Джулиан Барнс
История на света в 10½ глави (5)

I

Започна се с една поличба.

Бяха заобиколили нос Финистер и плаваха на юг с попътен вятър, когато стадо делфини обкръжи фрегатата. Хората на борда се скупчиха на кърмата и по парапетите на палубите, удивени от умението им да се надбягват с кораб, който бодро напредва с девет-десет възела в час. Докато се любуваха на играта им, отекна вик. Някакъв юнга бе паднал през един от предните портици на бакборда. Подадоха оръдеен сигнал за бедствие, хвърлиха спасителен сал и фрегатата прекрати своя ход. Тези маневри обаче бяха извършени мудно, тъй че когато най-сетне спуснаха лодка с трима гребци, бе вече напразно. Не успяха да открият сала, камо ли момчето. То беше едва петнайсетгодишно и онези, които го познаваха, твърдяха, че е добър плувец; предположиха, че сигурно е доплувало до сала. Но дори и така, то несъмнено бе издъхнало на него след най-жестоки страдания.

Експедицията до Сенегал се състоеше от четири плавателни съда: фрегата, корвета, флейт и бригантина. Потеглиха от остров Екс на 17 юни 1816 г., общо 365 души пътници и екипаж. Сега продължаваха на юг с един човек по-малко. От Тенерифе натовариха провизии — скъпи вина, портокали, лимони, индийски смокини и всякакви зеленчуци. Тук им направиха впечатление разпуснатите нрави на местните люде: застанали пред вратите, островитянките от Санта Крус подканяха французите да влязат, уверени, че ревността на съпрузите им ще бъде излекувана от монасите на Инквизицията, които осъждаха тази брачна мания като заслепяващ дар от Сатаната. Склонните към размишления отдадоха това поведение на южното слънце, чиято жарка мощ, както се знае, стопява задръжките, присъщи на природата и морала.

От Тенерифе потеглиха на юг-югозапад. Силните ветрове и слабите навигационни умения разпръснаха флотилията. Останала сама, фрегатата прекоси Тропика на рака и мина покрай нос Барбас. Движеше се близо до брега, понякога на не повече от половин топовен хвърлей разстояние. Морето бе осеяно със скали и при отлив бригантините отбягваха тези места. Тъкмо заобиколиха нос Бланк — или поне така си мислеха, — и ето че попаднаха в плитчини. Хвърляха лота на всеки половин час. На разсъмване мосю Моде, мичманът на вахта, направи нужните изчисления върху един кокоши кафез и заключи, че се намират досами Аргуиновия риф. Никой не обърна внимание на предупреждението му. И все пак дори неопитните мореплаватели успяха да забележат, че водата е променила цвета си; наоколо се стелеха водорасли, гъмжеше от риба. В тия спокойни води под ясното небе имаше опасност да заседнат. Лотът отчете осемнайсет клафтера, а скоро след това само шест. Обръщайки се срещу вятъра, фрегатата почти веднага се разтресе, после втори път, трети, сетне просто спря. Лотът показа дълбочина от пет метра и шейсет сантиметра.

За зла беда се бяха натъкнали на подводните скали по време на прилива; когато вълните се надигнаха и забушуваха, всякакви усилия да се освободят от хватката на рифа се оказаха напразни. С фрегатата несъмнено бе свършено. Лодките на борда не можеха да поберат всички и затова се реши да сковат сал за онези, които идваха в повече. После щяха да го извлекат с въжета до брега и така да се спасят до един. Планът беше безупречен, но както заявиха по-късно двама от оцелелите, той бе начертан върху сух пясък, разпръснат от повея на егоизма.

