и кръстове, чийто келтски вид напомняше за родната й Ирландия; набожното й изражение се озари от одобрителна усмивка.

Но тази неочаквана снизходителност бе краткотрайна. На излизане от църквата двете жени забелязаха млада селянка, която оставяше оброк в една цепнатина до вратата. Оказа се, че става въпрос за човешки зъб, сигурно един от нейните собствени. При по-внимателно вглеждане цепнатината се оказа пълна с жълтеещи резци и гниещи кътници. Мис Фъргюсън се изказа рязко по въпроса за суеверията на простолюдието и отговорността на свещениците. Според нея тези, които проповядват словото Божие, трябваше да бъдат съдени според него и да бъдат наказвани по-строго за всяко провинение.

Навлязоха в Русия, като на граничния пост наеха нов водач — брадат кюрд, който твърдеше, че е запознат с изискванията на чужденците. Мис Фъргюсън се обръщаше към него на език, който звучеше на придружителката й като смесица от руски и турски. Отдавна бяха отминали дните, когато отличният италиански на мис Логан им беше от полза; започнала пътуването като гид и преводач, тя чувстваше, че се е превърнала в обикновена натрапница с не по-висок статут от този на отхвърления драгоман или новонаетия кюрд.

При навлизането си в Кавказ те смутиха няколко ята пеликани, чиято наземна грозота изчезна като по чудо, щом полетяха. Раздразнението на мис Фъргюсън от случката в Ерзурум започна да отшумява. Докато преминаваха източния хребет на връх Арагац, те се взираха в откриващата се пред погледа им величава планина Арарат. Билото й бе скрито от венец бели облаци, които блестяха прелестно на слънцето.

— Това е ореол — възкликна мис Логан. — Като на ангелите.

— Права си — отвърна мис Фъргюсън с леко кимване. — Хора като баща ми не биха се съгласили, разбира се. Биха казали, че подобни сравнения са въздух под налягане. Буквално. — Тя се усмихна сухо, а въпросителният поглед на мис Логан я подкани да продължи. — Те биха ни обяснили, че ореолът от облаци е съвсем естествено явление. През нощта и няколко часа след зазоряване върхът се вижда изцяло, но когато равнината се посгрее от утринното слънце, топлият въздух се издига и на определена височина се превръща в пара. В края на деня, когато отново захладнява, ореолът изчезва. Това не изненадва… науката — каза тя, като наблегна неодобрително на последната дума.

— Тази планина е вълшебна — рече мис Логан.

— Тази планина е свещена — поправи я работодателката й, като въздъхна отегчено. — Струва ни се, че за всичко има две обяснения. Затова ни е дадена свободна воля — за да можем да изберем вярното. Баща ми не можеше да разбере, че неговите обяснения се основават на вярата също толкова, колкото и моите. Вяра в нищото. За него всичко беше пара, облаци и издигащ се нагоре въздух. Само че кой е създал парата, кой е създал облаците? Кой е направил така, че точно планината на Ной всеки ден да бъде благословена с ореол от облаци?

— Именно — каза мис Логан, което не изразяваше точно съгласие.

През същия ден срещнаха арменски свещеник, който им съобщи, че никой никога не е изкачвал и няма да изкачи планината, към която са тръгнали. Когато мис Фъргюсън любезно спомена името на доктор Парот, свещеникът я увери, че има грешка. Може би тя бъркаше Масис, както той назоваваше на своя език великата Арарат, с намиращия се далеч на юг вулкан, наричан от турците Сипан Даа. Преди най-сетне да намери своето място, Ноевият ковчег се ударил в Сипан Даа и отчупил върха му, с което открил огнените недра на земята. Тази планина била достъпна за човека, но не и Масис. По този въпрос поне християни и мюсюлмани били на едно мнение. И освен това, продължи свещеникът, нима доказателството не се намира в самото Свето писание? Планината пред тях бе родното място на цялото човечество; като се извини с любезен смях пред дамите за неделикатната тема, той се позова на думите на Спасителя към Никодим, които гласят, че човек не може повторно да влезе в майчината си утроба и пак да се роди.

