Джулиан Барнс
История на света в 10½ глави (10)

III

В осем вечерта в събота, 13 май 1939 г., лайнерът „Сейнт Луис“ напуснал своето пристанище в Хамбург. Той бил туристически кораб и повечето от 937-те пасажери, записали се за неговото трансатлантическо пътешествие, носели визи, в които се твърдяло, че са „туристи, пътуващи за удоволствие“. Тези думи обаче били твърде далеч от истината, както и целта на пътуването им била да избягат по-далеч от родината. Почти всички били евреи, бегълци от нацистка държава, която възнамерявала да ги лиши от собствеността им, да ги транспортира и изтреби. Всъщност много от тях вече били лишени от собственост, тъй като на емигрантите от Германия не се разрешавало да вземат със себе си повече от десет райхсмарки. Тази наложена бедност ги правела по-лесна мишена за пропагандата: ако заминели само с разрешената сума, те били описвани като дрипави Untermenschen, които се разбягват като плъхове; а ако успеели да надхитрят системата, ставали икономически престъпници, които бягат с крадени пари. Всичко това било нормално.

„Сейнт Луис“ плавал под флаг с пречупен кръст, което било нормално; екипажът му включвал половин дузина агенти на Гестапо, което също било нормално. Параходната компания била инструктирала капитана да дава по-евтино месо на това пътуване, да махне луксозните стоки от магазините и безплатните пощенски картички от общите помещения; капитанът обаче гледал да заобикаля подобни заповеди и бил обявил, че това пътуване трябва да прилича на другите курсове на „Сейнт Луис“ и да бъде колкото се може по-нормално. Затова, когато евреите дошли на борда от земята, където били презирани, систематично унижавани и затваряни, те открили, че макар по закон корабът да е част от Германия, въпреки свастиката на знамето и големите портрети на Хитлер в общите помещения германците тук са любезни, внимателни и дори изпълнителни. Това било ненормално.

Никой от тези евреи, половината от които жени и деца, нямал намерение да се връща в Германия в близкото бъдеще. Въпреки това в съответствие с правилника на параходната компания те били задължени да си купят билети за отиване и връщане. Казали им, че тези пари трябва да покрият „непредвидени случайности“. Когато бегълците слезели в Хавана, линията „Хамбург-Америка“ щяла да им издаде фактура за неизползваната част от билета. Самите пари отивали в специална сметка в Германия: ако някога се върнели там, евреите можели да ги получат обратно. Дори и онези, които били освободени от концентрационни лагери при строгото условие да напуснат веднага фатерланда, били задължени да платят двойната сума.

Заедно с билетите си бегълците били купили разрешителни за слизане от кубинския директор на имиграционните служби, който бил дал лична гаранция, че няма да срещнат трудности при влизането в неговата страна. Тъкмо той ги бил определил като „туристи, пътуващи за удоволствие“; по време на плаването някои пасажери, особено младите, успели да осъществят забележителния преход от презрени Untermenschen към търсещи удоволствие туристи. Може би бягството им от Германия им се е струвало също тъй чудотворно като спасението на Йона от кита. Всеки ден имало храна, пиене и танци. Въпреки предупреждението на Гестапо към екипажа относно престъпването на Закона за защита на немската кръв и чест по време на пътуването сексуалните отношения продължили нормално. Към края на прекосяването на Атлантика бил проведен традиционният карнавал. Оркестърът свирел Глен Милър; евреите се били облекли като пирати, моряци и хавайски танцьорки. Някои по-отворени момичета се появили като ханъми от харем, покрити с фереджета от чаршафи — трансформация, която по-религиозните пасажери сметнали за неприлична.

В събота, 27 май, „Сейнт Луис“ акостирал в пристанище Хавана. В четири сутринта звъннал сигналът за сбор; а половин час по-късно ударил гонгът за закуска. До лайнера се приближили лодки, в някои от които имало продавачи на банани и кокосови орехи, а в други — приятели и роднини, които крещели имената на пасажерите. Корабът плавал под карантина, което било нормално. Капитанът трябвало да удостовери пред властите на пристанище Хавана, че никой на борда не е „идиот, умопобъркан или болен от неприятна за околните или заразна болест“. Когато с това било приключено, имиграционните офицери започнали да преглеждат документите на пасажерите и да им казват къде точно на кея могат да намерят багажа си. Първите петдесет бегълци се били събрали до стълбата и чакали лодката, която трябвало да ги отведе до сушата.

