Джулиан Барнс
История на света в 10½ глави (8)

I

Аз бях нормален осемнайсетгодишен младеж: задръстен, притеснителен, неопитен и заядлив, интензивно образован, грубоват в общуването, емоционално изригващ. Но поне всички останали осемнайсетгодишни младежи, които познавах, бяха такива, затова смятах, че съм нормален. Готвех се да продължа да уча в университет и тъкмо си бях намерил работа като възпитател в частно училище. Изчетената от мен литература ми предсказваше ярки роли — например гувернант в старо каменно имение, където пауните са накацали по тисовия плет, а в запечатаната пещера на отшелника са открити вкаменели кости; или пък като наивно създание в някое ексцентрично частно училище на границата с Уелс, където е пълно с червендалести пияници и прикрити похотливци. Очаквах безгрижни момичета и невъзмутими икономи. Знаете каква е социалната поука: меритократът се заразява със снобизъм.

Реалността се оказа по-близка, в околността. Преподавах един срок в занималнята на частно училище на половин миля от къщи и вместо да прекарвам лениво дните си с чаровни дечица, чиито майки, задължително с капели, се усмихват снизходително, но все пак флиртуват с мен през някой безкраен, осеян с пухчета от топола спортен ден, аз подготвях за изпити сина на местния букмейкър (той ми зае колелото си: аз го строших) и дъщерята на адвоката на предградието. И все пак половин миля е голямо разстояние за онези, които никога не са пътували, а на осемнайсет и най-леките промени в живота на едно момче от средната класа привличат и възбуждат. Към училището вървеше и едно семейство, което живееше в голяма къща. Всичко тук беше различно и следователно по-добро: тежките месингови кранчета, извивката на перилата, истинските картини с маслени бои (и ние си имахме картина с маслени бои, но не чак толкова истинска), библиотеката, която някак си беше нещо повече от една стая книги, мебелите, които бяха достатъчно стари, за да бъдат проядени от дървояди, и небрежното отношение към наследените неща. В коридора висеше ампутираният край на весло, върху който със златни букви бяха изписани имената на осмина колежани, всеки от които бе получил такъв трофей в слънчевите предвоенни дни; тази вещ ми се струваше изключително екзотична. В градината пред къщата имаше противовъздушно скривалище, което у дома би предизвикало срам и би било усърдно замаскирано с вечнозелени растения; тук то пораждаше само шеговита гордост. Семейството подхождаше на къщата. Бащата беше шпионин; майката бе бивша актриса, а синът носеше ризи с висока яка и жилетки с двуредно закопчаване. Има ли смисъл да продължавам? Ако навремето бях чел достатъчно френски романи, щях да знам какво да очаквам; естествено, тук се влюбих за пръв път. Но това е друга история, или поне друга глава.

Училището беше основано от дядото, който още живееше тук. Макар да бе на около осемдесет и пет години, той едва отскоро бе изваден от списъка на преподавателите от някой по-сръчен мой предшественик. От време на време го виждахме да обикаля из къщата в кремавото си ленено сако и колежанската си вратовръзка — той би държал да знаете, че е завършил в Кеймбридж, „Гонвил и Каюс“, — и каскет (у дома каскетът беше нещо обикновено; тук той изглеждаше помпозно и вероятно означаваше, че някога си ходил на лов с хрътки). Старецът все търсеше „своя клас“, но никога не го намираше и говореше за „лабораторията“, която не беше нищо повече от задна кухня с газов котлон и течаща вода. През топлите следобеди той седеше пред входната врата с преносим радиоапарат „Робъртс“ (както научих, изцяло дървената конструкция давала по-добро качество на звука от онези пластмасови или метални апарати, на които се възхищавах) и слушаше коментарите на мачове по крикет. Казваше се Лорънс Бийсли.

Като изключим прадядо ми, той беше най-старият човек, когото бях виждал. Възрастта и общественото му положение събуждаха у мен обичайната смесица от страхопочитание и наглост. Старческата му разпуснатост — отдавнашните лекета по дрехите, висящата от брадичката му белезникава като белтък слюнка — събуждаха у мен младежки гняв срещу живота и неговото неизбежно западане; чувство, което плавно прерасна в омраза към човека, изпаднал в това състояние. Дъщеря му го хранеше с детски консерви, което отново потвърждаваше за мен мрачната ирония на съществуването и показваше колко достоен за презрение е този старец. Аз му съобщавах измислени резултати от крикет. „84 при 2, мистър Бийсли“ подвиквах аз, докато той дремеше на слънцето под високата глициния. „Уест Индис 790 при обявени три“ — настоявах аз, докато му носех подноса с детското пюре. Съобщавах му резултати от мачове, които никога не бяха играни, измислени резултати, невъзможни резултати. Той кимваше в отговор и аз се измъквах, като се кисках на дребната си жестокост, доволен от факта, че не съм такова добро момче, за каквото ме мислеше той.