Сковаха здрав сал, разпределиха местата в лодките, извадиха запасите. Призори, когато водата в трюма достигна два метра и седемдесет сантиметра и помпите отказаха, се даде заповед за напускане на кораба. Последвалата неразбория обаче бързо задуши в прегръдката си безупречния план. Качваха се кой където свари, мятаха нехайно кой каквото хване, изпозабравиха и изтърваха в морето сума ти храна. Салът трябваше да побере сто и петдесет души: сто и двайсет войници с техните офицери, двайсет и девет моряци и пътници, както и една жена. Но още щом се качиха петдесетина, салът, дълъг двайсет и широк седем метра, потъна три-четири педи под водата. Изхвърлиха натоварените бурета с брашно и той изплува; но щом и останалият народ се качи, пак се скри под водата. Когато пое и последния човек, салът бе вече хлътнал на метър под повърхността, при това така претъпкан, че нямаше къде игла да падне. Хората и отпред, и отзад бяха във вода до кръста. Вълните блъскаха в телата им изхвърлените бурета с брашно; чувалът сухар, който им метнаха от кораба, моментално стана на каша.

Според предварителния план един от морските офицери трябваше да поеме командването на сала, но този офицер отказа да се подчини. В седем сутринта дадоха сигнал за отплаване и малката флотилия се отдалечи от изоставената фрегата. Седемнайсет души не пожелаха да я напуснат или се бяха изпокрили някъде, тъй че останаха да срещнат смъртта си на борда.

Четири лодки, подредени една зад друга, теглеха сала, предвождани от малък пинас, който мереше дълбочината. Щом лодките застанаха в права линия, от сала екнаха викове „Vive le roi!“ и се развя бяло знаме, вързано за щика на един мускет. Но тъкмо в този час на върховна надежда и упование за множеството на сала, към морските ветрове се прибави и повеят на егоизма. Дали поради себичност или неумелост, поради лош късмет или привидна необходимост, но онези в лодките съвсем скоро се освободиха от въжетата.

Когато го изоставиха, салът се намираше едва на две левги от фрегатата. Хората имаха вино, малко бренди, вода и по няколко залъка разкашкан сухар. Не разполагаха нито с компас, нито с морска карта. Без весла и рул нямаше как да направляват сала, нито пък да обуздават онези, които непрестанно се блъскаха един о друг, заливани от вълните. Бурята, извила се първата нощ, яростно залюшка сала; крясъците на хората се смесваха с грохота на талазите. Някои вързаха въжета за гредите и се вкопчиха в тях; стихията ги мяташе безмилостно. Призори въздухът се раздираше от жални вопли и неизпълними обети засипваха небесата. Всички се готвеха за неизбежната смърт. Невъзможно бе тази първа нощ да се вмести в човешка представа, която да не бледнее пред истината.

На следващия ден морето се укроти и у мнозина припламна надежда. При все това две момчета и един пекар, убедени, че не ще избегнат смъртта, казаха последно сбогом на останалите и доброволно се хвърлиха в прегръдката на морето. Същия този ден се появиха миражите. Някои съзираха суша на хоризонта, други — спасителни кораби и когато измамните им надежди се разбиваха в скалите, те потъваха в още по-дълбоко униние.

Втората нощ бе по-чудовищна от първата. Вълните се издигаха като планини и всеки миг заплашваха да преобърнат сала. Скупчените около ниската мачта офицери разпореждаха на войнството от единия до другия край да дава отпор на беса на бурята. Неколцина мъже, очакващи скорошната гибел, отвориха бъчва вино, за да облекчат последните си часове, омаломощавайки силата на разума; и успяха, само че в един момент солената вода, нахлула през отвора на бъчвата, съсипа виното. Дваж по-вбесени, тези побъркани мъже си наумиха да докарат всеобщо крушение и с тази цел се спуснаха да режат въжетата, които скрепяваха сала. Обуздаването на размирниците прерасна в люта битка сред вълните и мрака на нощта. Най-сетне редът бе възстановен и в продължение на цял час на злощастния морски съд цареше спокойствие. В полунощ войниците отново се разбунтуваха и нападнаха висшестоящите с ножове и саби; онези без оръжие бяха дотолкова загубили разсъдъка си, че се нахвърлиха на офицерите със зъби и нокти, които оставиха безброй кървящи рани. Един друг взеха да се блъскат в морето, да си трошат кокалите, да се колят; две бъчви вино и последните глътки вода изчезнаха сред вълните. Докато усмирят злодеите, салът се покри с трупове.