Имиграцията, също като емиграцията, е процес, в който парите са не по-малко важни от законовите принципи, а често и далеч по-сигурни от тях. Парите доказват на страната приемник (или в дадения случай на транзитната страна), че новопристигналите няма да бъдат бреме за държавата. Освен това парите могат да подкупят служителите, които трябва да вземат това решение. Кубинският директор на имиграционните служби бил спечелил много пари от предишните кораби с евреи; президентът на Куба не успял да измъкне толкова. Затова на 6-ти май президентът издал указ, с който се отменяла валидността на туристическата виза, ако истинската цел на пътуването е имиграция. Отнасял ли се този указ за пътниците на борда на „Сейнт Луис“, или не? Корабът бил отплавал от Хамбург след прокарването на закона, но, от друга страна, разрешителните за слизане били издадени по-рано. Това бил въпрос, който изисквал много аргументи и пари. Номерът на президентския указ бил 937, а както може би са забелязали суеверните, толкова били и пътниците на борда на „Сейнт Луис“.

Получило се забавяне. На деветнайсет кубинци и испанци било разрешено да слязат, както и на трима пасажери с редовни визи; оставащите около 900 евреи чакали новините за преговорите, които включвали кубинския президент, неговия директор на имиграционните служби, корабната компания, местното благотворително дружество, капитана на кораба и един адвокат, долетял от нюйоркския щаб на Комитета за съвместно разпределение. Тези преговори продължили няколко дни. Трябвало да се вземат под внимание фактори като пари, гордост, политически амбиции и общественото мнение в Куба. Капитанът на „Сейнт Луис“, макар да се отнасял с недоверие както към местните политици, така и към собствената си компания, бил убеден поне в едно: че ако Куба се окажела недостъпна, Съединените щати, за които повечето от неговите пасажери имали визи, сигурно щели да ги приемат по-рано от обещаното.

Някои от така изоставените пътници били по-малко уверени и се разстройвали от несигурността, забавянето и жегата. Били чакали толкова дълго, за да стигнат до безопасно място, а сега били толкова близо до него. Приятели и роднини продължавали да обикалят лайнера в малки лодки; един фокстериер, изпратен по-рано от Германия, бил носен всеки ден и показван към палубата и собствениците си. Сформирал се пътнически комитет, на който корабната компания предоставила възможност за телеграфиране; молби за ходатайство били отправени към влиятелни личности, включително и към съпругата на кубинския президент. В това време двама пасажери направили опит за самоубийство, единият с инжекция и приспивателни, а другият — като си прерязал вените и скочил в морето; и двамата оцелели. След това, за да се предотвратят по-нататъшни опити, имало нощни патрули; спасителните лодки били винаги готови, а корабът бил осветен от прожектори. Тези мерки напомняли на някои от евреите за концентрационните лагери, които току-що били напуснали.

„Сейнт Луис“ нямало да отплава от Хавана празен, след като остави своите 937 пътници; 250 души били купили билети за обратния курс към Лисабон. Едно от предложенията било да бъдат пуснати поне 250 евреи, за да се освободи място за новите пътници. Как обаче да избереш онези 250, на които да бъде позволено да слязат от Ковчега? Кой да раздели чистите от нечистите? Или да се хвърля жребий?

Случаят „Сейнт Луис“ не бил някакъв потулен, местен въпрос. Пътуването било следено от германската, британската и американската преса. „Der Stürmer“ отбелязал, че ако евреите решат да поемат обратно към Германия, трябва да бъдат настанени в Дахау и Бухенвалд. Междувременно в пристанище Хавана американски репортери успели да се качат на борда на онова, което те може би прибързано кръстили „корабът, който посрами света“. Тази публичност определено не помогнала на пътниците. Ако срамът принадлежал на целия свят, защо една конкретна страна, която вече била приела много еврейски бегълци, трябвало да го поема толкова често? Светът явно не чувствал срама си достатъчно силно, за да бръкне в портфейла си. Кубинското правителство съответно гласувало да откаже влизане на имигрантите и наредило на „Сейнт Луис“ да напусне териториалните води на острова. Това, както добавил президентът, не означавало, че преговорите са приключили, а само, че той няма да разглежда по-нататъшни предложения, докато корабът не напусне пристанището.