На раздяла свещеникът извади от джоба си малък черен амулет, който дългите векове бяха огладили. Каза им, че било парченце от смолата на Ноевия ковчег и много помагало против беди. Понеже дамите проявили такъв интерес към планината Масис, може би…

Мис Фъргюсън любезно отхвърли предложението, като изтъкна, че ако наистина е невъзможно да се изкачи планината, не би било за вярване амулетът наистина да е парченце от кораба на Патриарха. Арменецът обаче не виждаше никаква несъвместимост между двете твърдения. Можело птичка да го е донесла, както гълъбът — маслиновия лист. Можело пък някой ангел да е сторил това. Нима преданията не разказваха как свети Яков три пъти се опитвал да изкачи Масис и на третия път един ангел му казал, че това е забранено, и му дал парче дърво от Ковчега? Нима манастирът „Свети Яков“ не бе издигнат на същото място?

Разделиха се със свещеника, без да сключат сделката. Засрамена от думите на Бог към Никодим, мис Логан пренасочи мислите си към смолата: нея ли използваха художниците, за да направят сенките в картините си по-черни? От своя страна мис Фъргюсън беше само ядосана — първо от опита да се вложи някакъв глупав смисъл в текст от Светото писание, а после и от безсрамно комерсиалното поведение на свещеника. Тя все повече се удивляваше на източното духовенство, което не само толерираше вярата в чудотворната сила на човешките зъби, но дори търгуваше с фалшиви религиозни реликви. Това беше чудовищно. Тези хора трябваше да бъдат наказани. И това сигурно щеше да се случи. Мис Логан погледна учудено работодателката си.

На следващия ден пресякоха труднопроходимо поле от тръстика и остра трева, разнообразено само от колонии дропли и черните шатри на някакво кюрдско племе. След като похапнаха мазно сирене и осолена сьомга от езерото Гокча, двете жени се изправиха сред дъхащия на праскови въздух и впериха взор в планината на Ной. Хребетът пред тях се състоеше от два отделни купола: Голям Арарат, исполински масив с форма на църковен купол, и Малки Арарат, с около хиляда метра по-нисък, елегантен конус с гладки и симетрични страни. Мис Фъргюсън смяташе, че не си въобразява, като вижда в съответната форма и височина на двата купола въплъщение на първичното разделение на човешката раса между двата пола. Тя не сподели тази своя мисъл с мис Логан, която се бе оказала лишена от всякакъв усет за трансценденталното.

Сякаш за да потвърди делничната нагласа на ума си, в същия момент мис Логан довери, че от малка се питала как така Ковчегът е успял да се спре на планината. Дали върхът се е издигнал сред вълните и е пробил кила, като по този начин е задържал кораба? Как иначе Ноевият ковчег е избегнал пропадането, когато водите са спаднали?

— И други преди теб са си задавали този въпрос — отвърна мис Фъргюсън с подчертана липса на любезност. — Марко Поло твърдял, че планината имала формата на куб, което би обяснило нещата. Баща ми сигурно би се съгласил с него, ако бе обърнал внимание на този въпрос. Само че, както виждаме, случаят не е такъв. Тези, които са изкачвали върха на Голям Арарат, твърдят, че малко под него има долина с лек наклон. Била приблизително наполовина на Грийн Парк в Лондон — уточни тя, сякаш в противен случай мис Логан не би могла да разбере думите й. — Тази долина би представлявала естествено и безопасно място за акостиране.

— Значи Ноевият ковчег не е спрял на самия връх?

— Светото писание не твърди подобно нещо.

Когато наближиха селцето Аргури, разположено на височина над хиляда и осемстотин метра над морското равнище, температурата на въздуха стана по-мека. На три мили под селцето видяха първите свещени насаждения на отец Ной. Лозите тъкмо бяха прецъфтели и тук-там сред листата висяха мънички тъмнозелени гроздове. Един селянин остави грубата си мотика и заведе неочакваните посетителки при селския старейшина, който прие предложения от тях барут с любезна благодарност, но без учудване. Понякога мис Логан се дразнеше от подобна учтивост. Старейшината се държеше така, сякаш групички бели жени непрекъснато му подаряваха барут.

Мис Фъргюсън се показа почтителна, но делова. Разбраха се по-късно следобеда някой да ги заведе до манастира „Свети Яков“; щяха да пренощуват в селото, а на другия ден щяха да се върнат в църквата, за да се молят.

