Джулиан Барнс
История на света в 10½ глави (13)

9.
Проектът „Арарат“

Следобедът е хубав, а вие карате по крайбрежието на Северна Каролина — тук брегът на Атлантическия океан репетира за Флорида Кийс. Прекосявате Къритък Саунд от Пойнт Харбър към Андерсън, после поемате на юг по 158 магистрала и скоро стигате до Кити Хоук. Отвъд дюните ще видите Националния мемориал на братята Райт, но него може да го пропуснете, той не е най-запомнящото се нещо в градчето. Не, от него ще запомните ето това: отдясно на пътя, от западната му страна, с нос към океана стои Ноев ковчег. Голям колкото плевня, с дървен, боядисан в кафяво корпус. Когато обърнете заинтригувано глава, ще осъзнаете, че става въпрос за църква. Там, където обикновено е изписано името на кораба и евентуално пристанището, където е регистриран, ще прочетете неговата функция: ЦЕНТЪР ЗА БОГОСЛУЖЕНИЕ. Предупредили са ви, че в двете Каролини трябва да очаквате какви ли не религиозни чудатости, така че видяното ви прилича на фундаменталистка приумица, доста забавна в известен смисъл, но все пак не, не спирате.

В седем вечерта се качвате на ферибота от нос Хатерас до остров Окракоук. Голям студ е, пролетта едва е настъпила, чувствате се премръзнал и изгубен в тъмнината, сред черните води, а Голямата мечка виси наопаки сред блестящото небе, взето под наем от Юнивърсъл Пикчърс. Фериботът също се чувства несигурен и огромните му светлини прорязват вълните на двайсет метра пред носа; шумно, но не особено уверено той се провира между маркиращите светлини — червени, зелени и бели. Едва сега, когато излезете на палубата и дъхът ви замръзне, си спомняте за онова копие на Ноевия ковчег. Разбира се, то е там с определена цел и ако се бяхте позамислили, вместо само весело да повдигнете крак от педала на газта, можехте да усетите смисъла му. Стигнахте до мястото, откъдето Човекът за пръв път овладя въздуха, но ето че ви припомниха за по-древните и по-съдбоносни времена, когато Човекът за пръв път е овладял моретата.

Ноевият ковчег не бе още издигнат там през 1943 г., когато Спайк Тиглър, който едва от година-две носеше дълги панталонки, отишъл в Кити Хоук с баща си. Помните ли го Спайк Тиглър? Човекът, който хвърли футболна топка на луната. Онзи, дето метна топката на луната, ей богу! Точно така. Най-дългият пас в историята на националната футболна лига, четиристотин метра право в изригналите ръце на един вулканичен кратер. Тъчдаун! Това изкрещя той, а думите му отекнаха до нас тук долу, на земята. Тъчдаун Тиглър, така го наричаше проточилото врат човечество поне едно-две лета. Тъчдаун Тиглър, човекът, който скри футболна топка в капсулата си. (Как е успял?) Спомняте ли си, че когато го попитаха защо го е направил, той каза с напълно сериозна физиономия: „Винаги съм искал да се пробвам при Редскинс. Надявам се, че са гледали.“ Не само го били гледали, ами после следили и пресконференцията му и му писали, и го помолили да им даде топката срещу сума, която и днес би изглеждала твърде прилична. Спайк обаче я беше оставил в онзи пепелив кратер — в случай, че някой защитник от Марс или Венера мине оттам.

Тъчдаун Тиглър: така го бяха нарекли на плаката, опънат над централната улица в Уейдсвил, Северна Каролина — малко градче с една банка и бензиностанция, която трябва да служи и като бар, за да има поне минимална печалба. УЕЙДСВИЛ ГОРДО ПОСРЕЩА НАЙ-ДОСТОЙНИЯ СИ СИН ТЪЧДАУН ТИГЛЪР. Всички излязоха навън през онова горещо утро на 1971-ва, докато Тиглър се возеше в лимузина на филмова звезда със свален гюрук. Дори Мери-Бет, която двайсет години по-рано бе позволила на Спайк известни волности, коствали й една-две тревожни седмици, и която рядко казваше добра дума за него, докато той не бе избран в екипажа на „Аполо“, излезе на улицата и напомни на хората около нея — тя вече им бе опреснила паметта един-два пъти, — че навремето тя и Спайк са били, хм… много близки. Още тогава знаех, че ще стигне далеч, твърдеше тя. Колко далеч го остави да стигне, Мери-Бет, попита една от по-остроумните млади женички в града, а Мери-Бет се усмихна блажено като Богородица в книжка за оцветяване, тъй като знаеше, че и в двата случая реномето й може само да се вдигне.

Междувременно Тъчдаун Тиглър стигна до края на главната улица и зави до фризьорския салон с табелка „Не се коси“, където можеха да се погрижат и за пудела ви, ако го занесете отзад; и докато оркестърът неспирно свиреше „И толкоз прекрасно е, знай/ да се върнеш във родния край…“, Спайк Тиглър бе поздравен три пъти от едната страна на улицата и три пъти от другата. Кабриолетът се движеше бавно, защото след първата триумфална обиколка Спайк се бе изправил, за да го видят всички, а всеки път, когато лимузината пъплеше покрай бара бензиностанция, собственикът Бък Вайнхарт се провикваше: „Или я карай, или я дой!“ — в чест на някогашния навик на Спайк да обижда с тези думи бавните шофьори, когато двамата с Бък обръщаха градчето с главата надолу. Шест пъти Бък се провикна: „Хей, Спайк, или я карай, или я дой!“, а Спайк, набит и тъмнокос, му кимваше приятелски.

По-късно на обяда в ресторант „Уейдсвил“ (който навремето му се бе струвал луксозен, но сега му приличаше на погребално бюро) завърналият се герой, който изглеждаше непознат с късо подстриганата си коса и градския костюм, придаващ му вид на кандидат-президент, произнесе реч за това колко е важно винаги да помниш откъде си тръгнал, а присъстващите оцениха думите му по достойнство. Един от тях дори предложи в чест на достойния си гражданин, стъпил на Луната, Уейдсвил да бъде преименуван на Лунсвил — идея, която бе обсъждана няколко седмици, а после тихо замря, отчасти заради възраженията на старата Джеси Уейд, последната жива внучка на Рубен Уейд — човека, който в началото на века бе решил, че това място е добро за отглеждане на тикви. Тиквите не ги биваше особено, но това не беше причина да се обижда паметта на основателя.

Спайк Тиглър невинаги беше толкова популярен в Уейдсвил, колкото през 1971-ва; навремето не само майката на Мери-Бет го смяташе за беснотия и съжаляваше, че войната свърши твърде бързо и младият Тиглър не бе изпратен на изток, за да се бие с японците, вместо с половината град. Той беше на петнайсет, когато падна бомбата над Хирошима — едно събитие, което дори и майката на Мери-Бет не одобряваше по чисто логични причини; но Спайк не се размина с войната и след време бе изпратен да лети на F-86 над река Ялу. Двайсет и осем мисии и два свалени МиГ-15. Достатъчен повод за почести в Уейдсвил, макар Тиглър да не се завърна тогава, а доста по-късно. Както самият той щеше да изтъкне по време на първото събиране на дарения в ресторант „Лунен прах“ (дори Джеси Уейд одобри смяната на името), животът на човека, на всеки човек, се движи между бягството и завръщането. Бягство и завръщане, бягство и завръщане, като отливите и приливите в пролива Албъмарл и по река Паскуотанк край Елизабет Сити. Всички тръгваме с отлива и се връщаме с прилива. Някои от публиката дори не бяха напускали Уейдсвил през по-голямата част от живота си, така че не можеха да изкажат мнение, а по-късно Джеф Клейтън отбеляза, че когато предишната година минал през Файетвил и Форт Браг, за да посети Световната голф зала на славата в Пайнхърст и се върнал навреме за полагаемата му се бира при Алма, пътуването съвсем не му приличало на прилива в река Паскуотанк; но пък какво разбираше Джеф Клейтън. Всички се съгласиха, че на Спайк може да се вярва, защото той бе ходил не само по света, а и — както чудесно го каза Джеси Уейд — извън света.