По време на първия бунт един матрос на име Доминик, който се бе присъединил към метежниците, бе запокитен в морето. Като чу жалните викове на коварния си подчинен, боцманът скочи във водата, сграбчи изменника за перчема и успя да го завлече на сала. На главата на Доминик зееше рана от саблен удар. Превързаха го в мрака и клетникът се върна към живота. Но едва съвзел се, този кръгъл неблагодарник пак се присъедини към бунтовниците, които се надигнаха повторно. Този път матросът срещна по-зла участ и далеч по-малко съчувствие; и загина същата нощ.

Оцелелите нещастници взеха да изпадат в делириум. Едни скачаха в морето; други лежаха ни живи, ни умрели; някои жалки отрепки се нахвърлиха на събратята си с голи саби, настоявайки да получат „птиче крилце“. Боцманът, чиято храброст бе спасила Доминик, тъкмо се видя да кръстосва дивните поля на Италия, когато един от офицерите му каза: „Не съм забравил, че лодките ни изоставиха, не се бой. Току-що писах на губернатора и до няколко часа ще бъдем спасени.“ Блажено отпуснат в своя делириум, боцманът отвърна следното: „Имаш ли пощенски гълъб да му достави тъй бързо молбата ти?“

Шейсетимата оцелели на сала разполагаха само с една бъчва вино и нищо друго. Събраха петлици от войнишките униформи и ги направиха на кукички за ловене на риба и така закривиха един щик, че да може да закачи дори акула. Когато обаче се появи акула, тя захапа щика и със свирепо извиване на челюстите си го изправи наново, след което отплува.

За да удължат окаяното си съществуване, се наложи да прибегнат до крайности. Някои от оцелелите се нахвърлиха на труповете и си отрязаха парчета месо, които мигом погълнаха. Повечето офицери отказаха да ядат човешка плът, макар че един от тях предложи да я изсушат, та да е по-вкусна. Имаше такива, които се помъчиха да дъвчат портупеи и патрондаши, както и кожените обшивки на шапките си, но не успяха да залъжат глада. Един моряк понечи да погълне собствените си екскременти, но не му се удаде.

Третият ден бе тих и слънчев. Опитаха се да поспят, ала кошмарите само подсилиха ужасните страдания, причинени от глада и жаждата. Салът, който сега носеше по-малко от половината първоначален жив товар, бе поизплувал — една неочаквана облага от среднощните бунтове. Въпреки олекването хората газеха във вода до колене и можеха да спят само прави, притиснати плътно един до друг. На четвъртата сутрин разбраха, че през нощта са умрели десетина техни събратя; дариха телата на океана, като си запазиха само едно за утоляване на глада. Към четири следобед ято летящи риби прехвръкна над сала и много от тях се заклещиха в процепите и издатините. Вечерта изчистиха рибата, ала бяха тъй изгладнели, а порциите тъй нищожни, че мнозина си доядоха с месото на трупа, което, отделено от костите и почистено от жилите, не им се стори противно както преди. Дори офицерите го опитаха, поднесено в такъв вид.

От този ден насетне всички се научиха да ядат човешка плът. Следващата нощ щеше да им осигури нови запаси. Няколко испанци, италианци и негри, запазили неутралитет при предишните бунтове, подготвяха заговор да удавят офицерите и да избягат на брега — който според тях беше съвсем наблизо, — задигайки скъпоценностите и парите, които се съхраняваха в една торба, окачена на мачтата. И отново се разрази ужасна битка, която окървави водите над злощастния сап. Когато този трети бунт най-сетне бе потушен, не бяха оцелели повече от трийсетина души и гредите изплуваха още по-нагоре. Едва ли имаше човек без рани, неспирно обливани от солената вода. Писъците бяха пронизителни.

На седмия ден двама войници се скриха зад последната пълна бъчва, пробиха дупка в дървото и засмукаха виното през сламка. Щом откриха двамата нарушители, мигом ги запратиха в морето съгласно въведените по необходимост закони.