Манастирът се намираше до рекичката Аргури в долната част на голям каньон, който стигаше почти до самия връх на планината. Състоеше се от кръстовидна църква, чиито камъни бяха изсечени от втвърдена лава. До нея като прасенца до свиня бяха долепени различни малки сгради. В двора ги очакваше един свещеник на средна възраст, а зад него се издигаше куполът на „Свети Яков“. Отецът бе облечен в просто расо от син шевиот с островърха капуцинска качулка; брадата му беше дълга и прошарена; на краката си имаше вълнени персийски чорапи и обикновени чехли. Едната му ръка държеше броеница, а другата беше скръстена на гърдите в знак на гостоприемство. Нещо подтикваше мис Логан да коленичи пред пастора на църквата на Ной, но се въздържа заради присъствието и сигурното неодобрение на мис Фъргюсън, която отхвърляше голяма част от религиозното държане като твърде „папска“.

Дворът изглеждаше по-скоро селскостопански, отколкото манастирски. До стената бяха нахвърлени чували зърно; три овце бяха дошли от близкото пасище и никой не ги закачаше; от земята се разнасяше миризма на гранясало. Архимандритът ги покани с усмивка в килията си, която се оказа една от малките сгради, долепени до външната стена на църквата. Докато ги превеждаше през дузината дворове, той докосваше лакътя на мис Фъргюсън, стараейки се любезно, но напълно ненужно да я упътва.

Монашеската килия имаше дебели кирпичени стени и варосан таван, поддържан от здрава централна подпора. Над един сламеник висеше грубовата икона на неразпознаваем светец; миризмите от двора се усещаха и тук. На мис Логан обстановката й се стори възхитително проста, но мис Фъргюсън я сметна за мизерна. Поведението на архимандрита също събуди различни тълкувания: мис Логан откри в него сърдечна искреност, а работодателката й — само лукаво раболепие. Мис Фъргюсън сякаш бе изчерпала запасите си от учтивост по време на дългото пътуване към Арарат и сега се бе отдала на каменно безразличие. Когато архимандритът предложи на двете дами да пренощуват в манастира, тя отказа лаконично; когато той продължи да предлага гостоприемството си, отговорът й беше груб.

Архимандритът продължи да се усмихва и според мис Логан настроението му все още изглеждаше приветливо. В този момент се появи слуга с поднос, на който бяха поставени три рогови чаши. Вода от река Аргури, помисли си мис Логан; или може би онова възкисело мляко, което им бе предлагано много пъти от любезни овчари. Само че слугата се върна с мях вино и по даден знак наля от него в роговите чаши. Архимандритът вдигна своята към двете жени и я пресуши, при което слугата отново му наля.

Мис Фъргюсън отпи. После зададе на архимандрита въпроси, които предизвикаха силно безпокойство у мис Логан. Това чувство бе засилено от необходимостта да чакат водачът им да преведе.

— Това е вино, нали?

— Точно така. — Свещеникът се усмихна, сякаш подканяше жените да се насладят на този местен вкус, който явно беше още непознат в тяхната далечна страна.

— То се прави от грозде, нали?

— Съвършено вярно, госпожо.

— Кажете ми, къде расте гроздето, от което е направено това вино?

Архимандритът разпери ръце и показа с жест околността.

— И кой е посадил лозите, от които се бере това грозде?

— Великият ни прародител, нашият общ отец Ной.

Мис Фъргюсън обобщи досегашния разговор, макар че според нейната придружителка това беше ненужно.

— Вие ни поднасяте ферментирал гроздов сок от лозите на Ной?

— За мен е чест, мадам — усмихна се отново архимандритът. Той явно очакваше ако не изрична благодарност, то поне някакъв израз на удивление. Вместо това мис Фъргюсън се изправи, взе недокоснатото вино от мис Логан и върна двете чаши на слугата. Без да каже и дума, тя напусна килията на архимандрита, мина през двора толкова бързо, че три овце инстинктивно я последваха, и тръгна надолу по склона. Мис Логан направи неопределени жестове към свещеника, а после забърза след работодателката си. Мълчаливо прекосиха отрупани с праскови градини; отминаха хладно овчаря, протегнал към тях купа мляко; безмълвно се върнаха в селото, където мис Фъргюсън с възродена пресметната любезност попита старейшината дали може незабавно да им осигури място за нощуване. Старецът предложи собствената си къща — най-голямата в Аргури. Мис Фъргюсън благодари и предложи в замяна малък пакет захар, който беше приет с пълна сериозност.