Колко струват бегълците? Зависи колко отчаяни са те, колко са богати закрилниците им и колко алчни са домакините. В света на визите и паниката продавачът владее положението. Цените са произволни, спекулативни и непрекъснато се променят. Адвокатът от Комитета за съвместно разпределение направил първоначално предложение за 50 000 долара при благополучното слизане на евреите, но му било отвърнато, че сумата трябва най-малко да се утрои. Но защо да не се утрои повторно? Директорът на имиграционните служби, който вече бил получил по 150 долара на глава за отменените визи, предложил на корабната компания такса от 250 000, за да спомогне за отменянето на указ 937. Специалният посредник на президента, изглежда, смятал, че евреите могат да слязат за един милион долара. Накрая кубинското правителство определило цена от 500 долара за всеки евреин. В тази сума имало известна логика, тъй като толкова трябвало да дадат всички официални емигранти в страната. И така 907-те пасажери на борда, които вече били платили билетите си за отиване и връщане, както и визите си и били оставени с по десет германски марки, щели да струват 453 500 долара.

Когато лайнерът включил двигателите си, група жени хукнали към стълбицата за слизане и били отблъснати с пистолети от кубинската полиция. През шестте си дни в пристанище Хавана „Сейнт Луис“ бил станал туристическа атракция и заминаването му било наблюдавано от около 100 000 души. Капитанът бил получил разрешение от началниците си в Хамбург да отплава за всяко пристанище, което би приело пътниците му. Отначало той плавал бавно във все по-широки кръгове, като чакал да го извикат обратно в Хавана; после се отправил на север за Маями. Когато корабът наближил американския бряг, той бил посрещнат от американски брегови катер. Това гостоприемство обаче се оказало фалшиво; катерът трябвало да предаде на „Сейнт Луис“, че няма право да навлиза в териториалните води на САЩ. Държавният департамент вече бил решил, че щом евреите са върнати от Куба, те няма да бъдат допуснати в Съединените щати. Тук парите не били толкова пряк фактор: високата безработица и постоянната ксенофобия били достатъчни аргументи.

Доминиканската република предложила да приеме бегълците срещу стандартната пазарна цена от 500 долара на глава, но това само повтаряло кубинската тарифа. Венецуела, Еквадор, Чили, Колумбия, Парагвай и Аржентина също били помолени да приемат пътниците; всички отказали сами да трият срама на света. В Маями имиграционният инспектор заявил, че на „Сейнт Луис“ няма да бъде разрешено да акостира в никое американско пристанище.

След като му бил отказан достъп до целия американски континент, лайнерът продължил на север. Хората на борда вече съзнавали, че скоро ще трябва да завият на изток и неизбежно да се отправят обратно към Европа. Тогава, в 4:50 ч. следобед на 4 юни, събота, получили съобщение. Явно президентът на Куба бил дал разрешение евреите да слязат на остров Пайнс — бивша наказателна колония. Капитанът обърнал кораба и отново се отправил на юг. Пасажерите извадили багажа си на палубата. Тази вечер около масата отново се възцарил духът на онази карнавална нощ.

На следващата сутрин, на три часа път от остров Пайнс, корабът получил телеграма. Разрешението за слизане още не било потвърдено. Комитетът на пасажерите, който по време на кризата изпращал телеграми до видни американци с молба за намеса, не можел да реши към кого още да се обърнат. Някой предложил кмета на Сейнт Луис в щата Мисури, като решил, че може би съвпадението на имената ще събуди съчувствие; веднага изпратили телеграма.