Спайк Тиглър свърза отправната точка от цикъла на бягството и завръщането с деня, в който баща му го бе завел в Кити Хоук, дълго преди макетът на Ноевия ковчег да бъде превърнат в център за богослужение. По това време там бяха само равната писта, равното небе и след тях, от другата страна на пустия път, по който едва присветваше по някой далечен камион, равните дюни и тихо шумящото море. Докато другите деца се заплесваха по червилото и джаза на бъбривите градове, Спайк бе запленен от спокойната простота на земята, морето и небето в Кити Хоук. Поне така твърдеше по време на друга вечеря за набиране на средства и хората му повярваха, макар нито Мери-Бет, нито Бък Вайнхарт да го бяха чували да говори така навремето.

Хората в родния град на Спайк Тиглър бяха убедени демократи и още по-убедени баптисти. В неделята след пътуването до Кити Хоук Спайк изрази твърде неуважителен ентусиазъм към братята Райт пред Църквата на светената вода и Джеси Уейд каза на тринайсетгодишното момче, че ако Бог е искал хората да летят, е щял да им даде криле. „Но Бог иска да караме кола, нали?“, отвърна младият Спайк с малко неучтива бързина и посочи лъснатия пакард, с който възрастната дама бе изминала разстоянието от двеста метра до църквата. При което бащата на Спайк му напомни, че да не беше неделя, би било съвсем богоугодно да зашлеви на сина си един шамар. Тъкмо този разговор помнеха жителите на Уейдсвил от пътуването на Спайк до Кити Хоук някъде през 1943 г., а не приказките за земя, вълни и небе.

Минаха няколко години, бомбата в Хирошима падна твърде рано според майката на Мери-Бет, а Спайк откри, че макар Бог да не му бе дал кола, баща му от време на време бе склонен да му заема своята. В топлите вечери той и Бък Вайнхарт се забавляваха, като избираха някой бавен автомобил по второкласен път и пъплеха след него, докато решетката на радиатора им едва не застържеше багажника му. После, докато го задминаваха, двамата крещяха в един глас: „Или я карай, или я дой!“ В същата тази кола и горе-долу по същото време Спайк каза на Мери-Бет с ококорени от нетърпение очи: „Ако Бог не искаше да го използваме, би ли ни надарил с него?“ — реплика, която забави постигането на желанието му с няколко седмици, тъй като Мери-Бет бе по-религиозна от младия Спайк, а и без това този метод на ухажване не беше от най-убедителните. Няколко седмици по-късно обаче Спайк седеше на задната седалка и мълвеше: „Наистина мисля, че не мога да живея без теб, Мери-Бет“, и това явно свърши работа.

Скоро след това Спайк замина; чуха, че летял на „F-86 Сейбър“ в Корея и пречел на комунистическите МиГ-ове да прелетят над река Ялу. Дотам го бяха отвели низ от събития и емоции, невинаги логически свързани, тъй че ако Спайк трябваше да разкаже живота си в комикси, в първото каре щеше да нарисува себе си как стои на дюните в Кити Хоук и гледа към морето; във второто — как стисва гърдите на Мери-Бет, без тя да го отблъсне, и си мисли „Бог няма да ме убие за това, не може да го направи“; после как двамата с Бък карат привечер и чакат първите звезди да изгреят. Любовта към машините също оказа влияние, разбира се, както и патриотизмът и чувството, че изглежда много добре в синята си униформа; и все пак в известен смисъл най-старите му спомени бяха най-ясни. Това искаше да каже Спайк, когато на вечерята за набиране на средства през 1975-а за пръв път заговори как животът ти се връща там, откъдето е започнал. Все пак той постъпи благоразумно, като не навлезе в подробности, иначе за нищо на света не би получил дарение от Мери-Бет.

Когато Спайк напусна Уейдсвил, той остави зад себе си не само колата на баща си и недоволната Мери-Бет, а и вярата си. Макар че прилежно попълни „баптист“ във всички военни формуляри, той не мислеше за Божиите заповеди, нито за небесната благодат, нито за спасението — дори и през мрачните дни, когато един от колегите му летци — не, един от приятелите му — беше свален. Да загубиш приятел е едно, а да бръщолевиш за Бога — съвсем друго. Спайк беше пилот, човек на науката, инженер. Може и да признаваше Бог на хартия, също както отдаваше почести на по-старшите офицери в базата, но усещаше себе си най-истински, най-близък до момчето, което бе стигнало от взетата на заем кола до ревящия в небето изтребител, тогава, когато се издигнеше високо и разпереше сребърните си криле над река Ялу. Тъкмо тогава се чувстваше най-силен и най-самотен. Това беше животът и в тези мигове той не разчиташе на никой друг, освен на самия себе си. На носа на своя самолет Спайк бе изписал лозунга „Или ще ги караме, или ще ги доим!“ като предупреждение към всеки МиГ, имал нещастието да се озове прекалено близко до лейтенант Тиглър.

След войната в Корея той се прехвърли в школата за летци изпитатели в Патуксънт Ривър, Мериланд. Когато руснаците изстреляха първия си спътник и проект „Меркурий“ бе разработен, Спайк се записа за участие, макар нещо в него — а и немалка част от колегите му — да настояваше, че за първите полети могат да използват и опитни шимпанзета — по дяволите, те точно това и правеха! От теб се искаше само да се возиш в ракетата; ти си багаж, от който стърчат жици, парче месо за научно изследване. Спайк не бе много разочарован, когато не го избраха в първата седморка, но все пак съжаляваше; следващия път отново предложи услугите си и го приеха. Статията и снимката му на първа страница на „Файетвил Обзървър“ накараха Мери-Бет да му прости и да му пише; но тъй като жена му Бети изживяваше период на ревнивост, Спайк се престори, че е забравил момичето от Уейдсвил, и не отговори на писмото й.

През лятото на 1974-та Спайк Тиглър стъпи на луната и хвърли футболна топка на четиристотин метра. Тъчдаун! Това стана през трийсетминутния период, в който не им бяха определени никакви задачи и двамата астронавти можеха да правят всичко, което им се стореше интересно. Е, Спайк открай време искаше да знае колко надалеч може да се хвърли футболна топка в този разреден въздух, а сега вече разбра. Тъчдаун! Гласът от контролната зала нямаше нищо против, нито пък другият астронавт Бъд Стомовиц възрази, когато Спайк каза, че ще иде да си вземе топката. Заподскача през мъртвия пейзаж като оплетен в тръбички заек. Луната му се стори груба и неугледна, а прахът, който се вдигаше под стъпките му и после бавно се слягаше, приличаше на пясък от някой мръсен плаж. Топката му лежеше до малко кратерче. Спайк я ритна лекичко в сухата вдлъбнатина, а после се обърна, за да погледне разстоянието, което бе изминал. Луноходът едва се виждаше — мъничка и крехка като паяче играчка с бръмчаща батерия. Спайк не обичаше да разсъждава по време на мисия — във всеки случай работната програма беше съставена така, че не предполагаше време за мислене, — но все пак отбеляза, че той и Бъд (плюс Майк, който още кръжеше над тях в командния модул) бяха стигнали възможно най-далеч от останалата част на човешкия род. Вчера наблюдаваха как изгрява луната и въпреки шегичките гледката беше тъй възхитителна, че сърцето ти се преобръщаше. А сега, на това място, Спайк чувстваше, че е стигнал до ръба на нещата. Изминеше ли още десет метра, можеше просто да падне от крилото на света и да се сгромоляса презглава в дълбините на космоса. Макар да знаеше, че е физически невъзможно това да се случи, Спайк Тиглър се чувстваше именно така.

Точно в този миг един глас му каза: „Открий Ноевия ковчег.“

— Не те разбрах — отвърна той, като си мислеше, че е Бъд.

— Нищо не съм казал. — Този път беше гласът на Бъд. Спайк го позна, пък и думите долитаха през слушалките както обикновено. Другият глас сякаш идваше направо, все едно бе около него, вътре в него, близо до него, силен, но задушевен.