Настана часът за най-трудното решение. При преброяването се оказа, че са вече двайсет и седем. Петнайсетина можеха да издържат още няколко дни, но шансовете за оцеляване на останалите, които бяха тежко ранени, а повечето и в делириум, бяха нищожни. Ала за времето, додето ги споходи смъртта, те щяха да продължат да хабят ограничените запаси. Изчислено бе, че виното, което можеха да си поделят, е всичко на всичко трийсет-четирийсет бутилки. Да оставят тежкоранените на половин дажба бе все едно да ги подложат на мъчителна смърт. И тъй, след спорове, пропити с убийствено отчаяние, петнайсетте здрави взеха решение, че болните им побратими трябва да бъдат удавени за благото на всички тях, които имаха шанс да оцелеят. Трима моряци и един войник, претръпнали от постоянната гледка на смъртта, извършиха тези гнусни, но наложителни екзекуции. Здравите бяха отделени от нездравите, както чистите от нечистите.

След това свирепо жертвоприношение последните петнайсет корабокрушенци изхвърлиха в морето всичкото си оръжие, като си запазиха само една сабя, ако се наложи да срежат въже или дърво. Оставаше им препитание за шест дни, през които да чакат смъртта.

И тогава се случи нещо, което всеки изтълкува посвоему. Една бяла пеперуда — от вид, разпространен във Франция — запърха над главите им и кацна на платното. На някои, подивели от глад, дори тя им се стори примамлива хапка. Други възприеха пъргавостта на гостенката като насмешка над самите тях, проснати изнурено и неподвижно под нея. А пък за трети тази най-обикновена пеперуда бе знак свише — небесен вестител, бял като Ноевия гълъб. Дори скептично настроените, които отказаха да съзрат в нея Божия промисъл, си казваха, макар и с плаха надежда, че пеперудите прелитат на кратки разстояния от сушата.

Ала суша така и не се появи. Свирепа жажда ги изгаряше под палещото слънце и накрая започнаха да разквасват устни със собствената си урина. Отпиваха от тенекиени канчета, които първо потапяха в морето, та пикочта им да се изстуди по-скоро. Току открадваха нечие канче и после пак го връщаха на притежателя му, но вече пресушено. Един само не можа да се насили да пие урина, колкото и да бе жаден. Сред тях имаше и лекар, който отбеляза, че урината на някои била по-пивка, отколкото на други. После добави, че непосредствената полза от поглъщането на урина била, че много скоро отново се отделя такава.

Един армейски офицер откри лимон, който възнамеряваше да запази само за себе си; разпалените молби обаче му внушиха колко е опасно да проявяваш егоизъм. Намериха и трийсет скилидки чесън, които отново ги настроиха един срещу друг; ако не бяха изхвърлили всичкото оръжие освен една сабя, пак щеше да се лее кръв. Имаше две стъкленици, пълни със спиртен разтвор, предназначен за промивка на зъби; една-две капки от този алкохол, неохотно предоставен им от притежателя му, предизвикваха приятен гъдел по езика, който, макар и за кратко, притъпяваше жаждата. Смученето на късчета олово поразхлаждаше устата. Едно шишенце, което някога бе съдържало розова есенция, минаваше от ръка на ръка; те вдъхваха оскъдните пари и ароматът, задържал се в него, им действаше успокояващо.

На десетия ден неколцина, току-що получили дажбата си вино, замислиха да се опият и да свършат със себе си; наложиха се дълги увещания, додето ги разколебаят. Около сала закръжиха акули и някои войници, съвсем обезумели, скочиха да се къпят пред очите на огромните риби. Разчитайки, че брегът не може да е много далече, осмина си стъкмиха по-малък сал, с който да се спасят. Сковаха го от няколко трупи, с ниска мачта и хамак за платно; но неустойчивостта му при изпитанията на вода доказа безразсъдността на начинанието им, така че го изоставиха.