Вечерта в стаята им бе сложена маса, не по-висока от музикантско столче. Дадоха им лаваш — хляб на тънки питки, нарязано на парчета студено овнешко, твърдо сварени яйца, обелени и разрязани на две, както и плодове, подобни на къпини. Не им поднесоха вино или защото такъв бе обичаят в тази къща, или защото разказът за посещението им в манастира бе стигнал до ушите на старейшината. Вместо това за пореден път пиха овче мляко.

— Това е светотатство — каза най-сетне мис Фъргюсън. — Светотатство. На планината на Ной. Този свещеник живее като фермер. Кани жени да останат при него. Прави вино от гроздето на Патриарха. Това е светотатство.

Мис Логан знаеше, че не бива да отговаря, а още по-малко да се застъпва за добронамерения архимандрит. Само отбеляза наум, че обстоятелствата на посещението им са ги лишили от възможността да разгледат върбата, израснала от дъска от Ноевия ковчег.

— Трябва да изкачим планината — каза мис Фъргюсън.

— Но ние не знаем как.

— Ще я изкачим. Грехът трябва да бъде пречистен с вода. Греховете на света са били пречистени от водите на Потопа. Този монах върши двойно светотатство. Ще напълним шишетата си със сняг от свещената планина. Чистият сок от гроздето на Ной, който търсехме, е превърнат в нечист. Вместо него ще вземем свещена вода. Това е единственият начин да спасим пътуването си.

Доста стъписана, мис Логан кимна по-скоро в знак на примирение, отколкото на съгласие.

Тръгнаха от селцето Аргури в утрото на 20 юни 1840 г. от Христа, придружени само от кюрдския си водач. Старейшината със съжаление им разказа за убеждението на селяните, че планината е свещена и никой не бива да се изкачва по-високо от манастира „Свети Яков“. Самият той споделял това убеждение. Той не се опита да разубеди двете жени, но настоя да даде на заем пистолет на мис Фъргюсън. Тя го окачи на колана си, макар да нямаше нито намерение, нито умения да го използва. Мис Логан взе малка торбичка с лимони, както я посъветваха.

Жените яздеха, вдигнали бели чадъри, за да се пазят от утринното слънце. Като вдигна очи, мис Фъргюсън отбеляза, че ореолът от облаци вече е започвал да обвива върха на планината. Ежедневно чудо, каза си тя. Няколко часа сякаш напредваха бавно; минаваха през гол участък от фин пясък и жълтеникава глина, сред които стърчаха само няколко закърнели, бодливи храсти. Мис Логан забеляза няколко пеперудки и много гущери, но дълбоко в себе си бе разочарована, че се виждат толкова малко от животните, слезли от Ноевия ковчег. Трябваше да си признае, че в глупостта си си беше представяла склоновете на планината като зоопарк. Господ обаче бе казал на животните да се пръснат по земята, да се плодят и множат. И те явно се бяха подчинили.

Слизаха в скалисти долини, през никоя от които не минаваше и най-малкото поточе. Планината беше суха като варовика в Съсекс. А после, малко по-нависоко, тя изведнъж ги учуди със зелени пасища и розови храсти с нежни цветове. Заобиколиха един хребет и попаднаха на малък лагер — три-четири груби шатри с жълтеещи стени и черни покриви от козя кожа. Мис Логан бе леко обезпокоена от внезапната поява на тази група номади, чието стадо се виждаше надолу по склона, но мис Фъргюсън насочи коня си право към тях. Един страшен на вид мъж, чиято рошава коса приличаше на покрива на собствената му шатра, протегна към тях напукана паница. Тя съдържаше възкисело мляко, примесено с вода, и мис Логан отпи с известни опасения. Двете кимнаха, усмихнаха се и продължиха по пътя си.

— Според теб това не беше ли естествен жест на гостоприемство? — попита внезапно Аманда Фъргюсън.

Мис Логан помисли върху този странен въпрос.

— Да — отвърна тя, защото и преди бяха срещали такова държане.

— Баща ми би казал, че това е първичен подкуп, целящ да отклони гнева на непознатите. За него това бе въпрос на убеждения. Той би казал, че тези номади са като бръмбарите.

— Като бръмбарите ли?

— Баща ми се интересуваше от бръмбарите. Той твърдеше, че ако сложиш някое бръмбарче в кутийка и почукаш по капачето, то ще ти отговори, като си мисли, че си женско бръмбарче, което му предлага ръката си.