Петдесет и три години преди да се запознаем, Лорънс Бийсли пътувал втора класа на борда на „Титаник“. Бил на трийсет и пет, наскоро бил изоставил работата си като директор на научната секция в Дълуич Колидж и прекосявал Атлантика — поне според по-късните семейни легенди, — за да ухажва без особен ентусиазъм някаква американка с наследство. Когато „Титаник“ се ударил в айсберг, Бийсли избягал с полупразната спасителна лодка 13 и бил прибран от „Карпатия“. Сред сувенирите в стаята на този осемдесетгодишен ветеран имаше одеяло, на което бе избродирано името на кораба спасител. По-скептичните членове на семейството му твърдяха, че буквите са се появили върху одеялото доста след 1912-а. Освен това те се забавляваха да обсъждат дали дядо им не е избягал от „Титаник“ в женски дрехи. Нима името на Бийсли не беше изпуснато от първоначалната версия на списъка със спасените, но затова пък включено сред удавниците в официалното съобщение за броя на загиналите? Нима не беше твърде вероятно този фалшив труп и мистериозен оцелял да се е крил зад рокля и тънък гласец, докато не стигнал благополучно Ню Йорк, където набързо изоставил маскировката си в тоалетната на някой подлез?

Аз с удоволствие подкрепях тази теория, защото тя потвърждаваше моята представа за света. През есента на същата година щях да закрепя на огледалото в стаята си листче със следните думи: „Животът е измама и всичко го показва; така си предполагах, така се и оказва.“ Случаят Бийсли потвърждаваше това; героят от „Титаник“ беше фалшификатор на одеяла и травестит узурпатор; колко справедливо бе следователно от моя страна да му казвам измислени резултати от крикет. Ако погледнем нещата в по-едър план, теоретиците твърдят, че животът се свежда до оцеляване на най-способните: нима хипотезата Бийсли не доказваше, че „най-способните“ са само най-хитрите? Героите, истинските рицари, тези с най-добрите гени, дори капитанът (най-вече капитанът!) са потънали достойно заедно с кораба, докато страхливците, паникьорите и измамниците са намерили начин да се промъкнат в спасителна лодка. Нима това не доказваше, че човешките гени непрестанно се влошават и лошата кръв изтласква добрата?

Лорънс Бийсли не споменаваше нищо за женски дрехи в книгата си „Загубата на «Титаник»“. Настанен в бостънски клуб от американското си издателство „Хотън Мифлин“, той бе написал разказа си за шест седмици; книгата излязла има-няма три месеца след описаното в нея корабокрушение и после била преиздавана периодично. Тя бе направила Бийсли един от най-известните оцелели корабокрушенци от „Титаник“ и през следващите петдесет години — почти до времето, когато аз се запознах с него — той бе редовно търсен за консултации от морски историци, киносценаристи, журналисти, колекционери на сувенири, досадници, автори на конспиративни теории и отегчителни адвокати. Когато други кораби биваха потопени от айсберги, в дома му звъняха журналисти, които го караха да си представи съдбата на жертвите.

Около четирийсет години след избавлението си той бил нает като консултант на филма „Незабравимата нощ“, сниман в Пайнуд. Голяма част от снимките били правени нощем с умалена версия на кораба, готов да потъне в море от надиплено черно кадифе. Бийсли наблюдавал действието заедно с дъщеря си няколко вечери поред, така че следващите редове се основават на нейния разказ. Бийсли, естествено, бил заинтригуван от възродения и отново килнат „Титаник“. Всъщност той много държал да бъде сред статистите, които се тълпели отчаяно до парапета при потъването на кораба — може да се каже, че горял от нетърпение да преживее наужким алтернативна версия на историята. Режисьорът на филма обаче също така упорито отказвал да снима този консултант, който не притежавал необходимата карта от актьорския съюз. Бийсли, който умеел да се справя с кризисни ситуации, фалшифицирал пропуска, за да си осигури достъп до ерзаца „Титаник“, облякъл се в костюм от началото на века (дали ехото може да докаже истинността на повтаряното от него?) и се наредил между статистите. Прожекторите били включени и струпаните до парапета пътници започнали да се вайкат за предстоящата си смърт в надипленото черно кадифе. Едва в последния момент, когато камерите били готови да снимат, режисьорът забелязал, че Бийсли е успял да се промъкне до парапета на кораба; като взел високоговорителя си, той наредил на аматьора измамник да бъде така добър да слезе от борда. И така за втори път в живота си Лорънс Бийсли напуснал „Титаник“ малко преди той да потъне.

Като интензивно образован осемнайсетгодишен младеж аз бях запознат с допълнението на Маркс към теорията на Хегел; историята се повтаря, първия път като трагедия, втория път като фарс. Тогава видях и илюстрацията на този процес. Години по-късно още не съм виждал по-добра.