На тринайсетия ден от тяхното изпитание слънцето се извиси на безоблачно небе. Петнайсетте клетници вече бяха изрекли молитвите си към Всевишния и си бяха раздали винената дажба, когато един пехотен капитан вдигна очи към хоризонта и съгледа кораб, за чиято поява извести с възклицания. Всички те благодариха на Бога и изпаднаха в неистова радост. Изправиха обръчи от бъчвите за вино, на които завързаха носни кърпи. Един от тях се покатери на върха на мачтата и развя тези знаменца. Бяха се втренчили в хоризонта и се мъчеха да отгатнат накъде плава корабът. Някои считаха, че приближава с всяка минута; други твърдяха, че се движи в обратната посока. Половин час висяха разпънати между надеждата и страха. Сетне корабът изчезна.

От радостната възбуда се хвърлиха в безбрежното отчаяние; завидяха на онези, чиято участ бе отредила да умрат преди тях. После, търсейки утеха в съня, си опънаха навес от парче плат и легнаха на сянка. Решиха да опишат преживелиците си, всички да се подпишат отдолу и да приковат този разказ за върха на мачтата с надеждата да стигне до семействата им и до Негово величество.

Бяха прекарали два часа в най-мъчителни размишления, когато старшият артилерист, решил да се придвижи към предната част на сала, излезе изпод навеса и съзря „Аргус“ на половин левга разстояние, издул платна и полетял към тях. Дъхът му спря. „Спасени сме! — извика той, прострял ръце. — Вижте бригантината насреща!“ Всички заликуваха. Дори ранените успяха да прилазят до задния край на сала, за да виждат по-добре как избавителите приближават. Запрегръщаха се един друг, а радостта им стана дваж по-силна, когато разбраха, че дължат спасението си на французи. Развяваха кърпи и благодаряха на Провидението.

„Аргус“ сви платна и застана от дясната им страна, на половин пистолетен изстрел разстояние. Петнайсетте оцелели, най-здравият от които едва ли би издържал още два дни на сала, бяха качени на борда. Полагайки всячески грижи, капитанът и екипажът на бригантината разпалиха у тях мъждукащия пламък на живота. Двама от корабокрушенците, по-късно описали своите изпитания, стигнаха до заключението, че са били спасени по чудо — пръстът Божий се виждал и с просто око.

Плаването на фрегатата бе започнало с една поличба и бе завършило с ехо. Когато злополучният сал, вързан за лодките, потегли към брега, на борда на пробитото корито останаха седемнайсет души. Изоставени по своя воля, те тутакси затършуваха из кораба, търсейки онова, което заминаващите не бяха взели и морето не бе погълнало. Намериха сухар, вино, бренди и бекон, с които можеха да преживеят някой и друг ден. В началото владееше спокойствие, тъй като другарите им бяха обещали да се върнат за тях. Но след като изминаха четирийсет и два дни без знак за избавление, дванайсет от седемнайсетте твърдо решиха да се доберат до сушата. С тази цел сковаха втори сал от дъските на фрегатата, които стегнаха със здрави въжета. Качиха се на него, но също като предшествениците си нямаха весла и навигационни уреди и разполагаха единствено с просто платно. Взеха със себе си малко провизии и трохи съхранена надежда. Много дни по-късно някакви маври, живеещи на бреговете на Сахара, поданици на султан Заид, откриха останки от техния сал и известиха за това в Атар. Решиха, че хората на втория сал несъмнено са станали плячка на онези морски чудовища, които често се срещат край бреговете на Африка.

А накрая, може би като насмешка, прозвуча ехото на ехото. На борда на фрегатата бяха останали петима. Няколко дни след отплаването на втория сал един моряк, непожелал да се качи на него, също направи опит да достигне брега. Поради невъзможност да си скове трети сал, той отплава върху кокоши кафез. Нищо чудно това да бе същият онзи кафез, върху който мосю Моде бе изчислил колко пагубен е курсът на фрегатата в онази ранна утрин, когато се удариха в рифа. Кафезът обаче потъна и морякът се удави, когато бе едва на половин кабелт разстояние от „Медуза“.