Спайк измина десетина метра обратно към лунохода, когато гласът повтори заповедта си: „Открий Ноевия ковчег.“ Спайк продължи да подскача леко по лунната повърхност, като се чудеше дали някой не си прави шега с него. Никой обаче не би могъл да сложи касетофонче в шлема на скафандъра му — нямаше място, той би забелязал, от базата не биха разрешили. С такъв номер можеш да побъркаш някого, а макар някои от колегите му астронавти да имаха странно чувство за хумор, все пак се ограничаваха с неща като това да издълбаят парченце от пъпешовия ти резен, да сипят горчица в дупката и да върнат парченцето. Нищо сериозно като това тук.

„Ще го откриеш в планината Арарат в Турция — продължи гласът. — Намери го, Спайк.“

Повечето физически реакции на Спайк се следяха с електроди и той предположи, че когато в базата прегледат тази част от мисията му, ще видят как в този момент иглите са заподскачали лудо по кардиограмата му. В такъв случай той не би се посвенил да измисли някакво обяснение. За момента просто искаше да помисли върху думите, които беше чул, и да разбере какво могат да означават те. Затова, когато се върна в лунохода, Спайк каза, че е чул някакъв шум в приемника си, и отново стана нормален астронавт, тоест летец изпитател, превърнат в шимпанзе, превърнат в национален герой, превърнат в каскадьор, потенциален конгресмен или бъдещ почетен член на управителния съвет на дузина корпорации. Той не бе първият човек, стъпил на луната, но никога нямаше да има толкова астронавти, че хората да спрат да се дивят, да му се радват и да го награждават. Спайк Тиглър знаеше част от предимствата, а Бети — много повече; това ги бе предпазило от развод на няколко пъти. Той смяташе, че се е оженил за високо атлетично момиче с хубава фигура, което четеше „Радостта от готвенето“ по време на медения им месец и премълчаваше страховете си, когато той се връщаше късно в базата; Бети обаче се оказа много по-запозната от него с репродуктивните свойства на долара. „От теб летенето, от мен мисленето“, казваше му от време на време тя, което звучеше като шега, или поне и двамата гледаха да се преструват, че е само шега. Затова Спайк Тиглър се върна към мисията си и изпълни работната си програма, без никой да заподозре, че нещо се е променило, че всичко се е променило.

След приземяването дойде личният поздрав от Белия дом, после медицинският преглед, отчетът, първият телефонен разговор с Бети, първата нощ с Бети след кацането… и славата. В пулсиращите градове, към които винаги се бе отнасял с недоверие — надменния Вашингтон, циничния Ню Йорк и побъркания Сан Франциско, — Спайк Тиглър беше много известен; а в Северна Каролина беше адски известен. Главата му бе окичена със серпентини като спагети; дясната му ръка разбра колко изтощителни са поздравите; той бе целуван, прегръщан, потупван — къде по-леко, къде по-силно. Малки момченца бъркаха в джоба на жилетката му и безсрамно си просеха лунен прах. Преди всичко хората просто искаха да бъдат край него за няколко мига, да вдишат издишания от него въздух, да се дивят на човека от космоса, който в същото време беше от съседния окръг. След няколко месеца всенародно глезене щатските власти в Северна Каролина, изпълнени с гордост и известно собственическо чувство към своето момче, обявиха, че ще го наградят с медал на специална церемония. Всички се съгласиха, че няма по-подходящо място от Кити Хоук, на равната земя под равното небе.

През онзи следобед бяха произнесени подходящи слова, но Спайк ги чуваше само донякъде; Бети беше с нов тоалет и дори с капела и се нуждаеше от уверения, че изглежда страхотно, което си беше така, но тя не го вярваше. На врата му бе окачен голям златен медал с Кити Хоук от едната страна и капсулата на „Аполо“ от другата; ръката на Спайк беше смилана още няколко десетки пъти; през цялото време, докато се усмихваше и кимаше учтиво, той си мислеше за онзи миг на луната, в който бе чул гласа.

В губернаторската лимузина разговорът бе сърдечен, да не кажем ласкателен, а Бети изглеждаше толкова добре, че Спайк искаше да й го каже, но се притесняваше от губернатора и жена му. Говориха си както обикновено за гравитацията, за подскачането по луната, за изгряващата земя и „кажи де, как ходехте по нужда“, когато внезапно, тъкмо пред Кити Хоук, Спайк видя Ноевия ковчег до пътя. Изглеждаше огромен, с издигнати нос и кърма и дървен корпус. Губернаторът любезно проследи погледа на Спайк, който се завъртя на 180 градуса, а после отвърна на неизказания му въпрос:

— Някаква църква — каза той. — Скоро я вдигнаха. Сигурно е пълна с животни. — Губернаторът се разсмя, а Бети внимателно се присъедини към него.

— Вярвате ли в Бог? — попита го внезапно Спайк.

— Щях ли да съм губернатор на Северна Каролина, ако не вярвах? — долетя веселият отговор.

— Не, питам вярвате ли в Бог — повтори Тиглър с прямота, която лесно би могла да бъде разтълкувана като нещо нежелано.

— Моля те, скъпи — укори го тихо Бети.

— Мисля, че почти стигнахме — каза съпругата на губернатора, като оправи с бялата си ръкавица едно плисе на роклята си.

Вечерта в хотелската стая Бети отначало бе склонна към снизхождение. Сигурно напрежението му се отразява, помисли си, колкото и да е приятно. Дори и тя не би искала да се качва по трибуните и да разказва за петдесети път на хората какво е било и колко горда се чувства, дори и наистина да се чувства горда и наистина да иска да им го разкаже за петдесети път. Затова отначало тя се държа майчински, попита го дали не е уморен и се помъчи да получи някакво обяснение защо нито веднъж през целия скапан ден не е казал и дума за тоалета й, като че ли не знае, че тя се притеснява дали минзухарено жълтото й отива. Нищо обаче не се получи и затова Бети, която не можеше да заспи, без да обсъди нещата, попита мъжа си дали иска нещо за пиене и защо се е държал толкова странно точно преди церемонията и изтъкна, че ако го интересува нейното мнение, най-бързият начин да провали бъдещата си кариера, която се бяха разбрали да започне, е, като вземе да пита разни губернатори дали вярват в Бога.

— За кого се мислиш, Спайк?

— Животът ми се промени — отвърна той.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш нещо? — Бети по принцип беше ревнива и не можеше да не забележи колко писма получава един известен мъж от непознати жени, от всички бивши и потенциални Мери-Бетита по света.

— Да — отвърна той. — Човек се връща там, откъдето е започнал. Изминах 240 000 мили, за да видя луната, а се оказа, че земята е по-интересна за гледане.

— Наистина имаш нужда от нещо за пиене. — Тя спря на половината път до хладилния бар, но Спайк нито каза нещо, нито помръдна, нито направи някакъв жест. — Дявол да го вземе, аз също имам нужда да пийна нещо. — Тя седна до съпруга си с възкисел нектар в ръка и зачака.

— Когато бях малък, баща ми ме заведе в Кити Хоук. Бил съм на дванайсет-тринайсет години. Това ме направи летец. От онзи ден нататък исках да стана точно това.

— Знам, миличко. — Тя взе ръката му.

— Записах се във флота. Бях добър летец. Прехвърлиха ме в Пакс Ривър. Кандидатствах за проект „Меркурий“. Отначало не ме приеха, но аз не се отказах и накрая ме одобриха. Включиха ме в проект „Аполо“. Преминах всички тренировки. Кацнах на луната…

— Знам, миличко.

— … и там… там… — продължи той, като стисна ръката на Бети и се приготви за пръв път да сподели с нея, — там Бог ми каза да открия Ноевия ковчег.

— Аха.

— Току-що бях хвърлил топката. Хвърлих топката, намерих я, ритнах я в едно кратерче и се чудех дали съм извън обсега на камерите и дали ще свирят фал, ако ме видят, когато Бог ми заговори. „Открий Ноевия ковчег.“ — Спайк погледна жена си. — Все едно ми каза: „Станал си голям мъж, стигнал си до луната, а какво правиш? Хвърляш футболни топки. Време е да оставиш детинщините“ — ето това ми каза Бог.