— Не смятам, че те се държаха като бръмбари — каза мис Логан, като внимаваше да покаже чрез тона си, че това е само личното й мнение и тя ни най-малко не иска да обиди полковник Фъргюсън.

— Нито пък аз.

Мис Логан не разбираше напълно мисловната нагласа на своята работодателка. След като бе изминала толкова голямо разстояние, за да се помоли за баща си, тя всъщност непрекъснато спореше със сянката му.

При първия стръмен склон на Голям Арарат те завързаха конете си на една трънка и ги спънаха. Оттук нататък щяха да продължат пеша. Мис Фъргюсън, със слънчобран в ръка и пистолет на колана си, вървеше напред с уверената стъпка на праведница; мис Логан, размахваща торбичката с лимоните, се мъчеше да не изостава по все по-трудния терен; а кюрдският им водач, натоварен с багажа, вървеше последен. Трябваше да прекарат две нощи в планината, ако искаха да стигнат снега.

Бяха се изкачвали усилено цял следобед, тъй че малко преди седем часа, когато цветът на небето омекваше до прасковено, тримата си почиваха върху една плоска скала. Отначало не различиха шума, нито пък се сетиха какво означава той. Само чуха тих тътен, гранитно гъргорене, но не бяха сигурни дали то идва отгоре или отдолу. После земята под нозете им започна да вибрира и се разнесе шум, подобен на гръм — но скрит, потиснат, ужасяващ гръм, гласът на някой прастар подземен бог, който вилнее срещу заточението си. Мис Логан погледна изплашено работодателката си. Аманда Фъргюсън тъкмо насочваше бинокъла си към манастира „Свети Яков“, а на лицето й бе изписано превзето доволство, което шокира придружителката й. Мис Логан беше късогледа и затова разбра какво става не от лични наблюдения, а от израза на мис Фъргюсън. Когато най-сетне й подадоха бинокъла, тя можа да се увери, че всички покриви и всички стени на манастирската църква и на селцето, което напуснаха едва тази сутрин, бяха срутени от силното земетресение.

Мис Фъргюсън се изправи и бързо поднови изкачването си.

— Няма ли да помогнем на оцелелите? — попита озадачено мис Логан.

— Няма да има такива — отвърна работодателката й и добави с по-остър тон: — Те би трябвало да са очаквали това наказание.

— Наказание ли?

— За тяхното неподчинение. За това, че са правили вино от гроздето на Ной. Задето са построили църква и после са светотатствали в нея. — Мис Логан погледна предпазливо Аманда Фъргюсън, чудейки се как да й каже, че по нейното скромно и некомпетентно мнение наказанието е твърде сурово.

— Това е свещена планина — каза студено мис Фъргюсън. — Планината, на която е спрял Ноевият ковчег. Тук и малкият грях е голям грях.

Мис Логан не наруши ужасеното си мълчание, а само последва работодателката си, която се изкачваше по едно каменно дере. Горе мис Фъргюсън я изчака и се обърна към нея.

— Ти очакваш Бог да бъде като върховния съдия в Лондон. Очакваш да обясни делата си с дълга реч. Богът на тази планина е Бог, който от целия свят е спасил единствено Ной и неговото семейство. Не забравяй това.

Мис Логан беше сериозно обезпокоена от тези изказвания. Нима мис Фъргюсън сравняваше земетресението, разрушило Аргури, със самия Велик потоп? Нима уподобяваше спасението на две бели жени и един кюрд на пощадяването на Ной и неговото семейство? Когато се подготвяха за експедицията, двете жени научиха, че магнитният компас е безполезен в тези планини, защото скалите са пълни с желязо. Явно имаше и други начини да загубиш ориентир.

Какво търсеше тя на планината на Ной редом с фанатизирана поклонничка и брадат селянин, с когото не можеше да общува, докато земята под тях се взривяваше като барута, донесен за дар на местните вождове? Всичко ги теглеше да тръгнат надолу, а те продължаваха нагоре. Кюрдът, който според нея би побягнал при първия земен трус, още вървеше с тях. Може би смяташе да им пререже гърлата, докато спят.

През нощта си починаха и още при изгрев-слънце продължиха да се изкачват. Белите им чадъри изпъкваха рязко на фона на суровия планински терен. Пред тях имаше само голи скали и камъни; никаква растителност освен лишеи; и нямаше нито капчица вода. Със същия успех можеха да са на луната.