Кубинският президент бил поискал по 500 долара на човек плюс допълнителна гаранция, която да покрие храната и спането през транзитния период на остров Пайнс. Американският адвокат бил предложил (според кубинското правителство) общо 443 000 долара, но заявил, че тази сума трябва да покрие не само бегълците от „Сейнт Луис“, но и още 150 евреи на два други кораба. Кубинското правителство не можело да приеме това контрапредложение и оттеглило своето. В отговор адвокатът се съгласил на пълната сума. Правителството на свой ред изразило съжаленията си, че предложението вече е оттеглено и не може да бъде възобновено. „Сейнт Луис“ сменил курса си и повторно потеглил на север.

Когато корабът започнал обратното пътуване към Европа, английското и френското правителство били неофициално запитани дали техните страни биха приели евреите. Британците отвърнали, че биха предпочели да разглеждат този проблем в по-широкия контекст на въпроса за бегълците в Европа, но евентуално биха били склонни да разгледат въпроса за по-нататъшното приемане на евреите в Англия след завръщането им в Германия.

Имало непотвърдени или неосъществими предложения от президента на Хондурас, от един американски филантроп и дори от някаква карантинна станция в зоната на Панамския канал; корабът продължил да плава. Комитетът на пасажерите отправял молби към политически и религиозни водачи из цяла Европа, макар че посланията трябвало вече да бъдат по-кратки, тъй като корабната компания била оттеглила предоставените им безплатни телеграфически услуги. Едно от направените по това време предложения било най-добрите плувци измежду евреите да скачат през борда на определени интервали, като така принуждават кораба да спре и да обърне. Това щяло да забави приближаването му към Европа и да предостави повече време за преговори. Идеята не била приета.

Немското радио обявило, че тъй като никоя страна не се съгласява да приюти евреите от кораба, фатерландът се чувства задължен да ги приеме обратно и да ги настани. Не било трудно да се досетят къде ще бъдат настанени. Нещо повече, щом „Сейнт Луис“ бил принуден да върне товара си от престъпници и пропаднали типове обратно в Хамбург, това доказвало, че привидната загриженост на света е чисто лицемерие. Никой не искал дрипавите евреи и следователно никой нямал право да критикува приема, който фатерландът би оказал на тези мръсни паразити при тяхното завръщане.

Тъкмо по това време група млади евреи се опитали да отвлекат кораба. Те завладели мостика, но били разубедени от капитана. Той от своя страна кроял планове да подпали „Сейнт Луис“ близо до Бийчи Хед, което би задължило нацията, извършваща спасителните операции, да приеме пътниците му. Този отчаян жест като нищо щял да бъде осъществен. Най-накрая, когато мнозина били изгубили надежда и лайнерът наближавал Европа, белгийското правителство обявило, че ще приеме двеста от пътниците. През следващите дни Холандия се съгласила да вземе 194, Англия 350, а Франция 250.

След като пропътувал 10 000 мили, „Сейнт Луис“ акостирал в Антверпен, на 300 мили от отправната си точка. Хуманитарни дейци от четирите страни вече се били срещнали, за да обсъдят разпределението на евреите. Повечето от хората на борда имали право на евентуално влизане в Съединените щати и следователно били получили номер в американската квота. Хуманитарните дейци спорели за пътниците с малки номера, тъй като тези бегълци щели да напуснат страните им най-бързо.

В Антверпен една пронацистка младежка организация разпространила позиви със следния текст: „Ние също искаме да помогнем на евреите. Ако дойдат при нас, те ще получат по едно безплатно въже и по един дълъг пирон.“ Пътниците слезли от кораба. Тези, които били допуснати в Белгия, били качени на влак със заключени врати и заковани прозорци; казали им, че това се прави за тяхната собствена безопасност. Онези, които били приети в Холандия, веднага били изпратени в лагер, обграден с бодлива тел и охраняван от кучета.

На 21 юни, събота, британският контингент от „Сейнт Луис“ хвърлил котва в Саутхамптън. Те пресметнали, че морските им странствания са продължили точно четирийсет дни и четирийсет нощи.

На първи септември започнала Втората световна война и пасажерите от „Сейнт Луис“ споделили съдбата на евреите в Европа. Шансовете им за живот се менели в зависимост от страната, в която били разпределени. Съществуват разногласия относно броя на оцелелите.