— Откъде си сигурен, че е бил Бог, скъпи?

Спайк не обърна внимание на въпроса.

— Не казах на никого. Знам, че не съм халюцинирал. Аз наистина го чух, но си мълчах. Може би не бях съвсем сигурен, може би исках да забравя. И какво стана? Точно в деня, когато отиваме в Кити Хоук, откъдето започна всичко, виждам проклетия Ноев ковчег. „Не забравяй какво ти казах“ — това е знакът, нали? Ясно като бял ден. Това е смисълът. „Иди си вземи медала, но не забравяй какво ти казах.“

Бети отпи глътка уиски.

— И какво смяташ да правиш, Спайк? — Обикновено, когато обсъждаха кариерата му, тя казваше „ние“, а не „ти“; този път обаче предпочете да използва единствено число.

— Не знам още. Още не знам.

Психиатърът от НАСА, с когото се консултира Бети, кимаше усърдно, сякаш да намекне, че тя трябва да му каже нещо далеч по-фрапиращо, преди той да хвърли писалката си и да признае, че на човека му хлопа дъската, че съпругът й е луд за връзване. След като спря да кима, той каза, че заедно с колегите си е предвиждал известни „адаптационни проблеми“ — в крайна сметка да идеш на луната и да видиш земята оттам сигурно те кара да се чувстваш като първия човек, застанал на главата си и видял света от долу на горе. Това можело да повлияе на „поведенческите ти структури“, а като се вземел предвид и стресът от полета, и огромната публичност на мисиите, не бивало да се учудваме на едно-две „измествания на реалността“ и нямало причини да смятаме, че ефектът от тях би бил сериозен или дълготраен.

— Не отговорихте на въпроса ми.

— Какъв въпрос? — Психиатърът не беше разбрал, че тя го е питала нещо.

— Дали моят съпруг… не знам какъв научен термин бихте използвали, докторе, дали моят съпруг е перко?

Психиатърът отново заклати глава, този път хоризонтално, а не вертикално, даде й примери за „дезориентация на възприятията“, прегледа формулярите на Спайк, на които съвсем ясно бе написано „баптист“, а на Бети й се стори, че психиатърът би бил по-учуден, ако Спайк не беше чул Бог да му говори на луната. Когато тя го попита дали Спайк е халюцинирал, той отвърна само: „А вие как мислите?“, което според Бети не помогна особено много на разговора. Всъщност изглеждаше, че тя е лудата, щом се съмнява в съпруга си. Тази среща доведе до две неща: първо, Бети си тръгна с чувството, че е предала съпруга си, вместо да му помогне; и второ, когато три месеца по-късно Спайк помоли да го освободят от космическата програма, никой не възрази особено силно на молбата му, стига всичко да станеше тихомълком, защото от доклада на психиатъра ставаше ясно, че Спайк е луд за връзване, стопроцентов перко с разхлопана дъска, и че при по-внимателно вглеждане може да се окаже, че според него луната е направена от синьо сирене. Затова го прехвърлиха на кротко място в отдела за връзки с медиите, после отново при летците изпитатели, но година след като бе подскачал в сивата пепел, Спайк Тиглър пак стана цивилен, а Бети се чудеше какво става, когато изтървеш на хляба мекото.

Щом Спайк обяви, че е запазил „Лунен прах“ за първото набиране на средства, Бети се зачуди дали не е най-добре да затвори „Радостта от готвенето“ и да поиска развод. Цяла година Спайк не бе направил нищо друго, освен че един ден излезе и си купи Библия. След това започна да се губи вечер, а жена му го откриваше на задната веранда. Светото писание бе разтворено на коленете му, а очите му бяха вдигнати към звездите. Приятелките й изразяваха уморително съчувствие: все пак сигурно не било лесно да се върнеш от там горе и да се адаптираш към ежедневието. Бети беше наясно, че славата на „Тъчдаун Тиглър“ щеше да се носи с години без всякакво усилие, а освен това тя можеше да разчита на подкрепа (защото „известност, последвана от побъркване“ не бе просто американско, а направо патриотично явление); и все пак тя се чувстваше измамена. Толкова години се бе жертвала за кариерата на Спайк, толкова години го следва при всяко назначение, без да имат истински дом, толкова време чакаше и се надяваше на голямата отплата… а после, когато часът удари и от машината започнаха да се сипят долари, какво правеше Спайк? Вместо да протегне шапка и да ги хване, той седи на задната веранда и зяпа звездите. Запознайте се със съпруга ми — онзи с Библията в скута, със скъсаните панталони и странния поглед. Не, никой не го е бил, той просто изтърва на хляба мекото.

Когато Бети попита Спайк какво да облече за първото събрание в „Лунен прах“, в гласа й имаше известен сарказъм; а когато той отвърна, че винаги е харесвал минзухарено жълтия тоалет, който си бе купила за връчването на медала в Кити Хоук, тя отново чу в себе си един глас (определено не Божи) да й шепне думата „развод“. Оказа се обаче, че той говори сериозно; преди да излязат, на два пъти повтори колко добре изглежда тя. Бети не можа да не забележи, че той се е променил. Напоследък винаги говореше сериозно и казваше само това, което мисли — нищо повече. Сякаш беше оставил шегите, закачките и щуротиите в онова кратерче при футболната топка (това беше тъп номер, като се замислиш, и тя трябваше да се усети по-рано). Спайк беше станал сериозен; беше станал скучен. Все още казваше, че я обича, и Бети му вярваше, макар понякога да се чудеше дали това е достатъчно за една жена. Но бе загубил живеца си. Ако това означаваше да изоставиш детинщините, според Бети последните си имаха добрите страни.

На първото събрание за набиране на средства ресторант „Лунен прах“ беше пълен. Там бяха почти всички съграждани на Спайк плюс няколко репортери и един фотограф. Бети се страхуваше от най-лошото. Представяше си заглавия като „БОГ МИ ГОВОРИ“, ТВЪРДИ БИВШ АСТРОНАВТ и ЛЕТЕЦЪТ ОТ УЕЙДСВИЛ — ЛУД ЗА ВРЪЗВАНЕ. Тя седеше нервно до съпруга си, докато местният свещеник го приветстваше с „добре дошъл“ в енорията, където бе израснал. Последваха ръкопляскания; Спайк взе нежно ръката й и не я пусна, докато не стана на крака, за да говори.

— Хубаво е да се завърнеш — каза Спайк и обходи с поглед залата, като кимаше на онези, които познаваше. — Знаете ли, че само преди един-два дни седях на задната си веранда, гледах звездите и си мислех за детството си в Уейдсвил. Трябва да съм бил на петнайсет-шестнайсет години и предполагам, много палав. Джеси Уейд, Бог да я прости, сигурно много от вас помнят Джеси, ми каза: „Млади човече, ако продължаваш така да крещиш и да тичаш, един ден просто ще излетиш.“ Баба Джеси явно е знаела това-онова, защото много години по-късно аз тъкмо това и направих, макар за жалост тя да не доживя да види, че пророчеството й се е сбъднало. Мир на душата й.

Бети беше страшно учудена. Спайк играеше номер. Мъжът й играеше на съгражданите си страхотен номер. Никога не бе говорил с толкова топлота за Уейдсвил, нито пък й бе разказвал историята за баба Уейд, а сега сипеше спомени и се подмазваше на тия хора. Разказа им куп истории за детството си, а после за живота на астронавта, нали затова бяха дошли, но не пропускаше да изтъкне, че без самите тях не би стигнал по-далеч от Файетвил, че именно те са го пратили на луната, а не онези умници с жици в ушите от базата на хиподрума. Освен това той говореше със старото си чувство за хумор, което Бети смяташе за изгубено. А после каза, че в живота на всеки човек се редуват бягство и завръщане, бягство и завръщане като покачването и спадането на река Паскуотанк (тъкмо тогава Джеф Клейтън си помисли, че не бе изпитал нищо подобно, когато ходи в Залата на славата) и обясни, че човек винаги се връща при хората и нещата, от които е тръгнал. Така както той бе напуснал Уейдсвил преди години, а сега отново бе тук; така както през цялото си детство редовно бе идвал в Църквата на светената вода, по-късно се бе отклонил от Божия път, но сега отново се бе върнал към него — нещо, което Бети не знаеше, но не се учуди.