Вървяха, докато не стигнаха до първата пряспа сняг, натрупана в дълга, тъмна цепнатина по склона на планината. Бяха на деветстотин метра от върха, малко под ледения корниз на Голям Арарат. Именно тук издигащият се от равнината въздух се превръщаше в пара и създаваше чудотворния ореол. Небето над тях изглеждаше все по-ярко зелено, почти без нюанси на синьо. На мис Логан й беше много студено.

Двете бутилки бяха напълнени със сняг и поверени на водача. По-късно мис Логан се опитваше да си представи странно ведрия израз и уверената поза на своята работодателка, когато тръгваха надолу; мис Фъргюсън демонстрираше задоволство, което граничеше с горделивост. Бяха изминали не повече от неколкостотин метра — кюрдът водеше, мис Логан вървеше последна — и минаваха по един неравен сипей, когато мис Фъргюсън падна. Тя залитна напред и настрани и се хлъзна десетина метра надолу по склона, преди кюрдът да успее да я хване. Мис Логан спря учудено, защото работодателката й бе загубила равновесие на малък участък твърда скала, която не би трябвало да представлява опасност.

Когато стигнаха до нея, мис Фъргюсън се усмихваше, явно без да се плаши от кръвта. Мис Логан не позволи на кюрда да я превърже, а само прие ивици от ризата му за тази цел, след което настоя той да се обърне с гръб. След около половин час двамата отново изправиха ирландката на крака и пътуването продължи. Мис Фъргюсън се бе облегнала на ръката на водача със странно безгрижие, сякаш той я развеждаше из катедрала или зоопарк.

През останалата част от деня изминаха само едно късо разстояние, защото мис Фъргюсън се нуждаеше от чести почивки. Мис Логан пресмяташе колко далеч са завързани конете им и резултатът не я ободри. Към смрачаване попаднаха на две малки пещери, които мис Фъргюсън сравни с отпечатъци от Божия палец по склона на планината. Кюрдът влезе предпазливо в първата от тях, като душеше за диви зверове, а после ги извика да влязат. Мис Логан стъкми постелите и попуши малко опиум, а водачът изчезна след няколко неразбираеми за нея жеста. Върна се час-два по-късно с няколко сухи, хилави храста, които бе успял да изтръгне от скалата. Той накладе огън, а мис Фъргюсън легна, пи малко вода и заспа.

Когато се събуди, тя заяви, че няма сили, а костите й са се схванали. Не изпитвала глад. Този ден останаха в пещерата, като се надяваха състоянието на мис Фъргюсън да се подобри до следващата сутрин. Мис Логан се замисли за настъпилите в нейната работодателка промени след пристигането им в планината. Целта на пътуването им беше да се застъпят за душата на полковник Фъргюсън. Въпреки това досега не се бяха молили; Аманда Фъргюсън сякаш още спореше с баща си, а Господ, когото тя славеше, явно не бе от ония богове, които биха простили с лека ръка греховете на полковника. Дали мис Фъргюсън не бе разбрала или поне решила, че душата на баща й е изгубена, прокудена, осъдена? Това ли се беше случило?

На смрачаване мис Фъргюсън каза на придружителката си да напусне пещерата, докато тя говори с водача. Това изглеждаше излишно, тъй като мис Логан не разбираше и дума турски, руски, кюрдски или каквато и смесица да използваха другите двама; но все пак се подчини. Застанала пред пещерата, тя гледаше бледожълтата луна и се страхуваше да не би някой прилеп да се удари в косата й.

— Искам да ме преместите така, че да виждам луната. Вдигнаха болната внимателно, сякаш беше старица, и я сложиха до входа на пещерата. — Утре тръгнете още на разсъмване. Няма значение дали ще се върнете, или не. — Мис Логан кимна. Не възрази, защото знаеше, че няма смисъл; не заплака, защото знаеше, че ще я укорят за това. — Аз ще си припомням Светото писание и ще чакам Божията воля. На тази планина Божията воля е съвсем явна. Не мога да си представя по-добро място, откъдето да ида при Него.

През нощта Мис Логан и кюрдът се редуваха да бдят над нея. Луната, вече почти пълна, осветяваше пода на пещерата, където лежеше Аманда Фъргюсън.

— Баща ми би пожелал и музика към нея — каза болната по едно време. Мис Логан се усмихна в знак на съгласие, което подразни работодателката й.