И ето че са стигнали, продължи той, до сериозната част от вечерта и до целта на това събиране (тук Бети затаи дъх, като си мислеше „луд за връзване“, как ще реагират хората, когато им каже, че Бог му е заръчал да остави топката в кратера и да иде да търси Ноевия ковчег). Но отново се оказа, че е подценила Спайк. Той не спомена лунните наставления на Всевишния нито веднъж. На няколко пъти заговори за вярата си и за вечното завръщане, разказа за трудностите, с които се е сблъскал в космическата програма; и когато най-сетне започна да споделя как е размишлявал върху тези неща, докато гледал звездите от задната си веранда, и как му се струвало, че е дошло времето всички да се върнем там, откъдето сме дошли, как смятал да организира експедиция в търсене на останките от Ноевия ковчег, който, както е известно, се намира на планината Арарат близо до границата между Турция и Иран, думите му звучаха смислено и логично. Всъщност проект „Арарат“ би трябвало да бъде следващата задача на НАСА; а слушателите биха могли да заключат, че НАСА се държи твърде себично, материалистично и тесногръдо, като се ограничава с космически полети, след като има други проекти, по-близки до сърцето и душата на данъкоплатеца, които биха могли по-добре да оползотворят съвременната им техника.

Страхотен номер, невероятен номер, мислеше си Бети, докато съпругът й слизаше от подиума сред оживени аплодисменти. Дори не бе споменал за пари, а само бе помолил съгражданите си да го почетат с присъствието си, да изслушат идеите му, та ако решат, че мисли разумно, той да потърси хора, които да му помогнат. Това е моят Спайк, промълви неволно Бети, макар и много различен от онзи, за когото се бе омъжила.

— Мисис Тиглър, какво мислите за проекта на съпруга си? — попита я един репортер, докато тя и Спайк се държаха за ръце пред фотографа от „Файетвил Обзървър“.

— Аз съм стопроцентово зад него — отвърна тя, като отправи към Спайк булчинска усмивка. Вестникът отпечата коментара й, а журналистът дори успя да отбележи колко възхитително й стоят роклята и шапката с цвят на горчица. („Горчица! — каза Бети на Спайк. — Тоя сигурно яде говеждото си с минзухари.“) Когато се прибраха, Спайк изглеждаше зареден с енергия, какъвто не го бе виждала от година и нещо насам, така че и дума не можеше да става той да заседне с Библията си на задната веранда; вместо това той буквално я завлече в спалнята, където от известно време само спяха. Макар и неподготвена за това, Бети съвсем не бе недоволна и промърмори нещо относно банята. Спайк каза, че няма да се занимават с това, а Бети много го харесваше такъв властен.

— Обичам те — каза Спайк малко по-късно.

Няколкото реда във „Файетвил Обзървър“ доведоха до статия в „Грийнзбъро Нюз енд Рекърд“, която накара редица вестници да го споменат накратко сред новините. Последва мълчание, но Спайк запази спокойствие, като си спомняше за празничните огньове, които бе гледал като дете — сякаш нищо не се случва, а после изведнъж всичко лумва в пламъци. Оказа се прав, защото изведнъж той блесна на първите страници на „Вашингтон Поуст“ и „Ню Йорк Таймс“. Дойде телевизията, последвана от нова група вестникари, а след тях чужди телевизии и чужди вестници и Бети и Спайк работеха усилено през цялото време (те отново бяха едно цяло, както в началото), за да подготвят проекта „Арарат“. Репортерите получаваха списъци с последните дарения, все едно дали ставаше въпрос за петдесет долара от съседно паство или въжета и палатки от известен магазин. Скоро в двора на Спайк и Бети се появи голям дървен термометър на кампанията; всеки понеделник сутрин Спайк излизаше с четка в ръка, за да отбележи покачването на живака.

Съвсем естествено Спайк и Бети обичаха да сравняват това критично време с изстрелването на ракета: очакването е вълнуващо, изстрелването носи тръпка, но докато не видиш как тежката сребърна тръба майка се поклаща на хълбоците си и си пробива път към небесата, винаги има шанс за публичен и много смущаващ провал. Каквото и да казваше Бети, след като бе решила да застане стопроцентово зад съпруга си, тя не искаше това. Бети не беше особено религиозна и дълбоко в сърцето си не знаеше какво да мисли за преживяното от Спайк на луната, но тя знаеше какво значи шанс. След като съпругът й прекара година в изучаване на Библията, а приятелките й се държаха толкова съчувствено, че й идеше да закрещи, съвсем не бе зле Спайк отново да стане знаменитост. След проекта „Аполо“ идваше проектът „Арарат“ — какво по-очевидно от това развитие, от тази малка азбучна стъпка? И никой в нито един вестник не бе предположил, че на Спайк му хлопа дъската.

Съпругът й се справяше много добре и нито веднъж не спомена как Бог в ролята на президента Кенеди е започнал всичко. Така на Бети й беше по-лесно да привлече хора, които биха били предпазливи, ако надушеха нещо шантаво в плановете им. Дори губернаторът на Северна Каролина реши да прости нетактичния въпрос на Спайк относно искреността на вярата му и благосклонно прие да председателства благотворителна вечеря със 100 долара куверт в „Шарлот“. На подобни събития Бети носеше минзухарено жълто с постоянство, което приятелките й считаха за ненужно, да не кажем старомодно; Спайк обаче твърдеше, че този цвят му носи късмет. Когато разговаряше с репортерите, той от време на време ги молеше да споменат роклята на жена му, която, както сигурно са забелязали, е с цвят на горчица. Някои вестникари, от мързел или далтонизъм, послушно изпълняваха, което караше Спайк да се кикоти, когато четеше вестниците.

Освен това той стана гост на няколко религиозни телевизионни предавания. Понякога Бети потръпваше от притеснение, когато поредният проповедник с официален костюм се включваше след рекламите, за да приветства зрителите със съобщението, че Божията любов е като спокойния център на тайфуна, а един от днешните гости наистина е бил в тайфун и може да разкаже колко спокойно е в центъра и как това означава, че християнството те кара непрекъснато да вървиш напред, защото не можеш да стоиш неподвижен в тайфуна, и тук стигаме до втория ни гост, Спайк Тиглър, който се е движил дори по-бързо от тайфун, но сега търси онзи спокоен център, абсолютния покой, слава на Бога. Спайк, който се бе върнал към астронавтската прическа и синия си костюм, отговаряше учтиво и нито веднъж не спомена — макар проповедникът да би бил възхитен да го чуе, — че Бог е бил точно там, в шлема му, и му е шепнал на ухото. Изглеждаше мил, непретенциозен и искрен, което привличаше чековете към проекта „Арарат“ с ръководител Бети Тиглър, която, естествено, си плащаше заплата.

Съставиха комитет: преподобният Ланс Гибсън, уважаван или поне известен в по-голямата част от щата, малко фанатичен според някои, но не чак толкова, че да плаши парите на разумните хора; доктор Джими Фългуд, бивша баскетболна звезда, понастоящем геолог и водолаз, който щеше да придаде научен авторитет на експедицията; и самата Бети — председател, координатор и ковчежник. Губернаторът прие да присъства в списъка като почетен патрон на експедицията. Не успяха да накарат властите да ги признаят за фондация, но всичко останало вървеше гладко.

Някои от по-начетените журналисти обичаха да питат Спайк откъде е толкова сигурен, че Ноевият ковчег се намира на планината Арарат. Нима в Корана не пишело, че се е спрял на планината Юди, на неколкостотин километра оттам, близо до границата с Ирак? А според юдейската традиция мястото било някъде в Северен Израел. Тук Спайк пускаше в ход чара си и отвръщаше, че всеки има право на собствено мнение и ако някой израелски астронавт иска да го търси в Израел, нека опита; а ако някой мюсюлмански астронавт реши да провери в Ирак, в това също няма нищо лошо. Скептичните репортери си тръгваха с впечатлението, че Тиглър може да е простодушен, но в никакъв случай не и прост.

Други пък задаваха въпроса дали Ноевият ковчег — ако приемем, че можем да открием теоретичното му местоположение — няма да е изгнил или изяден от термити през последните няколко хиляди години. Спайк не се връзваше на подобни номера и не им казваше, че Ноевият ковчег не може да е изгнил или изяден от термити, защото Божията заповед ясно показваше, че все нещо ще е останало от него. Наместо това той се позоваваше на Библията, която репортерът, изглежда, си беше забравил, но според която Ноевият ковчег е бил направен от изключително здраво гоферово дърво, което вероятно е устойчиво на гниене и термити; след това Спайк даваше примери за различни неща, запазени като по чудо през вековете — например замръзналите в ледници мамути, чието месо беше прясно като пържолите в месарницата отсреща; накрая изтъкваше, че ако нещо се е запазило през вековете благодарение на Божията воля, нима не е логично това да е Ноевият ковчег?

Преподобният Ланс Гибсън се консултира с църковни историци в баптистки университети относно съвременните догадки за местоположението на реликвата, а Джими Фългуд разучи вероятните ветрове и течения по време на Потопа. Когато двамата свериха резултатите, най-обещаваща изглеждаше една местност по югоизточния склон на планината на няколко километра от върха. Спайк се съгласи да започнат търсенето оттам, но не бе ли по-логично да тръгнат от върха и да слизат спираловидно, за да покрият систематично цялата територия? Джими каза, че този подход звучи смислено, но е неприложим в техническо отношение, така че Спайк се примири. От своя страна Джими предложи на Спайк да използва връзките си в НАСА, за да получи набор въздушни фотографии на планината, които да увеличат и да видят дали на тях има нещо, напомнящо Ноевия ковчег. Спайк призна, че подобна стъпка е логична, но пък Бог едва ли би искал да търсим най-лесния начин. Нима проектът не беше в известен смисъл християнско поклонение? Древните поклонници винаги са минавали през трудности. Макар Спайк да нямаше нищо против да вземат най-добрите въжета, палатки, обувки и ръчни часовници, той би искал да се чувства напътван от нещо по-висше от съвременните технологии.

Църковната дейност на преподобния Гибсън го възпрепятстваше да тръгне с тях за Турция, но той щеше да им осигурява духовна подкрепа и непрестанно да напомня на Всевишния, че двама членове на комитета са тръгнали по Негови дела в чужда страна. Бети щеше да остане вкъщи и да отговаря на медиите, които неминуемо щяха да я засипят с въпроси. Експедицията в състав Спайк и Джими щеше да тръгне през юли същата година, тоест 1977-а. Отказаха да дадат приблизителна дата на връщане. Който се опитва да надхитри Бог, каза преподобният Гибсън, сам себе си надхитря.

Получиха различни провизии от доброжелатели, църковни общности и магазини за ловни принадлежности; докато отваряше колетите, които продължаваха да пристигат до самото навечерие на отпътуването, Бети се чудеше как ли приемат някои хора проекта. Част от даренията съвсем не изглеждаха християнски. Един поглед в стаята с инвентара на експедицията би създал впечатлението, че Спайк и Джими са голи бегълци, изпратени като наемни убийци да обезлюдят Източна Турция.

Оставиха купища стари дрехи, няколко автомата, четири гранати, една гарота и четири хапчета за самоубийство, дарени от някакъв фанатик. Багажът им включваше леки палатки, витамини, японски фотоапарат с увеличител, кредитни карти, пътнически чекове на „Америкън Експрес“, маратонки, половин литър бърбън, топли чорапи и бельо, голям найлонов плик корнфлейкс, за да се хранят здравословно, хапчета против разстройство, инфрачервени очила за нощно виждане, хапчета за пречистване на водата, замразена и вакуумирана храна, подкова за щастие, фенерчета, конец за зъби, резервни батерии за електрическите им самобръсначки, два ножа, достатъчно остри, за да срежат вековно дърво или да изкормят някой нападател, крем против комари, лосион против слънце и Библия. Когато Джими тайно прерови багажа, намери сгъната футболна топка и малка помпа за надуването й; той ги върна внимателно с одобрителна усмивка. Когато Спайк тайно прерови багажа, откри пакет презервативи, които изхвърли и никога не спомена пред Джими. Комитетът обсъди какво да вземат като израз на добра воля към селяните в Източна Турция. Бети предложи цветни картички със снимка на Спайк на луната, но съпругът й възрази, че това би било неуместно, тъй като целта на пътуването им е да прославят не себе си, а Бога. Помислиха още малко и взеха двеста значки с образа на президента Джими Картър и първата дама, прекрасната Розалин — един приятел на преподобния Гибсън им ги даде на по-ниска цена, тъй като копнееше да се отърве от тях.

Отлетяха за Анкара, където трябваше да вземат смокинги под наем за официалната вечеря при посланика. Спайк прикри разочарованието си от факта, че повечето гости искаха да говорят за космически полети и съвсем не напираха да го разпитват за проекта „Арарат“. По-късно те се държаха безразлично, да не кажем направо скъпернически, когато в речта си след вечерята Спайк помоли съотечествениците си за дарения.

Явно писмото на Бети, изпратено до Ерзурум чрез „Интерчърч Травъл“, не беше пристигнало, защото вместо поискания джип или ландроувър им дадоха голям мерцедес. Тръгнаха на изток към Хорасан, а после на югоизток и отново на изток до Догубаязит. Пейзажът беше красив, едновременно бледозелен и бледокафяв. Ядоха пресни кайсии и раздаваха образа на усмихнатото семейство Картър на малки дечица, някои от които изглеждаха доволни, макар други да продължаваха да мрънкат за долари или поне за химикалки. Навсякъде имаше военни, което наведе Спайк на мисълта, че областта сигурно има някакво стратегическо значение. Джими с изненада научи, че само преди стотина години връх Арарат, или както упорито го наричаха местните хора, Агри Даги, е бил на границата на три велики империи — Русия, Персия и Турция, а планината е била поделена между тях.

— Не е честно Съветският съюз да получи част от нея — каза Джими.

— Тогава е нямало Съветски съюз — отвърна Спайк. — Когато са били просто руснаци, те са били християни като нас.

— Може би Бог им е отнел тяхната част от планината, когато са станали Съветски съюз.

— Може би — отвърна Спайк, който не бе съвсем сигурен кога са се променили границите.

— Вероятно не е искал тази свещена планина да попадне в ръцете на неверниците.

— Разбирам какво искаш да кажеш — рече малко раздразнено Спайк, — но мисля, че и турците не са точно християни.

— Те не са чак такива неверници като руснаците — заяви Джими, който не искаше да се откаже от теорията си още при първото възражение.

— Разбрано.

По пътя на север от Догубаязит Спайк извика на Джими да спре. Излязоха от колата и бившият астронавт посочи малко поточе. Водата в него течеше нагоре — бавно, но неоспоримо.

— Слава на Бога — възкликна Спайк Тиглър и коленичи за молитва. Джими наклони леко глава, но остана прав. След няколко минути Спайк се върна до мерцедеса и напълни две пластмасови шишета с вода от потока.

— Това е земя на чудесата — заяви той, когато колата отново потегли.

Джими Фългуд, геолог и водолаз, изчака да изминат няколко километра, а после се опита да обясни, че от научна гледна точка е невъзможно водата да тече нагоре. Всичко зависело от тежестта и налягането на водата по-високо в планината, а привидното изкачване било сравнително малък участък от общото спускане на потока. Доколкото знаел, явлението вече било описано. Спайк шофираше и кимаше весело.

— Можеш да го обясниш и така — отвърна накрая той. — Въпросът, е кой е накарал водата да тече нагоре? Кой я е сложил там, за да можем да я видим на път за Арарат? Бог, разбира се. Това е земята на чудесата — повтори той, като кимаше доволно.