— Ти не можеш да знаеш какво имам предвид. — Мис Логан отново се съгласи.

Последва мълчание. Сухият студен въздух бе напоен с дима от изгорелите храсти.

— Той смяташе, че картините трябва да се движат. Със светлини и музика. Смяташе, че в това е бъдещето. — Мис Логан, по-благоразумна отпреди, реши, че е най-безопасно да не отговаря. — Но той грешеше. Виж луната. Луната няма нужда от музика и цветни светлини.

Мис Логан спечели един малък, последен спор — по-скоро с настойчивост, отколкото с думи — и мис Фъргюсън остана с двете бутилки разтопен сняг. Прие също и няколко лимона. На зазоряване мис Логан, която сега носеше пистолета, тръгна с водача надолу по планината. Бе изпълнена с решителност, но не знаеше какво да прави. Предполагаше например, че щом жителите на Аргури не смееха да изкачват планината преди земетресението, сега още по-малко биха пожелали да го сторят. Можеше да се наложи да потърси помощ в по-далечно село.

Конете бяха изчезнали. Кюрдът издаде дълъг гърлен звук, който явно изразяваше разочарование. Мис Логан предположи, че животните са се паникьосали, докато земята под тях се е тресяла, разкъсали са въжетата си и са избягали от планината. По-късно, докато вървеше зад кюрда към село Аргури, тя се сети за друго обяснение: може би бяха откраднати от онези гостоприемни номади, които бяха срещнали първата сутрин.

Манастирът „Свети Яков“ беше напълно разрушен и те го подминаха, без да спират. Когато наближиха руините на Аргури, кюрдът даде знак на мис Логан да почака, докато той огледа селото. Двайсет минути по-късно се върна, клатейки глава с израз, който не се нуждаеше от превод. Докато заобикаляха срутените къщи, мис Логан не можа да не забележи, че земетресението е погубило всички жители, но е оставило непокътнати лозите, които — ако можеше да се вярва на мис Фъргюсън — бяха причината за тяхното изкушение и тяхното наказание.

Отне им два дни, докато стигнат до населено място. В едно планинско село на югозапад водачът я остави в къщата на арменски свещеник с приличен френски. Тя обясни, че трябва незабавно да се сформира спасителен отряд, който да се изкачи на Голям Арарат. Свещеникът отвърна, че несъмнено кюрдът вече организира такъв. Нещо в поведението му подсказваше, че той не вярва особено много тя да е покорила по-голямата част от Масис, която, както знаеха и селяните, и Божиите служители, беше недостъпна.

Цял ден мис Логан чака кюрдът да се върне, но той не се появи; когато на следващия ден попита за него, й казаха, че е напуснал селото минути след като я е завел в къщата на свещеника. Тя се ядоса и изплаши от такова достойно за Юда предателство и изказа възмущението си пред арменския свещеник, който кимна и предложи да се помоли за мис Фъргюсън. Мис Логан прие, макар да се питаше каква ли е ползата от обикновената молитва там, където хората даваха зъбите си като дар за Бога.

Едва няколко седмици по-късно, докато лежеше в задушната си каюта на мръсния параход от Трабзон, тя си спомни, че през цялото време кюрдът бе изпълнявал заповедите на мис Фъргюсън с точност и почтителност; освен това самата тя нямаше откъде да знае какво е станало между тях през последната нощ в пещерата. Може би мис Фъргюсън бе наредила на водача да заведе придружителката й до безопасно място и да я изостави.

Освен това мис Логан си спомни падането на работодателката си. Минаваха по сипей, имаше безброй лесно свличащи се камъни и бе трудно да запазиш равновесие, но точно в този момент прекосяваха по-лек наклон, а мис Фъргюсън бе застанала върху плоска гранитна плоча. Арарат беше магнетична планина, където компасите не работеха и не бе трудно да изгубиш равновесие. Не, не беше това. Въпросът, който тя избягваше, бе дали мис Фъргюсън не бе причинила сама падането си, за да постигне или потвърди онова, което искаше да постигне или потвърди. Когато за пръв път се изправиха пред увенчаната с ореол планина, мис Фъргюсън бе заявила, че за всичко има две обяснения, всяко от които изисква да упражниш вяра, и че свободната воля ни е дадена, за да можем да изберем едното от тях. Тази дилема щеше да занимава мис Логан дълги години.