Джими винаги бе смятал Спайк за оптимист, но тук, в Турция, спътникът му беше нетърпим. Не го тревожеха нито комарите, нито несполуките; бакшишите му бяха по християнски щедри, а всеки път, когато задминаваха някоя крава, той отваряше прозореца и крещеше или на собственика, или изобщо на полето: „Или я карай, или я дой!“ От време на време това дразнеше, но Джими беше стопроцентово финансиран от проекта „Арарат“, така че търпеше въодушевлението на Спайк, както би изтърпял и лошото му настроение.

Продължиха да карат, докато пътят не свърши и пред тях не се извисиха двата силуета на Голям и Малки Арарат.

— Като мъж и жена, а? — отбеляза Спайк.

— Какво искаш да кажеш?

— Като брат и сестра или като Адам и Ева. Големият връх и красивото малко връхче. Виждаш ли? „И създаде ги Господ мъж и жена.“

— Смяташ ли, че Бог е имал предвид точно това?

— Бог нищо не прави случайно — отвърна Спайк Тиглър. — Никога.

Джими Фългуд погледна двата силуета и премълча забележката, че Бети Тиглър е три-четири сантиметра по-висока от Спайк.

Провериха екипировката си, преди да се доверят на краката, с които ги бе дарил Господ. Оставиха бърбъна в багажника, защото почувстваха, че е грях да консумират алкохолни напитки на Божията планина; освен това нямаше да имат повече нужда от значките с Картър. Взеха пътническите си чекове, подковата и Библията. При прехвърлянето на провизиите Джими хвана Спайк да мушва сгънатата топка в раницата си. После тръгнаха по южните склонове на планината. Върлинестият бивш баскетболист вървеше на няколко метра зад изпълнения с енергия астронавт, като младши офицер, който следва генерала си. От време на време геоложките интереси на Джими го изкушаваха да спре и да разгледа скалата, но Спайк винаги настояваше да продължат.

Бяха сами в планината и това им се струваше страхотно. По ниските склонове виждаха гущери, а по-нагоре — ибекси и диви кози. Изкачиха се над царството на ястребите и мишеловите чак до снега, където единственото движение бе случайното шмугване на някоя дребна лисица. През студените нощи Джими водеше дневника на експедицията, а Спайк четеше Библията на голия съскащ пламък на газената лампа.

Започнаха от югоизточния склон, посочен единодушно от църквата и науката. Проверяваха каменисти дерета и голи пещери. Джими не беше сигурен дали очакват да намерят целия Ноев ковчег, запазен непокътнат — в такъв случай вероятно нямаше как да го пропуснат — или само някакво по-голямо парче от него — например руля или може би някакви дъски, все още покрити със смола.

При първия груб оглед не откриха нищо, но това нито ги учуди, нито ги разочарова. Тръгнаха по снежния склон към върха. Към края на изкачването небето започна бавно да променя цвета си и когато стигнаха догоре, то изглеждаше яркозелено. Тук беше пълно с чудеса. Спайк коленичи за молитва, а Джими се присъедини към него за кратко. Точно под тях се спускаше заснежена долинка, която стигаше до по-нисък връх. Тя би била идеалното място за Ноевия ковчег. Претърсиха я, но без успех.

Северният склон на планината беше прорязан от огромна цепнатина. Спайк посочи долния й край на неколкостотин метра под тях и каза, че някога там имало манастир. С истински монаси и всичко останало. А после, през 1840 г., планината била разтърсена от страшно земетресение така, както куче тръска хванат в зъбите му плъх, и църквичката се срутила, както и селото под нея, чието име започвало с „А“. Всички загинали, ако не веднага, то няколко дни по-късно. Четири-пет дни след земетресението по цепнатината започнала да се спуска лавина от сняг и вода. Нищо не можело да се изпречи на пътя й. Като Божие наказание. Снегът изтрил манастира и селото от лицето на земята.

Джими Фългуд кимна сериозно, докато слушаше. Това се е случило, когато тази част на планината е била в Съветския съюз, каза си той. Разбира се, тогава руснаците не са били комунисти, а християни, но това показва, че Бог е имал зъб на комунистите още преди да станат такива.

Търсиха в продължение на три седмици. Джими се питаше дали Ноевият ковчег не се намира дълбоко в ледената покривка, а Спайк се съгласи, че това е възможно, но Бог сигурно би им дал някакъв знак. Той нямаше да ги прати в планината, а после да скрие от тях онова, за което са дошли: Бог не беше такъв. Джими се съгласи. Търсиха Ноевия ковчег с невъоръжено око, с бинокли и с инфрачервени очила за нощно виждане. Спайк чакаше някакъв знак. Сигурен ли беше, че ще го разпознае? Може би трябваше да търсят според посоката на вятъра. Е, търсиха и по посоката на вятъра. Не намериха нищо.

Всеки ден, когато слънцето напечеше равнината под тях и топлият въздух се вдигнеше нагоре, около върха се извиваше ореол от облаци, който закриваше по-ниските склонове от погледа им; а всяка вечер въздухът се охлаждаше и облакът се разнасяше. В края на третата седмица слязоха, за да вземат още провизии от багажника на мерцедеса. Отидоха до най-близкото село, откъдето Спайк изпрати на Бети картичка, на която пишеше „Липсата на новини е добра новина“, което според нея не звучеше толкова ясно, колкото можеше да се желае. После се върнаха в планината и търсиха още три седмици. През това време настана пълнолуние и Спайк всяка вечер гледаше луната, като си спомняше как настоящата му мисия бе започнала там горе, сред сивия прах. Една вечер Джими застана край него и също се загледа в бледожълтия, осеян с дупчици кръг. „Прилича на медена питка“, заключи той с нервен смях. „Отблизо напомня по-скоро на мръсен плаж“ — отвърна Спайк. Продължи да гледа нагоре в очакване на някакъв знак. Напразно.

По време на третия и последен поход в планината Спайк направи своето откритие. Бяха на неколкостотин метра под върха и тъкмо бяха преминали един коварен сипей, когато намериха две съседни пещери. Сякаш Бог бе пъхнал два пръста в скалата. С непоправимия си оптимизъм, който Джими великодушно търпеше, бившият астронавт пъргаво изчезна в едната; последва тишина, а после отекна вик. Геологът помисли, че спътникът му е срещнал мечка или дори страшния снежен човек, но викът прерасна почти без поемане на дъх в серия доволни възгласи.

Недалеч от входа на пещерата Джими откри Спайк Тиглър да коленичи в молитва. Пред него бе проснат човешки скелет. Джими се смъкна до Спайк. Дори и на колене бившата баскетболна звезда надвишаваше по ръст астронавта. Спайк угаси фенерчето си. Джими го последва. След няколко минути пълно мълчание в студения мрак Спайк промърмори: „Намерихме Ной.“

Джими не отговори. След малко отново включиха фенерчетата си и двата лъча почтително осветиха скелета. Той лежеше с нозе към входа на пещерата и доколкото можеха да преценят, изглеждаше непокътнат. Между костите висяха няколко парцалчета плат — някои бели, други сивкави.

— Слава тебе, Господи — каза Спайк Тиглър.

Опънаха палатката си на няколко метра надолу по склона и претърсиха другата пещера. Спайк тайно се надяваше да намерят жената на Ной или може би корабния му дневник, но не откриха нищо. По-късно, когато се смрачи, в палатката се чу съскане на сгъстен въздух, а след това Спайк Тиглър хвърли топката си над скалите на Арарат в колебливите ръце на Джими Фългуд. И после пак, и още веднъж, и още веднъж. Бившият баскетболист връщаше зле, но Спайк не се отчайваше. Продължаваше да му подава топката, докато не захладня. Осветяваше ги единствено изгряващата луна. Въпреки това Спайк виждаше безпогрешно; Джими чувстваше, че топката лети към него с нощната точност на прилеп.

— Хей, Спайк — извика той по едно време, — да не използваш инфрачервените очила?

Едва видимият му партньор се закиска в отговор.

След като похапнаха, Спайк взе фенерчето си и се върна в гробницата на Ной, както междувременно бе кръстил пещерата. Дали от тактичност или от суеверие, но Джими остана в палатката. Около час по-късно Спайк съобщи, че позата на скелета би позволила на умиращия Ной да гледа през входа на пещерата и да вижда луната. Същата онази луна, на чиято повърхност Спайк Тиглър бе стъпил неотдавна. „Слава тебе, Господи“, повтаряше той, докато затваряше ципа на палатката.

След известно време стана ясно, че нито един от тях не спи. Джими се покашля леко.

— Спайк — каза той с известна предпазливост. — Ами… струва ми се, че сме изправени пред проблем.

— Проблем ли? Изправени сме пред чудо! — отвърна Спайк.

— Да, наистина е чудо. Но и проблем.

— Кажи ми какво разбираш под „проблем“, Джими. — Тонът му беше весел, толерантен, почти снизходителен; тонът на полузащитник, който знае, че може да разчита на ръката си.

Джими продължи внимателно, тъй като сам не беше съвсем убеден.

— Да приемем, че просто разсъждавам на глас, Спайк, и в момента съм изпаднал в негативизъм.

— Добре. — В този момент нищо не можеше да помрачи настроението на Спайк. Смесицата от ентусиазъм и облекчение му напомняше за приземяването.

— Търсим Ноевия ковчег, нали така? Ти си… чул, че трябва да търсим Ноевия ковчег.

— Търсехме сребро, а открихме злато.

— Да де. Само се чудех… дали Ной не е тръгнал нанякъде след края на Потопа? Нали според Библията е живял още няколко века?

— Точно така. Триста и петдесет години. Нали си спомняш за онова село, за което ти казах на върха, Аргури? Ной го е основал. Посадил там лози. Направил първата си ферма. Съградил си наново дом.

— Това селото на Ной ли е било?

— Да. И то в съветския сектор — добави закачливо Спайк.

Джими се чувстваше все по-объркан.

— Значи Бог е позволил селото на Ной да бъде разрушено от земетресение?

— Сигурно си е имал причини. Както винаги. Е, това не е важно. Важното е, че се е заселил там. Може би се е преместил, а може би не. Но какво по-вероятно от това да се върне, за да бъде погребан на Арарат? Може да е почувствал бремето на годините. Сигурно си е набелязал тази пещера още в мига, в който е слязъл от кораба. В знак на благодарност и послушание към Бог е замъкнал старите си кости горе в планината. Също като слоновете в джунглата.

— Спайк, тези кости в пещерата не ти ли… не ти ли изглеждат малко… как да кажа… прекалено добре запазени? Питам само от любов към спора.

— Спокойно, Джими, добре се справяш.

— Но не ти ли изглеждат добре запазени?

— Джими, тук става въпрос за чудеса и знамения. Естествено, че ще са добре запазени. Ной не е бил кой да е. На колко години е умрял? На деветстотин и петдесет. Господ е бил много щедър към него. Щом костите му са могли да го носят хиляда години, едва ли ще изгният с обичайната скорост, нали?

— Разбирам, Спайк.

— Нещо друго да те тревожи? — Бившият астронавт нямаше нищо против съмненията на спътника си, тъй като бе уверен, че може да посрещне всяка топка.

— Какво ще правим сега?

— Ще разкажем на целия свят, какво друго? И той ще се възрадва. Много хора ще приемат християнството в резултат на нашето откритие. На този склон отново ще бъде построена църква. Църква над гроба на Ной. Може би под формата на неговия кораб. Или дори на „Аполо“. Това би било по-подходящо и би затворило цикъла.

— Разбирам идеята ти за завръщането, Спайк. И все пак, нека ти кажа нещо. Ти и аз сме хора на вярата.

— И на науката — каза астронавтът на геолога.

— Точно така. И като хора на вярата искаме да предпазим своите убеждения от ненужни подигравки.

— Разбира се.

— Значи може би трябва в качеството си на хора на науката да проверим онова, което сме открили като хора на вярата. И чак после да разгласим новината.

— Тоест?

— Тоест да си затваряме големите усти, докато не се проведат лабораторни тестове на дрехите на Ной.

Другата половина на палатката потъна в мълчание, тъй като Спайк за пръв път си даде сметка, че едва ли всички ще ръкопляскат така, както при връщането му от луната.

— Според мен разсъждаваш правилно, Джими. Освен това ме караш да се чудя дали няма да имаме проблем с дрехите.

— Какво искаш да кажеш?

Сега Спайк на свой ред стана скептичен.

— Само предполагам. Нали си спомняш за голотата на Ной? Знаеш как синовете му са го покрили. Е, костите на Ной със сигурност са свещени, но дали това се отнася и за дрехите му? Не мисля, че трябва да цепим басма на правнуците на Тома Неверни. Представи си, че Ной е бил положен с погребалните си дрехи, но след няколко века те са се превърнали в прах и пепел. После дошъл някакъв поклонник, който сигурно не е могъл да се върне заради неверниците, и намерил тялото. Все едно, че отново видял голотата на Ной. Затова поклонникът е дал на Ной своите дрехи, което пък обяснява защо не е могъл да се върне и да разкаже за видяното. Това обаче може да създаде проблеми с лабораторните тестове.

— Прав си — отвърна Джими. Последва дълго мълчание, сякаш всеки от тях предизвикваше другия да направи следващата логична стъпка. Най-накрая Джими се престраши.

— Чудя се как стои въпросът в правно отношение.

— Аха — окуражи го Спайк.

— Според теб на кого принадлежат костите на Ной? Освен на Всевишния, разбира се.

— Съдебният процес може да отнеме години. Знаеш ги какви са адвокатите.

— Разбира се — отвърна Джими, който никога не беше влизал в съдебна зала. — Не мисля, че Бог би искал да ходим по съдилища. Все едно питаме кесаря и така нататък.

Спайк кимна и сниши глас, макар да бяха сами на свещената планина.

— Няма да им трябва целият скелет, нали?

— Сигурно. — Джими със съжаление каза сбогом на мечтата си да дойде един хеликоптер и да отнесе цялата им находка.

Без повече приказки бившият астронавт и геологът водолаз се върнаха в пещерата с треперещи фенерчета и се заеха да преценят кои части от скелета на Ной да пренесат през Източна Турция. Благочестието, удобството и алчността си казаха думата. Най-накрая взеха една костица от лявата ръка и един шиен прешлен, който се беше изтърколил от мястото си и бе паднал върху лявата плешка. Джими взе пръста, а Спайк прешлена. Решиха, че би било лудост да летят заедно.

Спайк мина през Атланта, но журналистите го нападнаха и там. Не, на този етап не можеше да им каже нищо. Да, проектът „Арарат“ бе стартирал добре. Не, нямаше никакви проблеми. Не, доктор Фългуд щеше да пристигне с друг полет, защото трябваше да свърши някои неща в Истанбул. Какви неща? Да, щеше да има пресконференция и да, Спайк Тиглър се надяваше да съобщи по-конкретни и може би радостни новини по този случай. Как се чувствате, мис Тиглър (цялата в минзухарено)? О, аз съм сто процента зад съпруга си. Страхотно се радвам, че той се върна.

След дълги колебания и молитви преподобният Гибсън се съгласи двете парченца от скелета на Ной да бъдат подложени на научен анализ. Изпратиха прешлена и пръста във Вашингтон чрез доверен посредник, който пък каза, че ги бил изкопал в Гърция. Бети изчакваше да види дали Спайк ще успее отново да се добере до мекото на хляба.

От Вашингтон съобщиха, че намерените кости са приблизително на сто и петдесет години, плюс-минус двайсет. Освен това добавиха, че прешленът почти със сигурност е женски.

Морската мъгла трепти неспокойно над черните води, докато фериботът пътува от нос Хатерас до остров Окракоук. Лъчът на прожектора разсича водата пред носа. Всяка вечер капитанът трябва да налучква курса си като първия път. Бели, червени и зелени водещи светлини го насочват по пътя му. Излизате на палубата, свивате се от студа и вдигате очи нагоре, но този път мъглата е угасила звездите, така че не можете да прецените дали ще има луна. Отново свивате рамене и се връщате в опушената каюта.

На сто мили на запад, в ресторант „Лунен прах“, Спайк Тиглър държи бутилка с вода от потока, който тече нагоре, и обявява началото на втория проект „Арарат“.